Оръжията на Демона

Така се нарича работилницата за изковаване на оръжията на асасините. Причината е, че собственичката се счита за творение на бога на смъртта. Черните й крила и огнените очи доказват това твърдение. Лука, както се казва момичето е коварна и гениална. Нейните изработки са най-добрите в целия свят, защото във всяко острие вкарва част от черната си магия. Но този факт е неизвестен за останалите територии. Тя е и може би една от най-добрите убийци, но до нейната помощ се опира само в безизходна ситуация.

Лука

Около час по-късно, Франсоа и Ния пристигнаха в Сахрид. Улиците бяха пълни с народ, напъплил под слънцето. Кой да се забавлява, кой да пътува...всеки вървеше по своята работа. Само двамата нехайници се чудеха накъде да се отбият.
- Имам предложение...-започна учителя.
- Кажи.
- Аз ще те придружа на твоето работно място, но ти ще ме придружиш по една "малка работа". Съгласна ли си?
- Зависи къде ще ходим.
- Спокойно, близко е. Ще отидем при Лука за около час, след което можем да правим каквото искаш.
- Какво ще правим там?
- Ще разнообразим, мадмоазел.
Работилницата не бе много далеч, за това и Ния не отказа. Познаваше вече момичето и знаеше, че поне могат да завържат някакъв разговор, ако поиска.
Десетина минути по-късно, двамата открехнаха вратата на малката работилница, предвождани от свежият въздух, който скоро не бе влизал вътре. Франсоа се закашля щом влезе в опушеното помещение. Двамата се натъкнаха на интересна гледка. Младата ковачка тъкмо довършваше поредното си оръжие, в което оставяше част от душата и. Този път, това бе малък кинжал, със скъпоценен камък втъкнат в дръжката и. Лука използваше магията си за да го свърже с оръжието по такъв начин, че това оръжие да издържи повече от десетилетие в ръцете на новият си собственик. Камъка естествено бе само едно простичко украшение, но и малката тайна на ковачката. Тя използваше такива камъни рядко, поради факта че са много скъпи. Но здравината им подсилваше самото оръжие, като правеше дръжката му почти неунищожима.
Когато тя забеляза новите си гости, ги погледна леко за момент и се усмихна съвсем леко в поздрав.
- Бон жур, Лука...
- Добър да е - отвърна демона - Дайте ми десет минути и ще дойда при вас. Какво ви води?
- Дойдохме да разгледаме. Исках да покажа на Ния, нещата които изработваш.
- Добре...ей сега идвам...
Ковачката се изолира от тях и избистри съзнанието си, като се зае отново с използването на магията си.
- Ако искаш, може да разгледаш. Надявам се, да ти е интересно...


/// слънчо, свободно РП ;) {}

Дали ми е интересно? Та аз обожавам оръжия. Е, не бях напълно сигурна в това преди да дойда тук, но в момента, в който влезнахме в оръжейницата очите ми грейнаха от щастие. Металът, стоманата, различните видове дърво, дори среброто, всичко се загнездваше в мозъка ми и го караше да тиктака в нетърпение. Всяко едно от оръжията бе по-хубаво от предходното и ако имах един милион злато, щях да си ги взема всичките. Странна работа. Повечето жени сигурно искат да имат собствен бутик за дрехи, обувки и може би гримове, а аз, аз исках собствен магазин с изработки за убиване.
Самата Лука изглеждаше доста запаметяващо се, сега когато въртеше чука, вместо да ми облизва пръста. Истински демон - хубава, с подмолно лице и злобни очи. Просто чудесна, не мога да си кривя душата. Имаше сила и мощ в това създание, което определено не оставаха скрити под повърхността.
Докато минавах през рафтовете, а погледа ми шареше през различните изработки, дори забравих за красавеца зад гърба ми. Единствено чувах приглушеното в главата ми буботене, от разговора, който водеше с адската жена. Пръстите ми преминаваха през остриетата, желаейки да ги докоснат, да ги пробват, да ги притежават. Какъв богат избор, каква здравина и изящество.
По едно време се спрях в крачката си. Зениците ми се разшириха, а от устните ми се процеди едно:
-Уауууу....
-Какво има бел? - явно чул, ме върна към земята Франсоа.
Протегнах ръце и грабнах две уникални саи, в които просто се изгубих. Обърнах се към тях, стискайки ги близо до гърдите си и възкликнах като малко дете:
-Влюбена съм! Влюбена ви казвам!

Преди Лука да обърне внимание на развълнувалата се асасинка, вратата на магазина се отвори. На прага застана малко червенокосо момче, с широка усмивка и светещи от вълнение очи. Личеше си, че е дошъл тук за оръжие. На вид нямаше и петнадесет години, но телосложението му за тази възраст бе доста добре сложено. То прекрачи прага и се запъти право към женския демон, който тъкмо в този момент привършваше с работата си.

