Рехабилитационната

В действителност това помещение не носи никакво име, но посетителите й бяха лепнали този прякор. Вътре има няколко различни басейна с ледено студена вода. Има и едно малко кътче, в което човек ляга, сипват му отгоре вода и тя замръзва. Въпреки всичко мястото действа доста релаксиращо. Макар да изглежда странно, това е една от причините берсерките да са доминант в този суров свят. Те каляват по всевъзможен начин телата си, за да могат да издържат на всичко .

До болка изчистената и опростена стриктура на архитектурата им и устройствения план на постройката направиха ориентацията в коридорите равносилна на детска игра със стъклено топче - елементарно и неангажиращо преживяване, където единствената опастност би бала да се увлечеш в заниманието си. Не за подценяване беда, но по-скоро оставена едно наум, отколкото поставена на дневен ред. Единственото, което караше младата красавица да проклина язвително наум сегашното си удобство бе обръщащата се с главата надолу в бъдещето ситуация. Ако се наложеше да бяга? Ако трябваше да се скрие в някоя миша дупка, ниша, ъгъл? Всъщност, ако това налагаше да бъде извършено нещата щяха толкова жестоко да са се забатачили, че опита за измъкване и бягство щяха да бъдат един от най-малките й проблеми. Какво е една Цитадела пред цяла тумба диваци по тези земи, които най-малкото можеха да решат да не я догонят защото приятелят им студа щеше да им свърши мръсната работа. Ето в това вече не се съмняваше! Как й липсваше пустинния мирис...
Сякаш мислите в главата й се вледениха, когато пристъпи в помещението и влажния студ се полепна по вече премръзналата й кожа. Във всичко, което можеше да мине като определени за напускащата я мисловна дейност нямаше никаква метафора. Тези хора, ако можеха да се нареката така, спадаха повече към графата мазохисти. Кой нормален с всичкия си здрав разум... май тук трябва да спре.
Залата впечатляваше със същата каменна фасада, която присъстваше във всичко и навсякъде. Излъсканите до гладкост късове наподобяваха грижливо подредени плочки и с малко повече въображение всичко изглеждаше повече от натупурчени купчини чакъл и ледени локви. За тези хора това си беше ритуална баня равносилна на мраморни колонади и керамични корита изпълнени от благоуханни масла и млека. Аха от едната крайност в другата. Явно мислите на чернокоската имаха тази невероятна способност да лъкатушат от една посока в друга без да намират златната среда. Такива неща причиняваше студа, парите, работата, проблемите - живота!
-Лорд Хемиш? -Гласа й прокънтя и се разнесе от студенината във въздуха някак далечен и неясен.
-Кой пита?
Мазния и натрапчиво провлачен говор имаше нотката на някогашен хубав басов тембър, който вероятно алкохол, разврат и леснотия на живота бяха направили на дъвка, с която да си правиш дълги разтегливи лентички. Точно така би изглеждал, ако имаше зрителна част в един глас. Асасинката една не се прокле за крайно реалната и визулано ясната си сетивност към всяко сетиво и усещане. Ужас.
-Къде сте? - Сякаш вече не знаеше точно къде... Да се правиш на идиот де една идея по-малко противно от това да говориш или работиш е такъв. Само една идея, обаче.
Мъжът, който се подаде зад едната разделителна стена можеше да мине за всичко, но не и за типичен тукашен. Тя пасваше почти толкова, колкото и той. Почти... В него имаше нещо противно по онзи надменно глупав начин, с който някои мъже демонстрираха авторитет, а всъщнотс ставаха на глупаци без да осъзнаят, че най-ценното в тях реално наистина са парите. Аха, глупаци. Този обаче бе хитър, подмолен, задколисен тъпанар. Едва ли виждаше по-далеч от носа си, но това не пречеше да е ясно как се е издигнал, какви плетки е навързал и как си тъче станчето.
-Коя си? -Разплутия мъж се почеса с жест, който напомняше неволен тик и обходи с поглед новодошлата сякаш си купуваше зеленчуци на пазара. Точната стратегия без дори да подозира. Късметлията явно наистина боговете го обичат. Поне Рен така се надяваше.
-Няма значение.
Пристъпвайки към него и обхождайки скришум с поглед мястото, от което бе дошъл и само навитите му до колене крачоли, чернокоската прецени необходимата й информация. Беше проверила, че помещеноето е само на тяхно разположение. Коридорите бяха почти мъртвешко празни. Подслушаните разговори в двора свидетелстваха за плътна и строга програма на объчаващите се поне още час, дори два. Всичко това и един тъпанар пред нея.
-Как да няма значение? -Гласа му заглъхна и прерастна в изумения му поглед, когато роклята се изхлузи на меки вълни по раменете, ръцете, гърдите, хълбоците, глезените й. Тънкия почти прозрачен бял тюл, който преставляваше еквивалент на някогашните носени долни ризи бе в същата кройка като вече липсващата рокля, но очертаваше всяка извивка прекалено ясно и "загатва" не беше точната дума, която някой би използвал.
Сивооката хубавица пристъпи към най-близкия басей и бавно пристъпи в него едва задържайки напорите на талото й да се разтресе и челюстта й да затрака в бясни удари.
-Аз съм подарък. Елате!
Не беше нужно да подчертаваме "трудността", с която Рен прикани мъжа да се накисне във водата заедно с нея. Говедо... На заколение.
-Подарък?
Убийцата го притисна към ръба на басейна, който стигаше едва до талията й и положи пръст върху устните му, за да заглуши бъдещите въпроси. Не беше особено напорист да говори, но любопитството в малките му шарещи очи можеше да убие цял чувал с котки.
-Имате много, много интересни приятели. Ужасно интересни.
Ръцете й се повдигнаха зад врата й и чевръстите й пръсти напипаха дръжката на меча, който лежеше притаен по дължината на гръбнака й. Мъжът пред нея получаваше прекрасен поглед, коойто свидетелстваше, че пред него има жена, която опитва да развърже панделките на дрехата си. Ръцете му се притиснаха към ханша й и дистанцията помежду им изчезна напълно, когато той зарови лице в гъстата й черна коса.
Секунда! Едно откачане. Леко плъзгане на острието. Едва започната дъга на изваждане.
Тънките й бели пръсти се вплетоха в косата му, задържайки главата му към шията си, когато другата ръка издърпа стоманата и заби върха й във врата му. Силата, която изригна от нея спомогна да набави нужната прецизност и сила, с която се славеха илионци. Изхруптяването напълни устата му с кръв на гъсти и накъсани пристъпи от червеникави глътки. очите му се подбелиха и запръхтяха миг преди Райден да сложи последния милиметър, който отпусна тежкото му тяло във водата.
Усещаше местата където пръстите му се бяха впили в кожата й, когато прозрението го бе осенило. Това я накара да подходи малко по-творчески от предвиденото. сантиментален начин да каже - " Другия път ще е по-добре. По-чисто! Няма да ме докоснат. Няма да ме видят".
Кърпичката с герба на Илион, която пусна по повърхноста, подобно на убития, да се носи за знак не бе напълно достатъчна. Малкия нож изписа "Да живее Кралицата. Поздрави от Илион".
Малко вулгарно. Леко подигравателно и безчувствено. Доста повече за нея самата, отколкото за поръчката.
Сега оставаше да провери дали всичко вървеше по план. Дали? Оставаше най-трудната част. Да се измъкне. Поне работата беше дяволски семпла и изчистена. Красота. Рен би предпочела друга игра, но точно сега бе въпрос на класа.
Резервната рокля се намести на мястото на мократа подплата, която слави и захвърли редом до предишната. Един Бог знаеше какво я очаква зад вратата. Студ, определено. Дано не от боздуган в лицето.

