Ресторант "Кума-Кума"

Сестрите Алис и Мария Кума държат най-изисканото заведение в града. Всичко е в червено кадифе, масите са постлани със снежно бели покривки, обслужването е перфектно и цените са над средното. Всички са възхитени от способността на младите девойки да движат цял ресторант сами.

Мария (със синьото) и Алис (с червеното)

Озоваха се обратно на улиците. Конете си стояха все така спокойно и кротко, а Доби рееше из въздуха. Никой не се беше опитал да ги открадне. Те подхванаха юздите.
-Како нека хапнем преди да продължим, а?
-Така да е. - съгласи се сестра й и тръгнаха пеша по калдъръма, подканващи животните след тях. Повечето хора им кимаха и им се усмихваха. Момичетата отвръщаха на любезността им. Не се бяха прибирали от много време, но навиците им се бяха запазили. Едно малко момиченце на не повече от пет дотича до тях, изчерви се и подаде на Аш една голяма, зелена, лъскава ябълка. Стисна ръчички пред устата си и след като големия, красив батко й благодари избяга в една от уличките засрамена, но и горда.
След известно време стигнаха до един от най-добрите ресторанти в града - Кума-Кума. Завързаха поводите на конете от страни и влезнаха вътре. Интериора беше изящен. Имаше хора, но не много. Седнаха на една свободна маса и едно младо момиче - красиво, с дълга бляскава черна коса и маслени очи дойде да ги обслужи. Роклята й стигаше до земята и съчетаваше черния с червения цвят.
-Добър ден, името ми е Алис и аз ще бъда вашата хостеса за деня.
Момичето се обърна и тогава видя жената.
-О...принцесо това сте вие?
Девойката направи реверанс с покланяне и на главата.
-Извинете, не ви познах веднага.
Роза беше заминала от Илион на ранна възраст и не всички я познаваха, но Лаура беше добре известна по тези места.
-Няма нищо, Алис. Не си виновна. Това е сестра ми Роза....
-О и малката принцеса е дошла да ни уважи. - поредния поклон последва. малката много се зарадва на красивата какичка, която й изглеждаше като кукла.
-А това е наш приятел - Аш.
Макар че Алис не знаеше каква титла има момчето се поклони и на него с вежлива усмивка.
-Сър Аш....
На сестрите им стана смешно при това наименование и едвам се сдържаха да не се засмеят, но не искаха да развалят създадените илюзии на собственичката.
-Аз искам една крем супа от зеленчуци и варени картофи моля. - поръча си нетърпеливата и гладна Роза.
-За мен змиорка с варен ориз и уасаби. И една чаша минерална вода.
-Разбира се. А за вас, сър Аш?
-Да сър Аш... - присмехулно се обърна към него Лаура. - Какво ще желаете. -Жената се шегуваше с него, но искрено и без капка злоба.

- Гледам че наблягате на средиземноморската кухня.Нека да бъдат за мен задушени зеленчуци, панирани пилешки хапки, 4 питки хляб и една кана вино.
Щом ще се приготвяме като за война, нека се храним като за преди такава.
Докато чакахме поръчките си, изпитах огромна нужда да отида до тоалетната.Поогледах се примерно къде може да са те, ала накрая се ориентирах.
Изправих се и поставих ръка на гърдите си.

- Извинете ме мили дами, но Сър Аш ще отиде да се срещне с един свой много скъп поданик. - С лек реверанс се поклоних пред тях и най-егоистично тръгнах към тоалетната.Зад мен двете момичета прихнаха в сладък детски смях който огласи заведението.Не се забавих.Нямаше обичайната опашка пред вратата за това минах първи.Измих ръцете си и на излизане хвърлих салфетката в кошчето.Връщайки се до масата, забелязах че храната вече бе сервирана а двете момичета ме чакаха.

- Дами - продължих с шегата с поклон, след като се настаних до тях.Те отново се закикотиха.
Опитах ястието - беше вкусно.Но в чинията на Лаура ми беше доста по интересно.Няколко пъти поглеждах към чинията и с любопитство, когато накрая изпънах ръка с вилица в нея и попитах най-иксрено дали мога да опитам от това красиво изглеждащо ястие.

-Ъх.... - завъртя очи тя. -Ето! - и бутна леко чинията към него. Всъщност очакваше интересна реакция имайки предвид, че уасабито е доста люто и ако си вземе повече ще му изгори езика. Но тя не си направи труда да го предупреди, напротив щеше да се забавлява на гледката. Вярно е, че през миналата нощ се разбираха поне малко по-добре, но това не значеше, че не обича да го гаври, а и мнението й за него не се беше променило - той беше слаб и го осъзнаваше. Добрата му душа никой не я осъждаше, но колкото до способностите му... те бяха друга тема. Както и да е, сега вниманието беше отправено към младежа и любопитството му към нова кухня.

