Стая 001

Стаята е за двама. Разполага с баня, две легла, двукрил гардероб, маса, шкаф и прозорец. Ако ученикът иска може да дообзавежда стаята си по личният си вкус.

Дълъг и изтощителен ден беше днес. Мортем за пръв път щеше да спи в стаята дадена и от Лушиъс и изобщо не гореше от желание. Но какво да се прави. Можеше и да е демон, но имаше нужда от сън.
Тя влезе и затвори внимателно вратата. Стаята не излъчваше никакво присъствие. Все едно беше забравена. Напълно забравена досега. Беше студена, отблъскваща. Момичето прекоси разстоянието от вратата до леглото и внимателно хвана книгата върху червените завивки. Погледна я и въздъхна. Сложи я под възглавницата си. Наведе се и развърза маратонките си. След което ги събу и ги сложи под леглото. Покатери се на него и легна върху завивката. Чувстваше се изтощена.
В момента в който затвори очи се отнесе в света на сънищата. Място, което може да е едновременно прекрасно, но и зловещо. Както добро така и зло.

-Демоните ... не .. могат ... да ... обичат!
Гласът и се заби в главата, но скоро Мо разбра, че това не беше нейния глас. Тя отвори очи и се оказа на една поляна. Изглеждаше съвсем нормална. Тогава защо тя продължаваше да чува тези думи. Момичето усети, че не може да стане, но можеше да си мърда главата. Тя погледна първо наляво, после на дясно. Не. Това не беше нормално. Всичко беше огромно пред нея, и като за капак вместо ръце имаше крила. Счупени. Облени в кръв. Мо просто въздъхна и премигна наколко пъти. Какво можеше да направи сега.
-Демоните не могат да обичат!
Чу отново и след това всичко се преобърна. Вместо в градина сега се намираше в малка тъмна стаичка, а пред нея нямаше нищо. Но ето че отново се появи онзи глас.
-Бели с цвета на снега.
И веднага в стаята се оформиха очите на Синк, който в момента гледаше към учениците как се самоубиват
-Спри! НЕ!
Извика тя, но за жалост картината изчезна преди да е направила нещо.
-Не разбирам, не разбирам, не разбирам.
Казваше си Мортем вътре в стаята и стискаше ръцете си към главата, а извън съня започна да дере по стената и да стиска силно очи.
-Сприии! Сприи! Сприи!
Отново думите отекнаха в пространството, но вече звучаха зловещи.
-Не! НЕ! НЕЕЕ!
След кратка пауза се появи нещо ново. Геш ... но той изгледаше суров, побъркан, а до него Меропа. Геш споделяше на Меропа, че нашата Мо е демон, а това я дразнеше най-много.
-Не съм демон.
Каза момичето в своя защита, но получи само.
-Не идвай близо до мен.
Мо застина на място. Но скоро след това чу и друг глас и се обърна и се появи Грегъри и случката в неговата къща. Как тя беше на масата, а той се бе осъзнал.
-Трябва да си вървиш!
-Защо?
И чак тогава тя си каза на себе си.
-А ... аз ... обичам го.
За жалост това бе само един сън, по-скоро кошмар и единственото, което чу бе.
-Върви си. Всичко е наред ако не разбираш! Съжалявам. Все едно се опитваш да ми кажеш ... че имаш нужда от мен. Махай се.
Какво се случи докато спеше и какво не и се губеше или поне голяма част от това. Кошмар ли беше? Сън ли беше? Просто си го представяше ли? Защо го сънуваше? Защо?. Не знаеше, но щом събуди цялата обляна в студена пот. Завивката и беше избутана на земята. А една от ръцете и беше цялата червена от удари по стената. Мо се изправи и отиде до банята. Застана пред огледалото и се погледна в него. Беше рошава, ужасена и трепереща. Мортем въздъхна и просто затвори очи. Хвана двата края на мивката и остана малко така. Искаше да се съвземе.
След като успя отиде до леглото си и обу маратонките. Хвана книгата от Грегъри и излезе.

В дни като този, изпълнени с чудеса и странни случки. Когато си се разминал на най-тънкия косъм от смъртта търсиш място където да забравиш за това. Когато хвърлиш някой на вълците се криеш в дома от самото ти раждане и търсиш прошка, но когато този дом е толкова далеч какво правиш? Криеш се в стая където няма никой. Където тишината цари и плачът на вятъра по изгубените души спира.
В тези дни единственото, което правеше Мортем бе да се крие. От себе си, от другите. От всичко. Тя застана пред вратата на стаята в общежитието и извади ключа си. Погледна го. Стар, но все пак сияещ. Момичето го пъхна в ключалката и внимателно натисна ключа. След което вратата само се отвори. Момичето влезе и се огледа. Въздъхна и затвори внимателно вратата. Заключи я и се подпря на нея. Сложи ръка на челото си и притисна слепоочието си. Смъкна се по дървената врата и седна на земята. А книгата с митовете и легендите легна послушна от нея. Мо затвори очите си и отново въздъхна. Трябваше да се вдигне. Ако не дай си боже съквартиранта и се появи щеше да има затруднения да влезе. Трябваше, но беше толкова изтощена, че едвам едвам щеше да се вдигне.
Мо хвана книгата и се усмихна, а тя послушно застана във въздуха и бавно се замъкна към масата. Там застана прилежно застана в позиция за четене. Сега беше ред и на момичето. Мортем сложи ръцете си на земята и мъчително се изправи. Направи няколко крачки и седна на стола пред масата. Сложи лакътя си на масата и дясната буза на юмрука си. Отвори книгата до там до където беше стигнала и се зачете в нея, но от време на време очите и се затваряха, и накрая заспа в тази си позиция. Беше чак отчайващо да стои така.

