Кабинета на предводителя

Някои го наричат полу-бог. Като че ли той съчетава в себе си най-доброто от човешкия и небесен свят. Мълниеносни рефлекси, изключителен интелект и разбира се свръхсетивност. Възприятията му долавят много повече отколкото всеки друг човек. Никой не знае от къде идва. Един ден просто се появи във факултета. Без да полага изпити, без одобрението на другите, той стана предводител - но никой не се усъмняваше в уменията му да води другите, затова и никой не наддаде глас срещу него. Името му е Евенстийл Елрон и тук се спазват неговите закони.

Лицето ми пламна при мисълта, че този глупак остави превозът ни да избяга. И не само, но с него си отиде и материалът за онзи проклет ковач. Като се сетих направо ми идеше да го хвана за гушата и да стискам и да стискам и да стискам докато.... Аз да не съм му бавачка? За това ли ме извика? За да може някой да му оправя проблемите? Що за търговец е изобщо?
-Качваме се! - заповядах и потеглих нагоре към сградата, следвана от Елрон. - Ако искаш идвай, ако не се връщай.
Оар постоя малко на място, осмислящ намеренията ми и после просто ни последва. Нямаше голям избор, явно не искаше да губи и компанията си.
Изкачвахме се по коридорите, докато стигнахме първият официален етаж. После гилдмайстора ни поведе към него, докато не стигнахме до една врата в дъното му. Направи ми впечатление голямата разлика в стила. Но не си отворих устата. Той отвори вратата и ми даде път да мина.
-Благодаря.
Вътре беше семпло, ненатрапчиво, даже приятно. Светлите цветове преобладаваха и успокояваха погледа ти.
-Настанявайте се.
Седнах на едно кадифено канапе. Дъртака понечи да се настани до мен, но му хвърлих такъв заплашителен поглед, че той само се засмя сконфузно и седна на един от свободните столове. Не исках да ме доближава, още по-малко пък да усещам аромата му. Остана ми само да чакам развоя на събитията. Ако зависеше от мен щях да остана и да пренощувам тук, но нали имахме камили за проследяване и улавяне.

Докато двамата му гости се настаняваха, Евенстийл се захвана да нагости гостите си. Нямаше много време да готви (не че го правеше) или да приготвя изкусни ястия, за това се насочи право към напитките. Взе шест малки чашки за шотове и в тях отля загряващ ликьор почти до върха им. Нареди ги на малка дървена дъска и ги поднесе към масата.

- Това е за вас. Ще ви загрее хубаво преди пътуването. Сега, ще донеса и кафе, което да ви държи будни.

На няколко метра от него, в кабинета му имаше термос с топла вода. Гилдмайстора обичаше винаги да има топла вода в кабинета си, случайно ако му се припие кафе, да си направи. Точно това и щеше да завърти сега. Взе две високи порцеланови чаши, наля в тях топла вода до върха, капна няколко капки сметана в тях, захар и по една голяма лъжица разтворимо кафе. После се приближи към масата и намери място за двете чаши. Това бе малко трудно, като се имаше на предвид отрупаната с гощавки маса. Имаше от всичко. Бисквити, бонбони, сладки, соленки...Ако човек застанеше до масата и погледнеше на нея, можеше да изброява цял ден.
Оар побърза да вземе чашата си, премръзнал от дългия път. Разбърка напитката.
- Ммм, разтворимо кафе ли виждат очите ми?
- Да.
Търговеца почти навря носа си в напитката и вдиша дълбоко.
- Ооо...какво качество! - възкликна той.
- Хах. Виждам че разбирате от стоки. А всъщност, какво точно ви води към Найтмер? И как вие двамата сте се озовали заедно? Имам предвид...като ви гледам, не си приличате много. Ти, примерно ми приличаш на някакво тъмно създание. Определено не си човек и не се кланяш на Елисандра, както примерно прави той. Прав ли съм?
Търговеца кимна одобрително.
- Аз по работа, а тя...дойде при мен случайно. Искаше да си набави алкохол от мен, но нямаше как да и обърна внимание, защото се приготвях за път. И, за това я взех с мен.
- А трябва да пристигнете утре сутрин. Така ли?
- Трябваше...
- А, какво ще правите в Найтмер?
- Търговия. Носех метал за изработване на мечове.
- Интересно...какъв точно?
- Няколко вида стомана, за изработване на леки оръжия.
- Ако искате, мога да ви помогна.
Оар погледна въпросително към гилдмайстора, който стоеше кротко близо до масата и говореше със съвсем спокоен тон.
- В какъв смисъл?
- Оръжия, приятелю. Аз ще те снабдя с всичко от което имаш нужда, а ти после ще ми го върнеш.
- Но...
Червенокосия не приемаше отказ. Той се присегна с ръка към лицето на мъжа и го прекъсна:
- Някой ден, така ще си загубиш репутацията. Знам, че няма да избягаш. Само по дрехите ти, мога да преценя, че разбираш от това с което се занимаваш. Ето, вземи това...
Гилдмайстора бръкна в джоба си от където извади връзка ключове.
- Преди да тръгнете, използвай първият ключ. Долу при входа е склада на базата. Вземи всичко, от което имате нужда.
- Ами, трябва ни метал, кожени...
- Не,не,не! Не ми давай обяснения. Имам ти доверие!
Всъщност, гилдмайстора правеше всичко заради момичето. Виждаше по изражението и че изобщо не и се стои с този нехранимайко, а и начина по който му се скара заради камилите, го накара да им помогне.
- Починете си и когато сметнете за добре, тръгнете.
Елрон заобиколи покрай масата и се настани на канапето до Ния. Наведе се леко към нея и и прошепна в ухото.
-Сигурно разбираш, защо го правя. Ако имаш някакви проблеми, направи така че да разбера!

