На край света

На най-високия връх на планината се събират най-видните членове на това благородно общество, за да обсъждат проблемите на територията си и да се опитат да ги премахнат. Това включва Гилдмайстора на Фрей-Филт, кмета на Илион и първенците на града. Задругата се събира на нещо като каменна беседка, построена на най-високата точка на върха. Идеята е да се докоснат колкото се може повече до небето.

На Азии не й вървеше. Така се бе преуморила, че когато бе стигнала до стаята си бе паднала точно пред прага. Поне от Лия не се притесняваше толкова. Очите й все още бяха в онова ужасено състояние от шока, който бе преживяла, когато така не1естно бе оставила Тайлър по средата на нищото. Тя се молеше от все сърце да не й се ядоса и да не пожелае да я вижда повече, освен на тренировки. Тя всеки ден се учудваше все повече и повече на това колко привързана бе тя към ментора си.
След като Азии се изкъпа и поспа колкото може тя грабна всичките си оръжия, без лъка, наметна си мантията, в която се скри сменящият големина и форми нейн приятел и връчи писмото на Лия, като обяснение къде отива, след като тя едва не получи удар, виждайки как Азии излиза за навън. Момичето много се притесни след прочита му и го върна на Азии, отказвайки се от всеки спор, да отиде и да се изложи най-вероятно на огромна опасност, виждайки решението на лицето на червенокосата елфа и познавайки буйният й характер.
Азии тайно знаеше, че не каза на Лия, само за да не притеснява приятелката си, а защото Тайлър трябваше да знае и това, но Азии нямаше да му каже. Затова Лия я имаше като посланик, ако елфата случайно изчезнеше.
И така Азии стигна до мястото където посочваше писмото, държейки го в ръка, тя седна на каменната беседка, дошла малко по-рано от колкото трябва, сигурна, че който и да е изпратилият писмото ще дойде на време. Личеше си по писмото. Което я навеждаше на мисълта, че едва ли бе Раян. По-скоро някой с по-висок ранг. Предстоеше й сама да узнае. Тя въздъхна и остана нащрек от всички си страни, Найтфол предупреден, да стой скрит, докато не усети опасност и да изскочи от качулката й веднага утроявайки размерите си от враговете им, ако имаше такива във заплашителен вид. Добре, че го имаше.
той бе един наистина силен спътник. И така Азии зачака.

