Горите

Изпълнени с растителен и животински вид. Те се разпростират из цялата планина. Принципно изглеждат безопасни и спокойни и единственото притеснение на минувачите е да не се изгубят. Дали е толкова спокойно обаче никой не може да гарантира.

След като се изнизах от къщата, поех по някаква незнайна пътека.Опитвах се да не криволича много по завоите, за да не се изгубя.Оглеждах навсякъде където можеха да погледнат очите ми, но не забелязвах нищо странно.Планината се извисяваше величествено в небето и когато погледнех към върха ѝ, имах чувството че той не свършва, ами се скрива нейде във висините където си играят облаците.

Малко по малко и тъмнината настъпваше.Слънцето се скриваше от полезрението ми като ми даваше знак че трябва да се връщам.Не помня колко време бях обикалял, но не беше малко.Отплеснат в красивите растения покрай мен, продължавах все напред по незнайната пътека.Не щеш ли, нещо се размърда в близките храсти до мен.Подскочих в страни, като през това време вече бях хванал дръжката на меча си.Издърпах го от панталона си рязко и го насочих към тревистата местност.

- КОЙ СИ ТИ? - извиках по посока на идващият шум, но никой не ми отговори. - ИЗЛЕЗ ВЕДНАГА! ЧУ ЛИ МЕ? - крещях на невинното растение като някой побъркан, мислейки си че зад него се крие някое кръвожадно създание което иска да ме разчлени в тази непозната местност.Направих уверено няколко крачки напред, като се предпазвах с оръжието пред себе си.Достигайки храста с върха му, направих една бърза крачка първо със задният крак, а после направих същото и с предния, като по този начин позволих на оръжието ми да проникне в храсталака, предпазвайки се от евентуална атака.Никаква реакция.Нямаше огромни кобри, нямаше луди жени...само аз и този шумящ храст.Отново направих една крачка, но този път без да се връщам.Проникнах с ножа през храста и отместих ръката си в страни като го разделих на две.Погледнах между разлистените му части и съзрях малка топчица бодли.А под бодлите - сладка продълговата муцунка която ме гледаше.Малките му тъмни очи се бяха вперили страхливо в мен.Усмихнах му се.Всъщност, усмихнах се на себе си.Издърпах меча си от храста, след което го поставих обратно на кръста си.Този път разделих храста с ръце, а малката бодлива топчица се беше свила от страх.Вече не се виждаше сладката чипа муцунка на животинчето, ами само острите му бодли които го защитават.Протегнах ръката си към него и погалих леко бодлите, плъзгайки ръка по дължината им.Усетих как животинката потрепна под ръката ми от страх.

- Спокойноо...шшшт... - говорех му сякаш наистина ме разбира.
Подпъхнах ръката си под него, опитвайки се да избегна излишното нараняване.Наместих удобно ръката си за да мога да го хвана, така че да не се нараня.Дори усещах малките му краченца, скрити нейде под всичките тези бодли.Бяха меки и топли на допир.Повдигнах животинката в ръката си, като поставих другата си ръка отгоре ѝ.Обърнах го с корема нагоре за да видя сладката му муцунка.Беше се свило на кълбо и само като от една точица се подаваше дългото му носле, а онези хубави очи отново се бяха вперили в мен.

- Ей, глупаче. - присмях му се аз.
Беше наистина сладък и знаех какво да правя с него.Обърнах го отново в правилната му позиция върху ръката си.Издърпах долният край на ризата си като направих импровизирано легло и поставих таралежчето в него.Обърнах се по посока на пътеката, като тръгнах по обратният път от който бях дошъл.Погледнах небето, вече беше потъмняло достатъчно, че светлината се губеше със всяка изминала минута.Трябваше да побързам преди да остана на тъмно в гората, за това забързах крачка като същевременно се опитвах да придържам животинката без да я раздрусвам много.

Докато Аш вървеше по обратния път чу приближаващи към него стъпки. Застина на място и инстинктивно положи длан на дръжката на меча си. Не го изкара само защото си помисли, че пак може да се е объркал и да се окаже някоя невинна животинка. Чакаше непознатия да се покаже и това стана. Пред него се озова Лаура. Той се опули.
Понечи да каже нещо, но тя постави показалеца си на устните му и зашепна:
-Шшшштттт остави ме да говоря.
Този така неочакван и нежен допир го накара да отпусне блузата си и малкия таралеж падна на крачетата си като избяга в пущинаците.
Жената положи ръце на гърдите му и започна да го бута плавно назад докато гърба му не опря в едно дебело дърво. Тъмно червените й очи гледаха право в неговите и го изгаряха до най-вътрешната част на костите му.
-Виж знам, че понякога съм непоносима, студена и нетърпима. Просто се притеснявам за Роза, тя е всичко за мен.
Тя обгърна врата му с ръце и приближи лицето си от неговото само на няколко милиметра.
-Ти много й помагаш и съм ти признателна за това. Нека ти се отблагодаря.
Лаура го целуна нежно. После го погледна за втори път в очите и повтори целувката. Езикът й се плъзна през зъбите му и намери неговият. Притискаше тялото си силно към неговото, като не му даваше да шава или по някаква случайност да я отблъсне.

/Тед опиши мислите, усещанията си и реакциите си, нищо друго/

И от нищото се появи...ТЯ!Възстановена от раните си, крачеше бавно по пътеката срещу мен.
-Шшшштттт остави ме да говоря. - изрекоха устните и когато се приближи до мен като преди това постави показалеца си на устните ми.За миг се стъписах и отпуснах ръцете си надолу от изненада, а таралежчето което исках да и занеса избяга там от където и беше дошло.
Докато Лаура ми обясняваше колко ми бе благодарна, почти не я слушах.Бях вперил погледа си в красивите и очи и не смеех да изрека и дума.Чувствах се замаян.Последва целувка.Целувката която не си бях представял до сега че ще усетя.Тя се приближи към мен, усетих топлите и устни върху своите.Езикът и близна леко устните ми, след това се пъхна в устата ми.Отвърнах на целувката и.Целият потръпнах, а тя прокара ръка по гърба ми.Когато стигна кръста ми, я пъхна под блузата и впи ноктите си в мен.Почти до кръв усетих болката но не помръднах.Това ме подлудяваше...макар че не знаех къде се намирам, унасях се и очите ми се затваряха.Целувахме се а ръцете ни шареха едни в други.

