Пъклените покои

Спалнята на Дантес са от мрачни по-мрачни. Нито един лъч светлина не разцепва тъмнината господстваща тук. За интериора няма какво да говорим, без това не можете да го видите. Никой не влиза тук. Никой.....

Себастиан се беше излегнал на леглото си с тъп поглед и чаша вино в ръка. Въртеше я между пръстите си и гледаше утайката на дъното й. Малките червени остатъци с големината на песъчинки игриво подскачаха при всяко движение, а после пак залепваха за дъното, чакащи новото завъртане. Наблюдаваше тази игра като картина на най-големият живописец и бихме решили, че реално му е забавна, ако не го беше правил милиони пъти. Когато си безсмъртен запасът от забавления все някога се изчерпва и в дни се чудиш с какво да си запълниш времето, за да не откачиш и да не разбиеш собствената си глава в стената. Можеше да стане, да излезе и да посети някоя държава. Да сътвори стихия в пустинята или да потопи някой търговски кораб в морето, а виковете на удавниците да достигат до ушите и да галят слуха му. Но и това беше скучно. Всичко е толкова скучно. Пропито с нюанса на повторението. Отново и отново и отново....Непроменяем кръговрат. Стари случки с нови герои. Нищо впечатляващо. До някъде беше благодарен, че се случи нещастието в Роузкилл, защото успя да привлече вниманието му поне за малко. Някъде от другия край се разнасяше аромат за пура, която гореше, оставена мърливо на един пепелник, без да бъде всмукната. Просто така, димът се извисяваше, а после се губеше в пространството.
-Това я погубва. Не може да стои вечно затворена.
-Защо да не? - отвърна Дантес все още загледан във въртящата се утайка.
-Защото ще се превърне в развалина. Собствената ви дъщеря....
-Това е до някъде забавно, не мислиш ли?
Очите на Грегъри се свиха в ядна гримаса. Не, не му беше забавно. Не искаше да я вижда такава и не желаеше богът да я приема като развлечение за собственото си закърняло его.
-Моля ви, господарю!
От кога не му се беше молил? Сигурно са минали десетилетия.
-И какво по-точно искаш да направя, Грей? Да я пусна? Да я потупам по рамото и да й кажа, че всичко е наред? Че на децата им е позволено да правят грешки?
Всевиждащият не знаеше как да отговори на този въпрос.
-На децата им е позволено. На моето не е. Не я принизявай до останалите смъртни, тя не е като тях и няма място за своеволия.
-Просто е искала да помогне.
-Да помогне? Като освободи враг? Чувството ти за хумор ме забавлява, но е алогично и арогантно.
-Мислела е, че ще се промени.
-Хората не се променят. Ти знаеш това прекалено добре. Стига....
Чак сега Себастиан отмести поглед от чашата и махна нехайно с ръка.
-Брътвежите ти ме изморяват. Напусни, имам нужда от почивка.
Но демонът нямаше такова намерение. Нямаше да се предаде толкова лесно, дори това да значеше да навлече гневът на Бога върху себе си. Той не мърдаше от мястото си, а червените, жестоки очи на Дантес се забиха в него.
-Мисля, че казах нещо.
-Аз все пак ви моля. Има и други начини да си издържи наказанието. Позволете ми да я обучавам. Поне да излиза за през деня, а нощем пак да спи там. Трябва да я поддържаме жизнена.
-Защо е толкова важно за теб? Знам, че сте близки и все пак.
-Вече ви казах. Като ваша дъщеря тя трябва да е на ниво, а като затворник нивото й пада вероломно с всеки изминал ден.
Принцът на мрака не каза нищо. През главата му минаваха какви ли не мисли, но победата бе на половина спечелена, защото ако не друго Грегъри го кара да се замисли. А това значеше много.
-Ще си помисля. - отвърна белокосия твърдо и сухо. - А сега ме остави сам.
Това му стигаше. Високият мъж се поклони почтително и напусна покоите на господаря си. Дълго време след това Богът стоя сам, загледан във виното, което толкова му приличаше на стара, съсирена кръв.
-Да, наистина е забавно. Интересно какво ли ще стане.....

-Мариана? Коя е Мариана? - попитаха се взаимно.
-Ти знаеш ли коя е Мариана Морис?
-Не, Дорис. А ти?
-Нямам идея.
Докато ги слушах сърцето ми се свиваше. Сякаш онзи проклетник и я направил нещо. Знаех, че това беше част от неговата идилия за кралство - там където всичко е под негов контрол, където никой никога няма да му се противопостави и всичко, и всички просто ще станат роби. Една от двете самоличности на човек. да бъдеш роб на Бога. И няма да се счита за срамно, защото едва 5 или 10 процента от поробените ще бъдат използвани за забавление или нещо друго. Но не исках да повярвам, че би наранил Мариана. Тя все пак беше неговата любимка сред жените тук.
-Шегуваме сееее....
Камък ми падна от сърцето. Значи още не беше готов да въдвори ред. Поне още нямаше да ходя на кладата, за да могат да гледат всички демони как бога убива собствената си дъщеря и да им покаже, че той не е мекушав, че е готов собственото си дете да убие стига да бъде неговата.

-Защо се връщате?
-Защото намерихме мишката.
Мислих, че само се шегуваха когато казаха, че са намерили мишката. Та аз си измислих всички за нея, просто за да ни оставят, но явно нямаше как. Погледнах към малкото животинче. То наистина беше лилаво със златисти очи. Май трябваше да ги пратя за костенурко-змио-щраусо-глигано-лъво подобно. Това нямаше да го намерят дори и в Ада.
-К...къ...къде го намерихте? - с треперещ пръст посочи тя животното.
-В захарната градина! - възкликнаха перковците.
Явно просто щяхме да бъдем безпокоени от великото трио. Дали и с момичетата правят така. Представяте ли си да бъдат с момиче и да се сменят от време на време. Ужасно, просто ужасно.

-Ъ??!! Махни се беееее.....
Опитах се да хвана мишката, но Грегъри не спря да се бяга наляво и надясно. А аз след него. И когато най-накрая хвана животното и го запрати към братята те го хванаха. Застанах го него и му пооправих косата. Дано да не изглежда странно отстрани. Ама няма как. Те всички знаеха, че Грегъри освен лява ръка беше нает да ме наглежда. Просто бавачките ги беше страх да не вземе да ми стане нещо и затова Грегъри се зае с тази работа.

-Ааа....по дяволитееее. Цялото ни прикритие се развали. Сега никога няма да издебнем Себастиан.
-Ама вие дебнете, Себи-сама? Няма да го намерите тук. Той си е в покоите.
Ударих си челото с ръка и го погледнах. Ама как може да е такъв. Не го ли бяха учили да прикрива гнева си зад весела маска? А и той винаги ми е казвал да не издавам тайните. А ето, че сега той издаде намеренията ни на великото трио клюкарки. Поне ако някой ги помоли щяха да си държат езика зад зъбите. А кой ще бъде този някой. Подсказвам. Няма да е Грегъри.
-Искате да го шпионирате ли? И ние искаме!
-Моляяя??? - извика Хелските. -Вие?
-Що бе, кво ни е?
-Не! - заяви твърдо брюнета.
Тримата се спогледаха ехидно и се усмихнаха дяволито.
-Тогава ще кажем на Себи-сама.
Тогава видях онова познато погледче на Грегъри, с което искаше да уплаши някой. Дори мен ме стряскаше, но пред плесницата на бога то сега си беше нищичко. Е все пак се зарадвах когато видях, че не действа върху всички. Триото може да са всичко, но поне са по-упорити и от Всевиждащия.
-Е добре. Да вървим.
-Хай!

Докато ходехме внимателно хванах ръката на Грегъри и се усмихнах. Беше забавно. Определено ме развесели, но той май нещо беше вкиснат.
-Грегъри не бъди такъв. Недей да ги съдиш. Знаеш, че всеки от нас е създаден с различен талант. Техния е да те изкарват от релси. Малко хора го умеят.
Усмихнах му се и видях как се успокоява. Явно думите наистина действали магически, когато действията не могат.
Скоро стигнахме до вратата, която криеше стаята на моя палач. Погледнах я. Беше огромна. И да си призная. Никога не съм идвала тук. Винаги е било забранено за мен тази част от двореца. Преглътнах тежко и направих безшумна крачка назад. Куража ми се изпари. Вече не бях сигурна, а съмнението започна да изпълва душата ми. Ами ако не хване, какво ще стане? Ще накаже братята, ще изпрати Грегъри някъде, а мен ще ме заключи вечно долу. На кой изобщо му хрумна да го следим.
Погледнах Грегъри и с поглед исках да му кажа да не влизаме, но той само поклати глава, че не иска да слуша. А братята вече бяха открехнали внимателно вратата. И ни казаха да се приближим и да погледнем и вие. И какво стана … нищо … пълен мрак. Той как изобщо виждаше вътре. Аз никога нямаше да мога, но той е бога на мрака и всичко зло, за него сигурно е лесно.