Слънцето изгря, слънцето се скри, а под него нищо ново. Нищо ново и тук, в тази забравена от бога стая, празна, мрачна, изпълнена с две легла, гардероб, маса и....едно спящо момиче. Момичето на масата. Звучи като заглавие на поема. Сладкото й лице, небрежно поставено върху дървото. Умереното дишане, лекото потрепване на клепачите, а устните полуотворени.
Той я наблюдаваше облегнат на прозореца. Беше тих, не искаше да я буди. Когато спеше изглеждаше толкова сладка и спокойна. Нямаше я мрачната фасада. Липсваше изражението на отчаяние. Сякаш всичките терзания се губеха в съня, за да й дадат няколко часа на мир. Отиде до нея и я погледна от високо. Един розов кичур беше паднал пред чипото носле и го дразнеше. Той го отмести нежно и го сложи на мястото му. Косата й беше мека, като памук или облак. Мъжът можеше да усети тишината, чрез тялото й.
Постоя така час, два, само, за да я погледа. Нищо друго. Не му беше нужно повече. Зеленото и синьото му око се обърнаха към прозореца навън. Звездите вече избледняваха, тъмнината плавно, лека полека отстъпваше място на светлината. От луната се виждаше само една тънка ивица. Скоро щеше да се съмни, но до тогава. Той я погали безмълвно по бузата и се изправи.
-Спи спокойно.
Извърна се с гръб към нея и изчезна, все едно никога не е бил тук. След себе си остави само аромата на стари книги и уют.

На сутринта нещо започна да пречи на Мортем да спи и какво е то? Слънцето. Лъчите му дразнеха очите и повече от обикновено, затова тя стана и се огледа. Беше цялата схваната, а врата я болеше страшно много. Тя погледна към книгата, но малко и беше размазано пред очите затова ги разтърка и като разбра къде е заспала започна да се вайка и да се чуди как е успяла да свърши така. И тогава се усети да види колко е часа.
В момента в който разбра започна да скача наляво надясно и да се съблича, за да влезе да си вземе един душ и да се оправи за часовете си. Ако закъснееше Лушиъс със сигурност щеше да е бесен, а тя не искаше това. Особено след като и помогна. Мо влезе под струята на водата и започна енергично да търка тялото си. Чудеше се как може да е толкова глупава, че да заспива така. Ами ако убиеца беше влязъл. Сега като го спомена. Не го беше виждала от няколко дена. Надяваше се да е добре и да не е срещнал някой друг убиец.
Щом се изкъпа си изми набързо зъбите. Облече се с поредния анцуг и върза косата си на конска опашка. Така нямаше да и пречи. Мо набързо си изсуши и косата и си обу маратонките. Хвана ключа си и се изстреля от стаята като фурия, а по пътя за погребалното бюро само си викаше колко е глупава да закъснява.

Когато Таня попита Мо дали може да спи в нейната стая Мо само кимна. Така и така милият и съквартирант не се е появявал от край време. Се едно се затри в дън земя. И така двете бързо притичаха вътре в Роузкил. Скоро бяха в стаята и Мо набързо започна да рови из куфарите си. Ама как се получи, че сега имаше сигурно пет в стаята. Ходи ги разбери. Май нещата и имаха крака. И собствено мнение, защото сега просто се бяха появили още и още неща.
Най-накрая откри каквото търсеше и извади една бяла, мека кърпа, за след баня. Подаде я на Таня и се усмихна.
-По-добре си вземи душ. Не искам да настинеш.
И с право си го каза. Таня беше мокра от главата до петите, не че Мо не беше, но поне розовокоската можеше да стои така без да и прави впечатление.
Щом Таня отиде да се изкъпе Мортем пък оправи другото легло с още едно спално бельо. Този път вместо червено беше синьо. Като небето през някой хубав ден. Също и отиде до столовата за чайник с вряла вода и две чаши. Върна се и сложи чайника и чашите на бюрото. Сложи и от билката, която Кхан и даде. Май и на двете щеше да им се отрази добре. Ако наистина успокояваше. Но не беше особено сигурна
Когато Таня излезе от банята беше ред на Мо да се изкъпе, което и отне точно няколко минути. Беше доста бърза в това. Скоро имахме два демона в една стая. Мо седна на леглото си и се засмя.
-Е какво ти се прави?
И докато чакаше Таня да и отговори видя нещо познато. Панделката на мечето, първия подарък от Грегъри. Порови се и го извади. То изглеждаше като чисто ново, сякаш туко що е извадено от фабриката, но беше пропито с неговата миризма. Това накара Мо малко или много да се натъжи. Остави го на страна и пак се усмихна.
-Е? Избра ли?

