Пътеките на загубените души

Пътеките, ако могат да се нарекат така водят до всички точки на териториите на бога. Те са обсипани с бурени и тръни - навсякъде и постоянно. Така че докато вървите по тях се пригответе за много рани, раздирания и кръв.

Ох как мразеше телепортацията. Имаше чувството, че докато някой се опитваше да я телепортира вътрешностите и се разкъсват на хиляди парчета. Честно някой ден ще направи такъв скандал за тази избор на предвижване. Вярно имаше си своите плюсове, но имаше и много минуси. И ето, че желанието и се изпълни. Тя се върна у дома си. Като се материализира тя се огледа. Пътеките, а? Чудесно. Значи все пак Себастиян е решил да си вдигне задника и да се изнесе малко от двореца. Ако имаше поне един грях който да притежава, то това е мързела. И той си беше запазена марка на Мортем. Нямаше да го даде туко така на господаря си.
Тя погледна Грегъри. Сети се веднага за онзи ден, но явно беше твърде добра в прикриването, че само му каза:
-Господин Грей.
После погледна Себастиян и въздъхна. Ако прекарваше по-малко време в тъмнината и отидеше на солариум щеше да изглежда далеч по-добре, но това са си само размисли.
-Здрасти. - сега сигурно ако някой ги гледаше отстрани щеше да се задави като чуе какво тя е изръсила пред принца на подземното царство.
-Имам оплаквания. Първо - и с пръст показа едно. - тия проклети тренировки ми съсипаха повечето дрехи. Второ - трябва да съжителствам с един мегаломан, а той иска да ми отсече главата всеки път като ме види. Трето - искам да си се върна тук. Напредвам достатъчно бързо. Не искам да се връщам горе.
Тя скръсти ръцете си под гърдите и го погледна сурово.

Мортем се телепортира в пътеките на загубените души. Още току що стъпила там, попадна в бурени и издра глезените си. Срещу нея на няколко метра стояха Себастиан на един тапициран стол, който люпеше тиквени семки и плюеше шлюпките по земята и Грегъри изправен до него.
-Господин Грей.
Той й кимна представително без да казва нищо, затова тя продължи.
-Имам оплаквания. Първо - тия проклети тренировки ми съсипаха повечето дрехи. Второ - трябва да съжителствам с един мегаломан, а той иска да ми отсече главата всеки път като ме види. Трето - искам да си се върна тук. Напредвам достатъчно бързо. Не искам да се връщам горе.
Богът като че ли не я слушаше особено. В главата му думите й преминаваха под формата на "бля, бля, бля, мрън, мрън, мрън, дрехи, мрън, мрън, мегаломан, бля, бля, пудингов пай."
Изражението му беше по-скоро скучно и отегчено от нямане какво да се прави отколкото замислено или разбиращо. Да не говорим, че не отговори на дъщеря си веднага. Остави я да чака в същата поза докато и последната семка не беше погълната. Чак тогава последва примера й с вдигането на пръстите и заговори.
-Първо.
Той щракна с ръка и пред момичето падна един огромен сак пълен с дрехи, който за малко не се стовари върху главата й, но тя се отдръпна в последната секунда.
-Второ - мега какво? Грег потърси в тълковния речник.
Красивият мъж извади един голям речник изпод мантото си и го разтвори. Намери въпросната дума, сложи очилата си и почна да чете.
-Мегаломан: лице, на което е присъщо мегаломания.
Двамата се спогледаха. Богът гледаше тъпо.
-Тогава намери какво е мегаломания, по дяволите.
Мъжът прелисти на следващата страница и заби показалеца си в думата.
-Мегаломания: Заболяване, което се изразява в мания за величие в някаква област.
-Ахааа.... значи второ - ще му пратя личният си лекар утре.
Той пак се обърна към Всевиждащият и продължи напълно сериозно и ентусиазирано.
-Трябва да се грижим за младото поколение. После защо има толкова млади умрели, като не ядат правилно, не спортуват и не си взимат витамините.
Грей кимаше енергично с глава, съгласявайки се с господаря си.
-И трето - Не!
Мортем захапа устни.
-Но...
-Не! Ще има ли нещо друго?

Докато Грегъри прелистваше книгата на момичето му дойде го гуша от това. Себастиян имаше толкова много време, той едва ли не имаше цялото време на света, а не знаеше прости думи като "мегаломан". Боже. А искате тя да ходи на училище. Колко проблемен беше само. А това с лекаря беше пълната простотия. На Деф и сто години в психиатрията нямаше да му стигнат да си върне здравия ум.Но после чу последното и въздъхна. Знаеше, че няма да стане, така че включи на стил пазарене. Нямаше да се предаде ей така.
-Да те вземат мътните. Ако си толкова загрижен за обучението ми поне ми каже какъв демон съм.
Но после се успокой и отново завърна напълно спокойното си състояние.
-Само за днес. Утре сутринта обещавам, че ще отида на време за уроците.
Тя се приближи внимателно, макар че проклетите трънаци и нараняваха краката.
-И без това, за мен свършиха уроците за днес.
След като видя суровото му изражение на лицето тя каза, но с по-тих тон.
-А и Лушиъс не е в кондиция да ме обучава. Има си вътрешни сривове.