Лунната светлина отразяваше загадъчно лицата им и косите им светеха. Играта с гърба му й доставяше голямо удоволствие. Остави инициалите си по него. Няколко капки кръв се стекоха от драскотините на кожата му, но момчето не възразяваше ни най-малко.
Тя отлепи устни от неговите и разкъса ризата му. Прокара ръце по гърдите, наведе се и почна да ги целува. На Аш почваше да му става все по-хубаво и по-хубаво. Чувстваше как организма му се затопля. Лаура се надигна и пак го целуна - дълга, дълбока и изморителна целувка.
- Харесвам те... - прошепна тя, а ръцете й бяха на гушата му. Беше залепнала за него и здраво стискаше гърлото. Прекалено здраво. На Аш му беше трудно да диша. Опита се да каже нещо, но не успя, защото захвата й ставаше все по-силен. Погледа й се измени и от ласкав се превърна в жесток. Зениците проблеснаха в тъмнината заплашително като на хищник измъчващ плячката си. Устните й се отвориха и магът видя как зъбите й се бяха заострили и злобно съскаха, все едно за втори път се изправяше срещу кобрата от по-рано. Ужасът се изписа по лицето му.
В този миг главата й се изтласка мощно напред, а от челото й се показа острие. От очите на момичето се пророниха две кървави сълзи и тя се свлече на земята. Черепът й беше пронизан с нож от сребро. Аш се разтресе от болка и омраза. Надигна поглед готов да убива и видя пред себе си... Лаура.
Тя си стоеше там, на няколко метра от него, жива и здрава с нож в лявата ръка. Наблюдаваше го строго:
-Изглеждаш все едно си видял призрак.
Магът не можеше да разбере какво става. Погледна надолу към трупа, но това не беше същата жена. Красивата червенокоса се беше превърнала в някакво наподобяващо жена същество с дълга катранена коса, черни очи и кльощаво тяло.
-Това е горска самодива. За жалост не са толкова добри и красиви както ги описват по приказките. Щеше да те убие.
Чак сега Аш си даде сметка защо така силно го стискаше за гърлото.
-Ако се върнеш жив гледай да се научиш как да разпознаваш различни аури. Ако не се бях намесила си беше чисто мъртъв.

Стоях безмълвно вперил погледа си в земята.Цялата приказка беше разбита на пух и прах, от истинската Лaура.Гледаше ме със поглед с който сякаш искаше да ме накаже, че съм се поддал на това увлечение.Но как да не го направя?След съня ми на моста или вечерта когато тя се къпеше в езерото.Устните ми бяха все още мокри от целувката на съществото.Облизах ги с език и преглътнах сухо.Усетих онзи приятен аромат на чуждите устни които ме бяха докоснали и претръпнах леко.Не знаех дали нейните устни имат такъв вкус, но свободно можех да си го представям в мислите си.Повдигнах глава и я погледнах виновно в очите.

- Аз...такова...не искам да си помислиш нещо.Аз си вървях...и...ти ми се нахвърли.Тоест..тя!Тя ми се нахвърли! - поправих бързо грешката си и посочих към мъртвият труп оправдавайки се.

Излязохме всички от къщата и поехме през пътеката в гората.Вървяхме в колона през пътеката, като аз се намирах най-отзад.Слънцето вече беше изгряло отдавна и можех да видя красотата на долината през деня.
Преминахме покрай мястото където вчера ме нападна странното същество.Огледах се когато бяхме там, но нямаше следа нито от него нито от трупа му.Сякаш нищо не се бе случило там,а е бил един приказен сън.
През цялото време докато вървяхме из гората наблюдавах движещата се Лаура пред мен и все още не можех да повярвам че наистина вечерта бях с нея.Понякога се усмихвах неволно, като извръщах главата си настрани за да прикрия усмивката си от другите.Не исках да правя всичко толкова явно за да не и навлека неприятности.Не че Роза не ни видя сутринта, но все пак...
Доскуча ми да бъда последният в редиците и притичах набързо към останалите от групата.Когато стигнах зад Роза, посегнах към нея с ръка и разроших меките и коси.

- Как спахме малка принцесо? - попитах я аз, като застанах от едната и страна и имитирах крачките ѝ едно към едно.

-Чудесно! - възкликна малката, която всъщност се радваше на Аш и сестра си. Някак си вътрешно знаеше, че ще се стигне до там.
Заизкачваха се по лекия наклон нагоре. Пътеката ставаше все по-неясна и след време съвсем изчезна. Минаваха през тучни пасища, малки горички, цветни поляни. Разнасяха се шегите на малката, Доби кръжеше неотлъчно над главите им, а от време на време Лаура си позволяваше да хвърли и един по-нежен поглед към Аш. Така в шеги и закачки минаха няколко километра.
Както си яздеха изведнъж всички спряха на място. От близката горичка се разнасяше... миризма на печено. Усетиха я, защото вятъра духаше към тях. Това трябваше да се проучи. И то внимателно. Печеното означаваше хора, и то не задължително добронамерени. Трябваше да скрият конете. Вързаха ги за едни храсти и с безшумни стъпки тръгнаха към дима. Запровираха се през шубраците. След малко се приближиха до мястото където пращеше огъня. И ето, че ги видяха. Десет мъже, въоръжени до зъби. Някои се разхождаха, други бяха налягали или седнали край огъня, над който имаше чеверме от глиган. Дрехите им бяха опърпани, някои имаха леки брони, а оръжията им бяха много добре поддържани. Повечето имаха бради, не особено добре поддържани. Имаха вид на престъпници, но много често външността лъже, затова чакаха да чуят какво ще си говорят. Един висок и едър мъж с дълга черна начупена коса и голяма брада се приближи до останалите и подхвърли нещо като златно кълбо на колегата си с бръсната глава.
- Чудесна плячка момчета. Обичам пътуващите търговци. Особено как се молят за живота си. Изгорихте ли телата и фургона?
- Всичко е направено, както заповяда, шефе. Дебелаците са вече пепел.
- Много добре. Като стане готово месото, извикайте ме. – каза дългокосия, обърна се и се отдалечи. На ботуша му имаше огромен боен нож, а на другото бедро висеше широк меч.
Тези бяха закоравели бандити. Обираха търговците и може би ги убиваха за удоволствие. Или последните жертви се бяха съпротивлявали? Гняв се надигна в Лаура, а Роза - тя беше отвратена. Тримата се отдалечиха тихо и се върнаха при конете.
-Трябва да направим нещо. Ако не, те ще убият още невинни хора. - изказа мнението си русото момиченце.

