Балкона

Източният балкон е толкова голям, че може да събере всички членове, плюс прислугата, плюс гости. Тук често се организираха събирания и балове. А през другото време, терасата беше свободна за всеки, който желае да си почине, да проведе някой друг разговор, да пийне по кафе или нещо друго. В началото му имаше малко бюфетче. По стените се плъзват лиани. През лятото балкона е открит, а през зимата се остъклява, като се превръща в зимна градина.

Евенстийл взе връхната си дреха и я захвърли право на пода, в стаята. Затвори вратата след себе си и хвана ръката на Ния.
- Хайде, да се разходим.
Без да я пита дали иска, дали има време и т.н. Но щом бе дошла до тук, на длаи беше само заради това да му върне дрехата. Двамата поеха по коридорите на Фрей-Филт, а през цялото време Елрон разказваше за сградата. Показваше старите картини по стените, разказваше на момичето дори за самото създаване на сградата. За идеята тя да бъде сътворена и историята на най-властните хора пребивавали по тези земи. Двамата вървяха редом един до друг, като не се докосваха. От страни по-скоро приличаха на приятели, отколкото на двама души, прекарали интимно време заедно. Докато вървяха, преминаха няколко пъти покрай приемната зала, тренировъчната зала, невидимата стая, стигайки до балкона. Когато стигнаха до него, двамата излязоха на източната част на сградата. Евенстийл открехна големите врати и първо покани момичето.
Когато тя премина през прага на балкона, усети странно чувство в себе си. Намираше се на изискано и може би величествено място. Старинни красиви столове, заобикалящи стъклени маси. Малък бюфет разполагащ с абсолютно всичко. Топли и студени напитки, малки закуски, хапки и сладки десерти.
В залата нямаше много хора. Всъщност, няколко човека от обслужващият персонал и двамата учители на гладиаторите - Неш Валънтайн и Тринити Клеър. Младата двойка бяха решили да разпуснат в свободният си ден. Скоро не бяха намирали нови ученици, а старите им отдавна се бяха издигнали до такова ниво, че тренираха сами. Когато видяха Предводителя, придружаван от младото момиче, двамата се поклониха в знак на поздрав. Дори самият г-н Валънтайн леко стана от мястото си, привеждайки леко тялото ви с поклон.

- Спокойно, Неш - обърна се към него Елрон - не е нужно. Знаеш...
Учителя се усмихна и се върна на мястото си, като продължи разговора си с младата учителка. А тя, веднъж забелязала красивото момиче, я огледа хубаво от глава до пети. Плъзна очите си по дългите и кожени ботуши, оглеждайки красивите и крака. Погледа си поигра доста с тялото и, докато отново не се върна върху дългокосия мъж, който стоеше до нея.
Евенстийл и Ния се настаниха удобно на една от по-отдалечените маси, намиращи се непосредствено до парапета. Сядайки в удобните столове с меко покритие, човек можеше да види прекрасната гледка извън сградата. В този край се виждаше почти цялата планина, което създаваше едно приятно чувство за свобода. А погледнеш ли в най-левия край на хоризонта, ще видиш в далечината започващите пустини. Мястото бе границата между два свята. Все едно тук се сбиваха два различни един от друг свята. Нещо, като границата между Ад-а и Рая, но в човешки вид. Планините като символ на живота, а пустините, като мястото където смъртта беше предвестник.
- Какво ще пиеш ? - прошепна тихо Евенстийл, навеждайки се към Ния. - Предполагам нещо топло?
Червенокосия се усмихваше чаровно, гледайки момичето право в очите. Изпиваше я с поглед. А в мислите си, я целуваше отново и отново...

