Ресторант "Белият пясък"

Ресторанта се намира в центъра на града и е един от малкото, които си заслужават посещението. Сградата, в която се помещава е от стабилни пирамидени блокове, пред входа й са поставени две големи саксии с кактуси с жълти цветчета. Вътре интериора не се отличава от пустинния стил. Маси с бежови покривки, столове от масивно, орнаментирано дърво. По стените са накачени старинни часовници, а на бара има поставени пясъчни такива, които се обръщат на всеки час. От големият прозорец, гледащ към града, се спускат кашмирни пердета в пясъчен цвят. Цените са средни, нито много високи, нито ниски. Собственица на заведението е Виктория Коил - млада и красива Захридка, която поема семейният бизнес още на осемнадесет и го въздига на едно по-високо ниво.

Най-накрая излязохме от въпросната база и от всичките тези преживявания стомаха ми ме упрекваше , че съм помислила за всичко друго но не и него.Вървяхме по улиците, видях различни местности докато стигнем до горния град. Чи ни беше казал , че там имало сносен ресторант и всички тръгнахме натам. Водехме неангажиращ разговор по пътя , смеехме се на различни глупости, докато на мен сърцето ми бе свито от смътно и грозно предчувствие. Сякаш черен облак бе надвиснал над главата ми, но погледнех ли нагоре, не го виждах. Дали момчетата ми бяха добре? Как ли се грижеха за тях?
Ерик още не знаеше какво се бе случило, но ми беше интересно не забелязваше ли липсата им. Сигурно се радваше, че зверовете ги няма и повече няма да му причиняват главоболия.Най-накрая стигнахме екзотичната сграда и влязохме вътре. От каменните блокове помещението бе леко прохладно, точно от каквото имах нужда. Седнахме на маса до прозореца гледащ към улицата и Ерик, като един кавалер ми дръпна стола. Не можеш да му намериш кусур на този човек, имам чувството, че всеки път като погледна към него се влюбвам отново.
Арманд седна до мен , все пак причината да сме тук бе той и сега имахме възможността да разговаряме, така както само ние двамата можем - без недомлъвки , увъртания. Дойде една красива сервитьорка за да ни вземе поръчките:
-Какво ще желаете? - усмихна се ведро тя.
Всички погледнаха с очакване към мен понеже бях дама. Замислих се, не исках да ям нещо тежко:
-Ами, една голяма бутилка минерална вода и зелена салата с дресинг и пилешко, моля. О, и чаша бяло вино.
-За мен свинска пържола с гарнитура и още една чаша с вино.-усмихна се чаровно Ерик.
-И аз искам салата, като нейната, но да е без дресинг понеже съдържа доста калории.-обясни Арми и му се изсмях в лицето.
-После не ми се обиждай, като ти казвам, че си кокона, брат ми.-и той отново разроши косите ми.
-А за вас?-обърна се момичето към Чи.
-За мен едно плато с четири вида месо.
Девойката ни остави като след малко се върна да сервира напитките и започнахме да си бъбрим:
-Сигурна ли си, че си добре?-попита Матюс като ме целуна по челото.
Усмихнах се леко насилено:
-Не се безпокой...всичко ще е наред.
-Надявам се.-след което се обърна  и с Чи започнаха да си говорят за някакви оръжия и техники.
Арманд се приведе леко напред и се облегна на лактите си като ме загледа втренчено. Познавах този поглед, ако стоеше достатъчно дълго така щях да започна да си пея всичко сама без въпроси. Усещаше, че съм напрегната, но от момента в който се видяхме чакаше удобното време за да поговорим и сега то бе настъпило:
-Нужно ли е да ме зяпаш?-попитах докато въртях една салфетка в ръцете си.
-Тогава започни да говориш. Хайде, какво има?Какво те мъчи?
Въздъхнах, говорехме тихо за да не стават думите ни достояние на околните:
-От къде да започна, Арманд....От там, че предстои да предам приятелите си, това ми е достатъчна тежест. От друга страна ми взеха тигрите...нямам представа къде са и как са...
-Как така ще предадеш приятелите си?
Замълчах, беше ми брат, но нямаше как да му кажа:
-След време ще разбереш, просто не мога да ти кажа в момента. Разбери ме , само се надявам този момент да е малко по-далеч в бъдещето. От друга страна хората в къщата...
-Какво за тях?
-Просто не ме карат да се чувствам на мястото си, а като някаква пречка и боклук. Почти не вярвам във възможностите си понеже непрестанно са умаловажавани .
-Нали знаеш, че не важно какво мислят хората, Ари?Аз те познавам, Ерик те познава и вярваме в теб, знам че някъде там дълбоко под тази руса грива се крие мощ, която сама чака да я събудиш.
Сервитьорката дойде с поръчките ни и млъкнахме за момент. Салатата изглеждаше толкова сочна и прясна , че веднага започнах да се храня докато още разговаряхме:
-Разбирам какво искаш да ми кажеш. Но ако продължава така съвсем скоро, като всичко отмине ще предложа на Ерик да се махнем някъде...само двамата.
-Матюс е точен, одобрявам го.И нищо че не съм бил свидетел на взаимоотношенията ви, знам че той много те обича и държи на теб. Затова съм спокоен, че си в добри ръце.
Усмихнах се уморено, но искрено:
-Знаеш ли, Ари...имаш нужда от почивка. Защо не идете някъде за ден , два?
-Звучи , като добра идея. Наистина имам нужда се разсея и почина.Ще го попитам дали не иска още утре да отидем някъде.
Поговорихме още малко за това как се развива неговия живот.Разказа ми всички малки подробности за взаимоотношенията си с тази Ния и попивах всичко, като гъба. Не беше сам, имаше си съмишленик и това ме успокояваше. Явно и двамата бяхме попаднали в добри ръце. Дъст  и Ерик спряха разговора си и се обърнаха към нас:
-Ей, клюкари..знаем че ни обсъждате.-придърпа ме към себе си Матюс  и ме дари с дълбока целувка, след което ме погледна в очите. Сега бе момента да го попитам за почивката:
-Какво ще кажеш...-започнах бавно, опипвах почвата.-Аз и ти да отидем на малък уикенд, някъде където и да е. Още утре? Наистина ще ни се отрази добре, знаеш!Моля те!

