Градската библиотека

Тя се намира в една сравнително малка каменна сграда, прилепена от двете си страни от други. Мястото е едно от първите създадени в града. Отговарящи са двама приятели, израснали заедно от деца. Миролюбиви, интелигентни и приветливи. Габриел и Степфан се грижат за доброто ви настроение и винаги са готови да помогнат с избора на някоя друга интересна книга.

Габриел(в ляво) и Степфан(в дясно)

Стана ми малко криво.
- Тогава кое смятате за свой дом, господин Скайфол? Мястото, където сте роден или това, което сте създали?
- Аз съм роден в Илион, но както всеки човек поема по свой път, така и аз създадох свой собствен дом според моите виждания - този град. А в последствие той се оказа подходящ и за другите хора. Тук трябва да намерят свобода и сигурност да изградят живота си така, както в собствените си държави не са успели.

Личността на Скайфол ми беше любопитно нещо. Съвършенство не съществува... не може свещеното триединство, изграждащо човека- характер, тяло и разум, да е на чак такава висота, както изглеждаше... убеждения, методи, не можеше всичко да е безупречно- къде иначе отива базовия ми скептицизъм към всичко живо! Започнах да водя вътрешен спор с това твърдение на кмета- как може да се създаде сигурност в такова море от многообразие на хора, имащи причина да захвърлят всичко и да започнат на чисто? Всички тук са заедно, но и някак поотделно... толкова различни... не знам, или просто аз се чувствах несъвместим с такъв климат. Като олио във вода.
Едно лепкаво униние сякаш се разстели над мен и спря достъпа на слънчеви лъчи.
Домът е място, което може да бъде твой пристан, колкото и да се е скитал по света; в ума ти изплува това кътче, което винаги ще те приеме, макар и всички да те отритнат; ще бъде крепост, зад която душата ти ще празнува или ще се отбранява от бесния щурм на неволите.
А аз се сещах за малката къщичка, чието огнище събитията лиши от огъня на моя род. И все пак я считах най- близка до определението "дом"- същият онзи дом, който напуснахме с майка ми и който едва помня- размити очертания, неясни образи, но толкова силни чувства... може би трябваше да мина от там преди да отпътувам, но се страхувах, че зърнал къщата веднъж, не бих могъл да се отделя пак от нея.
Не можех да си позволя колебание, нямах време за слабости, нямах право да се отклонявам от пътя си. Всичко с времето си. А къщичката си стоеше някъде там и да се завърна в нея след години би било като един особен белег на успеха, награда, ако щете- знак, че съм си извоювал обратно онова, което загубихме... като медал за победната контраатака на дълго отстъпвала армия. Но нямаше как кметът да разбере какви са асоциациите ми, навлизайки в подобна тема. Не допусках мисълта дори да се опитвам да говоря на някого за онова, което ме прави тъжен.

Загледах се в белия мрамор, по който крачех безшумно с леките си обувки. Дали жизненият ми път ще изглежда като този - топъл, равен, по който не оставя никаква следа от стъпките ми, или като пясъчна ивица - труден, уморителен, в който често затъвам, но оставям с делата си някаква диря....
Унинието ми взе да се изпарява, усмихнах се: бъдещето може да заповяда срещу ми с всичко, което ми е приготвило- след тази сутрин бях достатъчно уверен в себе си. И стадо буболечки да ме нападне, пак ще ги посрещна стоически!

... Не, всъщност не бях ЧАК толкова уверен.


Вдигнах поглед. Пред нас, в края на малкия площад, ограден с цвета и зеленина, беше библиотеката.
Притиснатата от две сгради, тя приличаше на страниците на книга, затворени между тъмни корици. Минахме красива табела с изящен надпис, няколко каменни стъпала и стилно резбована врата, която кметът отвори и задържа, за да се вмъкна вътре.

Въздухът в каменния коридор беше хладен, пропит с дъх на стар пергамент. Има ухания, които просто въздействат на определени емоции повече от други /например планински въздух; прясно окосена трева; акация; липа; тамян; кожени изделия от марков бутик... знам ли... за всеки е различно/, но ароматът на книгите ми е любим- само той винаги при всяка ситуация ме успокоява, усмирява и най- бурните ми емоции; сред него се чувствах лежерно отнесен и смирен.
Но тук имаше и друго благовоние... като от ароматни пръчици. То се носеше в перфектна концентрация - леснодоловимо, ала без да нахалства, дискретно провокиращо обонянието. Подобни малки детайли са ключа към съвършенството, те са увертюра, която да те предразположи за същинската част. Дело на добър замисъл или щастливо съвпадение, но още с влизането сетивата на бъдещите читатели са посрещнати по особено ласкав начин от уханния въздух... прекрачвайки прага на библиотеката, сякаш съзнанието ти се приготвя за медитация и съприкосновение с едно сакрално тайнство- това на знанието. А дори още не бяхме в същинската част на зданието. Определено имаше предпоставки да идвам с желание на работа.

Кметът затвори тихо вратата зад мен. Жегна ме една мисъл... Тази мисъл стисна здраво гърлото ми, забавих крачка, спрях и се обърнах със сериозно изражение към единственото светло нещо в сумрака на коридора - очите на високия мъж. Мразех премълчаните неща - те можеха да докарат сумати проблеми или, както в моя случай сега, щях да се чувствам идиотски, ако се червя като ученичка- никога не съм го правил и е недопустимо на тия години тепърва да ставам стеснителен, затова подех направо:
- Не познавам още начина ви на управление или живота тук, но Вие сте почитана личност, господин Скайфол. Разбирам, че държите да вършите всичко сам, но все пак искам да Ви благодаря, че се ангажирахте лично с мен и отделихте от времето си... както и благодаря за отношението Ви.

-Не познавам още начина ви на управление или живота тук, но Вие сте почитана личност, господин Скайфол. Разбирам, че държите да вършите всичко сам, но все пак искам да Ви благодаря, че се ангажирахте лично с мен и отделихте от времето си... както и благодаря за отношението Ви.
Мъжът се усмихна благо, почти покровителски. Може би това бяха от онези усмивки, които се доближаваха до бащинските. Но не индивидуалните, а онези бащински на цяла една нация, държава, град, местност. Които обхващаха не една, а стотици души и им даваха чувството за сигурност и шанс в живота. Които вместо да те смръмват при най-малкия провал, ти предоставяха възможност да опиташ отново и отново, без да те принизяват. Хората като Валънтайн Скайфол, вярваха, че всеки може да направи каквото си поиска, стига да се потруди и да не се отказва. А ако вървиш на контра на някого, той често се отказва, защото забравя за качествата които съдържа в себе си. Затова той умееше да подтиква хората, които се заселват тук, а не са просто туристи, да имат вяра в себе си. Първо заради самите тях, и второ, защото по този начин и градът печелеше.
Той положи длан на рамото на младока и леко го потупа.
-Няма защо да ми благодариш, момко. Благодари само на себе си. Хайде, ела да те запозная със шефовете ти.
Двамата навлязоха още по-навътре в сградата, преминавайки през фоайето. Там се намираше и чекиращата нишка, на която работеше една миловидна женица, около шейсетте. Едновремешната й кестенява коса, сега бе леко оредяла, а зъбите съвсем леко пожълтели около венците. Светлите й пъстри очи обаче, бяха все така живи и подсказваха за лъчезарност и строгост, що се отнася до навременното връщане на някоя книга.
Сега тя старателно удряше печати и записваше взетите продукти от новодошлите и се смееше на някоя друга закачка от поредния познат й от повече време клиент.
-Това е леля Лили. Тази жена е толкова жизнена, че едва ли в следващите тридесет години ще се пенсионира.
Двамата се приближиха към нея и кметът се провикна.
-Лельо, Лили! Нека те запозная с новият помощник. Това е Тарен Мареил младши.
-О, добре дошъл, душко. Ти да не си внук на онзи беззъб сакат мръсник?
Въпросът й бе отправен по-скоро в кръга на шегата, а не на реалната обида и определението й за стария успя да разсмее тинейджъра.
-Точно така. - подаде ръката си той и старицата я улови.
-Хехе, голямо куче е. Добре, че ти си младичък и хубавичък. Ще има на какво да плакна окото.
-Лельо, Лили.... - скастри я с поглед кмета, от което тя се разсмя гръмко и силно.
-Спокойно, душко, няма да го изям. От толкова хубави мъже тук е трудно да си избереш фаворит. Но поне топлите едно женско, остаряло сърце, хахаха.....
Не се застояха много при бюроджийката, но на пиро магът му стана ясно що за характер е тя. От онези застаряващи лелки, които обичат да се шегуват, а ако шегите им са насочени към сексуалните теми, още повече се радват. Поне щеше да му е забавно да си приказва с нея.
Ето, че навлязоха и в същинската част. Читалнята се оказа по-просторна и обширна, отколкото даваше вид, погледната от вън. Поне десет продълговати маси, с множество столове, където хората можеха да се отдадат на отдих с някоя друга интересна история. И също толкова рафта, заемащи две от стените, стигащи чак до края им, пълни с четиво. Между масите, също имаше такива. На някои зееха дупки, от взети за вкъщи книги, други бяха натъпкани старателно, без да развалят пергамента, по азбучен ред и най-вече по стил и жанр. От едната страна стената бе заместена с големи, стигащи до земята прозорци, така че дневната светлина да влиза без проблем, а по краищата им бяха положени големи мраморни саксии, засадени с фикус.
А по средата на всичко това щъкаха двама мъже, с дълги кестеняво-бежави коси, достатъчно високи, че да не влизат в графата на ниските хора, с изразителни лица и още по-изразителни очи.
-Ето ги и тях. - посочи към въпросните лидера на Скайфол.
-Кои?
-Новите ти шефове. - засмя се той и го поведе към тях.
Да, определено и те не бяха поредните чичковци, сигурно се доближаваха до възрастта на Валънтайн и блестяха със завидна красота. Сега разбираше какво имаше предвид леля Лили. Всички в този град ли бяха толкова перфектни? Едва ли! Но той имаше късмета да попадне на едни от тях.
-Габриел, Степфан...
-Г-н кмете. - здрависа се единия от тях с новодошлия. - Добре дошли.
-Добре заварили.
-Какво ви води тук днес? Някоя книга може би?
-Хаха, не. Не и днес. Трябваше ви помощник. Намерих ви такъв.
Чернокосия се отдръпна малко и зад него се показа стегнатото тяло на Тарен.
-Тарен Мареил младши е назначен официално. Не го стряскайте много още от първия ден.
Двамата отговарящи за библиотеката огледаха момчето обстойно, сякаш си изграждаха представа за него.
-Изглежда здрав и пъргав.
-Не прилича и на глупак. Мисля, че ще се впише добре в обстановката.
-Да, и аз така мисля. Е, добре дошъл Мареил младши. - протегна длан към него Габриел.

За леля Лили какво да кажа - ударно посрещане.
Ако някой ме обсъждаше в мое присъствие, се чувствах на тръни, въсех се или се правех, че не чувам, но хората, които работеха в библиотеката на Скайфол си бяха такива - приветливи ... чак ми стана неловко- не можех от раз да им свикна на темпото както се казва...
Разбира се, залепих си една усмивка на лицето, но си позволих да огледам всеки старателно, както и те направиха с мен. Наистина, и двамата бяха физически привлекателни мъже, а и щом бяха тук, значи и блестяха със своята ерудираност.
До тук с качествата на пръв поглед. Характерите, въпреки че не ми влизаше много- много в работата, щях да ги опозная с времето.
Първи на прицел беше мъжът, който протегна длан към мен.
Очите му бяха по- тъмни и изглеждаше мъничко по- голям от другия.
Поех ръката му и ми хареса начинът му на здрависване- имаше достатъчно здрав захват- показваше открит и силен характер, но и притежаваше маниера на незлоблив човек с висока култура.
- Благодаря ви, за мен е чест.
- А аз съм Степфан- с усмивка протегна ръка към мен и вторият шеф. По широките ръкави на наметката му се досетих, че тя беше от първокачествен копринен плат, тъкан в Маджестик - като отличителна марка на тези тъкани бяха орнаментите от златистата бродерия по края, независимо от цвета и предназначението на дрехата.
Моята риза беше такава.
- Е, господа, аз ще ви оставям - чух зад себе си гласа на Скайфол. - Работа ме чака, но ще намина скоро пак- имам книги за връщане и Лили ще ми се скара, ако се забавя. Пък и ще видя как върви работата ти тук - кмета кимна към мен. След това всеки един от нас размени с него няколко различни вариации на "Довиждане"-то и тъмната, стройна фигура напусна читалнята с бавни крачки и изправен като струна гръб.

- Сега, младежо, ще ти обясним в общи линии нещата тук. Ти си наш помощник и това говори само по себе си какво ще правиш- обърна се към мен Габриел. - Най- просто: има сумати дребни, но отговорни задачи, които ще ти възлагаме. Скоро ще пренаредим малко архива - началникът ми кимна към една странична врата. Книгите и читалнята също искат обгрижване- той посочи с широк жест помещението от край до край.
Бях го разгледал още когато влязох. Рафтовете, удобните меки столове и масите поглъщаха всеки звук в голямата зала, така че въздухът беше някак плътен и винаги притихнал. Това придаваше уют. Спрях погледа си върху малкото на брой читатели, погълнати в заниманията си, разпръснати по масите. Някакъв мъж прелистваше усърдно дебела книга и си водеше записки, млада жена избираше четиво... и прочие и прочие, всички бяха омаяни в безвремието на вечната, непреходна литература. Може би само цветята и големия часовник на стената срещу прозорците бяха веществен белег на света, който обясняваха научните трудове и напомняха за ежедневието, извън събитията, в които блуждае въображението ти чрез художествената литература.
- Също така трябва да помагаш и на нашите гости, ако имат нужда - допълни Степфан. Да, прав беше - наистина се чувстваш като гост в дом на високообразовани хора - спокойна, приветлива атмосфера и домакини, от които можеш да научиш много.
- Ясно- кимах енергично и с готовност на началниците си.
- Чудесно. Искам да се ориентираш добре кое къде се намира, а това става най- добре докато търсиш местата на тези книги - той ми посочи една купчина различни по жанр произведения, стоящи кротко на мястото, в което се оставяха първоначално върнатите книги преди да ги разпределят обратно по рафтовете. - Нещата не са толкова лесни - продължи Степфан.- В началото, на първата страница след корицата, има уникален код, всяка цифра отговаря на жанра, поджанра, времето и така в най- малки подробности изчерпва информацията за произведението. Ти ще ги научиш впоследствие. Опитай се сега да се справиш от "обща култура", ако се насочиш са правилния раздел, то ще си проличи и къде мястото е свободно. Или търси в регистъра ето тук.
- Свободен си да ни питаш по всяко време, ако имаш въпроси. Кабинетът ни и стаята за отдих са там - Габриел ме насочи с очи да погледна вратата между архива и изхода от читалнята. - Там винаги можеш да изпиеш чаша чай, да се освежиш и прочие.
- Добре - отново тръснах глава и двамата с леко кимване тип "поклон" се отстраниха от особата ми и се върнаха към заниманието, което изоставиха заради пристигането ми. Аз старателно прегърнах малката купчинка книги и тръгнах с уверена крачка към рафтовете /не исках да изглеждам смешно, лутайки се в непознатата ми обстановка, но понеже това беше неизбежно, си придадох сериозно изражение и крачех бавно, за да мога да огледам добре табелките, та да не ми се налага да щъкам напред- назад и да снова непрекъснато/. Бях развълнуван и исках да видя къде спят и книгите, които ме интересуват лично и могат да ми бъдат полезни.