Тук всички ли бяха толкова неземни. Някак перфектни сами по себе си. Както казах преди известно време, Елисандра наистина се беше постарала с тези хора. Личеше си отпечатъкът й върху тях. На това им се вика белязани от бог. Завиждах им. Бяха съвършени. Не като....като мен. Приличаща на куче в сравнение с тях. Все още не разбирах какво харесва Евен в мен. В това мършаво тяло, в това изпито като платно лице. В тези многобройни стомани по лицето ми и тези татуировки по кожата ми. Една голяма загадка.
Гледката от тук бе пленителна. Меланхолична, отвеждаща те някъде далеч, много далеч, извън и над света. Разбирах защо я наричат памукова планина. Напълно е заслужила името си. Беше толкова красиво, загадъчно, успокояващо и леко носталгично. Съвсем леко.
Мислите ми бяха някак си завеяни, или по-скоро задълбочени. Погледа също. Гледах към изпъстреното с милиарди звезди небе и съвсем леко се усмихвах.
-Какво ще пиеш? - върна ме в реалността хубавият мъж - Предполагам нещо топло.
-Да, моля. Каквото и да е.
Елрон повика един от обслужващите и му поръча два чая. Момчето се поклони почтително и се отправи за поръчките.
-Тук всички май много те уважават.
Той се усмихна скромно.
-Върви с длъжността.
-А може би си го заслужил.
-Мислиш ли?
-Убедена съм.
Гледах го право в блестящо жълтите очи.
-Разкажи ми как мина пътуването.
-Мина, това е най-важното. Видях много страни, всяка различна от предишната. Някои не толкова приемливи хора като мен, с други пък изглежда си паснахме идеално.
-Нека предположа. С тази на Прокълнатите.
-Как позна?
-Има нещо в излъчването ти, което си отива с тази територия.
-Нещо мъртво? - казах го като шега, но не беше точно така.
-Надявам се не съм те обидил. Нямах това против. Нямам нищо против различно религиозните...
-Не се безпокой. - прекъснах го. -Знам каква съм и на какво приличам.
-Красива си, това е което си.
Изгледах го учудено. В следващият момент, младежът поднесе топлите чаши чай. Взех моята и отпих няколко глътки. Стопли ме вътрешно и ми се услади.
-Ммм.....хубав е.

Евенстийл взе своята чаша в ръце и отпи първата си глътка топъл чай. Подейства му ободряващо.
Като един истински Гилдмайстор, червенокосия не бързаше за никъде. Бе направил план за целия си ден и в момента имаше достатъчно свободно време, което можеше да прекара в приятна компания. А в случая, компанията на синекосото момиче му бе доста приятна.
Още преди да продължат с разговора си, покрай тях преминаха двамата учители на гладиаторите. Очевидно бе, че жената бе леко раздразнена, а може би и ядосана поради някаква причина. Ния можеше спокойно да чуе думите и, които бяха леко вулгарни.

- Разбираш ли? Просто изчезна! Дори не остави бележка да каже "няма да се върна" или нещо подобно.
- Хах! Остави го, скъпа...
- Я не ме скъпосвай! Че ще те пратя при него!
- Имам предвид, че не трябва да го мислиш толкова. Като го видях първият път, не ми се видя много надежден. Малък хрантутник. Сигурно са го изяли вълците в планината.

Но, Евенстийл също дочу странният разговор между двамата учители. Той се прокашля за да привлече вниманието им и първият който се обърна бе Неш.
- Някакъв проблем ли има?
- Не. Нищо важно - отвърна Неш.
- Нищо важно ли? - обърна се с гневен вик дамата, с кожените дрехи. - Ха! Нищо важно. Ще ви кажа какво е станало, г-н Елрон. Преди около две седмици, келеша който обучавах, реши да изчезне. Ей така! Без обяснения, без нищо. Докато единия ден усещах все още мириса на алкохол, идващ от дъха му или пропит в дрехите му, на другия просто го нямаше. Кълна се, че ако го намеря ще...
- Оу, оу, оу... чакай малко, Тринити. Нали знаеш, че не трябва да се отнасяме така с учениците?
Тринити не каза нищо повече а само се озъби и се врътна в обратна посока. Колегата и се ухили глуповато и повдигна рамене, показващ че няма вина за настроението и.