Себастиян гледаше мрачно право в очите й. Изобщо не обичаше да му държи тон. Ама изобщо. Той положи дланите си на страничните облегалки на стола и се изправи бавно и тежко. Пред очите му минаваше мъгла. Той направи две крачки към нея и поради някаква неистова сила, Мортем падна по дупе на земята. Той се провеси над нея. Следващите му думи бяха поднесени с такава строгост, студенина и желание за смърт, че даже и по принцип бунтуващото се момиче, изпита страхопочитание.
-Това, че съм ти баща, не ти позволява да си правиш каквото си искаш. Не се мисли за нещо повече, тъпа чихуахуа. Като дъщеря на Бог си длъжна да се стараеш тройно повече от другите. Няма да угаждам на всяка твоя прищявка. Ако продължаваш в същия дух, ще спра достъпът ти до подземията, ще ти спра джобните. Ще се налага да работиш за дрехите и прехраната си. Ще те накарам да водиш нормален живот като останалите смъртни.
Тонът му се забиваше в организма й. Само това не. Само това не искаше - да живее като хората.
-Ясен ли съм?
Девойката поклати послушно и уплашено глава. В този момент Дантес пусна мракът си да се разпръсне във въздуха. Една муха премина през лицето му и се отдалечи. Той светкавично изстреля пръстите си към нея и я улови. Тя жужеше безпомощно между възглавничките му докато не я стисна и малката животинка се смачка. Пусна я и миниатюрното телце тупна нейде в трънаците. Като че ли в цялото това действие имаше някаква скрита метафора.
-Тъй като си "много добра" в пазаренето...
-Ирония. - отбеляза Грег.
-Ще сключим сделка. Ще ти позволя да останеш за тази вечер ако успееш да изпълниш определено нещо.
Тук Мортем въздъхна. Поредното изпитание. А сама каза, че е доста мързелива.
-Ще останеш ако успееш да ме разсмееш.
Момичето повдигна учудено глава. Съветникът му направи същото. Да го разсмее. Това щеше да е трудно.
-Имаш пет минути.
Богът на смъртта се върна на мястото си, седна с кръстосани крака един върху друг и зачака какво ще измисли малката му щерка.

И ето, че последва и нормалното му държание когато е бесен. Целия се обгръщаше като, че от мрачна стена. Беше също като да гледам дете, което се крие от реалността. Но това винаги плашеше Мортем. Винаги я караше да настръхне и да си прехапе толкова силно езика, че дори да остави рани, да вкуси от собствената си кръв. Мразеше лекцията при която и казваше, че трябва да дава тройно по-големия усилия от останали. А това за джобните от къде му хрумна. Е както и да е. Мортем се изправи и го погледна. Не, не се мислеше за нещо повече от другите. Всъщност се считаше за него далеч по нисше от тях. Просто материя в цялата тази огромна вселена, която нямаше предназначение, цели, желание. Абсолютно и изцяло се мислеше за едно, огромно нищо.
-Тъй като си "много добра" в пазаренето. Ще сключим сделка. Ще ти позволя да останеш за тази вечер ако успееш да изпълниш определено нещо. Ще останеш ако успееш да ме разсмееш. Имаш пет минути.
Боже сериозно ли искате това от нея. Е ясно и беше какво ще стане, затова защо изобщо да се мъчи да го разсмее. Това бе нещо, което можеше само Грегъри да направи. Тя по-скоро го нервираше. Така стояха нещата. Докато Грегъри беше съвършен, тя беше всичко това, което Грей не е. Беше дразнеща, нахална, суетна, егоистична, подла. Или само на такава се правеше. Може би беше добра душа, но беше изградила имиджа на бунтарската дъщеря в очите на господаря си.
-Безсмислено. Моля да ми се спре достъпа до подземното царство.
Ей това определено не го очакваха от нея. Тя видя учудената физиономия на Грей, после и тази на Себастиян. Сведе глава и се усмихна съвсем леко. Но имаше нещо различно тук. Беше усмивка на някой леко пернат в главата. Е може би беше такава. Или пък само се правеше.
-Връщам се горе. - и се обърна, махна им за чао и тръгна по пътеката.

-Безсмислено. Моля да ми се спре достъпа до подземното царство.
Двамата мъже погледнаха учудено. Особено Грей. Зениците му бяха разширени. Какво правеше? Даваше й се шанс, а тя просто го захвърли с лека ръка. Ако си тръгнеше, никога повече нямаше да го види. Изобщо ли не й пукаше?
-Връщам се горе.
Обърна се и тръгна по пътеката. Мъжът стисна зъби, очи, изви главата си на страни, а юмруците му бяха свити, ръцете опънати, вените по тях си личаха. Ясно. Не се интересуваше от баща си, нито...нито от него.
Себастиян беше положил бузата си на едната си ръка и я гледаше с лека усмивка.
-Както желаеш.
-Но господарю...
-Ако иска да си върви. Не на сила я доведох тук, нито на сила ще я задържа. Когато най-накрая разбере какво желае да ме осведоми. Глупави деца.
Грегъри я гледаше в гърба как се отдалечава все повече и повече.

Я той се съгласи. Не очаквах да скочи веднага, a онзи непознат блясък в очите му. Май просто намерих онова, което го караше да се радва на живота. Да измъчва или да гледа как някой друг измъчва. Това е малко трудно за казване. Започнах да тичам след него, защото неговата една стъпка се равняваше на три мои и в по-бързо ходене аз направо трябваше да търча след него, но пак добре, че малко живна. Все пак никой не иска мързелив владетел.
Минахме покрай Грегъри, което ме накара да му се усмихна и да му пратя една въздушна целувка. Така и така нямаше да крия вече нищо поне да си показвам любовта наяве. Пък ако ще на другите да им приседне. Нямаше да променя нищо от това, което се случва между мен и Грег.
Ето ни най-накрая на пътя на изгубените души. Имаше си причина да не харесвам особено много този път. Просто защото имаше твърде много … тръни и бурени. Трябва някой, който може да коси да дойде тук и да даде на това място да се разбере. Някой бурен по-малко няма да навреди, но нали тези пътеки бяха, за да се мъчат душите, че и демоните покрай тях.
Още като тръгнахме в началото предпочетох да дръпна ръката си, за да мога да ходя сама, а не един вид насила. Нали беше моя идея да правим това, а и не помня от кога не бях прекарвала малко време с Дантес без да има хора, заради които да се държа като послушно куче. Че не само това, но и да бъде в най-доброто си държание.
-Мога и сама да ходя, не е нужно да ме дърпаш.
Сопнах му се и просто заходих до Дантес. Оглеждах се за желаната душица, която сама пратих тук. Което ми напомня май е време и за това да кажа на Себастиян. Обърнах се към него и свих ръцете си зад гърба.
-Ам … само да споделя. На въпросната душа .. изядох сърцето му докато още беше в съзнание. И да си кажа не беше толкова зле. Някак си дори беше приятно и отпускащо.
За пръв споделях това с някой и то да кажа такива думи. Или гущероподната ми съвест да ме е вразумила, или думите на Себастиян или просто бях решила да се държа на „ниво” както му се вика.
-А също с Грег го заровихме някъде из пустините с цел да се мъчи вовеки в ада.
Усмихнах се и продължих да търся Джон / тъй ще му викам, просто филма е хубав :д / Картър, не че щеше да е много лесно да се различи наоколо. Толкова много души и един бог знае за къде са се запътили.