Мястото наистина бе примамливо, изпъкваше с пустинен чар, който не може да видиш другаде. Топлите бежови цветове, завесите, които сякаш са изтъкани от най-фини песъчинки и многото часовници, които те подтикват да поръчваш ли поръчваш с тиктакането си. Храната бе вкусна и сочна, месото бе първо качество и героите ни хапваха с лекота и завиден апетит. Разговорите също не липсваха, нямаше го моментът на чудене какво да кажеш на ответния, нито неловкото мълчание.
-Чакай! Искаш да ми кажеш, че дагерът е по-добър от рапирата?
-Ми, естествено. Дагерът е по-малък и по-лек. Замахването с него става толкова лесно. Рапирите понякога могат да те заблудят.
Матюс и Дъст се бяха впуснали в тема, която изобщо не е табу по тези земи и магът установи, че научава нещо ново. Явно никога не е късно да чуеш експертно мнение, а това на убиеца определено беше такова.
-А твоите нокти? Доста интересно оръжие са.
-Такива са.
И за доказателство, Чи бръкна в предпазителя си и тросна на масата двете тризъбести остриета. Ерик пое едното в ръцете си и почна да го оглежда внимателно.
-Не осакатява ли периметъра на атаката?
-Може би. Но аз съм свикнал на близък бой, далечните офанзиви не са за мен. А тези бебчета могат да разрежат всичко.
-Чудя се, кое ли е най-сложното за използване оръжие.
Блондинът също се замисли над този въпрос, докато пъхаше едно парче агнешко в устата си. Когато преглътна се сети.
-Как кои? Саите!
-Саите?
-Да!
Асасинът се сети за оръжията на съквартирантката му. Винаги се е чудел защо си избра точно такива.
-Остри са, но страните им са затъпени и гладки. Нанасят много щети, но само с централен удар. С другата част най-много да пукнеш нечии череп. Не са за всички.
-Затова и не са толкова предпочитани.
-Да!
В другия край на масата семейство Картие обсъждаха животите си, така както подобава за близки роднини. Не много приятни теми, но все пак належащи.
-Знаеш ли, Ари...имаш нужда от почивка. Защо не идете някъде за ден , два?
-Звучи , като добра идея. Наистина имам нужда се разсея и почина.Ще го попитам дали не иска още утре да отидем някъде.
-Ей, клюкари..знаем че ни обсъждате.
Бе време чернокосия да остави малко стоманата и да обърне внимание на любимата си. Не искаше да смята, че не я забелязва, по-скоро й даваше време да се види с брат си, а и Чи бе интересен персонаж и му направи силно впечатление.
-Какво ще кажеш...Аз и ти да отидем на малък уикенд, някъде където и да е. Още утре? Наистина ще ни се отрази добре, знаеш! Моля те!
И тук усмивката на Ерик посърна. Идеята й го хвана неподготвен. Изражението му се промени. Искаше да я дари с един хубав ден, нарочно не й каза още от сутринта причината, защото не искаше да изпада в носталгия и депресия, не искаше да разваля всичко между нея и Арманд, но неволно тя самата го направи.
-Хе-хе-хе... - почна да се смее неловко той. -Ари....може ли да поговорим малко насаме? Да отидем вън, да изпушиш една цигара.
Девойката се спогледа с брат си, но в крайна сметка се изправи и тръгна след земния маг.

