Кладенецът

Големият и предълбок кладенец се е превърнал в място за събиране на младите, а и не само на тях. Той се намира непосредствено извън града. Често там има влюбени двойки, почерпени компании, самотници опитващи се да останат сами и какви ли още не.

Вчера на стълбите
видях човек, който не беше там.
Не беше там отново днес.
Искам, искам, той да си отиде.

Когато снощи се прибрах в три
човекът ме чакаше.
Но когато погледнах в коридора
не можех да го видя там изобщо.
Отиди си, отиди си, не се връщай повече.
Отиди си, отиди си и моля те не удряй вратата!

Снощи на стълбите видях
малък човек, който не беше там.
Не беше там отново днес.
О, как искам да си отиде.

В тъмнината видях
човек, който не беше там.
Не беше там отново днес.
Отиди си, отиди се, не се връщай повече.

Събудих се със зверски болки в черепа. Сякаш стадо бизони бе минало върху му, смазвайки го като стафида. Изправих торсът си и останах в седнало положение. Огледах се наоколо. Боже, беше толкова горещо. Жегата ме задушаваше, гърлото ми бе пресъхнало. Защо проклетото слънце свети толкова силно?
-Махни сееее..... - извиках се към него.
Майко, да се карам на слънцето, за това, че пече. Какво не ми е наред? Чакай малко. Къде по дяволите съм? Обходих пейзажа с поглед. Та това са пустините! Защо съм тук? А, защо не? Защо не можех да си спомня?
Хванах се за главата. Болеше, много болеше.
-Май яко съм препила снощи. Такъв махмурлук едва ли е имало в историята на света. Свети Дантес, защо не си спомням нищо?
Над главата ми прилетя черен гарван. Можех ясно да чуя писъкът му. Гарвани в пустините? Не бях чувала за подобно нещо. Може би някой друг лешояд или койот, но гарван. Повдигнах глава нагоре. Кръжеше точно над мен.
-Какво й става на тази птица?
Тя снижи полета си и кацна точно пред краката ми. Гледаше ме натрапчиво. Чувството, което предизвикваше в мен бе неопределимо, някак далечно, все едно съм го виждала преди някъде на друго място, по друго време.
Глупости.
-Къш! - размахах длан и животното отлетя в незнайна посока.
Изправих се. В близост до мен имаше кладенец. Отправих се към него и погледнах отражението си във водата. Що за синя коса? И каква е тая бяла кожа? Себастиан, да не съм мъртва?! Невъзможно, мъртвите ги пращат в подземното царство не в някакъв проклет пясъчник. Забелязах, че много псувам. Дали това е нормално за мен?
Взех оставеният черпак и загребах с него. Утолих жаждата си и се облегнах на каменната постройка. Наистина беше ужасно горещо. Имах чувството, че по кожата ми ще се появят мехури. Мамка му! Колкото и да се опитвах да разбера какво се случва, все стигах до едно и също решение - явно бях паднала и ударила главата си през нощта. Изглеждаше единствената логическа причина. От друга страна нямах рана на главата. Само няколко по тялото, една леко пробождаща в долната част на корема, доста обици, татус по продължението на ръката и явно....
Обърнах се отново към кладенеца и вдигнах блузата от гърба си. Да, както си и знаех. И един на гърба. Голяма шарения. Дали не бях един от онези, как им викаха - маршали? Не, усещах потока на магия в себе си. А тогава, може би убиец? Звучеше правдоподобно. Каквото и да бе щях да разбера, надявам се....
Какво пък, не можех да стоя тук вечно. От тук се виждаше някакъв град. Краката ми машинално тръгнаха към него. Може би там щях да открия това, което искам.