Таня забеляза цялата триада с мечето, даже и тя да не продължи дълго. Нямаше как да избегне тъжното изражение на приятелката си, нито да остане безучастна. Мортем й беше помогнала много, даже и само с благи думи и сега й се искаше да върне жеста, да й отдаде цялата си налична подкрепа. Зачуди се как по-точно да стане това и тъкмо измислила го, въпроса на Хелските я сепна:
-Е? Избра ли?
-Да! - отвърна Таня и вдигна към нея влажните си, но искрящи очи. Този път лицето й грееше от щастие Беше сигурна, че ще успее да накара девойката да се засмее. Трябваше.
Тя протегна ръцете си към мечето и пусна магията си в действие. Бледите нишки се забиха право в пуха и навлязоха вътре в него чак до сърцевината. Няколко секунди на контрол и ето, че плюшената играчка се помръдна. Мортем ококори очите си, но играта не свърши до там. Първо едната лапичка, после втората, а накрая мечето извърна главата си право към собственицата си. То се изправи и със ситни крачки отиде до Таня, заставайки точно под дланите й. Те седяха като ореол над него и го закриляха. Демонът рядко използваше енергията си, но сега умело движеше плюшката като я караше да върви, да се покланя на Мортем и да се върти в сладък и нескопосан танц. Таня не спираше да се смее. Надяваше се и на Мо да й е забавно. Оживи куклата до толкова, че я накара да вземе внимателно чашката с чай, да отиде до нея и да й я подаде.
-За вас, милейди. - пошегува се чернокосата безсмъртна, която не спря да си играе с мечето и след като Хелските пое чашата си.

Докато мечето се въртеше Мо просто стоеше го гледаше. Беше и малко странно, че и Таня може да използва магията си. А беше против това. Не можеше да я разбере. Май никога нямаше да разбере другите създания. Нали тя самата беше една необятна вселена, която нямаше своя център, нито пък имаше своите граници.
Мортем хвана чашата и отпи съвсем малко от нея, но после леко се намръщи. Имаше ужасен вкус. Явно не я биваше в това, въпреки че не веднъж беше правила чай за Себастиян или Грегъри. Но настойника и предпочиташе виното, затова често го изхвърляха. Е сега разбра защо. Та тя не можеше да прави чай като нормалните хора. Май щеше да отрови всеки срещнат с това нещо.
-Таня. Изхвърли го. - изведнъж изръси и мечето просто падна на земята. Таня я гледаше леко изплашена. Какво ли се въртеше в ума на Мортем в момента, че да иска да изхвърли мечето. Пазеше го толкова години, а сега просто искаше да го няма.
-Защо? - попита чернокосия демон и в глава и имаше нотка на тъга. Мо само се усмихна по един идиотски начин.
-Защото ако някой от Роузкил разбере, че имам играчки ще ми се смее.

Да го хвърли? Та тя обичаше това мече почти толкова, колкото и мъжът, който й го беше дал. Да не говорим, че причината, която изтъкна беше напълно абсурдна. Тук имаше такива чудаци, че една играчка едва ли би направила някакво впечатление на когото и да е.
-Нека направим така. Аз ще го взема и ще го пазя за теб. Когато поискаш да си го върнеш то ще те чака. Поне ще знаеш, че е на сигурно място. - предложи Таня и Мортем макар и с неохота и съмнение се съгласи. Не можеше да й откаже, а и разбираше защо го прави. Сякаш й помагаше да съхрани не само плюшката, но и обичта й към Грей, която върви заедно с нея.
После взе чашата и отпи от чая. Боже, колко ужасен беше. Натрапчив, горчив вкус. Това момиче определено не можеше, повтарям не можеше да прави чай и колкото и захар да наблъска се съмнявам, че ефекта щеше да се различава особено. На Таня й се искаше да го изплюе, но възпитанието й и нежеланието да обиди Хелските не й го позволи, затова с мъка преглътна и съумя да създаде фалшива усмивка на лицето си, която приличаше повече на гримаса отколкото на усмивка.
-Мммм....вкусно. - каза затруднено тя, като не преставаше да се усмихва тъпо и неловко.

-Какво говориш. - каза набързо Мортем и хвана чая и го изля в мивката. После се върна и погледна Таня, която недоумяваше защо го направи. Но за да и обясни само каза- това може да отрови и мамут.
Таня се засмя, а Мортем само се усмихна. Погледна към небето, което изглеждаше черно, затова мина към часовника. Беше почти десет, а се чувстваше толкова уморена. Май нямаше да е зле един сън. Пък дано утрото и донесе нещо ново и по-хубаво. Нали знаете. Утрото е по-мъдро от вечерта. Или нещо от сорта беше.
-Късно е. Искаш ли вече да заспиваме? - и щом видя Таня да кима отиде до ключа за лампата и я изгаси. Двете легнаха на леглата, а Мортем се зави през глава и прехапа ръкава на блузата си. Просто не искаше да притеснява Таня, а няколко сълзи паднаха от очите и.