Процепа между вратата и касата бе достатъчно широк за едно око, което свободно и без притеснения можеше да наблюдава случващото се вътре. Тризнаците вече се бяха наредили един под друг с нескрит ентусиазъм. Грей ги последва доста бързо, като се надигна над най-горния и заби очната си ябълка в пролуката. Нямаше как, бяха стигнали до тук, сега ли да се отказват? Мортем въздъхна, отиде при тях и клекна, озовавайки се между краката на Дорис. Проправи си път, така да се каже и също се загледа вътре.
Мрак? Какъв мрак? Тъмнината е относително понятие. За Себастиан нямаше място, което да е прекалено тъмно и непрогледно. Просто такова не съществуваше. Петимата младежи чакаха нещо да се случи със затаен дъх, а то не закъсня. Само след няколко минути, богът се появи от другата врата на покоите си. В едната си ръка носеше свещник, който озаряваше тялото му, а в другата малка купа, пълна с вода и слой пяна върху й. От нея се виждаше единствено една дръжка от слонова кост, чийто начало, все още оставаше прикрито. Мъжът беше облечен в любимия си халат и съвсем леко се поклащаше при ходът си. Да не беше пил? Както и да е.
Той застана пред голямото масивно огледало и положи купата на скрина пред него. Седна на един стол и изпуфтя доволен от спокойствието си. Цял ден без проблеми, рядко се случваше. След още няколко мига, богът хвана дръжката и извади предмета от купата. Всички ясно видяха как острието проблясва на приглушената светлина, идваща от свещника.
-Бръснач? - попита тихо сам себе си Грегъри. -Дали няма да се бръсне?
Тризнаците закимаха едновременно в съгласие. И наистина, Дантес се приготвяше за следобедно бръснене. Но каква бе изненадата им, когато вместо да нанесе пяната върху брадата си, той отмести долната част на халата си и оголи единия си крак. Протегна го напред и с усмивка на малко дете нанесе слой бяла пяна върху цялото му продължение. Наточи бръснача на един кожен колан и почна да преминава с него върху кожата от глезена до коляното.
Всички от компанията зяпнаха с широко отворени усти. Чувстваха, че са станали свидетели на нещо невъзможно. Себастиан Дантес, най-мощното, пъклено и опасно същество на тази земя си бръснеше краката, като някаква кокона и дори си припяваше леко някаква бърза песничка.
-Не...не....очите ми сигурно си играят с мен. - опитваше се да си обясни нещата Грег.
Колкото до лилавокосите, те за пореден път зацъкаха неодобрително.
-Тц, тц, тц....срам и позор. Бог да се изживява като модел.
Себи-сама, както го наричаха те, изглеждаше наистина щастлив от малката си козметична процедура и мъжете не можеха да не си зададат въпроса до къде ли ще стигне. О, нямаха намерение да мърдат от тук. Може би щяха да видят още по-главоломни открития, на които иначе никога не биха повярвали ако някой им кажеше за тях.
-На, наааа...на на на наааа...на на на наааа.....на на нааааа.... - подсвиркваше си Принцът на мрака, а бялата му коса се клатушкаше като пелерина на рокля в такт с движенията му.

Стояхме ние спокойно и чакахме да видим какво ще се случи. Но когато татенцето се появи стиснах края на роклята си до толкова, че чак ме заболя ръката. Гледах го как ходи бавно и спокойно в неговия си халат. Дали го переше изобщо? То дали има пералня тук. Май трябва да проверя това някой ден.
Видях купата, която носеше и леко се учудих. А после тогава, което се случи не мога просто да го коментирам. Как може олицетворението на всичко зло да ... да си ... дори не мога да го кажа. Боже опази. Та дори префърцунения Корнелиус не правеше така. Или поне така си мисля. Вече не знам на какво да вярвам. А и сега бях сигурна, че като видя бога ще ме побива на смях заради тази случка.
Ама вие представяте ли си го? Трябваше да си запуша устата с ръка, за да не почна да се смея. А братята пак нещо казаха, май и Грегъри. Аз просто реших да мълча. Просто действията на Себастиян показваха всичко. И беше нужно да се прекръстя след такова нещо. Да не дава господ да видим нещо по-фрапиращо.
Е все пак продължихме да гледаме с моите съучастници случващото се. Последва и другия крак. И вече мислих дали да не се отместя и да не гледам какво се случва. Ама това си е травма за цял живот. Да видиш баща си да ... брррр не. Твърде ужасно е дори да си го мисля. И щеш нещеш просто онова, което беше се случило в продължение на седмица и малко напълно го забравих и сега тази случка беше на преден план. Но едно е сигурно. Ще сънувам кошмари за много дълго време.

/ Не без майтап ще сънувам кошмари :Д /

Мислите, че това е прекалено? Мислите, че това е покъртително? Не, драми ми питомци. Това е само началото. Ако смятате, че тази гледка ще ви докара кошмарите, хлопащи на вратата на съзнанието ви, жестоко се лъжете. Нека видим какво се случва с възприятията за света на нашите герои, след като станат свидетели на следващите няколко "интимни" момента от битието на един мрачен бог.
Себастиан премахваше окосмението от краката си с такава лекота, че чак му доставяше удоволствие. Чувството за свобода бе безгранично. То се разливаше в душата му като рай небесен. Веднъж минал с острието, той го изтръскваше във въздуха и пак преминаваше, докато след близо петнадесет минути, крайниците му бяха гладки и свежи като бебешко дупе.
И точно когато другарите си мислеха, че всичко е приключило, дойде и онзи момент, за който споменах по-горе. За онези със слаби сърца препоръчвам да се извърнат настрани.
И така. Идилията в един подземен свят продължи с всичка сила. Дантес, сътворител на всичко зло, се изправи от креслото си, като пойна птичка през размножителен период. От стените се разнесе класическа музика, прекалено известна на всички ни, и също толкова обичана. А тя го караше допълнително да се радва на уединението си. Завъртайки се в пирует като умела балерина, а долната част на халата му се повдигна като пелерина, белокосия титан почна да крачи във валсови кръгове около стаята си, с широка усмивка и размятащ, лъскав бръснач в едната ръка.
Богът щракна с пръсти и от тавана падна вързан за краката, с главата надолу един обречен мъченик, неуспял да премине кръговете на царството му. Когато мина през него Себи се ухили и със същата танцувална стъпка му клъцна гръкляна. Алената течност почна да се сипе, напоявайки персийския килим до червено. В такт с музиката наподобяваше пивко вино, сипващо се от амфората на живота.
Музиката все повече напредваше, а нашият г-н Мрак и Раздор, продължаваше да се върти с разперени ръце. При всяка негова крачка от тавана увисваха нови и нови жертви. С лекота и дори изящество, той минаваше през всички, въртейки се като свободен, елегантен електрон и ги посичаше право през аортата. Един, втори, трети. Кръвта се сипеше на талази, като водопад от малинов сироп. А той бе толкова щастлив. Вживя се в себична, жестока и гротескова интерпретация на Севилския бръснар, който раздаваше своето "правосъдие". Припяването му, караше гледката да изглежда едновременно красива и зловеща, според гледната точка.
Когато се озова заобиколен от бликащи трупове, той застана по средата и започна да се върти около себе си, високо вдигнал "чукчето на присъдата". Този бръснач, тази усмивка, лека и плавна, сякаш несъдържаща никаква омраза или укор и тези епилирани, гладки крака бяха като някакъв окултен ритуал, подготвящ те за най-сакралното пиршество.

Тризнаците наблюдаваха случващото се с ококорени очи. Грегъри никога не беше виждал господаря си в такава светлина. Не веднъж е ставал свидетел на жестокостта му и смъртните му изпълнения, но не и по този начин. Колкото до Мортем, трудно е да се каже какво изпитваше в момента. Бе поставила ръка пред устните си и не е напълно ясно дали щеше да повърне, да се изкрещи и избяга в истерия или бе хипнотизирана от прекалено странната натура на баща си.

/Майко, гении съм. Просто не знам от къде ми ги ражда главата понякога. Каквото и да правиш, само не си тръгвай. Ще има и продължение.
Музиката: https://www.youtube.com/watch?v=_CTYymbbEL4/

Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство,да бъде Твоята воля,както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хлеб дай ни днес, и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници, и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия.
До къде стигнах, че чак да се моля на онзи бог горе. Или на кратко Елисандра. Дори да се кръстя. Това не е травма. Това е по-лошо и от наказанията. Изведнъж килията, в която бях заключена ми се видя просто рай. Стига тази гледка да не я виждам там. Вие знаете ли какво е да видите баща си да танцува и да убива едновременно. Това е съвкупност от неразбираемост и учудване примесено с ужасното чувство на страх, че това може да го направи с теб.
Май ще ми трябва светена вода, за да си измия очите. Нищо, че може да се разпадна от нея, няколко рани са нищо пред това. Внимателно погледнах към братята. Те просто стояха с ококорени очи. Буквално вцепенени. А Грегъри .. той .. и той така. Нормално. Сигурно никога не е виждал Себастиян в тази светлина. Изобщо някой виждал ли го е такъв?
Върнах погледа си в стаята. Имаше толкова много кръв. Ужасно. Леко ми прилоша. Но щях да се държа до край. А след това отивам в църквата да се моля за моето спасение.
Гледах го как танцува и убива хората. Горките мъченици. Не заслужаваха такава смърт или по-точно, не заслужаваха такава последна гледка. Това беше крайно неприятно. Щяха да си отидат с такива мисли за татенцето, а той изглеждаше толкова спокоен и толкова весел. Ама той сериозно ли? Как изобщо е възможно това?

