Парк "Седемте чудеса на света"

Той е огромен, с многобройни чешмички, скулптури и беседки. Паркът се нарича така защото в площта му са пресъздадени седемте чудеса на стария и новия свят.

И двамата почнаха да се смеят когато той и спомена, че може да е я срам от него. Ако знаеше само, че онзи с когото до онзи ден се целуваше и преспа в леглото му беше доста по стар от него щеше да е помисли за луда, но пък прие поканата му с отворени ръце.
И така двамата тръгнаха да се разхождат из града. Накрая стигнаха някакъв парк, който на Мортем и се стори доста приятен. Може би наистина беше интересна страна.
-Тук е приятно. В Роузкил има само тъмнина, кръчми и нищо повече.


/Съжалявам че не писах, но бях болна и нямах муза./

Паркът наистина беше много хубав. Светъл, времето топло и приятно, слънцето нежно галеше кожата подканващо само за разходки и хубави емоции. Хора обикаляха и се усмихваха едни на други. Деца тичаха и си играеха като работливи пчелички. Животът кипеше с всички сили.
-Тук е приятно. В Роузкил има само тъмнина, кръчми и нищо повече.
Шао Кхан се обърна усмихнат към нея. Явно бе улучил мястото.
-Винаги си добре дошла да ме посетиш отново когато пожелаеш. Обещавам, че другият път ще те заведа на лунапарк. Страхуваш ли се от въртележки?
Въпросът му не беше сериозен и двамата се засмяха. Тогава старецът стана, като каза на Мортем да го изчака за момент. Не след дълго се върна с две стъклени шишета в ръката. Подаде й едното и пак се настани до нея.
-Сок от амброзия. Вкусен и много полезен.
Докато й разказваше за животът в Илион, а тя се радваше на красотата, едно момиче около десет мина покрай тях, но веднага щом фокусира Хелските се спря. Заби поглед в главата й и се приближи.
-Какче, имаш много хубав цвят. Как го направи?
Момиченцето имаше предвид косата й. За първи път виждаше такова бебешко розово, а изглеждаше и толкова меко. То направо тупна до тях и се загледа с лъчезарност в косата й. Приличаше й на захарен памук, такъв какъвто продават във въпросният лунапарк. Чудеше се дали ако я опита ще има вкус на захар.

Историята на Шао Кхан наистина беше интересна. Можеше, Мортем в момента да изглежда като човек, който слуша, но не мисли, но не беше такъв. Явно тук беше далеч по-хубаво отколкото в Роузкил. Тренировки, мъки, зли учители. Това я чакаше на онова място, но нещо я караше да го мисли за свой дом. За мястото където сърцето и ще остане, а където е сърцето там е и дома.
Изведнъж чу някой друг да и говори и се обърна.
-Какче, имаш много хубав цвят. Как го направи?
Мортем първоначално не зацепи за какво говори, но после откри и погледна косата си. Наистина беше странна, никой не искаше да ходи с такава. Затова и я боядиса.
-Истинския цвят на косата ми е русия, но след като нанесох червен се получи този розов. Харесва ли ти?
Момиченцето кимна и Мортем се усмихна. Хвана един малък кичур и фокусира магията си, така че да се получи розов цвят върху косата на момиченцето. Нямаше да е траен, а само до следващото изкъпване, поне толкова щеше да и стигне да му се порадва.
-Ето, вече и ти имаш.

Момиченцето направо грейна от щастие. Седеше й толкова хубаво в тон с русите коси. Детето толкова не можеше да си намери място от ентусиазъм и не знаеше какво да каже, за да благодари на Мортем, че вместо да й казва каквото и да е, просто се впусна към нея и я прегърна силно. Може би прекалено силно, защото некромансърката чак почувства как й изхрупва един от прешлените, но въпреки това се радваше. Кога някога някой случаен минувач или срещнат човек я е прегръщал? Никога. А тук хората явно бяха топли и гостоприемни. Не, че никога не ставаха проблеми, все пак Илион не е идилия, но в сравнение с подземното царство и Прокълнатите територии си беше направо рай.
След като момиченцето се порадва още малко на новата си придобивка, то се изправи и се поклони.
-Мерси много, какче. Мерси и на теб дядо. Трябва да купя хляб и да се прибирам, иначе мама ще се разсърди. Чао, чао.
И тя затича към центъра като им махаше с ръка за довиждане.
-Децата наистина те харесват. - заяви с усмивка Кхан.

