Игралната зала

Това е мястото, където всеки член на имението може да се забавлява и весели. Тя е огромна. Пода и стените са на черно-бели квадрати. Вкарана е хазартна нотка в интериора. В залата се помещават най-различни игри. В единият край се намира голям бар, където винаги има напитки. Мебелите са в старинен дървен стил. Тук членовете могат да поиграят помежду си или просто да изпият нещо.

Дойдох тук и о щастие - беше празно. Явно всички бяха заети със собствените си задължения. Огледах се. Имаше бар. Отидох до него, взех една бутилка и си налях каквото имаше в нея. Даже не си направих труда да проверя какъв е алкохола. Взех чашата и я изпих до половина. Това, което ми направи впечатление бе красивото бяло пияно в единия край на залата. Довлачих се малко трудно до него, седнах и отворих капака. Махнах качулката си, нямаше защо да се крия, бях сама. Оставих чашата отгоре му и положих пръстите си на клавишите. Прокарах ги по тях. Толкова нежен допир. Чувствах се някак си празна, тъжна, не знам. Натиснах един два пъти и малки сладки звуци излезнаха от абаносово белите клавиши. Накрая запознах. Няколко сълзи се стекоха по страните ми докато свирех.

/ https://www.youtube.com/watch?v=4XZkLmomNgA /

Докато Дориан свиреше красивата си песен, през един от прозорците влетя черен гарван.Явно не бе видял стъклото и просто мина през него сякаш не съществуваше.Малкото пернато падна на земята, а върху му изпадаха шепа стъкла.След удара птицата бе прекършила малкото си вратле.Агонизиращото и тяло стоеше на земята и потрепваше на няколко метра от бара.Безуспешно се опитваше да си поеме въздух, но от човката и излизаше само кръв която я задушаваше.Дориан явно не бе забелязала случката или просто не и обърна внимание, но от бара изскочи едно късо подстригано хлапе което явно се беше стреснало.Пооправи леко измачканите си дрехи, след което се измъкна от бара и отиде до прозореца.Погледна го, после забеляза и птицата.Приближи се до нея, погледа я малко, след което извика незнайно към кого :

- Мел! М-е-ел! - никакъв отговор. - МЕЛАНИ-И-И-И! - този път с доста по-остър тон, който накара едно ниско момиченце да се появи зад бара.Косата и приличаше на разопакован подарък, влажен поглед, а ризата която носеше бе трудно да се определи дали е забравила да закопчее или току що е решила да се преоблича.

- Кажи-и-и - измърка с тънкото си гласче, като облегна ръце на бара и изпъчи дупето си назад.Миглите и запърхаха като крилата на пеперуда, а погледът и си стоеше все така палав.

- Не ме гледай така! Една метла и да почистиш тук - изрече той заповеднически, след което се запъти към бара.
Момиченцето се нацупи.Измъкна се през малката вратичка на бара.Беше доста нисичка за възрастта си.Минионче, с размерите на 13 годишно дете.Тя закопча ризата си и донесе от някъде метла и лопата, а момчето забъркваше някакви напитки зад бара.Приближи се към клетата птица, която вече не агонизираше.Положи лопатата до тялото и, а после с дългата метла я избута върху нея.Повдигна лопатата и я погледна от близо.
- Горкото птиче.
- Да, третото "горко птиченце" за тази седмица.Нямам думи! - обърна се към нея момчето.
- ЕЙ, тук има някаква бележка.... - каза момичето, след което пусна метлата на земята.На крака на птицата имаше завързана хартийка.Тя я издърпа, след което остави лопатата на земята и отвори бележката.

Spoiler:

- Хей, кой е този Клавдий? - попита момичето, гледайки към бармана.

Като чух това пръстите ми се впиха толкова рязко и силно в клавишите, че звука който се издаде проглуши ушите на малките до бара. Лицето ми се помрачи.
-Дани... - изсъсках злобно. Нещо щеше да се случи, но имаше проблем. Клавдий не знае, че трябва да отиде там. Все пак бележката попадна тук при мен. Колко удобно само, нали? Нямах голям избор май.
-Мамка му. - изпсувах на себе си и станах от пияното. Отидох до ниското момче и грабнах бележката. Гледах ги студено. -Аз ще се оправя с това. Не се занимавайте.
Преди да успеят да възразят изчезнах от залата.