Когато се озоваха извън ресторанта, тя бръкна в кутията и извади поредния фас, който съвсем скоро намери мястото си, между пухкавите й устни.
-Какво има? Не ти ли харесва идеята?
-Не! Не, че не ми харесва. Но нали сега сме извън страната?
-Да, но аз имах предвид нещо по-спокойно, без тренировки и упражнения. Без...
-Ари.... - прекъсна я Ерик вече изгубил всякаква преструвка. -Причината, поради която те доведох тук, бе да се видиш с брат си.
-Знам и много ти благодаря. Но....
-Утре атакуваме!
Думите му се сляха с крайпътния вятър и заедно полъхнаха косите й, като да я пронизват. Устните й се разшириха и цигарата бавно падна на земята, като предсказание.
-Какво.....
-Съжалявам! Ако вчера се бе прибрала с мен, щеше да разбереш.
-Защо не ми каза тази сутрин?
-Защото не исках да дойдеш тук разочарована и унила. Не исках когато се събереш с Арманд да те преследва мисълта, че може никога повече да не го видиш.
-Това е.....сбогуване....
Главата на червеноокия клюмна надолу. Погледът му се заби в сухата почва.
-Съжалявам....
-Не мога да повярвам.
Сърцето я свиваше всяка секунда. Всеки момент от нея можеше да бликне горчилка под формата на сълзи, хрипове или агонизиращ вик.
-Аз...няма с кого да се сбогувам. Нямам си никого на този свят освен теб. Но ти имаш. Затова сме тук. Не можех да те лиша от това право. Ако зависи от мен, щях да обиколя целия свят, да се видиш с баща си. Ако знаех къде е Дориан бих минал и през пъкала да видиш и нея, но не знам. Нямаме време, Ари. Това е единственото място, за което отделих деня си. Това е единственото, което можах да направя.....