И така започна първият работен ден на Тарен в градската библиотека. По ентусиазма му си личеше, че ще залепне за това място и ще стане една перфектна част от интериора заедно с другите служители. И без да чака повече нареждания, които даже не изглеждаха точно като такива, почна да обикаля из стелажите и да запомня и изучава всяка една книга по жанр, стил, година на издаване и всяка малка подробност, която е нужна за подобен вид работа.
-Какво мислиш?
-Изглежда стриктен. Мисля, че кметът е направил правилен избор като го доведе.
Двамата поддръжници престанаха да наблюдават младежа и почнаха да оправят някаква документация за изминалия месец. А младият Мареил все така търсеше местата на дадените му четива и ги поставяше грижливо, внимавайки да не ги подгъне или смачка. Като цяло бяха в добро състояние, но това не пречеше да е внимателен. За него книгите бяха ценност, която не бива да се пренебрегва. Може да научиш много от тях, или пък да разведриш ежедневието си с поредна доза фантазия. Библиотеките бяха един малък рай за хората на въображението и огненият маг май намери своето адамово дърво.
Докато обикаляше, а купчината в ръцете му намаляваше с всяка изминала крачка, той усети едно чуждо тяло, което се блъска в него. Момчето залитна, но все пак се задържа. Това не може да се каже за блъсналия се в него. Когато отмести книгите, така че да вижда пред себе си, той видя едно момиче, може би с една-две години по голяма от него, паднала на земята. Двете томчета, които държеше сега се въргаляха на пода, а тя търкаше челото си от объркване. Изглеждаше симпатична, но няма да ви удостоим с визията й, защото не е важна. Все пак ще ви я опиша. Имаше дълга до раменете руса коса и светли кафяви коси. Трапчинките от двете страни на устните й бяха доста сладникави, а тя изглеждаше напълно загубена заради сблъсъка.
-Ох... - измънка девойката и Тарен побърза да й подаде ръка, за да се изправи.
-Извинете, вината е моя.
-Не, не. Моя е. Много съм разсеяна, не гледах къде вървя.
Непознатата побърза да вдигне четивата си и чак когато ги стисна близко до гърдите си погледна младежа обстойно. Изведнъж се изчерви почти като домат. Непознатия пред нея беше толкова хубав, че тя не можа да скрие признаците, които избиха по лицето й.
-О....
-Какво?
-Не съм ви виждала тук преди.
-А, да. Нов съм. Днес почнах.
Блондинката се усмихна лъчезарно. В мислите си сигурно вече си представяше как пие някой кокетен коктейл на брега на морето с този хубавец, но нямаше да му предложи нещо подобно. Вместо това реши да го помоли за помощ.
-Значи може да ми предложиш нещо за четене. Имам две научно популярни книги, но ми се иска да си избера и някой роман. Нещо развлекателно, романтично и любовно... - почти не изпадна в екстаз девойката запленена от лигави идеали. От километри си личеше, че е един от онези хора, които сляпо вярват в истинската любов от пръв поглед или нещо подобно, което ги караше да се държат глупаво и не на място.

Почувствах се ужасно неловко.
Момичетата са крехки създания, дори и най- трудните характери, защото и розите, въпреки че са бодливи, си остават нежни цветя.
Дори и в стената да се бях блъснал, дори и да не стана инцидента заради мен, пак се издразних на нескопосаното си изпълнение. А сега наистина много се притесних. Сковах се и огледах добре момичето да не би да има някакви поражения. Нямаше как да се нарани, но просто... се разтревожих- не бях темерут, така да се каже, затова и механично й подадох ръка, виждайки я на пода преди умът ми да е осъзнал случилото се. Тя се поизтупа и така от чисто хуманно чувство очите ми се плъзнаха по светлите й дрехи. Извивките на дамите, очертавани дискретно от облеклото /а и на мен това ми беше достатъчно/, неволно ме насочваха към онези уроци по биология, които ми беше неловко да изучавам... в началото. Отместих бързо поглед към лицето й, за да се избавя от асоциациите си. Страните й бяха много изчервени, сигурно се чувстваше неловко, че е паднала и ми стана още по- неприятно, задето я поставих в такава ситуация. Чувствах се като глупак. Беше... хубавка, с някакво замечтано излъчване, наивно, но не и глупаво, вярно - отнесено повече от приетото за симпатично, но в очите й имаше енергичен блясък. Сигурно обичаше книгите...
Тази енергия намери изблик в интонацията и маниера й, по който ме помоли за помощ. Явно много обичаше този жанр...
Нещо развлекателно, романтично и любовно...
- Разбира се, ще се опитам да ти помогна както мога... - смотолевих аз и се замислих.- Сещам се за една книга, която отговаря на критериите ти. "Брачна нощ" от Вьози - чела ли си я?
Говорех тихо- достатъчно шумен беше инцидента преди секунда.
- Не! - отговори момичето с широка усмивка. Май погледът й просто си беше размекнат от мисълта за такива книги. Като разтопен млечен шоколад. Мечтателка? В крайна форма? Не мога да отрека, че подобен оптимизъм беше заразен.
- Чудесно! Но аз я оставих на третата глава- не чета такива романи. Карат самотните хора или да се самозалъгват, или да се чувстват още по- самотни. Не че е лош жанр... - ох, тя си мълчеше срещу мен възпитано и някак... свенливо, прегърнала книгите си, но усетих, че започвам да говоря глупости и преглътнах обясненията, напиращи в гърлото ми. Все пак не ми искаше мнение.- Извинявай... малко съм... черноглед.
Момичето се засмя:
- Не, наистина тези книги оцветяват света в розово, какъвто може би не е, но това не е лошо нещо.
Оставих купчината книги за подреждане на земята и когато се изправих, сниших глас:
- Бих ти помогнал да я намериш, обаче аз съм новият тук и... не мога да те насоча къде точно се намира- взех да се оглеждам сконфузно. Намирахме се пред рафта с художествена литература, но той беше твърде обширен. - Ако я няма случайно и не си харесаш някоя, мога да ти предложа две други. Те не са толкова розови... Истински разтърсващи са и силни любовни романи без сладникав край- усетих, че и аз се вживявам, когато ми се отвори възможност да използвам знанията си.

-О, не, не. Не искам с лош край. Искам хубав край. - възрази девойчето и прие предложението му. -Хайде да я потърсим заедно. Какво ще кажеш?
-Ами...добре.
И още преди да е успял да отговори напълно, непознатата хвана ръката му и почна да го дърпа, като остави вече избраните си книги на продълговатата маса. Момичето буквално скачаше от рафт на рафт в търсене на въпросното заглавие, а Тарен успяваше да й смогне. Ентусиазмът й бе похвален, достоен да бъде описан в някоя приказка. Очите им шареха от корица на корица, като внимаваха да не я пропуснат. Понякога усмивката й помръкваше, а понякога се озаряваше още повече. Бе досущ като малко дете в женско тяло, чийто мозък е забравил да порасне. Но поне бе доста жизнена и пъргава. Често двамата ставаха център на внимание на останалите читатели, които ги подминаваха с усмивки, и тук там някой скептичен поглед.
След около десет минутно тършуване, в което Мареил съумяваше и да подреди вече поетите му книги, девойката възкликна силно и радостно.
-Ето я!
Осъзнала какво е направила, тя захлупи устни с две шепи и се огледа притеснено. Всички погледи бяха привлечени към нея и за да избяга от неловката ситуация направи най-логичното нещо - изкикоти се като малко пале. Спя да обръща внимание на останалите и грабна средната по големина книга, вдигайки я победоносно нагоре.
-Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти!
Русокосата скочи до него и му залепи една лека, но шумна целувка по бузата. Тарен неволно се хвана за мястото, а една хлапашка усмивка възцари лицето му.
-За нищо....
Блондинката се изкикоти за пореден път, поклони се почтително и хукна към изхода, бързайки да запише новите си придобивки, да се прибере и да се отдаде на дълго и самозабравящо се четене.
-Току що дошъл в града и вече любимец на жените. - чу се в далечината смехът на Степфан, който стана свидетел на малкият парад от страна на клиентката и новият помощник.
Младежът се изчерви, но не отговори нищо. То нямаше и какво.
-Хаха, не се притеснявай. Напротив, радвай се.
-Аз....
-Хайде, стига толкова страсти. За да се освежиш ще ти възложа още една задача. Последната за днес, няма да те гърчим още от началото.
-Да! - изпъна се като струна брюнета, готов почти да козирува, само и само да не дава обяснения за преди малко.
-Отиди в склада, където се държат новодошлите четива или вече остарели такива. На масата има малка купчина, съдържаща информация за различните територии. Рядко се търсят, но от време на време има по някой друг ентусиаст. Провери състоянието им и ги подреди по възходящ ред, като почнеш от Прокълнатите територии та стигнеш до нашата.
-Значи трябва да....
-Просто се увери, че са годни за четене, а после ги нареди при останалите исторически. Намират се в края на втория рафт, точно след научно фантастичната литература.
-Разбрано.
Младши се отдели от общата група и влезе в склада, както му бе наредено. И наистина на една малка маса бяха наредени куп увехтяли книги, но все още достатъчни здрави, че да могат да се използват. Настани се на малкото столче и се зае да ги разглежда. Първото, което се наложи да направи е да издуха прахта от най-горният слой, а после и да ги подрежда. Първата от тях бе за Илион. Тя бе и най-дебела и обемна от останалите. Това си беше напълно в реда на нещата, имайки предвид, че това бе и най-старата цивилизация на света, за която се носеха толкова легенди и истории, че дори пет тома нямаше да са достатъчни, за да се опишат.
Зеленоокия красавец спя вниманието си на нея за известно време, но не толкова, че да се самозабрави. Изтупа я старателно, закрепи няколкото наполовина паднали листове с подръчните материали, които му бяха оставени, под формата на лепило и взе следващата. Тя бе за пустините. Доста тънка и необширна, съдържаше общо взето само най-общите факти за тази част от земята. Тя не му бе интересна. Следващата се оказа за Феникс. Е, нея вече сигурно щеше да прочете с удоволствие, но някой друг път, в неработно време. След като се погрижи и за нея, я остави при вече готовите. Следващата взе с неохота, без да види заглавието. Но когато се озова пред него, забеляза нещо различно. Тя не бе обгърната от нормалните хартиени корици, а от дървени. Леко одраскани, но твърди и здрави. Отпред със сребърни букви бе изографисано: Териториите на прокълнатите.
Тарен докосна буквите и през цялото му тяло премина енергийна вълна, която наелектризира косъмчетата по кожата му. Стреснат, младежът се отдръпна, прилепвайки гърбът си за облегалката на стола.
-Какво в името на Елисандра....?
Пак премина през гравюрата и отново усети лекият ток по върна на пръстите си. Нещо вътре в него му подсказваше, че не бива да отваря тази книга, но друга сила му нашепваше, че трябва да направи именно това. Мареил преглътна на сухо и открехна корицата. Вътре изреченията бяха написани с полегат почерк и вместо напечатани, те бяха на ръка. Най-вероятно с гарваново перо. Мастилото бе леко размито и толкова черно, че наподобяваше катран. Очите му почнаха да шарят по записките, а те почваха точно като приказка.
В началото, когато морето бе море, а планините планини. Когато другите народи се радваха на слънцето, а търговията на житните класове и богатата реколта. Когато добитъкът бе в изобилие, а езичниците изсичаха оръжия под огън и сняг. Когато магьосниците управляваха света, а елфите покоряваха гори. Тогава в началото на прашния път, където нямаше друго освен гробници, се създаде един нов свят, изтъкан от мрак, мъгли и дъжд. Кръвта капеше от небето, напоявайки сухата почва, а луната закриляше своите нощни чада. Където трупове бродеха, нимфи влизаха неканени в чужди сънища, а хора се превръщаха в животни. Където игрите бяха за лична изгода и забавление, а убийството ежедневие. Където реката нямаше риба, а топлината бе претъпена. Там се даде началото на нещо ново, нещо ужасяващо и мощно. Там се създаде домът на прокълнатите, отритнатите и непризнатите. Изградили своите градове от пепелта, те обладаха този свят и му допринесоха нов отенък, нов аромат, нов привкус - този на заразата. Земя на вампири, чудовища, вещици, мъртъвци, върколаци, демони. Там на границата между живота и смъртта. На най-тънката линия между плътта и неземното, започна новата ера, новото царство на Себастиан Дантес! Добре дошли във вселената на кошмарите!
Много са предпоставките за чудатости в тази територия. До сега нито една не е подплатена с доказателства, но няма и нужда. Единствено кореняците знаят истината за тази тъмна страна, която поглъща всичко по пътя си. Дали ще е магическата гора, пристанищният град или черепния път, водещ до гилдията, всичко тук пращи на мистика. Сигурни ли сте, че искате да продължите със следващите редове? За тези със слаби нерви не е препоръчително. Всички решения са на ваша глава и аз, писателя, не нося никаква отговорност за кризите, в които можете да изпаднете.....
Тинейджърът свърши с абзаца, написан така мистериозно. Делеше го само една страница от тайните на тази държава, които честно казано, не беше сигурен дали иска да разбира. Пръстът му стоеше готов да я открехне, но нещо го спираше. Единствено любопитството му го караше да продължи. И тъкмо да я разлисти, когато нечии глас продума.
-Поднесена е доста пленително, нали? Самият аз никога не съм я дочитал. Отказвам се още преди да стигна средата.
Тарен се обърна и видя Габриел, седящ на входа с кротки, но някак си дълбоки и замислени очи. Толкова се бе вживял, че пропусна да чуе кога шефът му е влязъл. Той пристъпи напред и стигна до малката маса. Погледа му обходи книгата. Лек уплах се прокрадваше в трупът му. Ръката се плъзна надолу като затвори корицата.
-Може би е по-добре да не я слагаме при останалите. Боя се, че може да влезе в графа хорър, отколкото в историческа. Какво мислиш?
Щом висшестоящ се обръща към теб за съвет, то значи той самия не е сигурен в преценката си. Значи, че се страхува, но защо....?