Както си и мислех, измъкнахме се напълно незабелязани от базата, покрити с плаща на нощта. Идеалното прикритие. Самите пустини бяха напълно празни, но все пак нямаше да рискуваме, преминавайки през града. Заобиколихме го, като по този начин удължихме пътя си, но така или иначе на никой не му се спеше. Наваксвах си за проспалия ден. И все пак на сутринта мислех да стана навреме, за да не развалям режимът си. То пък какъв режим изобщо? Особено с тази нощна работа в кръчмата. Нямаше никакво значение кога щях да се събуждам, колко щях да ям и кога да си лягам. Нищо нямаше значение.
След близо час стигнахме и до желаната дестинация. Спомени за първия път, когато видях каменния кладенец се върнаха с всичка сила в мозъка ми. Беше толкова странно. Приближих се до него и повдигнах чувала и го разтворих. В следващият момент изваждах частите от едно време цялото тяло и ги хвърлях вътре, а водата ги пое като паст на чудовище. Секунда задържали се на повърхността, правейки я червена, те потъваха надълбоко, изгубвайки се от полезрението, изчиствайки отново водата, правейки я бистра и годна за пиене. Извадих цигара и запалих. Имах чувството, че не съм пушила от векове, а след абстрактното преживяване, тютюнът ми дойде като глътка свеж въздух, колкото и противоречиво да е това твърдение. Наклоних глава и се загледах в лицето си, открояващо се на кристалната вода, въпреки тъмнината. Преди седмици седях тук и се чудех какво съм, коя съм. Сега пак тук, все още не знаех или поне почти.
-Какво има?
-Просто се гледам. Колко съм грозна и плашеща.
-Кой те излъга?
Извърнах се към него. Той се приближи до мен и хвана един от окървавените кичури, стискайки го между пръстите си.
-Красива си. По някакъв особен начин.
-Ха! Самият ти ме сбърка за травестит при първата ни среща.
-Това беше друго.
-Така ли? И как по-точно? - попитах скептично.
-Мнението ми се промени веднага след като...
-След като какво?
-След като видях лицето ти. Вярно е, че не си типичната хубавица, но именно това те прави уникална.
-Красиви приказки, магче.
-Истина са.
-Може би.
Оттласнах се от него и се отдалечих на известно разстояние. Сега друго ми се въртеше в ума.
-Нещо май те притеснява.
-Да. Съквартиранта ми. Като ме види в този вид ще ме обсипе с куп въпроси. По принцип не му пука изобщо за мен, но е адски любопитен и нахален. Няма да подмине факта, че съм плувнала в кръв просто така.
-Дърдорко, а?
-Много. И адски дразнещ.
-Май го харесваш.
-Пха...да...харесва ми идеята да му разбия главата в стената.
Арманд се усмихна.
-Мисля, че преувеличаваш.
Това ме ядоса. Намръщих се и се наежих заплашително срещу него.
-Много мислиш. Искаш ли и ти да последваш горкия Франки в кладенеца? А, искаш ли?
Идеята за Дъст и мен ме изкарваше извън нерви. Самият той ме изкарваше извън нерви. Не знаех кога те ще се скъсат и наистина ще направя някоя глупост.
-Хаха, добре, добре, успокой се. Защо не дойдеш да спиш при мен? Ще се изкъпеш, ще се оправиш, а на сутринта никой няма да ти иска обяснения. Сама каза, че не му пука какво правиш и къде спиш в свободното си време.
Замислих се над предложението му. Поредното, което правеше тази нощ. А може би и първото логично и разумно. Въздъхнах и вдигнах рамене.
-Какво пък. Така да бъде.
Хвърлих един последен поглед към тъмната дупка и двамата поехме на обратно към базата. Луната все още осветяваше мръсните ни тела и ни следваше неотлъчно като зрител, станал свидетел на малкият ни грях. Ето поне едно нещо, което ни свързваше и двамата щяхме да пазим тайната до гроб.

