Арената

Тя се намира от лявата страна на сградата. Построена е в типичен едновремешен стил. В кръгла форма, с редове за публика. Тук се обучава клас гладиатор. Учители са Неш Валънтайн и Тринити. Валънтайн е високо почитан от всички, мъж. Уменията му са порив на истории, разнасящи се из целия свят. Той е най-добрият учител, на който може да се попадне.
Тринити е пълна противоположност. Абсолютната бунтарка, не си поплюва от нищо и мачка всичко наред. Тя се придържа към по-нетрадиционния метод на обучение и чиста груба сила.


Неш Валънтайн


Тринити Клеър

В малкия амфитеатър имаше много зрители освен кралицата, която седеше в центъра му на покрит с кожи диван. На пясъка под нея стояха четирима бойци с повдигнати за поздрав мечове.

Тя се наведе напред.
-Всеки от вас е най-добрият гладиатор в своята страна. Нито един не е усетил вкуса на поражението и всеки е убил десетки противници. Днес имате възможността да си тръгнете от Фрей-Филт със злато и скъпоценни камъни, равни на собственото ви тегло. Това събужда ли трепет в сърцето ви?
Докато говореше, се галеше с дясната ръка по шията и ключиците се наслаждаваше на гладкия копринен допир на младата плът. Сините й очи пронизваха войните - силни мъже, стройни и застанали нащрек като надушили кръв вълци. В очите им се четеше самоувереност, всеки бе убеден, че съдбата му е отредила победа. Гориоен се усмихна.
-Не е време да премервате силите си. Днес ще се биете заедно, срещу противник, когото сама ще избера. Убийте го и ще получите обещаните ви награди.
-Всички ще се бием срещу един мъж? - попита един висок войн с катраненочерна брада.
-Срещу един-единствен. - прошепна тя. Гласът й бе предрезгавял от възбуда. -Ето го!
Мъжете се обърнаха. В другия край на арената стоеше висока фигура. Лицето бе скрито зад черен шлем, раменете бяха широки, бедрата - стройни и силни. Беше облечен в ризница без ръкави и
бедрена превръзка, в ръцете си стискаше къс меч и кама.
-Ето го - повтори тя. -Това е избраникът на кралицата, най-великият войн на тази и на всички епохи. Той също не познава поражение. Бийте се с него един по един или всички наедно.
Четиримата мъже се спогледаха. Богатството ги чакаше, така че защо да рискуват? Разгърнаха се в полукръг и бавно тръгнаха към високия войн с черния шлем. Когато го наближиха, той се стрелна
сред тях със зашеметяваща скорост, сякаш в стъпките на незнаен танц - но след него на земята останаха двама мъже, и двамата изкормени. Останалите двама заобикаляха предпазливо в кръг.
Той се хвърли напред, камата му разряза въздуха и се заби в челото на чернобрадия. Без да прекъсва скока си, войнът стигна до последния гладиатор, блокира удара му и със светкавичен ответен удар му преряза гърлото. После се изправи и се поклони на кралицата.
-Непобедим както винаги - каза тя. Страните й горяха. Протегна ръка и той се издигна над земята, озовавайки се пред нея. Тя се изправи, прокара длани по раменете му и надолу по лъщящите
от пот ръце и прошепна:
-Обичаш ли ме?
-Обичам те. Винаги съм те обичал. - гласът му беше тих и далечен.
-Не ме ли мразиш, задето те върнах?
-Не, стига да изпълниш обещанието си, Гориоен.
Ръката му се обви около раменете й и я притегли към него.
-Тогава ще те обичам докато звездите угаснат завинаги.
-Защо трябва да мислиш за това?
-Защото трябва да бъда господар на битките. Само това имам. Никога не съм имал друго. Сега съм по-бърз, по-опасен. Докато не убия всички, които искат да ме надвият, никога няма да бъда онова, което искам да бъда.
-Но никой не може да се мери с теб.
-Всички трябва да се елиминират, Гориоен. Ти ми го обеща.
-Какъв е смисълът? Дори и най-силният гладиатор не би могъл да те победи. Какво ще докажеш като ги посечеш всичките?
-Ще знам, че съм онова, което бях преди, че съм войн - ръцете му се плъзнаха грубо по тялото й. -Ще знам, че още съм мъж.