Гледах как малкото момиченце се радва и да си кажа и на мен ми стана приятно, че стана така. Не съм виждала толкова щастлив човек през живота си, дори онзи които Грегъри пуска не са толкова щастливи въпреки, че знаят, че ще могат да се върнат на тази земя. Наистина не го разбирах хората.
-Може и да харесват тази ми същност.
Усмихнах се и погледнах към Кхан. После само леко вдигнах ръцете си и раменете.
-Но другата ми същност, мислиш ли че ще я приемат толкова лесно. Сам видя, че се сдържам доста трудно и едва не излях цялата си енергия в къщата ти.
И както си говорехме сладко, сладко нещо тупна между нас. Което ме накара веднага да скокна на облегалката на пейката и да го погледна. Разбира се не пропуснах и факта, че за малко някаква напитка да ме олее, което пък активира предпазния ми механизъм, а именно телекинезата. Магията ми обгърна всичките неща, които щяха да паднах на земята в последен момент и те останаха сякаш недокоснати във въздуха. Отдъхнах си. Все пак тия дрешки не бяха много евтини.
-Внимавай повече, ако обичаш.
Сопнах му се и нещата просто спряха в скута му, а отвореното кенче в ръката му. Все още седях на облегалката и го следях внимателно и съсредоточено. Просто бях нащрек.

Бившият гилдмайстор се вгледа внимателно в момчето с мъдрите си, проницателни очи. Постоя така известно време мълчаливо, в което остави Кей и Мортем да се чудят и след няколко минути възкликна:
-Кей Клайдерман? Малкия Кей Клайдерман?
Изненадата му беше явна. Не беше виждал това момче от близо седем години. Познаваше семейството му, знаеше колко майка му тъжеше, че си беше заминал, а ето го сега, толкова години по-късно се стоварва върху главата му.
-Вече не си малкия Кей като те гледам.
Старецът се усмихна и се обърна към Хелските.
-Този палавник е голяма торба, пълна с бели. Беше в гилдията не повече от месец, но всеки ден вършеше нова пакост. Тогавашните учители бяха вдигнали ръце от него. Като гледам не е загубил тази си черта.
Красивият младеж леко се нацупи, но после осъзна, че думите на Кхан всъщност са си самата истина, затова просто се ухили и повдигна рамене.

/Тери, пиши ти сега, каквото желаеш./

Слушаш и двамата внимателно, не исках да изпускам нищо, но колкото повече ги слушах толкова повече разбирах, че не съм за този свят. Моето място не беше тук, аз бях просто един натрапник в тази идилия. В този малък рай. Може би когато са създавали Илион са искали той да пресъздаде един вид рая, който хората така искат да видят.
Само кимнах разбираемо на Кхан и погледнах леко раздразнено появилото се от "небето" момче. Захарен памук? Предпочитах да ми казват, че съм странна пред захарен памук. Пъхнах внимателно ръката си в качулката и я сложих на главата си, за да прикрия косата си. Явно не се приемаше много добре тук.
И все пак като каза как Кей е изчезнал за 7 години открих, че всъщност доста си приличах с него, но мен ме извикаха, докато неговото е било по негово желание.
"Тишина, тук никога не е тихо" замислих се над ставащото в мен. "Винаги има някой, който да шуми". И не побърза резултата. В главата ми започнаха да се водят хиляди битки, да чувам всякакви гласове. Хванах се за главата и я стиснах силно.

Не знаех защо, но момчето от "небето" просто реши да ми помогне. Това беше странно. Обикновено на никой не му прави впечатление когато станеше така, а според някой така щеше да е най-добре. Затова сега ми беше малко странно. И все пак ми идеше да избягам от това място, само защото това, което ми даде да изпия беше крайно гадно. Аз не пиех алкохол. За една млада дама това беше неприемливо. Може би една чаша вино на някой банкет, но само толкова. Бавно свалих ръцете си от главата и го погледнах доста объркано. Защо наистина ми помогна?
-Да. Малко по-добре съм. - произнесох тихо и се изправих. Изтупах се защото мразех да съм мръсна и се усмихнах на момчето. Макар и "душко" да не ми хареса, щях да съм мила.
-Благодаря ви.

Момчето ми беше крайно странно. Говореше на "ти", не му пукаше всъщност какво мислят за него. Не се влияеше от каквито и да било външни посегатели. Не ми беше промит мозъка. За жалост аз трябваше да съм точно обратното. Да се правя на пример за другите. Да се трудя три пъти повече от нормалните хора, само и само да зарадвам настойника си. Какъв е просто живота. Толкова лош, толкова труден. Обърнах се към Кхан и се усмихнах съвсем миличко.
-Извинявам се за това, което стана. Понякога получавам такива главоболия.
Но тук послъгах малко. Това започна да става след като умрях и онова място ме накара да се променя. Сега виждах всичко през друга призма. По задълбочена и по-интересна. Исках да се радвам на живота, да открия неговия смисъл, но това надали щях да го направя.

