Извора

Той представлява не много голям воден басейн в кръгла форма. Жителите на пустинята са го оградили с каменни блокове, които играят ролята на седянка. Тук можете да си починете, разхладите, напоите добитъка и себе си и да се полюбувате на малкия рай по тези земи.

Нямах намерение да тренирам днес или поне не още. А и нека предоставя тренировъчната зала за господин Тъпа Чи и евентуално останалите ученици. Не исках пак да си мисли, че го пренебрегват заради мен. Такава кифла е понякога.
Но не ми се седеше и в базата. Затова почнах да обикалям из подземният град, но нищо не грабна окото ми. беше някак си монотонно, тихо и скучно. Затова се запътих направо към кладенецът, а веднъж подминала го се добрах и до пътят за нагоре. Този път не изпадах в паника, че ще умра от задушаващият пясък и процесът премина много по-бързо и лесно от преди. Озовала се на горният свят тръгнах към Захрид. Но не, нямаше да се застопоря и тук. Не ми се обикаляше по пазари, заведения и тем подобни. Даже видях една шатра на някаква пророчица и въпреки, че доста се чудех за произхода ми, пак не се спрях. Може би е по-добре да не знам.
Точно затова го преминах целият и когато излезнах от покрайнините му се запътих към посоката, където се виждаха палми и някакъв кръгъл участък, където животът явно бушуваше неуморимо.
Оказа се, че е оазис. Виж ти. Хитро. Кой знае колко пари печелеха от него. Е, аз нямаше да харча пари, защото ми бяха кът, но от друга страна, нищо не ми пречеше да седна на каменните блокове, които обграждаха някакъв извор. Избрах го, защото ту щях да си почина от дългият път, ту можех да се разхлаждам колкото си искам, поради наличието на вода. Общо взето гледах да пребивавам на подобни места, за да не пукна от жега. Честно, имах чувството, че никога няма да свикна с климата тук. Да те хване яд, че живееш точно на такова място. но от друга страна, ако реших да напусна, не знаех къде да отида.
Така седнах около басейна, намокрих лицето и деколтето си. Водата се оказа бистра, хладка и доста чиста. Запалих цигара и почнах да се припичам под сянката на една палма, както се казва. Най-после тишина и спокойствие.

Ния стоеше спокойно под палмата, прикривайки се зад приятната сянка, която хвърляше дървото върху нея.
А около басейна, нямаше почти никакъв живот. Имаше хора, които идваха тук да си отпочинат, но днес не бе толкова оживено. Дори, след около тридесетина минути, всички се изпокриха.
Всички знаеха за високите температури в пустинята. И този ден, нямаше да бъде по-различен от другите. Горещ и с много тежък въздух.
Със всяка изминала минута, температурите се вдигаха бързо. Но, Ния не усещаше това. Тя стоеше кротко под палмата и идващите пари от Извора, пресъздаваха усещането, че покрай него температурите бяха ниски.
В един момент, момичето реши да се разхлади отново. Устата и бе пресъхнала от жегата, а по кожата вече усещаше парещата болка на слънцето. Не бе толкова голяма, но дори и на сянка, слънчевите лъчи оказваха своето влияние.
Младата асасинка се приближи до извора и се наведе над него. Присегна се с ръце към водата и наплиска хубаво лицето си. Един път, втори, последва и трети. А след тях, имаше още няколко, породени от лека паника. Дали бе от жегата или от тежкият мор, който обикаляше Оазиса, Ния не се почувства добре. Реши да се разхлади обилно с безплатната вода, но не успя. След всяко плискане в лицето и прилошаваше още повече. Накрая, жегата надделя над тялото и. Момичето залитна напред и се опита да се опре с ръце. Но единственото което можа да направи, бе да одраска с нокти белите камъни зад себе си. Тялото и се плисна в студената вода и започна да потъва бавно към дъното. Момичето стоеше с отворени очи и усещаше всичко, но най-гадното бе, че бе загубила контрол над тялото си. Пърхаше едва доловимо с пръстите на ръцете си, но те не бяха достатъчни да я спасят. Накрая, очите и се затвориха и тялото и полегна на дъното, притискана от водата.

Пред очите ти се разкрива, небе. Простичко. По него можеш да видиш всичко, което можеш да си представиш. Облаци, птици, цветове... Но най-големите му красоти, са скрити вечер. Когато слънцето се скрие от другия край на света и звездите се покажат на небосвода. Тогава, ти разбираш всъщност, колко красиво е то.
Така е и с хората. Показват ти едно, а всъщност в душите си крият друго. Маски. Всеки има своята, създал я по собствено подобие. Коя с усмивка, коя със сълзи в очите.
А в стаята, бе само той. Протегнал ръка пред себе си, раздиращ гърлото си от болка. Тихите хрипове огласяха тъмнината, показващи тъгата му. Мъжа плачеше. Очите му показваха истинската му същност. Без маска или нещо, което да прикрие душата му.Едната му ръка бе протегната в небитието, търсейки нещо. Нещо на което да се облегне? Не! Ръката му описваше движение, напомнящо човешко лице. Галеше го, милваше го...сякаш му бе най-скъпото. А сълзите, те не спираха...

Внезапно, сънят на Ния бе прекъснат. Нечия ръка я хвана за дрехата и я издърпа нагоре. Тя не бе в безсъзнание, но водата която бе погълнала до сега и пречеше да продума каквото и да е било.
- Спокойно, дръж се... - чу момичето, нейде около себе си.
Непознатия я приведе до палмата, под която тя лежеше до преди малко. Положи я до нея на земята и обърна тялото и в страни. Мъжа извади малко шишенце от торбата си и го подаде към ноздрите на момичето. Тя се закашля изведнъж и започна да бълва вода. Тя излизаше на талази от тялото и, падайки право върху горещият пясък.
- Спокойно, Оар е тук. Ще ти помогне и ще те прибере, от където си. Дишай сега, дишай...
Мъжа я остави да се успокои, от първоначалният шок. Когато Ния успя да отвори очите си, видя странния вид на мъжа. Целият бе, като едно голямо цвете. Дрехите му бяха жълти, шапката...че дори и лицето му леко бе придобило този цвят. Изглеждаше от знатен род, но все пак непознат за момичето.
- Кажи ми, какво прави дете като теб, на дъното на моя оазис?! Да не си русалка?
Мъжа с козя брадичка я гледаше с любопитство. Всъщност, не вярваше че дете с такава красота, ще се реши да се хвърли във плитките води за да се удави. За това, простичко прецени, че момичето е плод на някаква магия или мираж...