/ Да не дава Господ. :д Щом се прекръстих реално представи си. Иначе нещо не мога да измисля повече. Това направо ме остави .. без думи./

Възможно е. Всичко е възможно и всичко може да се очаква от Богът на Смъртта. Не случайно е именно такъв. Той не раздава живот, той го отнема. Тогава какво чудно има в действията му? Изпълнението им ли? Е, да, екстраординерно е, но точно затова и толкова завладяващо.
-Напълно се е побъркал. - казаха в един тон тризнаците.
-Напротив. Винаги си е бил такъв.
Скупчената групичка бяха толкова зашеметени от гледката, че не усетиха кога телата им почнаха да се отпускат и бавно да потъват напред. До толкова, че гърбовете им натежаха и в следващият момент, петимата се изтърсиха един върху друг на земята, широко бутайки вратата.
дантес се сепна и се обърна по посока на шума. Когато видя купчината тела, погледът му се помрачи. Всички, включително Мортем, надигнаха глава към него и се засмяха сконфузно, виновно и притеснено.
-Хи...хи....хиии.... - достигна до ушите на белокосия, който за миг свали ръката си и тръгна към тях.
-Свършено е с нас. - продума момичето, уплашена повече не за собственото си благоденствие, а за това на другарите си. Не й се мислеше дори по какъв извратен, жесток и колоритен начин ще ги накаже баща й.
Ето, че Себастиан се спря пред тях, а те милите имаха ясна видимост към току що избръснатите му крака.
-И какво правите тук, пиленца недни? - тембърът му беше уравновесен, тонът спокоен, без нито едно трептене на раздразнение. И все пак можеше да накара кожата ти да настръхне.
-Ами ние такова... - опита се да смотолеви Грегъри, но преди да довърши, лилавокосите слуги го изпревариха по най-неблагоразумния начин.
-Ние дебнехме Себи-сама.
Всевиждащият заби главата си в пода. Какви идиоти. Сега повече от всякога му се искаше да ги превърне в ненужни вещи.
-Нима? И защо е това?
Очите му проблясваха в тъмнината, като ту се местеха върху робите си, ту върху Грей, ту върху Хелските, която само мълчеше защото не знаеше какво може да стане иначе. И тъкмо когато с Грей щяха да се опитат да измислят правдоподобно извинение, перковците пак ги изпревариха.
-Искаме да изберем подарък за Себи-самаааа! - съвсем сигурно отвърнаха те, с ухилени физиономии.
-Подарък? - повдигна едната си вежда принцът на мрака.
-Хай! Но трябваше да разберем какво обичате, затова ви наблюдавахме. Дали ще ви хареса един нов бръснач?
Това оправдание бе най-абсурдното, но може би именно заради това, божеството взе, че им повярва.
-И по какъв повод е подаръка?
-За това, че освободихте принцеса Мортем.
Погледа й се заби в нея, а тя само съумя да се ухили, като един вид потвърждение.
-Хм....
Мислите в главата на белокосия се въртяха една след друга, докато изведнъж не се усмихна широко.
-Тогава потърсете добре, защото за нищо на света не бих заменил бебчето си.
Той вдигна високо бръснача си като най-перфектния меч, с блясък в очите, който се появява само към неща, към които си прекалено привързан.
-Хай, хай. - отговориха в хор тризнаците и скочиха на крака ловко и бързо, като козируваха.

/Тери, свободно РП./

Знаете ли какво е страх? Някои казват, че той е сбор на негативни чувства и емоции у хората и животните, други пък, че той се появява когато има обект третиран като заплашителен. Има и трети, които просто го изпитват, които не могат да обяснят защо го правят, но го изпитват. Аз бях от третия вид. Беше ме страх, но не за себе си, а за другите. Вече ми беше все едно, какво ще прави с мен стига другите да не пострадат. Ето това е моя най-голям страх. Случка, която вече се е случила и не искам да се повтаря. Може би това е нов вид фобия. Та той се страхува от баща си? Ще го кръстим Патерфобия.
Тризнаците замаха положението и ни оставиха самички с бога. Ама и те са едни предатели. Забавно, но предатели. Другия път като ги спипам ще си ги будалкам колкото си искам. И без това бяха готови да донесат всичко, което им се каже. Дали пък да не накарам те да ми донесат меченцето от Таня? Това е една много добра идея. А и няма да се меся в нещата долу, просто ще си прибера вещите. Онези неща, които по право ми принадлежат.
И докато мислих за какво ли не. От страх до ками и плюшени мечета усетих ръка върху своята. Леко потрепнах. Беше студена. И ... мокра. Вдигнах погледа си ииии ... Себастиян. Глътнах си граматиката и само преглътнах. Той ми помогна да се изправя, нали още бяхме на земята с Грегъри. То за мен вече дали ще лежа на земята или ще стоя права няма да е много различно. Вярно предпочитам клетка пред килията долу. Все пак клетката можех да виждам светлина, нямаше да мога да се движа много, но все трябва да пожертвам нещо, за да получа друго в замяна.
-Аз ... аз ..
Тотално забих. А това явно накара бога да се радва като малко дете. Да си играе с мозъците на другите, да живее, за да може другите да страдат, да забиват, да избушват. Това за него е рая.
-Ти? - попита той, но тона му ме изненада. Не беше жесток, суров и осъдителен. Даже си беше много спокоен. Но се чувствах толкова зле в момента. Още един път доказваше, че имаше повече власт над мен отколкото исках да е. Само с една дума можеше да ме накара да падна на земята и да моля за прошка, но нямаше да го направя. Поне не и падането на земята.
-Аз .. исках да ви благодаря, че ме пуснахте.
Казвайки това го погледнах и се усмихнах. А Себастиян ме пусна. Отстъпи крачка назад и само се подпря на касата на вратата. Загледа се ту в мен, ту в Грегъри. Дали ни проучваше в момента? Никога нямаше да разбере за чувствата ми. Нито да изтрие спомените ми както в другите.
-Благодариш?
Кимнах и продължих да се усмихвам.
-Другите биха ме мразели и презирали. - каза тихо бога, но достатъчно силно. Вярно ситуацията беше неловка, но нямаше как. Не можеше да не си говорим вечно. За хората е нормално, те живееха по-малко от нас. Но когато си безсмъртен .. тогава все единия трябва да направи първата крачка.
-Нито ви мразя, нито ви презирам. Не мога да го причиня на човека дал ми живот. Разбирам, че всичко това беше само, за да ме накажете и да разбера грешката си. Уверявам ви, че никога повече няма да правя нещо по собствена воля. Освен ако не искате да ви сготвя нещо.
Беше малко смешно, защото в кухнята не бях толкова добра, но за средна класа си беше нормално.
Поогледах се. Стъмваше се.
-Грегъри. Били дошъл да ме заключиш?

Нещата се развиха по-добре отколкото мислеше Мо. Очакваше наказания, изтезания и изобщо идеи включващи инквизиции и разпъвания на кръст, но такива нямаше. Дали е заради доброто настроение на Богът или заради нещо друго, май няма особено значение. Важен е крайния резултат.
-Грегъри. Би ли дошъл да ме заключиш?
Красавецът кимна и момичето тръгна към вратата, а той я следваше неотлъчно на метър зад нея. Себастиан наблюдаваше как се отдалечават, когато изведнъж се обади, така че ги спря в крачката им, точно преди да преминат прага на покоите му.
-Почакайте.
Девойката настръхна. В главата й се въртяха мислите, че май си е променил решението, че е изчакал удобния момент, когато най-малко е очаквала, за да изсипе цялата си ярост върху й. Но вместо това Дантес направи нещо друго.
-Защо не останете...още малко?
Въпросът му дойде на Хелските като гръм от ясно небе. Нима той искаше да прекара време с нея? Със собствената си дъщеря. Напълно нормално явление, но не и за тях. Техните отношения доста се различаваха от общоприетите между родител и дете, и все пак той изглеждаше напълно искрен и сериозен.
-Може да пийнем нещо. Дори ще махна труповете.
Мъжът плесна длани една в друга и телата се прибраха някъде горе в тавана, както се и показаха преди минути. От тях остана само кръвта по пода, но такава всеки от тях бе виждал, така че не беше кой знае колко непосилно за възприемане.
И сякаш, за да докаже, че не се шегува, той отиде до един бокал и наля червено вино в три чаши. Знаеше, че малката не пие алкохол, но ако искаше нещо друго, щеше да й го достави.
-Хайде де, не стойте така. Седнете!
Грегъри послуша с голяма доза желание господаря си и се настани на един от столовете, точно до него. Не можеше да скрие задоволството си от този обрат.
-Няма ли да се присъединиш...дъще?
Може би за това си има логично обяснение. Колкото и да се стараеше, Мортем не можеше да види лукавост или измама в очите му. Може би тя просто му липсваше.

