7. Къщата на Грегъри Грей

First topic message reminder :

Седмата ви спирка, ако стигнете до нея е къщата на Всевиждащия. Грегъри Грей е един от малцината приближени на бога. Ако му направите нужното впечатление и той сметне, че заслужавате да продължите, сте свободни. Ако ли не, оставате негов роб завинаги. Може и да сте най-силният, достойният или умният, но ако Грей не ви одобри нямате никакъв шанс за нов живот.


Грегъри Грей

За пръв път от много време момичето спеше без изобщо да сънува кошмари. Без нещо да я тревожи. Реално погледнато тя е просто една объркана душа с вътрешни сътресения. А и какво сънуваше сега. Е то бе просто сценката с танца в "гората на желанията". Отново и отново си представяше онзи момент. Музиката, атмосферата, целувката. Всичко.

На сутринта още щом отвори очи Мортем видя отпуснато лице във възглавницата. Тъй като винаги като станеше сутрин всичко и беше размазано пред очите тя го потърка и тогава вече различаваше фигурите. Грегъри беше толкова спокоен докато спи, толкова сладък когато е така. Направо и идеше да го вземе със себе си и да си го ползва за плюшена играчка.
Но изведнъж в главата и изникна притеснението, че ще закъснее за часовете си и започна да се чуди какво да прави. Дали да го събуди? Дали да си тръгне? Дали да остане и да закъснее малко? Не знаеше. Но едно бе сигурно. Не и се тръгваше. А да го събуди, сърце не и даваше.
Затова тя просто остана така и продължи да си го гледа. Така. А и ако както я беше прегърнал трудно щеше да се измъкне от леглото без да го събуди.

След още половин час, клепачите на Грегъри се помръднаха. После още веднъж и на третият той ги отвори. Първото нещо, което видя бе сладкото лице на Мортем. Мъжът й се усмихна.
-Добро утро.
-Добро утро. - отвърна му тя.
Радваше се, че не си беше тръгнала. Искаше му се да прекара сутринта с нея. След първоначалното разбуждане, Всевиждащият не пропусна случая да я обсипе с няколко целувки, от което й стана много приятно.
-Хайде да закусваме.
Двамата станаха и се облякоха. Грей сложи един спортно-официален панталон и бяла риза, на която зави ръкавите до лактите. Докато момичето се превеждаше във вид, той подготви закуска. Чай, естествено, този път от малини и салата от катък с печени чушки. Богато на протеини ястие, което щеше да й даде енергия за поредния изпълнен с важни задачи и трудности ден.
Двамата седнаха на масата и почнаха да се хранят и да се смеят от разни случки в миналото им.
-Помниш ли преди две години като избяга и дойде при мен цялата изподрана, а аз ти заших дрехите. Хахаха, стана пълно мазало. Никога не ме е бивало с иглата и конеца.
И още много преживявания, които сега се връщаха при тях и до някъде ги радваха, а до някъде натъжаваха.
Когато приключиха красивият мъж я попита:
-Какви са плановете ти за днес? Може да останеш ако искаш.

Мортем изчака Грегъри да излезе, за да може да се преоблече. Междувременно се беше скрила в хавлията му. Щом излезе тя стана и отвори сака. Извади една червено-черна рокличка в готик стил. Абе нещо ей такова. http://www.gothikas.com/shop/images/catalog/02TCS514.jpg .Също едно черно късо якенце, колкото за идеята да има нещо отгоре. После слезе и го погледна.
-Помниш ли преди две години като избяга и дойде при мен цялата изподрана, а аз ти заших дрехите. Хахаха, стана пълно мазало. Никога не ме е бивало с иглата и конеца.
Мо избухна в смях. Спомни си тази случка. Тогава беше отнесла сигурно 40 боцвания от иглата. Като цяло беше доста смешно, макар, и че му мрънкаше, че иска да я посини, за да не я види никой. И че ще остане докато не се възстанови в неговата къща. Разговора им продължи в същия дух и когато се привършиха със закуската Мортем стана и от сервира.
-Какви са плановете ти за днес? Може да останеш ако искаш.
-Ами мисля да ти помогна с домакинската работа. Но ако ме искаш още малко да остана с теб може днес да пропусна уроците. Какво мислиш?
И докато чакаше отговора му реши да отиде да отиде и да измие приборите.

Той застана на касата и загледа как мие чиния след чиния.
-Ако искаш аз мога да те тренирам днес. Няма да е нещо некромансърско, но мога да направя така, че тялото ти да стане по-здраво и силно. Може би не е разумно да пропускаш, а аз нямам задачи за деня така или иначе.
Мъжът стоеше и този път той чакаше отговорът й. Почти беше сигурен какво ще каже: "Трябва ли?" Обичаше я, но не можеше да не признае, че Мортем бе най-големият мързел, когото познаваше, а това хич не му харесваше. Самият той никога не бягаше от отговорност, но това си беше той.

Чиния след чиния, винаги не стигаха, за да избегнеш някоя важна тема от разговора като например, дали Грегъри да я тренира днес. Това щеше да е катастрофално. Едно, че я беше срам да му покаже колко слаба е в същност, друго, че ... абе беше си унизително. докато минаваше към чашите тя се замисли. Може пък да е добре от една страна. Така поне нямаше да пропилее деня. Не че щеше да го пропилее ако е с него, но все пак ...
-Съгласна съм.
Каза тя тихо, несигурно и продължи с започнатото. Дали това беше правилно или не. Разбира се, че беше правилно. Ако искаше да свърши по-скоро с обучението си не трябваше да пропуска тази възможност. Мо хвана кърпата и избърса ръцете си. Остави я на мястото си и погледна Грегъри. Нещо беше особено в погледа му, както вечерта, когато беше застанал на касата и я гледаше. Малко я притесняваше това.
-Какво има?

Грегъри повдигна рамене.
-Нищо. Просто ти се радвам.
Радвал й се? Кога за последно някой й се радваше? Наистина знаеше как да я накара да се чувства специална. Може би трябваше да свиква.
-Това смущава ли те?
-Ами...не... - измънка си под носа момичето.
-Чудесно. Тогава когато си готова ще те чакам в Пустошта. Съгласна?
Мортем кимна. Мъжът се усмихна, обърна се и излезе от къщата. Нямаше защо да я пришпорва. Пет или десет минути изхабени във вършене на нищо, нямаше да се отразят на животите им по никакъв начин, затова й даде време да се подготви психически и физически. Самият той се отправи към уреденото място. Тя можеше и сама да стигне, не за първи път щеше да ходи там, знаеше пътя като пръстите на ръцете си.

