7. Къщата на Грегъри Грей

Седмата ви спирка, ако стигнете до нея е къщата на Всевиждащия. Грегъри Грей е един от малцината приближени на бога. Ако му направите нужното впечатление и той сметне, че заслужавате да продължите, сте свободни. Ако ли не, оставате негов роб завинаги. Може и да сте най-силният, достойният или умният, но ако Грей не ви одобри нямате никакъв шанс за нов живот.


Грегъри Грей

Грегъри и Мортем се появиха в неговата къща. Тя беше като малка спретната къщурка, но с тази разлика, че около нея нямаше две липи, а огньовете на самия Ад. На Мо винаги и се е струвала някак приятна. Уютна. Винаги тичаше при Грегъри когато не и харесваше нещо. Той беше единствения и приятел докато израсна с това място. А най-забавното, е че щом е в подземното царство не чувстваше болка. Колкото и удари или наказания да и бяха слагали тя не чувстваше абсолютно нищо. И в края винаги идваше да му се похвали, че пак е издържала всичко.
Те влязоха и Мо видя познатата и полица с книги. Тук бяха някой от любимите и. Спомняше си как когато беше още на шест, Грегъри и четеше приказки. Още от тогава тя му се възхищаваше. Беше се издигнал толкова много с нейните очи. Беше нещо като идол за нея. Изпитваше по-силни чувства към него дори от тези към Лушиъс, но не знаеше точно на къде клоняха те. Дали беше само силна любов като към брат, или нещо съвсем различно. Нещо, което се страхуваше да каже дори на шега. Никой не знаеше.
Грегъри я пусна на земята и Мо инстинктивно свали ботушите си. Сега можеше да усети меката тъкан на килима, който застилаше стаята. Преди и харесваше да лежи на него. Момичето се обърка към спасителя си и го прегърна отново. Сега вече го целуна по бузата и се усмихна радостно.
-Благодаря ти. Наистина не можех да търпя онова място. Дори библиотеката им не струваше. А при теб винаги има интересни книги.
След което отиде до креслото му и вдигна книгата, която беше зарязал. Беше и лесно да се досети, че е тя, защото имаше разделител показващ се от една от страниците.
-Коя книга сега четеш?

Грег отиде до кухнята и донесе каната с чай. Допълни чашата си и наля една нова за Мортем, като й я подаде.
-Коя книга сега четеш?
Той хвърли един бегъл поглед към изоставеното си четиво. Какъв боклук. Само уважението му към книгите го спираше да я хвърли през прозореца.
-Някакви глупости за тактики как хората да излъжат хазарта, за да спечелят. Като че това ще им помогне. Всичко е въпрос на късмет и благосклонност от страна на съдбата.
Мъжът говореше от личен опит. Колко много изгубени души бяха стигали до него. Почти всяка от тях се опитваше да го излъже, измами или подкупи, за да ги пусне да преминат. Не разбираха, че колкото и да умуват, няма да разбият системата му и че не по този начин ще го спечелят. Малко бяха онези, които наистина съзираха начина. Всъщност добре, че бяха малко. Ако се налагаше да пуска всички света щеше да се пренасели.
Хубавецът отиде до рафтовете и след известно следене на заглавията, измъкна една с тънки корици. Отиде до гостенката си и я подаде.
-Ето, вземи я с теб когато се върнеш утре горе. Може да ти помогне да опознаеш по-добре света.
Книгата беше сборник от митове и легенди от всички територии. Развлекателна, но също така и поучителна. Идеална комбинация. Той седна на креслото си, а Мортем се настани на един не много голям, тапициран стол до него и отпи от топлата все още напитка.
-Знам, че не обичаш захарни изделия, но за сметка на това в хладилното отделение има ягоди и ананас. Ако искаш можеш да се обслужиш.
Той също отпи и я огледа. Видя няколко нови рани и рески, които определено не бяха от баща й.
-Как е Лушиъс? Добре ли се отнася с теб?
Ненужен въпрос. Много добре знаеше, че колегата му, ако можем да ги наречем такива не се държи добре с никой, или поне не привидно, но също така знаеше колко много се крие под повърхността на ексцентричният му вид. Ако трябва да сме искрени, Грей не само, че не мразеше Пахт. Двамата даже се уважаваха един друг, макар че никога не са си го казвали. Доста си приличаха. Да, некромансъра беше живял повече от него, а Грегъри бе далеч по-спокоен, но пък той не е и преживявал толкова душевни сътресения. Наистина доста си приличаха и в същото време бяха коренно различни.

-Хазарт? Измами? Хора?
Мортем въздъхна и му върна книгата. Мислеше тези простотии за безсмислени. Защо изобщо някой си е направил труда да го напише. Нямаше смисъл. Ако ти е ден да печелиш, печелиш, ако ти е ден да губиш, губиш. Беше толкова просто, но и в същото време толкова сложно. Имаше известна тръпка да разбереш какво ще ти се падне. Дали ще е хубаво, или лошо. Дали ще те удовлетвори, или ще те прати в третата глуха.
-Ясно, значи нищо интересно.
После погледна книгата, която Грегъри и подаде. Мо я погледна. Погали корицата и усети студенината и. Но и излъчваше топлина. Момичето я притисна към гърдите си и само кимна на това, което и каза Грегъри. Не искаше да опознава света, но щеше да го направи за него.
-Знам, че не обичаш захарни изделия, но за сметка на това в хладилното отделение има ягоди и ананас. Ако искаш можеш да се обслужиш.
Мо се усмихна и килна глава настрани.
-Знаеш какво стана миналия път. - и в спомените и на двамата изникна последната им сбирка без знание на Себи. Нагъваха се с ягоди и ябълки и накрая нещо и на двамата им стана и се разлигавиха. Тогава Мо имаше парченца ябълка в косата, да не говорим, че цялата лепнеше заради ягодите. Сигурно и на Грегъри не му е било лесно да се измие. Но пък си беше забавно. Твърде забавно.
-Този път ще пропусна. А за Лушиъс. Той няма равен. Насъска някакъв лунатик срещу мен и после ме сложи в една стая с него. А той се мисли за един-единствен. И си мисли, че може да е уплаши. Много е забавен. И двамата са. И Лу е доста добре.
Мо се приближи по-близко до Грегъри и започна да му шушне. И стените имаха уши.
-Мисля, че Лу е влюбен. Да се надяваме, че това няма да му изиграе лоша шега.

