Стая I

Стаите са за двама. Добре обзаведени са, с гардероб и шкафове, полица на стената за допълнителен багаж, голяма баня с душ и вана и широк двукрил прозорец, гледащ към планината или по-точно към Края на света.

Азии въздъхна облекчено. Но все пак не можеше да дочака до рунд две! Тази малка женица нямаше да се държи така с нея или ''прасенцето'' й щеше да завърши в корема на Найтфол, прясно изпечено. Тя спря пред дървената врата, в която бе гравира със златна единица в отвори вратата. Бе отключена- явен признак, че бе първата нанесла се в тази стая.

Обаче малката елфа нямаше представа в колко грешна посока текат мислите и.Стаята привидно тиха отвън, бе изпълнена с живот отвътре, заглъхнал зад масивната врата.Азии натисна бравата надолу и в мислите си повтаряше "Дом сладък, дом", но за нейна изненада вътре имаше още един човек наричащ тази стая свой дом.Вратата се отвори и в лицето на нашата героиня се забиха ято гълъби пърхащи нервно с криле, през краката и побегнаха група мишки а в самото помещение имаше кафяв кон легнал кротко до едно от леглата, мигащ на парцали с дългите си ресници.Целия този хаос бе причинен от едно миловидно създание с розова коса и красиви невинни очи:
-О, нее!-изписка непознатата.-Сега всички ще узнаят за тях!Домакинката и останалите ми наложиха лимит на животните, не повече от три, но аз малко прекалих.Тя ме гледаха толкова тъжно и не можех да ги оставя просто така на произвола.Нали няма да ме издадеш за Саймън?-попита тя притеснена, като посочи коня до себе си.
На Азии това и дойде като гръм от ясно небе, не предполагаше , че ще и се наложи да живее в зоологическа градина заедно с една умопобъркана зооманиачка.Както и изобщо не предполагаше, че ще се наложи да дели стаята си с когото и да е:
-Аз съм Лия!-скочи момичето от леглото, прескачайки коня Саймън с протегната ръка към новата си съквартирантка.

Тогава погледа и се спусна надолу към Найтфол, който се скри зад краката на стопанката си при вида на фантатичното момиче:
-О, колко е сладъъък!Ще си имаме още едно животинче, колко прекрасно!Много се радвам, добре че не прибрах онзи енот от парка, сега остана малко място в банята.Разбира ли се добре с катерици?Защото в сифона живее едно семейство.-усмихна се тя искрено.-Кръстих ги семейство Жълъдови, сладко нали?
Елфата все още имаше чувството, че ще припадне и не се сещаше за адекватен начин по който да реагира, затова просто се усмихваше:
-А ти как се казваш?Ама не стой така на вратата де...влизай, вече ще делим една стая, не сме си чужди!-подкани я Лия с топло гостоприемство.

Азии просто бе стъписана. На няколко пъти отвори уста да каже нещо, но винаги я затваряше от повторна изненада.
Тя отстъпи от Лия и каза:
Името ми е Азии Разир. Ще съм ти съквартирантка...явно. А това Е Найтфол Старкрос. Моля не го сравнявай със тези животни. Той е много повече от това.-Тя огледа стаята.-Явно... ще трябва да пооправим малко ако искаме и двете да живеем тук.-Тя срита едно изоставено гнездо на лястовички и продължи- Спокойно няма да те изкажа...-и изведнъж Азии се сепна. Тя залепи мазна усмивка на лицето си и се обърна към Лия.-Но за да не те изкажа ще трябва да въведем няколко правила тук.-Тя намигна леко на момичето и започна да се разхожда. Всъщност нямаше намерения да я издава и без това. Не беше такава, но трябваше да оправи бъркотията максимално.-Първо ще намерим място за коня ти.. Твой ли е? После.... НИКАКВИ животни в банята. Освен птички, но само две семейства. За да пеят рано сутрин преди ставане. Всички гълъби и мишки...е, да кажем, че са любимото на Найтфол. В стаята може да останат само двете ти най-любими, но да не са огромни. Най-много колкото котка. Също така ще трябва да ме разведеш. Тя отново намигна на Лия и седна на бъдещото си легло.

Лия гледаше стреснато новата си съквартирантка докато и обясняваше за въвеждането на някой нови правила.Но след като разбра, че Азии е толерантно настроена към нейната мини зоологическа градина си отдъхна:
-Също така ще трябва да ме разведеш.-каза червенокоската и и намигна.
Съквартирантката и се огледа, след което повдигна рамене:
-Ами...тук не ни настаняват в мезонети или апартаменти.Вече видя общата стая и банята и...това е всичко, няма други стаи.
Девойката прекоси с леко затруднение стаята и отиде до един шкаф:
-А ето тук съм оставила малко място с мисълта ако имам един ден съквартирантка, да има къде да си оставя нещата.-и посочи към едно малко рафтче вътре в шкафа:
-Страхотно, но не мисля, че това ще е достатъчно.-отвърна и и Азии.
-Спокойноо, след като преселим половината животни ще се отвори място, за тази цел трябва да построим приют.Съгласна ли си?Или поне да намерим сграда, която да служи за такава.Но първо трябва да изкараме Саймън незабелязано от сгарадата, което е малко трудно.Ще ми помогнеш нали?