Закашлях се от преострата миризма на съдържанието в шишето. Даже не исках да знам какво е, но ме накара да изплюя всичката вода, която беше напълнила дробовете ми. Не беше най-приятното усещане - давенето, имам предвид. Имаш чувството, че вътрешностите ти ще се пръснат. Когато се съвзех първото, за което се замислих бе това странно видение. Не мога да го нарека сън, защото реално аз така и не заспах. Просто изведнъж отслабнах като спукан балон и паднах на дъното без да съм го искала. Не исках и да виждам каквото и да е, но стана. Непознат, размазан не много ясен силует. Единственото, в което бях сигурна е, че е на мъж. На плачещ мъж. Но какво общо имах аз с това? Не бях виждала въпросният преди. Даже не можех да кажа как точно изглежда, защото образът беше както казах неясен. Усещах напрежение в главата, което почна да отминава малко по малко. Тогава чух и думите му.
-Спокойно, Оар е тук. Ще ти помогне и ще те прибере, от където си. Дишай сега, дишай...Кажи ми, какво прави дете като теб, на дъното на моя оазис?! Да не си русалка?
-Каква русалка бе човек? - казах леко троснато докато търках челото си, след което повдигнах очи към него.
Изглеждаше странно. Наподобяваше златен паун или поне в моето въображение придобиваше такава окраска. Наистина беше прекалено натруфен, чак натрапчиво. Но поне изглеждаше безопасен....за сега. А всичко изглеждаше толкова неясно, толкова необяснимо. Постоянно ме преследваха някакви анормални глупости, а отговори никъде. Не беше нормално. Дали не страдах от деменция? Или някакво друго психологично и ментално разстройство? Това щеше да обясни нещата, но ако бях луда, едва ли щях да съм на свобода. Значи беше нещо друго.
-Ами тогава.... - чух отново.
Това ме върна към сега и в момента.
-Не знам. Просто ми стана лошо от жегата и паднах. Сигурно се случва постоянно.
А като се замисля наистина това може да е причината. Просто мозъчно сътресение от слънцето, породило някакъв мираж или нещо такова. Поне се надявах да е така.
Хванах се за ръкавът му и се опитах с малко помощ да се изправя. Цялата бях подгизнала, от плитката ми се стичаха струйки, а ходилото леко ме щипеше заради водата, която бе раздразнила раната ми.
-Благодаря, че ме измъкна....Не знаех, че оазисът си има собственик....
Казах нещо колкото да не е без хич. Въпреки, че не го приемах за заплаха, това не означаваше, че ми вдъхва доверие. Напротив. Прекалено кичозните и богатите винаги имат повече от едно лице. Те са по-зле даже и от нас, от убийците. Ние сме подмолни, но поне не се преструваме, освен ако не е по работа. Докато те винаги плетяха интриги, мъчейки се да придобият някой друг грош в повече или да оплетат някоя друга връзка в тяхна полза.

- За нищо - отвърна мъжа - не можех да те оставя да се удавиш. Неучтиво е.
Оар се изправи и огледа околността. Беше все още твърде горещо, за да поемат по пътя към дома му, където искаше да заведе момичето. За това, реши друго.
- Съблечи се!
Внезапно, Ния подскочи от думите му.
- Моля?!
Мъжа с козя брадичка се ухили.
- Спокойно, нищо няма да ти направя. Сложи дрехите си на слънце, за да изсъхнат. Не можеш да стоиш така в пустините. Ще изгориш за нула време.
- Абсурд! - извика малката асасинка.
Оар се приближи до нея и се наведе пред лицето и.
- Знаеш ли какво се случва, когато изгориш? Май не ти се е случвало. С тази бяла кожа, като чаша мляко, ще пострадаш доста. Първо ще почервенееш като рак, после кожата ти ще се подуе и ще ти се появят мехури по цялото тяло. Големи, ей такива! - мъжа направи фигурката на кръг с пръстите си, горе-долу голяма, колкото праскова - А после, ще се напълнят със вода. Всичките! От слънцето и жегата ще те болят, а като се спукат, ще започнеш да кървиш. Тогава, лешоядите ще надушат смъртта ти и ще дойдат да те изкълват докато все още си жива.
Май на някой му се повдигна. Ния изду бузите си за секунда, след което погледна към мъжа.
- Добре, но се махни от тук!
- Слушам, русалке! Отивам от другия край на палмата. Пет минути ще са ти напълно достатъчни. Когато се облечеш, можеш да ме извикаш.
Оар се оттегли за няколко минути, през които момичето се съблече чисто гола. Притича до камъните около оазиса и остави дрехите си отгоре. Докато го правеше, се оглеждаше предпазливо да не би някой да я зърне в този момент. Не че и пукаше толкова, но все пак имаше в нея едно чувство, което я караше да се срамува поне малко. След като остави дрехите си на слънце, Ния се върна зад палмата. Облегна се на нея и въздъхна.
- Какво правиш?
- Броя...
Любопитството и надделя и тя надникна от другия край на дървото. Там съзря мъжа, който бе седнал на земята с кръстосани крака. А пред него, стоеше една голяма купчина монети.
- Свети Дантес! Да не си обрал някой?!
Оар се захили.
- Не. Това е дневният ми доход.
- Колко са? - заинтересува се момичето.
- Не знам още. Стигнах до четири хиляди, преди да ме прекъснеш. Сега, ще трябва да ги броя отново. Не ти ли изсъхнаха вече дрехите?
- А...не знам.
Ния изтича до камъните набързо и хвана горната си дреха. И наистина, всичко бе изсъхнало в момента - дори кожените и ботуши. Събра ги набързо и отиде отново под палмата. Там се облече набързо и извика непознатия мъж. Но, той не и отговори. Когато надникна зад дървото, него го нямаше.
- Къде...
- Ей, русалката! - прекъсна я познат вик.
Ния се обърна и видя зад себе си мъжа с пауновите дрехи. Водеше красив дорест кон след себе си, украсен със същите златни одежди. Оар се приближи до нея и посочи седлото.
- Хайде, скачай. Ще те заведа в моят дом.
- Да бе! - засмя се асасинката - И как ще стане това?
- Лесно, с езда. За предпочитане е пред лешоядите, не мислиш ли? Спокойно, вечерта си свободна. Просто, не трябва да се излагаш на слънце. А най-близкото място от тук е моят дом.
Ния нямаше друг избор, освен да се съгласи с мъжа. Приближи се до добичето и с един ловък скок се озова на гърба му. Оар хвана юздите, стъпи на степенките от единия край на седлото и също с един скок, се озова седнал пред момичето. За Ния остави седлото, което специално бе изместил по-назад, за да може да се съберат и двамата.
- Между другото, дължиш ми петдесет злато.
- Ти луд ли си бе?
- Наричай ме както искаш, но дълга си е дълг. Ако се чудиш защо - помисли се кой те спаси. Ако не бях аз, щеше да се удавиш. Приеми го като отплащане за това, че ще се погрижа за теб.
Нагъл беше, нали? Но все пак, той бе търговец. Дори майка си би излъгал, за да припечели малко злато.
Оар пришпори коня и животинчето полетя през пустошта, право към дома му.