-Сигурно разбираш, защо го правя. Ако имаш някакви проблеми, направи така че да разбера!
Кимнах му сдържано:
-Благодаря ти. Спокойно, проблемите са ми специалитет. Не беше длъжен да...
Той повдигна ръка и ме спря.
-Напротив. Така го почувствах. А и това ще ти даде повод да се върнеш някой ден, нали.
Усмихнах се.
-По-скоро отколкото си мислиш, ако съм добре дошла.
Евенстийл положи пръст върху устните ми и погледна към шашнатият от помощта му, Оар. Дръпнах пръста му.
-О, изобщо не ме интересува. Той не ми е баща.
И без да очаква, мислейки, че ще поддържаме анонимност, го хванах за лицето и впих устните си в неговите. Целувката беше продължителна, топла, страстна и мека, напомняща ми за случилото се преди час и нещо. После го пуснах и се доближих до ухото му:
-Вие наистина сте нещо гилдмайстор Евенстийл Елрон.
-Вие също, г-же Ния, появила се от нищото.
-Не от нищото, драги. Само от пустините.
Изправих се, грабнах един шот и го изпих набързо, като тряснах малката чашка в дървената плоча.
-Хайде, Оар, нехранимайко. Да потегляме, нямаме време.
-А, да добре.
Той се сбогува с предводителя и тръгна по коридора. Останала до вратата, се обърнах към красивият мъж. Понечих да сваля връхната му дреха, която ми беше дал, но той не ми позволи.
-Задръж я. Скоро ще преминете в Корнор, а там е кучешки студ.
-Не знам колко пъти ще се наложи да ти благодаря тази вечер.
-Не е нужно. Само обещай, че пак ще те видя.
-Обещавам.
Целунах го отново, държейки брадичката му с една ръка, после го пуснах, усмихнах се потайно, врътнах се и изхвърчах от кабинета му, настигайки търговеца, който вече тършуваше във въпросният склад, търсещ нужните му материали.
-Готова ли си да тръгваме?
-Вече да.
-Все още не разбирам защо ни помогна.
Потупах го по рамото, като някое неразбиращо дете.
-Не ти и трябва старче. Не ти и трябва.....