В същото време, в заведението двамата блондини водеха дебат. Арманд проследи с поглед отдалечаващите се магове и когато телата им се изгубиха зад вратата, една ехидна усмивка се залепи за лицето му, а очите му се свиха. Той изпъна врат напред и се заби почти в носа на Дъст.
-И какво бе, плейбойче.
-Ъ?
-Не ми се прави на тъп. Защо си такава мишка?
-Мишка?
-Страхлива при това. От онези, които се задоволяват със случайно подхвърлени трохи.
-За какво говориш бе, човек?
-Говоря за Ния! Кога ще спреш да се преструваш и не й кажеш какво изпитваш? Знаеш, че тя те харесва.
-Нищо такова не знам.
Излъга! Чи видимо излъга. Много добре знаеше своите, както и нейните чувства. Ако не го харесваше, нямаше вчера за малко да спи с него. Може би бе готов да й се отдаде, точно тогава, точно в онзи момент, но тя сама го отблъсна. Награби го, а после избяга подплашена от нещо...или някой....кой ти я разбира нея.
-Напротив знаеш.
-Виж, друже. - очите на убиеца се свиха злобно. -Това не е твоя работа. Отношението ми с Ния си е между нас.
-Да, но тя ми е приятелка и не ми харесва да я гледам толкова несигурна.
-Несигурна? Да, точно това е думата. Тя е побъркана, объркана и всичко взето на куп. Един ден се държи по един начин, на следващия по коренно различен. Побърква ме, не мога да разбера какво се случва в главата й. И точно затова не правя нищо. Там вътре под синята й косица е пълен хаос, анархия, която не може да се сравни дори с подземното царство. Така че, не ми се прави на голям приятел, а не се меси.
Разговорът можеше да продължи по много груб начин, но сега не му бе нито времето, нито мястото. В момента истинската драма се разиграваше извън тези стени, която бе много по-сериозна от една несподелена любов....

/Гери, свободно РП./

Утре...щеше да е утре..Внезапно краката ми се подкосиха, умът ми се помрачи и започна да потъва в бездънната бездна на отчаянието. Мечтите се сринаха, като нестабилна кула от карти. Всичко умря и заглъхна в мен, като след опустошителен взрив. Това ли беше нищетата? Така си се чувства човек, когато разбере, че утрешният ден може да е последен? Какво се прави преди да умреш? Всичко тези въпроси без отговор и горчилката насъбрала се в душата ми, задръстваща артериите на тялото ми с помията си и пъплеща нагоре, като прокълнат за да достигне очите ми и да се излее под формата на кристали, да се прероди в нещо чисто и неопетнено.

Очите ми пареха, но още сдържах сълзите си, чувствах се като жертвен агнец, който по милостиня са го довели да си каже сбогом с близките си. Та какво успях да сторя аз в този живот, каква следа успях да оставя? И кой щеше да ме помни утре? Отново всички онези въпроси, като вихрушка в главата ми...
Ехо, блъскащо се в стените на реалността , сянка танцуваща танго с илюзиите на своето съществуване..милваща грапавите лица на заобикалящите я лъжи. О, утрото никога не е било толкова мрачно, слънцето никога не е изгаряло очите до болка и утрешния ден никога не е бил толкова нежелан.
Бум на порока под командата на предателството, тайна вечеря с дванадесет смъртни и един идеал. Един идеал, разкъсан на парчета от хрътките разхождащи се в тъмните кътчета на душата ти, писъците му дращят мозъка ти, кръвта му се надига в гърлото ти и ти започваш да се давиш. Чуй звука на умирането на човечността...тъй кристален и пронизителен, като пукването на зората. Зората, която никога няма да видиш и достигнеш..