Грег се засмя на обясненията на Мортем. Нансъскал е някакъв неповторим, а после ги е сложил заедно, а? Хаха, този Пахт и нестандартните му методи. Сигурно си има причина. При него винаги, всичко има причина. Освен естествено, ако пак не е изпаднал в едно от онези луди състояния, но даже и тогава ако се вгледаш достатъчно внимателно, може да намериш логика. Даже и тогава...
-Спокойно, рано или късно, "неповторимия" ще свърши като всички останали - при мен.
Момичето се усмихна и после се приближи до него.
-Мисля, че Лу е влюбен. Да се надяваме, че това няма да му изиграе лоша шега.
Изражението на съветника на Себастиан придоби леко учудено изражение.
-Влюбен? Ето това вече си е новина. Лушиъс не е бил влюбен, откакто.....
И замълчаха. Да и двамата знаеха от кога. От тогава, когато слезе на земята. Имал е задявки с разни жени, мимолетни, бурни нощи и нищо повече. Някои които бяха по-решителни даже умряха, но това беше много отдавна.
-Не мисля, че ще остане незабелязано. Нито от Него, нито от Нея. Въпроса е кой какво ще направи по случая. За баща ти съм сигурен - ще вдигне ръце. Той иска Пахт за себе си, но не му се бърка в личния живот. Докато Ели....да кажем, че скоро ще вали често.
Тогава Грей се изправи, взе хазартната книга и я сложи на мястото си. Едва ли някога щеше да я отвори отново. След като свърши и това се обърна към Мортем.
-Ами ти, не си ли разочарована?
Момичето го изгледа въпросително.
-До колкото помня последно се беше зарекла, че ще го прелъстиш и така нататък. Сигурно ти е неприятно, че въпросните чувства не са отправени към теб.
Каква ирония само, дъщерята на бог да не може да има това, което желае. Но ако получаваше всичко, което й грабне окото нямаше да е честно, нали?

-До колкото помня последно се беше зарекла, че ще го прелъстиш и така нататък. Сигурно ти е неприятно, че въпросните чувства не са отправени към теб.
Мо го погледна още по-въпросително от преди. Вярно. Преди беше казала нещо такова, но това беше преди ... един или две дена. Е беше си сменила мнението. Беше лесно при нея. Млада. Красива. Неостаряваща. В разцвета на силите си. Тя хвана ластичките от косата си и ги махна. Сега вече се чувстваше по-добре. Тези нещо стягаха скалпа и, и я дразнеха. А сега меката като коприна коса се спусна по гърба и, и стигна до кръста и.
-Не. Изобщо не ми е неприятно.
Момичето видя учуденото лице на Грегъри и се усмихна. Подпря главата и на перфектния си маникюр. Погледна го спокойно и той можеше да види, че за пръв път е сериозна. От доста време това не се бе случвало. Предпочиташе да се крие зад онази вечно детска същност.
-Според мен това ще отмине. Той е безсмъртен, а тя не е нищо по-специално от поредното смъртно момиче. Ще увехне и тогава ще умре. Лушиъс ще страда. Може и с години, но след това ще го преживее.
Мортем отпи от чашата си и я остави внимателно на чинийката. Грегъри лесно можеше да види, че сега малко повече приличаше на онова, което искаше Себастиян от нея. Да той искаше тя да е властна, да я уважават заради интелекта и. Но също да не се заблуждават от красотата и.
-Всички безсмъртни знаят, че любовта между малко или много божество и смъртен не може да съществува. Затова някой като Саша и ти, скъпи ми Грегъри избират да са верни на своя бог и да не се занимават с такива мимолетни глупости. За това те уважавам, както и Саша. Вие сте пример за безсмъртните. Ако можеше и господарят Себастиян да прави така можеше и да няма толкова много мъртви жени мъчещи се да родят някое детенце на този идиот.

Мъжът, който представляваше един от деветте изпитателни кръга я слушаше внимателно. Една съвсем лека, почти, ама наистина почти незабелязана въздишка се процеди между зъбите му.
-Ясно. Значи ще чакаш десет, двайсет, петдесет години тя да умре и тогава ще се опиташ да го съблазниш.
Ама имаше голямо его понякога. Той се наведе към нея и я погледна централно в очите.
-Само ще ти кажа, че ако Лу е влюбен в някоя, значи тя не е поредното смъртно момиче. Значи, че е специална. Ние безсмъртните сме кокетни създания. Не си го признаваме, но е така. Обикновените хора не ни правят впечатление. Винаги ни завладяват същества близки до нас, ако не по произход, то по характерност. Специални....
Той прокара пръсти през меката й розова коса, застопори ги за момент на бузата и, но бързо ги отдръпна. Границата трябваше да се спазва. Това момиче, така сигурно във възможностите си, тя беше нещо друго. Даже не смееше да си помисли за....Но няма значение. Жребият бе хвърлен отдавна.
Грегъри се изправи и отиде до прозореца. Загледа се в далечината, където се виждаха стените на лабиринта. Поредният вик на мъченик се процеди в небето. Стоеше там вече три седмици, без да намери изхода.
-Пожелавам ти успех в начинанието си. - каза някак глухо, безтегловно той, все едно бе някъде много, много далеч.

Мортем го слушаше внимателно. Грегъри беше единствения, който можеше да е накара да слуша без да сменя темата. Без да иска да избяга или да свърши друга подобна глупост. Тя се усмихна и отиде при него. Внимателно сложи ръка на рамото му и погледна през прозореца.
-Да съм казвала, че ще се опитвам. Знаеш, че лесно ми писва.
Тя го прегърна в гръб и затвори очи. Знаеше колко е силен, но когато беше при него не чувстваше това. Знаеше, че го дразни до най-малките гънки на мозъка му, но не и пукаше. Винаги и се е струвала примамлива тази негова топлина. Вярно. Там където се намираха нямаше зима, нито който и да е друг сезон. Нямаше вятър, нямаше дъжд. Само огън. Ями. Мъчения. Писъци. Жега. Но точно при него това беше приятно.
-А и може по-характер да е подобна на него, но накрая ще свърши като всички останали. Тук. Където писъците им ще галят нежния ти слух и ще радват до полуда господаря ни.
Момичето вдигна глава и го погледна в очите. Сега Грей беше някак отнесен. Беше малко странен така.

Мортем го прегърна нежно. Грегъри усещаше дланите й поставени на гърдите му, а нейните се притискаха в гърба му. Топлината й пробиваше през неговата и двете се съединяваха перфектно и пропорционално. Мъжът затвори клепачи. Слушаше гласът й, който галеше тъпанчетата му. Това момиче....
Изведнъж без нито той, нито тя да очакват, Грей се обърна, отскубвайки се от захвата й и я сграбчи в обятията си. Девойката можеше да чуе ритъма на сърцето му, а нейното. Незнайно защо, но то биеше учестено, лудо. Това чувство не й бе познато до сега. Дали беше нещо хубаво или просто нещо я пронизваше? Той повдигна брадичката й и я изгледа в сините ириси. В следващият момент я повдигна като перце, както и на езерото, когато я обгърна, за да я доведе тук. Тръгна с нея към спалнята, която бе осветена единствено от лъчите на луната. Да странното беше, че подземното царство се намираше под земята, но слънчевите и лунните светлени достигаха до тук, като огледално отражение на повърхността.
Грей я постави на леглото му. За поредна нощ щеше да спи тук. Той клекна до нейното ниво. Тя изглеждаше толкова объркана, толкова зашеметена, невярваща и неразбираща. Руменина бе избила по бузите й. Мъжът се усмихна и се приближи до лицето й, съвсем близо, делеше ги един дъх разстояние. Устните му без да я докосват се придвижваха нагоре от брадичката, през нейната уста, носа, стигайки до челото. Чак там той се спря и я целуна нежно, топло. Един единствен миг на сладост, на вътрешна несигурност и някакъв незнаен елемент на....
Той се изправи, обърна се и тръгна към стаята, в която гореше фенера.
-Поспи. - каза й той и я остави сама.
Върна се в хола и се загледа в книгата, която й беше дал. Пръстите му погалиха корицата, същата, която Мортем бе държала до преди малко. Мъжът се строполи в креслото си и се хвана за главата, после прокара ръка по продължението на лицето си и я застопори облягайки бузата си на юмрука си. Гледаше пак през прозореца в нищото...