-Нямах в предвид да ме разведеш из стаята- засмя се Азии - имах в предвид из Гилдията.-
Тя погледна шкафчето и въздъхна. Стаята трябваше да се дели 50 на 50... Но нищо и това щеше да се оправи. А сега към животните...
-Спокойноо, след като преселим половината животни ще се отвори място, за тази цел трябва да построим приют.Съгласна ли си?Или поне да намерим сграда, която да служи за такава.Но първо трябва да изкараме Саймън незабелязано от сгарадата, което е малко трудно.Ще ми помогнеш нали?-
Да помагам ли? помисли си Азии, че защо да й помагам за такова нещо? Разбирам да беше за спасяването на този кон, но за да го разкараме... Азии въздъхна. Знаеше, че няма избор. Ако искаше да е в добри взаймотношения с Лия трябваше да й помогне.
-Добре, нека да изведем коня. На сутринта може да отидем до града. Там да намерим място за животните. Може да си направим зоолечеблица? Тъкмо ще припечелваме, пък и обожаааавам да лекувам. Какво ще кажеш? И двете ще сме на ОГРОМНИ плюсове?- Примоли й се Азии като малко дете.-А за коня.. Сега е доста късно. Бони може и да си е легнала или още да лъска тъпото си прасе. Е, какъв е планът?

Докато Азии говореше очите на Лия се превърнаха в две големи сфери.Прехапа устни все едно искаше да задържи пронизителния писък, който искаше да издаде при тези идеи на новата и съквартирантка.Истината това иначе странно момиче да бъде такова бе, че още от малка тя мъкнеше в дома си най-различни, но строгата й майка все оставаше категорична, че докато е жива в дома и няма да пристъпи животно.Тя ги свързваше с болести, нечистотии и безредица, която създават.Не стига, че трябваше да прислужва след задника на мъжа и дъщеря си, ами и на някакво животно.
Като стана на тринадесет, Лия напусна дома си и се озовала в това малко райско кътче където колекционирането на питомници се превърнало в нейна страст.Тайничко се надяваше съквартирантката, която ще и доведат да споделя нейните идеи и виждания, но Азии бе нещо повече в нейните очи, не просто човек с който да живее.А личност, която бе нейн съмишленик.
Лия започна да снове в кръг, докато в главата си изготвяше план на действие:
-Добре!-каза делово тя.-Първо ще изкараме Саймън, защото е най-голям.Ще го покрием с чаршаф , прекарваме го през коридорите, след това в градинката.Там има една барачка, тази нощ ще остане там.Утре като отидем в града, мисля, че се сещам за една стара сграда, която е идеална за нашата цел.Но ще ни трябват материали за да направим поне някакъв ремонт.Аз имам някакви спестени пари, на покрива тук живее една маймунка г-н Уилсън, той може да танцува.Ще отидем на площада и той ще танцува, така хората ще ни оставят пари...нещо е все пак.И ако сме си направили добре сметката, до една седмица ще си имаме собствена клиника д-р Азии.-изчурулика тя радостно и плесна с ръце.
-Просто ми се довери, имам нюх към тези неща.-отвърна и Азии.
Момичетата взеха два чаршафа и започнаха да покриват големия кон, на елфата това и се струваше глупаво, но все пак реши да угоди на съквартирантката си.
Когато беше готов, отвориха вратата и с тиха стъпка започнаха да го повеждат към коридорите.Това бе същинското препятствие, да се измъкнат от такава оживена сграда с кон и да останат незабелязани.Но горкото хайванче не разбираше, че от него се изисква да бъде максимално тих, затова си тропаше както обикновено с копитата без особено да му пука:
-Трябваше да му обвием копитата с парцали, за да не бъде толкова шумен.-изсъска Азии.
-Късно.Вече сме тръгнали, няма връщане назад.-отговори и Лия.
По коридорите бе привидно тихо , само от стаите и кабинетите идваха отделни разговори и възгласи, но главната цел бе да не ги забележи някой учител или самата Бони.Тогава определено щяха да си имат неприятности.

Азии, пиши как се промъквате през коридорите, но само дотам.

Азии тръшна вратата на стаята след себе си и се просна на леглото. Ох, как й се искаше да заспи на него, но едва ли Бони щеше да й позволи чак толкова свобода.
Докато се усети тя вече бе заспала.
Когато Азии отново отвори очи, сигурно бяха минали към два-три часа. Лия лежеше на нейното легло и спеше. Азии въздъхна. Поне не бе по пижама.
Всички животни се бяха разкарали. Сега когато ги нямаше, си Личеше колко малко място ползваше Лия. Половината гардероб и две шкафчета в нейната половина на стаята. Азии прибра кутията в едно от своите и намери нещата си там където ги бе оставила когато заминаваха.
Сложи лъка и меча си под леглото си, а багажа с дрехите и други дреболии разпредели в гардероба и по нейните шкафове.
Намести си наметалото, взе няколко нужни неща и ги натъпка в чантата си и събуди Лия.
-Време е да тръгваме.-

За техен късмет, Бони не се подвизаваше никъде, само малкото й свинче обикаляше като хрътка, но момичетата успешно го обезвредиха.
Момичетата грабнаха роклята. Тя бе поместена в кутия със средна големина. Много красива кутия. Маската също се намираше вътре. Азии препаса меча си в ножницата на колана си преди да вземе кутията и излязоха навън.
Също така Азии сега бе наметнала и наметалото си.

Азии бързо изприпка в стаята си. Ако се забавеше щеше да закъснее за работа. Казу знаеше, че тя се завръща днес и нямаше да търпи закъснения освен ако не му покажеше и някое друго бедро.
Тя бързо се натъпка в банята и се изкъпа. След което се подсуши и започна да си събира нещата за града. Найтфол припкаше около нея и с насмешка я имитираше.
Тя облече обикновените си дрехи за път и си извади чантата от под леглото. Там намери и оръжията си и до тях сложи и кашона с роклята и маската.
Тя прибра ножа си в левия си ботуш и сложи парите и останалите си неща в чантата си.
Взе меча си и го препаса в ножницата на колана й. Не искаше никой да я закача или...
Найтфол се сви на рамото й и тя излезе.