Да, но Таня разбра. О тя разбра веднага след като затаи дъх, след като всички шумове в околията изчезнаха. Тя не само чуваше, усещаше хлипането на приятелката си и сърцето й се сви. Милата, тя също преминаваше през лични драми, но бе твърде горда и добра, за да я притеснява с проблемите си. Но тя нямаше да я остави сама. не нямаше.
Кимна си сигурно и решително и се изшмугна от леглото си. Още преди Мортем да се усети, Таня припкаво се намести до нея и я обгърна с ръце. Беше зад гърба й и я гушна като малко дете. Хелските се изненада отначало, но после не издържа и зарида с пълен глас. Ролите се бяха обърнали.
-Няма нищо. Няма нищо... - шепнеше чернокосият демон утешително, като майка. - Аз съм тук....поплачи си. Всичко е наред. Поплачи....

Мортем докосна ръцете на Таня и така постояха още малко. Докато духовете просто не утихнаха. Всичко вече беше наред. На сутринта Мо отвори очи и видя Таня как се е сгушила при нея. Усмихна се и внимателно се изправи, за да не я буди. Отиде до банята и изми лицето си. После се погледна в огледалото. Беше смешна гледка. Розова коса, което стърчеше навсякъде. Червени бузи и зачервени очи. Просто прекрасно. Изми се още веднъж, а после и пак. И накрая придоби нормален вид. Върна се в стаята и седна на един от двата стола. Отвори книга с митовете и приказките и отново започна да чете.

Ръката на Таня направи полукръг във въздуха в опит да прегърне приятелката си, но тя тупна самотна на празната половина до нея.Момичето отвори очи и се огледа притеснена да не би приятелката и да е извършила някоя глупост, след което я видя в другия край на стаята кротко да разгръща една от книгите си.Сякаш усетила, че е будна Мортем се обърна и очите им се срещнаха, Таня се усмихна и разтърка сънените си очи:
-Добро утро!-изчурулика приятелката и.
-Добро да е!Успя ли да поспиш?-попита чернокоската.
-Горе-долу...-бе отговорът както и се очакваше.
Значи сутринта не бе отмила снощните вълнения и Таня остана още няколко минути седнала на леглото, мислейки по какъв начин да разсее мислите на Мортем.Имаше едно единствено място, което в сутрини като тази бе идеално за едно ароматно сутрешно кафе и разговор между приятелки-покривът.При тази си идея, девойката скочи от леглото, мина набързо през банята за да преведе в приличен вид и излезе готова:
-Излизам точно за пет минути, през които искам да се преоблечеш и докато се върна да си готова.
-Но къде отиваш?
-Ще разбереш когато се върна.-бе отговорът й и изхвърча през вратата.
Мортем на свой ред вдигна рамене, стана и започна да се приготвя.Нямаше особено желание за каквото и да е, затова нахлузи първите дрехи, които видя, седна на леглото и зачака.Вратата се отвори, първо се подаде кракът на Таня, който я избутваше, а после и самата тя държаща две още парещи кафета в ръцете си.Изгледа я въпросително:
-Струва ми се, че нещо си намислила?-зарадва се Мортем.
-Дни като този са рядкост в Роузкилл, не бива да го пропускаме като се забием както обикновено в Столовата.Пък и имаш нужда от свеж въздух, някъде където няма да те натоварват чужди разговори и драми.-което си бе самата истина.
-Едва ме нави!-плесна с ръце Мо.-Води ме!
Двете момичета излязоха от стаята и се насочиха към Покривът.


Мо, пиши как отивате на посоченото място.Опиши реакции, мисли и чувства, както и започването на
някакъв разговор.

Докато се връщаше в стаята си очите на демона постоянно се променяха от сини в черни, в червени и отново сини, което си беше признак за поддаващата се лудост. А от какво може пък лудостта да се причини? Ами в нейния случай от болката, оскърблението, от погледа на Грегъри, когато го отблъсна. И най-вече от гаврата, която си поради онзи мъж с нея. Като цяло май тази страна си я е наследила по бащина линия.
Поглеждаше тук, там някой ученик, който я гледаше странно, но той сякаш уплашил се от това, което вижда отстъпваше назад. Не че щеше да ги нарани, ами просто в момента искаше да стигне, колкото се може по-бързо в стаята си. И ето, че желанието и се сбъдна.
Мо влезе вътре и заключи вратата. Хвърли дагера, който си купи на леглото си, а раницата на земята. Без да се преоблича отиде в банята и остави главата на Джим в мивката. После се върна и взе един стол. Сложи го него между стената и душа и после го подсили с магията си. Като ще си изкарва нервите, поне да не троши мебели. Иначе после ще има да се прави на мила душа пред Зайо и да му се милва.
Остави главата на Джим на стола и я погледна. Вече беше почнала да се разлага.Мо затвори вратата и продължи да гледа към очите на някогашния Джим Картър. Момичето вдигна оръжието от Корнелиус над главата си и в следващия момент навсякъде се разплиска кръв. Тя продължи да удря с все сила все повече и повече. И да си го признаем започна да изпитва облекчение, сякаш душата и вече не желаеше толкова да отмъщава на този мъж, но все пак още и беше кипнало и продължи.
-Това ти е за дето нараних Грегъри.
Още няколко удара и се продължи.
-Това ти е за дето ме накара да пророня една сълза. ... Това е за дето си мислеше, че имаш шанс с мен. ..
И на последното преди главата на този мъж да стане нищо повече от една локва кръв имаше едно "А това е за мен"
Когато се успокои остави оръжието и се огледа. Цялата баня беше в кръв. За сега това щеше да и свърши работа, може би по-късно можеше да пробва да си изкарва нервите на някой плъх. Но сега беше време да почисти.
Мортем откачи душ слушалката от душа и пусна водата. Започна старателно да минава с вода всяко едно кътче от банята и да отмина кръвта на този мъж. А когато беше готова и с това най-накрая се изкъпа и приведе в нормален вид, дори изми и почисти оръжието от Корнелиус. Щеше да му го върне веднага след като си почине.