Всичко това бе заседнало, като буца в гърлото ми и с кокалестите си ръце си опитваше да си проправи вик, свих се, нека си стои вътре..но то надделя и излезе от гърдите ми, като вик. Клекнах и се свих на кълбо, молех се годините да ме подминат , вековете да ме забравят и утрешния ден да е отменен. Исках да стана на малка, точица, песъчинка ако щеш и топлия вятър да ме вземе в ръцете си покровителски . Да, почти го усещах, кашмирената му милувка по страните ми и успокоителния шепот в ушите ми.
Взе ме като пеленаче и ме понесе към незнайни бъднини. Сега не бях Арадел, не бях човек, не бях грешник...от мен се искаше единствено да се нося и рея докъдето не срещна суровия сняг:
-Къде отиваме.-попитах с детски глас вятъра.
-Спи дете, спи и сънувай...сънувай пустинята.
-Но, кажи ми, моля..-под нас се ширеха различни пейзажи.
-Заспивай, ангеле...затвори уморените си клепачи и остави съдбата да се погрижи за умореното ти тяло.
-Но на мен не ми се спи...-нацупи се песъчинката с детски глас.
-Ще се събудиш, когато срещнеш нечии тъжни очи, когато се загнездиш в тях и сълзите не прочистят душата ти..
Вятъра протегна силните си ръце и ме хвана, в този момент усетих, че това всъщност са ръцете на Ерик, аз бях седнала на земята, забила глава в коленете си:
-Ари, моля те недей така..-каза, а в гласа му усетих болка.-Хайде, изправи се.
Не можех да направя нищо по волята си, дори да помръдна самото си тяло. Обзе ме гняв. Безумен. Грозен...безпаметен.Когато ме изправи и очите ми срещнаха неговите, той се отприщи с пълна сила:
-Остави ме...пусни ме...-юмруците ми се сипеха по раменете му, като пороен дъжд.-Защо трябва да става така? Защо не ми каза? -вече плачех, направо ревях, а сълзите давеха думите ми.
Той мълчеше, поемаше всичко стоически...незаслужено.Един вик на агония секна всичко и ударите ми престанаха...заплаках с болката на малко дете и отново се свих на земята.

Никога до сега не бях плакала така, никога не ме бе срещало отчаянието...никога не е боляло толкова силно колкото така. Сякаш душата ми се разделяше на две и нямаше какво да направя..мъките бяха страхотни...
Ерик клекна до мен и замилва главата ми, но реално се сещах допира му...той бе далечен.Затъпяваха го риданията ми, които излизаха от гърдите...сърцето..цялото тяло.Тогава от заведението излязоха Арманд и Дъст. Брат ми се стрелна, като опарен към мен, стиснал юмруците си:
-Какво стана? Удари ли те?Удари ли те, кажи ми?
Хвана Матюс за яката и започна да го друса, а Чи стоеше безучастно отстрани незнаещ какво да направи или каже.Изправих се ги разделих, неспирайки да плача:
-Остави го..нищо не е сторил..остави го..
Той го пусна, а ръцете ми се обвиха около тялото на брат ми, зарових глава в гърдите му, сякаш желаеща да се задуша в милувката му.Той гледаше Ерик с неразбиране, но чернокосия мълчеше навел глава.Когато се надигнах и го погледнах в зелените очи, хванах лицето му в шепите си:
-Искам да знаеш, че те обичам и това е най-важното. Прости ми за грешките ми, прости и за тези на майка ни..Искаше ми се да съм там когато имаше нужда от мен, а не твои приятели да ме заместват. Искаше ми се да отмия цялата болка събрала се тук..-и посочих сърцето му.- Прости ми, че не бях сестрата, която заслужаваше...
Той ме гледаше с неразбиране, но не отблъсна думите ми, а ги прие, можех да го видя в очите му:
-Ти..ти не си виновна за нищо Ари...И аз те обичам..Но за какво е всичко това?
Прехапах устни за да не избухна отново:
-Налага се да замина, Арманд...далече. Не знам дали ще се върна изобщо някога...
-Но..защо?
-Един ден ще ти разкажа тази история...ако съдбата позволи, но сега просто приеми, че така трябва да стане.
Той ме придърпа отново към себе си и ме прегърна отново с цялата си топлина и обич на която бе способен.Не знам колко време сме стояли така, молех се да е завинаги. Но когато отново отворих очи, всичко си бе същото и утрешния ден отново предстоеше:
-Тогава...тогава може да влезем вътре и да си поръчаме нещо за пиене. Да те изпратим така както подобава.-усмихна се блондина, но можех да съзря напиращите сълзи в очите му.
Кимнах и се обърна към Ерик:
-Ще ме прощаваш за одеве..нормална реакция на по-голям брат.
-Разбирам..не се безпокой.-усмихна се чернокосия, но някак печално.
Влязохме вътре и отново седнахме на масата. Изпих останалото си вино на екс и поръчахме бутилка уиски. Единствено Дъст гледаше с леко неразбиране, но аз му се усмихнах и казах:
-Ще се радвам ако споделиш и ти този ден с нас...Имаш ли нещо против?