-Но ти си, любов моя. Най-великият войн живял някога.
-Значи ще ми ги доведеш?
-Да, ще ги доведа. Малко по малко.
Той бавно свали шлема си. Тя не го погледна в очите - не можеше. Още от деня, когато го върна от гроба, те я надвиваха неотвратимо. Оцъклени в смъртта очите на мъжа се взираха в нея и я измъчваха непоносимо. Но хората бяха тук, някои от тях бяха бъдещи опоненти на война. Тя хвана ръката му и се изправи като я вдигна високо във въздуха, както правят с победителите. Народът беше станал на крака и възхитено ръкопляскаше на изящният боец.
Кралицата пое дълбоко въздух и извика силно, така че всички да чуят:
-Нашият победител. Най-великият войн на всички времена - Гилгамеш!
При звука на това име, се чу едно огромно като вълна уплашено или пък учудено възклицание. Гилгамеш, митичният владетел на несъществуващият вече Урук е известен, с буйния си нрав и неограничената му сила. Подвизите му и до днес се описват в книгите и митологиите, но никой от присъстващите не можеше да повярва, че този човек е същия герой от епосите. Още преди стотици години се е говорило, че Гилгамеш е търсил пътя към безсмъртието. Дали пък не го е постигнал най-накрая. Озадачението бе ненормално. Лидерите, както и бившия крал се оттеглиха от амфитеатъра в незнайна посока, а публиката остана да се мае и чуди.

-Пусни ме, пусни ме, куче! - продължаваше да крещи младата хубавица, докато вратът й болезнено се извиваше изпод пръстите на война, здраво стискащ косата й. Налагаше се да върви плътно след него ако не искаше кичурите да напуснат скалпа й. Крайно неприятен и досаден начин на придвижване, още повече когато е пеш и се налага да изминеш цялата Памукова планина, заедно с всичките й камъни, склонове и бурени. Саша не веднъж се препъваше и търкулваше надолу, ранявайки кожата и крайниците си. За близо два часа имаше поредица от синини и резки от клони и шипове на храсти.
За разлика от Гориоен, която яздеше дорест бежов жребец, първо качество на дворцовия чертог, нашата героиня не можеше да се похвали с подобен лукс. Ходилата й бяха окървавени, поради липсата на обувки, а китката й сигурно щеше да се жигоса во веки веков от захвата на Богът на войната. Определено това не бе допустимо държание към една дама, ако ще и селянка, но явно възприятията им за дама коренно се различаваха.
Най-накрая стигнали до гилдията, изградена и подготвена за обучението на войските, Д'Арк остана крайно изненадана. Не очакваше това! Какви ли не мисли преминаха през мозъка й, коя от коя по-налудничави, страшни и екстремни, но да я доведат точно тук не бе една от тях. Слънцето залязваше бавно, криейки своя розов зенит, а въздухът разреден на тази височина изпълваше дробовете й. По това време всички уроци бяха завършили и арената бе изцяло на тяхно разположение. Жената все още не знаеше какво правят тук, но имаше лошо предчувствие, че не са дошли да пият чай или да си говорят за най-новите тенденции в ковачеството.
Влезли в амфитеатъра, Гилгамеш най-после реши да се отърве от ненужния багаж и грубо я блъсна напред. Брюнетката залитна и падна на колена. След малко до тях се озова и кралицата. Не трябваше много време докато мълвата за пристигането им се разпростре до нужните уши и в площадката нахлуха и отговарящите за реда. Неш, следван от колежката си по най-бързия начин пристигнаха, изпълнени с неприязън и песимизъм. Никой тук не харесваше новата лидерка, което бе напълно логично. Тя бе изключително различна от предния крал, който за разлика от нея се грижеше за народа си. Уви, не можеха да кажат същото за нея.
-Какво правите тук?
Твърдия, осъдителен и до някъде злобен тон на Тринити накара новодошлите да се обърнат към нея, готови да я заключат в тъмница. Единствено планът им за тотална елиминация ги спираше от толкова явна проява на омраза.
-Тук сме по заповед на кралица Елестар. - непоклатимо отвърна Гилгамеш без изобщо да се притеснява от развоя на ситуацията.