След като Оар си тръгна явно видели, че не е Дрейк, а някакво момиче в магазина се изтърсиха твърде много клиентела от мъжкия род. Това просто ми взе силиците, но пък поне Дрейк щеше да е доволен, че дори като го няма оръжията му се продават и няма "прокълнатите да му вземат хляба".
И ето ме вече в собствената ми стая. Сам самичка, на пълно спокойствие. Първото, което направих бе да погледна към другото легло, но явно съквартиранта ми Себастиян го е взел. Просто не го бях виждала от известно време, може пък да е поискал от Геш да се премести в друга стая. Нямаше да е нищо ново. И тъкмо пък щях да си декорирам стаята както си искам. И да си я направя моя докато съм тук.
Та да се върнем на темата. Вече бях в стаята си и си взех душ. По някаква странна причина докато бях в банята чувах удари в нещо меко, което пък явно се разпръскваше. Бях чувала това и преди, но не помнех къде. Е нямаше да си тревожа главата с такива неща.
Излязох от банята и облякох една от онези къси, но и някак си достатъчно дълги нощнички. Седнах на леглото си и извадих книгата с легендите и митовете. Прокарах ръката си по корицата и и се усмихнах. Изведнъж ми се прииска да видя Грегъри, но не знаех дали ще дойде. Е нищо не пречеше да опитам и да видя, затова:
-Грегъри, можеш ли да дойдеш?
Казах толкова тихичко и глухо, че дори аз не чух гласа си, но ако той искаше щеше да ме чуе, ако не. Е щях да измисля друг начин да му обясня, защо се дръпнах онзи ден от него.

Тишината в стаята властваше над душите на спящите и само изписаните думи по листите нашепваха с омайни, тайнствени слова, стигащи до главата на малкият сгушил се в одеялото си демон. Беше самотна, по-самотна и от среднощен гризач, тичащ от дупка на дупка за трошица зрънце. А когато си самотен прозираш истината - че имаш нужда само от един чифт очи, само от една единствена душа, която да стопли твоята собствена. Едни силни ръце да те обгърнат и да те накарат да забравиш за всичко и всички. За цялата нищета, за злобата и лошото отношение на хората, за страха, за суетата и предразсъдъците.
Колко малко е нужно. Една блага усмивка, едно приятелско рамо, на което да поплачеш или с което да се посмееш и всичко придобива един нов, светъл, чист лик. Толкова малко, а дава толкова много. Душата, било тя и демонска е съвкупност от прекалено много нишки на разграничения. Ако ги навържем всички заедно, ще се образува цяло кълбо, чийто край не може да се открие от всичките завъртулки. А, приказно нещо е душата. Неразбираемо, бездънно. Като времето и вечната природа.

На вратата се почука и Мортем наостри ушите си. Стана и тромаво се запъти към отвора. Несигурно хвана дръжката и след няколко мигновения на уплах......отвори. На прага й седеше Грегъри, захвърлил познатото й червено елече. Косата му бе малко разчорлена, пръстите мръсни от пръст, а бялата риза разкопчана в горната си част. Гледаше я леко строго, но някак си мило. Беше му писнало от цялото това криене, странене и недоразумение. Беше изморен. Толкова изморен.....Мъчително изморен.... Не можеше да поддържа тази маска на пацифизъм. Тя беше почнала да се пропуква на места под натиска на отчаянието и можеха да се видят тънките разделителни линии на покрусата, измъченият, болен мозък и отказа да бъде играчка в нечии чужди ръце. В случая на своите собствени.
-Грег....
Той повдигна длан и погали памуковата й коса.
-Здравей, хлапе....
Гласът му отекна глухо в пространството. Как искаше да я грабне и да я отведе някъде далеч, макар и всъщност да не мърда от никъде. Просто в мислите й да я понесе на някое хубаво място, където ще цари покой, мир и нирвана. Но все още не можеше. Все още не знаеше защо е тук. Чу я и веднага се отзова, без да е сигурен дали трябва да го прави. Но вече беше късно. Той бе тук и щеше да приеме всичко, което ориста му поднесе с високо вдигната глава.

