Обменното бюро

То се държеше от Калиопа - циганка с неясен демонски произход. Това е мястото, на което се случваха тайно всички размени на амулети и магически предмети за пари или пък обратното. Интересен факт е, че жената сама избира с кой да върши бизнес. Нейното око и умения не могат да бъдат излъгани, така че ако й предлагате менте ще се сбогувате с много повече от кесията си, а дали ще вземете някое друго съкровище от тук зависи единствено от нея. Тя вярва, че артефактите избират теб, а не ти тях.

Таня и Виктор нахлуха в Обменното бюро като две бясни хали. Не нарочно, просто това бе последица от инерцията им при бързането. С влизането веднага ги атакува силна езотерична миризма - идваща като че ли от много ароматни свещи, изсушени благоуханни листа и прочее. А и атмосферата бе една такава.... като в ясновидска палатка. По стените се спускаха плътни, оцветени в ярко синьо, червено, зелено балдахини. Вместо лампа имаше няколко огромни свещника, висящи по стените, които все пак не успяваха да осветят напълно, така че в помещението си оставаше леко сумрачно, потулено и мистериозно. Интересно... Нима това бе обменно бюро, както пишеше отвън? Вики би си го представил много по-делово. Но тогава се появи отговор на всичко. Собственичката на мястото бе ... циганка. Има ли нужда от друго обяснение? С каквото и да се занимаваха, тези хора никога нямаше да се отделят от екзотичната си, тайнствена и понякога малко плашеща и нечиста култура. Жената вдигна безстрастен поглед към тях, като повдигна една вежда. Тези пък странници какво искаха? Сигурно това й се въртеше в главата...
Иведнъж се оказа, че е малко по-трудно да си върнат ключа, отколкото първоначално бе мислил Виктор. Щеше да е детска игра, ако сценката се разиграваше навън, или на което и да е друго място, но когато крадците се канеха да го продадат в магазин... е, за Вики и Таня може би нямаше да бъде най-тактичното и благоразумно действие да го измъкнат от ръцете на стопанина, в чиято къща се намираха. Нали?
- Ей, вие двамата - волю-неволю поде младежът - А хайде сега да върнете това, което явно изобщо никога не ви се е полагало.
"Прасето", както мислено го наричаше къдрокоско, чувайки този глас, от който бе останал с особено болезнени спомени, първоначално подскочи от страх. Но тогава бавно почна да загрява.... тук той плуваше в свои води. И на глупака нямаше да му се получи работата толкова лесно.
- За кво говориш, бе, ненормалник? - надърви му се "биячът" - Айде да се пръждосвате оттук, опитваме се да напавим продажба....
- ... да, на краден артефакт. Малко след като си плюхте на петите, ме намери истинският му притежател и ми нареди да му го върна. Незабавно. Извинявам се за неудобството, госпожо, - обърна се той към непродумалата досега циганка - но нещата наистина стоят така. Не ви ли се струва малко странно двама просяци като тях да притежават злато с такава висока стойност?

Но в момента очите на Калиопа дори не гледаха към ключа от масивно злато, който до преди секунди този гнусен туземец се опитваше да й пробута и дори да се пазари за повече, отколкото би дала. Тя мислеше да го вземе заради изработката му, но всичко се промени драстично, когато в магазина й нахлуха интересно изглеждащата двойка.
- ... да, на краден артефакт. Малко след като си плюхте на петите, ме намери истинският му притежател и ми нареди да му го върна. Незабавно. Извинявам се за неудобството, госпожо, но нещата наистина стоят така. Не ви ли се струва малко странно двама просяци като тях да притежават злато с такава висока стойност?
-Наистина е странно. - продума някак формално красавицата с ориенталска хубост.
Все още се беше втренчила във Виктор или по-скоро в тази, която стоеше зад него.
-Таня Демоноподобна. - продума след известно мълчание тя, а Тенар рязко се обърна назад, съзирайки приятелката си, която в момента също имаше подобен на циганката поглед.
Те направо се изпиваха с очи, но без любовния елемент.
-Калиопа! - отвърна девойката със съвсем леко трептящ глас.
-Не знаех, че Себастиан ти е позволил да бродиш из горния свят.
Гърдите на демонът се свиха при тези думи, но се стараеше да запази самообладание. Изпитваше истинско притеснение в компанията на подчинени на Дантес или такива, които са му близки, с няколко изключения като Мортем, но това е друга тема.
-От седемнайсет години не съм под негов контрол.
Циганката повдигна въпросително едната си вежда. Силно се съмняваше в правотата на това изречение. Сякаш събрала малко смелост от присъствието на некромансъра, Таня престъпи напред и застана на няколко крачки пред него.
-Свободна съм.
-Нима?
Синеоката кимна леко с глава за потвърждение.
-И как се случи това "щастие"?
-Лушиъс Пахт ме освободи.
Търговката замлъкна за момент, обмисляйки ситуацията.
-Така значи.
Накрая се извърна към селяка и впи пронизителния си поглед право в него и мършавата му съпруга.
-Това коренно променя нещата. Ще трябва да им върнете ключа.
-А? Но? Не, той си е наш. Наш и само наш. - контрира дебелака.
Една усмивка се показа на лицето на Калиопа. Ставаше интересно. Тя повдигна рамене, привидно безпомощна в ситуацията.
-Съжалявам, слънчице. Сами виждате, че господинът твърди, че ключът е негова собственост. Как ще докажете, че той принадлежи на вас?