Мъртъв глупак, заклан като прасе - на лице! Перфектно изпълнено убийство за аматьорско ниво - на лице! Оставени символи, следи и всякакви към нужната посока - на лице! Кървава баня - на лице!
Всичко в обстановката крещеше на професионализъм, а ароматът на желязо се лееше като въздушни вълни и багреше ноздрите, до които достигаше. В случая те бяха само на малката, незнайно никого гостенка, но съвсем скоро много други щяха да станат свидетели на клането на един от най-видните представители на държавата. Идването на Рен определено вкара смут в закоравелия начин на живот на ледените територии. Присъствието й целенасочено не остана незабелязано, а изпълнението на визитата й, щеше да се говори още дълго време през годините. Тя несъмнено се справи подобаващо със задачата, учудвайки може би дори себе си. За сега всичко вървеше според плана и в нейна полза, някак си не можеше да се отърси от предчувствието обаче, че скоро късметът й ще изневери. Привкусът на победата бе близо, но в същото време и много далеч, защото ако е лесно да отнемеш живот, то да се покриеш след престъплението без да те хванат, обесят или натикат в най-тъмната тъмница за наказание, не е шега работа. Асасинката много добре осъзнаваше положението, в което се намира и нямаше ни най-малко желание да стои и да чака участта си. Колкото по-бързо се махне, толкова по-добре за самата нея.
Точно затова и трябваше да действа бързо. Леко наивно или просто за проба, реши първо да провери вратата. Открехвайки я съвсем малко, така че едва едното й око да види през пролуката, тя забеляза приближаваща се сянка по пода и осветените с факли стени и шум от твърди подметки, най-вероятно на ботуши или кубинки. Заедно с това, тракащият звук от удрящ се метал в броня, допълнително я накара да затръшне вратата и да подпре дръжката с една от малкото налични пейки, която въпреки дървена, не й отне много време да премести. Подпирайки бравата, щеше да забави нарушителите на делото й поне с минути. Обитателя на цитаделата по това време обаче, забеляза хлопването на портата и подсказващите му инстинкти за нещо лошо, го отклониха от пътя му, насочвайки го право натам. Съвсем скоро, здравият му юмрук заудря по външната врата, а мъжкият, леко дрезгав глас, проби бариерата и достигна до ушите на нашата героиня.
-Лорд Хемиш! Лорд Хемиш! Добре ли сте?
Рен беше в капан. За нейно най-голямо съжаление стаята не разполагаше с прозорец, от който да скочи, нито с каквито и да е други тайни тунели и проходи. Единственият изход бе през вратата, която тя сама залости, а тропанията ставаха все по-настъпателни, виковете, все по-осезаеми и привличащи и други дворцови кадри. Когато дървото взе да поддава на натиска и гредите да се цепят под масивния стоманен меч, момичето извади катаните си и се приготви за неизбежното. Явно нямаше друг избор, ще трябва да се пребори със същите тези, които толкова старателно избягваше.
Ето, че към притеснения придворен войн се присъединиха поне още трима, виковете на които огласяха цялата цитадела. С това темпо, цялата проклета постройка щеше да ги чуе. В един миг, вратата се сцепи, поддаде и пейката се избута на няколко метра, отваряйки входът или изходът, зависи от желанието и четирима здрави берсерка се появиха на прага й, всеки въоръжен с индивидуалното си оръжие. Виждайки окървавеното тяло на един от лидерите си, мъжете замръзнаха на място с вкочанени лица. Лица, които съвсем скоро малко по малко почнаха да придобиват други отенъци, цветове и гримаси. Веждите се свъсиха, дланите стиснаха по-здраво дръжките на секирите, боздуганите и копията си, а гневът изби през зениците им. Обръщайки се към девойката, дори не си направиха труда да я попитат коя. Нямаше значение, важно бе единствено делото, причината не ги интересуваше. Нямаха намерение да я залавят и разпитват. Искаха единствено отмъщение и щяха да го получат. Преди още красавицата да е успяла да реагира, онзи с копието, с боен, изпълнен с ярост вик, се нахвърли върху нея, със завидна бързина и прокара острието напред към коремът й. Единствено временната намеса от нейна страна и късметът я спасиха. Отскачайки на метър, единствено роклята й бе разкъсана, там, където трябваше да е ударът. Но боецът нямаше намерение да спре до тук. Превъртайки щикът над главата си, той го хвана стабилно с две ръце и още от вертикално положение го заби право към гърдите й. Дали щеше да се измъкне?