Себастиан слушаше изповедта на дъщеря си и при всяка следваща дума усмивката му се разширяваше все повече и повече. Това дете понякога много го дразнеше, но в някои моменти, като този например направо я обожаваше. Когато виждаше, че е поела поне малко от неговия характер сърцето му се изпълваше с възторг. Мълчеше като от време на време възкликваше задоволен от чутото, правеше гримаси като показно, че ако беше той щеше да подходи по друг начин или цъкаше подстрекателно за добре свършената работа.
-Виждаш ли колко е хубаво да си демон? А ти не вярваш. Има си своите положителни страни.
-Като кои?
-Като това, че никой не може да те нарани. Никой смъртен де. Освен ако ти не му позволиш. А каквато си мекушава за теб е често срещано явление. Сама каза, изпитала си удоволствие когато си изяла сърцето му.
Мортем не отговори, защото честно казано не знаеше дали трябва да се радва или да е разочарована от този факт. Реално се почувства добре когато отне животът на белокосия и то по този начин, но едва ли можеше да го причини на всеки. Ако не е заслужил нямаше да може да го повтори, или поне така мислеше.
Ето, че сега вървяха из бурените, които дращеха глезените и прасците им, но Богът сякаш не усещаше нищо, Крачеше бодро без грам притеснение и оглеждаше всички, които все още не са тръгнали по кръговете в търсене на собственото си спасение.
-Виждаш ли го някъде?
Момичето трескаво почна да се оглежда. Пред нея, около нея, дори над нея, имаше всевъзможни души, изгубили материята си, останали само една плънка, чиято обвивка липсва и търсеше определената на Джим Картър. Повечето от духовете изглеждаха измъчени, покрусени и напълно изгубили надежда. Някои от тях се вкопчваха в краката на Дантес като го умоляваха да ги пощади, но той безпощадно ги отритваше от себе си като ненужни боклуци, които вятъра е залепил за ботушите му, като дори не си даваше труда да им отговори. Защо да хаби думите си за тях? Да изчакат да им дойде реда, пък ако имат късмет току виж се измъкнали от тук. Идеята, че малко от тях щяха да имат тази възможност допълнително го развеселяваше.
След близо десетина минути, розавокосата хубавица най-накрая се спря в крачката си и устреми поглед право напред. Без да казва нищо протегна ръка и богът видя, че тя сочи към едно дърво, на което се е облегнал белокос мъж с пустинни черти. Въпреки пораженията върху тялото му, които му причиниха Хелските и Грей, духът му изглеждаше както първия път, в който девойката го видя.
-Той ли е?
Тя кимна и двамата тръгнаха право към него. Когато ги съзря, мъжът подскочи уплашено и се залепи за дънера на растението.
-Ти....?
-Казах ти, че ще те преследвам дори в смъртта.
-Не, не....аз....аз имам право да мина през кръговете. Всеки знае това.
-О, сладур. - поде Себастиан с усмивка. -Правилата са измислени от мен и аз мога да ги нарушавам когато си пожелая.
В следващия момент, Картър се озова приклещен за стеблото като с невидими пирони забити за китките и глезените му, неспособен на нито едно движение.
-Твой е! Покажи ми какво можеш. - подкани я Богът, като очакваше един подобаващ спектакъл от отрочето си.