В залата преобладаваха предимно мъже, жените намираха тези занимания за загуба на време и пари.В пространството се редуваха викове на искрена еуфория и такива изразяващи недоволството от загубата..Виктор отпи от бирата и остави грапавия й вкус да погали гърлото ми...огледа пространството преценяващо.Всички тези викове и напрежение отприщваха тестостерона в тялото му и за миг му се прииска да тества хазартните си възможности.
В полезрението му попадна една зелена масичка със зелено сукно, на която жена с черна на цвят униформа раздаваше чевръсто тесте карти.Около нея стояха двама мъже.Единия с бежав шлифер и разхлабена вратовръзка, отпиващ нервно от чашата си с уиски, а другия типичен костюмар, въртеше в ръката си дървена броеница.Мъжът с шлифера взе картите си и капка пот изби по челото му:
-Е, момчета?
-Вътре съм...-отвърна перкото с вратовръзката и бутна към жената чифт чипове.
-...Аз също, драги..-усмихна се мазно другия и удвои залога.
Неосведомен за етапа на играта, Виктор се приближи към тях:
-Искам и аз да се включа момчета.Нали може?
Двата типа го изгледаха преценително:
-'Що да не!-каза единия-Залагай!
Момичето раздаде на новодошлия карти.Виктор ги вдигна замислено и след това определи залога си:
-Ол ин-каза този с шлифера.
-Бед бийт-отвърна другаря му.
-Хммм...плащам!-отвърна Виктор.
След което картите се свалиха и....абе за тези които не разбират от карти ще кажа само, че нашето моме загуби.И за да не затормозявам съзнанието ви с още подобни покер термини, ще кажа само, че не успя да вземе нито една ръка и продължи да пада стремглаво по падината на срама.Когато му свършиха чиповете, той продължи да залага с болен ентусиазъм лични принадлежности т.е дрехи:
-Време е да се откажеш пич-казаха в един глас двамата другари.
-Не...не сега...ей сега ще ми се усмихне късмета!
Те се спогледаха и се усмихнаха заговорнически.
След половин час хабене на нерви и пот, Виктор стоеше на високия стол само по боксерки, а дрехите му стояха на зелената масичка като залог.И както се досещате, късмета не бе на негова страна днес, аурата му бе в слънчево затъмнение , а третото око затворено...той не успя да си ги спечели отново.
След като вдигна луд скандал със сприхавия си нрав, крупието извика двама бабаита и се наложи да го изритат навън.Нямаше идея как ще се прибере до стаята в този вид.А пък ако трябва да гледаме оптимистично, можеше да му излезе късмета с някоя по-разкрепостена мадама...


/Викторе пиши на Коридорите и очаквай моята намеса там/

След тази тренировка дори и най-мотивирания и всеотдаен би паднал на земята без сили. А нашият розовокос демон едвам едвам се движеше. Тя се изправи бавно и леко се усмихна на думите на Синк. Може би трябваше да почне да слуша другите и да спре да вярва, че светът ще може да живее без смърт, жестокост и войни. Но нали точно те правят другите чувства като радост, любов, вяра, надежда сладки. Нали точно войните са причината, когато някой от бойното поле се върне при семейството всичко да се радват на живота. А Мортем? Тя нямаше мотивация към живота. Тя бе просто една апатична личност, мразеща живота, мразеща смъртта.
След няколко минути в онази стая и задушена от миризмата на кръв тя се изправи бавно и се хвана за корема. Леко изсъска от болка и въздъхна. Бавно тръгна към изхода подпирайки се на стената. Най-накрая стигна до вратата и я отвори с малко усилия. Когато видя учениците пред вратата леко се стресна, а те изглеждаха така сякаш видяха призрак. Явно не очакваха изобщо някой да е оцелял. Ако знаеха истината. Само ако знаеха, че тя веднъж умря и ако секирата се бе забила в сърцето и щеше и тя да е между онези в стаята. Момичето просто въздъхна и продължи напред. Без да обръща внимание на това което си говорят другите. Просто затвори очи, с ръка на корема си и продължи да ходи и ходи без да се отвръща. Без да го поглежда. Без да ги чува.
Първо мина през стаята си и се изкъпа, за да махне кръвта от себе си и превърна раната. Изхвърли скъсаните дрехи и облече нови. Този път отново не беше някоя къса рокличка, а пуловер в розово и черно, който закриваше горната част от тялото и. И едни дънки. Надали скоро щеше да носи свободно нещо без ръкави, без да се притеснява за рани, ожулвания, синини и още какво ли не. Е поне ухапване от вампир още не е отнесла. За което пак се радваше. Ако и бъде източена кръвта щеше доста проблеми да има. А не и се прекарваха няколко дена на легло със симптомите на някоя анемия. С болка в главата и с постоянното чувство, че умира.
След процедурите по разкрасяване момичето все още бавно и без изобщо някакво желание да ходи започна да се разхожда из коридорите. А докато ходеше чувството, че пак ще стане на две се засилваше. Беше все едно я разкъсват от вътре. Ужасно, гадно. И ето, че когато спря, за да си почине видя нещо интересно. Стая, което преди не беше забелязвала. Мортем влезе през нея и за нейно учудване беше игрална стая. Но тъй като беше време за тренировки нямаше никой. Това леко учуди Мортем, повече ученици не бягаха ли от училище?
Тя влезе вътре и докосна ръба на една от масите. Беше поредната маса за хазартни игри с много цифри от едната страна, зелена в средата. Обвивайки я дървен ръб широк около 10 сантиметра. Беше идеално полиран и от цялата тази работа масата беше готова за игра. Само чакаше своите играчи. Мортем погледна към друга маса. Беше типичната маса за рулетка. А друга беше чудесна за покер. Имаше и билярд и дори най-нормални игри като "Не се сърди човече", Шах и маса пълна със тестета. Момичето се приближи до една от завесите и си помисли, че там има стена, затова се подпря, но уви за нея падна на земята. Оказа, се че зад завесата има стая в музикални инструменти.
Мо скочи веднага и разтърка малко главата си понеже беше паднала не толкова хубаво колкото и се надяваше. Тя погледна инструментите. Някои от тях бяха хванали прах, но имаше и такива, които се виждаше, че са използвани често. Момичето мина в "другата" стая и завеси. Така щеше да се чувства по-добре. Тя седна на малкото столче пред пианото, което колко и малко да изглеждаше винаги имаше място за двама. Момичето сложи десния си крак на педала в основата на инструмента. Погали дървото от което е направено пияното и се усмихна. Не беше се докосвала до този инструмент от няколко години. Преди всеки ден свиреше на него, но след това Себастиян и съобщи, че трябва да тренира, а не да си губи времето в глупави песни. Затова и тя спря и се захвана с уроците. Тогава, в онзи ден частица от сърцето и се откъсна. Или не. Тогава нямаше сърце. Песните и нямаха сърце. Не трогваха никой. Не достигаха до сърцата на хората. А ако една песен не достига до сърцето тя се превръща в ... безсмислена.
Момичето погали клавишите без да ги натиска. В стаята беше пълна тишина, чуваше само сърцето си. Как тупти, бавно. Умерено. Мортем затвори очи и усети как ръцете и не могат да се движат. Не искаше да ги отлепя от пияното. Искаше просто да забрави за всички и всичко, което беше видяла днес. Онзи ден. През целия си живот. Тя натисна съвсем леко един виолинов тон без изобщо да се замисля. След това и следващ. И още един, докато не започна и лявата и ръка да се движи. Сърцето и се сля с мелодията и всяка с всеки път щом докосваше клавиш това нещо вътре в нея правеше "Туп .. туп .. туп". Преди можеше да свири по ноти най различни мелодии. Често почваше от писмо А, след 16 бар на среза интро или пък там където се повтаря. Дори почваше с акорд за баланс, но това беше преди. Сега просто щеше да разпуска. Не знаеше добре музикалните партитури нито пък как да композира, но сега всичко идваше от сърцето и. А дори най-глупавата и безсмислена песен щом идва от сърцето е бижу. Нещо красиво. Нещо прекрасно.
За Мо сега цялата стая се изпълни с уханието на бели ириси. С топлотата на пролетта, а чувството отново да свири беше сякаш се връща назад във времето където всичко беше толкова просто. Всичко това беше сякаш светлината излиза от тъмнината. А сърцето кара цветята в пустинята да разцъфтят. Пътуваше към небето. Музиката просто променяше света. Правеше го по-хубав и по-мил. И може би тогава войните и размириците изчезваха. И всичко беше спокойно на тази окървавена земя.