Цялата работа с пясъка, потапянето и последвалото изплуване можеше да бъде наречена приятна само от хора, които обичат гадните, милиарди, безбройни, мънички камъчета. Е, Рен нямаше защо да премрънка света... Трябваше да се досети, че момчето харесва въпросното нещо. Добре де, пясък.
Двамата стояха, отстъпили няколко крачки встрани и близостта им само потриваше песъчинките полепнали по кожата. Безплатна шкурка, а за по мазохистичните направо пилинг процедура, която чернокосата смяташе да си спести. Момичето се отдръпна внимателно от ръцете на Чи и Дантес и беше свидетел, че се направи, че това не е разочароващо или сякаш не потиска факта, че можеше да остане още малко така. Трябваше да изключи пясъка, жегата, слънцето и неприятното чувство по кожата си, но можеше.
-Значи сега аз ще водя, а?
-Да!
Не си направи усилието да се обърне, защото натрапчивото усещане между плешките й подсказваше точно колко самодоволно се е усмихнал русокосия. Една от онези негови усмивки, които направо страдаше от раздвоение на личността. Едната част крещеше с цяло гърло "Удари ме, размажи ме! Моля те!", а другата се дереше в тон с първата "Целуни ме! Давай!". Никой не е казал, че не можеш да направиш и двете, но някак щеше да е жалко да си разваляш целувките с ритници или хубавия бой с лиготии.
Райден се извърна към него, докато все още изтупваше цялото възможно количество песъчинки от дрехите си и малката лампичка в главата й засвятка.
-Значи отиваме, където аз реша!
-Аха.
-Ама аз не те питах... Обаче ти ще гониш.
По сметките й извора не беше много далеч и това бе първото, което наистина искаше да направи, но дано чувството й за ориентация не й изневеряваше за първи път точно сега. Нямаше невероятното желание да дразни някого да я гони и след това да търчи из цялата пустиня с почти шизофренични разсъждения в главата си. Или това, или трябваше да е на 100% сигурна в пътя. Беше! Почти...
Асасинката се изстреля веднага щом захвърли твърдението си в лицето му и малко се надяваше той да не я вземе твърде на сериозно. Беше по-висок, по-дългокрак, по-мускулест и като цяло се предполагаше, че това предполагаше да я надбяга. Хмх, дали?!
Стигнеше ли първа до водата щеше да се накисне до уши в нея и да свали прахта от себе си. До тогава обаче щеше да се посмее на Чи. Да си по-малък често значеше, че се хващаш, забелязваш и улавяш доста трудно.

Самата идея да се надбягват до извора бе много добра. А русокоското, кажете ми, честно... как да не се навие?!
Още щом чу предложението на асасинката, Дъст спря дори да тупа пясъка от дрехите си. Повдигна глава, а точно под малкият му нос се подаваше широката му усмивка.
Преди дори Рен да се е усетила, младежа се засили и след няма и пет крачки, вече я потупваше по рамото и крещеше, смеейки се през глас.

- Хахха...ти гониш, малката...хаха!
Нещо детинско се обади и в двамата ни герои и те тръгнаха щуро да се гонят из пустошта, като почти не обръщаха внимание на жегата и прелитащите над тях изгладнели лешояди. А и...как можеха? Чи така се бе засилил, че не оставаше почти никакъв шанс на младата си съперничка в бягането да победи. Въпреки, че много му се искаше да и натрие носа с една добра победа, все пак, той леко намали ход, като я остави почти да го настигне. А щом двамата изравниха разстоянието си до толкова, че то да бъде малко по-малко от един метър, девойката започна да размахва ръце пред себе си, опитвайки се да докопа русокоското.
- Ела ми тукааа... - развика се девойката, което още повече разсмя Дъст.
Младежа се обърна на няколко пъти, проверявайки къде се намира Рен и се смееше ли смееше. Дори, понякога дръзваше да и направи някоя шеговита физиономия като и се оплези или пък поставяйки ръка на носа си, да я избъзика по онзи детински начин, познат ни на всички...
Двамата много скоро щяха да стигнат до извора. Може би само стотина метра ги деляха, от удоволствието да се хвърлиш в прохладната вода, през жаркият ден. Дъст напредваше осезаемо, но и Рен никак не му се даваше, въпреки малките си размери.
Не щеш ли, на русокоското му хрумна гениалната идея, да предизвика съперничката си, по един по-различен начин. Той забави ход, отново до там, че тя почти да докосва рамото му, но не я остави да го направи.

