5. Гората на желанията

Или домът на горските самодиви. Даже и човек да успее да стигне до тук, рядко си тръгва. Гората е напоена с упояващи вещества, привидно красива и приказна. Самодивите изпълняват всяко скрито желание на пътника. Примамливо нали? Но точно това е и най-трудното - да успееш да устоиш. Не успееш ли ще повехнеш в ръцете им като неполивано цвете.

След като излязоха от покоите на Себастиян Мортем направо си отиде в стаята и си събра багажа. Истината за тази стая беше, че беше твърде обикновена, за да е тук. Нормално легло, под, таван, гардероб, бюро на което имаше една свещ и много разпръснати листа. Стол и полица над бюрото, където бяха разположени много и най-различни по големина и цветове книги. Самата стая беше уютна, но и самотна. Мортем извади из под леглото една огромна чанта и отиде до гардероба. Набързо сложи някакви дрехи също и книги и се усмихна на Лушиъс.
Докато вървяха из коридорите на замъка те стигнаха стая в която имаше няколко врати. Момичето се поогледа. Бяха общо девет. Тя му каза да изчака, и че след секунди ще се върне. Мортем прекрачи едната и влезе при самодивите. Мразеше това място. Беше толкова изкушаващо да остане, но не можеше. На няколко пъти правеше тази грешка и ето до къде стигна. Тялото и от крехко и детско се превърна в тяло на жена. Характера и от сприхав и непоносим стана спокоен и уравновесен. Тези времена я промениха твърде много. Накрая тя го видя. Това което искаше. Беше малко цвете, което изглеждаше като стъклено, беше затворено и изглеждаше толкова крехко, че сякаш ако го пипнеш ще се разпадне.
Мортем се наведе и внимателно от извади с малко почва поставяйки го в саксията. След това се върна при Лушиъс. Погледнах го и се усмихнах.
-Защо ме прие обратно щом разбра как можеш да ми теглиш ножа?
Тя се наведе и хвана огромната си чанта и сега държеше освен цветето и една чанта с размерите на лисица.
-И коя е Таня?
В лицето и гласа и се четеше единствено спокойствие. Тя не настояваше да знае, но и беше интересно. Не заради друга причина, просто интересно.

Лушиъс чакаше търпеливо, макар и изнервено завръщането на Мортем. Не му се влизаше в гората. Липсата на желания го караха да е изключително апатичен, а и такива неща не му влияеха и все пак не му се занимаваше с изкусителни самодиви. Кой изобщо беше дал тази тъпа идея за феичките? А, да. Беше Ели. Ама, че натруфена работа. Само се надяваше малката да не се бави цяла вечност пленена от лъжовните им думи.
След време се върна ухилена до небесата. На какво пък толкова се радваше?
-Защо ме прие обратно щом разбра как можеш да ми теглиш ножа? И коя е Таня?
Мразеше да го разпитват. Трябваше ли да дава отчет на едно дете?
-Таня е като теб. Демон, но много по-чист от всички ви взети заедно. Много по-чиста и от най-чистите хора. Тя е моето протеже. Ще те запозная....евентуално.
Той се обърна и тръгна в посока извън игралната площадка на Себастиян.
-Колкото до първият ти въпрос, той е много по-ясен, отколкото си мислиш. И отговорът е в белезите по тялото ти.
Не знаеше дали ще го разбере, но не му пукаше особено.
-Интересно ми е да чуя, какво по-точно си мислиш, че искам аз. Явно си доста наясно с желанията и мечтите ми.
Имаше предвид думите й в тронната зала, когато му беше казала, че ако успее да я обучи ще получи това, което иска. Силно се съмняваше тя да знаеше какво иска той. Едва ли някой знаеше, освен него.