През цялото време Мо само го гледаше толкова объркано. Толкова неразбиращо. Сякаш нещо, което преди не и беше показвано сега се появи пред нея. И незнайно защо, но усети как кръвта и се влива в лицето и става червена като домат. А на бледата и кожа това си личеше повече от нужното. Май и беше време да почне да използва пудра или нещо, което да прикрива зачервеното и лице.
Щом Грегъри напусна стаята тя си пое дълбоко въздух и сложи ръката си на сърцето. Погледна към прозореца до леглото му и стисна дрехата си толкова силно, че почти не проби кожата си с нокти. Пусна плата и докосна челото си. Усмихна се и въздъхна. Тихо, глухо. Беше изгубила съзнание за минута, две и сега се опитваше да си спомни какво се случи. Прегърна го в гръб и му каза, нещо което само по-себе си беше вярно. След това .... на него нещо му стана и той я прегърна. Гледаха се в очите няколко минути, той я вдигна. После нещо стана. Целуна я по челото и каза да поспи. Да това се случи. Надяваше се да не е променила нещо в момент на дезориентиране.
"Как да поспя когато ме караш да се чувствам така, глупав Грегъри."
Помисли си тя и затвори очи. Определено не можеше да заспи. Изобщо нямаше смисъл да се мъчи като жуми или пък брои овце. Просто в момента беше безсмислено. Мо се сви в единия ъгъл на леглото и зарови лице в меката възглавница. Тя беше попила неговата миризма и ето, че това влошаваше нещата още повече. В момента в нея се бунтуваха здравия ум и сърцето. И ето че нещо и изникна в главата.
"Той е като твой по-голям брат."
Това я накара да се засмее също толкова глухо и да затвори очи без да мисли повече за нищо и никого.

Сутринта дойде, а с нея и писъците. Мортем бе събудена рязко от нечии молебствия, плач и течащи сополи. Бързо се изшмугна от леглото и изтича до другата стая. А там Грег стоеше облегнат на една от страните и гледаше как една жена в средна възраст, мургава с тъмна коса, стои на колене и ридае горчиво. Беше леко мускулеста, определено не прокълната. Всъщност си беше типичен представител на берсерк от нежния пол. Тя не преставаше да плаче и да стърже по килима с нокти.
-Моля ви...
Грей изглеждаше непреклонен. В душата му имаше съжаление, но то не беше за всеки.
-Обясни ми защо трябва да те пусна.
-Имам дете...
-Това не е причина.
-Имам недовършена работа...
-Това не е причина. - повтори все така монотонно мъжът. Той забеляза Мортем и я викна при себе си. -Какво мислиш?
Момичето повдигна рамене. Беше свикнала на тези гледки и не й правеха впечатление. Ако жената още беше жива, така бе, жива там горе, щеше да я съжалява, но щом е стигнала до тук трябваше да се подхожда внимателно.
-Вие не разбирате, трябва да отмъстя на онзи мръсник, който ми причини това.
-Тогава той ще дойде тук, може би ще стигне до мен и ще каже същото. Ако върна и него, после пак теб и после пак него, това ще продължи вечно.
Непознатата изхрипа и се изправи. Почна да беснее като луда, да чупи и хвърля навсякъде покъщнина. Това нямаше да помогне естествено.
-Така се случва като не вярват в истинските богове, а си измислят свои собствени. - констатира спокойно Грегъри.

/Мо, свободно РП/

След цялата тая сцена Мортем най-накрая разтърка очи и леко изпъна ръцете си нагоре. Това нямаше да свърши добре. За жената. Грей си беше труден за изненадване. До някъде.
-Моля, спрете да чупите неща.
Помоли учтиво Мо жената и се приближи внимателно, но Грей я спря.
-Спокойно, знам какво правя.
Тя я пусна и Мо пак се приближи още малко до жената. Беше си бая по-мускулеста от момичето, но така или иначе на демоните не им трябваха мускули.
-Моля, успокойте се. Можем да решим това без да чупите цялата къща.
Жената я погледна толкова учудено. Как можеше да каже това.
-Всичко ще бъде наред. Със сигурност ако успеете да изтърпите наказанията на милия ни домакин рано или късно и злосторника, който ви е убил ще се появи.
Мо си пое дълбоко дъх и се усмихна дружелюбно.
-Той е от вашата раса нали? Ако е така или пък е асасин скоро ще го видите тук. Уверявам ви.
След което Мо се върна при Грей и го погледна.
-Отивам да направя закуска. Дай и малко чай от лайка и ще се успокои.
И ето че момичето отиде в кухнята и реши да се развилнее.

Грег се обърна към жената, която все още държеше една ваза в ръцете си и повдигна вежда.
-Пусни я.
Тя се уплаши от тонът му и веднага я остави на място. В същото време Мортем беше в кухнята и готвеше кой знае какво. Всъщност Всевиждащият не искаше да пуска чернокосата да премине по-нататък, но пък и не искаше да я задържи за роб. Беше прекалено шумна и цивреща. Не му трябваха такива слуги, затова той се оттласна от стената и тръгна към нея.
-Ще ти дам последен шанс. Явно, че не схващаш нищо, затова нека видим как си с умствения багаж. Седни.
Корнорката го послуша и покорно седна на един стол. Мъжът изкара един лист и молив и ги постави на масата. Седна срещу нея и почна да пише математическа аксиома, сложна, завъртяна и доста дълга. Когато беше готов плъзна листа към борещата се за нов живот и постави молива от едната му страна.
-Ако я решиш си свободна.
Женицата грейна за новата възможност, но пък изобщо не я биваше с математиката. И все пак грабна задачата и почна да мъдри.
В това време Мортем се върна с два подноса с мини сандвичи с кашкавал и кисели краставички и кана с новосварен чай. Наля три чаши и ги разпредели между всички. Грей пое своята, отпи и почна да следи процеса на решаване. Мортем правеше същото, макар че и тя не разбираше много какво точно прави. Измина половин час, в който мургавата берсерка изписа целият лист, но все задраскваше и задраскваше. Това уравнение не я водеше до никъде. Беше отчаяна. Брюнета изкара верижния си часовник и погледна колко минути са минали.
-Времето ти изтича.
След още четвърт час я прекъсна.
-Отговорът?
Женицата не беше стигнала до никъде. Очите й пак почнаха да се навлажняват, сподавените хрипове търсеха изхода от гърдите й.
-Две... - продума тя наслуки.
-Не! - отвърна спокойно мъжът.
-Ама как така, толкова решавах, опитвах се, тази задача е безсмислена, нищо не се получава, аз, аз...
-Ти си идиотка. Задачата си е напълно нормална. Даже не е трудна, но ти така и не можа да съзреш и през нея.
Той придърпа листа към себе си.
-Това е обратно броене.
Жената ахна.
-Смисълът й не бе да я решиш, а да я разбереш, да съзреш през нея, за да стигнеш до истината, но истината си е доста трудна нали, поне така съм чувал от хората.
-Ама аз, аз....
-Ти почваш от начало.
-Не моля ви.
Грегъри повдигна длан и вратата на къщата му сама се отвори широко. После я насочи към тялото на жената и то като повдигнато във въздуха без да желае се понесе назад към изхода. Тя крещеше и мяташе с ръце. Когато стигна до вратата вкопчи пръстите си за касите, докато трупът й я дърпаше назад.
-Не искам да се връщам.
Красавецът не се трогна от това, а Мортем не се опита да го спре. не й беше много приятно, но знаеше, че не може да се бърка в решенията му. Чисто физически и умствено нямаше тази власт. Това бяха божии неща, в които не можеше да поема инициатива. Той просто повдигна показалецът си и пръстите на жената й изневериха. Отскубнаха се от дървото и тя се загуби нейде далеч от погледа им.
-Малко време в часовника може да й дойде добре.
Той си взе един сандвич и отхапа от него, не беше лош. После се обърна към компанията си.
-Искам да те питам нещо.
Момичето вдигна главата си към него и го изгледа в различните му по цвят очи.
-Щастлива ли си? Не сега или вчера, или преди година. А като цяло. Щастлива ли си?