Един благоуханен дим задушаваше гърдите ми след случката с това момиче... тя с такава лекота започваше разговор по същество и, след като го изчерпваше, слагаше точката със замах. Умът ми беше замъглен, но тялото ми летеше след нея, подело с готовност задачата в издирването на книгата. Но тя действаше така импулсивно, че се чувствах странно- за пръв път виждах подобно поведение, капак на което беше детинската целувка, която ми лепна. Но всичко в нея беше детинско- смехът, движенията... енергията, непопарена от задръжките на предразсъдъците, откъсната сякаш от реалността. Несъзнателно укорявах това поведение, защото приличаше на лекомислено и наивно животинче, тръгнало да опознава света без грам инстинкт за самосъхранение, сляпо за всичко наоколо. Но повлечен от нея, аз също дадох израз на емоциите си, въпреки че си имах едно на ум- мислено въсех вежди и се червях, усещайки погледите на останалите... но кога ли ми е пукало за тях, че да не мога да действам така, както се чувствам? И все пак тази девойка ми беше странна. До толкова, че ми стана интересно и не можех да отмина присъствието й и случката с безразличие. Как ли се казваше? Този въпрос и идеята, че скоро ще дойде пак да остави книгите, се залепиха натрапчиво в ума ми. Толкова натрапчиво, че чак се подразних и с облекчение приех задачата на Степфан в склада.
.......

Бях погълнат от работата, но нещо друго се прокрадна в пространството... някаква енергия, затворена в книгата на прокълнатите. Кръвта ми се отдръпна като че да се предпази. Всяка книга притежава сила- силата на внушението, силата на информацията и знанието. Тук имаше нещо повече. Завладя ме нещо повече от любопитство и щях да продължа да чета с отвращение, но с ясната цел да обогатя представата си за презираните от мен същества - немъртвите, но и неживите- тези създания на мрака, опияняващи се от безчестните гаври със светлината, телата и умовете на хората. Както от змийска отрова се правят лекарства, така и от тези прокажени редове и черна енергия, щях да получа сила и да я преработя в знание. Вярвах, че ще издържа. Предусещах онуй, що се таеше вътре... и все пак се боях... беше нещо по- черно от мастилото, с което е изписано, нещо, което не е за очите на всеки. Не бях като късогледите хора, които в своята ограниченост достигат до там, че подценяват онова, което не харесват- това винаги изиграва лоша шега. Бях решен да извлека онова, което се крие там.

Но Габриел ме спря.

Не я бе чел? Какво толкова, в името на Елисандра, съдържаше тази книга!?
Дори този богат и силен ум не можеше да издържи... разумът му се огъваше пред някакъв страх... усещах го, прозрях го във въпроса му.
-Може би е по-добре да не я слагаме при останалите. Боя се, че може да влезе в графа хорър, отколкото в историческа. Какво мислиш?

Гледах го право в очите. Аз, може би заради своето незнание относно описаното в книгата, бях по- уверен, но осезаемата, веществена енергия, към която явно бях чувствителен, ме накара да настръхна целия. Подех предпазливо, не толкова заради естеството на въпроса и негативния заряд на книгата, а защото исках да дам едно добре обосновано мнение на собствените ми разбирания:

- Не може да се избяга от истината. Ако прокълнатите са описани толкова зловещо, то вината е изцяло и само в делата, които сами са извършили. Те и техният бог- мерзавец. Докато те не се срамуват от кошмарите, които създават, то нека блеснат в цялата им грозна развала - усетих как кръвта ми е готова да кипне. Но не бях предубеден и несправедлив в словата си- предисловието на тази книга го доказваше.

Габриел беше свел очи към затворената книга и сега ме погледна замислено. Възползвах се от шанса, който ми даде за да продължа. Докоснах книгата и лекото електричество пак ощипа пръстите ми /признавам си, търсех съприкосновение с него, защото го приемах като открито предизвикателство, отправено от прокълнаните към един поклонник на огъня и светлината. За мен нямаше по- ценно нещо от живота и личността, които Тъмният бог и компания дръзваха да манипулират/. - Тук достатъчно ясно е казано какви рискове има. Така мисля аз... Не приемам да слагаме воал пред някое лице, само защото е грозно- криейки тази книга, лъжем читатели, търсещи истината. Просто леля Лили на самия изход и ние тук можем да наглеждаме кой ще взема книгата и отново да ги предупреждаваме. Нека всеки сам да има шанса да прецени що за същества са ... тези. Дори... - поколебах се за миг дали не е прекалено самонадеяно, но след това преглътнах и довърших- дори мисля аз да я прочета. /покатерили се по пресъхналото ми гърло и понесени от неуверения ми, тих глас, думите излязоха повече като въпрос, отколкото като съобщение/

-Дори...дори мисля аз да я прочета.
Въпреки логичните доводи, които му предостави Тарен, библиотекарят почти неосезаемо настръхна при последните му думи.
-Да я прочетеш?
Огненият маг не бе напълно сигурен, че това е правилното решение, но все пак кимна потвърдително, което накара шефът му леко да сбърчи вежди. Миг на затишие, в който се чудеше как да подбере думите си, след което продължи. Не можеше да протака вечно.
-Не мога да ти заповядвам какво да правиш в свободното си време, но мога да ти кажа истината за тази книга. Би ли искал да я чуеш?
-Да! - твърдо отвърна красавецът, усещащ как любопитството му нараства драстично с всяка изминала секунда. Той смяташе, че може да използва всяка научена информация в своя полза. За него знанието бе сила, често равняваща се и на физическата.
-Градът бе основан преди малко повече от десет години. Сам знаеш, че това е нищо в сравнение с другите държави, които съществуват от векове. Но Скайфол съумя да го направи гостоприемен за всеки без значение пол, възраст или раса. Това се понрави на боговете и всеки от тях дари новата територия с един подарък. Един единствен, който обаче ще остане завинаги в тези земи. Древният дракон се пробуди за първи път от години насам и ни поднесе благоприятния климат на слънцето, който дори през зимата е мек и умерен. Направи така, че никога да няма студ, нито сняг. Известният ни под псевдонима Скитника създаде малкия участък с падащите вечно черешови дървета, където по-късно Сакура Лайт доста предвидливо изгради своята странноприемница. Елисандра Дантес изсипа в морето съкровища и скъпоценности, които се превърнаха в примамлива плячка за пирати и те основаха залива на незаконниците. Красив подарък, но може би и коварен, защото разбули човешката алчност и желание за богатство. И накрая брат й Себастиан, този, който ти наричаш мерзавец. Той поднесе на кмета нещо просто, нещо съвсем елементарно и в същото време плашещо - тази книга. Въпреки, че реши да не се меси в структурата или съдбата на града, той искаше да знаем, че не всичко в света е цветя и рози. Че някъде далеч се крие нещо много по-различно, много по-тъмно, така че никога да не го забравим. Написана е от собственият му съветник и най-близък - Грегъри Грей. Точно затова обхваща историята на територията още от самото й създаване, та до последното десетилетие. Написана е не само чрез познанията му, но и чрез магията, която се е запечатала по страниците, караща всеки дръзнал да я докосне да потъва в нея. До толкова, че се е случвало някои да губят разсъдъка си в нея и да полудяват. Казват, че прочетеното се появявало в сънищата им като картини и ги преследвали, измъчвайки психиката им.
Габриел замлъкна и за пореден път погледна към четивото, което толкова спокойно седеше между шепите на Мареил. Една нищо и никаква си дървена кутия, която съдържа толкова много в себе си.
-Изборът е твой. Ако искаш я вземи и я разгледай, но го премисли внимателно. На твоята крехка възраст, въображението е още по-развинтено. Не искам накрая да имаш ментални отклонения.
Мъжът се извърна и тръгна по обратната посока, към вратата на помещението. Преди да излезе за последно се обърна към новият си работник.
-Ако решиш да я вземеш се запаси с много нерви. Поднесена е прозаично и дори увлекателно, но внушението, което създава не е за подценяване. Колкото до другите, можеш да ги наредиш по стелажите.
С това, хубавецът напусна склада, като остави младежа сам да прецени следващите си ходове.

Слушах не просто захласнато, а се чувствах като някой, пред когото се е открил толкова очеваден отговор на някоя загадка, че просветлението чак кара очите ти да се премрежат... Скайфол беше благословен от боговете и не само това - те лично са поставили контури със своята мощ; всеки един от тях е добавил един финален щрих- като рамка, в която да има място за всички и всичко- противоречиви, крайни, различни, взаимоизключващи се- чрез тях всичко се уравновесяваше, защото намираше своята противоположност, която да върне баланса; съществуваше огледалната половинка на всяка енергия. Затова както тази територия беше на всички, така беше и ничия! Само до толкова можех да проумея с дребния си акъл, но това не ми пречеше да се захласна в разказа на Габриел.
Климатът... щях да обръщам повече внимание на енергията от слънцето, щях да съзерцавам всичко, изпълнен с благоговение пред дъха на Великия дракон.
Вечната пролет... такова необяснимо умиление и радост изпитах, щом разбрах "тайната" на розовите цветчета...
Морето... съкровища, които носеха иронията и каприза на богинята, провокираща за пореден път човешките слабости... Но Габриел продължаваше да говори и други мисли и емоции изместваха предходните.
ТАЗИ книга... Тази книга беше лично от Дантес... Изведнъж изпитах страх. Да, наистина се уплаших и това е нормално. Лесно всяко едно съзнание може да бъде смачкано, деформирано и изпепелено... просто глина в здравите лапи на опитен грънчар. Заради прекомерната ми жажда за знания и липсата на информация допуснах грешка в преценката си. Не биваше да я повтарям.
Накрая шефът ми ме остави насаме с ... пространството. То носеше дъха на стари книги, малък нюанс на лепило и обилна доза напрежение. Нали помните, че трудно вземам решения и накрая просто ми писва да се чудя и правя нещо глупаво.

Държах обемистия том в ръце и към него беше насочено цялото ми съзнание. Колебание, желание, любопитство се блъскаха в ума ми и не можех да взема решение, но можех да го отложа, обаче не беше в мой стил чак такъв разумен ход. Бях много развълнуван, свих устни и прокарах нокът по затворените страници. Произволно разгърнах четивото някъде към края. Полетата около текста бяха украсени с яркочервени орнаменти като плетеница. Плъзнах предпазливо поглед, мускулите ми бяха напрегнати все едно готови да затворя светкавично книгата, сякаш нещо щеше да изскочи от там... Не знаех в какъв раздел или глава се намирам, но исках да добия сам представа за произведението и зачетох:

" ... и там, където има мрак всичко ни се струва черно, но щом плъзне светлината, се вижда пурпурният цвят, доскоро скрит от взора ни.
Топлината на изстиващото тяло носи стипчивия дъх, който опиянява и последните конвулсии на сърцето изпръскват кръвта, разпалват жаждата. Така разпореният труп грейва в нова светлина, нежните тъкани на вътрешностите галят като влажна коприна пространството и разбираш колко егоистично е да се държи далеч от взора ни това съкровище. Те са истинското богатство- в тях се крие развала, над тях липсва подобна прелест, затова именно те са същинската наслада. Завистливата бледа кожа пази от нас прекрасните пурпурни краски. Но ние ще ги изкараме на повърхността, защото тя е слаба, тя е там, за да бъде премахната. За всекиго има по нещо, вампирите ще се къпят в кръвта, а върколаците ще разкъсат онуй, що сухожилията още държат към хладните кости..."

Очите ми се разшириха и тялото ми затрепери... почувствах се така, сякаш моят труп изстиваше разчленен пред собствения ми поглед. Червените орнаменти около текста не бяха друго, а стилизирани вътрешности и органи... цяла верига кървави части. Ноздрите ми почти подушваха описаната пара, слюнката ми беше топла и сладникава като кръв, взе да ми се повдига. Как да опиша случващото се в ума ми, на което откликваше цялото ми тяло... Не може да се предаде това усещане, защото то се поражда от прекия допир с книгата и заряда, който е вплетен в нея, няма как да бъде пресъздаден или разбран. Погнусих се от дъното на душата си. Та това беше несравним садизъм! Що за психика имат прокълнатите?! Каква извратена наслада нашепваше всяка дума, все едно чувах възбуден шепот, готов за екстаз! Хлопнах книгата и я тръшнах на масата, дишах ускорено и се подпрях, защото кръвното ми беше паднало в петите наедно със сърцето. Просто един текст, само няколко реда, а такова силно внушение... Прокарах длан по челото си. Не можех да се успокоя...

Хубаво е направил Черният бог, че иска да се покаже сътворения от него мрак в целия му "блясък". Тази книга направо си беше като пълномощно да продължавам без да ми е гузно да смятам прокълнатите за справедливо отритнати от всичко светло и чисто и неистово да копнея да си останат там. Сигурно дълбоко под яростта и презрението ми имаше страх, но той само подклаждаше негативизъм и агресия.


- Ще те прочета!- изсъсках на книгата. Почти й се скарах от яд, че надви съзнанието ми. Гледах надписа от тъмно сребро с пламнали очи и понеже думите ми бяха като обещание, аз знаех, че ще ги спазя. Рано или късно.

Сигурно сега можех да се тръшна на пода и да се цупя цял ден. Толкова ми стана криво. Погледнах стъклената витрина на един шкаф вляво от мен и още повече се ядосах на отражението си- изражението ми беше толкова детинско, осъзнах се какъв съм незрял и малък. Толкова далеч бях от онова, което исках да представлявам... приличах на надунден заек, който с триста зора е намерил морков, а накрая се е оказало, че няма сили да си го изкопае...
Грабнах останалите книги и изсумтях. Направо ми беше черно пред очите. И от най- страшните си сънища взети заедно не съм бил толкова разтърсен...
Изнизах се в читалнята. Забих очи в пода и не обърнах поглед към никого. С пресилено старание, което да ми даде привидно оправдание да съм свъсил вежди и да не реагирам на нищо около мен, се вмъкнах до графа исторически. Залепих се в края на втория рафт, подминавайки научно фантастичната литература, и се заех да нареждам книгите. Залата беше по- осветена, с повече въздух... далеч от онази книга. Бурята в мен са поуталожи. От сега нататък всеки ден щях да съм на една крачка от "подаръка" на Себастиан Дантес. Щях да го прочета и да добия цялостна представа какви екземпляри са прокълнатите, но може би на порции... или като ... порасна /не съм вярвал, че някога ще се призная за малък/. Стиснах зъби и направо исках да се захапя, ритна или нещо друго членовредително.

Дразнех се на менталната си слабост, но наистина не се бях сблъсквал с подобно нещо... ама така е- белият цвят най- лесно се цапа, а това беше само началото...

Край! Точка на тези мисли.
Старателно намествах книгите. Бяха хубавки, погрижих се добре за тях, прокарвах ръка по кориците им преди да ги положа по местата. Добре че можех да захвърлям лесно ненужните и зловредни емоции.