Мортем погледна цветето. То наистина беше сякаш направено от стъкло. Напълно бяло без каквито и да е петна по себе си, но много пъти беше виждала как то разцъфва и това я караше да мисли, че е красиво. Защото тогава то ставаше напълно червено и оставяше уханието на хиляди поля с цветя там където цъфтеше, но това ставаше само за един миг, когато стане точно полунощ и камбаната удари за идването на новия ден.
-Таня е като теб. Демон, но много по-чист от всички ви взети заедно. Много по-чиста и от най-чистите хора. Тя е моето протеже. Ще те запозная....евентуално.
Демон? Мортем не беше демон, тя беше по-скоро създадена от смъртта на много хора, но не ги беше наранила. Всъщност кой нарани наистина?. Интересен въпрос.
-Интересно ми е да чуя, какво по-точно си мислиш, че искам аз. Явно си доста наясно с желанията и мечтите ми.
Тук вече тя се спря и го погледна. Замисли се, защо наистина Себастиян я прати обратно горе. Защо ли я върна на земята. Точно така. Каза и да се обучи и да помогне на Лишуъс да си върне нещо от Елисандра, но само до там стигнаха с разговора. Той не обичаше да и споделя много неща.
-Мога да ти помогна да си върнеш нещо от богинята на небето. Това искаш, нали. Ти си нейн затворник, както аз на Себастиян. Можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш. Тя те наказва, както той мен. Това е нали?
Изобщо не знаеше каква им е връзката с Елисандра, но със сигурност щом Себастиян е пратил нея си е имало причина. Кой знае. Само откачения ум на бога може да ни помогне сега.
"Знаеш ли. Мразя това място. Мразя и боговете. Но да ме смяташ за копие на Себастиян е жестоко Лишуъс. Според теб аз съм същата като него. Истината е, че през живота си не съм убила нито един човек, постоянно помагах на другите да видят живота през моите очи, и затова Себастиян ме взе под своето крило. Само най-чистите души могат да издържат на раните нанесени от ръката на бога и да продължат да вярват в себе си." - мислеше си тя докато го гледаше и ходеше без да спира след него. Не искаше да му го казва, но можеше да го прочете в очите и.
-А какво за белезите? Те са просто за напомняне, че не трябва да излагам господаря си.

Лушиъс се усмихна и се обърна към нея. Ако не се беше спряла, щеше да се блъсне във високият му торс.
-Когато дойде за първи път при мен ти ми каза, че целта ти е да убиеш Елисандра. Съжалявам, че ще те разочаровам, но тя не може да бъде заличена от лицето на земята. Има само един мъж, който е способен на това и той е Себастиян. Но никога няма да го направи, защото тогава ще умре заедно с нея. И сама виждаш, че не му е писнало съществуването, че да прекрати безсмъртието си. Те двамата, както и останалите два бога са единствените, които могат да унищожат и мен. Но и това няма да стане никога. Както и да е. Да, искам нещо от нея, но не мога да си позволя да я убия, защото тогава света ще спре да съществува и всичко ще погине.
Той се приближи още повече до нея, хвана я и грубо я завъртя с гръб. Премина по оставените й рани с върха на пръстите си, стигайки чак до свивката на опашката.
-Един господар никога не трябва да наранява този, който е взел под крилото си.
Обърна я обратно и я изгледа пронизващо в очите.
-Запомни - никога!
Да, Пахт е унищожавал много хора, села, народи. Проливал е кръв и щеше да пролива. Така беше от сътворяването и така щеше да бъде до края. Но когато нещо бе негово, бе твърдо убеден, че то трябва да се пази, да се закриля. Винаги е живял на този принцип. Така се отнасяше с Таня. Гавреше се с учениците си, понякога им чупеше по някоя друга кост, но ако някой друг се опиташе да ги нарани, както в случая с Виктор, пак щеше да ги защити, ако ще да бяха и най-дразнещите хора. Защото бяха под негова опека и той бе длъжен да се грижи за тях.
След това я хвана за ръката и двамата се изпариха, заедно с багажа си. Време беше да се прибират.

/Изчакай моя пост в Погребалното бюро/

След всичко случило се в последния един час последното място на което очакваше да се появят с Грегъри беше точно тук. В гората с онези лудите. Момичето имаше чувството, че по-скоро от да изпълняват чуждите желание само чакаха мъж да се появи, че да му се нахвърлят. Нали знаете, жените са силни, но искат да са единствената слабост на мъжете. Ходете ги разберете защо е така.
Момичето се спогледа и веднага се дръпна назад. Ох как ги мразеше тия самодиви. Но не разбираше защо Грегъри реши точно тук да се появят.
-Грег защо сме тук?
В момента май предпочиташе трънаците. Кучешкия студ на Синк и брадвите в едно пред това място, но щеше да се довери Всевиждащия. Тя се сви на мястото си и се опита да спре да се черви докато Грей и обясни защо са тук. Нещо не и се получаваше, но какво пък.