Преглътнах тежко. Какво целеше? Да не би просто да е добър, защото разбра, че ще получи подарък? Ама той не беше такъв. А може и да е защото уби толкова мъченици. Това е по вероятно. Много по сигурно. Но все пак ако откажех щях да го обидя, а са ме учили да не обиждам хората. Било то с думи или с постъпки. Е да за думите, не ги меря много, много.
Внимателно застъпвах вътре в стаята. Беше толкова тъмно. Само благодарение на известния ми престой в тъмнината можех да се ориентирам на където да стъпвам. А и внимавах. Не исках да стъпя някъде, където кръвта е в повече количество. И след няколко старателно подбрани стъпки загладих рокличката си отзад и седнах. Отказах алкохола. Не пиех и той го знаеше толкова добре. То ако детето не си познаваш какво остава да знаеш.
Стояхме така известно време и беше толкова неловко. Чак ми идеше да избягам от тук и да се скрия някъде в миша дупка. Макар, че тя стаята му е толкова тъмна, че е близка до мишата дупка. Какво ли имаше тук? Погледа ми се озова към тавана. Дали имаше живи хора там? Или може би само трупове. Да не би да си ги ползва за полилеи? Но за какво като тук нямаше никакви лампи. Изобщо как се движеше тук?
Едно капка падна на бузата ми. Миризмата на тази .. течност сега ми беше по-осезаема. Преди като беше по пода не можех да я усетя толкова силно. Беше близка до тази на .. Картър. Всъщност аз намирах всяка кръв близка до неговата. То когато изядеш сърцето на някой това се явява страничен ефект. И в този момент ярост обвиваше сърцето ми, карайки ме да мисля само как да намеря това създание, и да го убия.
-Господарю, как прекарахте деня си?
Те с Грегъри нещо с говореха, но аз не ги чувах изобщо. Просто много мислих, но когато реших да се включа попитах точно този въпрос. Беше ми интересно, а и приказките ме разсейваха. Внимателно изтрих капката кръв от лицето си оставяйки лека червена следа, сякаш някой си е играл с почти изписах фулмастер върху мен.

Себастиан се обърна към нея и се усмихна. Не на въпроса й, а на обръщението, което използва. Наричаше го господар. Виждаше през нея и това колко е лицемерна. Но остави нещата така. Нека бъде такава, щом това я удовлетворява. Той плесна с ръце и само след миг в покоите влезе един слуга, който държеше сребърен поднос. На него нямаше нищо, освен една висока стъклена чаша, пълна до ръба със сок от зелена ябълка. Мъжът я остави на масата пред Мортем, поклони се и излезе от стаята.
-Прекарах го много добре. Разхождах се из Мидланд и се срещнах с един стар познат, който ми дължеше услуга. Голямо пиршество си направихме. Винаги съм харесвал царските особи. Има някаква скрита извратеност в тях. Могат да бъдат толкова забавни.
Белокосия се усмихваше искрено при спомена за кървавата вечеря, която си спретнаха с Елестар и малкия, сладък "Бог" на Войната. Бог, ха! Той е само едно хлапе в потока на времето и историята. Вярно, остави голяма следа зад себе си и все пак в сравнение с истинските богове бе просто едно пеленаче, което тепърва се учи да прохожда. Но скоро нещата можеха да се променят, нали? Може би щеше да достигне до юноша. Кой знае?
Дантес се върна в реалността, при приближените си и видя капката, която дъщеря му току що премахна от лицето си. Това го накара да се усмихне за пореден път. Той протегна ръка и улови китката й, като я придърпа към себе си. Загледа се в червения пръст, а после го лапна. Да, лапна го и облиза всички остатъци от алената течност. Когато го издърпа от езика си, по него нямаше нищо.
-А как мина твоя ден? Грегъри добре ли се грижи за теб?
Двамата се спогледаха. Ако става въпрос за грижи, може би дори малко прекалява с тях, но все пак ситуацията изискваше някакъв отговор, какъвто и да е той.

Слушах го внимателно докато ми разказваше за царската особа. Може би затова беше в такова добро настроение. Искам да кажа всеки е доволен когато .. се нахрани. Или поне така казват хората, но сигурно са прави. Иначе защо им е да бълват лъжа насам и натам. Но храната за бога може би не беше толкова важно, защото за него играта с умовете на хората си беше толкова забавна. И нищо не можеше да го накара да се промени.
Сега да си бъда точна. Това, което направи след като ми разказа за случките си в Мидланд леко ме .. отврати. Бащите не трябва да правят така. Това може да донесе голяма психическа травма на детето им. Но като се има на предвид кой е Себи то да не се учудваме. Просто стоях като послушно пале и не смееш да се дръпна. Дори и след като малката сценка свърши. Просто щях да чакам сам да ме пусне.
-А как мина твоя ден? Грегъри добре ли се грижи за теб?
Леко преглътнах и хвърлям бърз поглед на Грегъри. И срещнахме погледите си. Някак си това, че той е тук ме успокояваше и то до такава степен, че не бълвах злобни думи на Себи.
-Не се оплаквам. Малко прекалява с грижите. Не съм стояла заключена месец или година, а само седмица и няколко дена до колкото знам, но неговите грижи за малко прекалени.
Видях как Грегъри се подсмихва. Явно съм на прав път в отговора си, чудесно. Поех си още малко въздух и стиснах ръката си в юмрук. Все едно след малко ще ударя Себастиян в лицето както ме е хванал за китката.

-Не се оплаквам. Малко прекалява с грижите. Не съм стояла заключена месец или година, а само седмица и няколко дена до колкото знам, но неговите грижи са малко прекалени.
Себастиан се усмихна при думите й. С периферното зрение гледаше лявата си ръка и се подсмихваше интригантски и под мустак както се казва. Както когато виждаш нещо, знаеш нещо за някого, но самият той не осъзнава, че ти си наясно с истината. Така и щеше да си остане. Поне за сега.
-Прекалява казваш. Той е добър съветник. Винаги иска най-доброто за мен...и явно за теб.
Богът стискаше китката й, сякаш искаше да усети пулсиращите вени в нея, които набъбваха като опънати струни, при всяко негово докосване. Мъжът я пусна и Мо почти мигновено прибра ръката си, като попарена. Самият Дантес се изправи от мястото си и почна да ги обикаля в кръг, с широки, тихи стъпки, ръце зад гърба. Боже, толкова ми прилича на някого в момента. Единия ги държи така долу, в подземията на самия Ад, а другата ги държи горе, обградена от лигавите си облаци. И двамата са устремени към едно и също - към центъра. Какви себични копелета са и двамата....
След поредния кръг, принцът на мрака застана зад гърба на Всевиждащия и сложи длани на раменете му.
-Той е....много опитен, нали Мортем?
Въпросът бе зададен спокойно, като приглушена светлина, излизаща от камина в студена ноемврийска вечер. Спокоен, но и притеснителен. Момичето имаше натрапчивото усещане, че зад него се крие нещо повече, но не можеше да реши дали си въобразява или е права.
-Да, силен е.
-О, да. Силен. Силен и умел! Във всяко едно отношение.
Мъжът наведе глава към лицето на Грегъри, който стоеше покорно, имайки същото шесто чувство и не смееше да шава. Не от страх, а от дълг. Божеството прокара езика си навън и мина с него по продължението на страната на Всевиждащия, стигайки чак до края на скулата. Сякаш лед и влага течаха по бузата му и я караха да изтръпва.
-Грижи се все така добре за нея, нали Грег! Постарай се да получава всичко, от което има нужда.
-Да, господарю.
Поредната ехидна усмивка се появи на лика му. Ирисите му светеха предизвикателно, нагло и доминиращо.
-Свободни сте. Мисля да се оттегля за вечерта.
Той пусна съветника си и се отдалечи, като не спираше да ги наблюдава. Грей побърза да се изправи, поклони се, хвана Хелските за лакътя и я задърпа към вратата.
-Хайде, май е време и ние да се прибираме.
-Лека нощ. - каза за последно розавокосата, сухо и формално, но и вътрешно притеснено, преди да напусне покоите на баща си.
Той ги проследи с поглед, докато не се изгубят в тъмнината на коридора.
-Харесва ти да чукаш дъщеря ми, а Грей? Хъх....
Заострените зъби на Дантес се показаха като вампирски резци, правейки го да изглежда още по-страшен и двуличен.
-Дано поне я чукаш както трябва.....иначе си е губене на време....
-Ние имаме всичко и времето! - разнесе се женски глас, който отекна в тъпанчетата на дългокосото създание.
-Имаме времето за да го използваме в наша изгода, скъпа ми. А не да го пилеем.
-Вие знаете най-добре.
-Така е, знам! Кажи ми какво те води насам, Калиопа?
-Дойдох да ви видя, ваше Височество.
-Миличка, майстор си на манипулациите, но не забравяй кой те научи на тях.
Жената се усмихна. Така е, почти беше забравила.
-Днес се запознах с един интересен млад мъж от рода Тенар.
-Аристокрацията на Прокълнатите загуби интереса ми преди много години. Скучни са.
-Беше с наша добра познайница. Сигурна съм, че тя не е обречена на същата участ.
Богът повдигна едната си вежда.
-Става въпрос за Таня Демоноподобна. Изглежда има чувства към този смъртен.
-Оооо...! Успя да събудиш любопитството ми.
Дантес се обърна и се вгледа в красивата циганка с гореща, нечиста кръв.
-И как е малкия, сладък инженер?
-Справя се доста добре. Не знаех, че сте й дали свободата.
Богът се засмя гръмко и се приближи към чернокосата, която бе продукт на негова сексуална увертюра с привлекателна, но смъртна циганка от пътуващ керван. Той положи длан на брадичката й и се взря в тъмните й очи.
-Свободата е променлива константа, скъпа моя.
-Тук сте много прав.
-Аз винаги съм прав.
С едно движение на ноктите си, белокосия мъж разкъса дрехите на потомката си, за която Мортем нямаше представа, като я остави чисто гола. Парцалите паднаха на земята и попиха в насъбралата се кръв. Той отвърза халата си и матовите му мускули проблеснаха на пламъците от свещника. Погледите им се срещнаха, копнеещи. В следващият момент я придърпа грубо към себе си и я повали на земята. Излегна се върху нея и вкара достойнството си в утробата й. Жената изстена шумно и впи пръсти в косите му. Себастиан я облада точно там, между кръвта, която багреше телата им. Не издаваше нито звук, нито стон. Отдавна не беше срещал жена, която може да го докара до това състояние на пълен екстаз, на оргазъм и завършващо удоволствие. И все пак, той се възбуждаше да ги гледа как стенат. Как изпитват онази болка, която сам той решаваше дали да е сладка или пронизваща тъканите. За Калиопа, тази нощ щеше да е сладка. Заслужи си го.
Вратата се затвори от самосебе си, закривайки случващото се за чужди очи. Колко много не знаеше за баща си Мортем. Колко много си въобразяваше, че знае и колко много едновременно се заблуждаваше....