Всъщност имаше ли друга работа? Не! Можеше ли да си намери? Разбира се, но защо да не се пошляе малко? Отдавна не си бе почивал, просто ден, в който нищо не го натоварва, нищо не му пречи. Спокойните дни в Захрид са дефицит, когато такъв ти се предостави, по-добре се възползвай, не се знае кога бялата лястовица ще те навести отново. Затова без особено осмисляне, блондинът се ухили:
-Дадено!
Така, малката група се озоваха обратно в ресторанта, като Дъст и Арадел се върнаха на масата, а маговете се насочиха към бара, за да изберат алкохола. Истината е, че Арманд държеше да отидат точно те, за да може да си поговори с чернокосия.
-Какво й става на сестра ми. Честно!
-Преживява тежък емоционален период. Най-голямата й грешка е, че винаги се смята за виновна, независимо какво се случи.
-Такава си е още от малка. Има комплекс за характера си, а и самооценката й не е от най-точните.
-Знам. Винаги си мисли, че нещо й липсва, че не е достойна. Дори сама не вижда колко е красива, и не говоря външно.
Вече стигнали до барплота, мъжете почнаха да оглеждат бутилките, а красивата собственица, която сега бе застанала на почетното място на барманка, защото бе дала на ежедневната си почивен ден, спокойно и умерено чакаше да направят своя избор.
-Какво ще вземем?
-Нека е нещо леко. Снощи доста препи и не искам това да се повтаря.
-Защо я остави да го направи?
-Тя е голямо момиче, а и не бяхме заедно.
-Как така?
-Искаше да остане малко сама и уважих решението ти.
-Май наистина й угаждаш, а?
-Заслужава го.
-Нека бъде вино тогава. Мис, една бутилка Дон Периньон моля, с четири чаши.
-Малко е скъпичко, не мислиш ли?
-Спокойно! - вдигна небрежно ръка Арманд. -Имам достатъчно пари, повече от колкото са ми необходими.

В същото време, на масата, двамата русокоси мълчаха, като Чи ровеше с нокът покривката и се чудеше какво да каже.
-Ам....не, че е моя работа, но....наистина ли си добре?
-Разбира се.
-Не изглеждаше така.
-Какво е това? - усмихна се Картие. -Убиец да се интересува от някого?
-Хехехе....не е като да ми е поръчано да те убия. Така че мога да проявя някакви маниери и добро държане.
-Мерси, трогната съм, но наистина съм добре.
-Хъх....звучиш ми като една позната. Никога не признава когато е зле.
-Повечето хора е го правят.
-Не разбирам защо. Всичко това, тези игри са загуба на време.
-Не ми казвай, че ти не си го правил.
Тук синеокия замълча. Всъщност, имаше право. Колко пъти бе пренебрегвал чувствата си, замаскирайки ги зад скришни фасади и маски изтъкани от лъжи, едвам едвам изсмукани от пръстите. Най-накрая събра смелост и попита това, което искаше, макар че погледа му бе все така забит надолу.
-Ари....мога да те наричам така, нали?
-Всички го правят, защо не и ти.
-Ари...ти....изглежда разбираш от тези неща. С Ерик изглеждате щастливи....
-Това ще доведе ли до нещо съществено?
-Какво може да направи един мъж когато.....когато обича жена, но....се страхува.
Ако до преди малко не искаше да обсъжда този въпрос с брат й, то тук бе различно. Самата тя е представител на нежния пол и то такъв, за който любовта е доста важна част от живота. Личеше й по всичко.
-Зависи от какво се страхуваш.
-От това, че.... е недостижима. Смятам я за най-невероятния човек, когото познавам. Силна, борбена, с характер и хъс различаващи се от на всички останали, но точно затова и ме плаши. Страх ме е да я докосна, не смятам, че изобщо мога да се доближа до това, което е.
Магьосницата не бе тъпа. Веднага разбра за кого става дума. За онази негова съквартирантка, за която й говори Арманд. Май се оказа прав, че мъжът пред нея не знаеше какво иска.
-Тя дала ли ти е повод да си мислиш така?
-Не! - побърза да отговори Чи. -Не и нарочно, нито с думи или държание. Но аз виждам какво е и то ме плаши...
-Но я искаш?
-Да.....но не знам какво да направя.
Май бе време, Картие да загърби собствените си проблеми за малко и да даде обективно мнение като жена, която е видяла много от интимния свят. Асасина бе приятен, нищо нямаше да й коства да му даде съвет, докато двамата й любими мъже все още избираха почерпката.