Широкият кабинет бе изпълнен с миризмата на сутришна свежест и благоухание на цветя. През нощта бе валял слаб дъждец, който пропи в почвата и тревата и сега тя достигаше даже и до вътрешността на стаите с гилдията.
Евенстийл Елрон седеше на почетното си място и чакаше загледан в една бяла рокля, която намери захвърлена до страничната стена на портата. Все още носеше нейният аромат, запечатал се в плата. От време на време прокарваше пръстите си през нея и се усмихваше неволно. Дали щеше да я види отново? Дали щеше да изпълни обещанието си и да се върне, както каза? Силно се надяваше. Не знаеше нищо за нея, но начина по който се появи, по който вършеше нещата с устрем, смелост и непоколебимост му направи силно впечатление. До толкова, че за първи път да наруши правилото си за изчакване и да се хвърли в тази вихрушка от синя коса, бледо лице и малко стегнато тяло, което се оказа доста по-жилаво и издържливо, отколкото очакваше.
Мислите му бяха прекъснати от първите пристигнали или по-точно Тринити и Неш Валънтайн. Преподавателите на гладиаторите влезнаха безшумно и затвориха вратата след себе си.
-Добре какво е всичко това? - попита нетърпеливата жена, която нямаше голямо желание да прекарва времето си в обсъждане на някакви планове. Учениците й я чакаха.
-Нека се съберем всички.
Не чакаха дълго. Само след няколко минути в кабинета пристигнаха и елфските отговорници, а след тях вървеше и Раян, който така и не разбираше какво прави тук. Когато всички бяха на лице, Елрон се изправи и ги проследи с поглед един по един. Общо седем от най-важните членове на Фрей-Филт, стояха пред него, изправени гордо, очакващи наставленията на богопомазаният си главнокомандващ, на който всички се осланяха и вярваха сляпо. А и имаше защо. Никога преди Памуковата планина не е разполагала с толкова опитен водач. Макар човек, той надмина дори Шао Кхан, който винаги щеше да бъде с гилдията духом и да я пази, когато се наложи.
-Така, сега когато всички сме тук нека ви кажа защо ви събрах.
Красивият гладиатор, извади един малък куп с писма, завързани красиво със златна нишка, образуваща панделка и ги развърза.
-Знаете, че е края на лятото и по това време на годината Феникс формират ежегодният си бал.
-Дойде ли времето за него? - възкликна Старк. - Почти бях забравила за него.
-Те не са забравили за нас. Както е известно, двете държави са в идеални и повече от приятелски отношения. Както винаги сме поканени за гости.
-Кой друг е поканен? - попита Валънтайн.
-Кмета ще ходи. Кралицата и питомника й отказаха.
-Хах, нищо чудно.
Елрон се намръщи.
-Това не е наша работа.
-Как да не е? - разгори се Съни. -Откакто тази проклетница седна на трона не прави нищо. Само си развява дългата коса и се въргаля с онзи мъртъв глупак в леглото.
-Съни!
-Какво? Така си е. Трябваше да приемеш поста, вместо да го оставяш на тази вещица.
-Съни, това е достатъчно!
Красавицата се намуси и млъкна. Но беше права. Гориоен щеше да завлече страната надолу и всички го вътрешно го усещаха. Но сега не бе времето да се мисли за това. На преден план, беше поканата от Сто Слънца, която нямаше как да откажат, поради държавни и стратегически причини. Гилдмайсторът почна да подава поканите на всеки един от тях. Когато стигна до Тринити, тя не протегна ръце.
-Съжалявам, но не мисля да ходя. Баловете не са за мен. А и някой трябва да остане да наблюдава гилдията.
-Присъединявам се! - побърза да се намеси учителката на елфите. - И на мен не ми се ходи. Дълги кичозни рокли, високи обувки, поклони и церемонии. Не мерси.
-Не може никой да не отиде. - контрира ги предводителят.
-Мъжете да заминат. На тях не им пречи да се правят на клоуни.
Евенстийл се намръщи, но прие отказа им. Бяха прави, все някой трябваше да остане тук и да държи нещата под контрол.
-Добре, двете оставате. Но само двете. Останалите заминаваме.
-Кога е бала?
-След два дена. Утре вечер тръгваме. Раян...
Чак тогава шефът се обърна към него. Достигна му и му подаде едно от писмата.
-Ти също си поканен.
-Аз?
-Да. Поканата е от братовчедка ти, Роза. За жалост Арманд отказа, поради лични причини.
Младежът взе плика и го отлепи. Извади белият лист и го разгърна.
Братовчеде, Раян. Това е лична покана за таз годишният бал. Татко няма да идва, но ти ела. Ако не го направиш, ще дойда и лично ще наритам кльощавият ти задник. Липсваш ми, не сме се виждали от много време.
ПС: Доведи си и дама. Гледай да е хубава.
С много обич, принцесата на Илион!
Момчето се усмихна. Тази Роза....голяма пакост беше. От колко време не я е виждал? От погребението на Лаура. В главата му нахлуха лошите спомени от смъртта на по-голямата принцеса, която бе убита толкова жестоко и брутално. Тя бе цветето на държавата и ако не беше покрусена толкова без време, чичо му все още щеше да е крал. Но той избра да се оттегли, обладан от мъката и сега единственият престолонаследник от елфите остана Роза. Малката шматка винаги го е разсмивала. Добре, ще отиде на този бал и двамата ще се отдадат на наваксване и веселие, поне за една вечер. Колкото до дамата....вече знаеше, коя ще е тя. Имаше само едно момиче, което би поканил за придружител.
-Общо взето това е. Балът ще е маскен, така че се запасете с костюми.
-Хахаха, ти като какво ще се облечеш, Тайлър? Като папагал? - избазика го Съни.
Той само й махна нехайно и пропусна да отговори на ядливостта й.
След като всичко приключи и нещата бяха изяснени, учителите и няколкото важни поданици бяха освободени и почнаха да се изнизват от кабинета.
Останал сам, Елрон отиде до прозореца и се загледа през него. Навън животът кипеше и учениците му свободолюбиво и жизнерадостно се занимаваха с задачите си. Усмивка се разля по лицето му. Всичко тук му бе толкова милно. Щеше да ги защитава с цената на всичко. Надяваше се само Ив да знае какво върши и този бал да не се окаже предпоставка за влошаване на вътрешният мир на Феникс. Но той не се съмняваше в лидерските й способности. А ако имаше нужда от помощ, винаги щеше да й я предложи.
Извърна се и отново се загледа в магическата рокля, лежаща на бюрото му. Още една въпросителна, за която нямаше отговор.....