Докато ставаше всичко това розовокосото момиче просто стоеше и мълчеше. Нямаше смисъл да се опитва да накара Грегъри да пусне жената. Така или иначе тя беше просто един убиец. Всички берсерки бяха такива. Нищо повече от хладнокръвни зверове търсещи и жадуващи да пролеят кръвта на някой човечец. А и тя бе мъртва, дори и душата и да се пържи в ада това щеше да я научи на ценен урок. А и задачата, която Грегъри и даде беше лесна. Спомни си когато я даде на нея. А тогава беше на 7 или 8 години. Е тогава не успя да разбере каква е, защото едвам разбираше и къде се намира. Но сега сигурно щеше да се справи ако и даде нещо по-сложно. Например да му изчисли чрез сложни алгоритни и формули с над 7 символа, но това е просто математика и физика, нищо толкова сложно.
След като видя как Грегъри изгони жената той я попита дали е щастлива. Това определено я учуди.
-Дали съм щастлива?
Момичето хвана чашата си и леко я разклати. Погледна съдържанието вътре. Леко кафеникавата течност беше просто идеална на вид. Като капките по листата рано сутрин. Ухаеше приятно. Тя отпи малка глътка и я остави на масата. Сложи ръцете си на коленете и се усмихна.
-Знаеш че преди Себастиян да ми върне чувствата бях безчувствена.
Тя си пое дълбоко въздух и погледна към тавана. Това не отговаряше на въпроса му. Но тя не беше щастлива. Изобщо. Мразеше този свят толкова много. Не можеше да го понася и искаше той да изчезне. И все пак щеше да стои кротко и да бъде вярна на господаря си. А сега отговора на въпроса му щеше да го каже по по-завъртян начин. Грегъри щеше да е разбере. Той винаги го правеше.
-Славея щастлив ли е в златна клетка?
Мортем обичаше да се сравнява с това животно. Славея сам по-себе си не бе нищо особено, но ако прозреш под обвивката щеше да видиш нещо уникално. И говорим единствено за красивите му песни, но и за самата птица. Тя сведе поглед и сложи ръцете си на сърцето.
-Но от славей скоро ще се превърна с присмехулник.
Точно така. Тя беше отражение на черната магия на Себастиян. Щеше да я копира точно както присмехулника копира другите птици.
-Защо ме питаш?

Мъжът въздъхна. Да разбра я. Доста добре. Подозираше, че се чувства така и все пак искаше да го чуе от собствените й устни.
-Може би защото в крайна сметка, искам да си щастлива. Да прекараш вечността в нищета, не е приятно.
Той извърна погледа си от нея и погледна през отворената врата.
-Но даже и ти, както славея си пусната от клетката. Ако това да не си отражение на баща ти ще те зарадва, то направи го. Себастиан може да говори, че иска да си негово копие, но зад думите му често се крие друг смисъл. Той просто иска да го намериш сама. И това е най-големият ти недостатък - никога не четеш между редовете. А трябва. В нашия свят хората, съществата, често не изричат това, което реално мислят. Трябва да успееш да виждаш под повърхността на думите и действията им.
И наистина замислете се. Всичките ни герои, познати и непознати. Колко мисли оставаха недоизказани в продължението на многоточието. Колко смисъл се криеха в постъпките му. Човеците бяха страхливи по природа. Страх ги е да се разкрият напълно. Слагаха порцелановите си маски и се усмихваха, убиваха, плачеха или любеха зад тях. Затова често оставаха неразбрани. А не трябва ли да се опитаме да съзрем зад тях. Мортем се замисли. Онзи ден Лушиъс й каза нещо - че трябва да се научи не само да гледа, но и да вижда.

Мо го слушаше внимателно и наистина започна на схваща. Беше я страх. Страх от това, че не беше като другите демони, че не беше като другите хора. Страх да не разбере, но и да разбере. И най-вече я беше страх от това да се почувства свободна. Предпочиташе да остане завинаги като роб, от това да е свободна и да избира сама за себе си. Беше твърде объркана личност. И твърде много мисли и минаха през главата. Вярно не четеше между редовете, но не защото не искаше, а защото я беше страх да разбере какво се крие накрая.
Тя погледна Грегъри и се загледа в очите му. Те винаги бяха примамливи, но излъчваха какво ли не. Искаше да е щастлива. Това беше смешно. Но и мило. Твърде мило. Той винаги беше мил с нея. И в този момент я удари като с мокър парцал няколко думи от милия и ментор.
"Научихте ли изобщо нещо за способностите си от тази тренировка, освен, че не ставате за нищо?" - боже, толкова ли да е глупава. Срещу Деф тя беше по-пъргавата, но не и по-силната. Това и даваше предимство, но и я дърпаше. Беше психически по-стабилна, докато той беше физически. Шансовете да го победи в истинска битка бяха точно 50:50. Той беше по-тромав от нея, но за сметка на това беше по-силен. А косата която размахваше се управляваше от неговата сила и магията. Наистина беше се побъркала по-тази си коса и не беше видяла това.
-Сега разбрах.
Момичето стана и отиде пред Грегъри.
-Можеш ли да затвориш очи. И да не надничаш?
Грегъри вдигна рамене, но все пак затвори очите си и Мо докосна устните си до неговите. Това го беше пропуснал снощи.