/Дили, опиши успешна защита и опит да се измъкнеш, дали успяваш решавам аз./

Съдбата толкова много обичаше да превръща всичко в хазарт и за всяка загуба не само хазната ти, а живота се скъсяваха главоломно. Трябваше хиляди пъти да послуша черногледия гласец, който натъртваше, че няма нищо твърде хубаво, което да те нагара да въздъхнеш сводобно и да плюеш отгоре на цялата работа. Просто нямаше.
Можеше да излезе от стаята със сбоводна и ведра крачка и да подметне закачливо на мъжа, че тъпото говедо е изцеден до последна капка кръв, което щеше да бъде изключително уместна шега.
Можеше...
Вместо това сега стоеше и залагаше отново на хазартен принцип с неизвестни показатели за победа. Това щеше да й остане като обеца на ухото и да й държи мокро дълго, дълго време. Поне сега всички бяха разбрали коя е, от къде е и какво е сторила, а това подсигуряваше работата, ако все пак не завършеше с главата надолу през някоя ограда или завряна в миша дупка.
Нямаше време да прави задълбочени анализи на собствената си грешка. Нямаше време дори да мисли. Следващия удар бе толкова мълниеносен, че единствено инстинктът, който се бе превърнал в нейна втора кожа, я спаси от присъединяване към лорд Хемиш. Иронично и срамно.
Всичко в нея заработи в сложна мрежа от последователност и зависимост в търсена на най-добрата алтернатива на това да разцепят главата й като пъпеш на мегдана. Мъскулите й потрепнаха в мига, когато тялото и се изви и отбегна яростно забиващата се тежест в каменната повърхност на пода. Крака на девойката се стовари с все сила на единственато слабо място, което оръцието имаше и пръщящия звук отдели острието от дръжката.
Действиято й, които последваха протекоха толкова бързо, колкото предходните държащи още в изненада иначе коравите и без друго достатъчно тъпите горили. Не беше подходящия момент да ги обижда, но това бе единственото, което можеше да стори яда в нея. Или това, или да се руптае сама себе си. Сещата се кое е по-балоприятно да бъде избрано.
Силата й закипя в нея и малките отнесени движения под кожата й, които тя обикновено носеше бяха замени със до болка познатите и от миналото наелектризирани, метафорично пощипващи и трептящи тръпки. В случай, че някой имаше глупостта да я докосне щеше най-малкото да има нужда от време, за да успеят невроните му да възстановят подаването на импулси в тялото. От личен опит заеше колко лошо може да стане ако правилно протекйлата енергия те парне в точния момент. Или неточния...
Паралелно с това можеше да се надява, че трептенето по кожата й ще замаже силуета й за нетренираното око на съвсем първобитните бойци пред нея. Скоростта, с която се движеше и гъвкавостта, с която заобиколи първия можеха да бъдат или знак за надежда или лош избор да се отпусне и главата й да стане на пръскана мазилка...
Дано ги бе изнендала и след това да препишат действията й на адреналин и страх. В противен случай щеше да убие и тях. Мъртвите по начало и попринцип не говорят. И телата добре летят през високи места със снежна шир на километри околност.