-Чудесно. Тогава когато си готова ще те чакам в Пустошта. Съгласна?
-Добре. - отвърна му тя и кимна. Мортем само му се усмихна когато тръгна и се замисли. Пустошта? Хъх. Жега. Мнях. Не и харесваше като избор, но добре, щеше да отиде. Тя се замисли щом ще ходи там по-добре да махне черните дрехи. Все пак черното привличаше слънцето, ако не я лъжеше паметта.
Мо отиде и набързо се премени с бял анцуг. Обу се маратонките и се огледа. Къщата изглеждаше чиста. Поне домакинска работа можеше да върши щом е при него, и той я наглежда. Така де, то това е най-малкото което може да направи за него. Имаше чувството, че му дава твърде малко, а той заслужава повече.
И така тя отиде до вратата. Внимателно я отвори излезе и тръгна към Пустошта.

Грей седеше в любимото си червено кресло и четеше поредната книга от колекцията си. На лицето му се мъдреха очила, които опираха в съвсем малката гърбица на носа му. Колкото и да се опитваше да е съсредоточен, осъзнаваше, че по-скоро прелиства думите неглиже, отколкото буквално да вниква в смисъла им. Погледа му се местеше скоростепено и нищо от прочетеното не влизаше в главата му. Бе просто имитация на дейност, колкото да го разсея от мислите му. Но старанията му не бяха особено успешни.
Отварящата се врата от друга страна, веднага грабна интереса му и Всевиждащият затвори четивото, като го остави на близкостоящата маса. Имаше само двама човека, които нахлуваха в дома му без да чукат и имайки предвид, че единия е заключен, то оставаше само второто предположение. Мъжът не се излъга и през прага премина самият Себастиан Дантес. Съветникът му се изправи и почтително се поклони както винаги. Богът се спря и огледа обгръщащият го интериор. От доста години не беше стъпвал тук. Когато Грегъри му трябваше за нещо сам идваше в замъка. Но сега реши да го посети собственоръчно, а и да огледа кръговете си, на които не беше обръщал особено внимание наскоро. За сметка на това, най-близкият му приближен се грижеше старателно за тях, непозволявайки занемареност.
-Господарю, с какво мога да ви помогна?
-Прав беше! Не може да стои вечно затворена.
Веждите на дългокосия красавец се повдигнаха. Дали наистина чуваше това, което му се струва? Да, нямаше лъжа, нямаше колебание в лицеизраза на бога. Мъжът усещаше как сърцето му почва да бие бясно, смесица между вълнение, радост и в същото време внимание.
-Какво ви накара да промените мнението си?
-Просто не може да не шава. Положението й подтиква дори робите ми да пренебрегват заповедите ми и да се опитват да й помогнат. Няма да търпя неподчинение.
-Значи....
-Да! Но си има условия. Няма да е толкова лесно. Ще я освобождаваш всяка сутрин точно в осем и всяка вечер пак в осем я прибираш обратно в тъмницата. Не искам да лентяйства и да си бара ушите докато е навън. Ще я обучаваш, ще гледаш да се развива. Излизанията извън територията на царството е строго забранено. Ако има такъв прецедент първо ще се допиташ до мен за позволение. Ясен ли съм?
-Кристално.
Дантес кимна сдържано и се обърна да си ходи. Обходи вътрешността на къщата още веднъж. Беше малка, но някак си уютна. Много по-уютна от обширният и просторен дворец. На него му липсваше топлината, която лявата му ръка бе съумял да постигне. Това го накара бегло да се усмихне.
Преди да затвори вратата той се спря и извърна глава към Грей, който все така изправен чакаше, господарят му да излезе, за да продължи с ежедневните си занимания.
-Грегъри....
-Да, господарю?
-Знаеш, че разчитам на теб.
Погледите им се срещнаха и казаха много повече от необходимото. Брюнетът кимна.
-Знам.
-Добре.
Себастиан Дантес напусна личното царство на единственият човек, който не приемаше за роб и се запъти към своят бял мраморен дворец, където щеше да прекара нощта сам.

С Грегъри ходихме из кръговете. Причината беше, че да стигнеш до неговата къща трябва да минеш през всичките, но с него ставаше по-бързо. Той знаеше преки пътища, ако искате го наречете. Малко ме издразни когато минахме покрай онези бездушни ... жени. Те винаги въздишаха покрай него. И си шушукаха колко е сладък и такива неща. Винаги ме е дразнело и винаги съм се цупела, а той ми казваше, че нямам повод за ревност. Да бе. Имам си и то голям. Та те са му хвърлили око, и знаех, че с тях ще си прекара добре.
Но скоро стигнахме неговата къща. Влязохме вътре и аз се залепих за най-мрачния ъгъл от нея. Свих се там, беше си ми добре на тъмно. Още виждах нещата малко размазани на светло. И затова щях да си стоя в тъмното. Скоро могат да ми хвърлят и прякор от сорта на "Мрачната принцеса". Ще е смешно.
-Сега ... какво трябва да правя?
Попита Грегъри. Все трябва да знае какво трябва да правя навън. Нямах право да ходя при хората, нито пък където и да е другаде освен тази територия. Това винаги е важело когато Грей ме е гледал и съм ги запомнила.

Беше се сгушила в ъгъла като мишка, която я е страх да излезе от скривалището си, за да не я хване чудовището, което я наблюдава от тавана с огромните си очи. Първата реакция на мъжа не беше да се засмее, нито развесели. Хвана го жал. Жал, че са я смачкали до толкова, че трябва да прикрива поглед, за да се чувства естествено.
-Сега ... какво трябва да правя?
Знаеше какво има предвид. Очакваше да й даде някоя задача, заръка или кой знае какво. Но вместо това, той се приближи и клекна до нея. Тези седмици само клякаше, за да я погледне. Това също го натъжаваше. Хвана я за ръката и я издърпа от импровизираната си дупка. Мортем понечи да се изтръгне и да се залепи отново в ъгъла, но Грегъри я стисна силно.
-Не се страхувай.
Тя го погледна и видя твърдият му, решителен и най-вече покровителски поглед. Отпусна се, въздъхна тихо, затвори клепачи и направи няколко стъпки напред, държаща се за него. Той я поведе към центъра на къщата.
-Хайде....отвори ги.
Розавокосото момиче отвори бавно, едвам едвам клепачите си, а очните й ябълки леко трепкаха в орбитата си. Светлината я дразнеше. Отне й доста време докато почне да свиква. Време, което Грей й даде, без да я пришпорва, търпеливо и мълчаливо. Щеше да й даде колкото нужда има.
Когато най-накрая възвърна способността си да вижда нормално, Мортем почна да се върти около себе си и да оглежда къщата. Беше прекарала толкова време в онова ужасно място, че сега й се струваше, че вижда домът за първи път. И й се стори още по-хубав от преди, макар че не разполагаше с кой знае какъв лукс. Съвсем нормална къща, но за нея беше нещо много повече.
-Сега.... - положи длани Грег на раменете й. -Ще те изкъпем.
Той я поведе към банята, напълни ваната до горе с топла, почти гореща вода и пусна едно от онези малки сапунчета вътре, които се разтваряха за минути и правеха всичко в пяна. Съблече я внимателно и нежно, а после и себе си. Знаеше, че тя няма да иска да е сама, нито ще му позволи той да я къпе, като някакво бебе, затова реши просто да й прави компания.
Мъжът стъпи във ваната, подаде й ръка и Мортем се озова при него. Седнаха на дъното на съда и водата обля тялото й. Малко по малко то почна да възвръща осезаемостта си.
-Усещаш ли я?
-Кое?
-Топлината.
Мо се усмихна. Да, усещаше я. Отначало трудно, но с всяка изминала минута все повече и повече. Тази усмивка бе достатъчен отговор на мъжа. Тй хвана лицето й в шепата си, доближи го до своето и я погледна в очите.
-Когато си в тази къща няма да си затворник. Не и докато аз съм собственикът й.
После доближи устни до нейните и ги вплете в една красива, плътна и дълбока целувка. Искаше да го направи много по-рано, но знаеше, че тя не е в кондиция за каквото и да е. Изчака удобният момент, когато ще почне да се чувства като живо същество отново. Чак тогава я дари със своето сърце и ето, че тя му отвърна. Когато се отделиха един от друг, Грей я изпръска с малко вода и се усмихна.
-А сега да измием тази коса и това малко телце.