Азии влезе в стаята и се спусна по пода с гръб към вратата. Лия я нямаше. Това беше добре. Нямаше кой да я разсейва от подреждането или да се натъжи, че и тя не отива.
Да си признае Азии мразеше да мъкне някой със себе си. Освен ако не беше Найтфол разбира се. С него бяха като едно цяло или ако не бе сигурно, че е по-силен от нея и няма нужда да се грижи за него.
Тя изпразни чантата си с всичките си глупости и прегледа всичките си неща. Какво да вземе?
Реши да започне с дрехите.
https://2img.net/r/ihimizer/img43/3487/rangergirloutfitsisilre.png (От първото се преоблича в второто и взема първото в чантата.)
Реши, че друго не й трябва. Отиваше за два дена и то в град, а не на лов. Което я наведе на мисълта дали ще бъде прилично да вземе всичките си оръжия... Не, можеше да бъде намек за враждебност. По-добре само някой.
Сложи си медальона и наметна наметалото. Взе чантата обратно от закачалката и започна да трупа. Сложи кесията си с 540-те златни монети и... май това беше то...
Тя наметна качулката на наметалото и скри обратно камата-нож в ботуша си. След което си намести дагера на дясната ръка. Прибра отново дрехите си старателно в гардероба, а останалите оръжия пак скри под леглото. Може би трябваше да направи нещо с пода и там да ги крие? Или да ги даде на Тайлър или Раян? Не... Това не бе добра идея.
Изведнъж се замисли за Раян и Лия. Знаеше, че е само за два дена, но все пак не искаше да се разделя така с тях. Скарана с единия и несбогувала се с другия. Присети се и за гилдмайстора. Щеше й се да се сбогува и с него. Старкрос се намести на рамото й в обичайната си форма на деветоопашета лисица с размерите на катерица докато тя си слагаше чантата.

Да пиша ли в Двора вече или не?

Азии се прибра в празна стая. Лия я нямаше, но нищо.
Азии имаше намеренията да се изкъпе и излезе. Все някъде щеше да си намери място.
Тя смъкна чантата си от рамото й и се тросна на леглото. Пътуването бе хубаво и научи нови неща. Сдоби се с нови приятели. Само едно все още я човъркаше. Мисълта защо Тайлър я бе пратил на такава лесна задача и при това далеч. Имаше чувството, че иска малко почивка от нея или да е детегледачна на Томас. Томас. Каква страхотна персона. Да си признае, да имаш познат гей бе страхотно.
Тя прибра всичките си неща по местата им и се съблече за един душ.
След като се освежи среса и преоблече момичето реши да се измъкне от тази стая.
Тя си сложи наметалото и си взе парите. Друго? Оръжия. Скри камата-нож в ботуша си и сложи скрития дагер на ръката си. Стоеше като боен трофей. Така не изглеждаше въоръжена. Остана й само да събуди Найтфол. Малкото мъниче спеше непробудно. Накрая просто го скри под качулката си и излезе. Беше с качулката на главата.

Едно нещо Азии знаеше: Не биваше да се доверяваш на никой. Но ето че през последните седмици бе нарушила и напълно забравила тази нейна вяра сближавайки се с хора като Раян, Лия, Тайлър и разбира се отдавайки пълно доверие на гилдмайстора си Елрон. Но ето сега това нейно правило се възвръщаше в нея и сякаш нямаше намерения никога повече да не я напуска.
Това не бе Азии която тя самата се знаеше. Това бе мила и жизнерадостна Азии. Илион я бе променил към лошо и тя смяташе да си върне загубеното. Азии бе студена и не й пукаше за околните. Имаше само цели за постигане. нищо друго нямаше значение. И ето я на следващия ден след поредната бурна вечер в поредния бар. Момичето се отврати от себе си. От кога бе станала толкова грижлива и привързана към хората? Ако се привържеш към някой, ще го използват срещу теб или той ще те нарани.
Влизайки в стаята, Азии намери приятелката си с глава на коленете на леглото. Цялата трепереше и изглеждаше ужасно.
Азии се приближи към приятелката си и я прегърна.
Момичетата постояха малко така и Азии се реши да проговори:
-Кой беше Лия? Кажи ми? Онова момче от бара? Или Финик от сладкарницата?-
През ума на Азии преминаха спомени от едно сбиване в бар. Жената там толкова й напомняше за онази Азии. Арогантна. Амбициозна. Студена. Кучка. Това бе момичето в действителност.