/ https://www.youtube.com/watch?v=puaTOujVo0Y песента която свири /

След цялото вътрешно преживяване Мо спря да свири и погледна към клавишите. Леко се усмихна и сложи лактите си на ръба на пианото, а главата на ръцете си. Тя се смееше поради незнайна каква причина и въздъхна. Честно това бе най-малко странното нещо, което и се бе случвало за изминалите няколко дена в академията. А повярвайте ми те хич не бяха малко до сега. Изобщо не бяха малко.
Досега беше върната в ада на втората минута от идването и в академията. Беше определена като една капка вода със Себастиян. Някакъв и предложи да се целунат. Обсеби я дух. Целуна брат си. Тренира с Синк и умря веднъж. А сега имаше вътрешно присъствие. Беше смешно.
За кратък момент докато слушаше сладките ритми и пленяващата мелодия се бе отнесла и изгубила в собственото си съзнание сякаш бе без компас в планината. Може би това трябваше да значи нещо. Не знаеше. Но все пак се изправи и мина през завесите без изобщо да отвесва. Направо мина през завесите от червено кадифе и отиде на едно от канапетата. Седна там и започна да гледа към тавана. Раната още я болеше, но сякаш малко по-малко. Спомените и бе бяха изтрити, но сякаш сега не боляха толкова. Сърцето и още беше разкъсано, но сякаш не чак толкова.
В момента в душата и всичко беше ... как да го опиша ... май най-добре с няколко стихчета. Без никакъв смисъл свързани, но описват нейното състояние в момента..

Мислите и чувствата й се преплитаха механично, кое от кое по-различно и ново и образуваха сложна плетеница от емоции и себеоткриване, наподобяваща капан за сънища. Но колкото повече време прекарваше със себе си, толкова повече не знаеше коя посока да поеме. Дали изобщо някога щеше да разбере? Спомените й се върнаха години назад, тогава когато още беше ниска, малка, едва на шест, с руса коса и плоско, неоформено телосложение.
Живееше в двореца едва от дванадесет месеца, но вече го приемаше като свой дом, а Себастиан като собствен баща, вместо създател. Масивната порта се отвори и през нея мина Грей, все така красив. Нямаше никаква промяна. Той умееше винаги да е постоянен и непроменлив. В ръцете си държеше малък, пухен предмет. Дантес беше сложил Мортем на коляното си и сериозно й обясняваше отношенията между него и сестра му, като се опитваше да й промие мозъка. Когато мъжът навлезе в тронната зала, клекна и се поклони уважително с наведена глава.
-Ваше Величество.
-Изправи се, Грегъри.
-Да, сир.
Всевиждащият се изправи и отиде до тях.
-Това ли е, което ми казахте да намеря? Не разбирам от тези неща и не съм много сигурен дали съм улучил.
Той протегна ръка и Хелските видя как държи кафяво-бежаво плюшено мече с бяла панделка около врата. Очите на малкото дете светнаха и невинна усмивка грейна по личицето й. Тя разпери пръсчета, за да го вземе. Явно изборът беше добър. Грег се усмихна и й го подаде. Момичето толкова се зарадва, че моментално гушна играчката, а в следващият момент я държеше в ръце толкова енергично, че без да се усети я разкъса на две. Пухената глава се откъсна от вратлето и падна на земята. Детето начумери вежди. Ирисите му се изпълниха със сълзи, които не закъсняха много. Те падаха по розовите бузки, мокрейки дрехите й. Грей само се усмихна за втори път и клекна, за да вземе откъснатата глава. После пое и останалата част от тялото и залепи двете части една за друга. Изкара магията си на показ, която пропи в пуха и само след минута, играчката беше като нова, след което й я подаде отново. Избърса сълзите й с пръстите си.
-Ето, виждаш ли, нищо му няма. Излекуван е.
Мортем пак грейна от радост като слънцето и пое куклата.
-Как ще го кръстиш? - попита я мъжът.
-Грегъри! - извика детето и се хвърли в обятията на "брат си" както обичаше да го нарича. Той я прегърна със смях.
-Каква чест само.
-Видя ли, Мо? Няма нищо, което този млад мъж да не може да поправи.
Тя кимна на баща си в съгласие и после пак се обърна към красавецът. Обичаше да го гледа в очите. Едното беше синьо, а другото зелено.
-Нали винаги ще си тук, за да лекуваш мечо Грегъри?
-Да, винаги ще съм тук. - отвърна той и разроши косите й.
Младият демон се върна в реалността. Все още беше сама, а червените завеси се люшката леко на енерцията, откривайки част от абаносово бялото пиано.