Залезът вече бе пуснал кремавите си лъчи, които дори тук можеха да се нарекат красиви, и ако не друго, то поне съвсем скоро щеше да навлезе и така желания от мен хлад, който поне малко ще избистри мозъка и ще успокой кожата ми. Този момент чаках цял ден и ето, че търпението ми най-накрая щеше да бъде възнаградено.
Спряхме животните и собствениците им се юрнаха да ги напоят с бистрата вода от кладенеца. Въпреки, че вечерта приближаваше, тук все още имаше хора, насъбрали се по единици или малки групички. Ако някой от тях бе притежателя на стъпките, щеше да е много трудно да разберем кой точно е. А и едва ли първия щеше да си стои просто така. От друга страна, това си е перфектното прикритие.
-Нещо особено? - застана до мен Арманд.
-Защо сам не провериш?
-Твоята интуиция е по-развита.
-Ха! Нали ти бе този, който ме научи да се сливам в едно с околната среда?
-Да, да сливаш себе си, не и да търсиш следи. В това отношение маговете не сме толкова напреднали. Но убийците имат вроден инстинкт.
Имаше логика.
-За сега нищо.
-Оглеждай се, все ще забележиш нещо.
-Може би.
И ето, че тъкмо изрекла тези думи, нещо наистина привлече вниманието ми. Едни стари познайници. Още като ги видях се усмихнах ехидно. Може би щяха да ни помогнат. Заобиколих русокосия и отидох право при Миньон. Приближих се до него, така, че другите да не чуят разговора ни.
-Какво става, бел?
-Виж там. - посочих му с поглед. -Спомняш ли си ги?
Очите му затърсиха това, което трябваше и съвсем скоро се разшириха почти искрящо.
-Помня ги.
-Те са от Найтмер. Може да знаят нещо.
-Да ги разпитаме.
Кимнах и тръгнахме редом един до друг. На десетина метра от нас, направо на самата земя, седяха онези двама близнака - некромансъри, с които се запознахме в бара. Ако тук имаше и други прокълнати, те най-вероятно щяха да са чули. Не знам с какъв тип бизнес се занимават, но съм сигурна, че не продават ябълки на пазара.
Стигнахме до тях и сенките ни замъглиха главите им.
-Добър вечер, господа.
Двамата се обърнаха и зяпнаха леко учудено.
-Познахте ли ни?
-До....ъъъъ...добър вечер, Ния. - измънка единия от тях. -Ъмм...
-Франсоа.
-А,д а, Франсоа. Добър вечер. Какво правите тук?
-Разхождаме се. А вие?
-Същото. Тук е голяма жега, човек, направо не може да се понася. Установихме, че това място е малко по-прохладно.
-Да, това е чудесно. - отрязах ги набързо и клекнах до тях, гледайки ги право в лицето. Ако ме излъжеха щях да разбера. -Вижте момчета, имам един въпрос към вас.
-Въпрос?
-Точно така. Не се притеснявайте, не искам нищо особено. Само ми кажете, дали случайно сте чували ваши сънародници да са влизали в подземния град.
-Как така?
Намръщих се леко, но се напънах да запазя самообладание и да им обясня по възможно най-простия начин.
-Да сте чували наоколо да се навъртат шифтъри?
-И ако да, знаете ли с каква цел са тук? - довърши въпросът ми красавецът, доста логично.

Ирония. Не мислите ли? Точно в този момент, ненадейно и незнайно как, двамата "красавци" от Найтмер се бяха появили тук. Дали бе случайно или не? Съдбата ли ги бе изпратила или просто някой болен мозък бе изтръгнал душите им в тези далечини?
Честно казано, двамата братя се бяха отдали на заслужена почивка, след всичките премеждия, които бяха преживели последните седмици. Бяха захвърлили зад гърбовете си всичката онази работа и бумащина, с която се занимаваха всеки ден. Под бумащина имаме предвид труповете, които оставяха след себе си, а не купища документи, които да подписват. Не ни разбирайте погрешно!
А тук, се появи и една тяхна много "добра" стара познайница. В случая - само те я познаваха и помнеха. Наскоро, когато довлякоха сладкото и дупе по тези земи, братята решиха да не се връщат веднага. Не заради нея. Взеха решението да пребивават тук, за да утихне всичко по техните земи и най-вече, за да не си навлекат допълнителни неприятности.
Уви, съдбата бе решила нещо друго. Тя отново ги срещна и то на това тъй прохладно място, където повечето пустинни души обичаха да прекарват времето си. Привечер, почти по времето, когато луната вече спускаше първите си лъчи, присвоени от слънцето.
Нед реши да поеме ситуацията в свои ръце, като се чувстваше най-сигурен в този момент. Той се наведе напред, към момичето, като я погледна право в очите.
- Шифтъри, викаш?
- Да. - отвърна Ния.
- Може и да има такива. Но, наскоро видяхме един некромансър...
Доминик се намеси веднага, щом чу думите на брат си.
- Нед! - извика на свой ред момчето, хващайки го за рамото. - Мисля, че онзи ден видяхме един.
- Нима? - запита Франсоа.
- Да. Но, ще намерите само костите му. Намира се на няколко километра от тук, до някаква...могила. Някой го е убил.
Франсоа и Ния се спогледаха.
- А защо са ви тези...шифтъри? Какво се е случило, та ги търсите?
Умело, некромансъра се опитваше да отклони разговора в друга насока. Може би такава, която да предпази самите тях. Уви, самият той не знаеше нищо за случилото се, но пък виждаше една добра перспектива за бъдещо припечелване на малко повече злато...