Когато изкачих върха на планината и пред мен се откри гледката на голямата и величествена сграда на Фрей-Филт, слънцето вече не се показваше от хълмовете, а нощта бе пуснала плавната си пелерина. Избих всички драматични мисли от главата си. Не исках да ме вижда така. Не го заслужаваше. Не заслужаваше и мен, можеше да се опетни от такива като мен, но това е друг въпрос. Дълбоко в себе си се надявах, че щом веднъж ме е взел, може би вижда нещо повече от мен. Може би, все пак е по-мъдър. Спрях да мисля. Нямаше смисъл, а нямаше и време.
Закрачих по коридорите, преминавайки всички онези врати, които се изреждаха по пътя ми като ненужни дупки, издълбани в стената. Ето, че достигнах и неговата.
Насилих се да се усмихна и да залича следата от всички онези негативизми. Май се получи или поне така мислех. Свалих мантото му от гърба си, хванах го с една ръка и.....почуках.
Миг на затишие и ето, че дървената врата се открехна широко. Пред мен застана Елрон, който се изненада от спонтанната ми поява. Бях му казала, че ще се върна, но не и кога. Една малка изненада. Надявам се добра.
-Здравей, страннико. - не свалях усмивката от лицето си.
Като го гледах, тя малко по малко придобиваше реална и искрена форма.
-Нося ти палтото. Благодаря ти, свърши ми много полезна работа.
Подадох му го, а той все така стоеше безмълвен. Хвърлих поглед в кабинета и забелязах, че на бюрото му беше поставена бялата ми рокля от онази вечер. През очите ми преминаха няколко искри. До някъде бях трогната, до някъде скептична. Дали наистина не пази само този хубав спомен? Дали наистина всичко не е просто красивата бяла рокля?
-Запазил си я?
Той се обърна и я видя.
-Да.....
Сега седях на прага му и чаках. Чаках да разбера дали щеше да ме покани, приеме или да затръшне вратата пред лицето ми. Ако беше второто нямаше да се учудя, ни най-малко. Всъщност щеше да е по-логичното решение. По-умното. Кой знае....