/Тери свободно РП, душко./

Като ме плисна се намръщих и го погледнах. Не беше нужно да ме плиска със сапунената вода. Но явно на него му беше много забавно. Е нямаше лошо. Стига да се забавлява всичко щеше да е супер. Или само аз така си мислех? Какво значение всъщност имаше.
Внимателно се пресегнах да взема една бутилка. Погледнах я. Май това беше шампоана. И тогава усетих как очите на Грегъри ме следят като сянка. Свих се отново на мястото си, но все пак реших да кажа нещо.
-Ако имаш предвид теб под "малко телце". Да съгласна съм. Последния път когато бяхме в Роузкил беше целия в мръсотия.
Усмихнах се и започнах да му сапунисвам косата. Даже се приближих малко повече до него. Гледах да не го дразня или нещо от сорта. Знаех, че мога да съм много досадна понякога. Даже не понякога, ами винаги.
Скоро и двамата бяхме като чисто новички и сега само си седяхме, и мълчахме. Не че беше много забавно да мълчиш, но не ми се говореше много, много. От време на време му хвърлях по някой поглед, но после пак се свивах на място. И ето, че когато се престраших да му кажа нещо то беше такова:
-Ако господаря разбере, че изпитваме чувства един към друг ще ни накаже.
Бях си сигурна в това. Той винаги повтаряше, че демоните не изпитват чувства, че никой не трябва да изпитва чувства тук долу. Освен него. Той можеше. Затова триеше спомените на другите и ги караше да страдат.
-Но ще сме добре ако не разбере.
Приближих се до Грей и го прегърнах силно. Затворих очи и постоях малко така.
Не след дълго излязохме от банята. Оглеждах се как ми стои една от хавлиите му. Имаше само една дума, която да опише това, което виждах. И тя беше ... огромни. Ми да хавлията му ми беше огромна. Приличах на снежен човек. Само дето не бях толкова пухкава като тях. Грей ме заведе в спалнята си и ми даде някакви дрехи. Въздъхнах и ги облякох без да мисля. А когато се видях в тях само се намръщих. Той трябва да се шегува с мен. Беше ми дал от онези рокли, които хората обличат куклите си. Точно така. Като техните рокли. С корсета, който ги стяга. Дългите ръкави. Самата рокля не беше дълга. Всъщност беше до коленете ми. Но пак ... приличах на играчка.
-А бях прав, стои ти добре.
-Не съм съгласна.
Побързах да му отговоря. Той само се приближи до мен и сложи ръце на рамената ми. Но преди да е каза нещо го погледнах.
-Не съм играчка.
Той леко се засмя и седна на едно от креслата си. Накара ме да се приближа и ме дръпна при себе си. И така се намерих в скута на Грегъри Грей.
-Не си играчка, но кукла .. да.
Дразнеше ме. Знаех го. Опитваше се да ме накара да си върна предишния гаден характер и май успяваше.

Дразнеше я, защото искаше да се върне към това, което беше. Онова борбено дете, готово най-накрая да приеме себе си и света. Знаеше, че ще е трудно, ще отнеме известно време и нямаше да я пришпорва, но все от някъде трябва да се почне. И въпреки, че пак се цупеше, все още виждаше в очите й нотка на тъга, меланхолия и вина. Грей въздъхна и я отдръпна съвсем малко от себе си, за да има пространство да диша.
-Виж, Мортем....Така минава животът: ден подир ден, хранене подир хранене, мъка подир мъка. Зъболекарят запълва зъбните канали един по един. Писателят пише романът си страница по страница. Загърбваме всичко, от което се страхуваме. Наблюдаваме през прозореца птиците в небето и не се обръщаме, когато в коридора зад нас проехтят стъпки. Казваме си, че макар понякога облаците да приличат на риби, еднорози или на призрачни конници, всъщност са само облаци. Дори когато в тях проблесне мълния и ги озари отвътре, си казваме, че това са най-обикновени облаци и си мислим за следващото хранене, за следващата мъка, за следващата страница. Така минава животът. Ти не донесе мъката на онези хора. Ти просто я подбутна. С теб или без теб тя пак щеше да дойде. Да потропа на портата им и някой друг щеше да я отвори. Можеш само да се радваш, че беше ти, а не някой по-слаб психически. Защото той нямаше да понесе угризенията като теб. Дори ние не можем да спрем съдбата. Затова спри да се обвиняваш и изживяваш като палач покрусник.
Мъжът замлъкна и я погледна в очите. Нямаше особена промяна.
-Ще ти дам малко време да помислиш над този въпрос. През това време аз ще направя нещо за ядене. Днес само ще си почиваш и ще възвръщаш силите си. Имаш нужда от тях.
Той я отмести от себе си и се изправи. Отиде в кухнята и почна да приготвя храна. Момичето остана само и искаше или не, почна да мисли над думите му. Мислите си ще сподели сама, само след малко. А до тогава, Грегъри се върна и почна да нарежда масата. Донесе топла супа, току що изпечени питки, от които още излизаше пара, една голяма купа с плодове и друга с нарязани зеленчуци, бучка сирене, кана чай и натурален сок.
-Няма да те насилвам. Яж колкото искаш. Знам, че ядеш малко, но все пак си вземи. Трябва да си силна, физически духовно. Изкорени вината веднъж за винаги. Колкото по-бързо, толкова по-добре.
И това щеше да е трудно, но се налагаше, за да продължи с живота си и да го промени с течение на времето. Всичко зависеше само и единствено от нейната воля.