Абе на мен ли ми се струваше или тук нещо намирисваше? И не говоря за вече запотените ни тела. Като стана въпрос, до кладенеца Блъд използваше случая да се подмие, което не бе толкова трудно, взимайки под въпрос оскъдното й облекло.
Но да се върнем към двамата некромансъри. Значи са видели трупа, а? Излишно е да казвам, че си замълчах по въпроса. Трябваше ли да казвам, че именно аз и Дъст го убихме? Може би да. А щях ли да го направя? Твърдо не!
-А защо са ви тези...шифтъри? Какво се е случило, та ги търсите?
Двамата с Франки се спогледахме. В очите и на двамата се четеше, че може би не е най-уместно да споделяме истината с едни чужденци, които не са родом от тук и тези дела не ги засягат. Стигат ни кореняците, които сигурно щяха да се разбонтуват ако разберат, че източника им на оръжеен арсенал липсва, та да въвличаме и другите. Нищо, че са ни братя по религия. Така, че трябваше да реагирам бързо и да измисля нещо, което ту да изглежда правдоподобно, ту да е лъжа.
-Копеленцата откраднаха нещо от базата ни и сега си го искаме обратно.
-Че какво толкова важно не можете да си набавите отново? - попита съвсем логично Нед.
Мамка му, не бяха идиоти.
-Това е строго секретно. - обади се чернокосия, взимайки нещата в свои ръце. -Не се оторизирани да споделяме тази информация, но е важно да ги намерим. Затова всяка помощ би ни била полезна.
-Ами това е всичко, което знаем. Не ни се занимава с вътрешни държавни проблеми, затова страним от тях. Тук сме на почивка.
Почивка, друг път. Та кой би дошъл на почивка точно тук?
-Аха...ако все пак забележите нещо....
-Ще ти кажем.
Интересното бе, че се обърнаха пряко към мен. Като че ли, ако научеха нещо, нямаше да го споделят с никой друг, освен с мен. Това беше доста странно и не мисля, че се дължеше на "красивото" ми тяло. Имаше нещо в тези двамата, нещо, което ме караше да се замисля, сякаш и преди съм имала пряка работа с тях. Но всичко това бе просто едно усещане, което щеше да си блуждае свободно в пространството.
И тъй като все още имахме малко време, седнах на напуканата почва и запалих цигара, колкото да си почина малко и да събера ума си. Първите звезди вече се показваха на небосвода и придаваха на околията по-различен и мистичен вид.
-Божичко как мразя жегата. - казах сама на себе си, но всички ме чуха.
-Нищо чудно. Това си е истинска пещ.
-Ти го каза, брат ми.
В далечината Арманд, Блъд и тъпака с единичната буква обсъждаха нещо. Явно се смятаха за много вещи и вече за пореден път оставяха мен и Франсоа на заден план. Боже, колко нелепо. Учителката ми може и да изглеждаше като по-отговорна и опитна от колегата си, но аз умеех да виждам под повърхността и много добре разбирах, че хубавецът е може би най-великия убиец, който някога се е раждал по тези земи. А факта, че не му личеше и не го показваше, бе само в негова полза.

А на страна, Арманд, Блъд и Омар се бяха събрали в куп. Вярно, обсъждаха нещо а именно създалата се ситуация.
Те не познаваха двамата некромансъри, за това и решиха да не се приближиха при тях.

- Какво мислите да правим от тук нататък? - попита О.
- Не трябва да бързаме. Ако искаме да ги намерим, първо трябва да намерим правилните следи. Тук има твърде много хора, което може да ни отведе в различна посока. Може би, трябва да почакаме до сутринта, преди да тръгнем отново.
В този момент, Ния и Франсоа се върнаха при тях. А с тях, заедно дойдоха и двамата некромансъри. Нед и Доминик побързаха да се запознаят с останалите, за да направят поне малко по-добро впечатление. Последва едно повтаряне на имена и усмивки, които няма как да бъдат описани. Омар не бе особено очарован, да се занимава с некромансъри, като се имаше на предвид, че точно хора от техните територии в момента им създаваха проблеми. Арманд ги гледаше с респект или може би скрита неприязън, а на Блъд изобщо не и пукаше. Тя протегна вяло с ръка и се здрависа с двете момчета.