Разбрала е! Това е добре, надяваше се наистина да е така, а не просто да си въобразява както обикновено.
-Можеш ли да затвориш очи. И да не надничаш?
Да затвори очи? Това пък за какво? Да не мисли да го краде? Грег повдигна рамене и захлупи клепачите си. Усети как Мортем се приближава до него, изправена. Лицето й се допря до неговото и незнайно от къде го целуна. Това му дойде като удар с мокър парцал. Определено не го очакваше. Въпреки снощните искри, да ги наречем така, той просто не можа да повярва, че момичето прави това толкова просто на глед действие. Но всъщност не беше просто. В целувката винаги се крие толкова много. Топлина, страст, страх, емоции, щастие и тъга. Усмивки и сълзи, посрещане и сбогуване, обричане и раздяла. Доказателство, че хората не могат да вървят сами. Цял един живот. Всичко това в едно толкова елементарно движение.
Грей стисна очите си. Тялото му се втвърди, изтръпна. Това момиче, което буквално израстна пред него. На което четеше приказки като дете, което спеше сгушено в него, когато навън имаше буря и трепереше от гръмотевиците. Това момиче, което десетки пъти биваше пратено да издържи изпитанията му, което се промени физически, превърна се в млада дама, макар и да не се държеше като такава. Сега тази нежна кожа го докосваше и не бе като сестринска милувка. Двамата винаги са се приемали като нещо такова, като брат и сестра, но дълбоко вътре имаше една искра, която гореше за нещо повече. Дали я бяха усещали преди или се появи чак когато Мортем се върна горе? Дали Грей разбра, усети липсата й и това го накара да промени мирогледа си към нея? Дали идеята за Лушиъс подсъзнателно не го жегваше? А тя, дали най-накрая бе разбрала, че той не само е протектор, той е красив, мъдър мъж, който винаги се е грижел за нея.
Дългокосият повдигна несигурно ръка и я вкопчи в косата й, като залепи устните й още повече към неговите. Първата й истинска целувка. Беше странна, приятна, влажна.
В следващият миг Хелските се озова по гръб върху масата, а две от чашите и чинията паднаха на пода, разплисквайки храна и напитка. Грегъри я целуваше страстно, като държеше едното й бедро и прокарваше дланта си по оголената кожа. Устните му се отлепиха от нейните и продължиха по цялото лице, после по шията. Беше изгубил здравият си разум. Този, който винаги го е държал на разстояние от нея, който никога не му е позволявал да премине онази граница. Но в мозъка му изпъкна лика на Дантес и това го върна в реалността. Той спря и я изгледа доста непредвидимо. Беше разочарован от себе си. Позволи на емоциите да го завладеят. Не можеше да си го позволи. Това е дъщерята на господаря му. Не беше някое случайно момиче. Нямаше това право.
Той се изправи от нея и бързо се отдалечи, като й обърна гръб. Мортем стоеше все още в същата поза с широко отворени очи и гледаше в тавана. След няколко минути изправи торс си и заби поглед в гърба му.
-Трябва да си вървиш.
Тези думи накараха гръбнака й да настръхне.
-Вземи си нещата и се качвай горе. Чакат те уроци.

/Мо, опиши действията и мислите си и т.н/

Е тя не очакваше той да отвърне, но това определено беше нещо ново от него. Не очакваше да го направи. Да снощи му стана нещо, но той винаги беше особен. Винаги се държеше малко странно. Но далеч в себе си Мо го харесваше още от първия път когато се запознаха. Харесваше го като човек, мислеше го за перфектен, боготвореше го. А целувките, които си размениха бяха сладки и солени, пиперливи и горчиви. И когато той я притисна към себе си целият и свят се завъртя. Вече съвсем бе забравила къде се намира. Не чуваше писъците на страдащите отвън. Беше забравила за Дантес, за Лушиъс, за Таня, всички. И сега те нямаха място в главата и. Сърцето и биеше само за Грегъри.
Когато отново се усети чу думите му.
-Трябва да си вървиш. Вземи си нещата и се качвай горе. Чакат те уроци.
Ей това не го очакваше. Или по-точно усещаше, че ще стане след това. Изобщо не очакваше той да и отвърне. Мислеше си, че ще и забие шамара, който така или иначе през години не посмя да и даде. Момичето се усмихна и хвана ластичките. Набързо я върна на конска опашка и въздъхна.
-Както пожелаеше господин Грей.
И му се поклони в знак на уважение. Показваше това на много малко хора. Всъщност само на двама. Себастиян и Грей. За другите не и пукаше.
Преди да си тръгне Мо набързо оправи всичко. Дори и нещата, които жената от по-рано бутна. Вдигна внимателно чашите и чиниите и попи с малката бяла кърпичка, която винаги носеше в джоба си чая, който по-рано се разля. Когато всичко беше безупречно Мо взе книгата, която Грегъри и даде и я погледна. Нямаше да опознае света на хората. И двамата го знаеха, но поне щеше да прочете нещо интересно.
-Моля да не казвате на Себастиян Дантес, че съм била тук. И се надявам никога да не разбира.
Искаше да е сигурна, че Грей нямаше да му каже, иначе щеше да я търпи повече от няколко месеца тук. А заради сегашната ситуация това щеше да е с катастрофални последствия.

Грегъри търпеливо чакаше да оправи всичко, макар че не го изискваше от нея и най-накрая да се приготви. Когато бе напълно готова тя се обърна към него с обръщението "Вие". Душата му се сви, но не го показа, все така стоеше с гръб, без да я поглежда.
-Моля да не казвате на Себастиян Дантес, че съм била тук. И се надявам никога да не разбира.
Да, разбира се, че няма да иска той да разбере. Как иначе, ще я накаже. Мортем никога не е можела да отстоява правата си, но в случая Грей сам ги захвърли. Нямаше намерение да й причинява главоболия заради собствените си своеволия и чувства.
-Бъди спокойна. - продума той сухо.
Момичето му повярва и се обърна да си ходи. Погледна го за един последен път. Не знаеше кога ще го види отново и излезе, като затвори вратата след себе си.
Когато усети, че е далеч мъжът се обърна и видя подредената му къща. Отиде до масата и съзря каната с чай. Кръвта му закипя. Той рядко се ядосваше, но сега изпитваше гняв. Гняв към нея, но най-вече гняв към себе си. Грабна порцелана за дръжката и го хвърли към стената, където той се разби и остави мокро петно.
-По дяволите....

/Тери пиши където искаш/

Докато идваха насам Мортем не откъсваше погледа си от Грегъри. Чудеше му се. За човек който прекарва повечето си време в четене на книги или пък разнасяше пакетчета със семки на онзи мързелив дявол беше си силен. Но това което я накара да проговори чак след няколко минути беше:
-Не е вярно, не съм лека.
Тя притисна ръцете си към гърдите и въздъхна.
-Да знаеш че съм качила едно, две кила докато бях горе.
Е тук леко излъга. Физически не беше възможно да качи нещо, при положение, че се хранеше веднъж на два дена. Но просто избор на живот.
Щом стигнаха и Грег отвори вратата, влязоха. Момичето се поогледа и това което и падна пред очите беше петното на стената. Знаеше целия интериор на къщата му и можеше с вързани очи да се разхожда из нея без да се блъсне. Просто толкова време беше прекарвала тук особено когато имаше БРСП, което ще рече "Бесен родител след петите и.". Момичето продължи да гледа петното и внимателно стъпи на земята. Приближи се до стената и започна да го проучва. Приличаше на петно, което се получаваше от някаква течност.
-Грегъри това от кога е?