Той се усмихна, хвана я за раменете и я обърна пред себе си, за да може да вижда случващото се пред тях.
-Ще видиш.
Пред тях иззад дърветата и храстите излезнаха плахо към десет самодиви. Сега те не се опитваха да ги завладеят с магията си. Нямаше как да направят това върху всевиждащият и затова той искаше да ги използва по предназначение. Искаше да покаже на Мортем нещо наистина красиво. Коя от коя по-хубави, те бяха с черни, слънчогледово руси, червени, златни и сребристи коси. Бяха облечени с дълги прозрачно бели рокли.
От някъде зазвуча нежна песен. Пееше я една от самодивите. Стоеше на голям камък, с едра, дълга и дебела медено кафява плитка и огромни сини очи. Когато тя запя с омайният си глас, другите почнаха да танцуват. Дългите им крака и ръце се оплитаха една в друга и образуваха изящни движения с въздуха. Около тях и около зрителите им се пръснаха сини светулки. Те си играеха с телата и косите на присъстващите. Кацаха по гърдите на Мотрем, а една застина точно от страни на устните й. Правеха я да изглежда толкова красива. Сякаш самата тя бе една от тези приказни създания. Момичето наистина се почувства специална. В следващият миг видя и най-хубавото нещо за нея тук - лицето на Грегъри, докато й се усмихваше. Той хвана ръката й.
-Танцувай с мен.
Положи другата си длан на кръста й и я завъртя във въздуха. Двамата се намираха в средата на гората, а жените около тях бяха липсващият нюанс. Мо се чувстваше неземно. Сега може би за първи път за целите тези седемнадесет години, беше истински щастлива. Сърцето й щеше да се пръсне. Те се въртяха в ритъма на нощта, в ритъма на песента, в ритъма на листата. Сякаш бяха част от самата вселена. Толкова перфектни.
В едно от завъртанията Грег наведе глава и я целуна дълбоко, нежно, топло. Отдаваше й цялата си душа.

/Песента, която звучи https://www.youtube.com/watch?v=7zrEX292LXE . От тук нататък свободно РП/

-Ще видиш. - Това леко я учуди. Но все пак сега беше кротка и спокойна и нямаше да се дърпа. Тя просто погледна пред себе си. Ония долни същества сега изглеждаха доста мили и добрички. Сега бяха дори плахи, досъщ като нея в момента. И странно, но музиката ли не и се връзваше в момента, защото почна да се черви дори повече. Момичето се загледа в самодивите и се усмихна, съвсем лекичко. Движенията им наистина я пленяваха, може би ако използваха това като предназначение да ловят душите щеше да е далеч по ефективно.
После се появиха и светулките и момичето протегна ръката си и една кацна на показалеца и. Тя я погледна и затвори очи. Въздъхна и я пусна да литне отново. Всъщност сега светулките приличаха по-скоро на девствения сняг в първия си ден от появяването.
-Танцувай с мен.
-Д...Добре. - Момичето се сви още повече, но имаше ли избор. Просто го последва и сложи ръката си на рамото му. Като започнаха да танцуват всичко просто изчезна. Жените, светулките, музиката, гората, света. Просто всички си отиде. Дори случката от преди малко. Сега Мо не мислеше изобщо за други неща. Уроци, тренировки и изпитания. Бяха твърде далеч. И се отдалечаваха още повече и повече с целувката на Грегъри.
Мортем прекара ръката си от рамото му на врата му и отвърна на целувката. Невинната и страна се прояви в този момент. Имайки си на предвид, че освен с някои подбрани индивида само на Грегъри беше давала да я целува, но поне си струваше. Имаше нещо магическо в тази целувка. В начина по-който я гледаше. Тя започна да се чувства малко особено. Както се вика в корема и започнаха да хвърчат пеперуди или нещо такова. Леко дразнещо, но и крайно забавно чувство. И не можеше изобщо да се осъзнаеше. В момента вътрешно викаше от радост. Сякаш беше птичка, която точно сега беше пусната на свобода.
Когато целувката свърши момичето се загледа в очите му и го погали по бузата.
-Може ли .... - тя се притесни крайно много и пак стана червена - да ... остана при теб ... тази нощ?
Сигурно беше твърде прибързано да иска това от него, но просто не искаше да се разделя още с него. Поне още няколко часа да са заедно. Не искаше нищо особено, само да си говорят, ако той иска. Или пък да четат някоя книга. А вече далеч в мечтите и беше пък да си се сгушат един в друг и да спят в едно легло, но тази мисъл бързо беше забравена.
-Разбира се ... ако искаш ти ... ако не ... няма проблем.