Брей, че той наистина имал хубава страна. Значи бях права. В момента ако не изглеждаше странно щях да започна да подскачам от радост, но пак щеше да е странно, затова няма да го направя. И ето, че скоро видяхме желаната душа. Приближих се бавно до Картър пък той започна да ме гледа сякаш бях изчадие на ада. Хах, смешното е, че е прав. И по някаква причина веднага след като видях зъбките ми пак пораснаха, а очите ми станаха червени. Усетих и рязкото порастване на ноктите. Погледнах си ръцете и леко се стреснах. Това го нямаше първия път, но може и да са полезни.
Сега гледах към приклещения Картър и все така си се усмихвам миличко и невинно. Погледнах ръцете му, а после и глезените. Не викаше, значи не беше нещо болезнено. Така не беше забавно. Или пък може би да пробвам някоя идейка от асортимента на Себастиян. Приближих се до бога и леко се надигнах подшушнах му нещо, а той погледна леко учудено.
-Първо искаш да го измъчваш, а сега да го пусна. Не мога да те разбера.
Обърнах се към Картър и леко наклоних глава.
-Понеже измъчването не ми е в кръвта ти даваме нов шанс. Ако успееш да избягаш до онзи хълм. - и посочих пътя за първия кръг - то си свободен да минеш през кръговете. Ако ли .. е ще му мислим след това.
Кимнах на бога и той вдигна рамене. Пусна Картър, който побягна като подплашено зайче, а аз просто се наведох и хванах няколко от големите бодли, които повече мязаха на шипове пред това на тръни. Започнах да броя и да гледам как жертвата се отдалечава. И когато вече беше около 10 метра от нас използвах магията си на тръните и ги запратих право към него. Един от тръните се заби в задната част на коляното и се заби там надълбоко. Следващия трън също направи това, но в другия крак. Така обездвижи Картър. И сега питате какво стана с други? Ами те просто се забиха във вътрешната част на лактите. И след като магията ми от шиповете се разпростря из тялото му то долетя до нас. Така не си цапахме ръцете, а и малко забава на никой не вреди.
Първо всяваш с някой семето на надеждата, а после му го отнемаш. Вярно било забавно, а аз се чудих, защо Себи-сама толкова обичаше да си играе с психиката на хората. Чак сега го разбрах.
-Нали каза, че измъчването не е в кръвта ти. - кресна Джим.
Вдигнах рамене и не сметнах да отговарям на това. Внимателно се приближих до него и леко нараних показалеца на дясната си ръка. От там бликнаха няколко капки кръв, които накара Картър да изпие. Това щеше да го държи в съзнание през целия процес. И сега се започна с цялата тази работа. Прокарах един от ноктите си, които станаха притеснително дългички от врата му до корема, а там се образува не много дълбока, но не и безобидна линия. Кръвта на Джим бликна и не само тя се показа. Имаше и малко показано месо. Мръвка както викаше Себастиян.
Но дори това не ми беше толкова забавно, колкото следващото нещо което дръзнах да направя. Чрез бледатата си телекинеза Картър беше отново залепен за дървото, само че с гръб към нас. Пак се наведох и отново взех няколко тръна, а после помолих Себи за нещо като чук. Когато го получих се приближих до мъченика и внимателно поставих един от тръните по основата на гръбначния му стълб. С другата ръка вдигнах чука и бам .. после още веднъж и още веднъж докато целия му гръбначен стълб не беше само в тръни напълно унищожен. А той горкия Джим не спря да крещи. Не че е нещо ново по тези земи. Но явно кръвта ми се задвижи в него и сега не му позволяваше нищо освен да стои буден.
Следващото което ми хрумваше да направя беше да му счупя ребрата, но как, за да е по-забавно? Нищо не ми хрумваше, затова просто ударих с чука в гърба му и се чу едно ясно пукване, дали от дървото, дали от Картър все едно. Просто нанесох няколко такива удара на бедничкия.
Леко завъртях пръста си и Картър се обърнах с лице към нас. Напълно посинял, почти на прага на смъртта колкото да се приключи с него. Май трябва и с тези очички да направим нещо. Имах чук, цяла поляна с тръни, но това се изтърка вече. Може би с някоя пръчка. Или пък. Отново пуснах телекинезата си и го накарах сам да си избоде очите. Представяте ли си какво е да го направиш сам на себе си.
Вече лишена от идеи се обърнах към татко.
-Ами повече нищо не ми хрумва. Всъщност как стават тези неща с измъчванията?

/ Наистина не знам. За хиляди начини за измъчване съм чела, но нищо не ми прави впечатление :Д /

Себастиан доволно наблюдаваше играта на дъщеря си, скръстил ръце пред гърдите си. Чувстваше се така, все едно се намира в някой театър и гледа едно от онези известни представления, само където тук си бе един вид моноспектакъл. За диалог не можеш да говорим, защото партньора на Мортем стигаше до там, колкото да произведе един вик или няколко стона на агонична гибел. Мелодия за ушите на Бога. Момичето можеше да вземе ако не Оскар за деянията си, то поне Златен глобус. Е, имаше какво да се доизглади, но вървеше в доста правилна насока. Хората винаги могат да те изненадат с въображение, когато се стигне до измъчването на някой чужд или до опазването на собственият ти живот. Тогава умът ни се разширява до толкова, че е способен да измисли хиляди купища начини за измъкване от ситуацията или създаване на такава.
-Ами повече нищо не ми хрумва. Всъщност как стават тези неща с измъчванията?
Дантес пристъпи няколко крачки напред, отпускайки ръце и се загледа в деформираното вече тяло.
-Да видим с какво разполагаме до тук: счупен гръбнак, нанизан на шиш, избодени очи, натрошени ребра. Доста добре, но не можеш да отречеш, че гостът ни е доста шумен.
-Да и аз си мислех за същото.
-Защо не го накараме да млъкне тогава?
-Не... - съумя да изквичи Картър, но твърде късно.
Богът протегна длан към мъченика и вкара магията си в устната му кухина. Вълните обвиха като бинт езикът му, чак до корена. Веднъж подложил мускула над собствения си контрол, останалото бе като детска игра. С един замах го изтръгна болезнено и го захвърли на земята, като ненужно парче плът, а от устата му бликна кръв, която на половина потичаше по брадичката, а другата сподавяше гърлото, като навлизаше в дробовете и причиняваше бавно и мъчително удавяне. Скоро щеше да се стигне до пръсване, но до тогава можеха да се позабавляват още.
-А какво ще кажеш за пръстите му? Нещо не ми харесва формата им.
С последователни повдигания на показалецът, всеки един пръст от ръцете, а после и ходилата на Джим се извиваше и пречупваше. Болката, която мъжът изпитваше бе непоносима, но за негова жалост, нито можеше да я прекрати, нито да я изяви поради липсващият мускул и звуците, които излизаха от гърлото му бяха неразличими вопли на страдание, заглъхващи в пространството.
-Всъщност изтезанията нямат определени норми. - продължаваше с лекцията си Себастиан. -Просто правиш всичко онова, за което си мечтала някога, без задръжки. Способна си да му причиниш каквото си искаш, стига да си го представиш. Например, ако искам да нарисувам кръст върху гръдния му кош....
Богът почна да описва във въздуха въпросния хикс, който се появяваше върху кожата на белокосия, като я режеше, а алени струйки потичаха от нея.
-Просто го правя. Ух, че грозен стана. - почти не се засмя Дантес при гледката на творението си. -Ако искаш да изсипеш божият гняв върху него, просто привикай помощници.
В миг, от някъде долетяха рояк оси, които накацаха върху тялото на мъртвия, на равни интервали от участък и почнаха да го жилят и ръфат на всевъзможни места. На ухапаните места, кожата му се подуваше и се превръщаше в мехури, които само след малко се пукаха и оставяха малки, зейнали рани, върху които се насъбираше слуз.
-И прочее и прочее. Хайде, довърши го по собствено желание.
Отстъпи й мястото на гранд майстор богът, все така изпълнен с копнеж и първичен, арогантен ентусиазъм.