След като се върна в реалността момичето отново въздъхна. Сложи ръката си на челото и затвори очи. Мечо Грегъри, а? Хах дали още го пазеше това мече? Май е сред много играчки от негова светлост Всевиждащия. Самата истината беше, че неговите играчки винаги носеха онази негова топлина, която чувстваше когато се сгушваше в него. Или пък мечето беше на леглото и? Не помнеше.
-Няма нищо, което този млад мъж да не може да поправи.
Тихичко произнесе и отново се засмя. Ах Себастиян. Грегъри можеше да поправи мечето, куклата, чашата, но какво щеше да прави ако разбиеше нечие сърце. Дали и него щеше да залепи. Надали.
Мортем се изправи бавно и отново се хвана за раната. Още не беше свикнала с нея, а регенерацията и беше сравнително бавно, за такава рана. Май нямаше да е зле да изнуди Лушиъс да я научи как да я ускори, че ако ще умира отново и после ще се слепва поне да е по-бързо от преди. 10 минути бяха твърде много.
След няколко крачки тя се спря и си пое дълбоко дъх и този път реши да се прави, че не чувства нищичко. Че и няма нищо. Нали досега все криеше чувствата си в сенките на мрачната нощ, а сега когато изгрева беше дошъл щеше да и е малко трудно. Но все пак мина през вратата и тръгна към коридорите и после ... къде я отведе вятъра и съдбата.

Таня и Меропа изобщо не се вписваха в атмосферата на Игралната зала. То е все едно че да сложиш две дантели на анцуг. Сред потните, почервеняли от спортен хъс и даже бяс, мъже, влизаха две момичета, които по-скоро бяха порцеланови кукли. Разбира се, погледите веднага се врязаха в тях. Не закъсняха дюдюканията и неприличните подвиквания. Това много смути Таня, която мигновено се сви в себе си, правейки такава гримаса, все едно че се телепортираше от този свят в нейн собствен, далеч от всичко, което я заобикаляше. Меропа пък, която вече бе закаляла към подобни мизерии, веднага отправи смразяващ поглед на издаващите досадни звукови емисии субекти, който накара и най-нахалните да се обезкуражат. Да се чуди човек откъде го бе изкарала, като се има предвид обикновеното й държание. Тогава те се настаниха на едно скътано диванче, където се надяваха да не привличат много-много вниманието. След като седна, Таня стисна с длани платта на роклята си, все още неможеща да привикне с нецензурните думи, които се носеха наляво-надясно като изстрели на картечница. Изобщо не й се нравеха, но скоро щеше да посвикне - несъмнено по едно време валящите думи щяха да се превърнат в едно монотонно жужене, в един незабелязващ се фон, който дори нямаше да достига до съзнанието й.
- Благодаря ти, че им затвори устите - изрази облекчението си демонката - Толкова са неприятни.
Къдравокоската издаде пренебрежителен звук, с който искаше да демонстрира мнението си за тях.
- Глупаци. Ако си мислят, че някое момиче изобщо ще забележи подобни плужеци, дълбоко се лъжат.... Както и да е. - изведнъж просветна лицето й - Какво ще пиеш? Аз ще ида да взема.
След като помисли, Таня заяви поръчката си, и Меропа се отправи към бара. След малко Морт се върна с две високи чаши в ръце, едната пълна с шоколадов, а другата - с малинов шейк.