- Който стигне първиии, другия ще го носи другия на "конче", когато се връщаме в Базатаааа... - изкрещя асасина, след което стремглаво тръгна отново, в посоката към извора.
Предизвикателството бе отправено, а финалът не бе никак далеч от гонещите се. Ако Рен искаше да победи и да се спаси от това да мъкне приятелчето си на гръб, трябваше доста да се постарае.

Никакъв шанс! Абсолютно никакъв!
Ама той сериозно ли? Още малко и щеше да поиска на ръце да го носи и да му пее приспивни песнички докато го полюшква. Как пък не!
Стъпките й потъваха все повече с всеки опит да воложи повече натиск или сила, за да откъсне малко преднина. Как да развиеш скорост без да използваш мускул и то по-голяма от тази на човек, който има една идея биологично преимущество? Никак! Райден беше по-гъвкава и определено можеше да се каже по-бърза, ако гледахме това кой пръв ще се спаси от летящ към ребрата ти юмрук, но в този случай си беше сякаш да сравняваш готварски умиения докато ти трябват знания за химични реакции - безполезно.
Асасинката отметна поредния кичур, който зачерняше погледа й и визира Дъст приблизително пет метра пред себе си. Момчето съвсем целенасочено скъсяваше разстоянието и това не беше голямата новина за деня. Беше прозрението, което цапна чернокосната между очите и за една част от секундата забави с коростта й. Продължаваше лит ака щеше да се прибира с товар на раменете си. О, щеше да се прибира с много тържествуващ и доволен товар на раменете си.
Ако щяха да играят така можеха поне отчасти да променят правилата. Имаше ли изобщо такива?
Райден стегна всеки мускул, който щеше да я послува под влудяващото слънче и се насили да прави възможно най-бързи и ситни широки крачки без стъпалата й да затъват до глезените в пустинята. Това трябваше да скъси поне наполовината разликата в позициите им. Другото си беше чиста доза изчакване на момента и надяване номерът да се получи. Наречете го играене на мръсно, но как иначе да победиш, когато всички карти са против теб, а в тестето няма нищо друго, което да те изкара от катрана?
Силата в момичето се отключи бавно и прецично и ако това имаше някакъв звук щеше да бъде слабо потропване на малко звънче. Идеята беше да я държи кротка и безучастна до възможно най-последния момент. Малките нишки от енергията в нея се преплетоха подосно на уроците й от сутринта и останах, като грижливо заложен капан. Е, капан, който сам трябва да щракнеш, а не да очакваш жертвата в него, но все пка капан.
Оставаха броени метри до бистрата почти прохладна вода, а двамата споделяха почти еднаква позиция от крайната цел. Примкоподобната плетеница в момичето имаше за цел да се обвие около глезена на Чи и демонстративно да дръпне по лице младежа. Щеше да я усети. Знаеше, че щеше. Дори едва промъкваща се под пясъка и проправяща си път към левия му крак, силата си беше, хмх, усезаема. Това щеше да го отрепетира по-късно. Определено. Сега щеше да заложи на шанса рязко да изненада. Ако не се получеше можеше да си получи едно носене до базата за самодисциплина.
Десет метра... Стъпки, малки вадички пот, мъжделиви проблясъци пред погледа...
Осем метра... Още малко! Само малко.
Пет... Сега!
Нали знаете? Или сега, или никога. Тънките стуйки се измукнаха от пясъка и оснана само въпроса - Беше ли хванала нещо, когато издърпа и продължи да тича напред или след секунди щеше да види как самодоволната му усмивка й осигурява едно незабравимо преживяване?

Надбягването се оказа по-забавно, отколкото двамата предполагаха. Дори за Рен, която често си намираше към какво да е скептична и прочее и прочее, вътрешно се усмихваше, което умело прикриваше зад обвивката на сбърчените й вежди.Колкото до Дъст, той притичкваше смеейки се, като дори забрави за болежките и раните по тялото си. Чувстваше се добре, беше му весело и най-вече бе доволен, че буреносните облаци,които се показаха в небето се насочиха към града, което значеше, че дъжда няма да ги застигне и да развали малката им игра.
Но момчето знаеше, че красавицата ще използва нечестни номера. Знаеше го още когато и отправи предизвикателството. В малкото време, което е прекарвал с нея, съумя поне до някъде да я опознае и начина по който мисли. Затова хич не се учуди, когато усети излизащия поток на енергия от тялото и. Магията се плъзгаше по пясъка като подземна змия, която чака подходящия момент да изскочи и да захапе жертвата си, а русокоско щеше да е готов. Внимателно следеше приближаващата го вълна. Само няколко секунди го деляха от достигането му. И ето, че тя се промъкна през песъчинките и се насочи скоростно към краката му. Точно тогава, хубавецът подскочи, като по този начин избегна атаката на сладката асасинка. Енергията и увисна във въздуха, а той се приземи на няколко метра пред нея, като не и позволи да го докосне. Хитър ход, трябва да признае. Но и предвидим. Все пак той бе по-опитен от Рен и нямаше да се даде така лесно.
Това допълнително нахъса убийцата и тя още повече засили крачка, опитвайки се да го подмине. До толкова се вживя, че се изравни с него. Той продължаваше да се хили и да обмисля вариантите. Дали е по-добре той да спечели или да я остави да стигне първа. Първото би било адски смешно и забавно. От друга страна, той да я носи на гръб също бе доста примамливо предложение. Най-накрая взе решение. Точно на последната права, той симулира, че се препъва в някакъв камък и стремглаво политна надолу, пльосвайки по лице. Хубавицата изкласи, стигна до извора и подскочи от радост, че е успяла. Чи погледна към нея с лека усмивка. Въпреки всичко бе доволен. Така трябваше да се стекат обстоятелствата. Нека се порадва поне малко.
След известно време, блондинът се изправи и изтупа дрехите си от пясъка. Почна да пляска аплодиращо.

-Честито! Май някой си намери ескорт на обратно.
Асасина тръгна с бавна крачка към нея, седна на каменната колона, с която бе обграден извора и въздъхна от леката умора.