Очите на Лия бяха зорко вперени напред, но къде точно никой не знаеше. Зениците и се забиваха в стената отсреща толкова настойчиво, че човек би си помислил, че иска да прокопае дупка само с поглед. Да изрине тези четири стени и да се озове на някое по-добро място, някъде където мирогледа и ще пасва с реалността , някъде където хората се усмихват искрено, сърцата им преливат от доброта и света ти предлага безплатен чифт розови очила....Но не, дами и господа, реалността е коренно различна. При всеки порив тя ти се озъбва , като побесняло куче, разкъсва мечтите ти с резците си, а хората...хората са нейната армия от демони..Един демоничен свят, който ти предлага безплатно да разбие живота ти..
Ето с тази реалност се бе срещнала и Лия, момичето чийто сърце пърхаше, като пеперуда, а оптимизмът бе нейното второ име. В този ужасен свят никой не чу виковете и, никой не откликна на молбите, цветната и малка душа бе опозорена, носеща вече черния белег на нищетата.
Онази злополучна вечер лилавокосата елфка видя в очите на онова момче шанс, шанс да дари на някой всичката тази обич циркулираща по тялото и, но такъв тип хора са лесни мишени и затова той ограби по най-бруталния начин всичките и богатства. Тя не знаеше нито как се казва, нито от къде е, нито кой е в този живот, просто една сянка..
Азий стоеше мълчаливо до нея и не знаеше какво да каже, та какво казваха хората в подобни случай? "Съжалявам" , "Всичко ще е наред" или какво? Когато не знаеш какво да кажеш винаги можеш да разчиташ на щампата, на баналното и клишираното..Но сега случая бе друг. Нейната най-добра приятелка бе изнасилена, някой си бе позволил да и посегне и следите му още красяха тялото и, като зъл почерк. Едната и скула бе посинена, по китките също имаше синини, но Разир най-много се радваше, че нямаше как да види раните, които този мъж бе нанесъл на душата на Лия..
Това я накара да побеснее, искаше и се да стане, да го намери и да разбие лицето му в някой бордюр, след което да влачи тялото ми из цял Илион , вързан за кон, като доказателство, че този мъж е един изверг.
Червенокоската скочи и застана в седнало положение, като сграбчи рамената на Лия, тя на свой ред изпита панически страх от това докосване и това разяри елфата повече:
-Не се страхувай от мен! За нищо на света не се страхувай! Аз съм тук, до теб съм и винаги ще бъда! Искам да ти помогна, но за целта трябва да говориш с мен!
Азий не получи нищо друго освен мълчание, дори Лия не благоволи да я погледне, а зомбирано продължаваше да гледа към стената:
-Кой беше Лия? Кажи ми? Онова момче от бара? Или Финик от сладкарницата- направи пореден опит Азий.
Отново мълчание:
-Моля те, Лия..
Последните и думи достигнаха до нея и тя показа признаци на живот:
-Знаеш ли..почти не болеше. Мислех, че ще боли, но не ме боля никак.
-Но кой беше?
-Заведе в едни гробища..и там го направихме! Понякога се чувствам, като кукла, някак нереална. Познато ли ти е ? Всичко ми се струва фалшиво. Сякаш тревата и небето са нарисуван декор, сякаш са фалшиви. Илюзия.
Не казваше кой е бил, но поне говореше. В този момент вратата се отвори и през нея влезе Раян, лицето му изглеждаше угрижено и той с бързи стъпки се насочи към леглото:
-Сега разбрах за случилото се. Кой беше този глупак, ще му счупя носа, заклевам се!
-Нали и аз това се опитвам да разбера от одеве !-сопна му се Разир.
-Хайде, Лия, кажи ни и веднага ще го открием!
-Стига си я притискал!
-А ти защо не ми се обади, като пристигна? Или като замина? какво се случва , Азий?
Този спор дойде в повече на лилавокосата и тя просто изригна:
-Бременна съм!

/Свободно РП, описваш мисли чувства, реакции/

Гневът в Азии напираше все повече и повече. Кой се осмеляваше да прави такива неща?!? В този момент Азии бе готова да излезе и да пребие всяко момче по пътя си. Но вратата е отвори и Раян влетя вътре.
-Сега разбрах за случилото се. Кой беше този глупак, ще му счупя носа, заклевам се!
-Нали и аз това се опитвам да разбера от одеве !-сопна му се Азии.
-Стига си я притискал!-
-А ти защо не ми се обади, като пристигна? Или като замина? какво се случва , Азий?
Тя премига на няколко пъти.
-Моля?-
Но преди Раян да е могъл да отвърне Лия избълва най-шокиращото нещо този ден:
-Бременна съм!-
Настана мълчание. Ако паднеше игла пак щеше да се чуе.
Азии не бе забелязала как Раян я бе хванал за лакътя. Тя изтръгна ръката си. Това момче я задушаваше.
-Лия... Не можеш да си сигурна... Кой беше?-
Но момичето не продума повече. Просто се сви на кълбо и зарида с всички сили.
Азии не можеше да не се почувства виновна. Ами сега?!?
-Лия...- Започна Раян, но бе очевидно, че и той не знаеше какво да каже.
Азии седна на леглото до нея и започна да я гали по главата.
-Не е ли малко рано да знаем? Спокойно. Ще повикаме лекар Лия.-
Азии я нямаше само два дена. Не бе възможно за два дена да знае дали е бременна или не. Нали?!?
Но Лия вече бе потънала в собствения си вече затворен свят.
Не след дълго тя заспа. Със сълзи на очите.
Тогава Азии стана и хвана Раян за китката и го изкара насила през вратата и в коридора.
-КАКВО ТИ СТАВА?- Развика му се тя. Той бе напълно готов за това. Очаквапе го и зае отбранителна позиция.
-НЕ МОЖЕШ ДА НАМЕСВАШ И НАШАТА.. ПОПРАВКА... ТВОЯТА ДРАМА В ТАКИВА МОМЕНТИ. МОМИЧЕТО Е РАЗБИТО А ТИ МИ ДЪРЖИШ СМЕТКА ЗА ТОВА КЪДЕ И С КОГО СЪМ?!?- След това започна по-бавно и тихо...
-Не забравяй, че не сме заедно Раян...-