Можеше да смачка тази жена, стига да поиска и намесата й изобщо не му се нравеше. Точно преди обаче учителката да възрази и отговори я изпревариха:
-Не съм запознат с такава заповед!
Стъпките му бяха бързи, но умерени. Увереността в стойката, лицеизраза и вървежа показваха няколко неща - новодошлия не бе тук от вчера, имаше огромна власт, интелект стигащ до несретни висини и сила доближаваща се до тази на възкръсналия вечен войн. Саша, макар и паднала не можа да не отбележи изключителното излъчване и въздействие, които този мъж пръскаше наоколо. Самото му присъствие изискваше респект.
-Евенстийл!
-Гориоен!
Двамата се посрещнаха без особена радост или дори лицемерно сътрудничество. Този, на когото бе предложено да стане новият управител на държавата, но бе предпочел да се грижи единствено за Фрей-Филт и тази, която зае предложеното нему място. Все още съжаляваше, че се отказа от възможността, не толкова заради още по-голямата власт, която щеше да получи, а затова, че наивно остави трона в ръцете на един отвратителен човек, за когото всички бяха сигурни, че ще завлече страната към своята гибел.
Гилдмайстора застана начело на своите ментори, сякаш за да ги защити, макар че те нямаха нужда от защита. Самият Гилгамеш се изправи срещу му, изпълнен с онзи копнеж да го разсече, да покаже, че дори той не е достатъчно опитен да го победи, да покаже, че срещу Бога на войната, дори най-умелия гладиатор в цял свят не е труден за преглъщане залък. Но трябваше да почака. Трябваше да е търпелив. И този момент щеше да дойде...съвсем скоро....
-Защо не ми е предадено, че ще дойдете? Подобна визита изисква предупреждение.
-Не мисля, че съм длъжна да съобщавам каквото и да е, на когото и да е. Затова аз управлявам, Елрон! Или забрави?
-Как мога да забравя! Но това е моята гилдия и за нея аз отговарям.
-Не и когато аз съм тук. Да ти напомням ли, че ако пожелая мога да я затворя или дори срина със земята?
Тук чашата преля. Бе застрашено не само самолюбие, но и животите на стотици последователи, истински и праведни на Памуковите традиции. Първият изгубил търпението си се оказа Валънтайн, който тръгна напред да защити предводителя си, но същия го стисна здраво за мускулестата ръка и спря хода му. Дългокосия смаяно изгледа Елрон. Един единствен поглед от негова страна бе достатъчен, за да разбере какво има предвид и макар че не искаше отстъпи назад без да казва нищо. Жената прие това като една малка победа, но сама не осъзнаваше, че те не се предават и не склоняват глава пред нея. Просто имаха какво да защитават, нещо много по-важно от богатства и териториална принадлежност.
-Какво искате?
Най-накрая това, което я интересуваше.
-Това момиче..... - посочи падналата тя. -Искам да я изправя срещу Арената.
-Моля?!
-Чу ме! Искам да ми предоставиш трите кръга на оцеляването срещу Арената.
-Невъзможно!
-Какво каза?
-Тя дори не е от нашите. Сигурно няма никакъв опит. Просто момиче е. От къде изобщо я доведе?
-Не те засяга. Казах - искам трите кръга срещу нея.
-Не мога да позволя това....
-Можеш и ще го направиш. Това не е молба, Евен!
Лидерът извърна поглед от нея и го оправи към Саша. Светлите му жълти очи срещната нейните и сякаш я съжаляваха. Искаха да отидат при нея, да я вдигнат от земята и да я отпратят по живо по здраво у дома. Но тя беше права - не можеше да й откаже, а това го вбесяваше най-много. Така че, пренебрегвайки принципи и морали, Елрон въздъхна и се обърна странично.
-Нали не мислиш наистина да й угодиш? - контрира го чернокосата гладиаторка.
-Имаме ли друг избор?
-Това е деспот!
-Знам. Но не забравяй, че всеки деспот има своя край.