//Рен, свободно РП. Прави каквото ти душа иска.//

"Какво по-хубаво от това да получаваш милостиня за победите си? Направо защо изобщо да се състезаваме? Двайте ги насам! Една нереална победа, две измислени победи, три... Чудо просто!"
Райден подтискаше гадното желание да се захапе сама и да стиска, докато зъбите й не започнат да стържат на кост и гадния звук не накара тялото й да трепери. Даа, не от болка - от звука. Ниско в гърлото й нагарчаше, както ако прекалиш с лоша партида ядки и същото това усещане засядаше в гърдите й на милиметри от границата, в която просто не успяваш и си го изкарваш. На себе си, на другите, на някого.
Чернокоската загледа опоненета си и грижливо заразвива чорапите от краката си, като в същото време с хлезени изхлужваше обувките си. После щеше да бъде една идея проблемно да разкара мини армията от прашинки, която вече създаваше колония в лявата и даже се готвеха да организират празник на града. Да остави размислите си за пясъчните новли и да се съсредоточи върху по-важни неща си беше същинско изкуство. Важна мисъл - боцкане, още една съществена мисъл - двойна степен престъргване от малките камъчета. Как да мисли човек така? Дам, Рен май не беше съвсем човек и иска или не това включваше предположението, че се налага мозъкът й да разботи добре при такива ситуации.
Изобщо не беше гневна на Дъст. Усмивката на лицето й, когато накисна двата си крака в почти разхлаждащата вода, доказваше този факт, колкото й пресилена да беше. Яд я беше на себе си. О, адски много и се искаше да спре да се прави на идиот и да си печели скапаните победи със собствени сили, независимо дали това ще й коства главата в стената или някоя по-сериозна драскоти. Успокояваше я мисълта, че с това инат това щеше да се случи скоро или някой да я намери на дъното на океана да я глозгат месоядни рибки. Добър развой на ситуацията - или напредваш, защото не можеш да жиееш едно стъпало по-надолу, или просто не живееш. Точка за съдбата.
-Ясно, че сега смяташ най-краткия път, по който да се върнем, но това изключва ли да се накиснеш във водата?
Ама повдигнатите им вежди си бяха почти близнаци, ако изключим цвета, разбира се.
-О, я стига! Няма да те каня в МОЕТО езерце два пъти. Идваш или не?

- Tвоето езерце? Хах! - изсмя се русокоското, щом чу думите на Рен.
Вярно, не бе нейно езерцето, въпреки че преди време самата тя, бе притежание на истинският собственик на тази местност. Дъст не знаеше тази история, но много скоро, може би щеше да я разбере.
Не се минаха и десет секунди, след които асасина свали рязко блузата от гърба си и я запрати право на земята. Прецени разстоянието между себе си и момичето и се засили към нея.

- Тогава, хайде в ....ТВОЕТО ЕЗЕРЦЕ - изкрещя младежа, след което се хвърли право върху и.
Рен не успя да избегне атаката му, въпреки, че той бе доста близо до нея. Двамата се претърколиха един през друг, като цопнаха право във водите. Рен първо заби лицето си, а после водата нахлу под всяка нейна останала дреха, измокряйки я цялата.
Дъст нямаше особен проблем с водата. Обичаше да се разхлажда и при най-удобният момент, винаги обичаше да се топва в езерото пред Базата. За това не му и пречеше сега да се стовари тук на това място, в приятната компания на асасинката.


Още преди да са подали главите си от водата, покрай езерото премина малък керван от четири камили, предвождани от нисичък белобрад мъж. Познат на някой хора по тези земи, той бе търговеца, който притежаваше това изобилие на прохладна вода. Веднъж чул женските писъци от водата и видял плискането образуващо се на повърхността на водата, Оар се запъти право натам. Щом стигна на няколко метра от Извора, той съзря мъжката тениска въргаляща се в прахта. Търговеца взе тоягата си, която често го съпътстваше в походите му и с едно ловко движение повдигна дрехата пред себе си. Огледа я внимателно от всички страни и после пак я захвърли на земята.
Вниманието му бе отново привлечено от току що подаващите се от водата младежи. Няколко бързи крачки го приближиха до ръба на водата и щом Чи извиси русото си теме над водата, Оар посегна с тоягата си и я опря под брадичката му.

- Стой! Ще стрелям!
- Ъъъ... - измънка русокоското, ни в клин, ни в ръкав. - Интересно ми е с какво...
- Шшшт! - заповяда търговеца. - Какво правите тук?!
В този момент, Рен се подаде иззад гърба на Дъст, като се облегна леко на рамото му. Щом тя съзря търговеца, който преди време я бе продал, леко се опита да прикрие лицето си, за да не я познае. За жалост, бе твърде късно.
- Така, така... тц,тц,тц... - измънка брадатия - ...къде я намери тази фуста?
- А...аз...
Дъст все още не можеше да отреагира правилно, тъй като тоягата доста му пречеше. Вярно, чакаше удобен момент в който да атакува, ако му се наложи, но все още нямаше такъв.
- Говори, момче! Какво правите по земите ми и защо си мислите, че това е обществена баня?
Търговеца изглеждаше напълно сериозен в този момент. Бе готов да използва дървеното си оръжие, ако някой от тези двамата дръзнеше да шавне дори сантиметър в страни.