Чаках ли, чаках, но никой така и не се появи затова реших просто да легна в леглото си. А в него чувствах, че ми е студено. Много студено. Не знаех защо така ставаше. Истината беше, че не можех да изпитвам студ, нито пък жега, но сега .. сега сякаш бях в Корнор и понасях снега в целия му блясък. Но когато чух да се чука на вратата скочих на момента. Отидох до вратата и вътрешно се надявах да е Грегъри. И когато отворих вратата си отдъхнах. Представяте ли си ако се беше появил съквартиранта ми с онова неговото оръжие. Или по-зле. Баща ми. Потреперих при тези свои мисли и вътрешно ликувах, задето беше човек, който исках да видя.
-Грег....
Той ме погали по косата и аз му се усмихнах.
-Здравей, хлапе...
В следващия момент се надигнах на пръстите си. Прегърнах го и дръпнах малко към себе си. Впих устните си в неговите. Това си беше като малък момент на щастие, което ни се губеше тези няколко дни, но пък се радвах, че сега можех да го прегърна. Да го целуна.
Дръпнах се от него и го хванах за ръката. Той влезе в стаята и седна на един от столовете, пък аз на леглото си. Погледнах го и килнах глава настрани. Беше хубаво той да е тук. А колкото до вратата. Е тя си се затвори сама. И преди да е успял да каже нещо го спря и си поех дъх.
-Мисля, че ти дължа леко обяснение. Така. Онзи ден, когато те извиках и се стреснах от теб ... Как да го кажа .. е онзи който зарови ... той ..
Сведох поглед, защото си беше срамно, че му позволих да ми причини това, но станалото станало.
- .. той .. е нека го кажем така .. насили ме. Та заради това се дръпнах от теб, просто още бях в шок. И до сега разбрах, че ако бях хванала ръката ти онзи ден, и не те бях пуснала да си отидеш, нямаше да те нараня.
Май някой друг ден щях да му кажа, че това в мен ми говореше и ме изяждаше отвътре, просто толкова информация стигаше за сега.

Художникът трябва да рисува не само това, което има пред себе си, но и това което вижда в себе си. Ако той не вижда нищо в себе си, той трябва да престане да рисува това, което има пред себе си.
А Грей най-накрая разбра. Разбра какво остана скрито в него. Липсваше му тази частица. Тази розова частица, която в момента бе пред погледа му. И той нямаше да си тръгне просто така. Изражението му остана каменно, пусто и студено, когато му каза как са я изнасилили. Ако знаеше по-рано. Само ако бе видял.
-И до сега разбрах, че ако бях хванала ръката ти онзи ден, и не те бях пуснала да си отидеш, нямаше да те нараня.
Той стана от мястото си и пристъпи напред сядайки на леглото до нея. Хвана едната й страна и я помилва нежно.
-До кога ще се разминаваме с теб, хлапе? Не ни ли стига? Не ни ли идва в повече?
-Какво искаш да каж....
-Искам да кажа, че те обичам Мортем Хелските. Винаги съм те обичал. Никога не бих си тръгнал ако не те обичах. Никога нямаше да затворя окото си за теб, подарявайки ти лична свобода, ако не те обичах. Уморих се да те гоня, да те пъдя и обратно да те приемам. Изморих се, Мортем....
Главата му клюмна безпомощно надолу. Беше тъжен. Толкова тъжен като мрачното дъждовно небе. Момичето отиде близо до него и го прегърна. Сърцето й всеки момент щеше да се пръсне на милиони снежни кристалчета. В този момент, той я отдръпна на малко разстояние, за да има място....да я целуне. Клепачите й се затвориха инстинктивно и душата й примря. Когато тя го целуваше беше някак си по детски, но когато той впиваше устните си в нейните, й отнемаше всичко - способността да диша, да мисли. Крадеше всичко, а оставяше само разтърсващата страст, непозната й до скоро. Тази, която я караше да забравя за предишни мъки, вътрешни и външни рани. караше я да забравя страха от докосване, от отдаване, от насилване.
Той я взе в обятията си, поставяйки я на краката си и продължи да я дарява с купища целувки, които оставяха отпечатък по кожата й. Стискаше нежно раменете й, притискаше гърдите й в неговите, изпиваше мечтите й и й подаряваше нови и нови. Толкова му липсваше. Толкова много, толкова дълго. От както съществуват се търсеха и никога не се намираха истински. До онази нощ в къщата му, само и само да се загубят наново. Не, не и този път. Този път той беше тук и щеше да остане. Да я усеща, да я направи щастлива и ако му позволеше да я има. Само той, никой друг. Сега, тази нощ, на сутринта, завинаги....

Думите му се внедриха в съзнанието ми и започнаха да се повтарят и повтарят. И така до безкраен кръговрат. В който нямаше изход, нито пък връщане назад. И въпреки, че демона в мен изпиваше всичките и емоции в всеки изминал ден в този кратък момент всичките те ме заляха с пълната си мощ. А чувството беше ... невероятно. И не само това. Но начина по който ме докосваше, онзи някак си мил, галантен, внимателен начин. Сякаш бях от стъкло и ме караше да се усмихвам. Да искам да ме прегръща по-силно, и по-настоятелно докато накрая не ме счупи.
Отвръщах на целувките му прегърнала го през врата и се радвах на този момент. Да мога да вдишам аромата му. Да мога да го почувствам. Да съм до него вечно. А най-много се радвах, че и двамата бяхме безсмъртни и това можеше наистина да продължи завинаги. За пръв път да се радвам на участта си да се родя демон.
Без дори да се усетя спуснах ръцете си от раменете му към гърдите и започнах да разкопчавам ризата му. Знаете ли, през всичките тези години, през които сме живеели заедно никога, ама абсолютно никога не съм го виждала с разкопчана риза. Дори едно копче да бъде разкопчано си е като чисто чудо. А сега усещах кожата му под пръстите си. И сигурно и при мен страстите бяха вдигнати, защото той беше доста топъл на допир. Харесваше ми.
От раз спрях и с ръце на гърдите му го бутнах на сантиметър разстояние, за да мога да си поема въздух, пък и да кажа пагубните за двама ни думи:
-Остани с мен.
Дори не знаех какво ме прихвана. Обикновено съм тиха и не казвам какво искам, но и преди не знаех, а сега. Определено знаех какво искам. И то беше Грегъри.