Вслушах се в думите на Роза и се замислих.Десет мъже срещу двама и две момичета? Нямаше как да се справим каквото и да направим.

- Не трябва да бързаме.Според мен най-добре ще е първо да ги проучим, преди да действаме.
Всички бяха вперили погледите си в мен в очакване на това което ще кажа.Откъснах един клон от близкото дърво и с него начертах няколко кръга върху меката почва.
Импровизираната ми карта бе образувана от три големи кръга които помежду си ако биват свързани се образуваше триъгълник.До най-горният имаше малък хикс с който изобразявах тяхните коне.

- Така.Това което успях да видя за краткото време което бяхме там е че тук, тук и тук има палатки - посочих към всеки един от кръговете които изрисувах. - Тук горе, до тези палатки се намират конете им.Ако някой е видял нещо друго или има идея, може да се чувства свободен да сподели мнението си...

Аш не получи отговор. Лаура строго погледна Роза, направи жест с пръст и малката извади лъка си и тръгна към главорезите. Аш понечи да тръгне след нея, но Лаура сепнато го спря като му препречи пътя:
-Ти ще стоиш тук. - отсече тя, личеше си, че това е пряка заповед и няма да приеме отказ. -Наблюдавай!
Докато малката вървеше тялото й изчезна в пространството. Аш протърка очи невярващ. Не, не си въобразяваше, тя наистина стана невидима. Застана по средата на седянката им. Прицели се в единият, пусна лъка и стрелата се заби в черепа му. Смаяни мъжете се надигнаха и грабнаха кой ятаган, кой нож, но не виждаха нападателят си. Малката смени мястото си с няколко крачки и пак стреля. Следващите двама бяха пронизани в коремите. Така за няколко минути всички бяха елиминирани. Мъжете крещяха като обезумели, че ги е нападнал дух. Един по един падаха посечени - в гърлата, в гърдите, в колената, докато накрая не остана шефа им. Той мяташе меча си наляво надясно и само чакаше от някъде да изскочи чудовището, което заличи бандата му. Роза извади малък нож, отиде точно до него и го заби в хълбока му. Той падна на колене и лицето му беше на нейното ниво. Тя тихо прошепна:
-Това да ти е за урок.
В този момент магията се развали, тя блесна пред него усмихвайки се, завъртя се и преряза гърлото му преди да успее да каже и гък. Мъжът се строполи, а кръвта течеше като поток.
Момичето се върна при спътниците си,избърса ножа и прибра оръжията. Двете сестри се качиха на кобилите и тръгнаха. Магът още не вярваше, какво беше станало току що. Лаура се обърна и му каза горда от сестричката си:
-Идваш ли или какво?
Тримата продължиха напред.

Стоях като изтрещял гледайки случващото се около мен.Това което умееше малката Роза ми се стори наистина готино.Даже ми се прииска и аз да го умея.След като всички бяха повалени и аз нищо не направих, продължихме напред.Преминахме през лагера им напряко и докато минавах покрай един от труповете на бандитите го сритах здраво.

- На ти! - извиках аз след като сритах муцуната на дебелака.
Доволен продължих напред като се опитвах да настигна момичетата.Конят ми вървеше бавно зад техните очаквайки да се присъединя и аз.С ловка засилка скочих и се озовах на гърба му.Сръгах го леко в ребрата за да забърза ход и скоро ги настигнахме.Продължихме пътя си тихо и мълчаливо, всеки размишлявайки над своите си проблеми.

Изкачваха се все по нагоре в планината. Яздиха през камънаци и чукари нагоре по стръмното. Тук таме някое голямо дърво трябваше да се заобикаляне. Имаше редки треви и храсталаци. Гледката оттук надолу беше красива.
През час се спираха да си почиват. По координатите се приближаваха все повече и повече. Тръгнаха бавно с конете и яздиха така близо два часа, докато пътеките не станаха толкова тесни и каменисти, че се наложи да оставят добичетата и да продължат пеш. Изкачваха се нагоре по стръмните калдъръми, Лаура ожули глезена си на една скала, а Аш за малко да падне от друга. Колкото по-навътре навлизаха толкова повече атмосферата се променяше. Стана тъмно и мрачно, макар че беше обед. Излязоха на някаква поляна, на която имаше разрушен храм. Единствените останки от него бяха руини от основата на сградата. Дърветата бяха изкоренени, а които още стояха бяха изпокапали и клоните им грозно стърчаха като кости. Тъмнината доминираше, тук таме горяха огньове.
-Тук е. - каза Роза.
Тя отпусна магията си и я разля по цялото тяло. Затвори очи и протегна ръка, обхождайки всяка една част от природата с нея. Да, Лаура беше казала, че сестра й е най-добрият следотърсач в околността. Оказа се, че малката можеше да намира скрити предмети само с магия. Тя тръгна по поляната, а другарите й я следваха. Магията й преминаваше през всичко, през което можеше да се премине. По едно време се спря, отвори очи и посочи част от почвата до храма.
-Намерих я! Заровена е там. - извика детето.
Аш изтича до посоченото място и почна да рови. И наистина след десетина минути ровичкане на земята книгата се появи. Те я извадиха и Аш я прибра в дисагите си. Тримата си отдъхнаха. Целта беше намерена. Но точно тогава земята под краката им се разтресе. Монотонен тътен се разнесе из въздуха. Като призовани от отвъдното се появиха демони - високи близо 3 метра, едри, с крила и рога, всеки един имаше огромен меч. Смееха се злокобно и вледеняваха костите на героите ни от страх. Без да им дадат каквото и да е време да се окопитят изръмжаха яростно и нападнаха зверски. Един замахна с голямата си лапа да откъсне главата на Лаура. Тя се наведе и го избегна на косъм. Две от чудовищата се нахвърлиха върху Аш. Огромните им мечове замахнаха да го посечат на две.