Докато беше в кухнята наистина се замислих над думите му. Знаех това. Пределно ясно го знаех, но моето отчаяние, мъка, самота те се пораждаха от факта, че заради грешката ми ме мислеха за чудовище. И сега когато се появиха тези думи се появи и моята друга част от съзнанието. Досега бях жизнерадостна, до някъде весела. А когато Грей беше около мен ставах твърде емоционална. Може да се каже, че витаех в облаците. И ето, че с тази постъпка всичките негативни емоции, които таях в себе си се появиха и ме обгърнаха. Както стана онзи ден с Джим Картър.
Известно време гледах към масата и не обелвах и думи. И изведнъж просто си поех дъх и се усмихна.
-Искаш ли да ти разкажа, какво стана в тъмната стая?
А това не го очакваше. Виждаше се по погледа му. Но кимна затова започнах да разказвам.
-Първия ден освен, че се наранявах нищо особено, но после започнах да губя себе си в тъмнината. Беше странно, сякаш умирах. И то без някой да ми е забил нож в сърцето, но това не беше лошото. Появи се някаква жена, която ми показа, какво съм направила. Имаше много унищожени и съборени места. Видях Дрейк напълно безжизнен. Гроба на Лушиъс, труповете на Синк и Корнелиус. И Боунс, който само се радваше на това, което донесе на тази територия.
Поех си малко дъх и отпих малка чаша от чая. Тази топла течност винаги ми е харесвала. Не мога да обясня защо, но сега да се върна към обяснението.
-После се отчаях още повече. И когато почти бях мъртва се появи някакво гущероподобно грозно нещо. Имаше шипове и беше ужасно с една дума. Каза, че то е моята вина и, че аз съм я създала. Това доказва, че човешкия ум е нещо много повече от това, което си мислим. Но трябваше да се бия с моята вина и накрая си върнах съзнанието. Иначе сега нямаше да мога дори да ти кажа и две думи.
Започнах леко да се кикотя като се чух да казвам тези думи.
-Като се замисля е смешно. Не мислиш ли?
Поогледах масата и хванах една виличка. Забодох някакъв зеленчук и казах на Грегъри да каже "ааа" и му го подадох. И продължих да се усмихвам, и да се държа все така безгрижно, и да сменям темите.

Честно казано, на него не му беше много смешно. Да не кажа никак. Знаеше, че заключените за дълго време хора преживяват подобни катаклизми. На някои от тях дори е присъствал. Боже, та някои дори сам ги е създавал, но това бяха онези осъдените да преминават кръговете. Не му беше много забавно когато се отнасяше за нея. Може да кажете, че е егоист, но фактите са си факти. Нечие страдание се приема много по-леко, когато нямаш чувства към определения човек. Когато те са замесени е трудно да приемеш, че ближният ти е бил подвластен на извратените приумици на мозъка и съзнанието си. Тогава нещата стават доста страшни.
Мортем се опитваше да му натика парче краставица в устата, преструвайки се, че всичко е наред и не й пука. Пукаше й, маската, която слагаше не минаваше пред него. Той хвана китката й и я стисна здраво.
-Престани.
Лицето на момичето посърна, погледа й се замъгли.
-Радвам се, че се смееш, но не и когато е изкуствено. Искам да си искрена. Искрено щастлива. Знам, че в момента ти е невъзможно. Знам от какво се боиш, но нека ти кажа нещо. Нека ти разкрия реалността, такава каквато е, а не такава каквато онази жена ти я е показала. Първо Лушиъс никога няма да умре. Каквото и да стане, той ще продължи да съществува. Защото единствените способни да го убият са боговете, аз, може би, но само може би Саша и....и още един, но той не е Боунс. А колкото и силен да е, колкото и умел некромансър, не може да се изправи срещу всички на едно. Няма да успее да събере голяма армия, защото никой няма да иска да се съюзи с него. Какво мислиш, че ще стане ако се изправи срещу Корнелиус, Геш и Пахт едновременно? Да не говорим за пазителя на Шеридан и още други, които биха защитили гилдията на всяка цена. Че ще ги убие? Не, това не е възможно.
Хелските го слушаше, но нещо й направи впечатление. Една искрица, която не можеше да избие от главата си. Онази въпросителна, на която не даде име.
-Кой е последния човек, който може да го убие?
Грегъри я погледна и веждите му се сбърчиха.
-Няма значение.
-Напротив, има. Кажи ми! - тонът й беше почти заповеднически.
Това не му се понрави, ни най-малко, но може би не можеше да крие от нея вечно.
-Запомни, че нямаш право да се месиш.
-Знам.
-Обещай ми, закълни се, че няма да го правиш, независимо какво.
Девойката се замисли за момент, но накрая обеща. Не можеше да го лъже, не искаше и щеше да спази обещанието си.
-Дориан Смит.
Изведнъж тишината възцари и изпълни къщата. Двамата бяха толкова безмълвни, тя толкова невярваща на ушите си, че можеха да доловят тихото жужене на някоя муха.
-К...какво....?
-Да. Дориан Смит. Тя е единствената друга, която може да сложи край на живота му. С доста усилия, но все пак с реален шанс.
-Не разбирам....
Мъжът се изправи и отиде до камината, която сега бе загасена. Положи ръка на нея и се загледа някъде напред.
-Казах ти, че през тези седмици не съм стоял със скръстени крака. Докато я търсех, разбрах и какво й е толкова специалното. Разбрах защо Боунс я иска за себе си. Оказва се, че я е имал още преди много години, но е позволил да му се изплъзне от ръцете. После когато е постъпила в гилдията, когато и ти си се запознала с нея, пак за малко е щял да спечели доверието й, но нервите му са изневерили и за пореден път я е изгубил. Каквото и да й е причинил, дори да е изтрил паметта й, както смяташ ти, той просто не може да я укроти. А се е опитвал. Опитвал се е в рамките на четиридесет години.
-Моля? - все повече почна да се обърква демонът. -Искаш да кажеш, че тя е...
-Че тя е близо петдесет годишна.
-Но това е невъзможно. Тя не е демон, щях да усетя, ако е.
-Не съм казал, че е демон.
Мортем усещаше как кожата й настръхва. От известно време се опитваше да разгадае тази загадка, но тя се бе оказала по-голяма отколкото предполагаше.
-А какво е тогава? - събра смелост да попита след известно време.
Грей се обърна към нея и впи сухият си поглед в очите й.
-Полу бог!
-Н...не....
-Знаеш историята на Скитника, нали?
-Да....
-Оказа се, че изгубената му енергия, не е толкова изгубена, колкото старейшините си мислят. Преди четиридесет години Боунс е намерил начин да я привлече към земята и я е вселил в тогава невръстната Смит. Разбираш ли? Затова я иска, затова е толкова вманиачен, толкова лудо пристрастен в нея. Затова я обича толкова много. Защото тя е неговият влак за сила, за мощ, за величие. Затова иска да е до него. За да елиминира всички, които застават на пътя му. А най-вече, за да елиминира Лушиъс Пахт. Без него общата победа ще е много по-лесна. Но явно тя е отказала. Затова той е намерил единственият начин да не му пречи, да не осуети планът му. Но без нея, той няма никакъв шанс. Никакъв.
Известно време, Мортем седеше като вцепенена. Не беше сигурна дали може да поеме и смели цялата поднесена й информация. Истината за всичко, което се случва, за живота на една привидно съвсем обикновена мъртвородна й бе поднесена на тепсия, но хапката се оказа прекалено голяма и всеки момент можеше да й заседне на гърлото.
-Се...Себастиан знае ли?
-Да. Казах му преди седмица. Знаеш ли как реагира? Изсмя се! С нетърпение очаква развоя на събитията. Каза да не се бъркаме, да не се месим и да оставим човеците да се оправят сами. А ако случайно Дориан си върне паметта, е още по-добре за него. Тогава ще наблюдава един истински спектакъл.
Грегъри се оттласна от камината и се върна на креслото. Положи лакти на коленете си и изви врата си напред към нея.
-Ето ти цялото разковниче: Боунс не може да победи без Смит, а тя няма никакво намерение да му помага.....

