Осъзнавах едно. Ако исках труп, той трябваше да е от тук. Нямах време да се връщам до града и обратно нарамила някой мъртвец. Часовникът тиктакаше. Обикаляйки из сградата оглеждах всяка потенциална жертва. Не знаех какви са възможностите ми, затова реших да наблягам на слабаци. Преминавайки през различните стаи на една видях надпис "Приемна зала". Някакво момче мина покрай мен и го спрях:
-Ей. За какво служи залата?
-Тук се провеждат изпитите на новодошлите за прием.
-Значи още не са приети?
-Не. Но до колкото знам Миньон е в града и ще трябва доста да почакат, докато някой им обърне внимание.
-Ясно.
-Ти също ли се явяваш?
Обърнах се и отвърнах студено.
-Аз вече съм вътре.
Отворих вратата, чувайки как стъпките на момчето отекват надолу. Нямало кой да им обърне внимание! Горките агънца. Не се притеснявайте, аз ще се погрижа за вас.
Прибрах ножът в джоба си, така че само верижката да излиза. Като безобиден аксесоар. Залата бе доста затъмнена. Завесите бяха спуснати почти нацяло и светлина почти не влизаше. Вътре имаше две момчета. Едното доста хилаво, а другото, не усещах никакъв поток на магия в него. Човек! Колко сладко.
Стъпвах бавно, стабилно, все едно притежавах мястото. Те се обърнаха към мен. Единият от тях сложи дланта си над челото, за да различи приближаващият се силует по-добре.
-Коя си ти?
Усмихнах се лукаво. Усещах желанието. Можех да чуя ритъма на сърцата им. Туптяха толкова бързо, толкова несигурно.
-Аз съм тази, която ще ви изпита.
-О, най-накрая. Чакаме вече половин час.
-Не се безпокой. Чакането ви няма да е напразно.
Застанах срещу тях в доминираща, спокойна поза. Прекалено спокойна.
-Аз съм... - почна единият, но го прекъснах.
-Няма значение как се казваш. Интересува ме само едно - колко опитни сте?
-Аз съм един от най-добрите крадци в околността.
-А аз съм добър в ръкопашния бой.
Джебчия и боксьор. Колко лесно само.
-Какво трябва да направи, за да ни приемат?
Погледът ми се заби в него като леден къс в крехкото тяло на сърна.
-Не, скъпи. Въпросът е какво ще направя аз.
Изведнъж очите ми светнаха в тъмното, усмивката ми придоби кръвожаден вид. В този момент видях страхът в душите им. Бързо, напълно неусетно за тях изпуснах сноп почти черна енергия, под формата на облак, която замъгли сетивата им. В следващият стоманата проблесна в мракът. Острието изсвистя. Държейки веригата го запратих право към гърлото на първият младеж. Върхът на ножа се заби право в адамовата му ябълка. Дръпнах го рязко и то я разкъса. Дори не можа да реагира. Хвана се с вопли за гушата. Кръвта му почна да се стича като поток, невъзможен да се спре. Падна на колене и тупна на земята. Заклах го като прасе. Остана само един. В уплаха си той хукна да бяга в обратната посока. Глупак. Затичах се и го стигнах преди да може да направи и десет метра. С един скок се озовах върху гърба му като го съборих на земята. Хванах веригата и я увих около врата му. Почнах да стискам и да я дърпам към мен, в задушаваща схватка. Момчето почна да драпа с пръсти по пода, но каквото и да правеше не можеше да се измъкне. Притисках го прекалено силно с крака. След две минути на грозни стенания и давения, издъхна. Опъвах веригата още няколко минути за всеки случай и накрая пуснах. Главата му падна безжизнено, удряйки се в цимента.
Станах, прибрах оръжието и погледнах двата трупа. Вдъхнах мирисът на кръв. Напълни дробовете ми, карайки ги да се чувстват живи. Ухаеше.....толкова ароматно.
Хванах удушеният за краката и го довлачих до другия. Подхванах и двамата под мишци, подплатих мускулите си с аурата си, за да станат по-силни и издръжливи и излезнах от стаята. Тръгнах по коридора на обратно при оная шарената. Ходилата им се суркаха по пода, но никой не мина, за да види миниклането. Никой нямаше да разбере нищо....
Заглавие: Приемната зала 
Съб Яну 29, 2011 1:20 pm