- Брех - възкликна Доминик - Явно доста проблеми са ви създали тези вълчета, щом сте се събрали толкова народ.
- Отвлякоха ни демона, тия проклети шифтъри!
Нед ококори очи. Добре, че бе тъмнината, а луната грееше в гърба му, че да прикрие голямата му изненада. Той инстинктивно погледна към брат си, който не си даваше особен вид на заинтересован, въпреки че вътрешно изгаряше да чуе останалата част от историята.
Получи се доста сконфузна ситуация. Мятаха се погледи наляво-надясно и всеки поглеждаше другия, очаквайки някой да каже нещо умно, да надхитри ситуацията или пък да отклони темата. Уви, никой не се осмели да каже, каквото и да е било, докато Доминик не се намеси :
- Е, това са сигурно, някакви много секретни и държавни проблеми, които нас не ни интересуват. Но въпреки това, ако научим нещо, ще ви кажем. Предполагам, че повечето хора ви познават, нали?
- Може да се каже - отвърна Франсоа.
Самият той не смееше да каже каквото и да е било, след малката глупост на Арманд. Как можеше, това леке да не си държи езика зад зъбите?! Сега вече красавеца бе сигурна, че мястото му не бе тук, ами при онези хлапета, които бяха на север. Лично, ако той бе водача на групата, щеше още сега да го завърже за коня му и да го изпрати при тях...
- Е, добре. Ние ще ви оставяме, защото наистина мислим да продължим с почивката си.
Двамата некромансъри поздравиха отново малката групичка, преди да си тръгнат. Самият Нед, обърна малко повече внимание на Ния, преди да се отдалечи. Когато и подаде ръка, а тя му отвърна, дори и вяло, той усети онази студенина в нея, която тя притежаваше. Не беше я загубила. Все още в дъното си, тя бе онзи малък и буен некромансър, който те бяха виждали. Дори и тя да не предполагаше за изминалата си същност, той я виждаше в очите и. Там, дълбоко заключена зад душата и.
Некромансърите се отдалечиха бързо, насочвайки се към кладенеца. След като те изчезнаха в тъмнината, Франсоа не се сдържа и стисвайки юмрук, се приближи зад хлапето в групата им. Асасина засили ръката си и преди да докосне врата на хлапето, той разтвори пръстите си. Чу се звучен шамар, а след това и лекият вик от изненада, който наддаде малкият маг.
- Как може да си толкова прост бе?!
- Кк-акво?
- Как можа да им кажеш за Лука?! Ти нормален ли си?!
- А...ама те не знаеха ли?
- А за толкова глупави ли ни имаш, че да им кажем? Познаваш ли ги? Не! Знаеш ли кои са? Пак не! Представи си, че те са хората които търсим. Какво правим? Да ги предупредим, а? Браво...гений...
Мъжа продължи да сипе обиди по адрес на хлапето, в изблик на ярост. Честно казано, имаше право да го прави. Тази тяхна малка "разходка" бе на живот и смърт, а не просто поредната игра на криеница. За жалост, някой хора не го осъзнаваха.
- Добре, добре...момчетааа... - включи се Блъд, като застана между двамата. Тя се опита да озапти Франсоа, който още малко щеше да скочи върху хлапето и да го шамароса в буквалния смисъл. - Стига толкова! Надали това ще окаже влияние. Дайте да решим, какво да правим от тук нататък. Някакви предложения?

Слънце, искам да чуя мнението ти, въпреки че поста ти може да бъде кратък. Все пак, вечерта е още пред вас :P {}