- Здравейте...-започна непохватно момчето -... тук съм, за да взема поръчката си./
- Момент, младежо.
Лука направи няколко довършителни движения и оръжието в ръцете и вече бе готово за битка. Тя го остави настрана и погледна към новодошлия купувач.
-А, ти ли си бил? Ей сега...
Демонката отиде до другия край на стаята, където държеше готовите поръчки в дървени сандъци. Издърпа единия напред и отвори капака му. Под него се криеше красиво оръжие, грижливо прибрано върху купчина сено, натъпкана в съндъка. Лука пое оръжието с две ръце и го извади внимателно. Поднесе го към младежа и го връчи в ръцете му.
- Заповядай.
Червенокоското погледна стоманата с възхищение, а по очите му едва не избиха сълзи. В ръцете си държеше първото си оръжие, което вече можеше да нарече "свое". То все още бе твърде тежко дори за силните му ръце, но щеше да свикне. Важни бяха тренировките.
- Благодаря... - отвърна плахо момчето.
То бръкна в джоба си, като извади кесия пълна с пари. Стисна я здраво и я подаде на младата жена.
- Хиляда злато, както казахте.
След като остави парите, червенокоското се отправи право към изхода, с радостна усмивка и вперени очи в оръжието.
Франсоа не издържа дълго време, но успя да не се засмее, поне докато момчето не излезе от ковачницата.
- Хиляда злато за...тази тояга?!?!? О, мон дьо! Лука, защо обра момчето?
Демоничната красавица се усмихна злорадо и прибра парите си на сигурно място.
- Така е. Обичам дребосъците с пари. Винаги можеш да изкараш много от тях. Е, кажете ми сега, какво ви води тук?
- Това... - прошепна тихо асасинката, която все още не отделяше очи от красивите саи.
Щом лука видя това, се приближи до нея и леко се облегна на рамото и, поглеждайки надолу.
- Харесват ли ти?
- Много...
- Твой са. Мисля че мога да си позволя малко разхищение.
- Но...
- Тихо, малката! - сякаш и заповяда демона - Взимай ги, докато все още съм се съгласила. Някой ден ще ми благодариш.
Франсоа се включи в разговора, обаждайки се отзад :
- Мадам, а за мен може ли да се намери нещо?
Девойката се обърна рязко назад и го погледна злобно. Очите и сякаш присветнаха, заплашвайки го.
- Миньон, нали знаеш, че оръжията нямат цици?!
- Хахаха....ах тии...
- Не аз, ти си такъв! На къде сте се запътили?
- Мадам ще ходи да работи. Ако желаеш, можеш да дойдеш с нас?
- Оо...мили сте. Леля Бетси няма да е там, нали?
- Хах. Бога ми, надявам се не!
- Добре. Отивайте натам, аз ще ви настигна. Имам малко работа преди това, която трябва да свърша.
- Да помогнем с нещо? - запита Ния.
- Не скъпа, благодаря. Ти си взимай оръжията и бягай към кръчмата, че Марк сигурно още не е изтрезнял.

// Слънце, оставям те да опишеш чувства, реакции и т.н., след което си свободна да си изкараш сладкото дупе от тук, заедно с Миньон :)

Лицето ми грейна като новоизлюпено слънце. Бях толкова щастлива. Първото ми собствено оръжие и то безплатно. Дори не разбрах защо реши да ми го подари. Дали беше заради малкото ни предизвикателство преди два дена? Или и тя е лезбийка? Опази боже, дано не! Или защото съм с Миньон? Не знам, но си закачих обица на ухото както се казва, с мисълта, че след като натрупам някакви пари ще й го платя. Не можех просто така да приема такъв скъп и хубав подарък.
И все пак бях на седмото небе от щастие. Хванах саите с две ръце и ги изпънах. Прилепнаха идеално по продължението им. Свих ръце и замахнах настрани, навеждайки се леко напред и надолу, а остриетата им изсвистяха във въздуха, разцепвайки го.
-Лол...хаха, по-леко, шери. Ще вземеш да разсечеш нещо.
Само се усмихнах. Целият гняв изчезна за минути. Толкова добре ми действаше стоманата. По-добре от всяко останало успокоително, сладолед, шоколад или каквото там използват останалите хора, за да си потушат нервите.
Ако бях по-голяма лигла или по-мила, сега сигурно щях да прегръщам Лука и да я треса във въздуха, изсипвайки купища благодарности по нейн адрес. Но вместо това се опитах да запазя самообладание.
-Благодаря ти, оценявам го.
-За нищо. Само се погрижи да ги поддържаш и да се обучиш добре с тях.
-Несъмнено.
-И ако им трябва поправка, заповядай отново при мен.
Вече обичах тази жена, честно, обичах я. Толкова хубаво нещо никой не е правил за мен, откакто съм дошла тук. Това и конят на Евен, двата перфектни подаръка.
-Добре, скъпи красавици. Готова ли си да тръгваме? - обърна се към мен чернокосия.
Исках да остана още малко, но нямаше какво да правя, а и не исках да й се пречкам на работата.
-Да. Да тръгваме.
Сбогувахме се с ковачката и напуснахме оръжейницата. Определено щях да й се реванширам. Кой да предположи, че един демон може да бъде толкова благоразположен към обикновен смъртен.