Тарен слухтеше наляво надясно, досущ като заека с който сам се сравни. Като е ли не можеше да си намери място, колкото и да се опитваше и ако не се движеше щеше да мисли само и единствено за четивото, от което да му става още по-неприятно и изнервено. Кой да предположи, че куп листове с някакви думички на тях, могат да те доведат до такова състояние и то още преди да си започнал същината. Идеята да я чете глава по глава бе добра. Ако се впусне нетърпеливо, кой знае до къде може да го отведе съзнанието му. И въпреки всичко, не можа да прикрие настървеността и притеснението си.
-Какво му има?
-Прочете малко от черната книга.
Очите на Степфан се разшириха, докато наблюдаваха новото им протеже, което сякаш щеше да излезе от кожата си.
-Ти не го ли спря?
-Спрях го, разбира се. Само, че....
-Само че?
-Иска да я прочете цялата.
-Дума да не става!
-Решението не е наше, за да го вземем.
-Няма да издържи. Мозъкът му ще стане на пихтия.
-Знаеш, че не можеш да вразумиш един млад, особено темпераментен като него.
-Ще видим!
Дългокосия се отдели от приятеля си и стигна чак до Мареил, който слагаше последната книга на рафта. Младежът усети чуждия допир върху рамото си и почти не подскочи, мислейки си, че някой от вълкодавите е излязъл на свобода и сега иска да го захапе.
-Спокойно, спокойно....аз съм.
Красавецът се извърна и чак когато видя миловидното лице на другият си шеф се успокои, възвръщайки нормалния ритъм на дишане.
-Разбрах какво искаш да направиш. Не мисля, че е разумно. Има си причина да я държим заключена.
-Знам, знам. Габриел ми разказа всичко. Но все пак ще я прочета.
-Това ще бъде грешка.
-Какво толкова има там, че сте така подплашени?
-Неща, които не би искал да знаеш. Които не би искал да сънуваш.
-Няма да бъда надвит от една книга.
-Това не е просто книга. Това е книгата на Грегъри Грей, разбираш ли за какви мащаби става дума.
-Няма значение. Вече съм решил.
Библиотекаря не спираше да го гледа изпитателно. Явно няма да може да излее на глава с него.
-Не мога да те разколебая, нали?
Тарен поклати отрицателно глава, твърдо и непоколебимо. Мъжът въздъхна и свали длан от рамото му.
-Добре. Само внимавай и не прекалявай.
-Обещавам.
-Добре тогава, взимай я ако искаш. За сега си свободен, ще те чакаме утре и моля те не идвай с психични разстройства.
Момчето кимна, благодари за шанса, който му бе даден и загрижеността за здравето му и почна да се оправя за тръгване. Утре отново щеше да дойде този път за по-дълго. А за сега, остатъка от деня, който преваляше четири следобед, бе на негово разположение.

/Свободно РП/

Стъпала... тежката, безшумна врата... коридор, пропит с вечен хлад на изба, в която отлежава нещо по- опияняващо и ценно от скъпо вино... мек килим преди крилата на втората врата... вдишах дълбоко колкото можех да поема въздух, сякаш да се климатизирам; прокарах пръсти по лицето и по копчетата на елека си, за да маркирам дали всичко е както трябва- последно настройване на цигулката, за да се увери музикантът дали няма да го подведе при появата му на сцената.

Първи официален работен ден.

Бутнах вратата към фоайето с чекиращото бюро. Прозорците в тази сграда бяха само в предната /западна/ и задната /източна/ част, понеже страните й бяха долепени до други здания. Но прозорците бяха огромни и въпреки, че слънцето щеше да наднича във фоайето чак следобед, светлината, разляла се над целия град, караше въздуха да блести макар и като хладно сребро.
Леля Лили изникна изпод бюрото си, от където изваждаше кутия с читателски картони.
- Добро утро! - поздравих я аз.
- Добро утро, миличък! Ах, ама как си се изтупааал... хубавичкият ми той, ще кажа на Степфан по- честичко да те праща до мене да ми помагаш... о, какво ти е на лицето, слънчице? - предусещах, че щеше да продължи със закачливите си подмятания, но видяла драскотините ми, тя се облегна на бюрото и присви очи.
- Нищо сериозно- инстинктивно поставих дланта си там, сякаш да ги залича.
- Ааа... момичета са се сбили за тебе, знам аз! Или е имало страстни любовни изпълнения снощи, не можеш да ме заблудиш мене! - тя реши отново да извърти темата в тази посока, виждайки, че е безпредметно да ме разпитва. Аз стоях и езикът ми беше като залепнал, не можех дума да обеля, беше ми неловко.
Тогава при нас от читалнята заедно с мощна вълна от златна светлина, изпълваща съседното помещение през големите източни прозорци, влезе Габриел.
- Здравей, Тарен!
- Добро утро! - извърнах се и отвърнах на лекия му поклон. Този маниер беше разпространен в много територии.
- Добре ли си? Изглеждаш свеж, дори си подранил- шефът ми ме изследваше, търсейки явно да познае по изражението ми до къде съм стигнал с книгата. Не можех друго яче да си обясня този шарещ, изпитателен поглед.
- Благодаря, чувствам се чудесно! Бързах малко, защото не знаех колко време ми отнема от нас до тук.
- А, като дъртия мечок е решил да се забута там в гората, доста път си е! - намеси се леля Лили докато поемаше от Габриел някакви листи.
- За което съм му благодарен! Тишината там ми е точно по вкуса
....
Зачудих се до колко точно хората в Скайфол познават дядо ми, но все още разговорите с тези почти непознати личности караха умът ми да се напъва неимоверно, стараейки се да възпроизведе подходящ набор от думи, жестове и изражения, затова не се престраших да отнемам тяхното, а и своето време с общи приказки.
Габриел ме покани с жест в читалнята и най- сетне се заех със същината на пребиваването ми тук.

Познатият аромат на благовонни пръчици и пергамент ме накара да се отпусна и да слушам нарежданията на Степфан, последвали разменените между нас поздрави.
- Обичайно гостите ни започват да идват след 8:30. Сега трябва да приготвим читалнята за тях- шефът ми се беше облегнал на една от масите и започна да обяснява по начин, който да ме направи съпричастен на целия процес, а не просто да бъда служител, изпълняващ механично команди. Гласът му бе спокоен и мелодичен, докато погледът му винаги изглеждаше остър, търсещ, мислещ- Ще трябва да се проветри помещението като отвориш малките крила на прозорците за десетина минути....
- На умът му е необходим много кислород, за да работи както трябва - вметна Габриел в движение, носейки една кофа.
- Водата и полизахаридите също не са за подценяване- допълних аз ...някакъв /може би дразнещ/ рефлекс ми беше да допълвам, поправям и отвръщам на всичко, но началниците ми се усмихнаха.
-... а после ще се избършеш праха, който неминуемо влиза наедно с кислорода - продължи Степфан и Габриел- като доказателство, че двамата са велик тандем- ми подаде споменатата кофа, в която имаше парцали, четка от пера и шишеце с препарат за мебели.
Нямаше нужда от втора покана.

Свалих елека, сгънах го на облегалката на един стол и отворих всички малки прозорци. Техните панти и дръжки бяха добре смазани и почти незабележими сред рамките и металните орнаменти, опасващи големите стъкла на стената - като малки вратички в огромна порта към небесата.
Те, както споменах, гледаха на изток, но по- скоро през тях се виждаше не изгрялото над Скайфол слънце, а съкровищницата на някой дракон - златното кълбо, рубинените покривчета на сградите, изумрудите по растенията, сапфирените небеса, опалите по другите прозорци на зданията, окантени с белите им бисерни стени, сребърни кюлчета от мраморните пътища, а някъде в дъното- скалистите върхове на планините като сталагмити, показващи се от пода на драконовата пещера... всичко блестеше- заслепяваща светлина, от чиято яркост погледът се насълзяваше, но бе непосилно да извърнеш очи.

Часовник някъде на някой от площадите показа своето съзвучие от камбанки, известяващо кръгъл час, а птички го съпровождаха с радостни химни. Беше осем.

Докато някои биха продължили да съзерцават Скайфол, аз погледнах към вътрешността на читалнята, за да видя и нея от този ъгъл, на тази светлина, в този миг.
Като скъп шоколад, с матовите си блясъци масите и рафтовете се разливаха сред пространството, изпъстрени с кориците на книгите, които също бяха подчинени на топлите тонове. Цветята сякаш трептяха на звуците от улицата, а под лъчите хвъркаха прашинки, задвижени от притока на кислород. Стана свежо и все така прохладно, защото каменните стени и пода трудно се поддаваха на подобни крехки и свенливи слънчеви зайчета като тези сега- в края на лятото. Степфан и Габриел ми хвърляха по едно око, докато стояха на една от масите, приключвайки със сутрешните приготовления на деловодството. Те сигурно всяка сутрин бяха привикнали да изпитват благодатното чувство от възможността да започнеш деня по такъв красив и спокоен, въпреки /а може би поради!/ естеството на ангажиментите им, начин.
Аз обаче бях нов и поглъщах всичко, изписващо се пред очите ми, както попивателната хартия поема мастилото от всяка дума върху листа.

Щом минаха десетте минути обмен на въздух със света отвъд библиотеката, отново затворих прозорците. Напоих парцала със слабия спирт за мебели и започнах да прокарвам длан по первазите, масите и, покачен на един стол, бършех секциите внимателно, бавно, както с грижа и благоговение се реши скъп, породист кон, а същевременно изучавах и кои книги къде се намират.

Чистенето не е едно от най-приятните задължения, но като всяко работно място и това имаше нужда от поддръжка. Свежият въздух и липата на прах бяха напълно задължителни за добрият вид на книгите и приятното изкарване в рамките на библиотеката, за клиентите. Все пак много от тях я използваха и за читалня, поради което изискаността на интериора, големите саксии с цветя и чистотата бяха не само приумици на двамата елегантни собственика, но и най-вече фактори, които привличаха хората да идват тук. Едно е да четеш на задушно, влажно или мръсно затъмнено място, друго е на проветриво, ухаещо на цветя пространство, което разтваря мозъкът и въображението за нови знания или развлекателни истории. 
Но нашият герой доста безотказно се стараеше и прецизно вършеше задълженията си като не пропускаше нито инч да остане посипан с прах. Нито едно петънце не можеше да се забележи. От където и да минаваше, след него светваше. Даже мога да се закълна, че от време на време дори си подсвиркваше тихо. Това само радваше шефовете, които от време на време го наблюдаваха, защото бе доказателство, че държи на работата си и най-вече, че тя му доставя удоволствие. А това бе най-важното. Ако правиш нещата с кеф, най-грубо казано, ще даваш повече от себе си и ще заразиш и останалите с ентусиазма си. А това младо момче, тук, кипеше от енергия, трябва да му се признае. Интелигентен, старателен, не мрънка, не се оплаква, трудолюбив и симпатичен. Идеална комбинация. Е, всеки си има кусури, но те не важеха тук, в библиотеката, където поне за сега, Тарен се чувстваше удобно и на място. Беше спокоен сред всички тези листове хартия, стари или нови. Ароматът им, цветът им, загадките, които криеха. Караха го да забравя проблемите поне за тези седем работни часа.
-Май не я е почнал още.
-И аз така мисля. Виж го какъв е радостен.
-Дано и не я почне.
-Съмнявам се.
-И аз... - въздъхна Габриел. 
Отърси се от тези мисли и когато Мареил завърши и последният рафт, плесна с ръце и се провикна, така че всички работници да го чуят.
-Време е за сутрешния чай.
-Чай? - попита високо Тарен, неразбиращ.
-Ако предпочиташ може и да е кафе.
-А?
-Не се стягай, душко. - заговори го леля Лили, която сега минаваше покрай него. - Така е всяка сутрин. След като изчистим, до към десет екипа се събираме на голямата маса и пием кафе, чай или каквото искаш там. Нещо като традиция е. 
-Традиция?
-Да. И тъй като ти си новият член на семейството, сега ще бъдеш въведен в цялата схема. Не бери кахър, хайде идвай.
Момъкът тръгна след останалите и седна на един от свободните столове. Целият "екип" наброяваше шест човека, включвайки и него. Двамата старши, сладката бабка, която всеки наричаше леля, той самият, един възрастен, превисок и доста съсухрен мъж, с вдлъбнати бузи и прошарена, късо подстригана, зализана назад коса, който бе нещо като писаря на зданието, славещ се с името Артоа и едно очилато девойче с къдрава черна коса, с името Джили, като цветето, което също като пиро магът бе общак, така да се каже. Грижеше се за всичко, но работата бе много за един човек, затова наеха и него.  
Именно тя, мина с чайника и наля в чашата на всеки от благоухайната напитка. Имаше вкус и мирис на горски плодове и канела. След като отделиха няколко минути, Мареил да се запознае с девойчето, както и писарят, се заеха с приготовлението на плана за деня.
-Тарен, както знаеш днес е сряда, а библиотеката работи до четвъртък. Въпреки всичко утре ще ти бъде платено за тези два дена.
-Не е нужно.
-Напротив. - възрази Степфан. - Важното е да сме коректни. Сега, когато всички се познавате, нека обсъдим важните въпроси. Както е известно, на останалите, веднъж месечно, образуваме някакво мероприятие в библиотеката, което да привлече повече посетители. 
-О, да. Много е забавни. - обади се Джили. - Правили сме вечерни танци...
-Веднъж и открито четене. Бяхме поканили един писател на мемоари от Сахрит. 
-А помните ли онзи път когато отворихме библиотеката и за през нощта, с приспиване? - поде и леля Лили. -разказвахме си страшни истории. Някои от клиентите толкова се вживяха, че си представяха дама Пика цяла нощ. Беше много забавно.
-Да, до сега все сме жънели успех, но другата наближава датата за този месец. Пада се другата сряда и трябва да решим какво да направим, за да приготвим всичко през почивните дни и да напечатаме флаери и афиши. Та...някакво предложение?
Всеки се замисли, стараещ се да му дойде най-гениалната идея, но за сега все още никой не достигаше до такава.
-Тарен, ти си нов. Нещо да ти хрумва? - обърна се към него един от шефовете му.

Вдишах плода на своя труд - свеж въздух и лек аромат на спирт за мебели, започнал да се разтваря, погълнат от тънката димна струйка на една ароматна пръчица. Тя не правеше въздуха тежък, а го белязваше, че принадлежи на библиотеката- като едва забележима щампа върху марково изделие.