Всичко беше толкова объркано, че чак глава да те заболи. Ситуацията, в която се намирахме, може да се сравни с един омагьосан кръг, чийто изход не виждаме или като дейността да търсиш игла в куп сено. Нямахме абсолютно никакви следи, никакви джокери, никакви ориентири, дори не бяхме сигурни, че чужденците са виновни за изчезването на демона. Това бяха само загадки и до колкото мога да предположа, може да бяха просто спекулации, родени от нашите преценки, които нямат нищо общо с реалността. Вярно, че шифтъра ни нападна предната вечер без никаква причина, вярно, че двете случки се препокриваха доста удобно, вярно, че бе трудно да повярваш, че всичко е просто съвпадение, нищо чудно дори самата Лука да си е била шута и разборията в магазина й да е инсценировка, но също така е вярно, че реално нямахме никакви доказателства. А последното омаловажаваше предходните изброени. И какво се очаква от шепа асасини и един маршал да направят в този случай? Нямах никакъв отговор. Нито един, който да ми подскаже поне бегло на къде да поемем или какво да направим. И ако това не е достатъчно, явно не бях единствена. Намирахме се в задънен тунел, и някак си, колкото и да се напрягах, не виждах светлина в края му. Единственото, в което бях сигурна, бе, че ако наистина шейптърите бяха виновни за изчезването на ковачката, то щеше да е адски трудно да ги намерим. Най-вече защото умееха да прикриват следите си, а в животинска или друга човешка форма, бе почти невъзможно да ги различиш. Дубликата се доближаваше толкова прецизно до оригинала, че ти трябваше нещо много по-съществено от тях, за да ги проследиш. От сорта на кожа или кръв.
Замръзнах на място, а изражението ми придоби такъв вид, че все едно са ме замерили с наковалня от въздушна атака или с други думи, както се казва - ми е светнала крушката в главата. Ама, че съм глупава. В крайна сметка прокълнатите близнаци несъзнателно ми помогнаха.
-Ния, какво има? Изглеждаш странно.
Обърнах се към менторката си, все още премисляйки идеята си и заотстъпвах към коня си, съвсем леко размахайки показалец под брадичката си, един от онези жестове, които показват, че размишляваш и дооглаждаш щрихите на някакъв много сложен или гениален план.
-Изчакайте ме малко тук.
-Как така? На къде тръгна?
-Няма да се бавя. - заявих и се хвърлих върху седлото.
-Ния, чакай бе.
Хванах юздите, дръпнах ги рязко, а конят се вдигна на задните си крака и опраши в незнайна посока. Всъщност тя бе незнайна за всички, освен за мен.
Какво са правили по време на моята липса не знам, а и не ме интересува, стига все още да си бяха на мястото, когато се върна.
А това, което направих бе нещо много просто. Толкова просто, че да ти избоде очите и все пак толкова умно и полезно, че да ти връчат нобелова награда. Пътя до могилата не бе много, особено когато галопираш, затова не ми отне повече от половин час да стигна до билото й, където все още лежеше трупа на "койота". Слязох от жребеца и отидох до него. Сритах го, клекнах до него и го огледах. Вече беше почнал да се разлага, но все още бе пресен, а кръвта му не бе изтекла напълно. Извадих от единия джоб на мантото си кутията с отровите и ги огледах. Избрах тази, която ми се стори най-ненужна, именно халюциогенната, махнах предпазителя, натиснах върха на спринцовката и тя изчвърча на самия пясък. Когато и последната капчица течност бе напуснала стъклената капсула, я стиснах с юмрук и я забих право в сърцето на мъртвия. Иглата проби през студената, вече посиняла кожа и навлезе в нетуптящия орган. Напълних спринцовката с кръв и пак я затворих, за да не се набода. Когато бях готова се изправих, погледнах за последно прокълнатия, сритах го повторно, пожелах му да гори в ада и се качих на коня. Впрегнах го и поех на обратно.
След още половин час отново бях на кладенеца, а четиримата стояха разделени един от друг. Арманд гледаше изкъсо Франсоа, той пък стоеше облегнат на каменната постройка. Блъд недоволстваше и се движеше в кръг, а О ръчкаше пясъка със счупената кама, която взе от магазина. Когато ме видяха, всички се скупчиха в очакване.
-Къде беше бе?
Скочих от животното и докато още вървях, хвърлих в ръцете на самовлюбения О, капсулата. Сякаш разбрал ме, той махна предпазителя и подуши алената течност.
-Кръв на шифтър. - погледна ме изпод вежди той, като че ли искаше да ме попита от къде съм се сдобила с нея.
-Можеш ли да ги проследиш чрез миризмата? - вместо това попитах, като се надявах отговора да е положителен и не позволих на никой да зададе въпроса, който самият той искаше.

Омар погледна към малката стъкленица в ръката си. После вдигна погледа си към момичето, а след това, пак го върна към малката епруветка, пълна с кръв.