Върнахме се в кабинета му, скрити от тъмните коридори, така че мокрите ни тела нямаше да станат обществено достояние на никого. Държахме дрехите си, смачкани на топка и вървяхме на пръсти, безшумно, преминавайки през различните врати, докато стигнахме неговата. Той ми отвори и ме прикани да вляза първа. Какъв кавалер. Такива рядко се срещаха в пустините, ако изобщо ги имаше.
-Благодаря.
-Моля.
Престъпих прага на кабинета му и забих погледа си в хвърленото му манто. Онова, което аз носих в период на няколко дни. Усмихнах се носталгично. Неговото манто и моята рокля разделени от един под.
-Мога да ти предложа кушетката. Знам, че не е много широка, но ще се съберем.
Поклатих отрицателно глава.
-Не....На пода е идеално.
-Сериозна ли си?
-Напълно.
-Хах, странна птица си ти, Ния.
-Това май го уточнихме. - усмихнах се и се запътих към бюрото.
Взех бялата рокля и я хвърлих до палтото. Оставих собствените си дрехи на малкия диван и легнах гола върху нахвърляните дрехи.
-Няма ли да дойдеш?
Той клекна и двамата се сгушихме в двата различни плата, милващи телата ни. Бяха перфектните завивки - меки, топли и красиви. Той прокара ръка през косите ми и се загледа в очите ми.
-Знаеш ли, че зениците ти почти не се виждат от цялото това черно?
-Грозно ли е?
-Не. Удивителни са. Никога не съм виждал такива черни очи. Като бездни са.
-И това е хубаво?
-Носи своят чар.
-И ти си странна птица, Елрон.
Целунахме се и след малко се потопихме в сънищата. А такива за мен нямаше. Нощта ми мина спокойно. Заспах като труп от насъбралата се умора. Отспах си за всичките тези дни, в които дремнах едва едва три часа общо.
Когато се събудих бях завита с роклята, а от Евенстийл нямаше и следа. Надигнах се и се хванах за главата. Малко мим беше трудно да асимилирам ситуацията. Бях като махмурлия и ми трябваха близо десет минути да избистря умът си. Огледах стаята. Бях сама. Къде ли е отишъл? Изправих се, взех мантото му и го обвих около тялото си. То стигаше чак до ходилата ми и закриваше голата ми плът. Повъртях се малко на място. Отворих прозореца, за да влиза въздух, а после застанах пред бюрото и се облегнах на него.
Изведнъж вратата се открехна и погледа ми се заби в нея, предполагайки, че е той.
-Евен....
Но на прага не се появи той, а една хубава, млада руса жена, елф, с телесни татуировки по ръцете и раменете.
-А?! - възкликна тя като ме видя и придоби учуден, а после игрив поглед.
Стоях като вкаменена. Не знаех какво да направя. Как да реагирам. Не знаех каква е, нито мястото, което заема в обществото.
-Търся Евен. - каза тя с похотлив, леко вулгарен поглед.
-Няма го. Вие сте...?
-Аз съм Съни. А ти?
-Ния.....
Мисли, мисли....
-Новата камериерка. - изпуснах най-голямата глупост измислена някога.
-Виждам. - усмихна се тя.
Идеше ми да си разбия главата в стената. Дано по-бързо се появи и ме измъкне от тази ситуация. Дано, дано....

Съни бе красива, но бе известна и със закачливия си нрав, дай и забавление и тя ще е първа на опашката.Когато влезе в стаята на гилд майстора в първия момент едно момиче с манто и объркан вид, но след като асимилира ситуацията, видя много повече, видя възможност за поредната си щуротия.
Навлезе в помещението с приветлива усмивка като започна да се върти около Ния и да я изучава...разбира се, че в този вид нямаше как да е камериерка, но щом се бе представила за такава, Съни щеше да и даде възможност за изява.Облегна се небрежно на голямото бюро:
-Камериерка, казваш?
-Да..-потвърди Ния като вече съжаляваше за глупостта си.
-Странна униформа...но такъв си е нашия шеф, би дал връхната си дреха и на една камериерка..щедър.
Девойката започна да се шляе из стаята:
-Ами тогава нека те запозная със задълженията ти, скъпа..Те започват от тази стая, не искаш още от първия ден да му станеш трън в очите и да се изложиш, нали?Тогава защо не вземеш да разчистиш тази бъркотия.
Ния я гледаше невярващо, наистина ли щеше да я накара да чисти?Но ако искаше образът в който се бе вкарала да е пълен, явно трябваше да го направи.
Съни отиде до един шкаф, отвори го и отвътре измъкна чифт гумени ръкавици и препарат за почистване и грижливо ги постави пред новата служителка:
-Ето, като за начало можеш да оправиш леглото, а след това да се заемеш и с праха.Аз ще съм тук и ще ти правя компания..не се притеснявай, Евен ще се позабави.-изчурулика момичето като се виждаше, че не искаше да я унижава, а просто да си поиграе.