Дали това, някой с цялата си наглост да ти търси сметка за някаква простотия в момент, когато ти е най-весело и забавно е достатъчна предпоставка да ти кипне? Не? А, ако поставим на везната и малкия, едва забележим факт, че преди броени дни си бил продаден сякаш парче месо от същата "невбесяваща" личност? О, направо беше достатъчно да ти заври и само едва съществуващото чувство за самосъхранение и разум в девойката я спираха да му натика парчето дърво... някъде.
-Явно това вече не е толкова моето езерце?!
Хапливата й забележка опитваше да разсея противния мъж от тоягата и да даде някакъв шанс на Чи да направи нещо, каквото и да било, но той от своя страна опита да сподави задържания си кикот в юмрук и откри цялата гледка към самата нея, а брадичката му се почукна в дървената повърхност.
-Да, защото, както и всичко наоколо, е мое.
-Да, колко жалко?! Надявах се да не те виждам жив до края на живота си. Лош развой на обстоятелствата.
-За теб!
-Не бе, за оня камък ей там. Глей го как пичовки се пече на слънце.
Чернокоската извъртя досадно очи и едва се въздържа да не копира отвратителното му почъкване с език. Оар ги гледаше като странни животни с осем глави, които бълват огън и едновременно с това решават кръстословица на един крак. Е, почти така.
Явно Дъст беше успял да се укопити и да събеше парченцата от мислите , защото гениалната му глава роди следващия въпрос.
-Познавате ли се?
-Ще ми повярваш ли, ако кажа „не“? – Раменете й се повдигнаха по типичния й начин, който в същината си изглеждаше така сякаш казва всичко и едновременно по съсвем невинен начин не значи нищо. Дълго репетиран и всъщност съвсем спонтанен начин да се прави на чук за всякакви ситуации. „Дали съм виновна?“ Свиване на рамене. „Дали знам нещо?“. Ами, сещате се.
-Не, не го познавам. Мразя го!
Сега оставаше да се докопа до него и да докаже това си твърдение. Дали щеше да отговаря за действията си след това? О, щеше и това определено можеше да пиеше в списъка за нещата, за които най-малко ще съжалява в живота си. Всъщност май такива списъци не съществуваха. Оставаше само да й се отдаде подходящия момент. Едва ли? Дали?

Русокоското извъртя няколко пъти глава, поглеждайки ту към момичето, ту към държащият пръчка търговец. Самият той, не можеше да знае какво всъщност се бе случило между тях, но можеше само да предполага, че не е нещо хубаво нито за единия, нито за другия. Посърналите им физиономии и злонамерените погледи които си хвърляха един към друг, достатъчно говореха за това.

- Уоуу,..уоуу...добре, добре...чакайте малко - извика Чи, като вдигна високо ръцете си, като невинен мъченик. - Нека си изясним нещата...
Момчето поде към ръба на извора, надявайки се да се измъкне, ала бе спрян от тоягата, която отново опря в гърлото му. Този път, асасина бе подготвен за това и хвана оръжието и леко го отмести от тялото си.
- Спокойно бе, човек! Познаваш ме! Аз съм Чи...Чи Дъст. От Базата!
- Това не те прави по-малко опасен, от колкото всъщност си. Нали?
- Да съм ти сторил някога лошо?
- Е...
- Видя ли? - възкликна русокоското, след което пусна пръчката и излезе от водата. Щом стъпи на топлия пясък, изтръска глава, заметна с две ръце косите си назад и се ухили.
- Кажи ми сега, честно...какво ти е направила?
- На мен ли? Нищо...
В този момент, веждите на младежа се повдигнаха въпросително, а очите му се присвиха до толкова, че почти скриваха зениците му.
- Да бе...като я гледам, в момента те разкъсва само с поглед...
- Е...всъщност, нищо лошо не съм видял от нея. Дори ми излезе на печалба.
- Печалба?! Ама...как така?!
- Питай нея, все пак, тя беше стоката...
Настана мълчание. Дъст извърна глава и впери изпитателно очите си в Рен. Тя, милата...стоеше все така кротко във водата и не смееше да помръдне и сантиметър, докато двамата мъже се разправяха пред нея. Щом поде да каже нещо, младежа, който я придружаваше скочи във водата и се приближи бързо до нея. Застана на няколко сантиметра от тялото и, постави пръст на устните и за да я възпре и я заговори внимателно :
- Ако искаш, не ми казвай. Но, ако някой ти е сторил лошо, искам да знам. Просто ми кажи името му, а другото остави на мен...
Думите му звучаха искрено. Този път го нямаше онзи шеговит тон, който младежа обичаше да използва често. В момента по-скоро изглеждаше твърд и сигурен в постъпките си.

Райден повдигна бавно лице нагоре, колкото изчертаните й с плавни линии очи да срещнат твърдо и стабилно неговите. Погледа му приемаше онези отблясъци на водата и слънцето, че мъничките танцуващи светлини го караха да изглежда сякаш по-многоцветен от реалното и създаваха илюзията, че е трудно д абъде уловен в едно зърване и разчетен напълно. Сивите очи се присвиха в крайчетата в отговор на неговото изявление и здраво фиксираха лицето му, за да предадат тежест на думите й. Може би да ги накарат да звучат по-убедено или повече истина.
- Нямам какво да казвам. За другото мога да се погрижа и сама.
Ръката, която до преди секунди стоеше на устните й сега се плъзгаше разместена от говора и поемаше към почти небрежно положение.
Човек можеше да вярва само и единствено на себе си, а Рен не вярваше дори и в това. Въпреки, че допускаше възможността да остави леко открехнати големите стоманени врати, които винаги заслоняваха мислите й, за да може поне за миг някой да надзърне.
Асасинката разтръска глава и мокрите кичурчета коса се полепнаха по бледото й лице и оставиха линии от вода, които пресичаха кожата създавайки сенки и илюзия за замъгленост. Премига с мигли, изтласка идеята да си изграе на доверие и продължи да обеснява достатъчно чалната ситуация в главата си.
-Извадих късмет. Не се случи нищо, а ако не беше така щях да се върна и да го преследвам дори в кошмарите му.
Последното беше подкрепено с ядното потрепване на тялото й и завъртането на ирисите й в посока на "царя на шибания оазис".

Чи стоеше безмълвно. Вслушвайки се в думите на Рен, които не му казваха почти нищо, той се опитваше да разбере, всъщност какво се крие зад тях. Ала, уви...не беше медиум или човек, със способността да чете мислите на другите. Той бе един прост убиец. Праволинеен, дори понякога доста краен в действията си. Дори в този случай би се обърнал и би прерязал гърлото на белобрадия, само заради факта, че е дръзнал да ги заплашва в този момент. Имаше обаче нещо, което го спираше в този момент, а това именно бе девойката срещу него. Дъст не искаше да разкрива тази си същност пред нея...поне не за сега. Въпреки че тя бе като него и би го разбрала какво и защо го прави, все пак той се спираше...поне вътрешно.