-Всичко е преобърнато с краката нагоре.
-Каква кочина само.
-Вижте! Това острие е счупено на две. Нима може оръжие изковано от демон да се пречупи?
-Ния, тук ли си изобщо?

Стоп кадър! Връщаме лентата назад!

Когато се качихме на конете, ми се стори, че към града поема цяла флотилия. Не, че нещо, но погледнато отзад, гърбовете на учителите изглеждаха толкова големи, огромни, изпълнени с професионализъм. Трябва да им се признае, че въпреки дразнители, изпъкваха с незаменими качества, които можеха да бъдат победени само от тези на боговете или нещо друго свръхестествено, с което не разполагахме в момента. Този на Арманд се доближаваше до някъде към тази аура, и кой знае, може би един ден ще може да се докосне до това величие. Колкото до О, него кой го отразява изобщо?
Града бе някак си странно затихнал, сякаш предусеща, че нещо неестествено, което не е очаквал се е случило и сега съзерцава липсата. По улиците почти не се срещаха минувачи, а магазините и бакалиите работеха някак си по задължение. Даже пекарнята на Бетси не блестеше с нормалната си светлина и смях. От време на време задухваше вятър, който разнасяше пясък и се налагаше да закриваме лицата си с длан, за да не влезе в очите ни. Дори времето бе някак статично и извадено като от гравюра. 
Въпреки изтощението, някак си успявах да се задържа на седлото, но изоставах. Изоставах защото нямах сили да подкарам добичето като хората, затова дишах прахта на останалите. Но точно в момента нямах против. 
-Бел, побързай. Нямаме време за губене.
Изругах мислено, стиснах юздите и впрегнах конят, като се изравних с останалите.
-Държиш ли се? - попита ме Картие, така че никой друг да не чуе.
-Старая се.
-Потърпи още малко.
Не отговорих. Нямаше нужда. Естествено, че щях да търпя. Имах ли избор?

Когато конете спряха, вдигайки прахоляк и слезнахме от тях, едно не ми беше ясно. Как така тръгнахме втори, а стигнахме първи? Да не би животните да бяха омагьосани, или старшите ни преведоха по съкратен маршрут? Нямаше значение. Нямаше нужда да отваряме вратата, защото тя си бе разбита и зееше като счупена челюст на див звяр. Първото нещо, което направих е да се залепя за прозореца и просто да гледам през него. Не следях кой минава, по-скоро оглеждах за нещо или някой съмнителен. Не можех да си избия мисълта за шейпшифтъра и ненадейното му появяване в този свят. Дали имаше нещо общо? Някак си мислех, че да.
-Всичко е преобърнато с краката нагоре.
-Каква кочина само.
-Вижте! Това острие е счупено на две. Нима може оръжие изковано от демон да се пречупи?
-Ния тук ли си изобщо?
Гласът на Блъд ме накара да зарежа размишленията си и да се обърна към тях. Те до един, като изключим чернокосия непознат, бяха втренчили погледите си към мен и сякаш ме изучаваха.
-Да!
-Не си личи. 
-Хайде, шери. Дай й малко да диша.
Оттласнах се от прозореца и с безизразно изражение се приближих, като взех ножа от ръцете на магът. Огледах го обстойно, преценявайки го. Като че ли щеше да ми каже нещо. Прокарах пръст на мястото, където бе прекъснато.
-Не е счупено.
-Какво искаш да кажеш? - обади се най-накрая О-то.
Вдигнах оръжието на височина на очите им, а то проблесна на дневната светлина.
-Ако беше счупено щеше да е назъбено. Вместо това, то е идеално гладко. Сякаш....
-Сякаш е разрязано. - довърши думите ми Франсоа, а аз само кимнах. 
Извадих една от саите си и подадох ножът на Арманд.
-Дръж го здраво.
Той изпълни заръката и сега стискаше дръжката непоклатимо. Изправих тризъбеца на паралела на камата, прицелих се внимателно, така че да не разрежа някой от пръстите му и замахнах. Металът се удари в другия метал и отскочи като тенекия от наковалня.
-Видяхте ли? Нито драскотина. Не е направено с някоя от нейните изработки. 
Всички се умълчахме загледани в острието, все едно е най-красивото парче бисер на света. Сигурно в главата на всеки се зараждаше различно обяснение, но за сега никой не го изявяваше на глас.