Малкото чернокосо създание взе една от чашите. Предпочете малиновия шейк, който се надяваше да я разсее от неприятната обстановка около нея. И сякаш се получи. След първата глътка сладко изкушение, сякаш по лицето на Таня се появи усмивка. Незначителна, но все пак усмивка. Устните и леко се кривнаха в щастлива гримаса а големите и очи се опитаха да се присвият, изразявайки състоянието на душата и.
- Харесва ли ти?
- Да... - отговори свенливо момичето, като продължи да отпива от шейка си.
Навсякъде в залата бе пълно с хора. Може би, повече отколкото обикновено. Дори се виждаха познати лица на ученици, учители, че дори и самият Гилдмайстор бе тук. Да! Корнелиус се бе настанил удобно покрай една билярдна маса, придружаван от собствената си компания. Но той не бе от тези, които високомерно държание не позволяваха никой да се доближи до тях. Просто, днес не му беше ден. Както днес, така и вчера, в главата му се въртяха мисли, препускащи една върху друга. Борейки се с тях, той се опитваше да разсее съзнанието си по един малко по-различен начин. А именно - с билярд.
Гилдмайстора грижливо бе поставил всичките топки на масата в правилен ред и си играеше съвсем сам. Отброяваше точките които правеше, като слагаше първо за своят отбор, а после за отбора, който той самият наричаше "Моето друго Аз". Дори самотен, отстрани изглеждаше че всъщност той не се чувстваше така. Изящният некромансър искрено се забавляваше на играта, като дори се стараеше да се самонаказва, когато фаулира самият себе си.
Таня забеляза играта му още в началото. Но, не бе му обърнала внимание до сега. Това което привлече погледа и, бе пълната чаша с тъмна течност, която мъжа доста често навдигаше. Меропа също видя това, обръщайки се в посоката в която се намираше Корнелиус.
- Какво прави? - попита чернокоската.
- Не знам. Но това което пие, определено не е натурален сок. Сигурно е полудял, че да пие толкова рано...
Таня стана от мястото си и се запъти право към дългокосия мъж. В ръцете си още здраво стискаше своят малинов шейк, който и даваше магически кураж, да отиде и да заговори така нареченият си "шеф".
Приближавайки се до него, страните на бялото и лице леко поруменяха. Срама се навдигна в душата и. В този момент, Таня почти се бе отказала да прави каквото и да е било, но точно в този момент Корнелиус я забеляза. Той остана чашата с уиски на ръба на масата и погледна чернокосият демон.
- Здравейте...може ли да погледам?
- Разбира се. Разбираш ли от билярд?
- Малко.
- Чудесно. Значи, може да ми помагаш. Какво правиш тук сама?
- Ами, аз не съм сама. Дойдох тук с една от ученичките...
- Коя? - в този момент гилдмайстора съзря красивата некромансърка, която се приближаваше към тях в този момент - Аааа...с този малък ангел! Здравей и на теб!
Меропа кимна в поздрав и застана до малкия демон, взирайки се в билярдната маса.
- Искате ли да играем?
- Не...не мога...не съм толкова добра - започна да се оправдава демона.
- Добре де. Както искате. Ето ви щеката, поиграйте си малко, докато аз се върна.
- Къде отивате? - включи се в разговора Меропа.
Корнелиус се ухили и взе чашата с уиски от ръба на масата. Изпи останалото количество на няколко големи глътки и я посочи на момичето с пръст.
- Чайчето ми свърши...
Луд човек! Луд, но жаден. Алкохола толкова го привличаше в момента, че за по-малко от минута той отиде до бара, взе не една ами три пълни чаши с уиски и се върна обратно до масата. Остави двете на една малка масичка, обградена от столове която бе близо до тях, а третата чаша запази за себе си.
- Тези двете са за вас. Хайде, наздраве!
Двете момичета се спогледаха, но никоя от тях не посмя да се докосне до алкохолната течност. Таня се наслаждаваше все още на своят малинов шейк и нямаше намерение да си трови хубавото тяло с алкохол. Меропа...май и тя бе на същото мнение, щом не посегна към чашата предназначена за нея.
- Ами, ние всъщност си имаме...
- Така ли? А...да бе. Вярно! Какво пиете?
- Шейкове.
- Шей...какво?
- Шейкове. Нали знаете...сладолед, мляко, шоколад...
- Ааа. Да! Ама само това ли?
- В какъв смисъл?
- Няма ли алкохол вътре?
- Не.
- Хич? Поне мъничко водка?
- Тц... - поклати глава Таня.
- Уиски? Ром? Коняк?
- Не!
Гилдмайстора поклати недоволно глава и навдигна своята чаша за пореден път. Отпи една голяма глътка и почти я преполови.
- Е, ако искате. Тъкмо ще има повече за мен. Какво ви води тук двете? До сега не съм ви виждал заедно да обикаляте. Знаете ли, много ми харесва тук. Имам в предвид в Роузкилл. И в Найтмер също! Обстановката е толкова мрачна, но пък незнайно как, хората толкова бързо се сприятеляват. Не го ли намирате за интересно?

Като един вече порядъчно подпийнал мъж, Корнелиус започна да бръщолеви глупости. Прескачайки от тема в тема, той намираше всяка следваща за по-интересна от предишната. А както знаем, пияните хора се мислят за изключително забавни и обичат да говорят.

Меропа и Таня едва се сдържаха да не се спогледат. И на двете им се искаше да го направят, само дето бяха способни единствено да седят и да слушат удивно. За първи път виждаха Корнелиус в светлина, различна от обичайната му "дворцова аристократичност". Въпреки че дори и пиян, се придвиждаше с известна кралска грация и доблест. Беше разбираемо, задето се е натряскал така. Заплахата, надвиснала над него и целия Роузкилл, не бе никак за пренебрегване.... Само дето Морт не смяташе, че е удачно точно гилдмайстора да се налива така в подобна критична ситуация. Никога не се знаеше кога бившият учител може да цъфне тук. И тогава какво? Гробарят щеше да защитава имението натряскан ли? ... Ами ако тази вечер не бе единствената? Ако почнеше ежедневно да бяга така от проблемите? Лоша работа... Видимо угрижена, Меропа прекъсна бръщолевенията му с един въпрос, засягащ темата. Въпреки че едва ли имаше смисъл да го задава, тъй като Корнелиус нямаше да отговори нищо смислено в настоящето си състояние.

- А вие колко често си попийвате? - бе по-точно запитването на къдравокоската. Таня, изненадана, се обърна към нея и опули очи.