Заех колебливо мястото си на масата с останалата част от колектива. Малка чашка се озова пред мен и виолетово- розова струйка чай, обвита в пара, потече от чайника в ръцете на госпожица Джили. Не можех да определя възрастта й- прилягаше й да бъде както на 18, така и на 25. Тъмният плат на семплата й рокля подчертаваше бледо-кремавия цвят на кожата й - като перла, загърната в черната сърцевина на мидичка. Лицето й също беше оградено с тъмни коси, в които се сливаха и рамките на очилата й. Не се загледах в очите й, нито в телосложението й.... и да- за това похвално въздържание положих значителни усилия. 
Писарят беше с респектираща осанка и сдържано, кротко поведение, познах и стриктния му маниер на работа, проличал в старателното нагласяне на чашката и лъжичката за чай пред него - професионални "изкривявания" на качествен писар.
Слушах започналия разговор внимателно, като същевременно исках да се отпусна и насладя на момента... а той беше приятен. Кротка, спокойна и организирана работа- истинско щастие, което ми се стори в противоречие... (а може би беше неделима част?) от работата в екип. Истината е, че зависеше от екипа. Вдишвах ароматната влага на чаените изпарения и плъзнах очи по колегите. Всеки от тях изглеждаше като добре шлифована плочка в мраморното пано, наречено "Библиотека", а аз помежду им се чувствах като речен камък- не знам от колко време работеше този екип, но предвид изброените няколко ежемесечни мероприятия, за които говорехме, настоящият състав функционираше минимум от три месеца. 
Стоях, отпивах чай, не наблюдавах, но слушах. Внезапно чашката замръзна на устните ми, въпреки че течността в нея беше доста топла. Нямах намерение да наруша настаналата тишина поради факта, че съм росен-росен в занаята, но шефът поиска конкретно моето мнение.
Това не ме смущаваше- седях на една маса с тях, искаха предложение и аз щях да помогна с каквото мога- бях посветен в сутрешното пиене на чай все пак!
Няма да ви описвам мислите, които се задвижиха в главата ми, когато Степфан се обърна към мен, защото направо взех да разсъждавам на глас - това беше най- добрият начин да събереш хаотичните си идеи като купчинка глина, да ги завъртиш, синтезираш и оформиш, а след това да ги изпечеш, подлагайки ги на обсъждане със слушателите ти. А за случаи, в които няма слушатели, хората са създали говоренето сам- то пак помага да осмислиш нещата и да подредиш емоциите си.... Хайде, хайде- всеки го е правил! Дали ще напсуваш стола, в който си се ритнал, или ще викаш на глас някоя вещ, докато я търсиш, пак се брои!
/имаше и определен вид събеседници, с които сякаш приказваш на стената, ама това е друга тема.../
Оставих чашката и се загледах пред себе си с празен поглед- той сега беше насочен навътре в мен и това, което можеше да ми дойде на ум като идея за следваща "акция".
- Хм... викали сте вече някой писател да чете... правели сте среднощни събирания... -подех бавно, говорейки си под мустак. -Добре, а ако този път гостите четат?... Всеки да прочете любим цитат от любимата си книга? - гласът ми бавно стана по- уверен, ръцете ми започнаха да жестикулират, а очите ми зашариха насам- натам.
- Аз мислех нещо за... не знам... може би някаква томбола за две- три книги - замисленият глас на леля Лили се преплете с моя във въздуха едва- едва, но и Габриел и Степфан го уловиха веднага, ала запазиха мълчание.
- Това е идея, Тарен... така всеки може да представи светогледа си, себе си... но дали ще има желаещи... - Джили се включи мигновено в разсъжденията ми, а аз продължих да наслагвам своите.
- Да, ами ако това не бъде в библиотеката, а някъде навън? Сигурно има подходящи, хубави места, които да са известни...
- Времето още го позволява, да.... - девойката през стол от мен беше подпряла бузите си с шепи и мислеше, свъсила веждички. Настана тишина, но във всеки от нас се водеше дебат и правехме мълчаливо  внимателна дисекция на идеята ми - включително и аз- търсехме добрите страни, слабостите, възможностите... 

- Като изпращане на лятото? - писарят Артоа се обърна към мен, изтръгвайки ни от унеса на "мозъчната атака" (термин за търсенето на нови идеи, създаден от икономистите в пика на креативната им алчност). Възрастният мъж гледаше въпросително ту единия, ту другия шеф, наливайки си втора чаша чай.

Всеки бе погълнат от собствените си размисли. Идеите валяха или боксуваха в мозъците им, но всеки член на екипа търсеше едно и също - да е свежо, ново и непринудено.
Всъщност предложението на Тарен се прие не само радушно, но и бе подложено на обстоен анализ. От положителните страни, през начина на изпълнение, до дивидентите, които щеше да спечели библиотеката. Те не бяха пари, нито повишения, а чиста слава, привличане на повече читатели и онова топло чувство от добре свършената работа, което те сгрява щом видиш, че някой е доволен от усилията ти. Усмивките на останалите почти винаги предизвикват и твоята собствена.
-Литературно четене от страна на гостите, казваш? - повтори Степфан, подпирайки брадичка с показалец. -Не е лоша идея. А навън ще е още по-интересно.
-Може да го направим в лунапарка! - ентусиазирано възкликна Джили, като дори очилата й се движеха и блестяха от вълнение.
-Там е много шумно. Никой няма да се съгласи да затворят атракциите.
-Тогава в централния парк?
-Същия проблем.
-В мола?
-И там.
Единствено Габриел мълчеше и слушаше, прехвърляйки поглед от единия, на втория, та на третия. Изведнъж гласът му прекъсна всички останали, а петте чифта очи се забиха право в него.
-Артфол!
-Моля?! - почти не изруга от невярване писаря. 
-Артфол!
-Тази кръчма?
-Заведението е в арт стил. Интериора и обстановката пасват, а Майърс е бохем и винаги е За и в подкрепа на изкуството. Та... - мъжът положи лакти на масата, сякаш по този начин заявяваше окончателното си решение - Литературна вечерна беседа в Артфол. Майкъл ще е на печалба от поръчките, всички ще са доволни.
Останалите членове мълчаха и сякаш провеждаха мисловен диалог един с друг, докато втория шеф не се обади:
-Някой да възразява?
-Аз съм за. - обади се леля Лили, която само при мисълта, че цяла вечер ще се наслаждава на стегнатото тяло на бармана и собственик, й се пълнеше устата със слюнка. 
-Е, така да бъде - съгласи се и Артоа, а къдрокосата не остана по-назад.
-Тарен?
Младежът нямаше и бегла представа от Скайфолския нощен живот или какъвто и да е нощен живот, затова просто повдигна рамене без да го обмисля много много.
-Нямам против.
-Чудесно! Значи е решено. Другата сряда от седем вечерта. Остава само да убедим Майкъл и още от сега да резервираме заведението. Джили ти ще отидеш при него.
-Кога?
-Още сега. Вземи и Тарен със себе си. Тъкмо да се запознае с бъдещият ни евентуален домакин. Не го оставяйте да откаже.
-Едва ли ще е много трудно. - изкиска се девойката и стана от мястото си, а Мареил последва примера й. 
Двамата се запътиха към изхода, нарамени с новата си задача. Ако не друго, поне работата тук нямаше да е монотонна и еднообразна.

/Теди пиши във въпросния бар. БТЛ, поста го написах докато бях на работа :Д/

Излязохме от бара. Колежката ми пак предпочете сама да си отвори вратата, а не аз да го направя като кавалер. Странна работа... но както и да е.
Преминахме тапицирания портал, напускайки измерението на вечната нощ за да се върнем на земята. Противно на очакванията, не премрежих очи от яркото слънце, което грееше на идване, по простата причина, че вече не грееше- светлината му беше абсорбирана от огромна група облаци, заела половината небе. Приличаха на стена, но осъзнах, че по- скоро и те са портал, който запраща огнената енергия някъде другаде, освобождавайки място за слабия вятър, напоен с влажен аромат на изливащ се наблизо дъжд.
И мен облачният портал ме засмука, пленил енергията на ума ми в обятията си. Джили беше някъде наоколо- не съм сигурен точно къде, вървяхме по някакъв път- не обърнах внимание кой, а не положих и никакво старание да разбера- аз гледах небето.
 
Хората казват, че буреносните облаци са черни... каква грешка! Какво късогледство! Те бяха всичко друго, но не и черни- имаха синьо, лилаво, сиво, масленозелено, а светлината беше изцедена от небесата, скрита някъде дълбоко- като че ли вътре в тях, затова бяха надвиснали, тежки, с груби, заплашителни, криви форми на започната и изоставена скулптура от мрамор. Приличаха на дим, плазма, на разлята смола- гъсти, всепоглъщащи. Бяха прекрасни! А същевременно зад нас другата половина небе беше светла, кротка и чиста. В полукръг буреносната пелена идваше откъм плажа. Сякаш хайка ловци обграждаха сърна- безшумни, едва стаили яростта, с която ще я връхлетят. Да се чудиш на величествената сила на облаците ли да се възхищаваш, или на невинността на крехката синева, която ще бъде погълната.... Като нежна синя пеперуда, върху която ще се спусне безмилостно тъмна мрежа. Явно съм забавил крачка, защото Джили ме повика, но този път без усмивка:
- Хайде, може да завали всеки момент!
Аз я погледнах така, все едно ми съобщава най- безсмисления съществуващ факт.
- Ако късмета ни е да ни намокри, ще ни намокри. Даже да тичаме, пак може да се излее върху нас.
Но девойката беше права- тази тъмна мрежа щеше да се спусне не само върху небесносинята пеперуда, а и върху мравчиците, над които беше разперила криле. Не трябваше ли и ние да бягаме? Не, не исках да бягам. Исках да гледам. Движех се като насън- не знам имаше ли други освен нас по пътя, не знам изобщо имаше ли път или облаците се разстилаха и по земята. Епичен и грандиозен спектакъл се разиграваше навътре в морето- не смеех да мигна, за да не изпусна нещо, макар че същинската част на представлението още не бе започнала. Пътуващата трупа на облаците сега изнасяше представлението си другаде и нашият ред беше още далеч.
Напрегнах слух, за да чуя глухата, неясна музиката на тази величествена опера. Тенорите на ветровете, свистящи в короните на дърветата... басовете на гръмотевиците... сопрано от дъждовните капки и алта на вълните, разбиващи се в камъните. Там- някъде там, небе, огън, земя и море бяха слети в едно- въздухът бе пропит с вода и водата беше разпенена от въздух; почвата поглъщаше огнени светкавици, засмукваше вода, раздираше я вятър. Всички елементи в един танц, а градът с всички сгради и хора беше просто статист на сцената... Грандиозно и плашещо.
 
Забързах крачка, за да не изостана от девойката пред мен. Тя ситнеше на ниските си токчета и ханшът й се връткаше ритмично, следван с полюшване на роклята й и косата й галеше платана педя под раменете. Повече не обели нито дума през целия път. Какво й стана?... аз чаках едно "Браво" или "Мерси" след като й помогнах в преговорите, но си останах само с чакането. Дали Джили приема хората за конкуренция в някакво съревнование на умовете? Тази мисъл определено не ми хареса, тъй като не гонех признание или кариера в библиотеката. Не ме засягаха чуждите дела, нямах намерение да си мръдна и пръста в повече от това, за което ми плащаха само и само за да изпъкна. Стана ми смешно, че може би Джили е със засегнато честолюбие и чарът ми, който Майърс похвали, я дразни. Нямаше да е хубаво вместо да работим заедно, всеки да дърпа чергата към себе си... но ако искаше надпревара, щеше да я получи- нямаше да й дам служебна победа само заради красивите й къдри!
 
На мен сега ми беше леко и весело- идеята ми се реализира, а от там насетне- каквото сабя покаже. Нека гръмотевици се бият в облаците - аз удържах победа в своята битка. За миг се почувствах като владетел, наблюдаващ войните му да се сражават за негово развлечение. Всеки знае, че след буря въздухът е най- чист, йонизиран от електричеството, разтърсило малките молекулки- така и хората също имахме нужда от сблъсък помежду си, защото в спорът се ражда истината. Трудностите не ме респектираха- те ме блазнеха.
Като трънлив, но пряк път към успеха.

А ако Джили беше от онзи тип момичета- сложните, самостоятелните, и започнехме съревнование, трябваше да си имам едно на ум- пробивните, енергични дами се бутат с лакти и играят "по мъжки" в борбата за себедоказване- искат да бъдат равни с мъжете, но аз никога нямаше да се отнасям с жена така, както се отнасям с някой мъж. Просто не можех....
 
Начетените, волеви жени са разумни, но и емоционални, силни, но и раними. Аз си ги оприличавах на онези кремове от комбинация между бял и кафяв шоколад, изляни на пластове в бурканчето... божествени кремове! Най- хубавите! Само един вид шоколад е скучен, а те имат и от двата, само че във всяка лъжичка преобладава различен цвят... трудно е да смогнеш на темпото и да реагираш адекватно на настроенията им, защото не знаеш какво ще е съотношението при следващата хапка. От къде знам това ли?... Ами да си призная- не го знаех... може би това бе извод от различни случки в книгите- героите от страниците за мен бяха като реалните личности от улицата, само те бяха моят житейски опит, чрез тях опознавах хората и характерите им, те бяха единствените "личности", с които съм контактувал в последните 3 години. А може би това не беше просто догадка, а самата истина? Прозрение? Интуиция от този тип знания, които сами се отключват в съзнанието ти щом си готов- както изведнъж осъзнаваш истината за бебетата. Това са все истини, заложени в теб, дремещи кротко в очакване да съзрееш, за да се отключат без да си ги разбрал от опит.
 
Тътенът на гръмотевиците се усили, вятърът стана по- напорист и роклята на момичето пред мен полепна по краката й, очертавайки пищно дупе и обли бедра. Опитах се да прогоня една добре позната, гъделичкаща тръпка, проникваща в кръвта ми. Вдигнах очи към небето, но и там облаците бяха приели извитите форми на тъмния плат, полепнал по женското тяло. Колко досадно и непрофесионално от моя страна...
***
- Да не ви наваля дъждът? - леля Лили ни посрещна весело без да вдигне глава, пишейки старателно на бюрото си.
- Не, но всичко мина по вода!- отвърнах усмихнато и Джили също раздвижи гласни струни:
- Майърс се съгласи и можем да действаме.
- Ха такааа, ще видим дали в старата лампа има още масло!- жизнерадостната старица се кискаше доволно. Наистина енергията й струеше навред и тя сама се увличаше в шегите, с които вдигаше градуса и разведряваше хората около себе си. Каква ли е била на младини... леле мале...
 
В читалнята имаше вече посетители- едни, виждайки надвисналите облаци, бързаха да си съберат нещата и да се прибират, а други си избираха спокойно книги, явно решени да прекарат деня тук, ако се разрази буря.

Към нас се приближи Габриел. Още по изражението ми позна, че мисията се е увенчала с успех и все пак искаше да го чуе от нас:
- Е, какво стана?
- Майкъл ще ни чака да сложим плакат когато сметнем за добре. Не беше лесно, но се съгласи- Джили мина напред и пое рапорта, но както и при преговорите, аз нямаше да я оставя- този път по друга причина- най- малкото исках реванш за липсата на браво- то и мерси-то:
- Уговорих го за сряда от 7 до 10, защото после отваря за редовните посетители- говорех кротко и не за да се самоизтъкна, а просто исках да бъде ясно, че не съм от свенливите безкористни хора, които за благото на народа оставят личността си в сенките- моята цел беше да изляза от там! И докато благочестиви, скромни автори не споменаваха имената си, аз исках името ми един ден да се изписва със златни букви, всеки ден, малко по малко да поставям основата на своя градеж чрез делата ми, колкото и да са незначителни в момента, а какво ще изградя накрая- дали кочина, или замък- времето ще покаже.