- Я да ни оставиш намира! - извика русокоското, обръщайки се назад.
Оар повдигна учудено вежди, поглеждайки право към младежа.
- Какво искаш да кажеш с това?
- Можем да ходим където си искаме. НЕ виждам табела "забранено за не-търговци"
- Каквото чу!
- Нали знаеш, че се намираш на чужда територия и тук твоите закони не важат?
- Добре... -съгласи се белобрадия - така да бъде, момчето ми. Но да знаеш, че ако те видя още един път тук, ще си навлечеш големи неприятности.
- Абе ти... - извика рязко Чи, като тръгна да излезе от Извора, но ръката на Рен го спря в този момент. Той се обърна и щом видя погледа и, се спря.
- Недей. Няма смисъл, хайде да се махаме...
Момчето изпуфтя недоволно за момент, но все пак се съгласи. Без да обръща никакво внимание на търговеца, той излезе от водата, подаде ръка на девойката която го придружаваше и двамата излязоха от разграждащото басейнче. Щом се облякоха набързо, те потеглиха по пътеките водещи към другите по-интересни места на пустините. Въпреки че тук бе голяма суша, наистина се намираха няколко развлекателни забележителности, които можеше да посети човек.
След около тридесетина минути поход в жегите, Чи и Рен успяха да стигнат до малка пътечка, разделяща се на две. Малко след нея се виждаха местата, където можеха да отидат. Едното бе Шатрата, а другото Конната база. Въпреки че в Шатрата можеха да се снабдят с доста принадлежности и глезотии, Чи хвана ръката на дружката си и пое право към Конната база.


// Рен, давай направо в Конната база

Тишина. Беше толкова тихо, че можех да чуя как песъчинките се търкалят по мъртвата земя. Жегата изпиваше всичко, караше почвата да пращи и да се пука по шефовете, като дебеланко, който е преял. В продължение на няколко часа не виждах нищо пред и около себе си, все едно пясъците бяха погълнали всякаква форма на живот и сега я разлагаха в утробата си. Единствено гущерите и змиите се плъзгаха върху топлата повърхност недосегаеми, контрастни със студената си кожа на целия този мор.
В далечината съзрях нещо като оазис, но съзнанието ми не искаше да се подчини на очите за да си спести разочарованието от поредния мираж. Дух се затича към малкото райско кътче погалено от благосклонната ръка на Бога. Значи не го виждах само аз...Реалността си беше свила малко зелено гнездо, пълно с фауна и флора, зелена плюнка върху песъчливия океан. Щяхме да поспрем за да починем на сянка, а когато захладнее през нощта пак да тръгнем.
Температурите ставаха минусови вечер, но корнорския студ бе калил до такава степен кожата ми, че си бе истинска пролет за сетивата.
Напълних манерката си с прохладна изворна вода и се настаних под една палма, като запалих цигара. Сигурно съм задремала, когато нещо ме сепна, беше шум в храсталаците зад мен. Кучето също го усети, изправих се предпазливо и зачаках да се появи източника на шума.
Бяха двама мъже, които очевидно не ме видяха, спряха се до извора за да напоят конете си. Тогава единия ме забеляза:
-Хей, Чарли, погледни какво ни е донесла последната пясъчна буря.
-Да не се загуби, сладкишче?
-Може да иска да я повозиш...на коня си, а Чарли, на такава ми прилича.
Въздъхнах, вдигнах чантата си от земята и понечих да си тръгна, не ми се занимаваше с тъпаци, точно от такива бягах:
-Ало, на теб говоря!
Дарих го с пренебрежителен поглед през рамо и продължих, когато въпросния Чарли ме хвана за лакътя и ме издърпа...подчертавам - грубо. Тц, тц голяма грешка. Забих коляното си в слабините му и издърпах скалпа му назад, така че очите ни да се срещнат:
-Имате късмет, че съм в настроение, така че вместо да започваме зле, защо просто не ме упътите накъде трябва да вървя?
Другият направи крачка към нас, но извадих ножа от ботуша си и го допрях в гръкляна на приятелчето му:
-Повярвай....не искаш да приближаваш. Та...вятъра ли е прекалено силен или вие си глътнахте езиците?
Поне веднъж седмично изпадах в подобна ситуация там от където идвам. Двама кретена виждат жена, решават, че ще си тестват ампутираната им мъжественост и...после пак аз съм виновна. C'est la vie казва един народ.

Двамата приятели не знаеха просто къде бяха попаднали. На грешното място и с грешните хора. Но това са мъжете. Искат това, което нямат без да се замислят за последствията. После съжаляват.
В случая, Чарли вече изпитваше вина за случилото се. Може би трябваше да подходи по съвсем друг начин - да я постави на колене още в началото - там, където и е мястото. 
Щеше ли да се остави на някаква си жена да го победи? Твърдо не! Под достойнството бе дори на един странстващ търговец да бъде унижаван по този начин от жена.
Докато все още острието стоеше на гърлото му и Чарли усещаше леката пареща болка върху него, той извърна очи към приятелчето си. Знаеше, че той е неговият скрит коз и много скоро, играта щеше да е в тяхна полза. 
Другият бе вече подготвен. Не един или два пъти са разигравали подобна ситуация пред някой крайпътен бар, че сега ли щеше да се обърка нещо?! Стискайки юмруци, безименният се подготви за фронтална атака.