В очакването винаги има голяма доза измама. Минутите изглеждат като часове, часовете като години, а годините като цели епохи. Да овладееш положението и да изчакаш когато се налага е твърде трудна задача дори за най-мъдрите и умели пълководци когато съдбата ти или тази на близките ти е заложена на карта. Времето тече твърде бавно и нито едно занимание не може да го забърза. 
Момичето все така стоеше заслушана в тишината, която можеше да те побърка със статичността си и наблюдаваше отиващото си слънце, което сипеше кремообразните си лъчи по  тази половина на света, за да го погали за последно и да се подготви утре отново да го навести. Цветовете на лилаво, розово и прасковено се сливаха с такава природна пропорция, че да се чудиш дали не е създадено от някой маниакален гении, вместо от самата земя, която винаги ни изненадваше с перфектността си. Хартията се мачкаше под пръстите й и единствено умората не й позволяваше да я разкъса от нетърпение. Въпросите кой, какво, защо я викаше тук, не я напускаха, а желанието да разбере се засилваше с всяка измината секунда като приближаващ се към планетата метеор. 
-Нима си забравила почерка ми? - чу зад гърба си и кожата й настръхна.
Бавно извърна глава, за да го съзре. Не го бе виждала от години, но не можеше да забрави този лик, превърнал се в далечен, но болезнен спомен. Не се бе променил особено. Изглеждаше така все едно се бе състарил не с петнадесетина, а с пет години. Острите очи все така умееха да се забиват в тялото й и да го сковават. Авторитетът, който мислеше, че вече не може да притежава над нея се завърна с пълна сила и смесицата между страх, почуда и невяра, не само я изуми и свари неподготвена, но я и изравни със земята. 
-Тат...ко...
-Значи все пак ме помниш! 
Мъжът бе магнетичен в своя вид, силен и вдъхващ уважение. Красавицата изпита неутолима носталгия, но и необорима омраза към този мъж, същият, който я бе изоставил още като дете, хукнал да гони и да се бори за чужди идеали, когато собствената му дъщеря имаше такава крещяща нужда от него.  
-Какво...
-Правя тук?
Довършването на изреченията й, сякаш четеше мислите й, я изнервяше допълнително и вкарваше още повече смут в така или иначе обърканата й душа. 
-С майка ти се върнахме за теб.
-За мен? 
Малко по малко мозъкът й се избистряше, миналото се завръщаше, а с него и неприязънта към тези хора. Събрала нужната смелост и кураж, тя застъпва бързо към него, под съпровода на ръмжащите звуци на Найтфол и вдигна ръка да го удари. Той обаче спря юмрука й още във въздуха, извивайки болезнено китката й. 
-Стига, Азии! Достатъчно! Държиш се като дете!
-Мразя те! - изкрещя девойката, готова всеки момент да се разплаче от разочарование и болка.
-Знам!
-Трябваше да умрете. Трябваше да умрете там, където бяхте. 
-Не го мислиш!
-Мисля го! Вие ме изоставихте на произвола на съдбата.
-Има много неща, които не разбираш. Ак те бяхме взели щяхме да те отделим от родния ти дом. Никога нямаше да опознаеш красотите на Илион. Направихме го за твое добро. Там беше опасно.
Елфата се откъсна от захвата му и залитайки се отдалечи на разстояние. 
-За мое добро? За мое добро? Напълно си се побъркал, старче!
хубавицата продължаваше да сипе огън и жупел в лицето му, отприщвайки целият насъбрал се през годините гняв. Искаше да го убие и ако имаше възможност щеше да го направи.
Но много често в живота нещата не се случват така, както на нас ни се иска. Нападките, обидите и честите опити за атака от страна на Азии се оказаха нерентабилни и несполучливи. Май беше забравила срещу кого се изправя. 
Изморена от тренировката и от всичко, което й се струпа напоследък, след близо половин час, тя стоеше запъхтяна на пътеката, а верният й спътник лижеше дланта й, за да й вдъхне кураж. От високо я гледаше собственият й баща, със суровост, но и някаква скрита обич. 
-Виж... - понечи да я докосне той, но червенокосата изби ръката му. -Знам, че си ми ядосана и разочарована. Може би не трябваше да те оставяме тук, но бе единственото безопасно място. 
-Не беше безопасно. - едвам сдържаше глъчката си. -Мислиш, че си ме защитил, но те ни нападнаха, така или иначе. И Лео...
-Знам...знам, дъще. Но ако те бяхме взели щеше да се сблъскаш с тях и там. Ривера са мъртви. Ние едвам се измъкнахме. Чухме, че Лео също е мъртъв. 
При тази новина сърцето на елфата се сви. Щеше да се пръсне от мъка, но тя не го вярваше. Какво бяха някакви си слухове? Нищо! Не беше истина! Не можеше да е истина!
Мъжът клекна до нея и въздъхна огорчено.
-Разбираш ли сега? Просто не искахме да пострадаш. Но сега сме тук, не само, за да те защитим, но и да защитим държавата. Истинското ми име е Стивън Моринър. Винаги съм го криел от теб, за да не те свържат с мен.
-Кого?
-Управата! Сегашната, която глозга страната от вътре и иска да я смачка. Това е цялата история, Азии и се надявам да намериш сили в себе си да ми простиш и да заемеш мястото си до нас. 
Елфът спря разказът си, за да й даде време да асимилира и приеме всичко научено. Най-накрая миналото й излезе на показ, но бе ли достатъчно силна, за да го приеме. 