/Опиши действията си, резултата остави на мен/

Огромните оръжия на грозните същества полетяха направо към мен.Идваха от двете ми страни и почти беше невъзможно да се спася.Остриетата им проблясваха в пространството сякаш очите на коравосърдечният палач стоят и ме наблюдават.
Докато прибирах книгата в дисагитe, се хванах за юздите на добичето и се плъзнах по земята.Увисвайки на коженото въже във въздуха, се приплъзнах под главата на коня залитайки към другата му страна се измъкнах от умелата атака.Уви, животното не успя да отреагира и огромните оръжия се стовариха върху него.Единият меч се удари във врата му с такава сила, че главата му се отмести настрани и когато се изправях ме удари право в лицето.От силният удар паднах на земята.Другият меч се бе забил право в плътта на животното.Пронизителният звук който издаде животното разкъса тишината, смесвайки се с гърлените звуци които издаваха големите чудовища.Тялото на животното залитна от удара и тръгна да пада към мен.Претърколих се в страни и успях да избегна това да бъда смачкан от тялото му.Конят се строполи на сантиметри от мен, а от корема му стърчеше огромното оръжие.Животното се превиваше в агония на земята, ритайки рязко със задните си крака.Нямаше как да му помогна в този миг, особено след като двете чудовища се засилиха към мен.
Огледах се светкавично около себе си.Лаура не се виждаше, само малката Роза се намираше близо до другите коне с малкият си дракон.

- Роза...РОЗА...РОЗААААААААААААА - закрещях към нея в миг на паника, виждайки огромната нужда от нейната помощ.Бях изпънал тялото си назад и в опит на бягство стържех с крака по земята за да се избутам.

Аш се размина на косъм от първоначалната атака на демоните. Зашеметен от конската глава, която грозно се търкаляше някъде в краката му, заотстъпва с ужас назад крещейки името на малкото момиче. Но на няколко метра от него Роза понесе удар в лицето и изхвърча в едно дърво, като го разби и продължи докато не се застопори в четвъртото. От главата и течеше кръв. Магът се уплаши за живота на малката. Точно този страх го зареди с адреналин и го накара да се изправи със собствени сили. Точно тогава едно от чудовищата замахна с юмрук и го удари в корема с невиждана мощ. Аш се приви на две и изплю голямо количество кръв. Един демон се запъти към него с меч готов да отсича глави. Лаура препречи пътя му като замахна и проряза кракът му. Това само го забави, но не го спря. Свирепото същество, което все едно беше излезнало от митологията изпусна огън от ръката си и я обля с него. Лаура падна. Чудовището я хвана за гушата и почна да стиска. Една стрела прониза китката му. Роза се беше свестила и раздаваше стрели наляво надясно. Някой улучваха, други не, но и попаденията не нараняваха особено противниците им.
За магът положението ставаше сложно. Както се беше превил, главата му стоеше идеално за екзекуция. Демонът вдигна големият си меч и замахна. Аш имаше секунда, за да реагира.

/Опиши защита и опит за атака./

Докато се строполих на земята, видях картинката случваща се около нас.Едното чудовище грабна Лаура като се опита да я задуши, а Роза със сетни сили се опитваше да и помогне.Но къде ли беше малкият дракон?Не се виждаха красивите му очички наоколо.Явно се беше скрил...
Изведнъж чух свистене във въздуха, като от тояга с която замахваш.Нямах време да се оглеждам все едно пресичам улицата до селската бакалия, а направо се превъртях настрани.Докато се търкалях по земята, от силният удар преди малко ребрата ми изпукаха.Рязка болка разряза тялото ми, сякаш имах нещо счупено.Прокарах ръцете си по земята като ги свих пред себе си и се надигнах.Изправих се бързо и видях че там където бях до преди малко, стоеше забит огромният меч на едно то чудовищата.То се опитваше да го изкара от земята, но в този момент му беше трудно.Идеалният момент за атака беше сега.Стиснах юмруците си и отпуснах колкото се може повече енергия към тях.Побиха ме тръпки от силният и прилив и тялото ми настръхна.Миг преди да се засиля, освободих енергията от ръцете си, а тя леко разкъса кожата на дланите ми.От малките рани не потече кръв, а се заизвиваха малки клонки като от бодлив храст.Те пропълзяха нагоре по ръката ми като я обвиха изцяло до китката.От долният си край бяха гладки, а върху кокалчетата на юмруците ми стърчаха малките шипове на растението.Стиснах ги здраво а ръцете ми се стегнаха като в менгеме.Чувствах ги като каменни статуи с които можех да такаувам с лекота.Засилих се напред и преди чудовището да е успяло да изкара меча си, скочих към него.Стискайки юмруци, извих ръцете си зад глава, а след това замахнах напред към него, сякаш държах огромен стоманен чук.Единственият ми шанс беше сега и се надявах да успея...

Удара обаче улучи рамото на демона. Той леко залитна но не се събори както очакваше Аш. Тези чудовища бяха се пръкнали от Ада и обикновен смъртен нямаше шанс срещу тях. Демона се обърна към мъжа. Последва мощен удар в брадичката и момъка отлетя 5 метра назад. Изчадието вървеше към него, а с всяка крачка земята се тресеше и напукваше. Когато стигна до падналият го изрита в главата и тя отскочи като се пукна. Магът беше в лошо състояние. От главата му течеше кръв, природните сили в него бяха все още слаби затова нямаше как да ги използва, а оръжието му във формата на ръце-чукове бе отнето. Изрода избълва струя огън и обгори ръката му. Краят му се виждаше. Изведнъж нещо стана. Демонът изпъшка, погледна надолу към корема си и видя от него да стърчи стрела. Беше минала през гърба му. Двамата се обърнаха и видяха Лаура с лък в ръка. Погледа й излъчваше омраза. Тя се засили и го ритна с все сила в гърдите. Чудовището се строполи. Магьосницата се надвеси над него с безизразен поглед, извади красив леко извит меч и безпощадно го прониза в сърцето. Това бе първият убит. Аш се изправи едвам едвам и погледна спасителката си. Незнайно защо погледа му издаваше страх, който тя не можа да разбере. Запъти се към него да го подкрепи. На втората крачка се спря и извика от болка. Един от демоните я прониза изотзад през гърдите с меча си, повдигна я във въздуха както си беше нанизана и я хвърли напред. Тя се стовари в краката на мъжа, а цялото и тяло беше тъмночервено. Гръдта й беше почти разпорена, кръвта течеше из ведро. Чу се отчаяният писък на сестра й, която се затече към тях, а дракона освети очите на демоните, за да стигне благополучно. Хвана главата на сестра си и заплака. Очите на червенокосата жена гледаха ту нея, ту Аш и почнаха малко по малко да угасват. Демонът се смееше доволно и вървеше към тях. Имаше още две гниди, които трябваше да елиминира.

