Домакинът

Аларкон Вега е младо момче на 24 години. Спокоен и жизнерадостен е заел тази позиция защото я предпочита пред професията на професионален елиминатор. Това не означава, че не може да се грижи за себе си. Учениците винаги могат да се обърнат към него за съвет или ако имат някакъв проблем.

Може да се каже, че ориентацията е нещо, с което се справям доста добре, защото без излишни обиколки стигнах до кабинета на домакина? Сигурно си има име. Странна длъжност. Все едно си личната бавачка на учениците, сигурно е доста изнервящо.
Открехнах вратата и влезнах вътре, като веднага се спрях. В главата ми заблъска само една единствена дума - ЧЕРВЕНО!!!! Тук всички бяха в червено, всичко беше червено. Червени коси, червени очи, червени дрехи...и черни. Съчетанието на двата цвята сигурно поставяше нова модна линия по тази земя, но аз не можех да го възприема. Значи какво излиза? Че имаме много пясък, неутолима жега и много червено и черно. Ихууу, ударила съм джакпота....НЕ!
Както и да е. Опитах се да отстраня идеята за червената му коса, иначе си беше симпатяга и се приближих.
-Не знам дали съм на правилното място. Търся тукашният....ъъъъ....домакин? За настаняване съм.
Зачаках отговорът си все още в изправено положение. Бях твърда, суха, но поне вече спокойна. И все пак ако ми предложеше да седна, нямаше да приема.

Г-н Вега се изправи от мястото си, още когато момичето спря да говори. Искаше да и покаже уважението си към нея, въпреки че беше нова тук.

- Ей, супер. Тъкмо се чудех, кога някой ще ми създаде малко работа.
Тонът му бе приятелски. Говореше с усмивка и винаги те гледаше в очите.
- И сега к'во? - отговори му Ния, едвам отворила устните си. Сякаш нямаше желание дори да бъде тук.
- Е...какво! Чакай да видим...
Домакина се завъртя зад себе си и погледна към бюрото си. От там взе една доста дебела книга, химикал и разтвори корицата на четивото.

- Така...Стая 1, е заета. Имаме си двама съквартиранти, които се разбират много добре. Останалите са свободни освен...номер 19. Последната стая, в дъното на коридора. Но, мисля че ще ти хареса компанията.
Домакина бръкна зад бюрото си, където държеше ключовете. Напипа номера който търсеше и подаде ключа към новодошлата.
- Е, нали разбра? Номер 19.
- Абсурд! Не искам съквартирант!
Червенокосият мъж се стресна от високият тон на момичето. Доста нахално от нейна страна. Още по-добре, защото съквартиранта и също не го слушаше главата. Два камъка на едно място, които отлично ще мелят брашно!
- Виж сега, скъпа - добави Аларкон - имаш два избора. Или отиваш в 19-ста стая, или ще спиш извън Базата. А в Пустинята вечер става доста хладно. Тъй че, нямаш голям избор. Радвай се поне, че няма да спите на едно легло.
Мъжа пое ръката на момичето и пусна ключа в нея. Вече официално бе приета, дори и да се откажеше...

Този човек или щеше да я научи на търпение, непукизъм или нещо съдържащи сдържаност или щеше да я доведе до мисли за прерязване на собствените си вени с лъжичка за десерти. Райден си знаеше, че е остър камък и нищо чудно да се окаже и кремък, защото палеше с къс фитил при всяка отдала се възможнот. Едва ли щеше да улегне с времето, но можеше да се научи да го задържа или прикрива и тайно да сънува всяка нощ как си изпробва ножовете по разни тъпанари. Не, не че намекваше, че някой конкретен е дразнещ, вбесяващ, себичен, егоцентричен, подлудяващ психопат със сериозни личностни разстройства. Нищо подобно!
Дръжката поддаде под дланта й и леко се открехна, докато момичето се провираше през леката цепнатина. Мразеше да отваря врати ако тона не вклюваше краката й като ритник, който да й открие цялата гледка за секунда, така че и тя не се откриваше изцяло в другите случаи. Наречете го параноя. Рен му казваше предпазни мерки.
Въпросния Домакин, както гръмко го именуваше табелата на вратата, беше не много по-голям от самата нея и явно работната му усмивка трябваше да приветства новодошлите и да ги накара да се чувстват добре. Как пък не. Ако всички стигаха до тук подобно на нея усмивката му трябваше да бъде от едното ухо до другото, за да разсее някой.
-Смятам да не увъртам. Проклетия тъпанар ме прати да кажа, че съм му ученичка- последната дума звучеше сякаш самата тя не беше сигурна дали трябва да си признава такова нещо или да се безпокои за душеното и психичното си състояние - и да ме настаните. Сещате се - да ми намерите стая, легло или парцал на пода, на който да спя.
Оставаше само да стои и да гледа право в Домакина с надеждата да си получи бързо стаята, да се настани и да се разкара от всичко и всеки за поне няколко минути преди пустинните бури да са започнали да изглеждат приятни пред "веселото" й настроение.

