Алхимикът

Често хората идват тук , за да се сдобият с нужният еликсир, лекарство, отрова, отвара или за изработването на нещо специално. Самият алхимик е мъж на име Неро Хейл, който си разбира от работата и обича клиентите му да са доволни от неговите невероятни творения. Стреми се към пълно усъвършенстване на уменията си и общо взето от него може да купите само качествени продукти. Не иска много пари когато му се донесат нужните съставки в минимум двойно количество.

Мъжът изучаваше косъма под лупата на микроскопа доста старателно. Гримасата му се менеше на всеки пет секунди, все едно прави ново откритие.
-Е, какво е заключението ти?
Лушиъс пристигна тук преди повече от два часа и още чакаше за отговор. По рафтовете и полиците имаше какво ли не. От епруветки пълни с незнайни видове, до скъпоценни камъни, златни късове, книги, препарирани животни и още много.
-Изумително е!
Пахт отиде да алхимика и погледна.
-Виж. ДНК-то е променило структурата си.
-Как така?
Мъжът му изкара две цветни снимки на вътрешната страна на тяло и почна да обяснява:
-Когато организма се е родил тръбите, по които протича магията са били сиво-черни. Силни наистина, но нищо непознато до сега. А виж тук - няколко години по-късно те се видоизменят. Стават по-дебели, по-стабилни, по-здрави и променят цвета си на електрическо синьо. Това е станало благодарение на новообразувала се енергия.
Некромансърът разшири окото си.
-Но това значи, че....
-Значи, че тази енергия е вкарана в индивида външно, даже насилствено. Тялото я е приело като съд, но забележи, че има пукнатини.
-Какво представляват те?
-Представляват пролуки. Магията е настанена като паразит. Живее в трупа, но явно част от нея го разрушава. По мое мнение човека страда от определени здравословни проблеми.
-Но също така вече го прави специален, както се изрази, нали?
-Смъртен е ако това питаш, но да. Образувала се е смесица, която превъзхожда обикновената сила.
-Превъзхожда я с колко?
Мъжът свали очилата си, изтри ги в блузата си и пак ги сложи.
-Лу, това е Чиста енергия. Неземна. - каза с цялата сериозност на тона си.
Лицето на прокълнатия се изпъна.
-Искаш да кажеш, че....
-Точно така.
-Божия сила.... - прошепна Пахт - На кого?
-Това е най-интересното....

Въпреки че слънцето бе залязло от повече от час, се надявах мястото, на което отивах все още да работеше. Не можех да чакам. Колкото повече наближавах, толкова по-несигурна се чувствах, въпреки уверените ми крачки, които потъваха в бежовата пелерина от фин пясък. Чувствах душата си досущ като тези песъчинки - пръсната на милиарди прашинки, не можещи да се сглобят в едно. Сърцето като вятъра, който ги разпръсва на четирите посоки, а ума като пълната им липса на течности. Да се чувстваш като пустинята е наказание, повярвайте, което не искате да изпитвате никога. Колкото повече прехвърлях моментите в главата си, толкова повече се проклинах за своеволието преди близо два месеца. Ако държах краката си затворени, сега нямаше да се стигне до тук. Не изпитвах угризения за това, което щях да извърша. Разкъсвах се, но от страх. Нима в тялото ми не се загради нито миг на любов към този плод? Защо не можех да го приема като свой? Каква сила го отричаше, не го приемаше за доказателство? Какво скрито послание ми пречеше да го обикна? Та то растеше в мен, бе част от същността ми, а аз го отричах. Отричах го както всичко тук, посмяло поне малко да се доближи до душата ми. Чи, Франсоа, Блъд, Марк, Елрон, всички те бяха просто низ от последователни явления, натрупващи се вътре, но измествани от някакво невидимо влияние на миналото, което не ми позволяваше да ги обикна истински, да ги приема като неотделима част от живота си. 
Това дете....то бе поредното доказателство, че на този свят не може да съществува на едно с мен. Не го чувствах свое, не ив  този момент, в който все така крачех по тъмните улици на Захрид, сигурно утвърдена в едно - трябваше да го премахна. Да го изкореня от себе си, да отнема живота му преди изобщо да се е появило на бял свят.
Подвластна на тези мисли, открехнах вратата на магазина и нахлух в тъмнината му, разцепвана единствено от няколко наредени по стелажите свещи, за да съзря странният субект, стоящ спокойно зад щанда. Бях чувала за това място, знаех, че тук мога да намеря отвари от всякакъв род, но не ми се бе налагало да го посетя лично...до сега. 
-Добър вече! - посрещна ме собственика, чието лице излъчваше някаква странна аура, типична за хората, които се занимаваха с алхимия, наука и медицина, по какъвто и да е начин.
-Добър вечер! - отвърнах глухо, докато оглеждах всевъзможните късове земни камъни, течности и билки в помещението. 
Мирисите, които отпускаха, дразнеха ноздрите ми и повдигаха гаденето в корема ми, но се сдържах.
-Какво ще желаете, млада госпожице?
Дъхът ми секна, отчаян от това, което ще изкаже. Сякаш събираше сили в себе си, за да продължи. Знаех, че ще извърша най-големият грях, но не намирах друг изход. Попаднала в безизходица ми се струваше като най-логичното решение. Ако дам живот на това същество, в какъв свят щеше да бъде? В окаян, изпръскан с отровата на мерзостта. Ами ако стане като мен, ако одере характера ми? Нима искам да му причиня подобно страдание? Не, не можех! Не исках!
-Имате ли нещо, с което да предизвикам спонтанен аборт?
Ако бях помолила Нора, тя щеше да откаже, тласкана от лоялността към професията и природните закони. Тя бе маг, нямаше да разбере. Не почиташе Себастиан Дантес! Затова нямаше да разбере...
-За вас ли е?
-За мен! 
Пръстите ми трепереха. За първи път изпитвах студ на това място. Студ раждащ се отвътре на вън. Беше ме страх, толкова страх...