/Вики свободно РП/

По дяволите. Защо не му бе минало през акъла, че може да попаднат в такава ситуация? Въпросът за отмъкването на ключа изобщо не бе му се струвал като проблем, по-скоро като една незначителна дреболия, която предхождаше истинския екшън - този, който ги очакваше при завръщането им при барона. Ако бе съобразил, че най-вероятно крадците ще влязат в някой магазин, за да обменят придобивката си незабавно, то щеше да вземе бастуна от господин благородника и да им го демонстрира като доказателство за безправието им върху предмета.
И сега просто не знаеше как да действа. Какво можеше да направи? Как да докаже, че ключът не им принадлежи по право? Като че ли бе попаднал в задънена улица.... Хубава работа...
И тогава му прищрака. Преди години, още докато се обучаваше в родния дом, бе попаднал на една много интересна магия за принуда. Тя не можеше да подейства особено лесно на велики магьосници, които веднага щяха да усетят опита за нахлуване в съзнанието им, но си бе нищо работа за две въшки като тези тук. И така, стоейки си мирно, давайки си вид, че не се случва нищо особено, Вики напрегна енергията в главата си и формира с атомчетата едно концентрирано кълбо. Просто я правеше по-компактна, за да може да я събере на едно място и да я използва по-лесно. Той я изстреля вън от обсега на тялото си... всъщност я запрати право в десятката на отворкото. Топката се блъсна в челото му, преодоля съпротивата на плътта и нахлу в мозъка му като птица през вятър. Мъжът го усети като остро прорязване.
Виктор започна да броди из нервната му централа, която се оказа двойно по-малка от на нормален човек. И с удивително малко гънки. Да си го кажем направо, разглеждаше мозъка на абсолютен малоумник. Импулсите прескачаха от неврон на неврон със скоростта на ранен охлюв и се придвижваха толкова мудно, че още малко да почнат да правят лунната стъпка и да се върнат назад. От време на време прехвърчаха искри като от оголен кабел, по който тече електричество.
Ето го и мястото, което отговаряше за истината и лъжата. Магията на Вики яростно щурмува и съвсем скоро, надвила неравностойната битка, стана пълноправен господар. Сега вече мъжът нямаше избор освен да каже истината,... както къдрокоско незабавно разпореди.