Гневът набира сила и избухва в най-неподходящия момент. Като вулкан, изригващ точно когато хората са направили посевите си, готови за началото на новата реколта и той помита всичко безмилостно, без капка жал от негова страна. Гневът е разрушителна сила, способна да се мери с природните стихии. Заличава здравия разум, заличава нагласените от преди емоции и открехва нови, много по-бурни, но и много по-опасни от предишните. Гневът може да замъгли преценката и не само, но и да те обърка до толкова, че всяко ново решение е поредната грешка, за която може да съжаляваш в бъдеще. Но Гневът не мисли за бъдещето. Той обръща внимание единствено на сегашния момент, без да се интересува какви последствия може да предизвика. В неговите очи всичко е или само бяло, или само черно (най-вече черно) и нищо не може да те оправдае пред неговата здрава, но сурова десница.
Колко глупави могат да са хората. Готови да захвърлят и пренебрегнат всичко изградено до тук, подвластни единствено на едно зрънце несигурност и вътрешен страх. Ако просто постояха, поемеха дълбоко дъх и обмислеха нещата, колко много тревоги можеха да си спестят. Но не, това качество не е заложено в натурата ни. Тя е подвластна на разруха. Обича да разрушава идеали, обича да наранява души, обича да се самозалъгва в илюзорните си привички, които единствено илюстрират реалността, отразяват я, но не я показват напълно. Дали това се нарича нашият малък дявол? Може да се погледне и от тази страна. А дяволът в нас винаги е продължение на самата ни същност, нали? А за повечето една дума може да развали всичко. Достатъчна е да те блъсне право в мозъка, да претъпи всичко, освен болката. Тогава тя се обажда до толкова, че никое лекарство не може да я излекува. Езикът е отрова, пускаща корените си чак до дъно, дъно, което много трудно може да се пречисти. За младежът това бе: "Не забравя, че не сме заедно Раян". Реакцията й, му дойде толкова изневиделица, толкова неочаквана, че не му остана нищо друго освен да зейне с уста и да се чуди къде се намира. Да не би времето да се бе обърнало назад? Да не би да сънуваше? Или му се причуваше? Не, тя реално изрече тези думи толкова безпощадно, все едно са най-обикновеното събитие.
Не отне много докато мъжът се съвземе от този удар, следствие на което бе присвиването на очите му.
-Сигурна ли си в това, в което казваш?
-Напълно!
Увереността й бе изумителна. Напълно непоколебима, някак си първична и все пак необмислена, деградирала, детска. Като на малко хлапе, което е наказано да стои в една стая прекалено дълго и когато бъде пуснато на свобода се озлобява срещу родителите си.
-Нужно ли е да ти напомням, че именно ти ми се натискаше и не един път? Че ти искаше да си с мен, не по-малко? Нима забрави за това? Какво - отиде за няколко дена на далеч и забрави всичко? Главата ти се замая от многото цветове и изведнъж се връщаш с жлъчка в сърцето? Решаваш да сложиш линията? Просто така?
Независимо дали Раян задушаваше нашата героиня или не, имаше право. Не може хората да се променят толкова лесно, нали? Просто не могат. Трябва да има някаква причина, причина, която да ги оправдава, но червенокосата не му я даде. Просто изстреля обвинението си като смъртоносна стрела, оставяща след себе си своята голяма дупка, от която да тече кръв и катран. Нормално бе да иска обяснение и щеше да го получи по един или друг начин. Младежът никога не е бил от тези, които се отдаваха другиму лесно, но когато реши да го направи, не можеше просто така да приеме подобно излятие и да си тръгне без да продума нищо. За сега се сдържаше, но нервите му се изпъваха с всяка следваща секунда, а красавицата пред него мълчеше, най-вероятно подбираща думите в собствената си глава. Дали й бе гузно? Може би малко. Дали щеше да го покаже - не! Бе прекалено горда и свободолюбива. Но му го дължеше и много добре го осъзнаваше.

Азии бе объркана от думите му. Какво искаше да каже? Тя ясно си спомняше, че преди да замине беше сложила край между онова странно нещо между тях. Всъщност те никога не са били официално заедно. А сега не стига, че тя бе приключила неофициалната им връзка, той се държеше така все едно, че това никога не се е случвало. За пръв път отдавна Азии се почувства уплашена. Тя не бе осъзнала колко големи може да са чувствата на момчето. Момичето не знаеше какво да прави. Тази връзка нямаше да издържи дълго. Такава бе тя. Имаше цели и даже любов, каквато очевидно бе едностранна нямаше да я спре.
-Раян... Нямаме време за това сега. Трябва да сме до Лия.- Елфата се върна набързо в стаята.
Щетите вече бяха нанесени. И те бяха огромни.
Как се стигна до това? Какво се случи последните няколко месеца? Преди да дойде в Илион, Азии не бе такава.
Илион я бе смекчил. А сега се бе забъркала и в любовна авантюра, а на всичкото отгоре си бе намерила и човек за когото да й пука и той беше ''бременен''. Това не бе по план. Планът бе сила. Планът бе опит и мощ. Не провалени връзки, работа в сладкарница и бременна приятелка.
''Излагаш се...'' каза си тя.
Влезе в стаята при Лия. Нямаше си представа как ще се измъкне от тази каша. Трябваше да се вкара отново в правия път. Сега трябваше да отиде при някой лекар. И да го доведе. И той да каже, че Лия не е бременна. Не бе възможно да знае след 2-3 дена дали е.
-Лия... Да знаеш при кого мога да отида да доведа лекар?-
Мълчанието бе ужасяващо. Можеше да докара и най-уравновесеният човек до лудост.



//Напомняне: Кралица ''Круела Де Вил'' каза на Раян да ме заведе при нея защото познавала сър баща ми. :Д