-Остани с мен.
Той втренчи разноцветните си очи в нея и продума по-сигурно и от това, че нощта ще дойде след броени минути:
-Тук съм!
Той положи длани на раменете й и я бутна по гръб на леглото. Мортем се остави изцяло в неговите ръце. А те, те почнаха да я събличат бързо, копнеещи, не искащи да чакат повече. Не искаше да я нарани или да бъде груб и нямаше да го направи. Но Себастиан и Елисандра са му свидетели - щеше да я направи своя. Сега!
Хвана нощницата й и я разкъса на половина, махайки останките от парчета плат, хвърляйки ги на земята. Това малко момиче остана чисто голо, както майка я е родила пред него. Пищните й гърди леко се надигаха от дишането й, а коремчето беше вдлъбнато и плоско като плочка. Но все пак кожата й бе мека, мека като памук, като облак, като коприна. Грег се наведе и почна да я целува по гърдите. Зърната й настръхнаха от напиращата възбуда. Колко различно само може да е това усещане. Не беше неприятно като при Картър. Напротив. Сега кожата й се затопляше много бързо, дъхът й пресекваше, чувстваше леко гъделичкане под свивката на коляното, а желанието, то нарастваше шестобално с всяка изминала секунда. Искаше да го вкуси, да го усети в себе си. Никога не е била по-сигурна в желанията си. Бяха си казали, че няма да бързат, но за къде да чакат повече? Времето им беше взело достатъчно. Сега щяха да му го върнат с всичка сила.
Всевиждащият усещаше бясно туптящото й сърце. Целуваше торсът й надолу по корема, по пъпа, по венерения хълм, докато накрая не стигна до скритата му закачливо част, чакаща само да бъде намерена. Той прокара езикът си по извивките на интимните устни и девойката почувства силно пулсиране. Това ли бе възбудата, за която само беше чувала? Мъжът разтвори краката й и впи езикът си в сърцевината, в най-интимната част на всяка жена. Хелските изстена от удоволствие. Той не спираше да си играе, да й доставя наслада, да изпива соковете й. Клиторът й набъбваше със скоростта на светлината. Подлудяваше я. Държеше го за косите и едвам се стискаше да не изкрещи от нарастващата еуфория. Органите й сякаш се преобръщаха на сто и осемдесет градуса. Беше й горещо. Хубаво горещо. Може би бяха първични и даже леко агресивни, но твърде дълго се бяха отдали на самота, търсещи се в тъмното и сега бързаха. Бързаха да се опознаят на едно по-високо ниво. Колкото повече езикът му се въртеше рисувайки всевъзможни завъртулки, толкова повече Мортем стенеше. Стенанията й достигнаха до ушите му и миг преди да я изправи в Рая, той спря. Върна се нагоре, като не пропусна да я дари с поредната доза жигосващи целувки. Погледна я в блестящите очи.
-Сигурна ли си, че го искаш?
-Сигурна съм. - прошепна тя.
Грей навлажни пръстите си и нежно ги вкара бавно във влагалището й. Мортем мъркаше от меката, сладка болка. Когато красавецът проникна в нея, тя прехапа устни. Гърбът й се изви като на змия и съвсем скоро почна да усеща изгарящият, вечно бушуващ огън във вътрешните си полови органи. Беше изпепеляващ, умопобъркващ, докарващ те до неспирна подлуда. Мъжът изхвърляше страст на талази, която се забиваше в крехкото тяло и го караше да се гърчи като пластелин в ръцете му. Тласъците му, прилежно поемани един след друг достигаха най-скритите дълбини. Устните му милваха всяка част от нея, без да пропускат нито една. Отдаваше й се напълно, а тя правеше същото. Отдадени на този забранен плод, който е толкова вкусен, толкова магически и опияняващ.