Светът около нас се обви в злоба.Пред очите ми причерня и виждах само лицето на Лаура.Тихият и вик за помощ глухо се губеше в тъмнината, но все още се таеше капка живот в сърцето ѝ.Опитваше се да стане, драскаше по почвата с ледени ръце като се бореше със смъртта.Падаше, ставаше все едно някой я крепи и току да си помисля че е добре, тя отново се свлече на земята.Една надвиснала над нея сянка стоеше и я наблюдаваше.Нима това наистина е ангел на смъртта? Протегнах ръка към Лаура, сякаш потъвам в мъгла, а тя е все така красива, облечена цялата в черно с прекрасни бели крила и сини като небето очи.Държи в ръката си една загасваща свещичка.Погледнах я в очите и сякаш сляхме се в едно.В устата си все още усещах наслоената кръв и със сетни сили я попитах:

- Каква е тази свещичка? и без дори за миг да отдели погледа си от моите очи, ангела ми каза :
- Тази мъничка почти загаснала свещичка е душата на това момиче.

И сякаш нещо стана с мен. Исках да грабна малката восъчна пръчица и да избягам на далеч, за да мога да спася душата на принцесата.

- Как да я върна отново към света? Как да те накарам да повярваш, че имам нужда от нея?
- Тогава трябва да взема твоята душа. - Изведнъж почувствах как целият свят се стовари върху мен и осъзнах, че смърта иска да играем на игра, на която на везната са сложени два живота и аз мога да спася само единия.Но кой съм аз да реша кой трябва да живее и кой да умре? Колкото повече мислех над това, толкова повече малкото пламъче гаснеше в ръцете на ангела. Без да се чудя и без повече да му мисля, погледнах под тъмната качулка, от очит еми почнаха да капят сълзи и с тих глас и казах :
- Вземи мен.
Tъмният силует потрепна с криле и попита с притеснен и треперещ глас:

- Защо теб? Условията бяха други - исках душата на жената!Или животът и искаш да си отиде напразно?!?
Без дори да се колебая, избърсах сълзите от лицето си и казах:

- Питаш ме защо и чакаш да се разколебая.Но, уви, няма този път да е по твоите правила.Когато ти ми каза да избера кой да живее и кой да умре, сякаш пред мен мина целият и живот.Поставих нейният и своят живот на везна и към всяка добрина поставях по един ден живот и изведнъж видях - везните се бяха изравнили.Както аз, така и малката и сестричка разчитат само на нея.От нейният живот зависят много хора и аз не мога да го рискувам.Ще получиш душите на двата демона!Две за едно...нали?Мисля че е добра сделка.

Ангела се усмихна, погледна ме и каза :
- Няма да взема твоята душа, нито тази на момичето, защото ти ме надхитри.Ако беше някой безчувствен човек, някой егоист, щеше да кажеш да взема нейната душа, защото тя вече умира.Но ти разбра, че това не е критерия, по който трябва да решиш и виждайки, че свещичката се стопява, ти предложи себе си в замяна на нейният живот.И заради това което ми каза, ще ти дам шанс да я спасиш, като ми донесеш душите на демоните.

Красивият ангел ме погали нежно и отлетя, а на лицето ми падна една негова сълза.Дори не бях разбрал, че тази сълза носи светлина.Тъмнината която ни бе обвила бавно с отдръпна.По тялото си усетих топлина и една красива светлина отвори очите ми.
За миг си помислих че светлината ме е изиграла, но тогава чух шепота на Лаура.Тя се опитваше да каже нещо което за жалост не можех да разбера.Усмихнах се и разбрах, че съм загубил съзнание.Погледнах към Роза която стоеше до нас и държеше ръката на сестра си.По лицето на малкото момиченце се стичаха сълзи, а тялото и трепереше от страх.

- Пази я, след малко се връщам с две глави!

Кимнах и леко и се опитах да се изправя.Бях се строполил на едно дърво, върху което гърба ми се бе опрял.Със сетни сили извих ръцете си назад като се хванах за ствола му и се изправих.Цялото ми тяло ме болеше, от главата ми шуртеше кръв.Докато се изправях ми причерняваше пред очите и едва не загубих съзнание, но когато стъпих здраво на земята, глътка сила връхлетя в тялото ми.В краката ми стоеше полу-безжизненото тяло на Лаура, а до нея беше меча ѝ.Повдигнах го от земята и прокарах езика си по острието му.Оставих мокър отпечатък през наслоената кръв по острието и метала отдолу проблесна в очите ми.Неприятен вкус се разнесе в устата ми.Явно колкото грозни бяха тези същества, толкова и за храна не ставаха.Поставих меча пред себе си като насочих острието му надолу и се затичах към приближаващият се демони.Едната си ръка бях положил удобно върху долната част на дръжката, за да мога успешно да атакувам.Когато застигнах единият от тях, извих тялото си настрани за да избегна атаката му.Преминах от единия край на тялото му и замахнах нагоре с меча си.Острието премина през дължината на цялото му тяло, като остави дълбока рана.След това замахнах меча към задната част на коляното му, като прерязах сухожилията.Съществото се строполи на колене, а после и по лице на земята.Под него започна да се образува малка локва кръв което ме накара да се успокоя че няма да нападне пак.
Остана вторият демон, който ми се виждаше още по-огромен.Силите ми вече ме напускаха но не можех да спра до тук.Обърнах се към него когато видях че той замахна с меча си към мен и аз направих същото.Двете метални остриета се сблъскаха едно в друго и се разхвърчаха искри.Съществото изръмжа и се спусна към мен като ме избута назад.Залитнах няколко крачки, но успях да се спра навреме.Засилих се отново и зачаках атаката му.Когато той насочи острието си централно към мен, аз извих своят меч странично, като го превъртях през острието му за да загуби силата с която го държеше.Съществото залитна напред, препъна с е и падна на колене.Единствено меча му се заби в земята което го спря да не забие лицето си.Демона се изправи срещу мен и изръмжа отново с противният си глас.Усетих как покрай нас започнаха да се сипят капки дъжд.Времето коренно се беше променило за минути, а по земята бавно се събираха малки локви вода.Лицето ми се мокреше и ме освежаваше с божествената течност.По челото ми все още се стичаше кръв, която попадаше право върху дрехите и оставяше червени петна.Демона се приближи към мен и впери погледа си.Леко присвитите вежди на съществото описваха злокобният поглед който ме плашеше.Отвърнах му със същото.Отпуснах ръцете си в знак че спирам своята атака и чакам той да ме нападне.Когато се засили, бях готов за него.Стоях централно срещу съществото от чийто крака земята се тресеше, а около него хвърчаха кални пръски вода.Когато замахна срещу лицето ми с меча си, аз извих тялото си през кръста, като отбягнах атаката му.Застанахме лице в лице, а червените очи пробляснаха пред мен.Яроста го обземаше и той се извърна леко назад, след което започна да размахва неконтролируемо меча си, като губеше равновесие.Аз единствено се дърпах назад избягвайки атаките му.Събирах сили докато той бавно се изморяваше размахвайки своят меч.В една от многото атаки меча на съществото премина пред лицето ми, като почти ме улучи.Точно тогава се извъртях на 360 градуса за да се предпазя от удара, като същевременно с това стисках здраво меча в ръцете си, надявайки се че като нанеса този удар той ще е фатален за него...