-А, това ли? Не е нищо. Просто се препънах и излях малко чай онзи ден. Не го мисли.
Добре де, излъга, но не можеше да й каже, че е счупил каната от бяс онзи ден, когато тя си тръгна, още повече, че сам я изгони. Но какво пък. Тя също го излъга за килата. Не била лека. Ако ще и сто кила да е, пак щеше да е лека за него. Все пак той не беше кой да е.
-Което ме подсеща. Защо не отидеш да се изкъпеш докато аз направя нов. Цялата си прашасала от гората и трънаците.
Мортем се огледа и осъзна, че той е прав. Дрехите й бяха мръсни, ходилата черни, като от сажди.
-Но аз нямам дрехи.
-Напротив. Когато си тръгна по-рано прибрах сакът с новите, които Себастиян ти даде. В спалнята са. Можеш да си избереш каквото искаш.
Момичето се усмихна грейнало и кимна с глава.
-Отивам тогава.
И изтича в банята. След няколко минути мъжът чу шума от течаща вода, след което отиде в кухнята и почна да приготвя чай от маточина и розови листа и сухари намазани с пастет от сърна. Беше най-чистият пастет, който можеш да си набавиш и нямаше онзи натрапчив вкус, на тези от обикновено месо. Когато всичко беше готово се върна в хола и нареди нещата на масата. След малко усети чуждото присъствие зад гърба си и се обърна. Пред него стоеше Мортем увита в една от неговите памучено бели хавлии, която й беше доста голяма и краят й се влачеше по пода. Косата си беше обгърнала с кърпа от същия материал и цвят. По бузите й се стичаха струйки вода. Той се усмихна.
-Много си сладка. Вечерята е готова, заповядай.
Тя се настани на едното кресло и мъжът й наля горещ чай. Седна срещу нея и двамата почнаха да се хранят. Не за първи път я виждаше с неговата хавлия, но сега я гледаше през напълно различна призма. Беше като малко, сладко, пухено животинче. Само личицето й се виждаше сред целият този плат и я правеше още по-миличка. Даже не говореше, просто й се наслаждаваше.

Двамата се хранеха толкова тихичко и спокойно, че ако не беше лампата да са казали, че вътре няма никой. Кога за последен път Мортем беше толкова кротка и плаха? Май никога. От дете все се бунтуваше и правеше нещата по своя си начин. Но какво да се прави, просто и харесваше да дразни господаря си и да го кара да си скубе косите от гняв и яд. От друга страна пък винаги тормозеше Грегъри да и чете приказки. Главно за пирати, За Али Баба или Синбад. Имаше някаква слабост към тези приказки.
Когато се наяде тя отпи малко от чая и въздъхна. Беше хубав, приятен. И не само защото книголюбителя го беше направил. Тя остави чашката в чинийката и се сети за онзи ден в коридора. Това определено го нямаше в книгите на Грегъри. Нито пък щеше да е описано някъде. Момичето обърна глава към рафтовете с книги и видя празното място от което беше измъкнал тази, която и даде.
-Аммм ... аз .. трябва да ти върна ... онази книга с митовете и легендите.
После се сви на мястото си.
-Беше наистина интересна.
И понеже пак почваше да се черви хвана кърпата от главата си и я дръпна внимателно. Розовата на цвят коса, сега изглеждаше по-бледа, май боята почваше да се измива. Е не е болка за умиране.
-Но ... няма да харесам ... горния свят заради книгата.