Старецът се усмихна милосърдно. Горкото момиче, мислеше си той. Доста е преживяло. Нямаше нужда да му разказва животът си, за да му стане ясно.
-Може би трябва да пиеш повече чай от маточина. Помага за успокояване на нервите. Ето.
Той бръкна в един от вътрешните си джобове и й изкара цял пакет с въпросната билка. Съмняваше се по нейните земи да има, затова й даде достатъчно, за да й стигне поне за месец.
-Веднъж дневно, след ставане или преди лягане.
Тя му благодари, макар че не й се струваше нужно да пие каквото и да е. Все пак прие подаръка, за да не го обиди.
След още малко общи приказки решиха, че е време Мортем да се връща у дома. Кхан й беше обещал, че ще я изпрати и така и щеше да направи. Двамата се изправиха и той я хвана за гладките ръце.
-Беше ми много приятно Мортем Хелските. Ти си добро дете. Ако някой ден имаш отново път насам, отби се да ме видиш. Обещаваш нали?
-Обещавам. - усмихна се демонът. Наистина този старец се държеше много добре с нея, и тя не съжали нито за миг, че имаше възможността да се запознаят.
-Добре тогава. Намисли си мястото, на което искаш да се озовеш. Другото остави на мен.
Мортем затвори очи и почна да си представя Роузкилл с отделните му части.
-Готова съм. - каза след малко и бившият гилдмайстор отпусна магията си. Тя навлезе в тялото на девойката и загря организмът й от вътре. Само след секунди почна да се изпарява малко по малко.
-Сбогом, Мортем....
-Сбогом....
Последното, което видя бе усмивката на възрастният елф. И изчезна в пространството, само за да се появи след секунди на едно напълно различно от това място.

/Мо, избери си в коя част на Роузкилл да се телепортираш и от там почвай свободно РП/

Момичешката игра никога не остарява. Даже и след години, когато тялото се издължи, оформи, а разумът почне да пробива през детските представи, тя остава скита все още там, само чакаща удобен момент, в който да изскочи като шавлив, весел заек и да запълни мирогледа ти, поне за малко. Поне за час. Час детско щастие в пораснало тяло.
Люлките "летяха" в представите на девойките, развявайки красивите им коси като слънчогледи и сребърни снопове. Съчетани в едно, картината бе красива. Много красива и сякаш толкова логична. А в комбинация със светещи очи....можеш да им завидиш.

Елизабет се заплесна по силуета, мислейки за дома, може би. За онова, което се крие в нощта. Което бе видяла само веднъж, но цял ден преследваше мислите й. Защо ли?
-Ел, добре ли си?
Илюзията се разпръсна и вървящият се оказа не този, който си представяше, а просто случайно минаващ младеж с руси букли. Нуксата разтърси глава, все още невярваща на зрителната измама, на която стана свидетел. Защо си мислеше за него, защо цял ден й се явяваше толкова настъпателно, появяващ се в главата й без разрешение?
-Да, добре съм. Припознах се....
Разбира се, че не е той. Та слънцето все още не е залязло. Ако се покаже ще изгори мъчително и бавно от светлината.
Миша се притесняваше вътрешно. Приятелката й бе доста отвеяна днес. Да не се беше случило нещо?
-Сигурна ли си, че всичко е наред?
-Да, няма проблем.
Мъртвородната изобщо не беше убедена, но не каза нищо. Постояха така още малко, изчаквайки последните лъчи да се скрият от небосвода.
-Карнавалът ще почне скоро. Да тръгваме?
-Да!
Уинтър скочи от люлката, опитваща се да забрави всичко от изминалите няколко часа. Само натоварваше излишно главата си.
Двете потеглиха към края на града, където щеше да се проведе многоочакваното мероприятие. Време бе за веселие.