Думите му бяха поднесени достатъчно тихо, че никой друг освен приближените му да не ги чуе. Гилдмайстора подмина и отиде в началото на Арената, там където са портите разделящи съблекалните от бойната зона. Доволна от развоя на нещата кралицата отиде до Д'Арк, хвана я за пореден път за брадичката и със сладострастна усмивка продума:
-Сега наистина ще проверим колко си силна. Ако се измъкнеш жива ще говорим, с какво може да си ми полезна.
Всички се отдръпнаха, а Неш Валънтайн отиде до затворницата и клекна до нея, подавайки й собственият си меч.
-Не знам коя си, нито какво си им сторила, но ти желая успех. Бъди бърза и внимателна. Кръговете са трудни. Преценявай обстановката, мисли. Каквото и да става не забравяй да мислиш.
Преди да е успяла да му благодари или да каже каквото и да е, учителя се изправи и се отдалечи оставяйки я сама. В това време Евенстийл дръпна ръчката на металната порта и тя се повдигна. От вътрешността й се разнесе гърлен вой на нещо...заплашително и доста голямо. Когато едни от последните слънчеви лъчи го осветиха, Саша съзря прекрасния, почти 220 килограмов лъв, държан гладен през последните два дена, поради което настървен. Подобни тренировки се позволяваха само на учениците минали поне четвърто ниво. Подобни тренировки се водеха понякога дори до смърт. Сега клетницата бе изправена пред първото от три предизвикателства, а дори не й се мислеше какви ще са следващите. Животното долови аромата на кръв, фиксира плячката си, отвори острата си паст, изрева заканително и хукна право към нея. Тя, с разпокъсани дрехи, множество малки рани, седеше по средата на площадката само с един меч доста голям за нейното тяло, играещ единствената й закрила. От главната ложа кралицата и протежето й се наслаждаваха на атракцията и мислено залагаха за царят на джунглата.....

/Дидо, почвай да развиваш битката. Спри до някъде където ще се намеся аз. Това означава - не успявай да го убиеш./

Има моменти, в които разумът и силата на мозъка ти помагат в дадена ситуация. Има моменти, в които изненадващата атака или красиво-планираната защита те спасяват. Има моменти, в които оставяш всичко да се развие както съдбата прецени за добре и тогава да се включиш в действие. Този момент не беше такъв. Това беше момент на паника.
 Саша помнеше ударите, които беше получила като малка поради сбиванията. Някои белези все още се виждаха по тялото й. Помнеше как веднъж я бяха тормозили някакви пияници и два дни седя вързана и гладна за една ограда. Помнеше как Гилгамеш я погледна и буквално прочете мислите й с този единствен поглед. Как кралицата на Илион я затвори и заплаши със смърт. Всички тези спомени бледнееха в момента, защото там бяха замесени хора. Всички хора бяха повече или по-малко предвидими, податливи на манипулация, заблуда или продажни. Пред Саша се беше изправило сътворение на природата, което следваше инстинкти и нищо друго.
 Кралят на животните нямаше намерение да си губи времето. Бързо напредваше към мен, а аз стоях като статуя напълно осъзнаваща превъзходството на звяра. Следващите ми действия може би бяха най-нелогичните на света, а може би точно те ми спечелиха малко повече време. Хванах меча с две ръце и вместо да го насоча към лъвът го обърнах надолу, и го забих в земята с всичка сила. Беше прекалено тежък и голям. Нямаше да мога дори да го повдигна срещу животното. Нямаше смисъл от сила. Никога не е имало смисъл от сила! Важното беше сърцето ми да продължава да бие, кръвта да тече по вените ми, а вените ми да останат непрекъснати. Колко простичко звучеше. Отстъпих назад, обърнах се и започнах да бягам. Тичането с всичка сила ми костваше много. Раните и умората ме бяха изтормозили и сега ефектът от всичко на куп, ме караше да се чувствам, като беззащитен заек с едно краче, който знае, че вълкът няма да се забави много за да го настигне. Честно казано сравнението не беше далеч от реалността. С първите си крачки чух смях някъде в далечината. Не можах да разбера, кой се смее, но имах известни подозрения. Слънцето също беше решило да е ми е в контра, светейки право към мен. Очите ми не бяха свикнали с такава светлина.