Неро погледна изпитателно момичето. На видима възраст, не бе на повече от двадесет, максимум - двадесет и пет гоини. Доста младолика, но явно несериозна в решенията си. 

- Сигурна ли сте, че искате това? - опитваше се да спазва все още уважителният тон, като и говореше в уважителна форма.
- Да... - бе отговора на синеоксата, колкото и неутвърдителен да бе той.
Хейл пристъпи в страни, прекрачвайки малкото място, което имаше между тезгяха му и една от близките стени. С равномерна крачка, той се насочи право към момичето, като същевременно с това не спираше да я гледа в очите. Искаше да разбере дали ще се притесни то това дори по някакъв минимален начин. Ала Ния не трепна и за миг. Отвърна му със същото, с което се опита той да я провокира.
Заставайки само на метър от нея, Хейл протегна едната си ръка. Юмрука му почти докосна гръдният кош на момичето. Ния инстинктивно погледна към старите и сбръчкани пръсти на мъжа, когато внезапно той ги отвори. А в дланта му стоеше кротко едно малко създание. С красиви синьо-зелени цветове, изкривени крачета под коремчето и големи изцъклени очи. Толкова големи, че почти скриваха дължината на тялото му. 
Всъщност, мъжа в ръката си държеше малка жабка. Но с разликата, че тя бе още бебе. 
Животинчето погледна нагоре към Ния и отвори широко малката си устичка. А от там, се издаде тих крякащ звук, който достигна до ушите на момичето. 
 Само на няколко минути от тук, ще намериш църква. Стара,почти колкото града. Вечерата изчакай всички да си тръгнат и влез вътре. Помоли се за това, което искаш, а после глътни жабата.
- Да я глътна?! - отвърна учудено Ния, а Неро се ухили насреща и.
- Нали това искаше? "Спонтанен аборт". Всъщност, няма нищо спонтанно или случайно на този свят. Всичко е предизвикано от някакъв фактор, който е повлиял на даденият момент. Твоят фактор стои точно пред теб.
Ния леко изпуфтя.
- Не се плаши. Не е толкова отровна, колкото изглежда. Още е бебе и отровата и е достатъчна да изхвърли това, което не желаеш утробата ти да отгледа. Дори няма да ти взема пари за това.
Изборът стоеше пред момичето. 
Тя бе свикнала до толкова със смъртта, че дори бе започнала да я търси за собствена изгода...