- Какво имаше вътре?
- Отрова. Халюциноген.
Игривата усмивка на следотърсача се появи отново по лицето му. Хрумна му прекрасна идея, която можеше да използва в този момент. Ръката му се спря върху рамото на Ния, стисвайки я леко.
- Имаш късмет, че не е било нещо смъртоносно...
В следващият момент, асасина махна предпазната капачка на шишенцето и без никаква свян изпи течността. Всички се изненадаха от действията му, а Ния дори се хвърли напред, опитвайки се да го спре, преди да е направил това безумие.
- Недейййй... - извика синекосата, но вече бе твърде късно.
Тя успя единствено да хване ръката му, която вече бе отделила малката епруветка от алените устни. Една лека капка се стече по тях, а мъжа дори облиза нея от лицето си. Дали Ния нямаше да отрови и него? Дано този път съдбата бе благосклонна към нея.
- Какво правиш бе, идиот?! - провикна се асасинката, хващайки за ревера мъжа.
А той, клетия...само и се ухили насреща, показвайки и снежно белите си зъби.
- Хъ-хъъ! Колко си хубава! - започна да боботи мъжа, гледайки Ния право в очите.
След миг, очите му се преобърнаха буквално. Зениците се свиха като малки карфици, а онази красива лилава част от очите му се завъртя нагоре, скривайки се зад клепачите му. На свой ред, те затрепериха като крилата на пеперуда, а главата му клюмна рязко назад, сякаш някой бе прерязал гърлото му с остър нож.
- Майчице! - извика Арманд, подскачайки назад от уплах.
Младежа бе свидетел на какви ли не извращения през живота си, но такова сатанинско деяние почти доближаващо се до самоубийство, не бе извършвано до сега пред очите му. Може би, няколко секунди по-късно, главата на О започна да се повдига в нормалното си положение, все едно някой я дърпаше с механизъм. Бавно лицето му започна да се появява пред Ния. Широката усмивка отново бе на лицето му, а в лилавите му очи, се виждаше ясни искри, сякаш слънчевата светлина се бе насъбрала в тях.
- Какво по... - опита се да извика асасинката, но Блъд веднага и даде кратко и ясно обяснение.
- Това е енергията, която той притежава. Съчетавайки халюциногена с енергията си, той изостря сетивата си.
- Това възможно ли е?
- Ще видиш...
Омар бе изпаднал като в странен транс. Очите му шареха наляво-надясно, проблясвайки в тъмнината, като зениците на котка. Всеки шум го привличаше, а всяко движение около него открадваше вниманието му. Виждаше всичко, още в зародиша му. Дори малките скорпиони прокрадващи се под пясъка, за да намерят по-топло място през нощта, не можеха да убягнат на слуха му.
- Мога да чуя, дори движението на пясъка.
Тонът на гласа му бе още по-дързък и властен отколкото обикновено. Самодоволната му физиономия подсказваше,че знае какво прави. В следващият момент, асасина се завъртя в кръг. Огледа хората около себе си и започна да върви в тъмнината. Покрай Кладенецът бяха останали около десетина човека, от които двама бяха онези некромансъри, с които той се запозна наскоро. О се приближи до момчетата, като ги огледа внимателно. После вирна нос напред, сякаш искаше да усети аромата на телата им. Доминик го погледна неразбиращо.
- Какво правиш бе, пич?
- Търся следите на онези псета...
Нед се засмя.
- Май ти си псето в случая...
Асасина не ги отрази особено. Той продължи да следва буквално носа си, като проследяваше аромата, който успяваше да долови. Мъжа продължи да върви сред хората, докато накрая не откри това, което търсеше. Усмивката отново се появи на лицето му. Обръщайки се назад, той даде знак на останалите да се приближат към него.
- Усещам ги.
- Сигурен ли си? - попита Блъд.
- Сякаш са пред мен. Тръгнали са на Север, както предполагахме.
- Да се залавяме, тогава! - провикна се Франсоа, на всеослушание.
Всички се спогледаха и знаеха едно. А именно, да поемат по пътя, преди да е станало късно. Оар се качи на коня си и изчака останалите. Преди те да се присъединят към него, Блъд премина покрай Ния, потупвайки я по рамото.
- Добра работа, момичето ми! Добра работа... - извика подире и жената, след което се запъти към своят жребец.
Скоро всички тръгнаха из пустинята, следвайки нюха на О.

Сладък, пътят ви е към Могилата. Следвайте го, като опишеш пристигането ви. Апропо, ще намерите не само тези следи, които търсите, но и от другата група.