Винаги съм се скитала вечер и това слънце замъгляваше тотално зрителната ми преценка. Докато тичах се чу тупване и без да се обръщам разбрах, че лъвът е прескочил меча ми без дори да се забави и секунда. След броени мигове щеше да е до мен. Адреналинът ми кипеше и инстинктите ми за самосъхранение се активираха на такава степен, каквато не бях изпитвала до момента. Да живея! Да съществувам! Залегнах без да знам какво ще се случи и разбрах че интуицията ми не ме е предала все още. Животното прелетя на сантиметри над мен и тупна на половин метър, а след това завъртя глава и когато гривата му спря да се клати то погледна право към мен. Последва рев. Такъв рев, какъвто не бях чувала през живота си. Сега осъзнавах защо той е най-великият. Той ми го показваше и аз трябваше да колинича пред мощта му. Нямаше нормален човек на този свят, който да седи спокойно след този звук.  Ако някога през живота си сте изпитвали истински страх в най-чистият смисъл на тази дума, може би ме разбирате. Става въпрос за страх, че ще ти отнемат най-важното, ЕДИНСТВЕНОТО, което все още притежаваш. Предадох се на страха. Повдигнах бавно ръка към лъва и зачаках. Знаех, че е невъзможно и все пак лъвът пристъпи спокойно към мен. Може би дори той беше изненадан, че вече не бягах и не се борех за живота си. Стъпките му ехтяха върху цялата арена и дори хората, които наблюдаваха случващото се, бяха затаили дъх. Вече ни деляха не повече от тридесет сантиметра, а аз все още стоях така с лявата си рака изпъната и вдигната глава, колкото и трудно да ми беше. Не го изпусках от поглед, дори не мигах. Знаех, че и най-малкото трепване може да е краят. Още само няколко милиметра и... докоснах го, може би по-правилно би било, че той с гривата си докосна моята ръка. След това се притисна леко към нея и сякаш се наслаждаваше на близостта си до мен. Фактът че затвори пастта си и промени позата си ме накара също да се отпусна.
- Ох... - беше звукът който се чу от устата ми и в следващата секунда лъвът се дръпна. Погледна ме отново и скочи напред. Захапа ръката ми и ме захвърли към центъра на арената, където гърбът ми се блъсна в собствения ми меч. Болката беше неописуема. Предпочитах да нямам ръка от колкото да чувствам това. Гърбът ми също беше пострадал сериозно от удара, но беше нищо в сравнение със захапката. Вече не мислех за Лъвове. Вече не мислех. С последни сили се хванах за меча и казах:
- Няма да се предам! Това животно хапе като жена! - последната дума едва се чу защото се задавих със собствената ми кръв.
 Усмихнах се на отвратително светещото слънце и паднах...

Наслади се на живота поне за пет минути. Няма да те убие! Грешка, тук насладата щеше да те убие, както и забавата щеше да те разкъса. В тази арена, построена специално за изтезание и първобитни прояви на състезания, насладата бе право единствено на публиката. Публиката, която изпитваше истинско удоволствие да наблюдава тези първични битки, пуснали корените си още преди стотици години, превърнали се в показателни за този район. Битки показващи не само кървища, но и чест и доблест, както и умение за оцеляване. Сега бе ред на Саша да се доказва, или може би е правилно да кажем да продължи своята вена борба, която като че ли доста рядко си почиваше и тези заветни пет минути бяха по-редки и от шанс да намериш чист диамант в кората на Памуковата планина. 
Никога преди не се бе чувствала толкова уязвима, толкова гола. С всички тези погледи втренчени в нея. Мразеше едните, така както почиташе другите, макар, че ги срещаше за първи път. Бе цяло чудо, че хората от гилдията я защитиха и несъзнателно си спечелиха в нейно лице привърженик, нещо, което за жалост нямаше време да им каже, а и едва ли щеше да има подобна възможност в бъдеще. Но сега трябваше да се абстрахира от останалите, да забрави за всичко и да насочи вниманието си единствено към ситуацията пред нея. Същата, която пристъпваше бавно, тежко, сигурно, вдигайки малки облачета прах около лапите си. Зъбите му бяха показани, главата се друсаше от време на време в неодобрителен жест. Кралят на джунглата изглеждаше толкова величествен заобиколен от тези кръгли стени, също колкото ако бе пуснат на свобода. "Затворът" ни най-малко не намаляваше силата му и не го правеше по-малко опасен. Макар че имаше шанс да сполучи с неутралната близост от преди малко, късмета й изневери и допълнително раздразни звярът. Сега той бе още по-настървен, усетил мирисът на кръв, който буквално подлуди сетивата му. 