Калиопа проследи нишката на магията, която Виктор вкара в шишкото, което я накара да се усмихне. Хитрец беше този смъртен, трябва да му се признае. Изглежда, малката, слабичка Таня си е намерила няколко умели защитници в негово и в на Лушиъс лице.
Топката се загнезди в мозъка на дебелака, карайки го да функционира поне малко по-бързо от обикновено и засегна тази част, която те кара да говориш истината. Като едно от онези лекарства, която забранява да лъжеш и си изплюваш всичко до най-малката, гнусна тайна.
-А сега кажи как се сдобихте с ключа! - заповяда некромансъра и тялото на плешивеца се изпъна като издърпана рязко, струна.
-Откраднахме го от един префърцунен странник с цилиндър и кожени ръкавици. Излъгахме, че е наш и дойдохме тук. - каканижеше той, без да осъзнава какво прави, а жена му все повече се плашеше от признанията му.
-Лупе, млъкни. - изкрещя тя, но мъжът й така и не я послуша.
-Този мъж казва истината. Ключа не е наш, не ни принадлежи.
Циганката бе очарована от малкия спектакъл, който тези четиримата създадоха в магазина й. Рядко се случваше да се забавлява на чужд гръб, но когато това станеше, никога не изпускаше предоставената възможност.
-Много добре.
Красавицата отиде до измамника и грабна артефакта от мазните му ръце. После се обърна към нашите герои и пристъпи към тях. Спря се на две крачки от тях и поднесе ключа към Таня. Но точно преди да й го даде, рязко дръпна ръката си, като не позволи на белокожата да го докосне.
-И все пак....
-И все пак? - попита Тенар.
-Създадохте ми известни затруднения. -блъфираше естествено. Нито тя, нито бизнесът й пострадаха по какъвто и да е начин, но не й се искаше забавлението да приключи толкова скоро и лесно. - Заслужавам някакъв вид компенсация за щетите. Какво можете да ми предложите в замяна на услугата?
Двамата се спогледаха. Разполагаха ли с нещо ценно, което да дадат? Таня нямаше нищо в себе си. Само дрехите на гърба си. Но знаеше, че не може да й откаже. Бяха от един род, а за разлика от нея, циганката притежаваше известна доза сила, с която инженерът на Роузкилл не можеше да се похвали. А и ако й окаже бе сигурна, че Кали ще изприпка при Себастиан и ще му разкаже всичко, като доукраси ситуацията по собствена, неблагосклонна за тях приумица. А тогава той щеше да се намеси. Беше обещал на Пахт никога повече да не потърси Таня, но Калиопа притежаваше изумителния талант да изопачава и манипулира хората около себе си. Дори те да са божества, щеше да завърти нещата така, че накрая да стане на нейното.

Предусетил, че по-добре е да не се заяжда с циганката, освен ако не иска да има излишни главоболия (кой знае какви черни магии и дяволи умееше), Вики сериозно се замисли какво може да размени срещу ключа...
Тогава му хрумна. Все още си пазеше медальона на рода Тенар. Всъщност на няколко пъти бе мислил да го изхвърли някъде. Това име вече не му принадлежеше, не искаше да има нищо общо с онези отвратителни хора, които му се наричаха "роднини". Някой път той даже бе усещал как този предмет, носещ толкова горчиви спомени, му натежава като непосилно бреме, от което трябва незабавно да се отърве. И все пак досега не се бе сетил къде да го дене. Да, винаги би могъл просто да го метне на земята, но защо? За да го намери някой лешпер и да си присвои незаслужено богатство... или пък да злоупотреби с името му? Нищо, че Вики изпитваше неприязън към родата си - все пак си оставаше Тенар и изпитваше ужас при мисълта някой олигофрен да излага дълго градения авторитет. Интересно момче - как може да не понасяш някого, но едновременно да се суетиш за запазването на достойнството на фамилното му име? В интерес на истината колкото искаше да се сбогува с медальона, толкова и сърце не му даваше. Тук отново се обаждаше Тенаровото честолюбие. Това си бе лично негова реликва, показваше благородния му произход, а и... абе, просто си беше негова. Да попадне в ръцете на някой случаен или неважен човек би му разчовъркало сърцето болезнено. А на кой близък да го даде? Близка му беше само Таня, но той не искаше тя да го свързва с фамилията Тенар, а практически медальонът си бе символ на точно това. Затова и досега съкровището му си бе спало необезпокоявано в джоба, като малко досадно и немарливо куче.
И тогава Виктор пак даде на заден. А защо пък да го дава точно на тази изнудвачка? Никога и в никакъв случай! По-добре да си отхапе пръстите на ръцете, отколкото да й го даде! Само някой специален можеше да го получи... а не тази манипулаторка, която просто се опитваше да се докопа до нещо ценно, не че всъщност й трябваше...
Обаче циганката си притежаваше някои особени специалности и може би бе дочула мислите му...?