Да чистя??!!!!! Моля!!!!! Е бах мама му. Само това ми липсваше. Идеше ми да хвана парцала и да я замеря с него. Виждах подигравката в очите й или може би не беше точно подигравка. По-скоро искаше да се посмее на нечии чужд гръб, в случая на моя. Явно беше някаква важна клечка тук, най-вероятно учителка, а аз не исках да се издавам, макар че, кого залъгваме? Виждаше се от светлинни години, че през нощта съм се развихрила по пода с предводителя, но думите бяха казани вече и нямаше връщане назад. Дали можех да й тегля майните? Да, много лесно, но така само щях да създам впечатлението, че Евен, както го нарече тя, спи с простакеси. Бях груба, но не и проста.
-Може ли първо да се облека?
-Ама разбира се. Бъди мой гост.
Тя седна на канапето и се вторачи в мен.
-Хайде, какво чакаш?
-Пред теб ли?
-Срам ли те е? Все пак съм жена като теб. Или имаш нещо под мантото, което аз нямам?
Сбърчих вежди и пуснах наметалото на земята. Останах чисто гола пред тази блондинка, но нямах време за свян или подобни лигощини. Взех дрехите си и почнах да се обличам. Намъкнах се в бельото, после полата, ботушите, а накрая и потника. Не пропуснах да окача всичките си висулки и кожени каишки на врата си и когато бях готова с неохота се дотътрих до ръкавиците и тубата с препарат. Нахлузих ги с нежелание, взех парцала и сипах малко от белината отгоре му. Отидох до един от рафтовете и почнах да го бърша.
-Майко. Май наистина не е чистено скоро тук.
По белият плат остана черна ивица от прах.
-Даммм....все пак нямаме камериерка от няколко седмици. Добре, че си ти да спасиш деня. - смееше се тя.
Кипна ми, обърнах се ядно, махнах ръкавиците и ги хвърлих на земята.
-О, така ли? - извиках, пукайки кокалчетата на пръстите си. - Ей сега ще видиш как чистя аз.
Бях го правила и преди и то с много по-голямо помещение, така че този кабинет с нищо нямаше да ме затрудни. Разперих ръце и магията ми почна да блика от порите на възглавничките. Обхвана обстойно стаята, попивайки във всяка една негова част. С едно по-рязко повдигане на ръцете, тя изтръгна цялата мръсотия, а тази която се бе загнездила в мебелите и падналите вещи ги преобърна и нареди в реда, в който би трябвало да са. Всичко отне максимум минута. В единият момент черната енергия рееше във въздуха, а в следващия - ПУФ, всичко блестеше.
Изтупах длани една в друга, сложих ги на кръста си и доволно се обърнах към Съни!
-Ето така се прави! - усмихнах се гордо.

Съни стоеше с леко полуотворена уста, наблюдавайки цялата игра на асасинката. До сега бе виждала всякакви щуротии от страна на ученици, но не и такива.

- О, Елис! - сепна се в първия момент русокосата. - Ти на това, камериерка ли му викаш? Всичкото...не може да бъде. Не си тукашна, нали? Добре де... в началото се усъмних в това че Евен е наел момиче да чисти и реших че си просто за негово забавление тук. Но...той никога не би направил нещо с момиче от друга раса. Тц, не! Твърде принципен е!
В този момент се появи и самият той - Евенстийл Елрон. Стоящ на прага с две чаши кафе в ръка и глупава усмивка на лицето.

- А, ето го и него - подвикна г-ца Старкс към предводителя - О, и носи кафе на малката си...камериерка.
- Камериерка? Какви ги говориш, Съни?
- Ами...момичето зад мен. Така ми се представи. Въпреки че ми се видя с доста липсващи дрехи в началото, преди да започне да чисти...
Евенстийл сбръчка вежди и погледна към Ния. Тя стоеше с безизразно лице чакаща да види първата реакция на мъжа срещу нея.
А Евенстийл се приближи с малката си усмивка към учителката. Спря се на около метър от нея, ухили се още по-широко и започна бавно да се приближава към нея.
- Ако...още...един...път...те...видя...да...я...закачаш...ще...те...заточа...в...пустините...
С всяка крачка към нея, червенокосия се приближаваше все повече и повече. Накрая, се намираше на няколко сантиметра от устните и. Но, не...нямаше да я целуне. Той не изпитваше нищо към малката русокоска, но факта че тя се опитваше да се шегува с Ния, не му бе никак приятна.

