Моста

Каменния мост е повече от дълъг и свързва града с Фрей-Филт. Под него се бунтува буйна река, но като изключим нея няма друга опасност. В нея обаче се крие много повече. Какво си представяте сега? Морски чудовища? Акули? Пирани? Нищо подобно милички. Нищо подобно. През нощта реката се превръщаше в дом на най-опасното водно същество - русалката! Да, тези така красиви създания, изплетени по образ на самата богиня Елисандра. Няма по-коварен обитател на реката от русалката. Колкото пленителни, толкова и подли. Те привличат жертвата си в сладострастна целувка и го поглъщат на дъното, където той намира гибелта си. Красива смърт. Величествена, често желана. Внимавайте

Наистина заобикалящата ги гледка беше повече от величествена. Реката пенливо бушуваща някъде под нозете им даваше израз за подводен, мистичен живот. Небето толкова ярко и ясно, без нито едно облаче да развали картината. А горите - те бяха като нарисувани. Палитра от различни цветове, сливащи се в едно цяло, толкова си пасваха, така се преплитаха, че въпреки различието им си пасваха идеално, като част от едно цяло. Едно цяло, което те караше да загубиш ума и дума от възхита, от желание да се слееш с тази природа и да станеш част от нея. Самият мост беше изграден от най-здрави камъни. В старите сказания се говори, че в него е вградена душата на бивш завоевател, което го прави неспособен за разрушение. Но това са само притчи нали, или не?
Двамата се покачиха на него и изминаха една трета от площта му. Тогава Лушиъс се спря в крачката си и се обърна към девойката.
-Тук ще се проведе изпитанието ти. Извади оръжието си.
И Меропа го направи. Малко притеснена от думите му, нямаше как да не го послуша. Той отиде до нея и почна да обяснява:
-Това е привидно късо острие. Не е подходящо за битка срещу меч, копие, шпага или бойна пръчка. Неговата сила е в близкия сблъсък. Предимството му е двете хоризонтални остриета, които ако успееш да го използваш както трябва могат да хванат помежду си противниковото и да го счупят.
Той хвана сечивото и го намести в ръката й. Извитата му дръжка залепна стабилно за страничната част на дланта й.
-Държи се така, за да може да не го избият от ръката ти. Ако прободеш някой с него, моят съвет е да го завъртиш вътре в месото, за да разтвориш допълнително раната. Така ще е много по-трудно тя да зарасне.
Некромансърката го слушаше много внимателно. Това беше първият й урок по използване на стомана и нямаше време за размотаване или небрежност.
-Най-важното е да си максимално точна, колкото се може по-бърза с атаките и защитата, да го държиш стабилно и да си пъргава.
Лу извади изпод мантото си една катана, от по-късите. В сравнение с Окото на Смъртта, тя беше по-дълга с три сантиметра.
-А сега да пробваме. Целта ти - да не паднеш през моста!
Той застана на два метра от нея, приготви се и нападна. Засили се напречно към врата й. Ако не успееше да го блокира щеше да го клъцне. Движението му нарочно не беше от най-бързите, за да може Морт да го проследи.

/Знаеш процедурата/

Добре изби първата атака, но не бяха приключили все още. Лушиъс пак тръгна към нея бързо, безмълвно и спокойно. Гнева беше голям приятел на боеца, но понякога и голям враг. Той ловко отби кинжала в ръцете на Меропа и замахна към рамото на ръката й в опит да се вреже в него и да го отсече. Това винаги би му се получило, но знаеше, че тя не е гладиатор или берсерк и никога няма да може да използва остриетата като тях, затова й подаваше толкова, колкото да може да се защитава.

/Опиши защитата си и след това контраатака, като оставиш на мен резултата/

Това вече се хареса на некромансъра. Меропа използва телекинезата си сравнително бързо, за да върне ножа си, а веднага след това нападна. Точно това беше и целта. Да не мисли, просто да действа. Ножът премина на няколко сантиметра от лицето на Лушиъс. Той отскочи светкавично назад и се отърва от попадението. Лека лукава усмивка проблесна по устните му, която Морт успя да види макар и само за миг, защото в следващият той се изстреля и се появи на две крачки зад нея. Беше като някакво чудовищно привидение, което се движи толкова бързо, че е невъзможно да му проследиш спатиите. Момичето затаи дъх веднъж усетила присъствието на учителя си зад гърба си. Не можа да усети кога по-точно той се беше озовал там. Още по-голям страх изпита, когато зеленокосия красавец замахна с катаната си право към главата й, която беше на нивото на ръката му. Струваше й се невъзможно да го отбие в тази позиция, но нямаше друг избор. Трябваше да реагира бързо, иначе щеше да се сбогува с хубавата си главица.