Грег махна небрежно с ръка.
-Задръж я. Може да ти е нужна отново някой ден. А и да имаш нещо от мен когато си горе. Така ще знаеш, че има някой, който винаги ще те закриля.
Мортем се изчерви толкова много след последното му изречение, че й се струваше, че се изпарява в стола и става миниатюрна. Мъжът се повдигна, положил длани на края на масата и се надвеси през нея, като лицето му беше точно пред това на момичето.
-Хаа...не се срамуваш от мен, нали?
Това още повече я накара да потъне в дън земя и той се засмя искрено. Честно, това девойче много го развеселяваше. Красавецът взе съдовете и ги остави в мивката. Сега определено не му се занимаваше с домакински задължения. Щеше да остави това за утре. Сега имаше много по-важна работа и тя е да прекара колкото се може повече време с Мо. Все пак щеше да е тук само за една нощ и не смяташе да я прахосва.
Върна се при нея и се облегна на страничната каса на вратата със скръстени ръце. Наблюдаваше я как стиска кърпата от косата си и тя преминава през пръстите й. След малко усети, че той е тук и се обърна към него. Видя странният му поглед, който не й беше напълно ясен.
-Какво има?
-Нищо. - отвърна спокойно мъжът и прекрачи, стигайки до нея. - Хайде, време е за приказка, това чакаше, нали?
Мортем скочи от стола радостна и Грегъри я поведе към спалнята. Хвана я и я тупна на леглото, в което имаше чувството, че може да потъне от мекота. Той се настани до нея и се зачуди какво да й прочете. Взе една дебела книга от малката масичка до леглото и я разгърна. Беше й ги чел почти всичките. Тук таме се появяваше, някоя незнайна и ето, че накрая той избра една от тях и почна да чете:
-Някога..... много, много отдавна млечните зъбчета живеели спокойно и щастливо в детската устичка. Всяка сутрин и вечер лейди Уайт и Мистър Клийн се грижели за външния вид и здравето им, като прилежно ги почиствали до блясък . Виртуозния танц на Белотата на Лейди Уайт, карала Мистър Клийн често да въздиша по нея. Когато времето отброявало шестата годишнина на Децата , на помощ се притичвала Феята на зъбчетата , заедно с придворната си свита светулки. Феята помагала за безпроблемното пренасяне на млечните зъбчета до новия им красив дом , сътворен от светулките. А на тяхно място в устата на Малчуганковците, подавали главици постоянните зъбчета. Лейди Уайт също сменяла местоживеенето си заедно с верните си приятели. Всички били бели,щастливи и засмяни... Докато един ден ......Помните ли Злата Орисница , омагьосала една Принцеса и целия и замък на 100 годишен сън. Само това, което никой не знаел е , че в гората на същата тази Принцеса , съвсем близо до омагьосания замък, в уханната корона на една Магнолия бил дома на Феята на зъбките. Тя , заедно с вярната си свита от светулки сътворявали новите къщички за млечни зъбки- за всяко дете по една. По цели нощи неуморно се трудели , но работата им била приятна и я вършели с песен на уста. Един щурец се бил заел с музикалния съпровод.....Та това се случило една такава вечер.....и заедно с принцесата и целия и замък ,100 годишен сън заспала и цялата гора, заедно с всичките и обитатели. Млечните зъбки дълго чакали Феята същата вечер , но тя така и не се появила......после минала втора и трета . На тяхно място подали глави постоянните зъбки и децата забравяли за млечните. Малките зъбчета поемали сами из широкия свят, за да търсят своята изгубена фея или поне нов дом. Една друга част от тях пък били изпращани да изпълняват едно народно поверие - и така ,впримчени от мечтите на амбициозни родители се озовавали на недрожелюбни , студени и нечисти места. Дори бях чувала да се говори за един случай на счупено зъбче от военна кубинка номер 46, но това било много, много отдавна, още по време на войната..... Крайната спирка на всички се оказвала една и съща - градското сметище. А там, повярвайте ми е най-неприятното място, което може да се измисли за Дом. Каква била съдбата на лейди Уайт ли ? Новите постоянни зъбки скоро израснали – огромни и снежнобели.....и имали нужда от една по-голяма Лейди Уайт. Уволнена от верния си пост тя автоматически била запокитена в нов дом-мрачен, мръсен , смърдящ на мърша-Казан за боклук. Кошмар , още повече за чистница като Лейди Уайт. Ужасена тя с един скок се пъхнала в една полупразна бутилка от минерална вода. Така се оттървала от мръсотията и смрадта на сметището и започнал нейния почти 100годишен доброволен затвор, защото от другата страна били планините от боклук..... Рано или късно Мистър Клийн, останал без свойте верни приятели и неподражаемата Лейди Уайт бил последван от подобна съдба. Смачкан и изпразнен от съдържание той поемал към мръсните планини на сметището, отчаяно преравял тонове боклук с надеждата, че ще ги открие , но напразно.... Докато един ден.....близо 100години по-късно ......Нали си спомняте за Принца, който целунал Принцесата и тя се събудила от дългия си сън. Принца развалил прокобата на злата Орисница и заедно с Принцесата се събудил и живота в цялата околност. Малките птичета разтръскали крила и запяли, светулките затанцували и продължили започнатите къщички , сякаш нищо не се е случило. Само били леко смутени от пелената прах върху всичко наоколо, но......Вятъра бързо се заел с почистването. Листата на дърветата потреперили и зазвънтяли. Вълшебната мелодия на живота поела новия си ритъм......Само Феята на зъбчетата продължавала сладкия си сън. „Да я оставим да поспи още малко предложила едната от светулките, снощи бяхме в града почти до зори.” Всичко вървяло по мед и масло, с ведър нов дух . Когато Слънцето обагрило небето в алено светулките потреперили и засияли. Взели по една къщичка и с песен на уста полетели през гората , право към децата и млечните зъбчета......и може би така трябваше да свърши приказката , но не би....... Града бил от другата страна на реката и времето там не било спряло.....И сега от другата страна на гората , 100 години по-късно-Живота бил твърде различен..... Няколко мига по-късно ятото светулки връхлетели с бясна скорост в гората и мигали учестено , издавайки писклив звук. Така правели само когато са ужасно изплашени. Феята на зъбчетата тревожно отворила очи, точно когато те нахлули в короната на уханната Магнолия и я обкръжили.Дървото засияло , а на небето се изтърколила същата Луна както някога. Феята на зъбчетата : Защо ме будите в този ранен час , при това със сигнал за тревога!!! Светулките : Ставайте Фейо!!!!- заскрибуцали в хор те.....Със света се е случило нещо.... Нещо...... Феята на зъбчетата : Ох...., а толкова сладко бях заспала....и сънувах чуден сън.За един Красив Принц със странни одежди и една спяща Принцеса, която....... Светулките : Сънят ти е бил истински , само че и ние сме били част от него.....проскърцали тревожно те и запремигали учестено. Феята на зъбчетата : Моля, какви ги говорите....Искам първо да се изкъпя в росата за разсънване и после ще изслушам цялата Ви приказна история.....А Вие се залавяйте за работа.....Децата ни чакат. Феята на зъбчетата се изправила и понечила да се изтегне , но финните и кокалчета проскърцали необичайно..... Светулките направили стена пред нея ... Светулките : Не ,не Фейо , нямаме никакво време за губене ....Ето това е поредното доказателство. А улиците само да видите улиците....претъпкани са с огромни бучащи великани, има безброи светулки , но всички са неми и гледат някакси враждебно..... И знаете ли навсякъде е пълно с безброй безпризорни млечни зъбки, самотни , мърляви и премръзнали. Феята на зъбчетата : Ама как? Ако това е поредната Ви светулчова шега за „Добро утро” ще........... Светулките : Де да беше шега!!!! - проскърцали тревожно светулките Феята на зъбчетата : Чакайте, чакайте, хайде да започнем отначало. Какви бездомни зъбчета , не сме пропускали никого....., а и имаме цял склад с готови мостри за всеки случай!!!!! Светулките : Пропускали сме ...при това цели сто години. Като в съня ти. Феята на зъбчетата : Аз не Ви казах за 100те години.... Феята разтръскала пеперудените си криле и кълбо прах изпълнило светлината. Феята на зъбчетата :Апчихххххххх.......Какъв е този прах и как , а децата....Обиколихте ли адресите? Светулките : Някой е разбъркал адресите Апчих- изкихали в хор те. Всичко е различно . Феята на зъбчетата : А какво казахте за зъбчетата? Светулките : Ами те, те са навсякъде , но рано или късно всички свършват на сметището. А Лейди Уайт и Мистър Клийн са изчезнали безследно. Феята на зъбчетата : Ей ама вече нищо не разбирам ....или може би още спя и сънят ми внезапно се е превърнал в кошмар. А къде тогава са децата с разклатените зъбки? Светулките : Нали това ти казваме, няма ги , но на тяхно място има други, който и пет пари не дават за старите си приятели млечните зъбки....Не е било сън, тоест било е и точно там е проблема....Ела с нас от другата страна на гората и ще видиш .... Светулките озарили малка светла пътека през гората .Феята нямала друг избор освен да ги последва и да се увери с очите си , че всичко това е плод на развинтеното въображение на верните си приятели. Няколко мига по – късно , не очите , а ушите били първите свидетели на новото чудо , наречено индустриализация . Зловещ тътен разстресъл гората. Светулките се сгушили от страх в огнено кълбо и се превърнали в шапка на феята на зъбчетата. Огромен бор се стоварил съвсем близо до тях и едва не ги смачкал. После углошителен шум от моторна резачка отново изпълнил нощната гора. Малко преди следващото дърво да се строполи , прекършено от виещото чудовище,Феята на зъбките се спуснала с пълна пара на юг, но много скоро и там гората свършвала.. Светулките проскърцвали тихичко на главата и „ Виждате ли-и-и-и” Над реката се издигал огромен бетонен мост с безброй светулки, а от другата страна......Всичко било различно. Огромни каменни великани бълвали кълбета дим към небето. Къщичките били оградени с огромни великани и почти не се виждали, а целия град бил пълен с безброй разноцветни светулки......или поне така изглеждало в очите на Феята и верните и приятели. Те стояли като вцепенени докато Зората обагрила небето в алено и светлините на града бавно се стопили. Останал само натрапчивия моторен шум на събудилия се град. Феята и зъбчетата тръгнали обратно към дома си, онемели от кошмара , в който се бил превърнал любимия им град. Трябвало да направят нещо, но малките светулчовци били толкова объркани от страх, че дори светлината им била някак помътняла. Тогава Феята на зъбките взела нещата в свой ръце и съставила план за действие. Феята на зъбчетата : Мили мои приятели, моя светлина .Явно сте били прави за всичко , колкото и да ми се искаше да вярвам, че не е така. Незная как можем да спрем всичко това , но трябва да не спираме да се опитваме да бъдем добри и полезни и затова.....направих план за действие....такъв какъвто можем да изпълним. 1во : Трябва да открием всички загубени млечни зъбчета, Лейди Уайт и Мистър Клийн !!! 2ро : Да сътворим нов и уютен дом за всички тях!!! 3то : Да научим децата 100 години по-късно , че истинските приятели са най-голямото богатство и не бива да ги захвърляме , когато вече не са ни нужни Светулките проскърцали и грейнали някак по-ярко. Речено- сторено. Едва-едва изчакали на небосклона да изгрее първата звезда и направили пътека в гората. И всички тръгнали натам ,през гората, към сметището.Феята продължавала да умува по какъв начин да открие всички изгубени зъбчета, но никаква добра идея не се появявала в изобретателната и по принцип главица. Прелетяли през реката и се понесли над заспалия град . Изведнъж зловонна смрад изпълнила въздуха, нямало съмнение къде се намират. Феята стиснала здраво носа си и просъскала през зъби „ Това не може да е ничий дом, сигурно имате грешка!!!! Прелитали над планините от боклук взирайки се , но......и едва ли щяли да открият нещо ако....позната мелодия тихо изплувала от мрака. Светулките потреперили и затанцували в кръг. Всичко засияло, дори смрадта станала някак по - поносима. Феята на зъбчетата : Чувате ли .....та това е любимата” Рапсодия в Бяло” на Лейди Уайт . Колко красиво танцуваше тя на нея !!! И в миг......се случи Чудото...Спомените се превърнали в реалност. Гласът бил истински и идвал съвсем отблизо. Светулките се скупчили и озарили бутилката от минерална вода , в която Лейди Уайт тихичко си тананикала любимата мелодия. Отворили капака и гласът и изпълнил ноща .Привлечени от музиката запреиждали едно по едно безброй загубени млечни зъбчета. Цяла банда от мърляви хулиганчета с блясък в очите, изпълнили околността и запяли в хор. Пространството се изпълнило с вълшебство. Когато първоначалната еуфория от толкова дълго чаканата среща попреминала Лейди Уайт първа предложила да се махнат дружно от това зловонно място . Феята на зъбчетата ги повела първо да се поизкъпят в реката , а после да и погостуват в гората докато.....успеят да им сътворят нов дом. Всички били толкова щастливи , че отново са заедно , а свежата баня също им се отразила добре. Само в очите на Лейди Уайт все още проблясквала една сълзица , която заплашвала всеки миг да се изтърколи по бузата. Събрали нови сили те тръгнали по пътеката от светлина, която оформили светулките , за да не се загуби някой в мрака. И второ чудо .......Някъде отдалече отново се разнесла добре познатата мелодия . Всички притихнали заслушани. Изведнъж Лейди Уайт простенала „ Клийн” и хукнала по посока на гласа. След нея тръгнала разбира се и цялата дружина и що да видят. Огромен дворец от пластмасови отпадъци , излъскани до блясък и добре накипрени, а по средата Мистър Клийн, пееше. Той 100 години не беше спрял да вярва ,че ще открие свойте верни приятели и беше построил изящен дом за всички от обикновенни пластмасови бутилки. Лейди Уайт направила пирует и се хвърлила в обятията му. Лейди Уайт : Толкова дълго Ви чаках!!! Мистър Клийн : Толкова дълго Ви търсих!!!! Лейди Уайт и Мистър Клийн затанцували , а светулките огряли приказния замък, в който има място за всички. И така всички заживяли дружно и щастливо , заедно както някога. Само , за да си нямат разправии с властите на Новото време , Феята на зъбките регистрирала новия им дом , като „Частна галерия за авангардно изкуство” Неофициално продължавала да приютява малки изгубени зъбчета. Светулките също се заели с новите къщички . През това време Феята на зъбките отишла да навести спящите принцове и принцеси от новото време и да им припомни за това колко е важно да бъдеш добър!!! А на сбогом им оставяла по една малка къщичка за зъбки!!!
Грей затвори книгата и я остави на мястото си, след което се обърна към момичето. Но нещо го сепна. Тя го гледаше право в очите, зачервена, с леко разголена гръд, защото хавлията се беше свлякла. Бузите й горяха от свян, от срам и от...желание. Самият той леко се зачерви. Сърцето му туптеше бясно. Без изобщо да му мисли се наведе и я целуна по челото. После целувката му прдължи по носа, по устните, а накрая по деколтето. Там той се спря. Желаеше я толкова много. Надигна поглед към нея и продума притеснено и в същото време с трепет.
-Мортем...аз....не искам да те....насилвам...Ако не се...чувстваш готова тогава....
Не успя да продължи защото пръстът на розавокосата беше поставен на устните му. Какъв ли щеше да е отговорът й, само можеше да се надява.