- Абсурд. Няма как да ста...
- Сигурна ли си, Старкс? Нали знаеш кои командва тук? Не мисля че някои има изобщо правото да ми държи сметка какво правя, с кого го правя и къде го правя. Ако щем, ще дойдем дори в твоя кабинет и ще го направим където си поискаме. На бюрото ти на което, стоиш по цял ден...на канапето на което, обичаш да си почиваш...
- Евен, спри!
- ...върху малката масичка на която, всеки ден пиеш кафето си...
- Спри ти казах! - извика русокоската в очите му
-...дори на стола в които, удобно сядаш всяка сутрин...
- Ааааа....
Жената изкрещя ядно и в следващият миг присви ръце и избута рязко назад предводителя, които почти бе опрял тялото си в нейното. Ядосана, тя се запъти към изхода на стаята и изчезна след броени секунди.Елрон чу сладкия смях на асасинката, а след него и той се засмя. Обърна се към нея и наистина видя малката и злорада усмивка, която се бе появила на лицето и.
Гладиатора се приближи към нея и я целуна нейно, като едва докосна устните и.

- Добро утро...
В следващия момент, красавеца и подаде едната чаша с кафе в ръцете, като все още я гледаше като влюбено дете в черните като катран очи.

Смехът ми се разнесе гърлен из помещението. Добре я насоли, но няма да крия, че всичко това беше някак си забавно. Поех чашата с горещо кафе, сега ми трябваше и една цигара и закуската ми ще е на лице.
-Добро утро. - отвърнах тихо като поех целувката му.
-Надявам се, Съни не те е изплашила.
-Неее... даже е малко сладка. Е, позволих си своеволието да изчистя кабинета ти. Може би наистина трябва да си наемете камериерка.
Той се огледа и видя, че всичко свети от чистота. Леко сбърчи вежди уж строго, но погледа му показваше, че реално не е ядосан.
-Ти не си тук, за да чистиш.
-Спокойно, нищо работа. Отне ми минута.
-Хах какво друго криеш в тази твоя магия, за което не знам.
Повдигнах рамене.
-И аз не знам още. Надявам се да е много.
-Сигурен съм.
Двамата седнахме около бюрото му, за да си поставяме някъде чашите, запалих цигара и дръпнах първата доза никотин за деня си.
-Не те ли дразнят?
-Не. Ако друго не ме убие, те ще го направят. Но поне ще е приятна смърт, хахаха.
-Пороци.... - усмихна се той и отпи от кафето си.
-Всички имаме по един-два такива.
-Правилно.
-Какви са твоите? - попитах го с любопитство.
-Кой знае. Хубавите жени може би. - намигна ми той, което ме накара да се усмихна за пореден път.
-Ще го приема за комплимент.
-Така и трябва. Ния....до кога мислиш да останеш?
-Ха! Гоните ли ме гилдмайсторе?
-Точно обратното. Чудех се дали не искаш да поостанеш още известно време.
-Колкото и да ми е приятно не мога. Ще трябва да си тръгвам, след като изпия кафето си.
Физиономията му малко помръкна.
-Еййй....
Изправих се и седнах в скута му. Вдигнах главата му към мен и го целунах.
-Нали ти казах да не се влюбваш?
-Не съм, просто....
-Просто ме харесваш.
Той не отвърна.
-Аз също теб, но....трябва да се прибирам. Напуснах страната без да се обадя на никой. Учителката ми сигурно вече е организирала хайка да ме търси, а и шефът ми чака да му занеса стока. Не мога да отсъствам толкова дълго.
-Май си правиш каквото искаш, а?
-Май. Нямам приятели или близки, с които да се съобразявам и се опитвам да извлека най-доброто за мен от ситуацията без да се задълбочавам в излишна привързаност.
-Не си ли самотна?
Погледнах през прозореца.
-Може би малко. Но така съм устроена.
-Винаги можеш да се промениш.
-Не мисля, Евен.
-Защо?
-Просто така го чувствам. Не мога да ти го обясня.
-Разбирам.
Обърнах се към него и се усмихнах.
-Казах ти, че няма да те забравя. При първата възможност ще те посетя, а ако до тогава си си намерил някоя красива принцеса ще разбера и ще си тръгна без да ти правя проблеми.
-Едва ли това ще стане.
-Защо? Ти си чудесен човек.
-С много отговорности. Благото на държавата е на първо място.
-Това е благородно себеотдаване. Не мога да кажа, че важи и за мен. Моята борба е лична, за всекидневно оцеляване.
Елрон загърна един непокорен кичур зад ухото ми.
-Кой знае. Може би някой ден ще намериш и нещо друго, за което да се бориш.
-Може би. Един ден.....
Така в приказки и опознаване, след час, може би по-малко, чашите бяха празни, а от кафето нямаше и следа. Това бе моят знак, че е време да тръгвам. Събрах малкото си принадлежности, дооправих се и двамата поехме надолу Щеше да ме изпрати до входа. Искаше му се дори до града, но не му позволих. Така само щеше да направи раздялата по-трудна.
-Заповядай. - поде пак да мина преди него.
-Давай напред.
Той тръгна по коридора. Преди да затворя вратата след себе си, се извърнах за един последен път. Очите ми се забиха в бялата рокля, прилежно сгъната на облегалката на канапето. Несъзнателно една блага усмивка се описа по устните ми. Затворих клепачи и поех аромата на тази стая. Щях да го отнеса със себе си в дюните, където щеше да се разлее и да достигне жаркото слънце. Затворих, а стъпките ми отекоха по коридора глухи, тихи, сбогуващи се.....