-А вие колко често си попийвате?
-Кой Аз?
-Че кой друг? - каза сама на себе си Таня.
-А? Какво каза?
-А, нищо...
-Аз рядко пия. Доста рядко. Само по поводи.
-Но сега няма повод.
-Как да няма? Началото на края да не би да не е повод?
И сякаш, за да потвърди думите си, грабна за пореден път чашата и я изпи цялата до последната капка на екс. Горкия, наистина бе изпаднал в дупка. Момичетата само се надяваха тя да не трае всекидневно и когато утре се събуди да е пак същия взискателен, елегантен и интелигентен предводител, да си седне на гъза и да измисли решение за създалата се ситуация. Нито бе по-слаб от Боунс, нито по-глупав. Но беше разочарован, а разочарованието понякога може да ни подтикне по крив път, ако му позволим. А може би просто имаше нужда от малко помощ. Някой да му подаде ръка, морална подкрепа и да му напомни, че цялата гилдия е зад гърба му, разчитаща на него. Имаше нужда от Лушиъс. Имаше нужда от Клаудия. Само те можеха да върнат здравият му разсъдък. Но при моментната им липса, единствените, които сега се доближаваха до него, бяха двете девойки. Само те от присъстващите в залата не се страхуваха, че ще си навлекат гневът му и ще си го изкара на тях при липсата на истинския виновник. Но дали щяха да могат? Нямаше как да го хванат за яката, да го завлекат в стаята му и да го пъхнат под студената струя на душа, молейки се да изтрезнее. Не можеха и да му заповядат да спре да пие. Тогава какво? Какво могат да направят две невинни създания като тях, за да върнат надеждата и вярата в един отчаян мъж, прехвърлил билото на своя живот?

Меропа наблюдаваше отчаяния Корнелиус и усети как в душата й постепенно почна да се прокадва огромно съжаление. Той се държеше еуфорично, преентусиазирано, тврърде жизнерадостно и енергично, но тя виждаше как в очите му се разгаря пожар от болка и разочарование. Задето всичко бе рухнало. Задето всички го бяха оставили. Задето всичко, което можеше да се прецака, се бе прецакало. Общо-взето, задето живътът бе едно гадно копеле. И може би в алкохола търсеше компания, компенсираше липсата на човешка подкрепа. Всички наоколо го гледаха като полезни изкопаеми, твърде откъснати, твърде уплашени, сякаш от него ги делеше бездънна пропаст. Но какво можеха да направят Таня и Меропа? Нямаше как да щракнат с пръсти и да го накарат да изтрезнее. Нито пък да му наредят да спре да пие. По-голяма полза има да се опиташ да вразумиш магаре, отколкото пиян човек...
Някой трябваше да му покаже, че не е сам, че ще получи подкрепа в битката. Да го подсети, че той бе избран за Гилдмайстор, а не Боунс, и това трябваше да е показателно. Това означаваше, че в известен смисъл даже превъзхождаше предалия го учител... особено пък като имаше цялата гилдия зад гърба си, начело с Геш.
Тогава Меропа направи нещо шокиращо, което накара челюстта на Таня да се прасне в пода и да премине чак на долния етаж.
Девойката се приближи към мъжа и го прегърна. Той, както си беше по средата на една от безсмислените си развълнувани речи, се спря като праснат с тухла по главата. Застина с чашата в ръка и на лицето му се изписа тъпо изражение, което казваше нещо от сорта на: "Ъ?!?" Едва ли схващаше какво се случва.
Меропа се постара този жест да говори много красноречиво, макар че не бе много сигурна какво би възприел той в подобно състояние. Вложи цялата си топлина и нежност, на която бе способна. Вложи онази своя изначална, искрена и чиста добрина, от която бе съставено цялото и същество. За да му напомни, че на света все още съществуваше и благородство освен чернилката и калта...
Тогава се отдръпна и му каза:
- Успокойте се, господине. Вие не сте сам. Имате целия Роузкилл зад гърба си и той ще ви помага с всички сили... Недейте да унивате. Случват се предателства, случват се лоши работи. Ежедневно... Но освен тях съществува и приятелството, което скрепява хората. А е факт, че движещи се заедно, хората могат да победят... А вие имате подкрепа. Цялото имение, в лицето на преподаватели, ученици, е с вас...

-Оуууу!!!!
Думите й наистина го трогнаха. Когато Корнелиус се напие, той става лигав, бърбори небивалици и то по много, ентусиазиран и привидно весел, стига зад повода да не се крие подобна ситуация като сегашната. Тогава тъгата се четеше в очите му, въпреки държанието на градски шут. И за да покаже благодарността си, той протегна двете си ръце и улови ученичките. Дръпна ги към себе си и те се блъснаха от двете му страни. Мъжът ги стисна силно и почна да търка бузите си в тях, чорлейки косите им.
-Благодаря ви ангелчета и демончета. Танче теб винаги съм те харесвал, а ти...е и ти си една голяма душица.
На девойките не им оставаше нищо, освен да поемат върху крехките си кожи стъргането на брадата му.
В този момент вратата се отвори и на прага й застанаха Клаудия и Виктор. Изминаха всички възможно налични места без успех. Остана само игралната зала, която се оказа и тяхното заветно място. Но каква бе изненадата, когато видяха как Гробаря търка бузите си в двете момичета, а те мятат ръце и се клатушкат от инерцията на тялото му. Ченето на Тенар за малко да се откачи от останалата част от устната му кухина. Той направо зяпна от учудване. И въпреки, че не е голяма тайна, че Таня е достоен човек, при когото всеки по-височайш би потърсил за помощ заради добрината и връзката й с Пахт, му дойде малко в повече. Да не говорим, че я виждаше заедно с Меропа. Как двете изобщо се бяха озовали в една и съща компания остана загадка за него.
Колкото до учителката. Тя само поклати глава въздъхвайки. Не го виждаше за първи път в такова състояние и не й направи голямо впечатление. Тя остави момчето да се чуе и мае и тръгна с бързи крачки към билярдната маса. Излезнал от транса си Виктор я последва тичешком, за да не изостава. Веднъж стигнали до тях, жената протегна ръце към момичетата и улови китките им. Дръпна ги рязко към себе си и ги изтръгна от обятията на лидера. Последва въртеливо движение, а телата им последваха траекторията му. Така Морт се озова застопорена на билярдната маса, а Таня се завъртя около оста си и се озова в прегръдките на приятеля си, който я улови точно на време. Тя повдигна глава към него и се усмихна невинно.
-Ами.....ахахаха.... - бе единственото, което успя да каже, в опит да се оправдае или защити.
Веждите на некромансъра се сбърчиха, но в действителност той не й се сърдеше. Знаеше, че тя няма да направи нищо непристойно, още повече зад гърба му.
Когато Гробаря видя любимата си учителка, разпери ръце и се провикна.
-Клаудииии....
Но преди да я улови, сивокосата повдигна юмрукът си във въздуха и мощно го заби във фонтанелата му както чука удря наковалнята. От сблъсъка и от алкохолната делилия мъжа се просна на земята в несвяст. Всички присъстващи ахнаха от своеволието, но много добре знаеха коя е шифтърката и какво е нивото й тук и никой не й направи забележка. Дори самия Корнелиус не би, защото винаги е вярвал на преценката й. Ако реши, че трябва да го удари, то значи така е правилно. Тя бе дясната му ръка и никога не се съмняваше в действията й.
Красавицата се наведе и го хвана за яката. Обърна се и почна да го влачи по земята към изхода на помещението.
-Да го заведем в кабинета му.
Тримата ученици проследиха с поглед блъскащата му се в грапавините на пода глава и решиха, че е уместно да се намесят. Виктор изтича и хвана краката му, като ги поддържаше. Момичетата го последваха и така групата от петима се изгуби в коридора, оставяйки останалите да се чудят и маят.