Значи просто трябва да си представя какво искам да правя с някой и то ще стане? Интересно. Много полезна информация. Да не кажа, че може пък и да поискам да стана палач, заради забавата. Не заради друго, но пък така Грегъри съвсем ще се безпокои за мен. Нали се опитваше да ми събере ума преди един ден. Е да се върнем на тялото. Леко се преместих когато осите изчезнаха. Просто имах алергия към насекоми, а и не харесвам много малките гадинки.
-Значи просто трябва да си го представя и с малко магия става чудо?
Себи кимна и това накара мозъчето ми да работи по много по-различен начин. Ще вземе да се окаже вярно, че никой смъртен не може да ме нарани освен ако не му позволя. А и чак сега виждах една хубава страна в бога. Досега го приемах просто като господар, наставник, но не и като нещо повече.
Отново погледнах тялото и започнах да си представям тялото му отвътре. Органите, тъканите, клетките. Добре, че бях чела преди време книга за анатомията на човека. А сега това се оказа доста полезно. Магията ми заигра по цялото му тяло. Представих си как клетките му умира, тъканите се разпадат, а органите просто се пукат. Както си бяха вътре в него и благодарение на чертата, която направих и кръста, плюс раните от осите можехме да видим дори някое от тези неща без да се налага въображението ни да действа. И след секунда наистина цялото ми тяло започна да се разпада, сякаш бях използвала техниката с отровната кръв, но малко по-бързо. А органите се чуваше как пукат. Да не съм му на мястото.
Когато тялото на Джим беше вече ауфвидерсин и само костите му бяха останали погледнах към Себастиян с нов блясък в очите. Хванах ръката му и я вдигнах между нас. Започнах да мигам на парцали, все едно открих новата си любов. Може и да така да се каже. Поне да се радва, че наследих нещо от него.
-Хайде да си правим такива сбирки когато си свободен? Искам ти да ме учиш на различни неща.
Е нормално да искам, когато ти покажат така нещата от интересната част е къде, къде по-забавно. А и в Роузкил никога нямаше да ми дадат да тормозя така хората. Там по-скоро учеха на безобидни нещица. Да де безобидни пред това.

-Хайде да си правим такива сбирки когато си свободен? Искам ти да ме учиш на различни неща.
Себастиан стискаше жарко ръцете й, а очите му грееха като на малко дете. Сякаш хиляда слънца пламнаха в тях.
-Ама разбира се, че ще си правим. Често, дори може всяка седмица. Ще те уча. Нямаш представа колко щастлив ме правиш.
Не знам дали Мортем не си играеше с него и залъгваше психиката му или бе искрена, но определено ме накара да се замисля, дали просто не лъже, за да й е удобно. Кой знае, може пък наистина да й е приятно. Този бълвоч, който оставиха след себе си, което едно време представляваше тялото на Джим Картър, който никога нямаше да се сдобие с възможността да изкупи греховете и смъртта си, някак си караше органите им да кипят от задоволство. Казвала съм го преди, казвам го и сега - да притежаваш Власт над останалите е най-сладкото чувство на света, независимо дали той е реален или измислен. О, да, да можеш да разполагаш с живота и съдбата на останалите, най, най-прекрасното чувство. Кара те да се чувстваш недостижим, велик, величав, вечен, безпризорно силен и важен. Единствен по рода си. Даа....властта е най-голямото човешко постижение, нито едно съкровище или богатство не може да го измести и замени. Нито едно!
-Какво ти се прави сега? - попита я Дантес, толкова доволен, че чак бе на ръба да изпълни още някое нейно желание, стига да не е в разрез с правилата му. -Ходи ли ти се на някое определено място? Или каквото там ти се прави. Хайде, кажи ми.
Свобода на словото и действието се подаряваше на Хелските в този момент и само от нея зависеше дали ще злоупотреби с това доверие.

/Тери, получаваш 5 опит, поради проявеното въображение./

Мисията от дванадесет години насам беше изпълнена. Най-накрая открих онова нещо, което караше Себи-сама да е доволен и щастлив. А най-странното беше, че и на мен ми е приятно това. Може би защото таях нескрита омраза към Картър, или защото просто исках да си го изкарам на някой за тази седмица не знаех, но бих го повторила. Даже ако може ако ми се позволи ще забия и колче в сърцето на бавачката ми. Леко разтърсих глава. Не трябваше да мисля така. Повече проявявах демоничната си страна от нормалната ми същност. Нали точно заради това бях развила шизофрения, за да мога да страня от демона в себе си, а сега го прегръщах. Давах му власт и това ми харесваше. Май приемането на това, което съм ме караше да мисля така.
-Какво ти се прави сега? Ходи ли ти се на някое определено място? Или каквото там ти се прави. Хайде, кажи ми.
Погледнах леко учудено Себи. Наистина ли искаше да знае какво ми се прави? То аз не знаех, но все пак да помисля. Не трябваше да пропилявам туко така това, което ми предлагаше. Всъщност исках да знам много отговора на два въпроса. Единия беше личен, а другия не толкова.
-Може ли вместо да ходим някъде да те попитам и да ми отговориш честно?
Той кимна глава, което ме накара да се усмихна. Настъпих поредния трън и беше време да задам двата въпроса.
-Значи искам да те попитам първо, какво мислеше когато ме създаде и второ. Ти с колко жени си бил?
И не споменах и мъже, че тогава със сигурност щеше да ми ги изрежда до другото пълнолуние. Но какво да се прави беше ми интересно, а и той нищо не споделя. Само иска да знае за личния ми живот без да разказва за своя.

