Приемната зала

First topic message reminder :

В тази огромна зала се провеждат изпитанията през които трябва да премине кандидат ученикът. Тя е светла, с високи прозорци, които позволяват на слънцето да я озари и напълно празна. Подходяща за образуване в животни или убиване на хора.

Студена пот изби по лицето на младата нукса, а от гласа който пригласяше на лудо момче от сенките на залата. Не е прекалено късно да се откажеш. Инстинкта на момичето я приканваше да се обърне и да излезе от стаята. Да намери някое тихо място и да се отдаде на страха си. Точно така, това което червенокосата изпитваше сега беше страх, не от детето пред нея или провал в тази привидно невъзможна задача. Не, това от което се страхуваше нуксата беше отговора. Думите на гласа в сянката се бяха настанили дълбоко в сърцето на момичето и въпреки, че то не можеше да ги осмисли подсъзнателно знаеше, че ако стигне до края на тази загадка няма да й остане нищо. Времето минаваше, а Тивара стоеше неподвижна докато лудостта я обхваща. Точно когато щеше да се строполи на земята и присъедини към момчето, което се въргаляше на пода като умопобъркан тя чу познат глас. "В сърцата човешки винаги има капка лудост, но и в лудостта винаги има капка здрав разум!" Това беше гласът на майка й. Спомени за уроците които графинята й преподаваше нахлуха неканени в съзнанието й. Усмивка се пови по лицето на младата нукса. Вече знаеше какво трябва да направи. Това беше просто част от изпитанието. За една нукса бе от огромно значение да не се изгуби в сънищата и разума на своята жертва.
Сякаш усетило промяната в червенокоската, лудото дете спря безразборните движения, седна на пода, прегърнало колената си с ръце и погледна нуксата право в очите. Тя отвърна на погледа му без колебание при което то повтори загадката си. Последва го гласът от сенките:
- Времето ти изтича, млада нуксо! - Гласът беше дълбок и някак си безплътен, но той вече не притесняваше Тивара ни най-малко.
Тя гледаше момчето без да прекъсва очния контакт. Въпреки липсата на каквато и да е светлина в зелените й очи блестяха като отражението на слънцето в гладката вода на най-спокойното езеро. Ако се вгледаш внимателно ще видиш съзнанието на нуксата или поне тази част от него която тя иска да ти покаже. Червенокоската насочи мислите си към другия свят - света на сънищата. Можеше да чуе как дъхът на момчето се успокоява със всяко издишване докато най-накрая то падна на земята заспало. Тивара се приближи до детето и се усмихна. Хвана главата му за слепоочията с двете си ръце и започна да рецитира древно заклинание. "Mihi quietam, quieverunt. Facilitatem somnis, sequuntur somnia, desinunt!" След като каза последната дума, светлината в очите на нуксата се загуби и тя влезна в съня на момчето.
Тивара се озова на изсъхнала поляна насред гъста иглолистна гора. В центъра седеше момчето от преди само, че в привидно по-здрав вид. Носеше нормални дрехи и движенията му бяха координирани. Обаче когато то се обърна за да види гостенката си, младата нукса едва задържа писъка си. Ирисите на детето бяха кърваво червени, а когато проговори от устата му излезнаха най малко десетина гласа всичките на малки деца подобно на онези тракове във страшните филми от които те побиват тръпки.
-Поздравявам те, че стигна до тук. - каза момчето и се поклони шеговато.
-Кой... Не, какво си ти? - попита Грийнгейз с погнуса.
-Ние сме като всички други тук, прокълнати. - отвърнаха гласовете. - Но стига толкова за мен. Дошла си за отговора, нали?
-Ще ми го кажеш ли? - Тивара не можеше да повярва на ушите си.
-Не, но мога да помогна. - и с тези думи момчето и всичко около него изчезна. На тяхно място се бе появил голям град покрит от мъгла.
-Това е Найтмер. - изненада се нуксата. Но защо ми показва този град. Докато се опитваше да разбере защо момчето й показва това едно малко момиченце на не повече от 10 години я дръпна за ръката. Щом се обърна червенокоската не успя да повярва на очите си. Пред нея стоеше по-малко версия на нея и сочеше една табела. На табелата със големи златни букви бе написано "Найтмер". Като видя че са й обърнали внимание малката Тивара се засмя игриво и попита: "Какво значи това за теб?" Преди нуксата да успее да отговори на себе си малкото момиче изчезна така внезапно както се и появи оставяйки само въпроси след себе си. Загадките никога не са били от силната страна на Тивара и мисълта й течеше бавно и праволинейно. След това което й се стори като часове мислене(макар и да бяха едва десетина минути), тя най-сетне намери светлина в края на тунела. Найтмер можеше да се преведе като кошмар. Но за нуксите кошмарите бяха като всички други сънища, което означаваше, че отговора ще има нещо общо със мечти и желания. Последното пърче от пъзела беше външния вид на момчето. Убедена, че е намерила смисъла на загадката нуксата се върна в света на будните. Изправи се на крака, погледна към тъмнината пред себе си и с победоносна усмивка каза:
-Всяка мечта си има цена!

-Всяка мечта си има цена.
Усмивката не слизаше от лицето й, убедена и по-сигурна от всякога, че може би за първи път в краткия си живот е открила правилната посока, правилния отговор, който може би я приближи една крачка по-близо до света на възрастните и отговорностите, с които трябва да се нарамиш. Вече нямаше близки, които да й помагат, нито да я закрилят. Майка й и баща й се превърнаха в близък спомен, който все повече щеше да избледнява в представите й и нямаше сила достатъчно мощна на земята, че да промени този факт. Оцеляването й зависеше само и единствено от самата нея. От нейната воля, от нейната надежда, от желанието за живот.
-Интересна интерпретация. - чу Тивара, но гласът не идваше от спящото момче. 
Самото ехо й говореше. Звукът се удряше в стените и се връщаше към ушите й с нечовешка бързина. Кой, какво беше това? Някой играеше ли си с психиката й или в сенките на залата се криеше нещо, което не можеше да бъде видяно? Тази енигма все още стоеше неразгадана. 
-А дали това не е собственият ти сън? Сигурна ли си, че ти изобщо си тук сега?
Момичето се озърна на всички посоки, но все пак осъзна, че е сама. Колкото и подробно да минаваха очите й през всяка една цепнатина, през всеки един ъгъл, нямаше друг жив човек или същество.
Изведнъж подът под нея почна да променя формата си. Сякаш каменните плочки се разтапяха под краката й и тя почна да потъва в цимента. Обзе я паника, каквато би победила единствено неопитните магьосници, като самата нея. Цялата зала се размазваше пред погледа й. Всичко бе толкова нереално. Като извадено от фантазиите на някой умопобъркан, но гениален ум. 
-Събуди се...събуди се...събуди...събуди...
Мрак! Всичко потъна. Всичко изчезна. Тъмнина, тишина, празнота...

/Васко, изчакай поста ми при домакина в общежитията. Честито, приет си. Първото изпитание носи първи статистики: Интелект - 7, Воля - 5./