Камата на Лушиъс беше блокирана от магията й. Той спря и се намуси. Добър ход, но очакваше друго.
-Момиче, уча те на бой с оръжие, не на магии. Използвай оръжието си, по дяволите. - скара й се той, а Меропа се сконфузи.
-Сега - нападай. Бързо, точно, целенасочено и без колебание.

/Боянче опиши опит : )/

Всъщност Лушиъс не очакваше, че след като й се развика тя ще реагира толкова бързо и ударът й го хвана неподготвен. Кинжалът исвистя, некромансъра отскочи, но ризата му беше сцепена на гърдите, а под дупката личеше тънка резка, от която потекоха няколко капки кръв. Най-накрая, помисли си той. Това момиче трябваше да се научи как да е по-агресивна. Усмивка се прокрадна в погледа му и той я нападна отново. Отби оръжието й, обърна дръжката на своето собствено и я улучи с тъпата му дървена страна в корема. Тя политна, но вместо напред, настрани. И просто така се озова извън моста падаща бързо към реката. Плисъка от сблъсъка на тялото й с водата озвучи околията. Бурната река я заливаше, но стреснат ментора й изтича до парапета, привика магията си на помощ и я подхвана докато тя мяташе ръце наляво надясно. Издигна я във въздуха и я постави отново на каменния под. Беше вир вода. Изглеждаше на някое мокро коте. Всъщност беше доста сладка.
-Стига за днес. Стана късно.
Чувстваше се малко неловко, че се беше отплеснал, но пък иначе никога нямаше да се научи.
-Искаше да се видиш с Геш нали? Хайде, да вървим при него.
Той я хвана за ръката и след секунда се изпариха така, както и тази сутрин.

/Получаваш Бой с оръжие I во ниво. Сила-5, Ловкост-6, Опит-5. Пиши как се телепортирате при домакина/

-Кой не иска? - отвърна Алек докато гледаше грейналите й очи. На нощната светлина зеленото блестеше.
Той направи завой и се отдалечи от града. Елизабер се уплаши първоначално. Не знаеше къде я води нито защо.
-Къде отиваме?
-Ще видиш. Искам да ти покажа нещо.
Отправиха се направо към Памуковата планина, навлязоха в нея докато не стигнаха началото на моста свързващ планината с тамошната гилдия. Вампирът кацна и остави нуксата да стъпи на краката си. Реката изглеждаше спокойна, тъмна и непокътната. Нищо не се виждаше в нея освен собственото ти отражение. Мъжът седна на земята и се загледа напред.
-Тук живеят русалки. Виждала ли си някога?
-Не.
-Приказни същества. Много вкусни.
Уинтър направи гримаса на недоволство от последните му думи, което накара Алек да се усмихне хищно.
-Какво? Ще ме съдиш ли?
Тя седна до него и също се загледа в тъмната повърхност.
-И какво, доведе ме да ловуваме?
-Не. Доведох те да чуем песен.
Той протегна ръка и процеди през нея магията си, която отдавна не бе същото като преди. Сега тя бе смесица между мъртвородна и безсмъртната на вампиризма. Нишките му заплуваха по реката и потънаха в нея.
-Магията ги привлича.
Постояха известно време в очакване, докато накрая по водата се образуваха кръгове от подводно движение. Една светлокафява коса се показа, после чист небесносини очи, а накрая и целият торс.
-Това е...... - не вярваше на очите си Елизабет.
-Русалка.
Създанието бавно се придвижваше към тях. Бе толкова изящна, толкова неземно, чисто красива. Опашатата нимфа отвори устни и през тях се разнесе нежен, тънък глас, приветстващ своят пристигнал моряк. Опитваше се да го омагьоса с гласът си и ако не бе вече фактически мъртъв, сигурно щеше да успее. Песента се нижеше като броеница от диамантени късове, реещи се в черното небе. Вече стигнала до тях, тя положи лакти на почвата, вгледана и в двамата. Самата Елизабет бе като пленена, с разширени зеници, съвсем леко отворени устни. Невероятно.....