Смехът на Себастиан се разнесе из цялата покрайнина, като я огласи така, че тъпанчетата ти можеха да завибрират.
-Защо, искаш да ти давам уроци по сексология ли?
-Пази боже не! - възкликна Мортем. -Просто ми е интересно.
Богът се усмихна и седна на земята. Потупа с длан до себе си, като я привикваше, но девойката все още не смееше да се осмели.
-Какво? А, да!
Мъжът направи няколко движения, с което изкорени всички бурени и тръни в периметър достатъчен, че да се настанят без да одерат кожата си. И тогава започна всичко.
Розавокосата седна до баща си, скръстила крака по турски, а очите й блестяха от нетърпението, с което очакваше поредната любопитна история.
-Поне веднъж ти се е случвало да се загледаш в звездите, нали?
-Случвало се е.
-Моите бройки може би ги достигат, поне до половина.
-Толкова много?
-Е, не е като да съм на двадесет години. Човек има нужда от някои неща, а аз умея да си ги набавям по един или друг начин.
-Не си ли се замислял за нещо по-сериозно?
-Не. - поклати глава белокосия. -Защо ми е? Излишни нерви, обвързване без перспектива. Не е за мен, моето дете. Не мога да дам на смъртен вечен живот.
-Ами...
-Ами демон? Не благодаря. Вие сте по-проклети и от смъртните, хахаха. Пълни боклуци сме, много добре го знаеш. Себични егоцентрици. Мисълта, че поне до някъде приличате на мен ме отвращава.
-Не се ли чувстваш самотен понякога?
-С кого си мислиш, че разговаряш? Аз не съм сестра си. Самотата е за слабите духом. Много по-добре е просто да се забавлявам и всеки да ми играе по свирката. Затова съм Бог все пак. Я ми кажи...
Дантес се усмихна лукаво, от следващото, което смяташе да изрече, а устата му се напълни със слюнка.
-Грегъри прави ли ти....
-Спри! Спри, спри. Не мога да обсъждам подобни неща с теб.
-Хахаха, така си и мислех. Но те задоволява....налиии?
Момичето чувстваше как почва да се изчервява като домат и почна да кърши пръсти.
-Д...да....доволна съм.
-Това е моето момче! - удари длан в бедрото си богът. -Само най-доброто за моята щерка.
-Което ме навежда и на първия въпрос.
-Защо те създадох?
Тук владетеля на света се замисли с отправен поглед напред.
-Може би исках да имам някой, който един ден ще управлява редом до мен. Някой, който няма да е заченат от сексуален акт, а ще е изтъкан единствено по моя приумица и виждания. Истинско отроче, последовател, наследник, който не е опетнен с плътското. Мисля, че това е достатъчна причина. Отделно, че мислех да те използвам за дразнене на Ели, но с нея мога да постъпя и по друг начин. Първоначалната идея се измени доста от тогава и ти се превърна в нещо повече.
Думите му почти говореха за привързаност, даже за любов, но Хелските не можеше да определи точно до къде стига тя. Сякаш прочел мислите й, Себи-сама се усмихна за пореден път.
-Ако се чудиш дали те обичам, нека кажем, че може би има нещо такова....по моя си начин. Не е най-добрият, който една дъщеря би трябвало да очаква от баща си, но все е нещо.
Миг на затишие, като след буря, в което всеки бе подвластен на собствените си въпроси.
-Надявам се отговорът ми да ти е достатъчен и да е дал малко светлина в тунела.

Слушах внимателно бога докато ми отговаряше на въпросите и асимилирах всичко казано от него. Толкова много и към никоя не е изпитвал почти никаква обич. Можеше и да казва, че не е самотен, че самотата е за слабите и такива, но отстрани изглеждаше различно. Сякаш не искаше да признае какво наистина изпитва. Точно като Мариана, криеше се зад думите си, но не сме ли всичките такива. Крием се зад думите и маски, за да се предпазим от другите и въпреки силата, властта над другите пак ще си останем уплашените мишки в ъгъла.
Последва и изказването ми за мен, което беше .. не знам .. някак си вътре в мен ме стегнаха гърдите. Теорията не е толкова лош още е в сила, това е сигурно.
-Ако се чудиш дали те обичам, нека кажем, че може би има нещо такова....по моя си начин. Не е най-добрият, който една дъщеря би трябвало да очаква от баща си, но все е нещо. Надявам се отговорът ми да ти е достатъчен и да е дал малко светлина в тунела.
Кимнах на последното му изречение и леко се усмихнах.
-Но не си прав. Радвам се на чувствата, които изпитваш към мен. А и повярвай ми това е възможно най-добрия начин, по който можеш да ги покажеш.
Може би го казах, защото преди много време бях чела книга, в която бащата снимаше гол дъщеря си уж да измерва колко е пораснала. Можете ли да си представите. Затова моя си беше цвете пред онзи в книгата.
Внимателно се преместих така, че да съм на колене и го погледнах. Приближих се доста плахо към него и го прегърнах.
-Отговора беше изчерпателен.
И след това му дадох една невинна целувка по челото, поне това заслужава задето днеска ме научи как да мъча хората, а и един добър жест няма да го убие, нито мен.