/Тери ако искаш пиши направо в тъмниците, ако искаш преди това някъде другаде./

Не вярвах, че ще дойда пак тук без определена цел. Е и сега имаше такава, но си представях, че втория път ще да е .. не знам .. може би си представях как с тризнаците и Грегъри пак шпионираме Себастиян. Да не говорим, че след последния път бях останала с впечатление, че той доста харесва кръвта. Дори сега от края на коридора усещах миризмата на тази ... смес.
Ходих послушно плътно зад него. Още не бях добре ориентирана в този дворец. Вярно дом ми е, но си беше като лабиринт. И зад всяка врата се криеше по някое ново изчадие, чакащо само да се появи и да те изяде. И не говоря за изчадия като чудовището под леглото или в гардероба, а такива с огромни резци и кучешки зъби, челюсти готови да те разкъсат. Кървясъли очи и поглед, който само подсказваше, че са готови да те убият. Затова не се отделят от бога. Той щеше да е гида тази вечер. .
Най-накрая стигнахме и Себастиян отвори вратата. Покани ме да влезна и аз приех. Бях се съгласила да остана при него, въпреки факта, че тъмницата е по-светла от спалнята му. Докато все още имаше малко светлина побързах да огледам. Кръвта още си беше тук. Значи никой не е чистил след представлението му. Да ви кажа не се учудвам. Даже изобщо. Очаквам след това да е убил още няколко мъченика, че да му се запълни деня, но щом това му харесва то тогава нека го прави.
И изведнъж усетих нещо различно .. последния път го нямаше .. знаех до болка миризмата на Грегъри, както и тази на Себастиян. А на кръвта трудно се забравяше. Но имаше нещо друго. Нещо като .. женски парфюм? Тц, тц, тц. Нищо ново под небето.
Спрях да проучвам и усетих, че той е затворил вратата. Побързах да хвана ръката му, защото в момента си умирах от страх в тази тъмнина. За бога можеше и да е приятно, но другите трябваше да свикват с нея. А и не исках да показвам, че ме е страх, защото обещах на Грег да не се страхувам. Просто стисках толкова плахо ръката на бога, че ако я дръпне няма да има никаква съпротива.

Себастиан усети уплахът й и си даде сметка, че с покоите му, може би наистина е една идея по-тъмно, отколкото трябва. За да поправи тази грешка, той щракна с пръсти и светлината, напълно естествена, не изкуствено създадена от лампи или свещи, нахлу в помещението и го озари. Не беше силна като слънцето, така че да дразни очите, а мека и благоприятна.
-Така по-добре ли е?
-Да.... - чак сега пусна ръката му Мортем и се огледа.
Да, наистина все още имаше засъхнали петна от кръв, но липсваше онази огромна локва от предния ден. За парфюмът дори не искаше да мисли. Отправи се към голямото като за петима легло и без да се съблича се просна на него, сгушвайки се под завивките.
-И сега какво?
Богът обикаляше из стелажите с книгите си и търсеше нещо. Докато крачеше, преглеждаше различните заглавия и в същото време мислеше, коя е подходяща, намери време и да отговори на въпросът й.
-Грегъри ти четеше приказки за лека нощ когато беше малка, до колкото помня.
Зениците на момичето се разшириха.
-Да не би ти да....
-А, ето я! - възкликна Дантес и взе една дебела книга, със също така дебели, кафяви корици.
Развя я пред себе си и се ухили.
-Е, няма да разваляме ритуала, нали?
Мъжът се настани до нея, отвори четивото и почна да избира.
-"Кристалната топка", как ти звучи?
-Звучи добре.
-Добре тогава.
Белокосият прочисти гърлото си, подготвяйки се за най-важната роля в живота си, тази на баща и зачете поредната приказка, която щеше да заведе дъщеря му в страната на сънищата.
-За първи път ми е, затова бъди благосклонна.


Имало в старо време една магьосница с трима сина, които много се обичали. Но старицата не им се доверявала и мислела, че се стремят да откраднат силата й. Ето защо превърнала големия в орел и го пратила да обитава една скалиста планина. Виждали го от време на време да се вие в широки кръгове ту високо, ту ниско из простора. Втория превърнала в кит и го пратила да живее в дълбокото море. Виждали го от време на време да изхвърля към небето огромна водна струя. Двамата възвръщали човешкия си образ само за по два часа всеки ден.
Най-малкият син много се безпокоял, че майката ще превърне и него в някакъв свиреп звяр, в мечка или вълк, затова тайно побягнал. Той бил слушал, че в двореца на златното слънце седи затворена една омагьосана царкиня и чака някой да я избави. Но всеки, който дръзвал да стори това, залагал на карта живота си: вече двадесет и трима момци умрели от окаяна смърт. Оставало да опита щастието си само още един и след него никой вече.
И тъй като сърцето на момъка не знаело що е страх, той решил да навести двореца на златното слънце.
Бродил дълго време и не могъл да го намери. Накрая попаднал в една голяма гора и не знаел откъде да излезе. Но ето че съгледал в далечината двама великани, които му замахали с ръце, и като дошъл при тях, рекли му:
— Караме се за една шапка, и понеже сме равни по сила, никой не може да надвие другия. Малките човеци са по-умни от нас, затова оставяме на тебе да решиш.
— Как можете да се карате за такава вехта шапка? — попитал ги момъкът.
— Ти не знаеш какво свойство има тази шапка. Тя е чудотворна: който я сложи на главата си, може мигом да се намери, където пожелае.
— Дайте шапката у мене — рекъл момъкът. — Аз ще извървя малко път и ще ви повикам, вие двамата ще се надбягвате и който стигне пръв при мене, ще вземе шапката.
Сложил той шапката на главата и продължил пътя си, но мислел само за царкинята, та забравил великаните и все вървял и вървял. По едно време въздъхнал дълбоко и рекъл:
— Ох, да стигна веднъж в двореца на златното слънце!
И щом тези думи се отронили от устните му, той се намерил на високата планина пред портата на двореца.
Влязъл вътре, минал през всички стаи и в последната открил царската дъщеря. Но колко се изплашил, като я погледнал! Лицето й било пепелявосиво и набръчкано, очите й били мътни, а косите червени.
— Ти ли си царкинята, чиято хубост славят всички? — викнал той.
— Ах — отвърнала тя, — не този е моят образ, но людски очи могат да ме виждат само в тая грозота. А за да узнаеш как изглеждам, погледни в това огледало. Него никой не може да заблуди, то ще покаже моя образ такъв, какъвто е в действителност.
Тя му подала огледалото и той видял в него отражение на най-хубавата девойка, каквато е имало на света, и видял как от скръб по страните й се ронели сълзи. И рекъл:
— Как бих могъл да те избавя? Аз не се плаша от никаква опасност.
Тя рекла:
— Който завладее кристалната топка и я дигне пред очите на магьосника, ще сломи силата му и аз ще възвърна истинския си образ. Но, ах — добавила тя, — не един вече намери смъртта си заради мене! Много ми е жал и за тебе, момко, защото и ти се излагаш на големи опасности.
— Нищо не може да ме спре — рекъл той, — кажи ми само какво трябва да направя.
— Ще узнаеш всичко — рекла царкинята. — Като слезеш от планината, на която се издига този дворец, ще видиш долу един извор, до който е застанал див бик. Трябва да влезеш в бой с него. Ако успееш да го убиеш, от него ще излети една огнена птица, която носи в утробата си нажежено яйце, а в яйцето на мястото на жълтъка се намира кристалната топка. Птицата няма да пусне яйцето, докато не бъде заставена да стори това. Но ако яйцето падне на земята, то ще се запали и ще опожари всичко наоколо, самото яйце ще се стопи, а заедно с него и кристалната топка и целият твой труд ще е напусто.
Слязъл момъкът при извора, и бикът изфучал и ревнал насреща му. След дълга борба момъкът забил меча си в туловището му и бикът грохнал на земята. В същия миг от него се дигнала огнена птица и поискала да отлети, но орелът, братът на момъка, се виел между облаците. Той се спуснал след нея, подгонил я към морето и я блъснал с клюна си. Като се видяла в такава опасност, птицата пуснала яйцето.
Но то не паднало в морето, а върху една рибарска колиба на брега, която веднага почнала да дими и можела всеки миг да пламне. Тогава в морето се дигнали огромни вълни, разлели се върху колибата и потушили огъня. Бил доплувал другият брат, китът, и надигнал водата.
След като пожарът бил угасен, момъкът подирил яйцето и за щастие го намерил. То още не било се стопило, а от студената вода черупката му се била напукала, та момъкът можал да извади кристалната топка непокътната.
Когато момъкът отишъл при магьосника и му я показал, магьосникът рекъл:
— Моята сила е сломена и от днес нататък ти ще бъдеш цар в двореца на златното слънце. С тая топка ще можеш да върнеш човешкия образ и на братята си.
Тогава момъкът се завтекъл към царкинята и като влязъл в стаята й, заварил я в пълния блясък на хубостта й и двамата, препълнени от радост, разменили пръстените си.
-Край!
Себастиан затвори книгата, остави я на шкафа до леглото и се обърна към розарокосата. Тя се бе свила на кравайче в полусън и клепаше с миглите си, като го наблюдаваше. Богът я погали по лицето само с показалецът си и съвсем леко се усмихна. Почти незабелязана благота се прокрадваше в изражението му.
-Дано ти е харесала.