Приказката определено беше забавна. Малко и стана смешно заради имената на Лейди Уайт и Мистър Клийн. Но нали не бяха Лейди и Мистър Пропър. Тогава щеше да си е гавра с приказката. И като цяла тази не я беше чел. Момичето го слушаше през цялото време послушно свита в него. Нито вдигаше шум. Сега сигурно приличаше на майко дете, на което му четат приказка за лека нощ. Е то до някъде тя си беше дете.
Но това което я притесни малко или много беше реакцията на Грегъри. Това не беше нещо, което очакваше да получи след приказката.
-Мортем...аз....не искам да те....насилвам...Ако не се...чувстваш готова тогава....
Преди да продължи тя сложи пръста си пред устните му и се усмихна миличко и невинно. Сега въпросът беше дали да се съгласи или да му каже, че не е готова за това. Но за какво точно не беше готова? Да му се отдаде? Да му даде сърцето си, душата си, тялото си. Да почувства онова сладко, забранено удоволствие, което много казват, че е най-големия грах. Нещо, което беше по-сладко от мед, по-горчиво от шоколад. Нещо, което се описваше с куп думи в цели страници. Нещо, което всеки искаше да изпита с човека който обича.
Или пък може би просто да му каже, че не е готова. Той сигурно щеше да я остави отново сама в леглото си. Щеше да отиде в хола и да пренощува там. Точно като последния път, когато беше тук. А на сутринта ... на сутринта щеше да и каже да си ходи. Е това не и харесваше много като опция.
Мо бавно свали пръста си от устните му и сложи ръката си на рамото му. Точно сега изпитваше вътрешно изкъсваше. От една страна не беше разумно да е с него или поне това и казваше главата. От друга страна искаше да е с него. Искаше да изпита онова сладко, забранено удоволствие само и единствено с Грегъри. Да усеща устните му по кожата си. Пръстите му, ръцете как я притискат. Така че какъв да бъде отговора и. Тя го погледна и видя очаквателния му поглед. Момичето си пое въздух и...
-Няма проблем.
И се надигна. Докосна устните си до края на неговите и се усмихна.
-Искам да съм с теб.


/No coment. /

Грегъри се усмихна меланхолично и я прегърна.
-Ти наистина си просто едно дете, нали?
Мъжът я пусна и закри разголената част от тялото й с хавлията.
-Не е нужно да бързаме. Цялото време е пред нас.
Той усещаше несигурността й, затова реши да направи крачка назад. За един човек, още повече момиче първият интимен момент е много важен. Както каза, не искаше да я насилва. За сега му беше напълно достатъчно и само да е с нея, да я държи в обятията си. Това също бе толкова сладко.
Грей се излегна и пъхна ръката си под врата й. Придърпа я до себе си и я гушна.
-Нека поспим. Така е добре, нали?
Мортем сведе свенливо глава. До някъде искаше да изпита това плътско удоволствие с него, но от друга страна му беше благодарна, че не продължи. Наистина не се чувстваше напълно готова да прекрачи тази граница, а прегръдката му бе също толкова сладка, че й се струваше, че може да прекара вечността така, един до друг, прегърнати, той галещ косата й.
Светлините бяха угасени. Двамата си говореха още дълго, с часове за всичко, за какво ли не, за всичко, за което се сетиха. Докато накрая не заспаха. Нямаше кошмари, нямаше непредвидени будения през нощта. Просто един перфектен, топъл и мек сън.