Прегръдката дойде напълно изневиделица за Себастиан. Всъщност някой някога прегръщал ли го е истински? Без предразсъдъци, без задни мисли за изгода или лична полза? Не мисля, че мога да се сетя за такъв момент. Е, може би е имало един-два пъти за всичкото това време, но те са напълно недостатъчни. Не мога да отрека, че въпреки нравът и характерът му, нещо дълбоко в него поне малко се стопли. Като една искрица, само една свещ от целия свещник, но все пак бе много за него. И неволно, без дори да се усети, хвана косите й и я притисна до себе си. Леко, почти недокосващи се, но Мортем ясно можеше да усети студената му кожа върху себе си. Усети ароматът на свежест и студенина, излъчващ се от тялото му и някак си този жест и стана приятен. Но всичко продължи по-малко от едно мигновение. Дантес я отблъсна, не грубо и се засмя.
-Добре, добре, стига толкова. Почвам да се разнежвам, а това не е на добре. Не искаш да ме видиш омекнал, нали?
-Може би малко. - пошегува се момичето и двамата се разсмяха силно и гръмко, което подплаши насъбралите се около тях души и ги подтикна да се скрият в миша дупка.
-Какво мислиш, да дадем ли на някой от тях шанс да премине кръговете? Може да си ги държим тук, като играчки за коледна елха. Много е забавно. Но от време на време трябва да давам възможност на някой от тях да си откупи свободата. Какво да се прави, такива бяха условията, когато създадохме този свят.
Богът въздъхна, все едно бе разочарован от този факт, но другия, че се допитва до дъщеря си за съвет бе нещо ново, нещо, което се случваше за първи път откакто го познаваше. Той искаше нейното мнение, което може би до някъде бе доказателство на предишните му думи, че един ден, тя ще ръководи заедно с него и двамата ще властват над тази земя.

-Коледната елха трябва да е доста голяма, ако искаш всичките да си стоят тук.
Отговорих на въпроса му, което пък беше доста .. странно, но си бях права. Ако всеки ден умират поне по три души от естествена смърт и Себи не пуска никой да мине през кръговете то няма да има място скоро къде да стъпиш от души. От друга страна пък така мъчениците, които ще убива на музиката на лебедово езеро ще се увеличат с няколко десетки. Просто в случая имаше толкова много варианти и всеки беше изгоден.
-Но не смятам, и че ако пуснеш някой ще премине през първия кръг. Да не говорим за другите. За тях ще е .. ами доста трудно. - после ги погледнах имаше какви ли не души. Измъчени, смачкани. А молещите им лице само придаваха зловещ вид. Бяха сиви от знанието, че никога няма да се върнат при ближните си. Как да не ти се къса сърцето. Да ама не. В момента изобщо не ме вълнуваха те. - Какво ще кажеш за ... час пик. 1 минута и който успее да стигне до първия кръг има нищожен шанс да се измъкне от Ада?

Хората искат да са роби по един или друг начин. Изпитват нужда някой друг да управлява живота им, съдбата им. Осланят се на царе, кметове, господари, родители, деца, любовници, учители, работодатели, богове. За да могат ако някой ден сбъркат, ако сгрешат и стъпят накриво, да обвинят обстоятелствата, кармата или същите тези стоящи по-горе от тях. Има толкова много предпоставки в историята на земята, които доказват това твърдение, че чак е плашещо само по себе си. Хората обичат да са роби! Не си го признават, но го желаят. Не познават нищо друго, не смеят да мечтаят за нищо друго. Прекалено зависими са един от друг. Намират това за нещо нормално, да следват, да се подчиняват на неписани закони, граници, правила, на ежедневните задължения, на чувствата, емоциите, обвързаността, което още повече крещи, че те са отражение на това, което им се иска, че са подвластни на заобикалящият ги свят, че са какво? Роби!
Дори след смъртта, където би трябвало да открият онази душевна и телесна свобода, те пак робуват на желанието си да се върнат горе, за да продължат изпълненото си с поредното робуване, съществуване. Дори тези изтерзани души, драпат с пръстите си, които повече приличат на пипала, плачат, умоляват се за втори шанс, а ако го получат и съумеят да го издържат, всичко започва отначало. Робството.
Твърде често използвам тази дума в поста, но тя е ключова за ситуацията, затова ще ви помоля да ме извините. Подчертавайки я многократно, искам да покажа, че стигам до заключението, че всеки един от нас е такъв и никой не може да избяга от тази орис на безгранична последователност. Че сме роби. Роби на останалите, на желанията си, на плановете, на низките си страсти за съвършенство, богатство, любов или успех. Роби на материалния уют или роби на сърцераздирателните изблици на душевността.
Но тук, имаше един мъж, който не беше роб. Само той и още шепа като него, разполагаха с тази истинска свобода, разкъсваща оковите на материя, плът, съзнание и пространство.
Час пик звучи добре за такъв като него, който няма какво да загуби, нито какво повече да спечели, поради което излиза от нормите на гореспоменатите. Защото разполагаше с всичко, с цял един свят и в същото време нямаше нужда от него.
Себастиан Дантес, повелителят на всичко, което тази земя може да предложи, съществото изтъкано от мрака....не, мракът е изтъкан от него, се повдигна от мястото си и огледа присъстващите привидения, чиито контури липсваха, като плацента, която се разплува, ако махнеш обвивката. Всички трепереха под погледа му, а той не издаваше дори звук. Протегна ръка към дъщеря си, която също бе роб и тя я улови, като застана редом до него. Това не я правеше повече свободна. Може би просто повече преуспяла в представите си.
-Отиди до края на пътеката. Който стигне първи до теб, той ще получи възможност да премине. Всичко е позволено, всичко е разрешено. Ти ще си съдник и ти ще си благодетел. Това ще е първият ти урок по управление на тези нещастници, прекъснали жизненият си път без време.
Мортем не каза нищо. Усещаше душата му и нямаше нужда от излишни думи. Пусна дланта му и се отдалечи на определеното място. Зачака, вгледана във всички онези, които се престрашиха да поемат тази инициатива и си пое дъх. Време беше състезанието да започне.....