Една ръка напъха внимателно ключ в ключалката, с ехидна усмивка. Зад нея стояха чифт очи и се оглеждаха на всички посоки, за да са сигурни, че никой няма да ги види.
-Сигурна ли си, че няма да забележи?
-Естествено бе. Стига се коси. Той почти не ги използва.
-Ако усети липсата ще има да ни се вика.
-И какво от това? Те са на бал. И ние заслужаваме малко забавление.
Ключалката изщрака и вратата се отвори под натиска на ръката. В кабинета на предводителя се шмугнаха двете останали тук учителки и веднага затвориха след себе си. Светнаха лампата и се огледаха.
-Хах, откакто онази чужденка дойде тук, наистина е доста по-чисто.
-Коя чужденка?
-Оная бе. Със синята коса.
-А тя ли?
Съни закрачи с котешки стъпки и злояда усмивка, която предвещаваше някоя пакост. Застана пред един голям шкаф и го отвори.
-Бинго!
В него бяха наредени десетки бутилки пълни с разнообразен алкохол. Русокосата красавица взе една пълна с бренди и две ниски чаши. Обърна се и ги поклати пред лицето на колежката си.
-Време е за партиии...
-Ако ни хванат можем да си изпатим. Знаеш, че Евен не обича да му се влиза в кабинета.
-Ти пък от кога стана такова шубе? Кокошкааа. Ко-ко-кооо - почна да й се подиграва елфката.
Тринити се намръщи, присегна се и сграбчи една от чашите.
-Дай ми я.
-Така те искам, слънце.
Двете седнаха на земята и отвориха бутилката. Старкс наля в чашите, чукнаха се и отпиха по няколко големи глътки.
-Мммм.....първо качество.
-Най-доброто за нашия гилдмайстор.
Двете жени прихнаха да се смеят. Алкохола се стичаше, те пиеха и се веселяха. Съни пусна тиха музика от грамофонната плоча и почна да се клатушка в такт.
-Обичам почивните дни.
-То не се води точно почивен.
-Какво, преподава ли ти се? Малките зубърчета ще минат и една вечер без нас.
-Даа...не ми се преподава. Нека пием.
Кехлибаровата течност пак почна да се лее, а двете не спираха да си припяват, подпийват и да бутат предмети и принадлежности от рафтовете и бюрото. Скоро, пияни до козирката те решиха да се маскират, все пак останалите бяха на маскен бал, нали? Изровиха гардероба на Елрон и почнаха да навличат дрехите му.
-Какво ще кажеш? Отива ли ми? - обърна се блондинката навлякла един от панталоните на шефа си.
-Изглеждаш абсурдно.
-Хахаха, така ееее......Признавам, че сладкото дупе на Евенстийл го изпълва по-добре.
-Ти си непоправима. - заклати глава гладиаторката.
-Хиииии.... - озъби се само рейнджърката и продължи да се налива.
Забавления там, забавления тук. Кой както може....