/Мо, продължавай ти./

За един кратък миг бях забравила всичко. Бях станала едно цяло в Грегъри и се чувствах повече от добре. Хиляди пеперуди караха стомаха му да се свива. А кристалите, които заразяваха душата ми изведнъж я пуснаха, освободиха я. Уж мой брат сега ми стана любовник. До къде ли живота щеше да ни отведе?
Докато се движеше в мен бях забила хищно ноктите си в раменете му и го гледах с едни, такива кучешки очички. След няколко минути просто увих единия си крак около ханша му и го преобърнах така че той да е отдолу. Впих устните си във врата му и продължих с движенията. Явно само така можехме да разгърнем напълно чувствата си скрити дълбоко в нас. Онази черна искра, зародила се и която обичахме.
Притисках тялото си в неговото, впивах устните си в плътта му. Хапех го силно. Вкусвах го. Соления вкус на вече потното му тяло. Едната му ръка ме стискаше за бедрото, а другата пък прокара по шията ми. Докосваше вече изтръпналото и леко трептящо под ръцете му, тяло.
Истината, е че Грегъри понякога беше несигурен и грешеше, но го прикриваше. Понякога пък беше просто жесток, празен или щастлив. Но никога не го бях виждала в тази му светлина. Беше нещо напълно ново. Нещо примамващо, каращо ме да не искам никога да го пусна.
Скоро дойде и момента, в който се свих в него и тялото ми отпразнува онзи момент на пълно отдаване на другия. Тялото ми се разтърси. Изпитвах силни вълни, ту горещи, ту студени. И се оказа, че не само при мен, но и при него.
След цялото това преживяване легнах до него и го прегърнах. Завих ни и продължих по-спокойно и като по детински да го целувам по шията и бузата.
-Обичам те.
Казах му тихичко и за пръв път сигурно, а той на свой ред ме потупа по главата се едно пак си бях онова дете и ми каза:
-Знам хлапе, знам.
Леко се намръщих и спрях с целувките.
-Е не ми се сърди де. Само се шегувах.
-Аз не мога да ти се сърдя, но пък да те питам. Когато се налага да заравям трупове мога ли да те викна?
Той започна да се смее и ме прегърна много силно.
-Ако ми платиш добре ще ги заровя и сам.
-Значи имаме сделка.

-Имаме. - кимна той и я притисна до себе си, гушвайки я като плюшена играчка. -На сутринта ще трябва да се връщам долу. Но знаеш, че винаги ще съм до теб когато имаш нужда. Трябва само да ме повикаш.
-Знам.
-Как се справяш?
-Добре. Намерих си работа. Наглеждам магазина на г-н Туул докато отсъства.
-Държиш се окупирана, а?
-Да. Но вие ми липсвате. Много....
Грег се усмихна и я целуна нежно.
-Ще говоря с баща ти. Ще ти издействам един-два дена при нас. Как ти звучи?
-Прекрасно. - възкликна Мортем на добрата новина. Знаеше, че той ще може да го убеди. Само него слушаше напълно. -Благодаря ти.
-Не ми благодари, не е нищо. Аз също искам да си близо до мен.
Двамата се отдадоха на сладки, неангажиращи приказки, докато времето си течеше. Но за тях то бе спряло. Нямаха нужда от него и не му обръщаха внимание. Имаха цялата вселена под нозете си и тази вечер бе само поредната капка в океана. Но по-красива и по-нежна от която и да е друга. В тази нощ Мортем порасна. Не само физически, но и душевно. Разбра какво значи да бъдеш щастлив, обичан, желан и почитан. Разбра какво е да си жена и не само. Какво е да си.....човек....

На сутринта усещах тялото си леко изтръпнало и на места още усещах устните на Грегъри. Погледнах към възглавницата до мен и той беше там. Усмихнах се и леко се надигнах. Погалих го по бузата и го целунах. След което отидох в банята, за да си взема душ и да се поотпусна.
Докато бях под водната струя си мислех за снощи. Явно не ме е мразел, както си мислих преди, нито пък ми е кръвно обиден, а това наистина ме радваше. И още повече, че може да ми издейства да се върна за ден-два у дома, което пък си беше супер, можех да изпъна всеки познат нерв в настроението на Себастиян.

/ Нещо не ми се получи дълъг пост сега /

Когато Мортем излезе от банята, увита с една от онези меки бели хавлии, стигащи до бедрата, Грегъри вече беше станал и закопчаваше последните копчета на ризата си. Той хвана дългата си пепелява коса, изпъна я колкото можа и я хвана на долна опашка. Така лицето му се разкриваше и показваше красотата му, но ако питате мен, аз си го харесвам повече с пусната.
Той се обърна към нея и се усмихна.
-Ей.
-Ей и на теб.
Момичето се хвърли в обятията му и го прегърна силно.
-Някой май е жизнен днес.
-След снощи какво очакваш?
-Хаха. Ако ти влияя толкова добре ще те посещавам всяка вечер.
Хелските се засмя, но знаеше, че това няма как да стане.
-И от време на време ми е достатъчно. Ще ме държи по няколко дена.
Мъжът се наклони, хвана брадичката й и я повдигна, като впи устните си в нейните. Една магическа целувка за едно прекрасно начало на деня.
-Знаеш, само ме повикай.
-Знам.
Очите й блестяха и тя не можеше да скрие щастието си. А то я навестяваше доста рядко.
-Хлапе ще трябва да тръгвам. Сигурен съм, че баща ти вече преобръща двореца нагоре с главата, за да ме намери. Знаеш го какъв е. И гащите си не може да обуе без мен.
-Хахахаха, толкова си прав.
Той положи пръст пред устата си.
-Шшшшттт...това да си остане между нас.
-Гроб съм.
-Добро момиче.
Грей я целуна още веднъж, дооправи външният си вид, приглади намачканите си дрехи и след като се сбогуваха, изчезна от стаята й, оставяйки онази сладка диря от собственият му аромат, който щеше да се вгради в стените и така да я успокоява в самотните нощи. Сега Мортем трябваше да реши как да почне денят си.