- Ама че напаст.. - продължи предводителя - ..трябваше да ви запозная. Щяхте да си паснете. Бунтарката на Илион и тази на Пустините. Представяш ли си? Щяхте да сте като два камъка, които мелят брашно, но помежду ви щяха да прехвърчат големи искри. Хаха! Жалко че не си гладиаторка, иначе щях да те взема при нас. Щеше да е забавна гледка, борбата ви за надмощие.

Ниската женица наистина беше опасна, или поне на такава даваше вид. Каквато и да е, поне не беше префърцунена кифла като онези от игралния клуб. Може би в това се крие цялата загадка, че те са елфи, а тези пред мен обикновени хора. Да, това трябва да е. За елфите е нещо като задължителен закон да са цветни, пъстри и приказно сладки или нещо такова. Сега разбирах защо именно гладиатора ме привлече. Ако имаше чифт остри уши и чип нос, едва ли би ми харесал.
- Ама че напаст.....трябваше да ви запозная. Щяхте да си паснете. Бунтарката на Илион и тази на Пустините. Представяш ли си? Щяхте да сте като два камъка, които мелят брашно, но помежду ви щяха да прехвърчат големи искри. Хаха! Жалко че не си гладиаторка, иначе щях да те взема при нас. Щеше да е забавна гледка, борбата ви за надмощие.
Засмях се на думите му.
-Не мисля, че съм способна да меля брашно с когото и да е. Оказа се, че не ставам за партньор. Или взимам инициативата в свои ръце или напълно нехая за случващото се. А като гледам тази жена....
Проследих я с поглед, докато двамата напускаха терасата.
-Е, абе якичка си е. Не мисля, че би деляла първото място с пустинен плъх. - усмихнах се, бръкнах в джоба си и запалих цигара.
-Какво имаш предвид пустинен плъх?
Погледнах го и дръпнах от цигарата.
-Казах ти, че знам коя съм и какво съм. И то не е красиво. Аз съм анархист, не признавам закони и правила. Не изглеждам по начина, по който ме видя за първи път. Дрехите ми са изчанчени, леко мърляви може би. Агресивна съм, мрачновата и пия много. Днес няколко пъти ме нарекоха проститутка. Не знам какво е всичко това за теб, но за другите е, че съм злобна откачалка, която е опасна за себе си и другите около нея.
Евенстийл ме слушаше внимателно, попивайки всяка една дума, но сякаш не знаеше защо му казвам всичко това.
-Защо ми го казваш?
-Защото бъдейки тук, най-вероятно подронвам имиджа ти, който си градил толкова старателно.

В мига в който Ния произнесе последните си думи, Евенстийл се разсмя. Гръмко и високо, до толкова, че половината персонал намиращ се на балкона се обърна към тях.
- Оронваш ми имиджа? О, не мога! Хаха!
Това продължи около минута-две, в които предводителя буквално се превиваше на стола от смях. Когато накрая успя да се успокои и дишането му стане по-спокойно.

-Ох...ааа...до къде бяхме стигнали? А, да. Имиджа викаш. Ти за какво ме имаш? Божество и някой, на който всички се кланят? Е, благодаря за което, но нямам такава нужда. Нали видя Тринити?
- Коя?
- Учителката която премина преди малко покрай теб. Мисля, че би била достойна конкуренция на облеклото ти. Да, не си в ефирната рокля, която стои в кабинета ми, но ако толкова желаеш, можеш да си я вземеш. Но това че се обличаш така, както ти харесва, не те прави нито...проститутка, както каза нито по-нисша от остналите. Е, дрехите ти не прилягат на високите температури отвъд границата.
Елрон се присегна към чашата си с чай и я взе в ръка. Допря я до устните си и..се спря. Усмихна се загадъчно и изпи чая на един път.
- Много бързаш.
- Така е! Дойде ми идея, къде няма да ти трябват тези дрехи...
Леката му игрива усмивка, показваше някакъв пъклен план, който се въртеше в главата му. Предводителя стана от мястото си и тръгна към изхода. Ния се опита да попита на къде отиват, но само той знаеше, че пътят им щеше да завърши пред Сауната.

// Слънце, знаеш къде да пишеш {}