Грегъри хвана ръката ми и това ме накара да се стресна. Започна да ми вика да спра да се преструвам. Но явно не помнеше. Една лъжа, колкото пъти и да е повтаряш накрая тя ще стане истина, ако се държа лекомислено, съзнанието ми да витае в облаците. Откъсвам се от лошите мисли, емоции и тогава ще мога да съм същата като преди. Същото онова чудо, което дразнеше бога и му се репчеше.
После дойде и новата информация, която беше като история за духове. Страшна, плашеща. Нещо олицетворяващо страдание и отчаяние, но някак си в себе си показваща, че няма да свърши зле. Че винаги можеш да видиш нещо отвъд това, което се разказва в нея. Но пък явно Дориан била полу бог. Колко хубаво. Тъкмо няма да се притеснява, че ще остарее или нещо от сорта. И заедно с Пахт и Таня, че и самия Геш ще могат да си правят пияни купони. Това ще е смешно.
И като за край реакцията на татенцето била безценна. Значи просто се изсмял. Колко удобно за него. Вярно, че е бог, но понякога не приема хипотези за различните създания.
-Значи просто ще стоим и ще наблюдаваме какво става.
Казах и се изправих. Направих няколко крачки и после пак се върнах. В тъмната стая бях свикнала постоянно да се разхождам и май това се е прехвърлило като навик.
-Грегъри, може ли да те помоля нещо.
Той малко сухо и с нежелание каза "да", но не му обърнах голяма внимание.
-Аз не мога да излизам, но ще отидеш ли в Роузкил някой ден. При Таня Демоноподобна е ... едно мече. Всъщност първото, което ми подариха.
Започнах да чупя пръсти и да се свивам на място.
-И искаш да ти го донеса.
Е след като сам го каза .. очичките ми светнаха като на малко дете видяло нещо сладко.
-Ще го направиш ли?
Той вдигна рамене, но за мен си остана факта, че все пак някой ден може и да си видя Мечо Грегъри пак. И сега като се заговорихме за плюшени играчки. Май имах някъде една на горила, а не и бях дала име. Тя ще бъде Боунс. Същата като него е. Веднъж се ядосах и хванах факла и право в окото и. После и сложих превръзка и сега си стои самичка. Вярно, преди бях пироман.
Поогледах се отново и видях нещо интересно. Отидох до прозореца и погледнах през него. Отворих го и се пресегнах. С малко мъки достигнах това, което ми направи впечатление и когато го показах беше някакво много малко цветенце с лилави цветове. Върнах се и го дадох на Грегъри.

В интерес на истината очакваше да е по-шокирана, но тя прие новината доста добре. Може би прекалено добре. Все едно не е нищо особено. Все едно да й кажеш, че сутрин птиците летят. Може би не я интересуваше толкова колкото представяше преди или пък вече й бе все едно. Или пък смяташе, че нещата ще се наредят. Само ако знаеше. Ако знаеше през какво минава всекидневно "приятелката й". Смяташе, че демоните са обречени на вечна самота и страдание. Как ли щеше да гледа на Дориан ако знаеше, че организмът й всекидневно бива отравян. Как ли щеше да реагира ако знаеше, че тя вижда в бъдещето. Какво ли щеше да почувства ако знаеше, че кърви, че тялото и съзнанието й прекалено често изключват и я водят до ръба на смъртта? Какво ли само? Но тя нямаше да разбере, защото той нямаше да й каже.
Предпочиташе да я гледа такава, безгрижна, усмихваща се. Тя откъсна едно цвете и му го подаде. Отначало мъжът не го пое. Гледаше ту него, ту нея, като проникваше през стената, която си беше изградила, за да види вътре в нея. Не обичаше да го прави, но сега се налагаше.
-Искрена ли си? - попита той съвсем сериозно.
-Да! - отвърна Мортем и чак тогава той взе откъснатото растение.
Завъртя го няколко пъти между пръстите си, а после вместо да го задържи за себе си, го закичи в косите й, малко зад ухото.
-На теб повече ти отива.
Грей се извърна към масата и забеляза, че не е яла нищо.
-Обеща ми да събереш силите си.
Момичето се намуси, но за да му докаже, че е сериозна седна и хапна малко супа. Не много, но поне сложи нещо в иначе празният си корем.
-Ето, доволен ли си?
-Много. - ухили се той и я целуна по челото. -Кажи сега какво ти се прави. Без да се напрягаш много разбира се. Искаш ли да се разходим някъде или да си останем тук? Ти решаваш.
Демонът повдигна пръст и заяви за всеки случай.
-А....Само да не кажеш да се качваме горе. Всичко друго може.

-Нямаше да предложа да ходим горе.
Леко се намусих, че си помисли това. Предпочитах да си стоя в тази територия отколкото да бъда при хората. Но той го знаеше, затова беше просто глупаво, че ме предупреди. И сега мислих какво ми се прави. Не исках разходки, само това правех. Всъщност само бездействах и самосъжалявах. И затова сега не исках да правя нищо от това.
-По-добре първо да подредим.
Погледнах към масата и внимателно започнах да нося чиния по чиния нещата в кухнята. Там внимателно ги подредих на плота. Не знаех какво щеше да ги прави, но поне да не стои в хола. И понеже всичко е хубаво с песен на устата си тананиках някаква мелодия. Щом всичко беше подредено внимателно в кухнята се спрях пред някакво украшение. Хванах го внимателно и се засмях. Явно пазеше такива неща. Върнах се при Грегъри в хола и го погледнах. Той пак си четеше някаква книга.
-Грегъри .. искаш ли да отидем някъде из територията.
И преди да е казал нещо последвах примера му и пак с пръст пред лицето му.
-Но без при гадните самодиви. Те са гадни.