/Песента https://www.youtube.com/watch?v=oqVnm16pK_8 . Опиши реакции, емоции всичко, плюс ако искаш започни някакво развитие на събитията, а аз ще го разширя/

-Всичко си има цена.
Русалката погледна към красивият мъж и протегна ръка към него. Очите й бяха втренчени в изчистеното лице, русите едва къдрави кичури, мускулестите плещи.
-Той е моят моряк. Той ме повика тук. Трябва да дойде с мен, там където никой не може да ни последва. Трябва да дойде на дъното с мен.
Елизабет усети лек полъх на уплаха. Да отиде на дъното? Но това значи...
-Какво ще стане с него, ако дойде?
Красавицата се усмихна хищно, готова да превърне човекът в един от нея, да се чифтоса, а после да го остави да се удави.
-Ще потъне.....
Очите на Алекс светнаха в кърваво червено. Преди някой да може да реагира, се изстреля към речното създание и я стисна здраво за гушата. Русалката почна да се задушава, вкопчила острите си нокти в ръцете му. Те пробиха през кожата, пускайки няколко тънки струйки алена течност, но това по никакъв начин не повлия на вампира. Напротив, отвори сетивата му още повече, подтиквайки гладът му. Той стисна още повече със студено, жестоко лице.
-Никъде няма да ходя, морска вещице.
Устните му се отвориха и той изкара острите си кучешки зъби заплашително.
-Госпожицата каза, че иска да те попита нещо. Бъди добра рибка и й отговори, ако не искаш да ти източа кръвта.
Алек със завидна лекота я премести право пред лицето на Елизабет, без да я пуска. Не беше глупав, знаеше, че ако го направи русалката или ще избяга, или ще ги нападне, готова да ги разкъса.
-Задай въпросът си.

На излизане от Фрей-Филт минах по пътя, от който бях дошъл. Достигайки до каменният мост, реших да поспра за пет минути, за да може добичето да се напие с вода, преди дългият път който ни чакаше.
Щом единия край на реката се озова на около десетина метра от нас, дръпнах рязко юздите в ляво и кончето зави рязко към водата. Предпазливо направи няколко крачки и щом стигна до края на сухата почва, дръпнах юздите разко назад.