Аларкон гледаше новодошлата с все същата усмивка. Явно някой я беше раздразнил доста и под някой вече знаеше кой. Този Франсоа! Голям тарикат е. Умееше както да пленява дамите до полуда, готови да му дадат всичко, което имат, така и да ги отврати до толкова, че да го намразят. Но той си бе такъв. Непукист до мозъка на костите си.
Младият, симпатичен мъж се изправи и взе една кана с току що попарена вода. Сипа в две чаши, а после сложи низ от различни ароматни билки. Постави едната пред Рен, а другата задържа за себе си.
-Явно си ядосана. Пийни си. Ще те успокои.
Всъщност младежът бе настроен приятелски, без задни мисли. Това му беше работата - да предразполага учениците, да им е приятно и да се чувстват на място.
-Хайде. Не хапя. Тъкмо може да ми разкажеш с какво се е провинил онзи перко.
Поредната примамлива усмивка, с която се надяваше да отпусне момичето. Явно е имала труден ден. Предлагаше й поне за малко да го забрави и да се отдаде в непринудена компания на някой, който е минал що годе по същия път.

Картинката стоеше по следния обобщаващ начин: тя нямаше какво да разказва или поне такова, което би споделила на драго сърце над сутришното чайче. Райден вече обмисляше идеята как да прати момчето да си гледа работата, което беше най-милия възможен изход, когато схвана как стоят нещата. Или тя се държеше като задни, което си беше обичайното й състояние и това протакаше нещата или просто щеше да седне за минута да пие от треволяците и да скалъпи нещо достоверно за пред човека. Сякаш да избираш по-малкото зло - не беше трудно да се реши.
Чернокоската седна на свободния стол с опит да не надигне вече достатъчно късата завесопособна рокля. Сложи почне неизкуствена усмивка и съвсем направо си подкара:
-Какво имам да разказвам? Перко? Аз бих го нарекла трън в задника, но да кажем, че съм му леко задължена, а той не толкова леко ми лази по-нервите. Ще ми трябва запасите на града за година от чайчета, за да ми подайстват на нервите, но благодаря. Ако нямаш идея как да го ядосма или нарежа, за съжаление няма как д ами помогнеш точно сега.
Той продължаваше да си пие чая и да я слуша с интерес или явно да си върши работата. Кофти работа. Да слуша оплаквания, проблеми, глезотии и да се усмихва лъчезарно. Не е за всеки.
- Аз съм Рен, между другото. И наистина какъв му е проблема или се е родил с невероятния талант да бъде кретен?
Един талант, който явно и двамата споделяха заедно с острия език. Дали можеше да му го нереже?

Естествената реакция на Вега бе да се засмее, въпреки че уважаваше преподавателя и даже го харесваше.
-Роден си е така. Но трябва да признаеш, че много му отива. Той е....
Младежът се замисли за момент как точно да определи Франсоа.
-Мистериозен мъж. Май това е най-точната дума за него. Обича да пази мислите си за себе си. Но е найстина уникален учител. Ще те научи на повече, отколкото предполагаш. Аз съм Аларкон Вега между другото и ми е приятно.
Домакинът реши, че е време да се захваща с важната част. Извади една голяма тетрадка с твърди корици, записа името на новоприетата и стаята, която щеше да й преотстъпи. Подаде й един ключ и продължи:
-Номер 3. За сега е свободна, така че няма да се наложи да делиш личното си пространство с друг човек. Надявам се да ти хареса. Ако имаш някакви проблеми, не се колебай да се обърнеш към мен.
Мъжът отпи от чашата си и прибра тетрадката на мястото й.

/Рен имаш избор. Да останеш още малко при него или да се отправиш към новата си стая./