/Бо следващият пост ще е в кабинета на Гробаря. Аз ще съм първа, после си ти./

Лунните лъчи спускаха сребристите си копия към земята, които пронизваха стъкления похлупак, под формата на прозорец и нахлуваха в сумрачната зала, като й придаваха още повече натежалост. Хладният вятър, единственото парче останало от бурята, все още брулеше клоните на дърветата и караше последните листа да се ронят като разсипана мъниста от скъсан гердан. Въздушните течения влизаха в процепите на дървената дограма и току свистяха като откъслечни въздишки на обитаващи имението духове. Навън беше тихо, твърде тихо, макар вече късния час. Напоследък всеки се прибираше рано. Атаките на вампирите бяха зачестили и често можеше да се съзре някоя изострена сянка, шмугваща се между скалите или следваща те заплашително по петите. Гражданите, както и учениците на гилдията не рискуваха прекалено много. Ако всичко това продължеше трябваше да се вземат мерки. Обсъждаше се дори абсурдната мисъл за вечерен час за новаците, решение, което никой не смяташе, че ще се наложи за всичките тези години. 
Сякаш на прокълнатите не им стигаше този проблем, ами сега се изправяха и пред друг, по-стеснен, но не по-малко опасен. Докато нощните създания се бореха за оптимална власт, то новият враг ги атакуваше отвътре. Настройваше ги един срещу друг, разхлабваше изградените връзки и засилваше съмнението в доказаната вярност. 
Около масата стояха петте фигури и мълчаха. Всеки мислеше за едно и също по своя различен, индивидуален начин. Притихнали, сякаш в унисон с острата, но лишена от бурност природа навън, всеки бе забил поглед към единствената запалена свещ, сложена по средата на дървената плоскост. Като че малката искрица огън щеше да им даде така нужният им отговор. Таня стискаше своята чаша с чай, чийто билкови аромати дразнеха ноздрите на останалите. Въпреки че напитката бе гореща и нажежаваше кожата на дланите й, тя не отместваше чашата, сякаш ако някой й я вземеше светът щеше да свърши. Лушиъс знаеше точно как се чувства. Винаги се вкопчваше за нещо когато усещаше земята под краката си нестабилна. Като спасителна сламка, дори в най-малките и ненужни предмети. Той отиде до нея и хвана китката й, опитвайки се да я изкопчи от порцелана. Момичето подаде под натиска му, но пръстите й все така стояха в същата форма, като вкочанени или парализирани. 
-Таня...успокой се...
Тя само кимна с глава, но чак след няколко минути крайниците й се отпуснаха и движеха нормално. 
Лицата на останалите не бяха по-различни. Мракът се четеше по това на Виктор, който се чувстваше пряко отговорен за новосъздадения проблем и през мозъка му не можеше да не минат, и не един път, мислите, че ако с Меропа изобщо не бяха идвали тук, то нямаше да навлече гневът на баща си върху всички тези хора, които сега му се водеха близки. Разбира се, той много добре осъзнаваше, че старейшините не се плашеха дори от тази мощна фамилия, но имаше още много други, които щяха да пострадат, които не можеха да се защитят, включително Морт, която бе и главната цел на семейство Тенар. Знаеше, че не е честно други да водят неговите битки, но ако не бе направил тази крачка какво? Меропа цял живот щеше да живее като роб, вярно, жива, но все пак роб, а той? Винаги следващ един и същи канон, този на змиите! Толкова противен за него, че не би издържал и минута в онази каменна обвивка, наричаща се негов дом и негово наследство. 
-Ясно е за всички, че не можем да стоим със скръстени ръце. 
Корнелиус най-накрая проговори, нарушавайки тишината, напомняйки на останалите, че за заедно тук. 
-Ти си лидерът! Какво предлагаш?
Беше си наляла скоч в една дълга чаша, допълнена с газирана вода. Не помнеше кога за последно бе пила твърд алкохол, но сега й се струваше подходящ момент. Барът отдавна бе затворен и те сами си наливаха, но това не им пречеше. Дори напротив, искаха усамотеност, точно затова избраха игралната зала, гонейки нагло и последните забавляващи се, давайки им най-вероятно повод за слухове. Сивата й коса бе вързана на опашка, падаща лъскава и гладка от едната страна на рамото й, а сивите очи бяха най-уравновесените от на всички. Клаудия умееше да сдържа емоциите си и да мисли трезво дори в най-кризисните ситуации, нещо, което дори Пахт не можеше. Прекалената му емоционалност, особено когато е засегнат човек, когото обича, го правеше крайно опасен, но и твърде нетърпелив. 
-Аз предлагам да ги избием всичките до крак. - обади се той, макар че въпросът не бе насочен към него. 