От каменните седалки Неш стоеше привидно спокойно, заобиколен от колежката и предводителя си, с поставени юмруци върху устни и не изпускаше нито едно нейно движение. Имаше нещо в тази жена, желание за живот, кипящ огън, заслужил уважение и той, както и останалите се надяваха тя да не падне под удара на животното. А то обикаляше тялото й в кръг, съвсем спокойно сметнало, че вече е в лапите му и чакаше удобния момент да се нахвърли. Със сетни сили, Саша измъкна тежкия меч и го размаха наляво надясно, за да го отблъсне. Скъсяваше дистанцията, но и го караше да отскача като секваше ходът му. В един заветен момент лъвът скочи към нея, а Д'Арк отричайки болката насочи оръжието право към него. Силния копнеж за оцеляване водеше движенията й, замъгляваше здравия разум и подтикваше инстинкта за самосъхранение. Звярът тупна върху й и притисна тялото й. Гладиаторите се надигнаха притеснено, а една самодоволна усмивка се разля по цялата дължина на лицето на Кралицата. Всички мислеха, че е свършено. Прахта надигнала се, закри за малко гледката, а когато се разнесе видяха рижавият труп, скриващ човешкия. Миг на затишие, след което той се размърда и тежко се отмести тупващ на няколко сантиметра. С известна трудност, Саша се надигна, окървавена, смачкана и се подпря на мечът. Като по чудо острието бе улучило сърцето на животното и бе счупило животът му. Съдбата й се усмихна по невероятен начин и дори на нея й бе нужно време, за да повярва на случилото се. Ръката я болеше, счупена, с разкъсани сухожилия, но някак си все още можеше да я движи. Недоволна от този развой, Гориоен се изправи и извика на всеослушание.
-Чист късмет! Продължаваме! Има още два кръга!
-Не! Стига толкова! Това е достатъчно! Показа ви, че може да се бие! - контрира я Евенстийл, но тя не прие забележката му.
-Казах, има още два кръга! Изведете гладиаторите!
-Аз ще се бия с нея!
Изненадващата намеса изуми всички присъстващи. Самият Валънтайн бе изправен гордо, хвърляйки ръкавицата си в лицето на кралицата.
-Сама знаеш, че съм един от най-добрите. Няма нужда от други кръгове. Ако оцелее след една минута срещу мен, значи е достойна.
Очите на красавицата се свиха изпитателно. Знаеше, че не може да му се има вяра, но накрая се усмихна и продължи.
-Трябва и да те рани. Иначе не се признава.
-Така да бъде!
Мъжът се извърна и пое по пътя надолу. Колкото повече слизаше, толкова повече лицето на Саша се изпиваше. Стигайки до нея, той пое мечът от ръцете й и й даде много по-лек, дълъг и тънък, тип самурайска изработка.
-Виждам, че този те затруднява.
Думите му не се чуваха от никого освен от нея и учителя се възползва от момента.
-Каквото и да правиш, рани ме! Сигурен съм, че ще успееш.
Намекът бе ясен, той щеше да се жертва, за да й помогне. Оставаше само тя да го направи толкова умело, че никой да не се осъмни. Неш застана на няколко метра пред нея, давайки й въздух и зачака.
-Дамите са с предимство.
Д'Арк преглътна и прецени ситуацията. Защо тези хора й помагаха? От добри намерение или тикани от омраза към управлението? Всъщност нямаше значение, в тях тя виждаше сигурност и искреност, каквато от много време насам не бе срещала. Всичко бе в нейни ръце....