Явно трябваше да се насиля и да загърбя за момент мрачните мисли, които ме бяха обзели. Не биваше да поставям проблемите си над останалите, но за бога! Ако сложим на везните една гражданска война и несподелена любов, света трябва да се е побъркал ако тежестта падне в полза на любовта. Но въпреки всичко си беше добро разсейване, обичах да помагам на хората. Нямах представа дали съм правилния човек, който да даде подобен съвет. Не се славя с многобройни успешни и здрави връзки зад гърба си , но поне имам собствените си идеали и трезвата преценка за правилно и неправилно.
Какво толкова имаше в това момиче, че бе вдигнало на крак тези иначе здрави и смели мъже?! Явно знаеше как да си играе картите, че от асасини ги бе превърнала в мрънкащи идиоти...но нещо ми подсказваше, че него бе направило нарочно. Имах чувството, че бе запленила половината територия, всява навсякъде където отиде безредици и разбити сърца. Хах, само един човек можеше да владее хаоса и това бе Дориан. Тази госпожичка тук изобщо не можеше да и стъпи и на малкия пръст.
Но при вида на отчаяния Чи, не знаех как да подхода . Колебаех се дали да му кажа това, което иска да чуе или да си бъда откровена. Но пък и най-лошия човек на този свят не заслужава да бъде залъгван, затова, колкото и грубо да беше, щях да му кажа наистина това, което мислех:
-Но я искаш?
-Да.....но не знам какво да направя.
Положих замислено пръст на брадичката си:
-По-добре не се занимавай с нея...-казах бавно.
Мъжът подскочи, като ужилен:
-Моля!?Някак си исках съвет за това какво да направя, а ти...Как можеш да кажеш такова нещо?
-Ще ми отговориш ли на един прост въпрос?
-Да!
-Обичаш ли я?
-Какво? Аз дали я..какво?
-Обичаш...сърцето изгаря ли ти когато я видиш? Искаш ли да прекараш живота си с нея? Просто дали я обичаш...
-Обичането не е просто нещо...
-Да, но ако го чувстваш ще отвърнеш с лекота, а ти от одеве ми заобикаляш въпроса.-опитах се да го контрирам аз.
Мъжът се замисли, личеше си, че се загледа дълбоко в себе си и осмисляше казаното от мен. не беше човек, който щеше да излъже, пък камо ли да залъгва себе си:
-Виж..-започна бавно той.- Не бих могъл да кажа, че я обичам...просто присъствието и ме смущава до такава степен, че започвам да се държа, като пълен глупак. Но не смятам...или по-скоро не чувствам, че мога да и дам това, от което тя има нужда и което заслужава.Боже...жените сте много проклети...
-Тогава просто остави тази работа на човека, който е предназначен да и даде това, което заслужава. Защото ако беше сигурен в действията и чувствата си изобщо нямаше да се допитваш до мен.
-Може би си права...Ще видим какво ще стане.
-Радвам се, ако успях да помогна.-усмихнах се и изпих остатъците от виното в чашата ми , като си налях нова.
Ерик и Арманд си говореха без да ни прекъсват. Само от време на време брат ми слухтеше, знаеше, че става въпрос за приятелката му и му беше интересно какво ще каже Дъст. След като разговора ни приключи, той бе свободен да се намеси. Разбира се, не го направи по деликатния начин. Понякога си мисля, че е опериран от всякакви такива чувства:
-Ха! Видя ли!Казах ти, че си страхливец!-вдигна победоносно чашата си той и отпи от нея.
Дъст видимо се подразни на този коментар и се изправи:
-Ела ако ти стиска на вън , да видиш колко страхливо ще ти отрежа гривата!
Картие не остана длъжен и той стана на крака:
-Жалко е, че решаваш проблемите си с бой вместо да се изправиш срещу тях.
Дъст го сграбчи за ризата и го придърпа по-близко към лицето си:
-Не мисля, че ти си човека, който трябва да коментира.
Нещата вървяха към ненужна свада. Нямах намерение да бърша раните на брат ми и настроението ми да се влошава още повече, като ги гледам как се млатят , като кучета. Затова се изправих и се опитах да ги разтърва:
-Момчета, какво ще кажете да си мерите силите, когато с Ерик си тръгнем? Наистина поне докато сме тук ни направете удоволствието да не мислим за проблеми.
-Имаш късмет, че сестра ти е тук. - седна на мястото си Чи и скръсти ръце пред гърдите си, като малко дете.
Сипах последните остатъци от бутилката , като ги разпределих по чашите на всички и е усмихнах ведро, поне до колкото ми позволяваше лицемерието:
-Какво ще правим сега? Арманд може да ни заведе да видим Шугър? Разбира се, ако нещо не му се е случило и на него...