/Свободно РП, мацка. Ривиера са на Лео родителите, измислих им име. :Д/

Азии се чудеше на кой свят е. Дали не сънуваше? Или съдбата наистина бе толкова жестока, че да срине всичко само в рамките на няколко минути? Пред нея стоеше баща й. Мъжът когото толкова обичаше, а той я беше изоставил. И двамата я бяха изоставили. А уш казват, че обичаш децата си най-много.
Бавно чутото започна да се просмуква в Азии като отрова навлизаща в системата й и големите й очи се разшириха.
-Ривера... Те... Аз...- Азии се оплете в собствените си думи неспособна да навърже едно изречение. Мъка късаше сърцето й. Всички тези стени, които тя бе построила около себе си и които едва едва само няколко единствено Тайлър бе успял да разруши сега се сринаха върху нея и я повлачиха със себе си надолу към тъмна бездна.
Тя преглътна тежко и направи втори опит да формира реч. Баща й сложи ръка на рамото й успокоително и в миг Азии се почувства в безопасност. Нещо което не бе изпитвала отдавна. Но тя направи болезнена гримаса все едно се бе опарила и той побърза да отпусне ръката си.
-Ривера.- Каза тя твърдо. - Вие... Ние.... Бяхме толкова близки. С тях. А вие... Ги... Изоставихте, изоставихте и мен!- гласът й започваше да става по-твърд и да се повишава- Вие сте страхливци! Изоставихте ни! Своите близки! И избягахте!- Тя го погледна твърдо, огън бушуваше в очите й.
-Ако ви бяхме взели нямаше да бъде безопасно за вас! А Ривера...-
-Изобщо пукаше ли ти за тях? Или беше просто маска за да се правите на обикновени хора! Безопасно! Едвам оцелях! А Лео...- Тя млъкна и се стовари на земята с наведена глава, косите й пилеейки се пред лицето й, спускайки се на меката трева.
Тя чу как баща й тежко преглътва - Те... Те бяха част от нас. Тръгнахме да бягаме заедно. Лео също нищо не знаеше. Искахме да се върнем. Азии. Болеше. Това бе най-голямата грешка в живота ми. Но вече бе твърде късно.-
Сълзи се ронеха от лицето й и падаха на тревата. Азии не можеше да повярва на всичко това.
-Стани.- Чу тя нареждане, твърдо, но меко. Но не идваше от баща й. Бавно тя извърна глава съвсем леко настрани и там, на няколко крачки от нея стоеше Лео. Лео.
Елфата почувства, как краката й сами се надигат и тя застава гордо изпъчена пред баща си. Но не откъсна поглед от него. Очите й се бяха разширили и Азии приличаше на малко котенце. Това бе сън. Това бе сън.
Очите му, светеха със топлина. Дом. Помисли си Азии. Искаше да му се метне в обятията, но тогава той поговори.
-Гледай към него. Не говори към мен. Или ще изглеждаш луда. Толкова години се държиш студено и с достойнство, не сривай всичко това сега. Изправи глава. Дръж се гордо и го гледай  твърдо. Не показвай слабост. Не си същото онова момиченце от преди Азии.- Тя изтръпна при изговарянето на името й. Начина по който то се усукваше около езика му. Но тогава реализацията бавно започна да нахълтва в Азии като нежелан гост.-Погледни се. Само меча ти се вижда. Седи като аксесоар. Не знаеш как да го използваш, но те не знаят, че това не са просто браслети. Това е скрит дагер Азии. Помни го. Използвай го ако ти трябва. Те не знаят за предимството ти. В ботуша ти има скрит дагер. И за него не знаят. Мислят си, че си уязвима. Че имаш само този меч. Не показвай на какво си способна. Изчакай да ги изненадаш.- Азии осъзна, че това не бе Лео. Не. Това съвсем не бе той. Това бе въображението й, опитващо се да спаси и последните й частички гордост като се въплъщава в Лео, събираш я частичка по частичка отново в това което бе а не развалината на пода. Ха! Присмя се тя сама на себе си и с отвращение си помисли. Полудяваш Разир!. И Така да бе на Азии й бе все едно. Стига да го виждаше, независимо дали бе плод на въображението й тя нямаше против. Да. Азии бе прекарала толкова време да изучава всяка подробност от момчето, че знаеше как той би реагирал, какво би казал, а той никога не бъркаше. Точно сега той би направил точно това. Би изпълнявал, не показвайки истинската си сила, докато не разбере какво става.
Азии гордо изправи глава в цял ръст.
- Къде е майка ми?-
-Чака ни... На безопасно място.-
-Какво се иска от мен?- Той я погледна объркано. Но това бързо се изтри от лицето му и се усмихна, любов изписана на цялото му лице.
Той я прегърна здраво и зарови лице в косите й. Вдиша силно и заговори тихо, гласът му леко потрепващ.
-Толкова ми липсваше.-
-Това... Каквото и да е което искате от мен... То... Ще повреди ли? Ще бъда ли в изгнание, от познатите си... От всички?-
-Азии. Мила моя Азии.- Той се спря и сякаш забрави за какво говореше, докато държеше дъщеря си в обятията си. В миг спомен нахлу и в двамата. Те се сетиха как, когато бе малка, той винаги я бе завивал за лека нощ и целувал по челото. Азии не искаше да си признае как сякаш омразата бавно се изпаряваше и всички тези чувства и погледи за който бе плакала по цели нощи, които сега й се предоставяха накуп я размекваха. Но тя нямаше да го покаже. Тя се отдръпна и баща й пак заговори.
-Много повече сме от колкото мислиш Азии. Ние сме добрите. А не лошите. Може пък да се учудиш, когато те заведа при всички.- Той се вгледа в нея и протегна ръка напред, медальонът висящ на гърдите й и го хвана с една ръка. -Запазила си го.- Той се усмихна сякаш на спомена и заговори бързо:
-Азии те бързо ще се усетят, че нещо става, когато изчезнеш. Не говори с никой затова. Отиди в стаята си и вземи всичко нужно ти. Те ще преровят нещата ти. Ще търсят писма, договори, всичко. И не говори с никой Азии. Не можеш да имаш доверие на никой. После се върни бързо тук, гледай да не те следят. Аз ще чакам. Колкото трябва Азии. Повече няма да те оставя.-
Тя кимна и погледна встрани. Лео още седеше там и я гледаше с големите си сини очи.
Добре дошла в началото на остатъка от живота ти откачалке. Проговори тя сама на себе си с подигравка.