- Мисля, че трябва да го пуснеш...кукло. 
Белокосата се засмя за момент, вкусвайки надмощието, което имаше в дадената ситуация.
- Не ме куклосвай, а се пръждосвай преди да си станал следващият, който ще погали острието ми.
- Ами, да пробваме тогава...- почти изрева с гърлен вик непознатият. 
Без да чака втора покана, стискайки здраво юмруците си, той се засили напред. Едва направил крачка, намиращ се само на два метра от спътника си и жената, той зарови на няколко сантиметра крака си в почвата. Стегна го здраво от към бедрото и прасеца, след което "забивайки" шут във въздуха изпрати солидно количество пясък към лицето на красавицата. На свой ред, приятелчето му вече бе готов да се измъкне. Миг преди острието да е прерязало гърлото му, Чарли опря двете си ръце в раменете на девойката и рязко я изблъска назад. Двадесетината килограма по-малко от неговото телосложение си казаха думата. Катрин залитна назад, изпускайки го от хвата си. За късмет поне успя да задържи защитна позиция, ако нещата се обърнат в обратна посока. Тя дори не обърна внимание на песъчинките, които се бяха посипали по косата и гърдите и в този момент. 
Едва изминаха няколко секунди и спътникът на Катрин вече бе показал белите си зъби. Дух стоеше точно пред нозете на господарката си. Предните му лапи почти се бяха зарили в пясъка, а муцуната бе щръкнала напред. По оголените зъби на песа се стичаха капчици слюнка, а ушите се бяха прибрали назад. Застанало в бойна позиция, кучето бе готово да нападне и разкъса всеки, който дръзнеше да навреди на белокосата.
При вида на озъбеното куче двамата мъже започнаха да се отдръпват бавно назад.

- Ей, не сме се разбрали така! - извика Чарли - Искахме само да си поиграем. Нали така, Алън?
- Д-да, д-да...- започна да пелтечи от страх другият.
Внезапно се появи и друг глас, който се включи към цялата върволица:
- Ей!
Гласът бе дрезгав, като след пиянска вечер. Силен до толкова, че да се огласи в околията дори на няколко километра. Мъжете се обърнаха инстинктивно назад и какво да видят? Точно до извора само на десетина метра от тях се появи нов персонаж. На видима възраст между четиридесет и петдесет години. Облечен в снежно-бели одежди от глава до пети. Върху лицето си имаше парче плат, което скриваше всичко освен очите. Мъжът бе облечен в онези арабски дрехи, които колкото и странно да се струваше на всички, пазеха доста хладно в пустинните жеги. Новодошлият също си водеше другари - две арабски хрътки, които държеше на собственоръчно изработен повод от дебела верига, която бе пристегната около вратовете им. Кучетата стояха кротко в краката на господаря си, в седнало положение. Дългите им крака стигаха почти до шията, а сиво-черната им кожа загадъчно проблясваше на жаркото слънце. 
- Имате точно една минута да изчезнете, преди да ги пусна. 
- Хайде, стига бе! - извика ядно Чарли - Тук да нямате кучкарник?! 
Но нито един от присъствуващите освен Алън не му отвърна с усмивка на глуповатата шега.
Мъжът с белите одежди прошепна нещо към кучетата, които веднага изпълниха командата му. От седнало положение те скочиха на крака, като започнаха да се опитват да се отскубнат от веригите. Зъбите им се оголиха, а от гърлата им заизлиза зловещ лай. 
- Б-брат, дай да се омитаме! - прошепна Алън към дружката си, като дори не го изчака, а хукна към единия от конете. 
На двамата "отворковци" им бе предостатъчна едната минута да си плюят на петите. Още преди времето им да бе изтекло, след тях бе останала само прашна следа, а сенките им стояха като малки точки в далечината.
Щом всичко утихна, мъжът дръпна повода на кучетата рязко и те покорно спряха за миг и седнаха отново на задните си нозе. 

- Мерси, но щях да се справя сама. - провикна се Катрин, докато стоеше приклекнала на земята и галеше Дух, за да го успокои. 
- Мъж с чест, винаги ще помогне на жена в беда. - отвърна непознатият. - Свободна си да поемеш по пътя, по който си тръгнала. Но ако имаш време, което искаш да убиеш, мога да ти предложа компанията си. Тези земи са мои, тъй че можеш да се чувстваш като у дома си. На няколко минути от тук е моят дом. Заповядай! 
Без да чака отговора на девойката, мъжът дръпна повода към себе си и поведе кучетата зад гърба си. Много скоро той се скри зад оазиса поемайки по вероятният път към своят дом. А за Катрин остана единствено чувството на обърканост. Кой беше този мъж и защо и помогна? И дали щеше да се справи с двамата мъже, ако не бе той? Разбира се, че щеше. Все пак е асасин, а не някоя разглезена магьосница...

Мадам, свободно Рп :) :) :)

Не бях преценила правилно ситуацията, може би бях допуснала тази грешка от невнимание или жегата бе размътила мозъка ми, кой знае. Истината е, че всичко щеше да завърши с убийство било тяхното или моето, ако не се бе появил този странен мъж. Желанието им да помагат на девойки в беда е абсурдно. Никога не е просто ей така, всяко спасение си има цена. Била тя любов, секс, пари или дори компания на по чаша чай. А аз не съм от онези разлигавени принцеси, които сами се набутват в подобни ситуации и се мятат на врата на спасителя си, всъщност се мятат върху богатството му и вилата на морето, но това е отделен въпрос.Не водя толкова ценен живот, че да плащам за него.
Всичко приживе се свежда до това как да прецакаш смъртта:
-Мъж с чест, винаги ще помогне на жена в беда. - отвърна непознатият. - Свободна си да поемеш по пътя, по който си тръгнала. Но ако имаш време, което искаш да убиеш, мога да ти предложа компанията си. Тези земи са мои, тъй че можеш да се чувстваш като у дома си. На няколко минути от тук е моят дом. Заповядай!
Пха, мъжката чест, точат лиги по това, което нямат, а като го спечелят, то става вече ненужно. Тъжно, но факт:
-Благодаря за всичко, но не съм тук за да пия кафе на сладка приказка. А и мама ми е кавала да не се доверявам на непознати. - отвърнах му докато се чистех от полепналия пясък по тялото ми.
-Не приличаш на човек, който слуша майка си.
Засмях се:
- Познавам се достатъчно добре, остави анализирането за психиатрите . Би ли ме упътил?
-Продължи само на юг, оттам ще видиш пътя, който води към града.
Помахах му за довиждане и с Дух поехме към въпросния град.