Никога, абсолютно никога не предполагах, че точно Себастиян ще тръгне да ми чете приказки. Да не говорим, че освети стаята си, а то значеше повече отколкото всичкото добро, което са ми правили през живота ми. Не слушах приказката. Дори и да я слушах пак нямаше да и обърна такова внимание колкото факта, че той наистина показваше нова страна. Нещо, което преди не се беше случвало.
Докато четеше се свих до него и прегърнах коленете си. Гледах го и се опитвах да разбера, защо се държеше така? Не му беше присъщо или просто не го познавах толкова добре, колкото си мислих. Със сигурност второто ще да е. И започнах да усещам как представите ми за всички в този дворец се променяха, но главно това, което си мислих за Бога.
Когато приключи с приказката така се бях свила на мястото си и гледах от една страна въодушевено, от друга почти заспало. Днес много ми се насъбра откъм изненади. Но беше много приятен ден. Кое дете не би се радвало да прекара един ден с баща си? Макар и ние със Себи отдавна да сме забравили за така наречената връзка баща - дъщеря.
-Дано ти е харесала.
Кимнах когато каза това и пуснах колената си. Изпънах крака и понечих да сложа ръка на бузата му, първоначално много се замислях дали да го правя или не, но накрая .. е направих го. И установих, че не е толкова студен както преди. Приближих се до него. Свих се в Себастиян и затворих очи.
-Благодаря ти за днес. - Казах тихичко, почти глухо и съвсем се отпуснах. - .. и лека нощ.
Не разбрах дали бях получила отговор в земята, защото съвсем капитулирах след последните си думи. Явно застоя ми без никакви техники и днешното рязко използване на такива си каза думата, но понякога и една особено чувство беше изморително. Само по себе си то не изглеждаше да има никаква сила, но пък сега то започна да се заражда в мен и от побеждава онази робска нагласа в мен, която ме караше да му се подчинявам. Просто започнах да изпитвам бледа любов към него.

Нощта мина сравнително умерено. Без излишни кошмари, без сънища, Мортем спа като бебе в меките постели на баща си и дори в един момент го беше прегърнала. Но това си остава само за нас, защото тя нямаше никога да разбере за тези си инстинктивни действия. Сънят й бе спокоен и когато първите утрешни лъчи се показаха, опръскаха лицето й с безброй сенки.
Момичето се събуди от сладката дрямка, но тогава осъзна и че е светло. И то не тази изкуствена светлина, която Себастиан бе създал снощи, а истинска. Още преди да отвори клепачи разбра, че големите, масивни, тежки завеси на огромния прозорец, обхващащ цялата стена, бяха дръпнати, така че слънцето да пробие. Беше ги разтворил заради нея и това изпълни душата й с учудване, но и щастие. Усмивка се изви на устните й и смяташе да го прегърне за добро утро.
Тъкмо отворила очи обаче, не видя пред себе си богът, а тризнаците, които се бяха надвесили над нея и я наблюдаваха мълчаливо. Първоначалната изненада, я накара почти да изпищи на умряло, но вместо това само се залепи за стената зад себе си. А те милите, все така я гледаха с големите си очи, без да променят изражението си, досущ като восъчни фигури.
-Добро утро, принцесо! - поздравиха я едновременно и Мортем почна да се оглежда в търсене на Дантес. Но от него нямаше и следа. Чаршафът от неговата страна бе смачкан. Дори си личаха леките овали на тялото му, но самият той липсваше.
-Къде е Себастиан?
-Себи-сама....
-Излезе...
Подеха един след друг слугите.
-Няма да го...
-Има....
-Цял ден....
-Остави ви...
-В нашите....
-Ръце!
-Не е ли чудесно! - плесната с длани тримата с грейнали усмивки.
Девойката почна да се чеше по косата, в опит да симулира чутото. Когато най-накрая успя, реши, че това ще е един хубав ден, защото в компанията на тези откачалки, винаги беше забавно.
-Чудесно е.
-И ние това казваме!
Те протегнаха ръце към нея и я измъкнаха от леглото, изправяйки я на крака. Беше прекалено лесно, защото самата тя, тежеше не повече от петдесет кила, включително с дрехите, а те въпреки слабички, имаха доста сили.
-Себи-сама, каза...
-Че днес трябва....
-Да тренирате....
И просто така,я забутаха към вратата, напълно незнаеща къде ще я отведат, но въпреки това се остави на техните грижи и луди идеи.

/Тери, пиши в захарната градина./

Още със ставането ми проблема на този кръг се появи. Стенанията, виковете, писъците на мъчениците се прокраднаха между вратите, стените и прозорците и ги дочух. А толкова мъки полагах да не им обръщам внимание, и с стечение на годините успях, но когато отново ги чувах само леко се усмихвах и продължавах със заниманията си. Нямаше просто какво да направя за тях. Тяхната съдба беше решена. Или ще умрат тук, или ще продължат по кръговете и ще стигнат горния свят, но което и да е все ще страдат. Няма как просто.
Щом се приведох в приличен вид реших да пооправя малко къщата. Поне домакинската работа ми харесваше. Помагаше ми да не мисля за нищо друго освен за това, което върша. И така не след дълго всичко беше готово, а когато Грегъри се върне просто да си почива. Дори отидох навън и в най-неприятния кръг за мен набрах цветя, за да го поставя в някоя ваза.
Когато и това беше готово се зачудих сега, какво да направя. Стоях пред входната врата, от вътрешната страна и я гледах. Хиляди сценария минаваха през главата ми. Да съсипя деня на тризнаците, да поискам нещо от Мариана или пък да досаждам на Себастиян, но само последното ми се стори най-забавно. Ако не друго, везните могат да се завъртят и така да се окаже, че той тормози мен. А и поне да ме види облечена цялата в черно. И тогава ми хрумна още по-забавно нещо.
Излязох бързо от къщата и се запътих към петия кръг. Щом стигнах се започна с познатото ни изкушение да остана ли на това място или да продължа по пътя си, но те отдавна не можеха да ми дадат това, което искам, защото вече имах всичко. Обичта на Грегъри, отчасти свобода, цяла площадка за игра и някой ден, може би не много далеч ще имам и един бог, който колкото и да е странен знаех, че имам място в сърцето му. Така, че какво да искам. Направих няколко крачки и изчаках една от тях да се приближи. Огледах я внимателно. Руса коса, боси крачета, бели дрешки. Типично. Не се различаваха много една от друга, но все още изпитвах някакво странно чувство към тях. Не знаех защо, но ревнувах когато някой от мъжките индивиди в краткия ми живот се приближи до тях. И ако си мислите, че само Грег го ревнувам жестоко грешите. Има и още един, за който сега не е важно.
Приближих се до нея и я помолих да ми помогне. Просто исках да си сменя цвета на косата от розов в черен. Да видим дали ще ми отива, ако не друго поне ще ходи на роклята. След много умуване и чудене все пак ми помогна. Не са чак толкова гадни, но чувствата ми нямаше да се променят. Благодарих и се поогледах. Набрах един букет от макове и червени рози и се тръгнах към двореца.
Докато вървях гледах към букета. Харесвах маковете. Те изобразяваха всичко онова, което беше Себастиян. Цветята на Хипнос, Никс и Танатос. Съня, нощта и смъртта, а с червените рози – войната се допълваха. Едни чудесни цветя, който можеха да донесат или щастие или смърт.
Най-накрая стигнах двореца, но да си призная не усетих всичкия този път. Нито пък чувах стоновете на изгубените. Така или иначе се молех за тяхната самота. Да не са били грешници. Да не са вършили само злини. Може би тогава нямаше да са тук, затова те са си виновни.
Изкачих се по стълбите и влязох в тронната зала, но тя беше празна. Обиколих наляво и надясно, но пак не намерих никой. Въздъхнах и започнах да ходя по коридорите, докато не видях едно от момичетата, който обикновено носеха вино на бога. Попитах я случайно дали знае къде е Себи-сама, а тя ми отвърна с едно просто „Не знам”. После продължи по пътя си. Явно така нямаше да стане номера. Продължих да ходя и изведнъж се натъкнах на един от тризнаците. Те поне знаеха къде е. Щом ми каза къде се е скрил му благодарих и се отправих към кухнята. Там на златен поднос сложих чаша, кана с вино и букета. Странно, живеех с тези хора, на знаех, какво изобщо обичат да ядат.
Е сега вече се отправих към покоите на Императора. Внимателно хванах с една ръка подноса и почуках на вратата. Нямаше да се натреса просто ей така, а и ми трябваше позволение, за да го безпокоя.