И просто така, Раян беше отрязан. Чувствата му? Може да се поспори дали те са прекалено дълбоки или не. За едни може и да са, за други не. Въпросът не беше в това. Въпросът беше във факта, че изобщо си бе дал шанс да изпита нещо, каквото и да е. Винаги е бил затворен индивид, живеещ самородно. Единственото нещо, което го крепеше през годините бе семейството му. Този горд елфски род на царе и царици. Да позволи на жена да навлезе в същината му си бе истинско изпитание, което той прие, даде му повод, разви го, а накрая остана с пръст в устата. Трябва да разберете, че мъжката гордост е велико нещо и трудно за преглъщане. Дали той щеше да я преглътне? Не, не мисля. Той прие държанието на Азии като предателство. Не му пукаше какво е казала или направила преди да замине. Самата тя бе толкова детинска в представите си за този свят, че дори не можеше да сложи край на нещо започнато като хората. Като че ли се разпокъсваше между две страни от себе си, всяка бореща се за надмощие. Коя щеше да надвие в дадения момент бе само чист късмет и въпрос на настроение. Докато се убеждаваше, че иска да е по-твърда и корава, в следващия миг ставаше състрадателна и разкрита за хорските души. И пак обратното, и все така, един затворен кръг от емоции и чувства, толкова статично различни и в същото време смесващи се, че трудно можеш да разбереш точно какво изпитва или не към даден човек, обект или ситуация. Но странните винаги са били на почит, верою, което не можем да отречем или да подминем с лека ръка.
Та, да се върнем към сегашното. След като просто го остави така, на прага на вратата, мъжът се загледа в двете си познати. Какво изпитваше към тях? Какво му се искаше да направи точно сега, на момента? О, прекалено много неща, но се сдържа. Просто утихна, затвори се в себе си и се изолира, като човек наблюдаващ красива снежна буря през прозорец. Искаш да я докоснеш, но все пак оставаш на скришно, съзерцаващ единствено през елипсата на стъклото, което те дели от истинското усещане. Толкова близо и все пак толкова далече. Можеш да го отвориш, да протегнеш ръка и да докоснеш снежинките, но не го правиш, нали? Никога не го правиш. Защото за това се иска смелост, а както казахме мъжката гордост е несъразмерна. Веднъж прекършена, тя е способна на всичко.
Брюнетът се обърна и без да поглежда назад потегли по коридора, потъващ нейде в неговите тъми. Не остави след себе си нищо, дори звук. Сякаш никога не е бил тук, сякаш спря да съществува.... Инстинктивно Разир извърна глава, само да открие липсата му. Не можеше да не признае пред себе си, че за едно мигновение сърцето я проряза. Но не си позволи дълго да обръща внимание на тази стискаща болка. Имаше съквартирантка в проблемно състояние в момента, която я изваждаше от мислите за личните си душевни проблеми. Времето все така течеше, но не й даваше възможност да обърне внимание на себе си. Кога ли пък и го бе правила? Не помнеше последния път, в който да не мисли за нищо освен за себе си. Затова затвори очи, въздъхна тежко и пак се зае с приятелката си, която така и не спираше да ридае.
-Лия. Лия!
Чак сега момичето повдигна глава и я погледна с влажните си, уголемени като на кошута очи.
-Лекар, Лия. Лекар!
-В....града... - едва успя да пророни розавокосата и пак заплака жарко, като ранено животно.
Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне на хиляди парченца от ужас. Едва се сдържаше да не припадне или дори по-лошо - да си посегне. Ако не беше Азии, кой знае какво можеше да се случи. Но този отговор поне беше нещо, за което красавицата да се захване. Като удавник за клечка и все пак някаква надежда. Не й трябваше повторно обяснение, за да скочи на крака, да се наметне с червена пелерина, заради по-хладния вечерен въздух и да напусне с бързи крачки стаята и обещанието, че скоро ще се върне. Надяваше се само, след залез слънце да намери отворен лекарски кабинет и още повече - да го обеди да дойде чак до тук. От града я делеше около час и нещо пеш, но това изобщо не я притесняваше и нямаше да спре за почивка докато не се върне. Оставила Найтфол да наблюдава и пази Лия, тя просто изхвърча като птица. Дори не забелязваше докато се блъскаше в учениците по коридорите. За нея те нямаха никакво значение. Абсолютно никакво....

/С кралицата ще го оставим за утрешния ден. Може направо тук да пишеш как се връщаш с въпросния лекар, имайки предвид, че ще е станало вечер./

Когато Азии наближи гилдията с доктора на който така и не му запомни дългото и претенциозно име но можа да на се възхити на прекрасното небе.
Звездите грееха толкова ярко и красиво. Бяха като малки светулки.. по цял ден излежаващи се на красиво тъмносиньо копринено одеяло, нямащи проблеми.
Нощният небосклон бе толкова красив. Загадъчен и мистичен. Какво ли имаше по-натам. Вътре в тъмното. Измежду всичките звезди.
Тогава Азии се сети за онази нощ с менторът й Тайлър. Преди да замине. Беше сигурно най-хубавите прекарани няколко часа от доста време насам. Имаше нещо в този мъж. Нещо потайно и... Азии не искаше да признае, но и безопасно. Той бе интелигентен, мил, интересен... И още какви ли неподозирани за Азии черти.
Искаше й се да прекарва повече време с него. Онези истории които разказа. Искаше й се да чуе още.
И ето че пак, Азии говореше пълни глупости. Трябваше да се съсредоточи върху тренировката си. А не да се излежава и да случа легенди от учителя си.
Но трябваше да го намери скоро. И да поговори с него за Лия. Дали той знаеше? Каква ли щеше да му е реакцията? Всъщност кой знаеше? Всички... Или само тя и Раян. Азии се сети и за гилгмайстора. Дали той бе уведомен. Сигурно.
Стаята бе тъмна и студена. Неотдавна започналият дъжд блъскаше по стъклото сякаш и той искаше да нарани Лия. Тя се бе свила на кълбо в леглото си. Не помръдваше. А очите й, сега две големи бездни се бяха вторачили някъде в тъмнината. Тя бе развита, одеялото й захвърлено на пода като парцал, неосигуряващ никаква защита.
Момичето бе ледено на допир. Тя даже не ги погледна. Просто продължи да стой смразена и да гледа някъде надалеч. Назад към кошмарите.
Лекарят я приближи и я докосна по рамото. реакцията на елфата бе неочаквана и зловеща. Тя отскочи. С писък. На малко дете.
Азии притича до нея и я хвана. Започна да й шепне.Лека по лека момичето се успокой.
След половина час Азии започна да губи търпение.
-Е?!?- Запита тя лекаря.
Той бе интересна персона. Много плах и не бе млад. Целият трепереше. Явно не бе имал много такива случай а и Азии едва ли подпомагаше на ситуацията с темперамента си.