/Ел, пиши как стигате до Нощният карнавал в определената тема/

Пътя на обратно бе също толкова дълъг и изморителен. И макар че този път не попаднахме на проблеми, а и заобиколихме града на берсерките, очите ми вече бяха подути от недоспиване. Пробвахме същата схема. Той спи, аз наблюдавам, аз спя той наблюдава. Цял ден път през всички територии. Това си е доста, даже за издръжлива кучка като мен. От време на време си говорехме или по-точно той говореше, а аз слушах. Въпреки, че прекарахме цели няколко дена заедно, не можех да се отпусна пред този човек. Просто не го чувствах. Все така не ми вдъхваше доверие. Вече знаех, че за мен е безобиден, но това не ми пречеше да си имам едно на ум.
Чак на следващият ден следобяд пристигнахме в така привлекателният и свеж Илион. Още пристъпвайки в границите му, ме лъхна чистият въздух, който правеше топлината на климата поносима и мириса на вечна зеленина. Сериозно, Елисандра доста се е постарала за това място. Не харесвах тъпата богиня, не бе моята религия, но трябваше да й го призная. А и незнайно защо, но изпитвах някакво влечение към мъжете от тази страна. Бяха едни такива....абе хубави бяха и със силна воля. Личеше си даже от походката им.
Когато стигнахме до явно градският парк спряхме конете и аз слезнах от моя. Завързах юздите му за едно дърво, напълно спокойна, че никой няма да го нарани или открадне. Това не бяха пустините. Тук редът и мирът цареше. Или поне така бе на пръв поглед.
-Е, за колко време ще останеш?
-Утре сутринта или по обяд тръгвам.
-Значи да те очаквам вечерта да си вземеш алкохола.
-Да. Ще мина.
Разменихме си няколко думи за довиждане и Оар обърна добичето, за да си ходи. Преди да тръгне го спрях.
-Ей, Оар..... благодаря за пътуването. Беше....интересно.
Не го харесвах, никак даже, но наистина бях благодарна, че имах възможността да видя целият свят в рамките на едно приключение. Особено Найтмер, който се загнезди в гърдите ми като тумор, без който не мога.
Мъжът се усмихна и махна с ръка.
-Благодаря за компанията, русалке.
-До кога ще ме наричаш така?
-Сигурно вечно. Ти си синекосата русалка от извора ми. Е, до нови срещи.
Той подкара коня и красавецът препусна по пътя като хала. Проследих го с поглед докато се изгуби от полезрението ми и се заоглеждах. Този парк наистина си го биваше. Имаше разни статуи, чисто, чешми, абе изобщо гъзария, както се казва.
-Ами сега....?
Не ми се искаше веднага да ходя при Евенстийл. Имах нужда първо от едно силно питие и малко отмора, за да съм бодра, когато изкача планината. Затова тръгнах безцелно по улиците, в очакване нещо да грабне вниманието ми.

Пътят на надолу ми се стори по-кратък отколкото нагоре, но това не го правеше такъв във времетраене. Отне ми сигурно час и повече докато премина през всички склонове, пътеки и залесени площи. А те бяха толкова красиви и спокойни. Усмихвах се оглеждайки всичко, усещайки го, запаметявайки го. Кой знае кога ще се върна отново тук и дали изобщо ще имам тази възможност.
Вървях по улиците на града, които макар препълнени за мен бяха пусти. Пусти защото това бяха просто силуети, фигури, които ме подминават и не оставят диря след себе си. Промушвах се през всички тях и крадях време. Времето, което исках да прекарам още малко в тази приказна страна. Стигайки до парка видях, че конят, който Евен ми подари си бе все така кротко завързан и никой не го беше закачал. Разбира се. Тук хората са миролюбиви. Ако беше пустинята, до сега да го бяха откраднали сто пъти. Приближих се до него, отвързах го и го погалих по бежовата грива.
-Здравей, момче. Липсвах ли ти?
Животното изпръхтя в отговор. Дали ме разбираше?
-Да и ти на мен.
Забих челото си в тялото му и за момент затворих очи. През тях преминаваха спомените от последните няколко дена, а най-ясни бяха прекараните с гладиатора. Беше толкова.....просто беше....това не е ли достатъчно? Една сълза се отрони от окото ми и се търкулна надолу, падайки в ниската трева.
-Какво ми става? Размеквам се. - скастрих се сама.
Що за глупост. Не трябва да ми е тъжно. Това е само един мъж, само едно преходно усещане, което ще си отиде, заедно с мен. Дали? А нямаше ли да се връщам към него, всеки път щом погледнех жребеца? Сега той бе мой и винаги щеше да ми навява този вятър на спомени.
Избърсах клепачите си и тръснах глава. Хванах го за врата и го възседнах.
-Време е да се прибираме, момче. Ще те отведа в новият ти дом. Дано ти хареса.
Дръпнах юздите, той се обърна и хукна с умерена скорост, по посоката, в която го впрегнах.
Копитата му пукаха калдъръма, издаващи звуците на сбогуването. Не се обърнах назад. Гледах само напред към ясният хоризонт, където след няколко часа слънцето щеше да пари кожата, а жаждата да гори гърлото.