Докато Аш се бореше като освирепял с чудовищата Лаура беше заповядала с малкото й останали сили на сестра си да вземе книгата от дисагите. Малката я послуша и след малко се върна с ценното притежание. Стискаше я толкова силно, готова да я защити с живота си.

Мечът се заби в челото на демона. Струйка кръв потече от раната и след няколко минути чудовището падна на колене. Не се знаеше дали ще оживее или умре, но в момента не можеше да се бие. Аш чу гласа на ранената жена зад него да го вика. Той се приближи и клекна до нея. Лаура положи длан на лицето му, с другата хвана Роза.
-Телепортирай ни...веднага.... - закашля се тя в собствената си кръв.
Останалия демон се повдигна тежко и с бавни, кървави стъпки тръгна към тях.
-Казах ви....няма да се правим на....герои.
Съществото стигна до тях и замахна с огромния си меч. Принцесата погледна към Роза:
-Направи...го...сега....
Малкият огнен маг затвори очи и преди оръжието да ги посече тримата се изпариха. Свистенето на стоманата оглуши въздуха. Чудовището остана само, изрева ядно и се строполи на земята.

От клона на едно високо дърво гледащо право към импровизираната арена наблюдаваха чифт виолетови очи. Студена усмивка се прокрадна по устните. Едно движение на ръката накара телата, пораженията и всички следи от битка да изчезнат във времето. Скочи на земята като се приземи плавно и погледна към залязващото слънце. Лилавите ириси светеха от лъчите.
-Време е да се прибирам.
Поляната беше станала кротка, мирна, неопетнена от човешка ръка....

Азии си вървеше по пътя и си мърмореше.
-Дълги уши ли? Цветни дрехи? ЩЕ Й ДАМ АЗ НА НЕЯ ЕДНА ЕЛФСКА...!-
Тя продължаваше да си мърмори и крещи а еленът под нея просто въздишаше от време на време тежко и продължаваше да се наслаждава на тишината и спокойствието които му доставяше гората.
Мина около час и половина и те спряха за да си починат.
След това отнова тръгнаха на път.
Чудеше се каво да прави когато стигне? Имаше ли изпит или нещо такова? Или щяха да я бият? Не й харесваше много да ходи в гилдия където използват само ръкопаше бой. Тя харесваше магиите. Чудеше се дали може да се научи.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
ПС: Ще напиша в раздела с героя ми в какво може да се превръща Найтфол(споко малко са формите) за да знаеш.

Азии си избра дърво и се засили да скочи на него. Приклекна и се оттласна от земята, но единия от вълците я захапа за ботуша и тя се просна на земята. Явно така нямаше да се получи. Изпита паника, но след това се сети за скрития си нож и го извади. Замахна с Брейкър и остави дълъг белег на муцуната на вълка. Беше по-едър и с по-тъмна козина от другите двама. Явно и по-бърз, защото другите двама бяха по-назад. Тя се изправи светкавично и си плю на петите. Зад нея се чу силен вой и щракане на челюсти. Зави надясно и усети остра болка в глезена си. Все пак вълкът бе успял да нанесе щети. Прииска й се Найтфол да беше ту. Да я отнесе, но Тайлър го бе задържал. Ами сега? Вълците приближаваха. Азии се впусна да бяга с всички сили. Болеше я, но нямаше намерения да става храна на вълците преди да е научила още и първата си магия. Тропота и кучешкия лай постепенно се чуваха все по-слабо и по-слабо. Но можеха да я надушат. Азии беше адски уморена и нямаше идея какво да прави. В следващия миг се препъна и падна надолу. Камъните се заизсипваха след нея и един я удари по главата.

* * *

Лаят бе съвсем близо когато Азии се свести. Явно преднината й я бе спасила живота, но не за дълго. Ами сега? За неин късмет на около петдесет метра имаше блато. Можеше да прикрие следите си. Стана,но от болката веднага падна. Тръгна да пълзи. Беше ужасяващо, но иначе щеше да бъде вкусната вечеря на тези същества. Хвърли се напред и цопна.

Момичето стремглаво се хвърли в блатната яма и само след секунда показа главата си над повърхността. Излишно е да казваме, че цялата беше мръсна, миришеше на тиня, а вместо снажната, издължена фигура, сега се виждаше едно калноподобно чудовище. Рисковете на професията. Трябва да се изцапаш малко, за да сполучиш.
Въпреки неприятното преживяване, тактиката й даде своите плюсове, защото ако не друго, замаскира естественият си аромат и това затрудни зверовете. Отне им известно време докато уловят отново миризмата й. Вълчият вой се чуваше от върха на билото и все повече наближаваше жертвата си. Ръмженето достигна своят пик, когато Азии бе преполовила блатото на половина. С трудни стъпки, ходила, които се увиваха в кореняците и плесените на дъното, тя се предвижваше и махаше с ръце, за да си помогне. Тялото й се беше стегнало, мускулите опънали и втвърдили от притеснение, а раната на глезена се обаждаше от време на време като напомняше за себе си с пареща болка.
Но красивата елфа продължаваше напред. Само напред, забравила и изпитание и всичко. Сега важното бе просто да остане жива, колкото се може повече. Трябваше да оцелее. Заради Найтфол, заради Лея и Раян, даже заради Саймън. Заради всичко, което й беше ценно и скъпо. Борбеността й я водеше като ветромер и й показваше правилната посока. Почти стигнала до края на ямата, тя чу заплашителното ръмжене близо зад гърба си. Стълбът й изтръпна и тя извърна предпазливо глава, уплашена от това, което ще види. За нейна жалост, зверовете бяха от другата страна на блатото и я чакаха. Макар и хищни, те не бяха глупави животни. Белите им остри зъби се оголваха кръвожадно. В съчетание с капещата пяна от челюстта им, гледката придоби някаква гротескова окраска на играта на ловец и дивеч. В случая дивечът беше Разир и изглеждаше адски апетитно за ненахранените зверове. И тъй като не можеха да преминат през блатото, защото щяха да потънат, два от тях останаха на мястото си, а третият заобиколи с бърз бяг тинестият участък и застана от другият му край. Така Азии се оказа в капан. Ако продължи напред ще бъде заръфана при първият удобен момент от алфата на малката глутница, а ако се върне останалите два ще забият острите си нокти, извличайки я на брега и щяха да я разкъсат. Девойката нямаше голям избор, но не можеше да остане по средата вечно. А животните нямаше да се уморят. Настървени за храна, те щяха да я чакат. Дивите зверове са известни с търпението и дебненето на плячката си. Могат да стоят с часове без да мръднат, тръпнещи в очакване. Рано или късно жертвата щеше да се умори и тогава щеше да е тяхна. Елфката трябваше да измисли нещо бързо. Не разполагаше с много време. Първо защото кракът й щеше да загнояса от мръсотията, второ защото я чакаха. Какво щеше да направи. Как щеше да реагира. Трябваше да измисли нещо и то нещо умно и хитро, ако не иска тялото й да бъде изглозгано до кости.