Все още държеше на мнението си от по-рано, че съвсем скоро ще дойде ден, в който ще трябва да се изправят срещу последните от Великите пет, но сега, когато знаеше, че имат змия в пазвата си и Меропа всеки момент може да е атакувана, сдържаността му се изпари. 
-Не попитах теб, Лу. - стрелна го строго с поглед шейпшифтърката, която ни най-малко не се притесняваше от произхода му. 
Нейното мнение винаги е било от изключителна важност. Тя премисляше, изчисляваше, оглеждаше проблема от всички страни и накрая измисляше най-уникалните тактики. Както винаги, така и сега, Гробарят достигна до нейната помощ. 
-Не можем просто така да ги нападнем без причина. - съгласи се с нея гилдмайсторът. 
-Как без причина? Пихтията в съседната зала не е ли достатъчна причина?
-Да, но нямаме доказателства. Нито Виктор е видял добре мъжът, че да го намерим, нито той ще си признае. 
Ангелът изсумтя и се обърна демонстративно недоволен. 
-Не ме разбирай погрешно, приятелю. Не се страхувам от Калеб. Ако бяхме само ние, окото нямаше да ми  мине. Но не сме! За добро или лошо сме под опеката на нещо по-голямо от нас - организация. 
-Какво значи това? - намеси се аристократът. 
-Значи, че сме първата и най-висока власт в държавата. - почна да обяснява учителката. -Ако тръгнем да изтребваме своите без пряк конфликт ще ни обвинят в геноцид и деспот. Да не говорим за унищожаване на традиции, имайки предвид кое е семейството ти. В състоянието, в което се намира страната на враговете ни им е нужно съвсем малко, една грешна стъпка, за да ни се нахвърлят. 
-Говориш за...
-И за него! И за тези, които води след себе си. 
Клепачите на Пахт се свиха ядно. Това мръсно псе и неговото проклето предателство. Писна му да се съобразява с него. Искаше му се да го намери и да му изтръгне еднооката глава, а после и на всички гнусни хвърковати студени нещастници, които си въобразяваха, че могат да властват над свободния народ. 
-И какво? Ще чакаме те да нападнат първи?
-Точно така! Това може би не е най-смелото решение, но е най-умното. Стане ли това, лично обещавам, че ще убия Змийския език ако се наложи. 
Никой не бе доволен от финалната му дума, но той бе лидер и трябваше да следват заповедите му.
-Лу, разбери...освен нас имам само двама предани човека. Но ако ние паднем Валарис ще остане без съюзници и градът ще бъде завзет. Скоро след това гората ще го последва. Колкото и силен да е, той е сам. Вече му идва в повече без това, затикан там в онази малка къща. Те двамата няма да устоят без нас. Затова не бива да рискуваме. 
-Надявам се само да не съжаляваме. 
Некромансърът се обърна към Виктор и протежето си, което мълчеше през целия разговор.
-Хайде изчезвате от тук. Отивайте да спите или нещо такова. Сигурно сте изморени. 
Младежът стана и подхвана любимата си. След кратко сбогуване, напуснаха стаята, отиващи към неговите покои, където мислеше, че ще са в безопасност. 
-Защо мислите сега? Защо не по-рано?
-Защото Тенар е хитър. Знае, че сме слаби. Щом има вътрешни хора значи е наясно. Сега Боунс го няма, Принцесата я няма, Дориан също, макар че той едва ли знае за способностите й, и все пак това съвпадение е само в негова полза. Разлюлени сме от разочарование, от напрежение. Колко удобно, нали? 
Колегите не знаеха какво да кажат повече. Всичко бе изречено, сякаш каквото и да излезе от устите им нямаше да има значение. Клаудия допи и последната глътка от питието си, като същевременно възпираше Дъст от неговото, защото знаеше колко безпомощен става тогава, а сега за пореден път им трябваше стабилен и трезвен. 
Само след няколко мига вратата на залата се отвори и в нея шумно и жизнерадостно нахлу Геш, с вирната шапка назад и усмивка, толкова широка, че можеше да скъса конците около устните му.
-Хей...какво щастие. Тъкмо ми се искаше да пийна нещо и моите авери са тук. 
Но когато забеляза смрачените им изражения, домакинът остави настрана доброто си настроение и придоби любопитен, дори притеснен вид.
-Какво ви става, бе? Защо сте се умълчали като на погребение? 
Зеленокосият се обърна към него със суров и твърд поглед, лишен от каквото и да е желание за забавление. 
-Геш, седни! Трябва да ти кажем нещо...
Мъжът го послуша, сваляйки шапката си. Винаги го правеше когато му съобщаваха нещо лошо, а шестото му чувство му подсказваше, не, направо му крещеше, че случаят ще е подобен. Няколко минути по-късно, демонът също си наля алкохол, чист, без разредител и го изпи на екс...