-Уговорих го за сряда от седем до десет, защото после отваря за редовните посетители.
Очите на Джили се извъртяха в негова посока и го стрелнаха. Не бяха точно злобни или завистливи. По-скоро леко раздразнени и подготвени за битка. Като съвсем малка стрела, забита в противниковия лагер. Момичето наистина не бе толкова отракана като колегата си, имаше още много хляб да яде, но в нея се възроди онази нотка на конкуренцията и тя усети желание да му покаже кой е по-добрия. 
Работеше в библиотеката от по-дълго, от цели две години и спрямо него се чувстваше Старша. Затова и не й се понрави факта, че тя за малко да изпусне Майърс, а той, току що назначен успя да го спечели. Джили не се смяташе за първа красавица, нито някой в града, затова и разчиташе повече на интелекта, отколкото на външността си, но все пак предполагаше, че женското й тяло, съчетано с ума ще е по-убедително. Но не стана така и това я издразни.
-Чудесно! Добра работа! - похвали ги Габриел.
За него нямаше значение кой го е накарал да приеме щом резултата бе на лице. 
-Сега остава да направим плакати. И тъй като вие се справяте толкова добре, възлагам на вас да го измислите. Тарен, можеш ли да рисуваш?
Младежът погледна ту него, ту девойката, която бе извърнала демонстративно глава и мълчеше.
-Горе-долу. Не съм експерт.
-Не е нужно, Джили ще ти помогне. Все пак не искаме шедьовър. - усмихна се шефа. -Хайде, отивайте в склада и се захващайте. Там има листове различни формати, моливи, бои и линии. Очаквам мострата ви. 
Искат или не, хубавецът положи длани на гърбовете им и ги побутна напред. Машинално тръгнаха към стаята и след минута-две се озоваха в нея. С много рафтове, събиращи прах, с голямата маса, оградена от два стола, същата, на която вчера Тарен подреждаше книгите, и същата висяща лампа, клатушкаща се от някаква невидима сила, която й помагаше да разпредели светлината равномерно. 
Къдрокосата, като по-опитна и запозната с местонахождението на канцеларските принадлежности, отиде до един шкаф, отвори го и изкара от него един сравнително тънък топ листове, с големината на платно за рисуване, моливи, гуми от хума за триене, линии, пергели, бои и изобщо всичко, което бе нужно за създаването на шаблон. Нарами ги на веднъж, като не прие предложението на брюнета да й помогне с не намусеното, но сдържано :Няма нужда", и ги изсипа върху масата.
От всичко това на Мареил му стана малко неловко. Той нямаше намерение да изпъква, както сподели сам, и не искаше момичето да се чувства застрашена по някакъв начин, затова се зачуди как или по-скоро какъв разговор да подеме, за да разведри обстановката. И тъй като бяха на художествена тематика, а личния й живот не го касаеше, той попита най-простото, логично и лесно нещо.
-Значи рисуваш?
-Може да се каже. - започна библиотекарката без да вдига глава към него, защото уж бе твърде заета да подрежда листове и прочее. -Като малка ходих на уроци, но после майка ми ме накара да се откажа.
-Защо?
-Наричаше го загуба на време. Искаше да се развия в администрацията.
-Изглежда си я послушала.
-Да. Нов град като този си е златна мина. 
-Явно не си родом от тук.
-Никой не е родом от тук, Тарен. Всички са заселници. Единствено децата родени през последните десет години могат да се похвалят, че са кореняци.
-Ясно.
-Е, да се залавяме за работа. Мисля плаката да е семпъл, изчистен и елегантен.
-Аз си мислех за нещо по-дръзко. Без да е нашарено и претрупано, естествено, но все пак да прави впечатление. 
И тук Джили отново се ядоса. Тъкмо си мислеше, че го е покорила и поставила обратно под своя власт, той пак прояви инициатива и самостоятелност.
-Не забравяй, че повечето посетители ще бъдат над тридесет годишни.
-Именно затова. Не искаш ли да привлечем и младото поколение? Така могат да станат и бъдещи клиенти на библиотеката, от което тя само ще спечели. Не искаш ли да разширим кръгозора?
Удар под кръста, нанесен толкова умело и дипломатично, че чак искри прехвърчаха от очите на девойчето, за това, че я обори.
-Искам, разбира се! Но не мисля, че на редовните ни читатели нещо "дръзко" ще им допадне.
-Защо пък не? Те са си редовни така или иначе. Няма да ги интересува как изглежда афиша. За тях ще е важно да има дата, час и място. Младите обаче имат нужда от стимул, нещо да им грабне окото, както се казва. Ти, примерно, какво би предпочела - красив коктейл с няколко цвята и плодове или еднообразен, само с една черешка?
-Аз не пия!
-Добре, лош пример. И все пак...
-Виж какво, щом си толкова уверен, да сключим сделка.
Младата жена взе един лист и го остави пред момъка и още един пред себе си.
-И двамата ще направим мостри. Ти твоята, аз моята и ще ги покажем на останалите. Те ще изберат победителя, а загубилия няма право да се сърди.
-Съгласен!
И така, двамата се захванаха за работа, всеки сам за себе си. Идеята на Джили бе лесна - бял фон, съвсем леко кремав по краищата, а по средата една разлистена книга с кафяви корици. Над нея с кремави букви, малко по-наситени от краищата, щяха да са изписани подробностите. 
В същото време, бурята бе започнала. Равномерните капки съвсем скоро се превърнаха в бурни и падаха върху сградата, като караха фасадата да трополи, а ламарината да дрънчи. На няколко пъти електричеството даваше на късо и само за миг крушката угасваше, за да блесне наново след секунда с пълна сила.
Морските вълни буйстваха в хаотичен танц с дънния пясък и плисъците им се извисяваха като дълбочини водни чудовища, излезли на повърхността за пир. Дори тук се чуваха камшичестите удари на палмовите листа. Лодките бяха закрепени здраво за кея, а рибарите си бяха взели почивен ден. Само най-големите смелчаги, в лика на пиратите, се бяха изправили лице в лице срещу природната стихия, като се опитваха да я укротя и подчинят на своите плавателни способности. 
Градът бе затихнал, потънал в този порой. Локвите се стичаха в шахтите, като така не наводняваха улици и сгради, а солените капки насищаха въздуха с влага, която после щеше да се преобрази в свежест. От допира на водата с топлия асфалт, се издигаше пара, която достигаше разноцветните облаци, изпълваше, издуваше ги както хелия разширява балон и току си пръскаше по шевовете, изсипвайки нова доза небесен нектар. Изглежда тази кондензация щеше да продължи дълго и едва ли скоро щеше да приключи. Най-вероятно, чак към ранните часове на следващата утрин, от което пък територията щеше да се прочисти и съживи.
Цялата тази прелюдия напомняше карнавал, в който всеки играеше своята роля. Полюшващите се дървета бяха гълтачите на саби, гъстите облаци - безброй кристални топки за предсказване на бъдещето, светкавиците бяха факирите, които бълват огън от гърлата си, а гръмотевиците олицетворяваха звука на силомера, когато някой удари десятка. 
И тази пълна картина на Майката Земя, вместо да подплаши човешката душа и да я затвори сама в себе си, я вдъхновяваше....

/Теди, опиши твоя процес на работа и как завършвате плакатите./

Кога за последно рисувах? Кога и как изобщо започнах?
Помня как започна всичко- като при всяко дете: тънко гласче вика: "Мамо, мамо! Виж какво направих!", протяга едно нацапано листче, а женски глас неминуемо възкликва: "Браво! Чудесно е!"
Когато детето стане по- голямо, поощрителните похвали се премесват и със съвети, малко критика, насоки... моята майка навремето рисувала изключително добре, но картините й останаха някъде из старата ни къща. Помня мъгляво, че дори ми направи портрет. Не знам на колко годинки съм бил, но май портретът бе на мен и татко... толкова ми горчи, че не помня почти нищо от малките неща, които сме правили заедно с баща ми... обикновените сцени, изражението му, гласа му, реакциите му... губят ми се дребните парченца от ежедневието, с които хората сглобяват красивите мозайки на своя живот... Но да се върнем на моето рисуване- като малък твърдо отказвах мама да ми помага и не приемах никакви съвети.
Рисувах за да се забавлявам с нещо, но с времето нещата се промениха- постепенно започнах да доверявам на листа всичко онова, което не споделях на никого. Предавах с рисунки моментните си емоции- листът беше единствената жертва, върху която да излея терзанията си, грозното си настроение, тъгата и яростта. Багрите се сливаха в объркани, грозни, тъжни, яростни картини- мрачните пейзажи, сред които скиташе безпътен и объркан ума ми, буреносни облаци, които изливаха лед в сърцето ми, свирепи животни, чиито озъбени муцуни и гневни очи аз разпознавах в яда си, роден от нещо или някого... но белият лист беше и единственият изповедник, на когото да споделя радостта си: щом всичко около мен беше красиво и весело, аз исках да изразя тази преливаща енергия тихо, скрито, лично и само нему- под ръцете ми излизаха багрите, в които вибрираше душата ми, да, тя вибрираше и както всеки за звук има съответен цвят, така и всяко настроение има своя вибрация и багра. Изобразителното изкуство неусетно се превърна в моя жертва, която манипулирах според настроенията си, безропотен, предан приятел, който понасяше мълчаливо всичко.
Отчуждих се от майка си също неусетно щом навърших 10. Мислех, че заради новия си мъж е забравила татко, а щом си роди друго дете, аз приех, че съм следващия ненужен в списъка. Реших, че и тя не ми е нужна. Затварях се и рисувах... мачках листовете все едно исках да им причиня болката, която изпитвах и да ги накажа с грубостта си, предназначена другиму. Вярвах, че те приемат тъгата ми и ги захвърлях, за да се отърва от нея. Не се получаваше, разбира се, но поне умът ми беше разтоварен и уморен. А когато с времето под пръстите ми излизаше нещо красиво, аз трупах увереност, започнах да ценя труда на хората и ако с лекота продължавах да мачкам и захвърлям почти готова картина, това бе, защото вярвах, че мога да се справя по- добре и не ме беше страх да започна всичко отначало.
Когато прекратиха уроците ми и учителят ми спря да идва, пред мен стоеше нищожен набор от занимания, с които можех да уплътня времето си и съвсем малко науки, в които да се осъвършенствам сам. Бягах за нормативи, правех силови тренировки, които бяха неправилно групирани откъдето и да ги погледнеш, четях каквото ми падне- книги, които не бяха за възрастта ми, и това объркваше мирогледа ми. Сред целия този хаос оставаше рисуването- верният, безропотен приятел. Работата ми беше си чисто на принципа "проба-грешка", докато напипам пропорциите и светлосенките. Любима ми беше графиката- както един човек може да бъде определен достатъчно изчерпателно като се нахвърлят недостатъците и качествата му, така и една картина притежава особена сила, ако е щрихована и запълнена само от черното и бялото... а те винаги се преливат някъде в даден момент и там се получава сложният сив цвят- също като човешката същност.
Аз не се стараех да осъвършенствам рисуването, въпреки, че ми се отдаваше... съжалявах единствено, че не съм питал навремето майка си и не научих някои тънкости от нея. Малко или много, обаче, ръката ми получи рутина и укрепна с практиката. Рисуването все пак е човешка дейност и се заучава... прочетох веднъж в една велика книга от велик автор, че всеки може да достигне определени умения и школовка, но разликата между обикновения рисувач и истинския художник е емоцията и тръпката- както в любовта. Посредственият художник е подобен на влюбен в някаква нежива кукла, докато истинският художник изпитва истинска любов. Сигурно е прав този автор- звучи логично и красиво, та му повярвах от първия път без да се замисля.
И кога последно рисувах? Не помня...
Но ето ме сега тук- забъркан в доста странна ситуация. Не можех ли просто да си мълча и да оставя това своенравно девойче да си прави каквото знае? Не... не можех. Защото не бях съгласен с нея. Нейната позиция по въпроса не беше правилна, пък аз си падах перфекционист. Не чак като да получавам гърчове при вида на разхвърлена стая- чак такива неща не ми правеха впечатление /вярвах, че само слабите се стремят към порядък, защото ги обърква, а силните владеят хаоса, защото могат да се справят с него/, но към задачите, в които участвах пряко, бях взискателен. И най- вече, дявол да го вземе, тя просто не беше права! Затова сега един лист белееше пред мен, даден бе старт на някакво псевдо състезание и дъждът биеше по Скайфол със същата настървеност, с която се биеха мислите ми относно дизайна на плаката. 
Колежката ми вече беше започнала работа- малко изнервена, доста нахъсана, уверена и убедена в правотата си... аз я погледах малко как смело ръката й поставя първите контури и отново се върнах над своя лист. Седях със скръстени ръце, затворих очи, за да не ми пречи онова, което виждам в склада, да избистря идеите си. Готвачът не споделя до подробности своята рецепта, затова и аз няма да разкрия как реших какво точно да представлява и как работих по пресъздаването му на практика. Това литературно четене беше в бар, което си струваше да се подчертае- това не става всеки ден. Затова поставих в единия край лек коктейл, а в другия- строгата напитка на интелигенцията- уиски. Всяка напитка имаше своя идея, език, приложение като цветята- различно послание за всеки специфичен повод. И понеже книгите бяха леки, закачливи или сериозни, две различни питиета- типично младежко плюс старото клиширано питие- подсказваха рамката на широката гама от стилове, в която можехме да се вихрим. По средата- книга, естествено, а за фон - отново цветово и идейно разделено пространство, вещаещо забавен сблъсък, като надиграване на умовете... 





Джили беше събрала пред себе си почти всички материали и не че не можех да си взема нещата сам, но предпочетох да разчупя тишината някак си, понеже бурята навън правеше мълчанието ни почти зловещо.
"Би ли ми подала линията"... "Може ли гумичката"... и тям подобни.
Неволно все по- често гледах към колежката си, която вече привършваше с изчистения си откъм линии, но доста свеж откъм цветове, плакат.
- Ти ще си избереш ли да четеш някой откъс за сряда?- разговорът беше начин да развея белия байрак в знак, че не приемам съревнованието ни кой знае колко сериозно.
- Не знам дали ще мога да си избера някой... имам доста любими.
Джили постави финалните щрихи и сега оглеждаше плаката с ръце на кръста. Масата в склада беше като бойно поле... тъмнината навън ми пречеше да се ориентирам колко време ни отне това занимание.
А бурята върлуваше ли върлуваше... изведнъж стомахът ме присви- нямах чадър! Не че в този вятър щеше нещо да ме предпази.... по- скоро аз трябваше да пазя него... така че беше все тая.
- Готов съм! - вдигнах четката в юмрука си така, както войн вдига меча си след победно сражение и погледнах към работата на Джили- Твоето е доста хубаво. Наистина си добра... чудя се, обаче, каквато си своенравна и дива, как майка ти те е убедила да се откажеш от рисуването...
Девойката тъкмо се беше усмихнала доволно от оценката ми за плаката, когато последвалите ми думи, макар да знаеше, че са в кръга на шегата, я накараха да превърне усмивката си в едно намусено изражение, последвано от иронично "Ха-ха, много смешно". 

- Хей, имам идея! - викнах тъкмо преди момичето да отвори вратата на път за читалнята... нямаше да се откажа да се закачам особено след като толкова лесно се дразнеше и откликваше на дивотиите ми.
- Какво? - тя се спря и ме погледна.
- Хайде победителят да има право на едно желание от победения...щом това нашето избива на състезание, нужна е награда!- не знам как ми хрумна и защо съзнанието ми не успя да спре подсъзнанието ми, както винаги правеше. Може би исках да намекна колко е глупаво да си мерим... уменията, а може би всичко това просто ми беше забавно... Захилих се, колкото и да се мъчех да съм сериозен. Просто днес настроението ми беше ненормално весело по моите стандарти...