- Права е ! - добави Блъд, която току що се приближи зад гърба на момичето.
Присягайки се към малкото оръжие, тя го взе в ръце и го огледа внимателно. Наистина, разреза беше перфектен. Без нито една малка частичка наранено по повърхността му. Но какво можеше да разреже по такъв начин метал, и то не какъв, ами металът, който Лука използваше?
На доста хора в покрайнините им бе ясно, че Лука се славеше с оръжията си. Тя не правеше просто оръжия. Ами, истински произведения на изкуството. Съчетавайки метала с демоничната си магия, тя го правеше гъвкав и лек. Човек можеше да използва оръжие създадено от нейните ръце с часове, без да се измори. Дори да хванеш най-тежкият на вид меч, в дланите ти той ще бъде като перце. Точно това момиче бе причината, маршал-майсторите и асасините да бъдат на такова ниво в йерархията. Те не само бяха сред най-добрите бойци по тази земя, но съчетавайки знанията и уменията си с оръжията на Лука, те бяха непобедими! Има ли някой пустинен лъв, който да не е чувал за "Орденът на Асасините"; "Вероломните убийци"; "Кралете на нощта" и т.н.? Ако не сте, трябва да го направите! Намерете някой прошарен белобрад старец и срещу скромно заплащане или едно изгарящо питие, той ще ви разкаже най-красивите и вълшебни истории, които дори не можете да си представите. Косите ви могат да настръхнат, сърцето ви ще забие лудо докато слушате думите му, а може би толкова силно ще се вдъхновите, че ще искате да станете като тях! Да препускате бясно през нощта и да търсите мъст! Собствената ви кръв да бушува бурно във вените ви, а чуждата...да се лее по острието на камата ви.
Внезапно, Омар се обади :
- Може ли?
Мъжа визираше откъснатото острие, което стоеше в ръцете на Блъд. Явно искаше и той да го погледне, за да оцени щетите по него. Блъд отвърна на молбата му, като му подаде острието. Мъжа го взе в ръцете си и го огледа внимателно. Прокара пръст по режещата част и кръвта му в мигом потече по метала.
- Може би е магия. 
Никой не можеше да му възрази в този момент. Всеки предполагаше за това, но не можеше да бъде сигурен, докато не се увери с очите си. 
Няколко минути по-късно, всички продължиха да тършуват из малкият магазин. Не намериха много. Всичко бе толкова разтурено, че следите бяха заличени. Разхвърляните оръжия по земята, преобърнатите столове и шкафове, показваха, че момичето се е борило много. Единствено можеха да се надяват, да е оцеляла и в момента да е добре. Оставаше само да поемат по пътя, по който предполагаха, че Лука бе отведена.
- Какво ще правим? - обади се Арманд.
Франсоа извърна глава и го погледна. Всъщност, самият той не можеше да реши на къде да поемат първо. Ситуацията бе сложна и доста объркваща. Нямаха никакъв ориентир, а и не можеха да намерят нещо, което да им подскаже на къде да се насочат. По земята нямаше нито капчица кръв, нито част от дреха, която да ги насочи към даден човек или поне местност, към която да тръгнат. За това, Франсоа замълча и погледна несигурно към колежката си, която трябваше да вземе това важно решение.
Блъд стоеше безмълвна. Погледа и се бе забил в острието и тя не можеше да откъсне очи от него. Мислите и бяха погълнати от объркващата ситуация и дори тя самата не знаеше какво да направи.
- Нека отидем при Симфония. Тя е единственият човек, който може би знае нещо...
Речено - сторено. Малката групичка от асасини погледа за последно разхвърляният магазин, преди да се насочи към градското казино. То работеше денонощно, а неговата собственичка бе единственият човек в този град, който притежаваше достатъчно връзки в подземните среди, че да знае дори какво правите в този момент. Всички се насочиха право към изхода. На излизане, Арманд затвори вратата на магазинчето, като я остави незаключена. А и нямаше как да го направи, защото ключ липсваше. Младежите се качиха на конете си, а Омар за последно погледна към счупеното острие, което реши да запази за себе си. Стискайки го здраво в ръка, той го прибра в джоба си, решавайки, че може да му свърши някаква работа по-късно. Няколко минути след това, всички възседнаха конете си и се запътиха към вечният дом на Лейди Симфония.


// Слънце, преди Ния да е заспала на коня си, опиши пристигането си в казиното, влизането и как търсите въпросната госпожа. Намери я сама, като оставиш на мен да се включа след това.