В нощи като тази, когато дъждът плющи неуморимо по прозорците, вятърът не шепне, а направо пее с еуфоричните си природни тоналности, а студът съвсем леко смразява кожата, има нещо плашещо за ранимите души. Души изтерзани не от съдбата, а изтерзани по рождение. Такива, които са се родили невинни, нито за миг не са си представяли, а и не са искали да бъдат различни и поради това биват поставяни в категория "невежи наивници". Такава душа беше Лия. Добра, прекалено добра и крехка за този свят. Сякаш не бе създадена за него. Може би мястото й беше някъде високо горе в небето, редом до птиците, които летят едни с други, а не се блъскат коя ще мине първа. Или пък при цветята, но от онези без бодли, защото не са способни дори на това. Миша душица, но пък честна. Честна и искрена поне колкото й позволява да бъде тази отровна на моменти земя. Обагрена с чуждата болка, с чуждата лошотия и мръсотия, те, макар че не биха наранили никого, също страдат. Какво е това кажете ми? Честно ли е? Почтено ли е? Не, не е. Но какво е, тук, където силата определя всичко. Където всеки взима това, което иска не с ласка, а с грубост. Жалка цивилизация. Достойна за оплакване.
-Е?!
Намесата на Азии накара докторът да се стресне и да намести очилата си, които някак си не му бяха по мярка, сигурно поне двойно по-големи от обиколката на главата му и току падаха до носът му, който ги застопоряваше като закачалка. Тъкмо се приготвяше да затваря, когато непознатата девойка нахълта в кабинета си и буквално не му даде избор. Сам не усети кога вървеше нагоре по планината и охкаше от слаби стави и болки в коленете. Прегледът продължи по-дълго от очакваното, поради психическото състояние на момичето. На пръв поглед изглеждаше здрава. Като изключим няколкото синини по лицето нямаше вътрешни разкъсвания, което бе добре, но не това бе проблема в случая.
-Бременна е!
Сърцето на Разир се стегна за втори път тази вечер при тази новина. Кръвта й кипна, искаше да разкъса този мръсник, който е причинил подобно нещо на малката й Лия.
-Но...но...всичко се е случило едва преди няколко дена. Как е възможно да...
-Да знае? Тя е елф. При вас инстинктите са по-развити и сетивата са по-развити. Както перфектнто ви виждане и чуване на далеч. Така е усетила и че в нея има нов живот.
-Какво ще правя сега? - изхлипа розавокосата на себе си в своята безметежност и мъка. - Как ще се справя?
Азии седна до нея и я обхвана в обятията си. Сълзите падаха по рамото и мокреха плата на дрехата й, но това нямаше никакво значение, абсолютно никакво. Наистина какво щеше да прави? Как подобно нещо изобщо може да се поправи. И сама знаеше, че идеята да убие детето още в зародиш е немислима. Приятелката й нямаше да се съгласи. Колкото и наранена да беше нямаше да го причини на едно неродено.
-Аз съм до теб, заедно ще се оправим.
Това бе единственото, което й хрумна и единственото, което можеше да каже на този етап.
-Гледайте да си почива. В момента се нуждае от добър сън. Не я натоварвайте емоционално излишно. Не й давайте алкохол или цигари. Да пие прясно мляко и чай от лайка за успокоение. Да не прекалява с тежките храни и след два месеца пак да дойде на преглед. Ще я доведете нали?
-Ще я доведа.
-Ако това е всичко, аз ще тръгвам. Съжалявам, че ви казах лоша новина, но всичко идва от майката природа.
Майката природа? Майната й на тази кучка. Точно сега ли? Точно по този начин ли?
Веднъж останали сами, червенокосата легна на леглото до нея и положи главата й върху гръдта си. Не спря да я гали нито за миг. Искаше да я успокои, да й предаде от собствената си енергия.
-Утре ще го измислим, бъди спокойна. Всичко ще се оправи ще видиш.
-Аз не съм готова. Не съм готова Азии.
-Знам, знам. Ще се оправим. Двете.
Не се мина дълго и хубавицата усети тежкото й дишане, предпоставка за това, че е заспала. Зави тялото й, за да не настине и също затвори очи. Днешният ден бе повече от мъчителен, а явно следващите нямаше да отстъпват на сегашния. Задаваше се буря много по-голяма от тази в стаята, за която още никой не предполагаше. Единствено дъждът все така плющеше, предвещаващ апокалипсис, за който всички те трябваше да съберат силите и куражът си. Тази несполука бе едва зрънцето на гигантската стихия, тропаща на вратите им....

/Може да пишеш как идва сутринта и какво правиш/

Азии се събуди с настъпването на изгрева. Но нещо не бе наред.
Нямаше ги слънчевите лъчи които галеха нежно лицето й всяка сутрин. Нямаше го и пеенето на птиците дори в това време на годината. Всичко бе различно. Тя настръхна цялата. Корема я стягаше. Имаше лошо усещане.
Вместо слънцето навън валеше дъжд. Напирал цяла нощ той сякаш се бореше да премине през преградите на общежитието, опитвайки се да счупи крехките прозорци и да ги потопи безмилостно. Сякаш копнееше да отмие и последната капка надежда, че всичко това е само един лош сън. Копнееше да влее и остатъка от жестоката реалност която сполиташе двете момичета.
Как се бе стигнало до тук? С какво го бе заслужила Лия? Та тя бе толкова... Толкова прекрасна.
Азии погледна надолу. Върху нея спеше прекрасната елфа. Но вече я нямаше блажената усмивка на красивото й лице. Сега тя бе тъжна, трепереща. Изражението й бе убито с празен поглед. Радостта в нея вече бе изгаснала.
Азии трябваше да се махне от тук. Поне за няколко часа да избяга от жестоката реалност и да се потопи в свой собствен свят доколкото може.
Тя се надигна и реши да отиде да потренира. Да излее целия гняв който напираше в нея.
Нещо я притесняваше обаче. Нещо не бе наред. Тя реши за по-сигурно да вземе повече оръжия. Прибра камата в ботуша си и си закопча на ръката скрития дагер. Мечът го прибра в ножницата на колана си. Но лъкът със стрелите остави. Закачи ги на чантата си а в нея прибра всичките си неща и отново ги прибра опаковани под леглото.
''Пази я. ако се събуди ме извикай. Ако нещо стане я вземай и грабвай нещата.'' Каза тя на Найтфол. Той кимна и с размерите си на мечка легна на леглото до Лия. Това сякаш леко я успокой. Тя винаги бе обичала животните.
Азии излезе. Без посока. Без цел. Дъждът я валеше, но тя не обръщаше внимание.
отиде на тренировъчната площадка.