Той се усмихна.
-Знаеш ли, че като се червиш си много сладка.
Това малко я сепна и тя се насили да се намръщи, но осъзна, че просто не може. Думите му я разтапяха. Буквално имаше чувството, че колената й ще се подкосят. Имаше нещо толкова магическо в този мъж. Знаеше го още от първият момент, в който го видя, но чак сега, след толкова години го осъзна напълно. Видя го в истинската му светлина. Може би просто сега бе достатъчно съзряла, за да го разбере. Та той беше....един романтик, нали? Колко странна комбинация за демон. Но както сме казвали много пъти, това че си демон и ангел не те поставя в къси стереотипи. Във всяко същество се крие един цял свят. Просто трябва да намери подходящият човек, пред когото да го разкрие. На когото да дари Себе си.
-Искам.
Тази едничка дума накара Мортем да се изпълни цялата със щастие. Една едничка дума. Колко просто е само.
-Желаеш ли да полетиш?
Тя го изгледа с големите си очи. Не беше сигурна какво има предвид, но кимна в съгласие. Тогава Грегъри я пусна и изведнъж девойката усети как ходилата й се отлепят от земята. Почна да се рее във въздуха волно и свободно като птица. Все повече и повече се издигаше и когато бе на достатъчно разстояние, тялото и сякаш следващо собственият си ритъм почна да прелита над всичко. От високо гората изглеждаше приказна. Като една напълно различна реалност, с всичките танцуващи, светещи, пърхащи създания. Рояк лилави пеперуди излезнаха от един храст и я наобиколиха. Летяха около нея, като си играеха с косата и дрехите й. Идилия.Виждаше одобрителното лице на любимият си, който регулираше полета й и от това се чувстваше още по-магнетично.
Продължи повече от десет минути, след което магията му почна да отслабва и тя плавно се понесе надолу, спираща точно в обятията му. Не за първи път я държеше така, но сега имаше нещо различно. Сега виждаше чувствата му в различните му по цвят ириси. Виждаше любов...

За пръв път се червеше толкова много. Всъщност изобщо за пръв път се червеше. Беше нещо като ученичка, която тъкмо се хванали да преписва. Или пък четат някое нейно листче с обяснение в любов към друг от класа. Не знаеше какво и става. Не знаеше защо изобщо деня се разви така. От гаден и безразличен ден се превърна в най-щастливия и спомен за цял живот. Определено щеше да си го запази.
Момичето се сви в любимия си и го погледна в разноцветните очи. Винаги се чудеше кой точно цвят я привлича повече, но и двете бяха просто магически. Зелено и синьо. Цветове които не си отиват, ама изобщо, но на Грегъри стояха перфектно. И колкото повече ги гледаше толкова повече се затриваше в тях.
-Грегъри, внимавай да не ти стане навик да ме носиш така.
Изричайки това Мо леко се изкикоти и му се усмихна. Днеска май на хората им беше станало навик да я държат така. Първо Боунс, после Грегъри. И как не им тежеше. Ей това и беше чудно.

-Ахаха, нямам нищо против. Лека си като перце.
Той също се смееше за първи път от, от много години. Не помнеше кога за последно. Не защото не искаше, просто нямаше за какво. Понякога монотонността убива, разяжда вътрешно органите, но в тази вечер Грегъри беше щастлив.
-Да се прибираме. - погледна я той. Не беше точно въпрос, но очакваше нейното съгласие. И то не закъсня. Едно срамежливо "Да" се изтръгна от устните на момичето и той тръгна по посока на домът си без да я пуска на земята. Изобщо можеше да я разнася така без да му писне с часове. А и така тя беше близко до него и приличаше на истинското дете, което трябва да е. Защо ли хората бързаха да пораснат? Това никога не е успявал да си обясни. Когато си на седемнайсет, даже и демон, не трябва ли да се държиш като седемнайсет годишен? Необуздан, вятърничав, весел, кипящ от живот, тичащ наляво надясно, играещ си с всичко възможно.
Грей наистина искаше да й подари детството, както и всичко, което върви ръка за ръка с него. Отдалечавайки се, самодивите продължаваха своята песен, която щеше да звучи чак до къщата му, като любовен фон на преживяването им.

/Мо, хайде пак в къщата му/