Времето минаваше неусетно в работа, която по-скоро беше удоволствие, отколкото задължение. Пръстите на съперниците шареха по хартията пъргаво, внимателно и изкусно. Бялото платно все повече губеше чистотата си и придобиваше цветни, семпли нюанси. Запълваха се щрихи, майсториха се детайли. Въображението се смесваше с прецизността и индивидуалния вкус, като така се създаваха два различни един от друг стила.
В същото време бурята не само, че не стихваше, ами твърдо бе решила да отстои позицията си на господарка на деня. Нямаше намерение да си отиде скоро и щеше да остави своя отпечатък под формата на някой скършен клон, лежащ безтегловно на улицата, евентуално някое счупено стъкло и много пясък във вътрешността на плажните барове.
Но в склада на библиотеката, двамата ни героя бяха защитени като в бункер и като изключим от време на време превключващата крушка и потрепването на прозорците, нямаше от какво да се притесняват. Толкова се бяха вглъбили, че оставиха мислите за прибирането по домовете за по-късно.
-Готова съм! - възкликна Джили и с два пръста вдигна творбата си гордо.
Плаката наистина беше добър. Изчистен, без излишни краски. Точен и ясен. Въпреки, че бе доста по-опростен от този на Тарен, той привърши първи и от близо петнадесетина минути търпеливо я чакаше.
-Хубав е! - констатира огнения маг с нескрито ако не възхищение, то поне почит. Като истински спортсмен.
-И твоя не е лош. Но все пак аз ще победя.
Момичето взе "шедьовъра" си и тръгна към вратата. Тъкмо да я отвори, обаче, гласът на колегата й я спря с ново предложение, заслужаващо да му се обърне внимание.
-Хей, имам идея.
-Каква?
-Хайде победителят да има право на едно желание от победения....щом това нашето избива на състезание, нужна е награда.
Къдрокоската се обърна централно към него, а зениците й светнаха заканително, изпълнени с тръпка за себедоказване и натриване на нечии чужд нос, в случая неговия.
-Съгласна съм! Ще съжаляваш, че изобщо си го предложил.
Така двамата се върнаха в същинската част на сградата, която като изключим персонала, бе почти празна. Тук таме бяха седнали няколко читателя, които се опитваха да избягат от бурята в страниците на Дикенс, Селинджър или О'Хенри.
Самият персонал веднага се събра около кръглата маса, на която сутринта пи чай и ентусиазирано очакваха мострите, досущ като някаква комисия.
-Такааа.... - поде Джили -Направихме два плаката, като оставяме на вашата преценка да изберете кой е по-добър.
"Децата" вдигнаха листовете, които закриваха торсовете им и се ухилиха. Шефовете се спогледаха недоумяващо, лицата им бяха придобили почти комична осанка. 
-Кога това се превърна в надпревара? - попита другите, а и повече себе си, Габриел.
-Хахаха, муцка, сладък и умен си, но някои неща ти отбягват. - засмя се леля Лили, която предусещаше, че ще стане нещо подобно, визирайки характерите им.
-На мен и двата ми допадат. -даде мнението си пръв писарят, което хич не накланяше везната в полза на някой от двамата.
-Наистина и двата са хубави.
-А не, не, не! Един трябва да изберете. - почти изкомандва очилатката малко самозабравяйки се.
Това до някъде подразни Степфан, но от друга страна, той, а и останалите, не искаха да обидят никой от двамата, затова първия пое инициативата в свои ръце. Изправи гръб, сплете длани делово, поставени на масата и започна.
-Вижте какво. Ако трябва да сме откровени, плаката на Джили е по-подходящ за библиотеката, а този на Тарен за бара. Затова ще направим така. Нейния го слагаме на главната порта тук, а другия в Артфол.
-Ама.... - опита се да възрази девойката, но бързо бе скастрена от острия поглед на работодателя си.
-Това е окончателния ми избор. Другите съгласни ли са?
-Да! - отвърнаха почти едновременно.
Това бе най-доброто решение, защото реално думите му бяха логични, а и така, труда на никой няма да отиде на вятъра.
-Утре ще ги залепим, а сега всеки да се връща към заниманията си.
С това "задругата" бе разпусната, един по един се изправиха и се пръснаха по различните краища на зданието, за да продължат работа. Само тинейджърите останаха сами, Тарен видимо доволен, а Джили....е тя най-общо казано се беше опулила. 
-Ами сега? - извърна се към него, явно озадачена, аджеба какво ще правят с предизвикателството. 


/NB: Полито го е писала, само е постнат от моя профил/

Да, задоволството ми можеше да се види също толкова отчетливо колкото пъпка по средата на носа и се набиваше на очи почти като нудист в Корнор.
Изпитвах чиста проба кеф.
И ще ви кажа защо- разумът надделя в това съревнование. Докато за мен решението на "комисията" беше половин победа, за Джили беше половин загуба. Бас държа, че колежката ми даже си беше намислила какво да поиска от мен в случай на победа... готовността, с която прие предложението ми за "наградата" ме притесняваше малко... не исках да обикалям Скайфол в костюм на кокошка или... кой знае още какво би родила фантазията й- определено идеите й не се въртяха само около изчистени и клиширани хрумвания като дизайна на плаката... това се доказваше от импулсивността и дързостта й.
Джили продължаваше да стиска плаката си, обаче не пред тялото си, а вече беше виснал долу до краката й- ръцете й го държаха като прана калъфка.

- Тарен... какво ще правим?- за пръв път тя се обърна към мен по име, защото продължавах да си блея с една полуусмивка заради полууспеха ми полуприведен над полуотпуснатия плакат... и й отговорих полугласно:
- Сега ще ти кажа. Ела да подредим склада.
Оставихме творбите си на масата и тръгнахме към "работилницата".
Първи влезнах аз, последван от Джили.
Щом прекрачих вратата, се обърнах към нея със скръстени пред гърдите ми ръце.
Не знам какво изражение съм имал, но от вида ми тя се смути, после мълчанието ми я раздразни и накрая си придаде сериозен вид, облечен в един отчетлив въпрос:
- Какво?
- Слушай какво, девойко- умишлено избрах такова наставническо обръщение.-  Всъщност имаме победител - тези там! - посочих с недвусмислен жест читалнята, където беше комисията ни.- Не усети ли как ни поставиха на място? Държахме се повече от детински и това беше глупаво! Надявам се да го съзнаваш!
- О, нима? Аз не мисля така! Поне видя, че съм права и изобщо твоята идея не беше "гениална" и подходяща! - момчето бързо се вкопчи в своята половинка от победата, срещу която осезаемо роптаеше преди малко, а сега я издигна гордо само и само за да ме контрира.
Направих две крачки към нея и психолозите биха го отдали на факта че съм с една глава по- висок и явно исках да я притисна, гледайки я отгоре. Няма такова нещо- тя изобщо не се смути, а впрегна всички лицеви мускули в поза "мръщене".
- Виж какво! - започвах да се дразня.- Плакатът щеше да е два пъти по- добър, ако ти го беше нарисувала, а идеята беше от мен!
- Да бе да! Определено нямаше да закачим на библиотеката подобна шареница. Даже и за бара е твърде натрапчива.
- Моля?! - гласът ми затрепери като стъклата на прозорците при тътена на гръмотевиците отвън. Косъмчетата ми настръхнаха все едно под ризата ми имаше тлеещ огън и топлия въздух минава по кожата ми на талази. Ей тука вече Джили сбърка... не че не приемах критика, но тази беше с цел да ме обиди. Умишлено! Положих зверско усилие да не отговоря на това "заяждане на дребно" както подобава. Не исках да си излея яда в някое рязко движение. Поех си дъх, за да се успокоя, но не успях и просто заговорих с думи, които не изказваха конкретно мислите ми, но вървяха в клас "разумни аргументи":
- Госпожице, от теб започна всичко! А задачата ни беше такава, че и двете работи се оказаха подходящи. И пак ти казвам- това съревнование изглеждаше непрофесионално и дребнаво! Аз нямам желание денят ми тук да се превърне в надбягване с препятствия! И без пряко състезание си личи кой е по- добър.

След това изказване Джили направи една физиономия, която ми е трудно да определя- беше комбинация от погнуса все едно е видяла стоножка /по- гадно нещо не можех да измисля/ и възмущение сякаш някой я е ощипал отзад. Само че преди тя да изстреля залп от думи, които допълнително да изострят конфликта, аз направих още две крачки към нея. Колежката ми беше принудена да отстъпи, защото в противен случай тялото ми щеше да се опре в нея и тя чак облегна гръб на вратата, а аз се подпрях с една ръка за рамката и, приведен над лицето й, процедих през зъби, за да й покажа, че съм напълно сериозен:
- Предпочитам да работя сам, а ако ще се мъчиш да се доказваш пред някого за моя сметка, просто забрави! С всеки твой ход само губиш повече!

Все едно играехме канадска борба с очи- взирахме се един в друг и напрежението растеше. Поривите на вятъра се промъкваха от някъде и се чуваха като призрачен вой. Дъждът биеше така все едно искаше да издълбае стените на сградата. Въздухът беше гъст, земята сякаш трепереше, светлината беше крехка, неестествена, тишината- също, а сянката, която хвърляше тялото ми върху лицето на девойката приличаше на буреносен облак, вмъкнал се в помещението. Мълчанието ни продължи само секунда и Джили на свой ред процеди през зъби:
- Ние явно не можем да стигнем до съгласие в работата и се налага да правим нещата поотделно.
Ако не бях искрено ядосан, щях да сметна тази своенравност за забавна... като на капризно дете. Винаги съм си представял, че когато хората късат в отношенията си звучат точно така - горделиво, язвително, с доза предизвикателство.
- Че от къде, по дяволите, си сигурна? Познаваме се едва от няколко часа! Защо говориш така все едно категорично и окончателно отказваш всякакви опити да си сътрудничим?! Наистина ли ме считаш за такава страшна конкуренция или просто ти е хоби да предизвикваш хората? Май не си свикнала някой, равнопоставен на теб, да ти противоречи.
Не знаех какви мисли препускат под притиснатите до вратата къдрици. Бях повишил (логично) доста тона. Момичето ме гледаше изпод вежди и ноздричките й помръдваха при всяко вдишване. Знаех, че и дрехата по гърдите й прави същото и без да свеждам очи натам.
- Просто считам, че съм права. - думите й бяха твърди, инатливи, с единствен аргумент самочувствието.
- А аз пък считам, че не го правим по правилния начин. Не харесвам екземпляри, които се вземат твърде на сериозно и имат високо самомнение! Интелигентните хора трябва да спорят изтънчено. А ти ме вбеси ужасно, знаеш ли? Просто прекрачи границата на допустимото. Пък моите граници спрямо непознати са доста теснички!

Джили беше раздразнена, но явно осъзна грешките си - само че, освен "благодаря", от речника й отсъстваше и друга колкото важна, толкова и трудна дума- "извинявай". И все пак тя сведе мълчаливо поглед в знак, че няма да ми противоречи за момента. Бях на педя от косата й. В ноздрите ми нахлу аромат на сандалово дърво,  това, че не виждах самонадеяното й изражение ме накара да смекча малко тона. Заговорих по- спокойно, налягането на кръвта ми спадна, а енергията, концентрирана в очите и мускулите ми, се уталожи.
- Не искам да ти доказвам, че съм по- добър в някои области... не и по такъв детински начин. А това, че сме на различни мнения, няма как да се промени по една проста причина-  не отстъпвам, когато съм прав.
Тя вдигна отново тъмните си ириси към мен и тъкмо понечи да отвърне, когато аз бързо пресякох опита й, защото ако още веднъж изтърсеше нещо, наподобяващо думите й до тук, щях да избухна- не ми беше никаква та да толерирам капризите й само защото й е криво:
- Знаеш ли, госпожичке, какво щеше да ми е желанието, което да изпълниш? Когато спорим по какъвто и да е въпрос- ако ще и за кламери да е!- да теглим чоп по чий начин да стане. Без сърдене- ако иска другият да помага- ще помага, ако не- не! То бързо ще си проличи чии методи са по- добри и чии идеи дават резултат- аз мога да призная поражението си и не е нужно да въвличаме всичко живо в това. Не искам останалите да са свидетели на споровете ни- твърде горделив съм.

Напрежението растеше с всяка изминала секунда и моментните затишия по никакъв начин не помагаха за развоя на ситуацията. Двамата колеги направо щяха да си избодат очите ако не се държаха на последните си нервни окончания и въпреки, че Джили не съдържаше каквато и да е магия в себе си, нейните също искряха като малки пламъчета, готови да подпалят това, което се намира на пътя й. И тъй като нямаше с какво да го контрира, използва това, с което смяташе, че е доминантната в случая.
-Не забравяй, че съм по-старша. - повдигна показалец, като учителка, която се кара на немирния си ученик, в опит да го укроти и не само, но и да го накара да се почувства неудобно и виновно. 
Излишно е да се казва, че подобни аргументи, изобщо не влияеха на нашия Тарен, имайки предвид цветущото му минало и гордостта, която по нищо не се отличаваше от тази на цялата му фамилия, че до някъде и от тази на Илирас. Ако бе научил нещо от този лисичи мръсник, то това бе винаги да отстоява своето, колкото и налудничаво или егоистично да е. 
-Не ми излизай с този номер.
Искрите в ирисите му напомняха за Танцът на рицарите на Прокофиев и също като дългите им остриета хвърчаха във всички посоки, в пълна оборудваност да разсекат дори и въздуха. Мятаха се между границите на кожата му и току да се подадат. Костваше му много усилия, за да не я зашлеви или нагруби, заклеймявайки моралът и ценностите си. Човек би си помисли, че от тях би излезнала една чудесна пламенна двойка, но уви, девойката изобщо не изпитваше такива влечения и впечатленията й достигаха до там да го смята за необуздан хлапак с високо его. 
Преди да отговори обаче, той продължи, като не й даде този шанс:
-Не съм тук за повишение, а за работа, По възможност приятна. Така, че би ли ми предоставила това удоволствие или ще се мусиш постоянно?
Момичето не отговори веднага. Умът й абсорбираше чутото и го изчисляваше, опитвайки се да сумира думите му в нейна полза, за сега такава нямаше. Накрая, чисто по женски се озъби злобно, отблъсна го от себе си и се извърна.
-Не се надявай много. 
Гласът й се бе изтънил и придобил почти писклив нюанс, който може да раздере червата или да спука тъпанчетата, а изражението й бе като на застаряваща мома, сърдита на целия свят, освен на многобройните си домашни любимци. Тя напусна склада, оставяйки вратата широко открехната след себе си, с демонстративна походка, стиснала юмруци по задните си части и мислено сигурно ругаеше и сипеше куп обиди. 
Останал сам, Мареил се чудеше как да не си го изкара на покъщнината и сдържаше гневът си, притъпявайки го го непоносимо ниво. Тази бе по-дразнеща дори от моряците на плажа. 
-Тарен, душкоооо. Ела моля тееее? - спря бясът му гласът на Лили, която се провикваше като селска перачка, чак от гишето си.
Момъкът забрави неприятните емоции поне за момент, защото за разлика от къдрокосата, бабичката бе къде къде по-приятна компания. Отиде до нея и я завари, качила се на една висока тенекиена стълба. Държеше парцал и забърсваше една картина, която бе окачена на три метра над тезгяха.
-Ох, слънце. Ще ми поддържаш ли стълбата да не падна?
-Разбира се.
Красавецът хвана двете страни на устройството и поддържаше баланса. Инстинктивно погледна нагоре, но бързо отмести поглед, защото така ясно виждаше кюлотите на забавната женица, които се белееха под дългата й сива вълнена пола. 
За жалост, точно в този момент един силен, шумен тътен от бурята разцепи земната повърхност и брюнета за секунда изпусна стълбата. Напълно достатъчно тя да се залюлее, и разбира се, да се строполи стремглаво надолу, право в...обятията на Тарен. Момчето успя да я улови на време, преди да натърти голямото си дупе и тя се озова сгушена като булка в ръцете му. Двамата прискляпаха няколко пъти докато разберат какво се бе случило, а накрая леля Лили избухна в див кикот, като го мачкаше и увиваше ръце около врата му.
-О, душичко....не знаех, че и ти изпитваш същото. Защо просто не ме попита? - не спираше да се шегува жената, продължавайки да се гушка в торса му и да се смее.