Азии залитна в стаята. Ходеше накриво. Беше преуморена. Но трябваше да тръгва. Нямаше никаква идея какво се бе случило току-що. Държеше се неадекватно и реагираше глупаво. Тръгна да помага на други а на самата себе си не можеше. Лео. Само това й бе в главата. Сега, когато той бе тук, макар и само в главата й тя не бе сигурна какво да прави. Да не би бе защото накрая бе получила потвърждение, че той е мъртъв? И сега не можеше да приеме мисълта и полудяваше? Често се случваше на неуравновесените хора. Да. Това бе то. Не! Тя водеше собствен спор със себе си в главата й. Как изобщо успяваше да побере толкова глупости там? Лео не можеше да е мъртъв! Той бе жив! ЖИВ!
Найтфол изскочи от качулката й и се уголеми с размерите на кон.
Азии! Какво става! Защо ще му помагаме!
А защо не?
Наистина. Защо да му помага? Кралицата. Азии не я харесваше. Но това бе ли достатъчна причина за да нападне някой и да го убие? Да. Не. Да. Тя разтърси глава. Защото. Започна тя да се оправдава пред себе си. Защото тя е зла. Тя може да навреди на някой. На Тайлър. На Лия. Да. Това звучи като добро решение. Азии не знаеше какво се случва. Какъв е баща й? Бунтовник? Каква е кралицата? Защо ще се нападат. Може би трябваше да говори с Тайлър. Не! Викна глас в главата й. Не...
Тя се озърна. Лия я нямаше. Странно. Много странно. В миг тя си представи разочарованото лице на гилдмайстора й ако той бе на страна на там срещу когото и да воюваха родителите й. Тя затвори очи и преглътна. Къде ли бе Лия? Въпросът я човъркаше, но тя не му обърна внимание. В стаята влезе Лео. Дъхът й секна при вида му, слисана колко подробно го помнеше. Че и как не, момичето го бе гледала толкова много пъти, където и да бяха. Бе запомнила всяка малка подробност от него. Тя понечи да докосне лицето му, но се спря. Сигурно ръката й щеше да мине през него и да увисне във въздуха. А тя не искаше това. Това щеше да разруши прекрасния й въображаем свят в който той е жив и е пред нея, а не само побърканият й разум, който й играеше подли шеги. А ако ръката й не минеше през него, а се установеше на кожата му, пръстите й галейки лицето му, то тогава щеше да е напълно убедена, че не е с всичкия си и може би нямаше да е добре да остава около хората.
Тя извърна поглед и се зае с подготовката си.
Набързо се преоблече и нахлузи ботушите си като пъхна камата-нож вътре. Намести скрития си дагер на ръката й. Искаше й се да има и втори но сега нямаше време за това. Погледна към меча си и се замисли. Тя не бе много добра с него.
-Вземи го. Все едно е главното ти оръжие.- Напомни й Лео.
Тя го препаса в ножницата му и погледна косата си. Бе рошава от изминалите няколко дни. Среса се набързо, използвайки четката на Лия и отново сплете миниатюрната плитка скриваща се около ухото й завършваща със перо. Бързо ровейки из нещата на Лия, тя знаеше, че на дъното Лия държеше оръжията, който й бяха дали от гилдията.И разбирасе розовокоската никога не ги бе използвала. Тя намери там малък колан със десет малки ножа, по пет от всяка страна и си го сложи, така, че той й пасваше точно и те се намираха отзад на кръста й. Лия даже нямаше да забележи отсъствието им а и едва ли щеше да се сърди. Лия бе добродушна. Даже щеше да се радва при липсата на хладнокръвните оръжия. Азии наметна наметалото с което не се разделяше и се погледна. Променила се бе. Не бе същата беззащитна девойка както от преди няколко години. Сега поне малко приличаше на войн. Тя скри медальона под блузата си, но не се престраши да вземе лъка. Само скри останалите си вещи, под една хлабава дъска в пода, за която бе разбрала наскоро.
-Време е.- Каза Лео и тя се стресна при гласа му. Още й бе ново, но ако полудяваше, може би трябваше да се подготви за цял живот така.
-Хайде.- обърна се тя към момчето и Найтфол.
И двамата кимнаха. Азии се спря и ги погледна. Това й липсваше. Те тримата. О, как й липсваше той. О, дано да не бе мъртъв. Този момент я върна назад към спомените и Азии направи болезнена гримаса. Те бяха неразделни. Докато не ги откъснаха.
Червенокосата хвана дръжката на вратата и се спря. Искаше й се да изтича при Тайлър, да му се метне на врата. Да му разкаже. Той да я погали. Да избягат.
-Азии...- нежният глас на Лео я върна в реалността или поне това което бе останало от нея. -Ти не си страхливка.-
Така бе. Тя бе Разир. А Разир не бягаха. Мисълта я закова на място. Хах! надсмя се тя над собствените си мисли. Да бе! Тя бе Азии. Азии от Фрей-Филт даже и за кратко в зависимост от това дали сега заемаше правилната страна. И Азии от Фрей-Филт не бягаше. За нищо на света.