На огромното легло, Императора не само, че още се излежаваше, ами направо си похъркваше. Трудно е да се повярва, но боговете също се изморяваха и имаха нужда от почивка, а тази нощ Себастиан почти не мигна. О, той изобщо не съжаляваше за този пропуск, защото гледката, на която стана свидетел го удовлетвори напълно поне за седмица напред. И въпреки, че легна в ранните часове, спа като бебе, на което са разказали най-интересната приказка за лека нощ. Усмивката му все още носеше остатъчните ефекти от приятното измъчване на мозъка на Дани и онзи глупав гладиатор и сега той бе гушнал постелята си като плюшена играчка. Колко много може само да се вдетини един възрастен мъж, понякога. Но така му действаха психичните атаки върху смъртните. Обичаше да гледа как се объркват, как променят решенията си или се чувстват нестабилни в действията си. Толкова е забавно и освежаващо, че няма нужда от книги или подобни измислени фантасмагории, при положение, че реалния живот е толкова по-интересен и любопитен.
Но така или иначе, блаженството му бе прекъснато от потропване на вратата. Трябваше му известно време докато се разбуди. Горката Мортем сигурно чукаше вече за трети или четвърти път, когато той благоволи да отвори клепачи. Първо прескляпа няколко пъти, после се прозя и установи, че устата му е засъхнала. Какво ли не даваше за една кана червено, неразредено вино. Като нищо можеше да жертва някой от слугите си или да отреже лявата си ръка, без това щеше да порасне нова, само и само да опита от благоухайната напитка на царете.
След поредното потропване, той се надигна, с разчорлена коса, падаща немирно по лицето и гърбът му, почеса се зад тила и освети пространството, така че слънцето да пробива в покоите му.
-Ммм....даааа...Влез!
Най-накрая позволение! Бравата поддаде под тежестта на малката ръка на Хелските и вратата се открехна. Дантес съзря промененото момиче и в първия момент си помисли дали няма нова робиня. Но след обстойно оглеждане осъзна, че това е отрочето му. А това, което му направи най-силно впечатление бе, подноса с каната, който носеше. Очите му светнаха направо.
-О, дъще! Заповядай, заповядай.
-Добро утро! - поздрави го тя.
-Наистина е добро.
Тъкмо положила подноса на масата, Себастиан изхвърча като комета от леглото си, стигна до нея и си наля една чаша вино, която пресуши на един дъх. Чак когато отпи от новата, се върна на леглото и се излегна,опрял гърбът си в дървената подпора.
-Честита ти коса. Как я направи? Не, не искам да знам. Черно, а? Да не си на траур, някой да не е умрял? - почна да се смее богът, завладян от идеята, че денят може да му поднесе още една приятна изненада, за която все още не е осведомен.

Погледнах го леко странно когато ми каза, че съм се облякла като за траур. Е не му обърнах много внимание. Просто взех букета и го сложих в една кана, а нея сложих на нощното шкафче. Да си ги гледа и да се чуди, защо съм ги донесла. След което се обърнах и го погледнах.
-Всеки ден умират хора. Я някой от сърдечен удар, я някой от нож в сърцето, трети пък се самоубиват, затова траура ми трябва да продължи вечно. И въпреки този така ясен факт щях да тъгувам ако вчера Грегъри беше заличил триото.
Приближих се до леглото му и се усмихнах. Щом той ще се базика така с мен, защо не и аз с него.
-Но по-скоро пробвам нов вид за някоя твоя сватба. Да знаеш имам нужда от мащеха. Някоя мила женица без изобщо никаква представа, че след първата нощ ще умре.
Внимателно се завъртях, за да огледа новия ми вид и последва въпроса "Харесва ли ти?". Е не че ме интересуваше това, но поне с него разговорите бяха някак си забавни. Различни всеки сам по-себе си, но и показващи понякога как двамата се опитваме да се дразним един, друг.
Отидох до тоалетката и я огледах. Когато видях гребен, който беше доста странен го взех и пак се върнах при Бога. Внимателно се настаних на колене, на леглото и без да приемам възражения започнах да сресвам косата му. Рошав е смешен, а той не трябва да е смешен. Той трябваше да сее страх и величие в хората. Всичко друго беше маловажно.
Гледах към бялата му коса и се чудих как така с толкова мръсна енергия тя не е приела цвета на очите му, но живота е пълен с всякакви странности, а това беше една от тях.

Колко странни може да са взаимоотношенията между баща и дъщеря, а?Как ви се вижда един живот, в който баща ви всекидневно се гаври с някакви трупове, проявява признаци на шизофрения и ви гаври за лично удоволствие.Ако сте един смъртен, се обзалагам, че веднага ще потърсите помощ от психиатър или най-малкото ще дръзнете да се самоубиете.Но ако сте демон, щерка на Бога на смъртта, то това ще ви се стори, като гъдел по глезените отколкото като мъчение.
Мортем решеше косите на баща си, а те се сипеха по пръстите и като бяла коприна, неопетнена от злочестия му нрав, а самият той доволно се бе облегнал назад с чаша вино в ръка...блажени да са боговете, дами и господа.
Из главата на черния император се редяха различни възможности как да прекара идния ден, от това да си набави солиден брой грешни души и като стигнем до шпионажа на нечии мизерен живот, но в крайна сметка тези занимания започнаха да се изтъркват и мъченията на простосмъртните понякога му се виждаха безкрайно скучни.
Но точно тук, в тази стая, стоеше същество, което му предлагаше с присъствието си куп нови възможности, той леко повдигна глава нагоре и я погледна.Да, бе решено, щеше да прекара деня си с нея...или поне една част от него:
-И черното ти отива...приличаш на гарван.Но не онези, които се шляят из надгробните плочи опърпани и грозни, от онези достолепни, лъскаво-черни гарвани, които прибират душите на онези чиито викове сега достигат до съня ти...
-Това сега за комплимент ли да го приемам.-усмихна се леко Мо.
-Ами...нещо такова.Много не ме бива в тези работи, знаеш.
Тя продължаваше да реши косите му и в един момент той хвана ръката и, девойката леко разшири очи, озадачена с какво този път предизвика гнева му и още преди да е задала въпроса си, той и отговори:
-Спри!Това не е твоя работа, имам три синджира робини, които да задоволяват прищявките ми.За сметка на това защо не се настаниш до мен и да изпием по няколко чашки вино заедно.Звучи забавно.-допълни накрая Дантес все едно говореше сам на себе си.
Момичето малко неуверено постави гребена на нощното шкафче и с несигурни движения се настани до баща си.Себастиан разтвори дланта си и от нея се появи красива кристална чаша.Той я постави в ръцете и и наля пенливата червена течност:
-Мащеха казваш....-продължи замислено императорът.-Не може ли просто да ти взема куче?
-Кучетата са скучни.-отвърна девойката, като се засмя на предложението му.
-Добрее...а каква искаш да бъде тя?
Мортем започна да описва някакви варианти на бъдещата си майка, да обсъждат нрава и и други неща и докато се усетят, вече бяха пресушили едната кана с вино и на нейно място се бе появила втора:
-Добре де, някак си не ми се иска когато ставам сутрин и пия виното си...в двореца ми да се размотава жена по пеньоар и ролки, която пържи бекон с яйца.
-Както вече споменах, не мисля, че ще доживее сутринта...
Дантес отново направи замислена гримаса:
-Добре де....може и да пробваме.Пък ако ни хареса ще я задържим и за по-дълго.Какво ще кажеш?
-Навита съм.
Мъжът впусна магията си в действие и тя като сива мъгла обгърна пространството пред леглото.Малко по малко в нея започнаха да си проличават очертанията на женска фигура и ето, че след секунда пред тях стоеше жена.Жена, с дълга черна като нощта коса, зелени очи и изваяна фигура и порцеланово лице:
-От къде я докара пък тази?-попита вече чернокосата.
-Ми не знам, вървеше по някаква улица в Найтмер и ми се стори готина.Какво ще кажеш?Харесва ли ти?
Жената се оглеждаше панически и бе на ръба на истерията, което бе нормално за човек, който досега е мислел, че отива до магазина за хляб, а всъщност се озовава в личните покои на самия Дявол.