Както дойде тук, това ми се губи. Нито какво изобщо срещнахме по пътя си. Не че разбирах как ставаше този номер, но здраве да е. Щом няколко минути ми бяха като в тама, така да бъде. Хубавото обаче беше, че стигнахме до неговата къща. Влязохме вътре и се поогледах. Усещах онзи уют, който в огромния дворец липсваше. Там сякаш такова нещо като топлота, светлина, надежда, дом не съществуваше, но не ме интересуваше това. Възприемах цялото долно царство като своя единствен по рода си дом. И истината беше, че той си е такъв. Къде ще видите в задния си двор захарна градина или пък от терасата да можете да уловите луната?
Грегъри ме дръпна навътре в къщата си до спалнята, а аз изобщо и не се съпротивлявах. При него трудно можеше да направиш нещо различно от това, което той иска. Така, че защо да се дърпам, като така или иначе неговата ще е накрая. Щом влязохме в спалнята той накрая пусна ръката ми. Вдигнах я до нивото на гърдите си и леко я стиснах. Гледах го как търси нещо, което беше доста смешна картинка. Явно предпочиташе някои неща да го прави без магия, което си е похвално. Приближих се до него и сложих ръка на рамото му, но в следващия момент той вдигна някаква черна кутия, толкова рязко, че аз се стоварих на земята. Повдигнах се и леко се подсмихнах. Грегъри ми подаде кутията, а аз на свой ред я отворих. Леко се учудих при гледката. Беше нещо черно. Оставих кутията на един стол и извадих черното нещо и когато разбрах, какво е премигнах няколко пъти. Беше дълга черна рокля, имаше доста голяма цепка от едната страна, която може би ако облека роклята ще стига до ханша ми. На кратко ще има да показвам крак. Ръкавите също бяха дълги с цепки до лактите. И като за край деколтето беше ... закриваше прелести, но и показваше достатъчно.
Леко вдигнах раменете и оставих роклята на стола. Накарах Грегъри да легне на леглото, пък аз си се настаних до него и си го гушнах. Поне мога да си го гушкам като плюшено мече.

Ето това си беше истински Рай, пък го наричат Ад. Но нима да си с любимия човек, необезпокояван от нищи и никой, да го прегръщаш, да му се любуваш, да си свободен да го обичаш, може да се нарече Ад? Не, Ада е в представите ни, сами го изграждаме и сами го възприемаме като такъв. Докато си щастлив, дори да живееш в канавка, за теб тя ще се превърне в най-скъпият палат и нищо не може да промени това усещане.
Тези обикновени на пръв поглед действия, като излежаване в леглото, бяха толкова банални, толкова смъртни и в същото време възвишени. А после казват, че демоните и свръхестествените твари не могат да чувстват. Не е вярно. Чувстват както всички останали, като мен и теб, просто не го показват на всеослушание. Защото са им скъпи, съкровени. Факта, че живеят вечно, ако някой не прекъсне жизнения им път предварително, са ги направили предпазливи и пестеливи, но именно затова, чувствата им са дори по-истински. И да не пропуснем илюзията за плюшеното мече. Не само, че Мортем го възприемаше като такъв, ами и той самият се почувства като плюшена играчка. Мека и лесна за мачкане, успокояваща, като онези топчета, които много хора въртят между пръстите си, за да потушат нервите си.
-Между другото, утре мисля да се кача горе, за да взема мечето ти.
Очите на Хелските светнаха при тези думи. Толкова се зарадва, че чак подскочи в седнало положение и го изгледа досущ като благодарно куче, на което са хвърлили кокал след седмица гладуване.
-Наистина ли?
-Нали ти обещах? Аз изпълнявам обещанията си.
Момичето се метна в обятията му с нескрит смях и обви вратът му с ръце.
-Благодаря ти, благодаря ти!
-Хахаха, за нищо дечко. Тъкмо ще видя как се справя нашата малка Таня. Не съм я виждал от години. Честно казано малко ми липсва присъствието й. Беше едно от малкото светли неща тук, но доста осакатена душевно. Нещо да й предам от твое име?

Учудващо беше, че не е забравил за мечето. То, не че беше толкова важно тези дни, но все пак беше някак си .. не знам .. мило .. сладко .. приятна изненада. И нямаше как да не го прегърна затова, че ще ми донесе играчката. За жалост радостта не продължи дълго. Чух името на единия от демоните в Роузкил. Сигурно ако беше Геш нямаше да ми стане нищо, но Таня .. както и да е. Изправих се и отидох до прозореца. Скръстих ръцете си зад гърба и се загледах в луната навън. Сребристата светлина беше студена, мрачна и проклинаща.
-Не мисля, че имам нещо да казвам на никой от горе.
Затворих очите си и само въздъхнах. Не мисля, че изобщо на някой от горе ще се зарадва дори да пратя цял легион, да им помага, а и не можех да се меся в горните дела, затова нека просто си остана така. В момента душата ми беше студена за тях, а болката, която изпитвах от онова, което им донесох беше толкова жестока. Убиваше ме бавно. Тухла по тухла тя създаваше моя затвор, който накрая ще се окаже пак онова гнусно създание - моята съвест.
-Мислех, че ти е приятелка. - чух гласа на Грегъри. Обърнах се към него и седна на леглото до моя любим. Погалих лицето му, но някак си студено. Сякаш беше просто една душа, един от онези навън, бродещи по пътищата на подземния свят, който някой ден ще станат просто храна на демоните.
-Приятелството е твърде надценено. - доближих лицето си до неговото и допрях чело до чело. - И нашата раса не става за приятели. Нито пък горния свят ме интересува. Ти се срещни с Таня, но май се страхува от теб. Просто нямам какво да и предам.
Говорех толкова изкуствено, толкова .. безпристрастни и бездушно сякаш наистина мислех думите си. Сякаш приемах всичко отгоре като торби с кокали и мръвки, но така беше по-добре. Сама трябваше да се самозалъгвам за някои неща, за да не изпадна в някоя дупка на депресията.
-А сега лягай вече.
И го бутнах назад. Легнах до него, сгуших го в себе си и затворих очи.
-Ако ще ходиш утре горе ти трябват сили, затова ще спиш.
То по-скоро това си беше заповед, но добронамерена. Исках да е отпочинал, а не да дреме на мястото си. И надявах се да разбираше това.