Обичам мъжките свади. Толкова са забавни. Да се облегнеш лежерно и да им се смееш от страни. Вземи си пуканки, фъстъци или семки, и люпенето на шлюпки е позволено. Ако искаш може да скандираш и за любимеца си, още по-добре. Ще разведриш обстановката. Ако искаш дори замери някой от тях по главата с обелка от семка, така ще го изгавриш. Колко много предпоставки за добре прекарано време само. За някои да, но не и за Арадел, която не обичаше и не толерираше насилието, независимо дали е заслужено или не.
Та, да се върнем към блондините, които сега показваха доминантата си на вълк единак и сипеха огън и жупел от очните си ябълки.
-Какво ще правим сега? Арманд може да ни заведе да видим Шугър? Разбира се, ако нещо не му се е случило и на него...
-Кой?! - ококори се магът. -А, да, Шугър! Вярно, забравих за него.
-Как така си забравил бе? - изписка девойката заплашително и сега сама можеше да му се нахвърли вместо Дъст.
-Ами напоследък не о използвам често. Не ми се е налагало.
-Телепортация?
-Не, всъщност....аз още не я умея.
-Ха! - изсмя се Чи подигравателно. -И това ми бил боец. Бака...дори това не можеш.
-Абе ей...
-Хайде стига! - намеси се отново представителката на нежния пол, докато асасина иронично гледаше "опонента си" и му се смееше предизвикателно.
-Е, беше забавно, но аз ще тръгвам. - заяви изведнъж той и се изправи от мястото си.
-Защо толкова бързо?
-Имам работа, не мога цял ден да стоя с тази примадона.
-Прав ти път! - контрира го Картие с навъсено изражение.
Убиецът се поклони почтително, здрависа се с Матюс и Арадел, заяви, че му е било изключително приятно и от фамилията поне някой си заслужавал опитите, а после се подсмихна за пореден път на дългокосия.
-С теб ще се видим в базата, бака...
Махна по своему си и напусна заведението.
-Какво означава бака?
-Тъп пустинен жаргон за идиот. - намуси се Арманд, след което също се изправи.
-Хайде, да ходим и ние. Нали искаше да видиш кончето?
-Къде е?
-В нашите конюшни, добре се грижат за него.
Така, без много приказки и недомлъвки, мъжете платиха цялата сметка и потеглиха из пустинята, която малко по малко почваше да охлажда пясъците си и те не издаваха непреодолима пара от дебрите си.

/Гери, пиши как потъвате за долния град в подземния път./