- Стоййй! - провикнах се високо, все още държейки здраво кожените въжета в ръце.
Животното изслуша командата ми и застина в поза с изпънат врат напред. Явно бе доста жаден, защото от тук виждах добре, как примлясква с големите си устни. Нямаше да го оставя дълго време да чака. Преметнах единият си крак през врата му и се спуснах по седлото. Юздите завързах здраво за екипировката и оставих коня да на спокойствие за десетина минути. Щом усети, че е получил свободата си, жребеца изпръхтя доволно и наведа глава надолу. Потопи муцуната си във водата и постоя така няколко секунди без да пие от нея. Просто размърда глава напред-назад, като по този начин се разхлаждаше. Направи го няколко поредни пъти, като всеки път изваждаше муцуната си от водата и изтръскваше доволно глава. Накрая, дори отпи от нея. Толкова звучно, че чак ме накара да се разсмея, като го слушах колко лакомо сърбаше от живителната течност.
Погледнах го с усмивка и се приближих от едната му страна. Докато все още пиеше вода, посегнах с ръка и леко я допрях до гърба му. Оставих я така без да мърдам няколко секунди, за да може животното да разбере, че го правя с добри намерения. Тогава я плъзнах нагоре по шията му. Вплетох пръстите си в гъстата му грива и ги прокарах бавно през косъмчетата. Бяха дебели и твърди, но на допир не бяха никак грубовати. Козината му лъскаше на слънчевата светлина, като я караше да лъщи. Постоях още няколко минути до него, като ми хрумна идея. Бях дошъл да се уча да стрелям, но нямах лък. Този с който ме обучаваха си остана в сградата, която напуснах преди малко. Трябваше да се заема с направата на нов, ако исках да го използвам по-често за да запазя нивото на тренировките си. След като се сдобих с камшик, който да използвам при битка, в момента се надявах да успея и да си създам лък, с който да тренирам.
Трябваше ми нещо семпло и не толкова претенциозно. Да се чисти бързо, но да не изглежда простовато като дървена тояга, с опънато въже по двата и края. Също така, ми трябваха стрели и колчан, в който да ги складирам.
Отдръпнах се на около десетина метра в страни, заставайки почти до каменният мост. Насочих вниманието си към дърветата, оглеждайки ги едно по едно. Не знаех от какъв дървен материал се правеха лъковете, за това просто исках да бъде...здрав. А единственото нужно нещо за това, бе дървото да не бъде влажно.
Е, трябваше да се заема и с магията си. Погледнах към мястото, на което исках да се материализира новото ми оръжие. Протегнах ръце натам и с леко насочване, изпратих два лъча енергия, които бавно започнах да се извиват един около друг в пространството. Щом стигнаха до земята, започнаха да се увиват по нея, образувайки правоъгълна форма с неравни краища. Енергията ми се концентрираше с такова темпо, че ми трябваха само няколко минути за да завърша успешно опита си.
Тази форма се запази така около минута, докато дървото не се появи изпод магията ми. Сякаш израстна от дълбините на недрата, то започна да се оформя бързо под въздействието на силите ми. Първо виждах само една дълга и по-дебела пръчка, до която стояха десетина по-малки и къси, които бяха предназначени за стрелите. Но скоро, енергията ми започна да върши своята работа. Стрелите се видоизмениха, а от краищата им започнаха да се появяват малки подострени пера, предназначени за задният им край. Отпред на стрелите се материализираха и малки заострени връхчета от метал. А голямата пръчка, все още си стоеше все така обикновенна...до сега. Няколко секунди по-късно, тя започна да променя формата си. От правото дърво което беше, тя се изви така, че образува малка дъга на земята. Извитите и краища се свързаха едно с друго чрез дълга нишка от енергия, която след малко се превърна в подобие на въже. До тук, всичко изглеждаше наред. Лък, стрели...добре. Сега бе време за довършителната работа. Спрях притока на магията си за момент, след което освободих от тялото си малко по-голямо количество сила, с която щях да ги украся. Този път нишките не покриха оръжието и стрелите, ами се заизвиваха около тях. Първо покрай стрелите, образувайки колчана, в който щях да ги държа. Изработен от кожа, с нишки по краищата и различни шарки, които се образуваха произволно. Щом и той бе готов, бе време за украсата на лък. Насочвайки вниманието си към лъка, отклоних две от нишките право към него. Те се плъзнаха към двата му края и щом го докоснаха, дървото започна да пуши под въздействието им, прогаряйки го. По дължината на дървото се образуваха красиви шарки, които си приличаха една с друга.
Пет минути по-късно, бях готов. Въпреки, че се справих сравнително бавно, когато се приближих до лъка останах доволен. Пред краката ми стоеше истинско оръжие, което можеше да убива. Въпреки, че още бях новак, имах време да тренирам колкото си пожелая. Взех лъка от земята, а колчана преметнах през рамо. Извадих една стрела и я поставих до тетивата. Огледах се около себе си и фиксирах малка скала, подаваща се от водата. Беше на около двадесетина метра от мен и се надявах да я достигна с първият си изстрел. Вдигнах лъка нагоре и притворих едното си око. Прицелих се и щом опънах тетивата почти до край, пуснах стрелата стремглаво напред. Тя полетя с бясна скорост, а след секунда се заби точно до скалата, намирайки си удобен малък процеп от едната и страна. Тази стрела нямаше да взема със себе си, а щях да я оставя като белег на моето минало. Спомен, който щеше да ми напомня за бъдещето ми, което предстоеше от тук нататък.
Обърнах се към коня и развързах юздите му. Той стоеше кротко и очакваше да го възседна, отново поемайки по пътя. Закачих лъка от едната страна на седлото и се метнах отгоре му. Дръпнах юздите няколко пъти рязко назад, подавайки несловесна команда към животното. То ме разбра веднага и извърна глава в страни, завивайки бавно към моста. Стъпките му бавно отекнаха по камъните, а скоро Илион остана само зад гърба ми. Очакваше ме дълъг път към родният дом...