/Дидо започвай. Знаеш, в един момент спираш и оставаш аз да продължа./

Когато някой ти помогне, можеш да си сигурен, че ще иска да му върнеш услугата. В момента Саша не мислеше за това. Знаеше, че това е единственият и начин да се отърве от кралицата и просто се молеше всичко да свърши. Изправи се бавно и вече на крака с меч в десницата, осъзна собственото си физическо състояние. Адреналинът, който я беше връхлетял заедно с лъва сега липсваше. Краката едва я държаха, трудно и беше да извърти тялото си, а ръката почти не чувстваше. Беше като крайник, който не е неин или по-скоро не й се подчинява и знаеше, че няма да може да я използва в следващата битка , а може би дори никога повече.Кръвта от нея беше по тялото, краката й и арената. Всичко се беше объркало. Не трябваше да се стига до тук. Сега червенокосата беше въвлечена в битка, която прие лично. Не тази с гладиатора пред нея, а тази с кралицата. Въпреки надмощието й в момента, владетелката, подцени Саша многократно. Унижи я публично. Сега искаше да я довърши... Саша погледна право към нея и се снабди с омразата, която и беше нужна.
''Ще звучи музика, когато държа главата ти, но не днес. Когато му дойде времето, ще се молиш!'' - помисли си момичето и се обърна към следващото изпитание.
Валънтайн изглеждаше спокоен. Дългата коса и мускулестото тяло излъчваха сила, но погледът му беше по-скоро приятелски от колкото враждебен. Беше толкова красив, че дори и в това състояние се зачудих дали в други обстоятелства би ми обърнал повече внимание. Нека не се разсейвам! И главата на кралицата и останалите ми нужни могат да почакат.
Държеше оръжието си ниско долу и чакаше да нападна. След като е нужно, няма да се предам сега. Тръгнах напред и  замахнах нескопосано с меча към лявото му рамо. Мъжът избегна атаката сякаш без никакво усилие, направи крачка назад и дори не вдигна оръжието си. Замахнах отново връщайки мечът обратно пред мен. Отново разсякох единствено въздуха. ''Той е бърз! Доста по-бърз от мен дори и да съм в перфектно състояние!'' - помислих и паниката започна да ме обзема. Трябваше да го победя правдоподобно, но нямаше как той да загуби от мен в това състояние. Никой не би повярвал, че е възможно.  Завъртях се и се наведох. Мечът ми се засили към краката му, но той просто го прескочи, а моята собствена атака породи у мен ужасяваща болка по целия ми гръб. Опитах да се изправя, но той ме нападна. Тялото ми се движеше, да отбранявах се, но истината е, че не знам какво точно правех. Не осъзнавах дори и точно къде или как ме напада.Чувах собствените си викове и стенания, все едно не излизат от моята уста. Колко ли време беше минало? Дали все още можех да победя? Изразходвах всичките си сили за да се защитя и всеки удар ми се струваше като последен. Вече не помнех и разговора ни по-рано. Чудех се просто дали ще ме убие или в един момент просто ще падна и издъхна от преумората, раните и загубата на кръв. Атаките не преставаха със светкавично темпо, перфектна техника и неповторима сила. Тогава в мозъка ми се породи една идея. Самият факт, че се разконцентрирах за секунда ми костваше много. Гладиаторът нападна ниско към корема ми и нямах време да извъртя меча, така че да блокирам атаката. Пресрещнах неговото оръжие с дръжката на меча и пръстите ми. той поряза палеца, а аз изкрещях за пореден път. Захвата ми се отпусна, но нямах намерение да нападам все още. Минах няколко крачки назад и опитах да се концентрирам. Трябваше да побързам със сигурност не оставаха повече от петнадесет секунди.
 Този мъж се биеше перфектно. Знаеше и изпълняваше всички техники перфектно. По-скоро приличаше на красив, величествен танц от колкото на схватка ако гледате само него. Движенията бяха точни до последния милиметър. Не се биеше мръсно. Не признаваше уличните схватки и не ги използваше. Надявах се да се докопам по-близко и да му покажа, че те също са ефикасни. Само ако можех да се приближа мъничко без да бъда обезглавена...

Така се случва в живота! Колко пъти сме чували този израз? Колко пъти сме се убеждавали в правотата му и сме патили от смисъла му? Така се случва в живота.....един ден вървиш спокойно, необезпокояван от никого и нищо по улицата, на следващия събираш собствената си кръв в шепи, в неистови молитви да не умреш преди да е станало твърде късно. Единия ден се радваш на живота, на другия го браниш със зъби и нокти.