Можеше ли да възрази? Не, едва ли, по-скоро малко вероятно. Затова просто се отпусна назад и затвори очи, отпускайки тялото си, което много скоро бе последвано и от душата и ума.
-Лека нощ, Мо.
-Лека нощ, Грег....
Мортем не обичаше особено много да спи, както и да яде, но спането в едно легло с Всевиждащия бе друго нещо. Тогава сънищата сами идваха и я откарваха на един различен кораб, по течението на морето, а тя спокойно можеше да гледа през палубата как игриви делфини подскачат за поздрав, как чайки квакат в небето или как слънцето ти маха за добре дошъл. Мислеше, че е невъзможно да преживее нито един кошмар докато той е до нея. Може и да се залъгваше, но не и тази нощ. Тази нощ спа спокойно, непробудно като бебе, което няма ни един проблем на света. Нито едничък, за който да се притеснява.
А на сутринта се събуди росна и свежа, като новородена. Чувстваше се жизнена, здрава и щастлива, но и сама и не метафорично, а буквално. Грей липсваше от леглото, а страната на която бе спал бе застлана отново, както си му е реда. Знаеше, че ще ходи да й връща играчката, но не предполагаше, че ще е толкова рано. Или бе нетърпелив да й угоди или се бе събудил прекалено рано и е нямало какво да прави. Каквато и да е причината, Мортем бе напълно сама в къщата му, а до нея достигаха стенанията на някои от мъчениците, които заобикаляха околията, имайки предвид къде се намира дома му. Ама че място за живеене - на пъпа на кръговете, точно в средата им. Страхотно, няма що. Макар че, ако трябва да сме честни, агонизиращите вопли не й пречеха толкова много. Беше се научила да ги игнорира и да не им обръща внимание и само от време на време придаваха онова леко раздразнение, което се появява, когато някоя досадна мушица шуми в ухото ти. Като изключим това, с времето се бе научила да не ги съжалява, а по-скоро да приема стигането им до тук като последна, напълно нормална дестинация. Като краен завършек на едно съществуване, с бледи изгледи за ново начало.
Така, след известно излежаване, принцесата се надигна от леглото и се зае да се вкарва в ред. След като се изми и среса, дойде ред и на новото й облекло. Облече роклята, която буквално полепна по тялото й. Сякаш бе ушита само за нея и за никоя друга. Очертаваше формите й перфектно, на нито едно място не бе широка или тясна, просто идеална. Единственият проблем, ако можем да го наречем такъв бе, че я състаряваше. Правеше я да изглежда по-възрастна, отколкото реално бе, но дали това й пречеше или не бе въпрос на лична гледна точка и преценка.
Сега пред нея стоеше въпроса дали да го чака да се върне, което можеше да продължи доста дълго време или да вземе денят си в свои ръце и да се наслади на свободата си.

/Тери свободно РП. Само те съветвам да не го чакаш, защото с него ще се забавя./

Някак си с този успех бях доволна. Вярно, трябва да поработя над тези неща, но за момента беше повече от перфектно. Все пак не бях още толкова добре развита. И търпението ми беше леко изострено. Тааа важното, е че успях поне за малко време да го направя. А все до понеделник ще свикна за близо час или два да се държа така.
Сега когато бях останала сама се чудех, какво да правя. И какво ми мина през главата. Да отида да по досаждам и на Грегъри. Поне щях да го видя. След сутринта не бях му виждала лицето и исках просто да прекарам малко време с него. Да го прегърна и да му разкажа за деня си и после да го изнудя да спя при него. Всъщност не бях идвала в тази къща от доста време. И сега някак ... нещо в мен тръпнеше.
Докато ходех по пътеките, които по някаква странна причина не ме нападаха с тръни и бодли видях нещо красиво. Спрях се и погледнах към едно малко розово цветенце. Извадих една салфетка. Протегнах ръка и внимателно отбягвайки тръните го откъсна и се усмихнах. Продължих си по пътя и започнах да го изучавам. Имаше дълги и тесни кожести листа и изящни едри цветове. Мда. Нямаше съмнение. Това си е Олиандър. Силно отровно цвете. Добре, че се научих да късам непознатите цветя със салфетки, че туко виж някой ден ме тръшне някое от тези растения.
Е скоро стигнах до дома на Грегъри. Погледнах леко учудено къщата. Не знаех дали не спи или просто чете някоя книга, но в главата ми започнаха да се появяват сценарии за великолепни моменти, след като отворя вратата. От сорта на това как ще му се хвърля на врата и ще му заразказвам за всичко през деня. Затова просто оставих малкото цветенце на земята да вехне и да не трови никой. След това и сложих ръката си на бравата и накрая просто я отворих. Влязох вътре и започнах да търся с поглед Грег.

Грегъри седеше на любимият си и единствен червен фотьойл. Главата му бе насочена право надолу, няколко кичура скриваха лицето му, а в ръце държеше плюшеното мече на Мортем, което бе донесъл от Таня.
-Здравей! - Момичето се усмихна и тръгна към него, но веднъж усетил я, думите му я спряха в крачката й.
-Чувала ли си за Ефекта на пеперудата? Твърди се, че всяко наше действие води до противодействие. Всяко взето решение, нанася промени в бъдещето ни или в това на някой друг. Интересна философия, нали?
Хелските не знаеше на къде бие, но някак си почна да има лошото усещане, че не е към нещо добро. Тембърът му бе прекалено праволинеен, пуст, монотонен.
-Грег....
-Добре ли си изкара днес? Трябва да е било много хубаво, имайки предвид колко си щастлива. Той е добър баща. Грижи се за теб.
Мъжът стискаше играчката, сякаш искаше да я смачка между пръстите си, които така яростно се бяха вкопчили в нея.
-Обичаш ли го?
Този въпрос я стъписа. Накара я да потръпне, защото знаеше, че в него се крие нещо повече, отколкото излиза на повърхността.
-Може...да се каже...той ми е баща и...
-Не! Не като баща. Като мъж. Като любовник!
-К...какво искаш да кажеш с това? Не те разбирам...
-Стига си се правила на глупава, по дяволите! - избухна демонът, стана на крака, а погледът му беше разярен. -Мислеше, че няма да видя ли? Че няма да разбера? Аз виждам всичко, не си ли го наби в главата до сега?
-Гре...
-Целувка, Мортем?! Целувка!? Не мога да кажа, че не съм виновен до някъде. Не съм безгрешен, и аз съм кривял от пътя. Но не и откакто се върна. Не и откакто си с мен. Задявал съм се по разни жени, но да целуваш собственият си пастрок? Та той ти е баща, за бога? Това нищо ли не значи?
-Чакай малко!
-Да чакам какво? Нараних чувствата ти сутринта ли? Може би! Но ти се изгаври с моите. Влюбих се в Мортем Хелските - момичето с розовата коса, което се гушеше в мен нощем, за да й прочета приказка за лека нощ и въпреки наивитета й, тя бе пряма и честна в намеренията си. А не в Мортем Хелските - принцесата на подземното царство, която се държи като уличница.
Виковете му не стихваха, но не бяха скандалджийски, пропити с баналната мъжка ревност, а някак си интимни, искрено ранени.
-Вярно е! Той ми е господар. Не мога да се опълча срещу му, а и не искам. И да, той ти дава много неща. Даде ти собствена стая, дрехи, неща от които имаш нужда, позволи ти да водиш танцови курсове. А аз какво съм ти давал?  Само себе си и това глупаво мече.
Той захвърли плюшът на земята, все едно е най-ненужния, безполезен предмет на света.
-Явно не е достатъчно.
-Грег, моля те. Това не е вярно. Аз просто исках...
-Да искала си. Винаги се свежда до това, какво ти искаш.
-Стига, моля те....
-Махай се!
-Какво?
-Махай се! Напусни къщата ми!
-Грегъри, не...
-Разкарай се, по дяволите! - изкрещя всевиждащият и протегна ръката си право към нея.
Вратата се отвори с трясък под влиянието на магията му, а в следващият момент, тялото й изхвърча през нея, както правеше с всички молители, идвайки тук да просят обратно изгубения си живот. Тя тупна на сухата почва, а портата се затръшна под носа й, неспособна да бъде отворена от никого, освен от собственика й. Очакваше, че от вътрешността ще се разнесе силен трясък на счупени предмети, но къщата просто потъна в забвение, помръкна и сякаш запечата устата си.