Ами сега? Помисли си тя. Елфката разполагаше само с един нож и рана. Можеше да се излекува, но не можеше да го направи в блатото, а не можеше и да излезе от него. Азии си нямаше никаква идея какво да прави сега. Можеше да нападне вълка, но шанса да победи алфата с едно нищожно ножче бе минимален, а и докато се сражаваше другите двама щяха да дойдат и нататък всички знаеха какво следва... Момичето се отчая. Нямаше време. И план. Нямаше дървета на около за които да се покатери и така да се придвижа. Имаше само това вонящо блато. Блато а? Дали щеше да успее да използва някак нещата в него и да се измъкне? Имаше само кал и странни растения в които си оплиташе крака. Можеше ли някак да използва тези растения? Изглеждаха достатъчно здрави за каквото и да било. Тя се наведе и сряза няколко с ножа си. Разгледа ги и ги завърза едно за друго. Бяха лепкави зеленикаво-кафяви и много здрави. ''Въжето'' се получи някъде към десетина метра и тя го нави. Нямаше идея какво да прави с него. Може би трябваше да се опита да удоши алфата? Или да го удави дърпайки го за врата? За жалост тя знаеше, че ако направи примка, няма да уцели целта. Бавно започна да изпада в паника. Раната вече изгаряше крака й. Ако не побързаше, можеше да остане и без крак, но това нямаше да има значение ако беше станала храна за вълците.
Тя тръгна напред към алфата и животното изръмжа тържествуващо. Направи няколко стъпки към нея и зачака вечерята си да му се предаде сама. Какво правеше? Толкова ли луда бе да се довери на инстинкта си и да импровизира? Тя метна примката напред и разбира се не улучи целта, но тя падна някъде зад вълка. Той се наведе и я подуши. Грешка. Обърна се, но вече бе късно. Азии метна със всичка сила можа си към него. Молеше се да улучи окото му.Ако успееше щеше да има голямо предимство. Другите два вълка заръмжаха от другата страна. От преди Азии бе нанесла голяма рана на другото му око и сега той виждаше само с едното. Вълкът изръмжа и светкавично се отдръпна. Азии прокле на ум, че е пропуснала, но когато вълкът се отдръпна, той стъпи на примката която лежеше кротко на земята, чакаща да изиграе своята роля. Азии дръпна и тя се стегна болезнено около задната му лапа. Тя бързо излезе от блатото и дръпна повторно. Вълкът падна с глухо туп на земята и тя се впусна да бяга. Взе ножа си и завърза примката за едно дърво. След което си плю на петите. Чу лай зад себе си и когато се обърна видя другите двама вълка да стоят до алфата, който се опитваше да прегризе въжето от растения.
Азии огледа терена. Видя едно дърво с ниски клони и скочи към него, но раната се обади в точния момент и тя се строполи на земята. Изправи се болезнено и този път се задържа на клона. Изкатери се с последни сили и се облегна на ствола точно в момента в който чу лай под себе си. С големи мъки смъкна ботуша си и огледа раната. Използва магията си за да я затвори и накрая остана само една дълга драскотина. Азии си сложи пак ботуша и погледна надолу. Вълците се въртяха около дървото, но тя вече можеше да се придвижва по дърветата. Бяха достатъчно близо едно до друго, а скокът й бе голям. Проблема бе, че ако потърсеше Лия и Раян автоматично отвеждаше ви вълците при тях. Но Раян имаше магия все пак. Сигурно и Лия. Тя прибра ножа си в ботуша и тръгна да ги търси.