Всичко се случва за миг. Винаги! Един миг! Едно камъче по пътеката на времето обръща каруцата. В конкретния случай обърна леля Лили в хоризонтално положение... в моите обятия. За момент изпуснах стълбата и провидението видя в това една твърде добра възможност да покаже колко велики хрумвания има... велики... да, но погледнати от страни... а мен като пряк участник питате ли ме?! Не ме питате, но аз ще ви кажа! Бях тотално и напълно превъплъщение на гръмнат заек. В "актива" ми това бе втора жена, загубила равновесие, по време на работата ми....  Първо толкова се притесних (защото това се случи до голяма степен по моя вина... ), че не ми побираше акъла как така леля Лили го прие толкова спокойно. Тази жена не спираше да ме изумява. Аз бях уплашен да не би да се е наранила, колената ми трепереха при мисълта какво можеше да стане- все пак не беше много лека, нито аз бях много силен и затова трябваше да се радвам на късмета си, че не стана сериозен инцидент, а същевременно бюроджийката изби всичко на майтап!
Е... какво пък! Всичко беше на добрата страна, така че бързо се заразих от смеха й и погледнах от веселия ъгъл на ситуацията.
- Мила, не смеех да разкрия чувствата си, защото не мога да се надявам сърцето ви да е свободно за мен, недостойния, бледнеещия призрак пред вашата прелест!- едва успявах да изговарям тези помпозни слова по прилягащия им високопарен начин, защото смехът гъделичкаше стомаха ми и си търсеше път нагоре.
Какичката по дух и бабичка по години не спираше да се киска кокетно, а аз, както ми беше в обятията, я завъртях както Ромео би завъртял Жулиета, ако бяха стигнали до сватба, и тръгнах към стола й край бюрото пред нас.
Моята дама още по- силно ме гушна през врата и смеховете ни се смесваха с гръмотевиците навън, удряха се в стените и огласяха отчетливо пространството в промеждутъците тишина.
Аз придърпах с крак стола и я поставих на него. Старицата поприглади полата си, избърса една сълза от смях, прокара ръце по разрошената си коса и нагласи ризата си, която се беше извъртяла.
В този момент погледнахме към вратата на читалнята- Степфан си беше подал главата и ни гледаше ококорено незнайно колко време. Есенция от недоумение и притеснение (не мога да определя дали за душевното или физическото ни състояние), струеше от мигащите му на парцали очи. Видя ни нахилени и румени като тиквички и само след секунда ъгълчетата на устните му също се извиха стремглаво нагоре. Широка усмивка, придружена със симпатичното му кискане разкраси лицето му. И без да каже нищо или да задава каквито и да е въпроси (очевадно беше, че нямаше смисъл) със снизходително поклащане на глава придърпа показалата се част от съществото си обратно в читалнята.
- Добре ли си? Извинявай... аз... - взех да заеквам след миг притеснено, гледайки към леля Лили.
- Спокойно, слънце! Ти си такъв силен- как може да се притесняваш! Знам аз кого да викам на помощ, та да съм в сигурни ръце!- жената другарски ме потупа по ръката.
- Аз... аз ще довърша там горе. Ти си стой.
Грешката си е грешка и нямаше да позволя да се повтори. Наместих стълбата, опитах дали е застопорена и вдигнах падналия на пода парцал. Стъпало по стъпало взех да се приближавам към картината.
Беше някакъв невероятен маслен пейзаж, който обхващаше малък залив в морето, ограден от едната страна със скали, пуста плажна ивица, а след нея- равнината, в която би трябвало да е разположен Скайфол, само че явно е била рисувана преди да бъде построен града и земята представляваше изумрудена поляна, към която пълзеше скалистия бряг и постепенно ставаше на размити във въздуха планински възвишения. Небето гореше в прасковени облачета, които поливаха със златен нектар морските вълни. Дали беше изгрев или залез? Те толкова си приличат, а същевременно са също толкова отдалечени един от друг във времето, колкото денят и нощта. Тази "зоналност" бегло ми напомняше на четирите сезона.
Галех нежно масивната резбована рамка на картината, движех само ръцете си, за да не размърдам стълбата и да се превърна на булка в нечии обятия... най- вероятно в тези на пода.
В един момент се улових, че ръцете ми бяха замряли и единствено съзерцавах детайлите на творбата. Инициалите в подписа не можеха да се разчетат.
Сигурен съм, че същия изглед би бил неузнаваем, ако художникът бе избрал да изобрази буря като тази, която сега танцуваше своите шумни, лудешки пируети.
Уверен съм също така, че пейзажът би бил сто пъти по- хубав, ако сред празната поляна на платното се издигаше белокаменният Скайфол- като паднали от небето пера от крилете на някой ангел. Струваше ми се, че колкото и да черпиш от енергията на това място, няма изкуство, което да може да обхване повече от прашинка от красотата му.
- Лельо Лили, от къде може да се види този изглед?
- Какво, душко?- жената се беше зачела в някакъв лист, не чу въпроса ми и сега вдигна глава към мен.
- Знаеш ли къде е стоял художникът като е рисувал това място?

Картината наистина бе "мастърпийс", както се изразяват благородниците или прекалено префърцунените хора от средите на нощните забавления, с други думи хомосексуалистите. Но така или иначе придаваше на местността блага розовееща натура, а личния почерк с който бе изрисувана, подсказваше за дълбока обич към това място, обич, която твореца е искал да сподели и с другите.
-Лелю Лили, от къде може да се види този изглед?
-Какво, душко?
-Знаеш ли къде е стоял художникът като е рисувал това място?
Лелката, чиято коса не бе посивяла все още напълно, а бръчките придаваха по-скоро симпатичен, отколкото старчески вид, погледна нагоре и вряза пъргавите си очи в нея. Само след секунда се ухили толкова широко и някак интригантски, по сладкия начин, че човек би си помислил, че пак майстори поредната пакост.
-Защо не го попиташ сам? Вече го познаваш.
Зениците на момчето се разшириха невярващо и нетърпеливо, сякаш е чул най-невероятната новина, а тя дори още не бе поднесена напълно. Пръстите го сърбяха да разбере източника на това изкуство, а факта, че е имал досег до него, само възбуди допълнително любопитството му. О, боже, да не е?....Преди да успее да попита, бюраджийката продължи, за да не се налага да хаби въпросите си.
-Само един човек е виждал Скайфол в този непорочен вид и това е самият му създател. - не спираше да се усмихва старицата.
-Кмета Валънтайн....?
-Точно така, слънчице! Мъж с много таланти, нали?
Тарен не отговори. Бе двойно по-възхитен от този човек. Имаше ли нещо, което не умее, което не може да постигне? Смяташе, че ще е някой от работодателите му, че дори и глупавата Джили, но не му хрумна, че може да е същият този, който му предложи помощ, тогава, когато му беше нужна.
-Май успях да те изненадам, а? - кикотеше се Лили, радвайки се на детската му в момента физиономия.

"Да, лельо Лили, ти винаги ме изненадваш" бих казал, ако мозъкът ми не даде на късо след това разкритие.
Усещах, че вцепенението ми продължи повече от нормалното.. но... нямаше какво друго да направя.
Как бихте реагирали ако до сега сте подхвърляли небрежно някаква чуплива вещ и внезапно ви кажат, че тя е уникална, ценна и струва милиони?? Да, нещо такова- настръхваш, слюнката ти пресъхва и ти се разтреперват краката.
При мен това се случи не от страхопочитание, че картината е нещо много ценно и скъпо, че е незаменим експонат, не беше от благоговение пред творбата само и само понеже е направена от кмета и бла- бла такива неща, а чисто и просто защото бях впечатлен, от таланта на кмета. Ако не ми харесваше, нямаше да има значение от кого е рисувана- бог или смъртен, известен или безименен. Но този мъж се справяше добре с каквото и да се захване. Дори като художник. Ето това предизвика изненадата. Името Валънтайн Скайфол придобиваше нови очертания, разкриваха се нови аспекти от личността му и аз... аз изпитвах една благородна завист. Почти ми идваше като го видя следващия път да го наплюя с думите: "Пу-пу да не ти е уроки!".

Наистина подобни успехи в многобройни поприща са летва, към която се стремя. В този момент гледах ту картината, ту леля Лили, а след момент мислите ми ме погълнаха и просто се облегнах на стената, взирайки се невиждащо пред себе си. Дадох си едно обещание- ще се засилвам и ще падам, докато не преодолея летвата, поставена от Скайфол. Надали щях да основа град от нищото... надали реда и живота в някоя територия щеше да зависи от моето ръководство, но аз се старая не към пост подобен на неговия, а към прецизност, равна на неговата в нещата, с които се захващам. Не ме вдъхновяваше позицията му, а начинът по който се справяше с делата, които са му поверени.
Усмихнах се и за последен път прекарах ръка по рамката. След това слязох от стъблата, отправяйки последен поглед към висотата, на която се издигаше любовта на Скайфол към тази територия и нивото, на което бяха уменията му. Любовта и вдъхновението са взаимосвързани. Както талантът и труда.
Това трябваше да запомня добре.
Леля Лили се беше наситила да гледа прехласнатата ми, типично по детски, физиономия и аз тъкмо се отправих към читалнята, но осъзнах, че забравих да прибера стълбата... да, съприкосновението с изкуството често те изтръгва от реалността.
Тъкмо да попитам леля Лили за упътване, когато тя изпревари въпроса ми и ми каза, че мога да мушна уреда зад вратата в склада.
Нарамих коварното пособие и внимателно взех да маневрирам из пространството в указаната посока. Не беше много тежка, но стълбите по начало са неудобни за носене и трябва да държиш под око краищата им за да не забършиш нещо.
Движех се бавно, тихо, внимателно... човек би решил, че се прокрадвам старателно като незабележим крадец... но с това чудо няма как да си незабележим, разбира се. Барман в клуб на противниците на алкохола би подхождал по- добре на обстановката, отколкото младеж, провиращ се в библиотека с метална стълба на рамо.

Да носиш цяла стълба не е едно от най-лесните занимания. Тя си е все така висока и нестабилна, независимо дали си стъпил върху нея, или си я нарамил. Клати се при всяка твоя стъпка и трябва да балансираш, ако не искаш да се стовари или върху теб, или върху някой случаен минувач, а в най-добрия случай на пода. И сами може да се досетите, че би било доста проблемно, ако нещо подобно се случи. А после иди разправяй, че е без да искаш. Или ще си изядеш пердаха или ще понесеш стабилно хокане, прерастващо в скандал, а някои дори може да решат да те съдят.
Уви, мускулите на Тарен не бяха от най-оформените и издръжливи все още, нещо, което с времето щеше да се промени, но за сега, той доста внимателно престъпваше от крак на крак, като внимаваше да не перне някой по лицето. А това се случваше не веднъж. Не перването, а почти. На няколко пъти щеше да отнесе някоя друга глава, най-вече тази на Джили, която се размина толкова близко до него, че не му даде шанс за маневра. За малко да развали подредените й къдрици, което доста я вбеси.
-Внимавай къде ходиш бе.
-Ти внимавай. Като виждаш, че нося тежко, защо не се отдръпваш?
-Мислех, че си достатъчно силен, за да се справиш. - язвително отвърна девойката, след което лепна една двадесет и четири каратова престорена усмивка. -Явно съм се лъгала.
И го подмина най-безцеремонно, затвърдявайки позицията си. На младежа му идеше целенасочено да я удари, но се сдържа. Не му се даваха обяснения и извинения след това. Не, че нямаше да му достави голямо удоволствие да я цапардоса, но все пак, да не забравяме, че тя е момиче, а той не причиняваше подобни неща на нежния пол, освен ако наистина не са си го заслужили. В случая, малкото й заяждане, не бе достатъчна причина.
Най-накрая успя да стигне до склада, където постави приспособлението, стабилно облегнато на една от стените, вътрешната, за да не се клати от буреносните гръмотевици. Момчето застана до прозореца и се загледа навън. Вятъра все така не спираше, а улиците се къпеха с бистра вода, все едно бяха отишли на баня. Дори тук се усещаше аромата на чист въздух и солени капки. Доста добра комбинация, почти не се среща човек, който да й устои и нашия герой не бе изключение. Ноздрите му се наситиха с този благодат и се разшириха, като след водна терапия. Прекара няколко минути в съзерцаване на атмосферното влияние, което би трябвало да се счита за негов враг, за враг на огъня, таящ се в организма му, но вместо да го проклина, той му се възхищаваше. Гърдите му се пълнеха с безпрецедентно страхопочитание и някой ден щеше да усвои магията си до толкова, че водата да не пречи на неговата стихия.
-Тарен. Обяда.... - чу се мъжки глас, и пиро магът се сепна от уединението си.
Обяд? Тук? Той не си е поръчвал нищо, и все пак след като за втори път му се каза същото,с нескрито любопитство се отправи към общата част, където на тази така важна за персонала маса, бяха наредени кифли и закуски пълни с месни и млечни продукти.
-Какво е това?
-Обяд. Всеки ден имаме обедна почивка. - обясни му Габриел. -Тъй като днес времето е лошо, успяхме да накараме един от разносвачите от търговския център да ни го донесе на място. Чудно как това момче, успя да ги запази сухи. Хайде, не се чуди, сядай и почвай. Не може да гладуваш цял ден и само да работиш, нали?
Вече всички бяха насядали, а в библиотеката не бе останал дори един читател, за който да се грижат. Доста слаб ден, но взимайки предвид обстоятелствата бе нещо напълно нормално.
-Избери си сладкиш, сладкишче. - поде Лили с нестихващата си усмивка. - Какво искаш - със сирене, кайма или колбас?
Лелката стоеше с един поднос до него и очакваше своя избор, тъй като само той не си бе избрал. Другите вече дъвчеха дневните си дажби и се наслаждаваха на пресния, топъл вкус на изпечените на място тестени изделия.

/Теди, опиши как обядвате. Вече минава 1 на обяд, така че после измисли какво да правиш до края на работния ден./