Дали очаквах това? Не ... предполагах, че ще ми е бесен за онази целувка, но не и чак толкова. Даже не мисля, че някога ще вземе да ми прости, но аз си бях виновна. Можех ли да виня някой друг освен себе си. И най-лошото в случая, е че когато исках да му разкажа целия си ден щях да включа дори този малък детайл. Може би просто се надявах, че няма да побеснее, но този надежда бавно отлетя точно както аз от къщата на Грегъри.
Изправих се бавно и изтупах дрехите си някак си ... механично. После погледнах къщата. Беше твърде тихо. Ако искаше да си изкара всичко трябваше да вика, да крещи, да троши и чупи. Да показва яда си и гнева си. Да не сдържа нещата в себе си, а просто да ги покаже на бял свят.
Гледах я още известно време и сигурно ако бях предишното дете, което го беше страх от големия лош бог щях да се откажа без дори да се боря. Да ... ама не. Не ме интересуваше, че не иска да ме вижда сега. Или че е залостил вратата. Ха, то имаше хиляди начини да се влезе в една къща. Нали промъкването в тази сграда ми е станал специалитет. А и знаех, че когато е бесен на мен не вижда какво правя. Иначе онзи ден Джим да не беше убит по онзи начин.
Продължих с анализирането и когато видях точно място благодарих на себе си и Силиус, че ме научи да се трансформирам. За пет минути все щях да успея да се трансформирам в някаква птичка, да излетя до комина на къщата. Да се спусна и когато съм вътре да си върна предишния облик. После ... е ще му мислим след това.
Та след като плана е измислен да се заловим за работа. Впрегнах магията си и я оставих сама да се води, но не спирах да мисля за птичка, птичка и пак птичка. Такава никаква, нямаше значение какъв вид беше или какви цветове, само да можеше да лети. Да стигне до комина пък после ... ясно е. И след относително много време успях да се преобразя в птичка. Бързо разперих крилата си и отлетях към комина на къщата. Май сега е време и да благодаря на този, който е направил тази сграда, че има комин. Там се спуснах по него и малката птичка тупна на земята в камината. Преобразих се и започнах да кашлям. Бях цялата в сажди и пепел, но това си бяха нужни жертви. Погледнах Грегъри, който стоеше така безмълвен на креслото си все още забил поглед в земята. Приближих се до него и застанах на половин метър от него. Хванах брадичката му и повдигнах погледа му към себе си.
-Моля без да ме гониш. Сега аз ще говоря, а ти ще слушаш. След това ти реши дали искаш да си ходя или не. Ако решиш същото повече няма да ме видиш обещавам.
Дръпнах се и хванах играчката. Оставих я в него и застанах на колене пред него.
-Попита ме дали го обичам като любовник. Отговора ми е НЕ. - леко повиших тона си когато му казах последната дума, но това беше, за да му стане ясно. - Когато го целунах не изпитах нищичко. Абсолютно нищо. Нищо от това, което изпитвам когато съм с теб. А дали като мъж. НЕ. Та аз желая мирен живот. Да си намеря някой, с който да се разбираме, обичаме, да съм му домакиня. Да имам семейство. А в лицето на смъртта това няма как да стане.
После сведох погледа си към земята.
-Не ме интересува нищо, което ми дава. Бих го разменила. Всичко. Стаята, положението ми, кучето, дори името си само за един момент с теб. Курсовете. Няма да ходя без теб. И истината е че тази играчка значи повече за мен отколкото всичко, което ми е било давано за всичките години.
И накрая буквално се поклоних в краката му.
-Затова моля те ... не ме гони.

Човекът може би няма нужда от щастие, щом се стреми с такава страст към нещата, които го рушат. Грешат, заплащат си със сълзи за грешките, а после правят нови и нови. Но те съществуват именно затова, нали? За да ги правиш, а ако си намерил някой истински до себе си, да ги прощава. Дали Грегъри щеше да прости? Имаше ли силата в себе си? Да, имаше я. Но не всичко е толкова лесно, черно бяло, правилно и грешно. Силата не заличава болката. Често най-силните, най-много страдат - тихо, интимно, но дълбоко.
-Затова моля те....не ме гони.
Мъжът наблюдаваше принцесата си, заровила глава в краката му, все едно е някаква робиня, извършила престъпление, молеща за милост. До там ли би стигнала заради него? Толкова низко, че да се кланя? Не така трябваше да се държи дъщерята на един Бог. Не беше достойно, но като че ли нея изобщо не я интересуваше как изглежда от страни, как биха я приели подчинените й ако я видят в такова състояние. Звучеше искрена, а най-лошото е, че той знаеше, че е такава. И все пак, сърцето все още кървеше, получаваше белези, водеше своите битки, в които няма слава, победа и нашивки. Бореше се срещу самият себе си, срещу неувереността, недоверието. Искаше да й вярва, но нещо винаги го караше да има едно на ум. Защо и той не знаеше.
-Моля те.... - изхлипа за пореден път девойката, а косите закриваха лицето й.
Грей протегна ръка и улови главата й повдигайки я на колене. Загледа се в чистите й черти, искрящите от напиращите сълзи, очи и треперещите длани.
-Не знам Мо...просто не знам....Имам...имам нужда да помисля...Може да останеш тук тази вечер, но не мога да те докосна така, както можеш вчера. Не и в момента. Дай ми малко време. Ще ми го дадеш ли?
Не беше най-задоволителния отговор, но беше честен и най-добрият, с който можеше да отговори. И въпреки, че не искаше нещата да останат така, тя се съгласи и безмълвно кимна.
-Благодаря.
Всевиждащият се изправи от мястото си, вдигайки и нея и се отправи към леглото си. Настани се тихо в него, оставяйки място и за нея и затвори очи. О, не! Нямаше да може да заспи, дори не се надяваше за това, но имаше нужда да се изолира от заобикалящият го свят, за да прецени трезво какво да предприеме от тук нататък.
И сега ако някой каже, че демоните не страдат, по-добре да помисли отново. Защото техните души са също толкова раними като на останалите. Единствената разлика е, че могат да го прикриват по-добре.