-Конете трябва да ядът качествена и здрава храна, много е важно за тяхната физиология.Виждал си мършав кон, нали?Много жалка гледка..-говореше Лия, но тя винаги правеше така като беше нервна.
Раян вече бе седнал на един дънер и дялкаше с джобното си ножче една пръчка, като си задаваше наум въпроса дали това момиче млъкваше някога.Ставаше късно и мислите му също се въртяха около това кога се предполага, че ще пристигне Азии.Точно тогава някъде съвсем наблизо се чуха вой на вълци.Младежът се изправи рязко и започна да се заоглежда притеснен.Нещо се носеше във въздуха, нещо, което изобщо не му харесваше и ето, че ги чу отново:
-Не мърдай!-предупреди той Лия, която застина като статуя, несъзнаваща какво става.
-Но, защо?Да не би Бони да идва?Кажи ми Раян, какво има?Не ми изкарвай акъла така!
И ето, че още не довършила изречението си, два сиви звяра се показа точно пред тях:
-Това са...то-това са...ВЪЛЦИИИ!!!
-Не съм сляп!Сега запази спокойствие, ако не искаш да се превърнем във вечеря.
Момичето замъкна и се отдаде на това да трепери като лист.Саймън на свой ред се изправи подплашен на задните си крака и изцвили.Лия се опитваше да го усмири , но килограмите и не бяха достатъчно и сега тя се мяташе насам-натам в стремежа си да не го изпусне.Раян се превъртя и застана в бойна поза пред единия хищник, стискаше здраво ноща си и го гледаше право в очите.Животното не се поколеба и атакува, скочи стремглаво върху му, но мъжът бе подготвен и с едно замахване го раздра право в гръдния кош.Докато го сваляше от себе си , чу истеричните писъци на Лия, която стискаше здраво юздите на коня и не смееше да помръдне, понеже вълка стоеше и точеше зъби точно пред нея.С едно движение момъка се озова пред нея, животното се насочи право към ръката му и я захапа лакомо.Игнорирайки болката, той замахна с ръка и заби ножа си точно в гърлото му.Звяра изквича в предсмъртна агония и се простна на земята.Рейнджъра бе пожертвал ръката си и сега от нея се стичаше алена кръв, но това бе за предпочитане от колкото сега зверовете да глождеха костите им.
Конят все още бе в истерия и докато мяташе копита, без да иска улучи главата на Лия и тя полетя право надолу в несвяст.Но преди главата и да се удари повторно в твърдата земя, момчето успя да я подхване и тя отново се озова в обятията му:
-Само това ми липсваше.-изруга той, чудейки се как да процедира.
В този момент се чу шумолене в клоните и когато повдигна глава нагоре, да види дали това не е поредната атака от животно, той забеляза една червеникава позната коса.Това беше Азии, която запъхтяно бързаше за някъде, явно да ги намери.
Когато слезе на земята тя се свлече уморена на земята без да казва каквото и да е:
-Виждам, че сте се справили.Боже толкова се притесних.-поде тя.
-Те са гонили теб?И ти ги насочи към нас?-попита внимателно Раян.
-Ами...като изпаднеш в такава ситуация нямаш много време за мислене.
-Не помисли ли и за нашите животи, това е малко глупава постъпка, Азии.Както и сама виждаш се справих, но един грешен ход и всички щяхме да идем по дяволите!
В този момент Лия отвори и ококори очи:
-Вълци!!-изписка тя и започна да се оглежда, но след като ги видя проснати на земята се успокои.-Ти ни спаси!-плесна тя с ръце и се хвърли на врата на Раян.
Азии на свой ред стоеше пред тях и преценяше ситуацията, която хич не и се нравеше.Когато другата елфа пусна врата на своя герой забеляза своята приятелка и се хвърли и на нейния врат:
-О, мила, ти успя да дойдеш!Толкова се радвам, само да знаеш какво ни се случи, нападнаха ни вълци, но Раян ги срази.Той е герой!
А той стоеше зад тях и търкаше болезнено ръката си все още недоволен от ситуацията.

[b]Честито, Азии, получаваш:Скорост-I-во ниво, Ловкост-8, Воля-8[b]

-Аз...Аз... Съжалявам... Не исках...- Азии погледна Лия. От главата й се стичаше кръв.
-Боже Лия! Какво ти се е случило!- Тя сложи приятелката си да легне на земята и се зае да лекува раната й. Не бе голяма, но дали нямаше сътресение? Когато приключи се обърна към Раян. Доближи го и го погледна виновно. Той отвори уста да каже нещо, но в този момент тя забеляза ръката му и я притисна между дланите си, започвайки да го лекува. Раната се затвори, но в следващия момент на Азии й причерня и залитна. Раян я хвана и я положи на земята до Лия. Явно бе прекалила с лекуването, тичането и боренето за живота си. Когато се свести вече бе тъмно. Момичето бе на гърба на Саймън и те вървяха на някъде. Раян вървеже най-напред размахваше с факла незнайно от къде взета и проправяше път през храстите, а Лия дърпаше Саймън за юздите. Азии се понадигна леко и забеляза Пан до Раян да си лети спокойно. Натъжи се. Прийска й се Найтфол да беше тук до нея. Знаеше, че е сгафила.
-Аз... Съжалявам... Не помислих за вас... Мислех... ох...- Тя замлъкна. Лия се обърна към нея и се усмихна топло.
-Не се притеснявай Азии! Нали сме живи? Това е най-важното!- Отпред Раян изсумтя тихо.
-Сега на къде отиваме? Към града?- Попита Елфата.

-Сега на къде отиваме? Към града?- Попита Елфата
Раян се озърташе в тъмнината, напрегнато за да не обърка посоката, а Лия вървеше до него мълчешком.Всички бяха толкова изтощение от премеждията на изминалия ден:
-Принципно, да!-отговори момчето.-Но в тази тъмница по-добре да не рискуваме, можем само да се загубим.
-Ами какво ще правим, ще се се връщаме ли?-продължи Азии с въпросите.
-Няма смисъл, ще трябва да нощуваме тук.-отвърна Раян и се спря.-Ще ви оставя факлата , а аз ще взема малко съчки, за да накладем огън.
Той подаде факлата на Лия и се изгуби в тъмнината:
-Сигурен ли си, че няма да се загубиш?-попита тя.
-Ще бъда наоколо, виждам добре в тъмното.-чу се гласа му незнайно от къде.
Момичетата останаха сами, Азии слезе от коня и се сгуши в приятелката си за да се стопли:
-Как мина деня ви?
-Ами, доста забавно.Раян е добро момче, радвам се, че се запознахме, всъщност нямам приятели момчета.Някак си странно е...
-Кое?
-Ами, де да знам.Може и да си въобразявам, но мисля, че ме харесва.Той ми каза, че не се срещате, ако ме разбираш, така, че май имам шанс.Пък и ти нали ми каза, че нямаш май нищо към него, просто приятел.Ох, доста е наивно, но аз съм си такава..
Тъкмо да и отговори и темата на разговора им се появи с солидна доза съчки в ръцете.Постла ги на земята и ги обгради с камъни, за да не избяга огъня и да не причинят пожар.В основата им сложи сухи листа и ги запали.Огъня обхвана гладно дървата и се разпали:
-Ммм, тази топлинка ми действа толкова приспивно.-прозя се Лия.-Аз май ще си лягам.-съобщи тя и се сгуши на кълбо до тях.
Двамата останаха още малко загледани в огъня, като се чудеха кой пръв да започне.Азии мислеше върху думите на другарката си и се чувстваше откровено притеснена:
-Виж, не ти се сърдя за днес.-започна младежа.-Просто ми се иска понякога да мислиш за последствията, разбирам ,че си била уплашена, добре че не си пострадала сериозно.
Тя не му отвърна нищо, все още стоеше загледана в пламъците:
-Върху какво мислиш?Нещо притеснява ли те?