/Тери, злато, свободно РП. Разрешавам ти да опишеш целия процес на "състезанието" дори да определиш победителя. Забавлявай се :)/

-Отиди до края на пътеката. Който стигне първи до теб, той ще получи възможност да премине. Всичко е позволено, всичко е разрешено. Ти ще си съдник и ти ще си благодетел. Това ще е първият ти урок по управление на тези нещастници, прекъснали жизненият си път без време.
Преглътнах едва ли не мъчително от това. Беше си твърде много отговорност, но бях готова да я поема. Мисля си. Все пак се подчиних и отидох на казаното място. Погледнах трасето нямаше абсолютно нито едно препятствие, тогава къде ни отиде забавление. Погледнах към бога и когато видях очакващия му поглед само леко се усмихнах. Застанах по средата на края на пътеката и погледнах вече готовите души. Имаше доста, което засвидетелства за цяло зрелище. Вдигнах ръката си и изчаках да им привлека вниманието. А те вече готови на стартовите линии чакаха инструкции.
-И така ето какви са правилата .. - казах с умерен тон, но с малко магия гласа ми се разнесе из цялата пътека. - който първи премине през тази линия може да мине през кръговете. Всички мръсни номера са позволени, но трябва да се движите само в ограниченията на пътеката.
После бавно свалих ръката си и те тръгнаха значително бързо. Беше интересно да гледаш как купища души се избиват за онзи шанс да минат през кръговете, а не знаеха какво ги чака след тази пътека. Не знаеха за онези същества на планината Хаос. Нито за ужасяващите неща в Пустошта. А гората на желанията щеше да ги съсипе тотално. Тогава кажете струва ли си? Струва ли си да се биеш за нещо, което вече е изгубено? Когато не знаеш сигурно е ценно.
Преместих се на дясно и оставих душите да минат няколко метра преди да клекна и да докосна земята. И затворих очи. Усещах как трептеше под "стъпките" на душите. Забих пръстите си дълбоко в земята и прекарах магията си до едно от местата, където с помощта на телекинезата ми къс от земята се отдели от пътеката и се деформира в нещо като стена, и така на няколко пъти до края. Все трябваше да има препятствия.
И вече истинското състезание започна. Участниците му тичаха, а тези без късмета, който бяха първи се блъснаха в първата стена. Е все още имаха шанс, но вече по-слаб. Някой умници пък стояха засега по-назад, за да видят какво ще има пред тях и така вече те бяха начело, но след няколко крачки и те изостанаха. Няколко деца пък приемаха всичко на шега и просто тичаха и се веселяха. Понякога дори най-лошите неща имаха забавна страна, а те я показваха. И все пак с какво ли бяха съгрешили толкова много души, че да дойдат тук.
Един мъж туко що прескочи друг, а една жена дръпна за косата една не толкова млада женица. Някой друг мъченик пък се опита да се изхитри и мина зад границите на пътеката, което веднага си каза думата и се заплете в тръните. Видяли какво става с него душите се стреснаха и започнаха все по-бързо да тичат към изхода. Като цяло чисто състезание за бързина и ловкост. И въпреки, че не виждах смисъл в него те явно виждаха. Някак си в предишните очи, който само показваха болката от смъртта сега се беше зародило семето на надеждата. Каква красота просто.
Скоро вече имаше и преминали половината път, което беше добре. Не исках да стоя тук повече от нужното, а и скоро трябваше да се връщам в килията. Надигнах се, за да видя кой е начело и леко се учудих. Изглежда, че някакво малко момченце беше първия сега и не изглеждаше да е мекушав като другите. Напредваше добре изоставяйки другите да му дишат прахта. Беше време за нещо по-трудно. Стените които се бяха образували до преди малко от късовете земя се разбиха и подобия на големи камъни се стовариха по пътя, освен това имаше и малко големички ями.
Душите в първия момент едва не се изтрепаха когато първите няколко реда спряха страхуващи се да няма нещо в ямите, а онова момче по-рано ... е то нека кажем, че сега не беше точно в състояние да се състезава. Все пак моя бог искаше да си ги държи за елхата за Коледа, нямаше да ги пусна туко така, но ме изненада факта, че те наистина продължаваха. И не мислеха да спрат. Гледах ги как се потрепваха, как едва ли не искаха да убият ближния, за да могат те са онези, които да имат правото да минат през кръговете. Горкичките.
Скоро имаше и души, които бяха едва на няколко метра от края, тогава върнах пътя както си беше първоначално, а душата която победи беше ... девойка. Да му се не види. Мислих, че ще е някой ожаднял за живот 35 годишен психопат. Е и момиче ставаше. А зад имаше още две души на близнаци. Станаха ми симпатични и понеже аз избирах кой да премине само се усмихнах и се приближих до тях. Близнаците мязаха на нашите клоуни в замъка. Сещате се нали? Онези, който си довършват изреченията или говорят заедно.
-Поздравления. Топ 3 печелят. - те явно невярващо се спогледаха. Ама и те са. - Само един въпрос, защо сте тук?
Душата на момичето леко се учуди дали да отговори, но все пак си изпя всичко. Оказа се, че тя е тук, защото така познатия ни грях наречен Похот я е обзел. И горката станала нимфоманка. Не е ли смешно. После се обърнах към близнаците.
-А вие?
-Убихме мама ..
- ... и татко ..
- ... и леля ..
- ... и чичо ..
Преди да си изредят цялата фамилия ги спрях. Схванах основната идея. Е имаше и психопати. Чудесно.
-Е можете да преминете. А всички други ... ще им дойде и на тях времето, мисля.
Оставих душите на тримата и отидох при бога. Погледнах Себи, който имаше пак онова неразбираемо изражение. Все едно света около него не съществува и вижда само мрак. Понякога си мисля, че може и да е това причината. Не може всичко да му е скучно.
-Знаеш ли ... ти каза, че демоните приличат на теб. Грешиш. Ти имаш и добро в себе си, а повечето нямат дори сърце. Сега ще дойдеш ли да ме заключиш, почти осем е?

/ и всичко това докато слушах https://www.youtube.com/watch?v=qjMgsfk5y_U . Просто песента придава някак забавна страна на обстановката, разбира се не може да се сравнява с онова в покоите на Себи :Д /