Острието се удари в срещуположното! Кънтенето от сблъсъка оглуши ушите й и за миг загуби равновесие. Залитна, но една дълга ръка я сграбчи и рязко я дръпна към себе си, отмествайки се така, че го подмина и направи още няколко крачки по инерция, застопорявайки се чак на два метра. Изглеждаше като отблъскване, но реално бе помощ, хитър ход, който не будеше съмнение, дори и в Богът на войната....
Така се случва в живота! Опръсканите със златни снопове лица избледняват, затрити от сивота и тъмнина и докато се усетиш затваряш клепачи натежали от тежкото бреме на съдбата и замлъкваш. Вчера те знаят, имаш име, лик, а днес...днес то не съществува, забравено и занемарено....
Прахта се вдигаше чак до гърдите, приемаща ролята на завидна пясъчна мъгла, забуляща тялото като бежов саван. За момент двете фигури се скриха от погледа на присъстващите, а когато се откриха, оръжията бяха кръстосани. Минутата се нижеше толкова бавно, сякаш махалото на часовника на времето бе развалено и протяжно достигаше от едната страна до другата, досущ като закачена за верига секира, спускаща се надолу да разцепи корема ти. За тези шейсет секунди Неш нарочно не нанасяше фатален удар. Можеше да го направи когато поиска, с такава лекота, че това да е края, но нещо го спираше, една праведна кауза, и Саша го виждаше. Виждаше как той не дава всичко от себе си и макар да не го показваше, вътрешно бе благодарна. Как и защо тези хора се застъпиха за нея не можеше да разбере. Много по-лесно щеше да им е ако просто изпълнят заръката на кралицата, но упорството и хитростта, с която й се опълчваха бе забележителна. По лицата и крайниците им вече се открояваха няколко резки, червенеейки се на залязващото слънце, но нищо по-сериозно. 
Но така се случва в живота! В един миг си в кюпа, заедно с много други страдалци, нагазили до гуша в калта, и изведнъж идва светлината от най-неочакваното място, по най-неочаквания начин. Никога не знаеш кой може да ти подаде ръка, както никога не знаеш чия ръка може да те закопае. 
Времето изтичаше, а решаващия удар трябваше да се нанесе. Той можеше да е или пагубен за момичето или спасителен и в случая това решение не зависеше от нея. То зависеше от нейния опонент, мъж с много качества, изявен в държавата със своите умения, тактики и лидерски наклонности. Той можеше или да я погуби или да й даде право на живот. Отпусна захвата си, тя усети намека, натисна и мечът изхвърча от юмруците му, забивайки се глухо в рохкия, гладък пясък. Затвори очи и я остави да го направи. В следващата секунда, последната от отброяването Саша Д'Арк прониза бедрото му и учителя падна на колена. Двамата й "господари" не можеха да повярват на този развой. Изправили се от местата си, гледаха с невярващи очи и отворени устни. Усещаха, че има нещо нередно, че бяха измамени, но уговорката си бе уговорка. 
Гориоен се намръщи, заслиза надолу по стъпалата, които се използваха и за седалки, мина покрай Елрон и тръгна към изхода. След нея, Гилгамеш слезе в арената, огледа с неприязън колегата си по занаят, хвана девойката за лакътя и я завлачи след себе си, карайки я да изпусне меча.
-Тръгвай! Явно ще живееш! Благодари на спасителя си за това!
Без да й даде възможност да каже каквото и да е, я изведе извън постройката, тикайки я към новата си съдба, която определено нямаше да бъде много розова, дори бяла, но поне все още щеше да я има.
Така се случва в живота! Един ден си на върха, в следващия на дъното! И кой знае кога нещата ще се преобърнат? Има ли някаква написана рецепта за бъдещето, по която да се водим, която да ни подготви? не, от личен опит знам, че човек никога не е подготвен за лошото. То винаги ще го хваща на тясно, винаги ще го изненадва и покрусява. Никога няма да свикне с него, защото в съзнанието му винаги ще гори един малък пламък надежда, че след всяка буря изгрява дъга. Само че, често бурята продължава прекалено дълго, а надеждата все повече намалява, както и намалява волята за борба с тази неуморна стихия.....

/Дидо, получаваш Опит-8, Сила-5, Ловкост-7, Воля-10/

СТОП НА ИГРАТА НА САША!