Станах от леглото и се приближих до изфирясалата жена, а тя все така пискаше и се вайкаше. По-скоро беше досадна през готина, но да я пробваме, така и така е тук. Докоснах лицето и с ръка, за да може поне малко да се успокои, но тя продължаваше да вика. Изведнъж не издържах и просто и зашлевих един шамар. После повдигнах ръка и леко докоснах челото си с върха на пръстите.
-Божичко. По-шумна си и от мъчениците.
Свалих ръката си и погледнах жената в очите. Не харесвах зеленото, но здраве да е.
-Име?
-К ... Кристин. Кои сте вие?
Не мислих да и обръщам внимание на нейните въпроси, защото просто продължих по същество
-Години?
-35, но моля те кажи ми, кои сте вие!
-Женена ли си? Имаш ли деца?
-Имам двама сина.
Въздъхнах и я хванах за рамото. Леко се преместих от гледката към леглото и татенцето. Поне го сресах, та не беше като плашило. Донякъде. Абе за пред хора ... ставаше.
-Е какво мислиш за него?
И посочих церемониално бога. Както подобава.
-Какво за него?
-Кажи си мнението.
И започна да се чуди, какво да каже, що да направи. Досадна работа. Накрая каза нещо, което беше леко грубо. Значи открихме, че е как годе млада, с деца, казва се Кристин и не харесва Себастиян. Чудесно. А и най-вече по-шумна е дори от онези вън.
-Добре, добре. Да забравим последното. Какво мислиш за това?
И и показах прозореца, през който се виждаше всичко навън. Безплодната земя, лутащите се души, чуваше писъците на хората в огъня, а небето дори за нея беше обгърнато в пламъци. Царство без капка надежда, без нищо освен смърт.
-Но това е ... това ... аз ... искам да си ходя.
И отново започна. Ужас. Завъртях няколко пъти очи и погледнах към Себастиян, а той само се усмихваше. Явно му харесва да гледа жената, толкова изгубена в скептичните си мисли. Вдигнах рамене и само започнах да отброявам на пръсти времето през което ще се вайка, а щом станаха повече от 2 минути не издържах и собственоръчно и забих гребена, с който до преди малко ресах косата на бога, в гърлото. Разбира се трябваше да ползвам малко магия, за да го направя по-устойчив.
Тялото и се свлече на земята и след няколко агонизиращи вопли женицата умря. Наведох се и извадих гребена. Погледнах го или по-точно капките кръв по него. Избърсах гребена в дрехите на жената и се върнах при Себи.
-Е защо го направи. Нали искаше мащеха?
-Кучетата са по-тихи. По-скучни, но и по-тихи.
Обгърнах ръце около врата му и се свих в него, и с някак вече зловещ, но и тих глас казах.
-Ако все пак си намериш жена ще я удуша в съня и.
Е и ето ги и моите изблици на ревност. Но ето някой умря пред очите му. Деня му ще е хубав.

Дантес наблюдаваше изобретателното и убийство със завидна гордост проблясваща в очите му.Това малко представление на дъщеря му искрено го развесели и за момент се зачуди къде му е чипсът.Но не проливането на невинна кръв опияни съзнанието му този път, а че точно тази кръв бе пролята от ревността на това крехко същество сгушило се до него случайно да не бъде заменено.Положи тежката си длан върху главата и и я погали с нежност, която рядко се откъсваше от пръстите му:
-Нали знаеш, че ти винаги ще си останеш любимата ми дъщеря?Единствената, която може да ме доведе до състояние на лудост...
-Знам...-усмихна се доволно Мортем.
-Добре, защото никога повече няма да изрека подобни лигави думи, нека сме наясно.
-Разбирам.
Той въздъхна от блаженство и отново впусна магията си в действие, но вместо този път да отвлече някоя нищо подозираща жертва, в леглото им започна да припка красиво бебе доберман:
-Ето ти и подарък...запознай се с новата си мащеха.
Кутрето веднага дойде при тях и започна да им се гушка и да хапе завивките за да им покаже, че му се играе:
-Но наистина оценявам този жест, който направи за мен, беше красиво.Вече с удоволствие ще сресвам косите си с този гребен, като знам че по него има пролята невинна кръв.
-Наистина ли ти хареса?
-Да!Даже се чувствам някак си задължен..един вид да ти върна жеста, нали разбираш?
-Не е нужно...направих го и за лично удоволствие.
-Да, но все пак ми се иска.
-Твоя воля...но нали вече ми подари куче, какво още искаш да направиш?
Богът само се усмихна леко и щракна с пръсти.Този път пред тях не се появи куче или истерична жена, а малко дете с дълга руса коса и големи черни очи.То стоеше кротко и наблюдаваше двамата възрастни в стаята като послушно агне:
-Коя е пък тази сега?
-Това е една от дъщерите ми, мила.Анхела, ако не ме лъже паметта.
-И нея ли ще си отглеждаме?
Себастиан стана от мястото си и се приближи до дребното момиче и погали механично главата му:
-Ни най-малко...ни най -малко -прошепна богът.
И докато милваше главата му, изведнъж заби пръстите си в нея, а те бяха станали толкова остри, че пробиха черепа на злочестото момиченце и проникнаха чак до мозъка и.Засили още малко захвата си и в един момент, горната час на черепа остана в ръката му.Детето се свлече надолу и падна безжизнено на земята като мозък и кръв се разляха навсякъде.Дантес приближи ръката си до устните и облиза един от пръстите:
-Мммм, има вкус на.....мен.Хахаха.-и се върна обратно в постелите при любимата си дъщеря.-Това, мила, трябваше да ти покаже, че ти оставаш единствена за мен.
Мортем не каза нищо, просто се усмихна и отново се отпусна блажено върху тялото на баща си:
-Май трябва да викна някой да почисти, не искам покоите ми да вонят на мърша.
Императорът изпрати част от енергията си към една определена слуга, майка на това мъртво дете.Това за него си бе като завършек на това малко представление.
Жената влезе в стаята и за миг онемя, отвори устни за да запищи от болка и унижение, но знаеше много добре, че ако го направи ще последва участта на отрочето си:
-Хайде, Изабел...не се офлянквай ами вземи да почистиш.
Жената едва спираше воплите си, взе една метла и една лопата и започна старателно да премахва останките от детето си.А баща и дъщеря се заливаха от смях изживявайки една от най-прекрасните сутрини заедно.

Изпитвах крайно задоволство от това, че все пак може наистина да си остана единствената му рожба. Незаменима. И което е още по странното, исках да му служа не заради това, че е бог, защото това беше сегашната ми мечта.
Със Себи се смеехме на чуждото нещастие. Молех се за самотата на другите. Убих невинна жертва в подземното царство, а кученцето се беше сгушило в скута ми и ближеше дланта ми. Просто не спирах да се подсмихвам, но знаех, че не съм такава. Просто това място, онзи затвор притискаше душата ми, караше волята ми да се натрошва на парчета. Убиваше всичко добро в мен и оставяше онази енергия, от която бях създадена, да ме владее. Всъщност в затвора бях забравила дори какво е да чувстваш и сега давах всичко за това. Е не ми беше да мисля за това сега.
Изчаках жената да почисти тялото на явно дете си, а после и на предишната жертва, и залепих погледа си в Себастиян. Хубавото беше, че той се забавляваше. Това е доста трудно като се има на предвид годините, които беше изживял, но някак си да видя него щастлив осмисляше деня ми.
След кратка пауза от може би десетина минути той залепи погледа си в моя и само се усмихна по неговия си лунатичен начин.
-Знаеш ли .. – усетих как хваща кичур коса и го прокарва през пръстите си. - .. не само косата си променила, но и характера.
-Глупости, аз съм си същото лекомислено момиче, която бях още преди да ме върнеш тук.
Изведнъж ми хрумна нещо. Едно название, което бях получила в деня, в който ме затвориха. Да си призная не очаквах Корнелиус да ме нарече така, но тогава не можех много, много да мисля.
-А и искам да се превърна в змията, която Гробаря намрази толкова много. – че даже и изсъсках за по-голям ефект, което накара и двамата да избухнем в смях.
-Добре, ставай змия, но гледай да не ме ухапеш.
-Само удрям, друго не.
Преместих се малко по-настрани и сложих кученцето между нас. Това нещо като порасне ще стане свиреп звяр. С остри зъбки и ужасен поглед.
-А може ли да го науча да гони тризнаците?
-Ти си избираш.
-Добре, тогава ще го направя куче пазач и да те дебне. А после да докладва при мен.