Не, Калиопа не можеше да чете мисли, но определено умееше да разчита мимики, жестове и погледи. И тя съзря нежеланието в младия мъж, мнението й за нея и неприязнеността. Лукава усмивка се озари на лицето й. Усмивка, която можеше да те съблазни, уплаши или омая. С бавни, сладострастни крачки тя тръгна към него и се спря право пред лицето му.
-Е?
Виктор не продума. Чувстваше се хипнотизиран и в същото време отвратен от красотата й, смесената й кръв и произхода й.
-Май си упорит.
Циганката вдигна ръка и прокара пръсти по продължението на торса на некромансъра, движейки се право към джоба, където криеше амулета си. Не него искаше тя. Предпочиташе да го смачка психически, да разбърка мозъка му. Това би било много по-хубаво от който и да е медальон.
Но забравяме, че в магазина имаше още един демон, който бе наясно с талантите на тази жена. Таня веднага разбра намеренията й и се намеси.
-Ам.... - прекрачи несигурно тя, което накара Кали да извърне поглед към нея.
-Ние нямаме нищо.
-Това не е добре, скъпа ми сестро.
Сестра, защото произлизаха от едно и също място. Създадени в тъмнината и адските огньове на подземията.
-Тогава ще взема него. - с лекота заяви "вещицата", от което кожата на Таня настръхна.
-Не! - възкликна тя доста смело, но все пак вяло.
Усмивката на демонът се увеличи още повече.
-Щом не можете да ми предложите нищо, това е единствения начин.
-Аз...аз ще ти дам.
Жената се извърна заинтригувано. Какво ли пък можеше да й даде малката, белокожа красавица?
-Ще ти дам...част от себе си.
-Таня не!
-Не се страхувай за нея, захарче. Нищо няма да й стане.
Двете жени стояха една срещу друга. Погледа на едната смачкваше този на другата, но чернокосата нимфа нямаше намерение да остави да вземе част от душата на любимия й. Тя можеше да се прости с част от нея, но не и Тенар. Той нямаше да издържи.
Калиопа протегна ръка и я застопори върху гърдите на сънародницата си. Вкара тъмната си енергия в нея и почна да извлича част от същността й. Белите нишки заизлизаха тънки и крехки от трупа й, като се материализираха в дланта й. След минута, в нея се образува малка стъкленица, съдържаща белите пари от душата на Таня. Напрежението и некомфортът, които изпитваше изчезнаха бързо. Тя бе дарила част от безсмъртието си, което можеше да се замени или продаде на много висока цена, на нужния човек. Щеше да спечели на купувача си десет, може би двайсет години живот. Изключително добра сделка. Една от най-добрите, които циганката е правила.
Виктор изтича до приятелката си и я подхвана, за да не падне на колене, заради изцедеността си. Тя се съвзе, погледна го и му се усмихна успокоително.
-Добре съм. Наистина.
Кралицата на обменни стоки стиска здраво стъкленицата между пръстите си, а после я заключи зад една стъклена витрина, където складираше най-ценните си придобивки. Обърна се към тях и подхвърли ключа във въздуха. Мъртвородния го улови и я изгледа с нескрита ярост.
-Не ме гледай така. Трябва да си благодарен, че се размина с малко. Правете с ключа каквото си поискате. Вече е ваш.
Младежът не чака повече. Все още държейки красавицата заотстъпва назад, искайки възможно най-бързо да се махне от тук. Тази жена не му харесваше ни най-малко. Той открехна вратата и потегли към града, придържайки Таня, под звука на лекия присмех от страна на тъмнокожата. Когато се изгубиха в улиците, тя се обърна към дебелака и кльощавата му съпруга. Отиде при тях и погали съсухреното й лице.
-Мили, малки невежи. Не е хубаво да се опитвате да ме измамите. Вие има ли с какво да се компенсирате?
Очите им показваха страх и доказателство, че не разполагаха с абсолютно нищо. Кали притвори усмихнато клепачи.
-Разбирам.
В следващият момент, черните талази излезнаха отново от организма й и ги обвиха. Разнесоха се викове на агония, докато телата им биваха изсмуквани от магията й. Тя ги въртеше във въздуха и ги съсухряше още повече, докато от тях не остана нищо освен два скелета. Те паднаха на земята и се счупиха на няколко места. Телесата, както и жизнеността им се вляха в тялото на циганката. Бяха като заместител на храна и вода. Тя рязко отвори очи, а изражението й изразяваше задоволство. Поредния ползотворен ден.

/Бо, може да пишеш как се връщате при аристократчето./