Лаура побутна чинията си към мен, гледайки ме с лека загадъчна усмивка.Явно мислеше че ще полудея след като опитам ястието и, тъй като в него имаше някакъв лют сос.Бях чувал за този вид кухня че не залагат толкова на пикантните сосове, за това и не се стреснах толкова.Все пак, нямаше люти чушлета вътре.
Посегнах към приборите си, като взех лъжицата в ръка.Погледнах към Лаура и видях учуденият и поглед.Явно не подозираше че ще рискувам.Загребах с лъжицата доволно количество от зеленикавата паста, като се образува една добре оформена топка с връх.От единият край на лъжицата малко от ястието се стичаше, за това го поднесох към езика си преди да падне на масата и да омаже всичко.Повдигнах я над лицето си, обирайки висящата храна с език, а след това затваряйки устата си, погледнах пак към нея.Докато Роза сладко похапваше, Лаура ме наблюдаваше като не правеше никакви движения.Чакаше само как ще скоча от мястото си и ще се разтичам из ресторантчето да търся къде да изгася горящата си паст.Е, явно този път лютивото и ястие не успя да ме изплаши.

- М-м-м... не е зле.Като да ядеш картофено пюре, ама плесенясало... - Пошегувах се аз.Наистина, ми се стори приятно на вкус.Леко налютяваше на езика ми, но бе приятно.Единственото странно нещо беше, че изглеждаше като сос.Може би бях сгрешил като гребнах направо от него, ами не сложих преди това от ориза?Това вече нямаше значение, защото вече си бях взел.Поднесох и останалата част от зелената паста към устата си, като я изсипах вътре.Разнесох я по цялата си устна кухина с език, след което преглътнах и почистих всяко местенце от нея.Единствено измежду зъбите ми може би беше останало малко паста.
Усетих как ястието премина през гърлото ми, стигайки бавно по своят път към стомаха.Придърпах зеленчуците към себе си заедно с питките хляб и се подготвих за ядене.Усмихнах се на Лаура и грабнах ножа и вилицата пред себе си.Поставих вилицата между зеленчуците, като с ножа избутах малко от тях върху вилицата.Имаше и от онези сладки черни гъби, които толкова много обичах.Поднесох вилицата към устата си като се наведох леко напред и налапах вкусотията с най-голямо удоволствие.Точно когато металният предмет докосна горната част на езика ми, усетих нещо странно.Коремът ми изкъркори, като предизвика онова повдигане когато си преял.Глътка въздух се издигна през вътрешностите ми, предизвиквайки тихичко оригване.Успях да го овладея като стисках устните си и никоя от дамите не разбра какво направих.Единствено тялото ми леко се повдигна, сякаш хлъцвах.Повдигнах погледа си към Лаура, която вече се наслаждаваше на ястието си като взимаше малко от ориза и малко от зеленият сос и ги хапваше с блаженство.Слава богу, не ме видя.
Преглътнах зеленчуците стоящи все още в устата ми, а след тях се появи ново повдигане.Този път го усетих как преминава през тялото ми.Беше топло.Когато въздуха достигна устната ми кухина и отново се повдигнах леко, разтворих съвсем леко устните си навеждайки глава, за да мога да го изкарам навън.Почувствах се сякаш бях малкият дракон на Роза, но много ядосан и бълващ огън.Издишах тежко и продължих с храненето.Една, две, три хапки и положението все по-бързо се влошаваше.Устата ми пресъхна а трябваше да утоля тази жажда с нещо.Първото което ми хрумна, беше виното.Грабнах каната пред себе си, като налях първо на Лаура, после на себе си.Роза ме изгледа изпитателно, но отсякох :

- А-а-а, не! Ти алкохол няма да пиеш!
Малкото момиченце ме погледна нацупено, но знаеше че не е правилно.
- Наздраве, наздраве - забързах аз, имайки нужда от нещо разхладително.
- Аш, добре ли си?
- Разбира се.Как да не съм - казах аз, опитвайки се да се прикрия зад думите си и отпих бързо няколко големи глътки.

Груба грешка! От течността ефекта на лютото се усили и започна да ме изгаря отвътре.Ставаше все по-зле и усещах как не издържам.Очите ми леко се навлажниха, започнах да дишам по-тежко като забавях храненето си.Опитах с хляб, което помогна но много малко.Налапвах по половин питка в устата си, което ме караше да приличам на онези отровни риби, които се издуват когато някой ги нападне.Но и хлябът свърши, а това беше най-големият проблем.Опитах се да утоля лютото с пилешките хапки, но те не помогнаха.Коремът ми започна да изказва собственото си недоволно мнение, устата ми беше пресъхнала все едно бях бягал няколко часа без да пия вода, а очите ми изглеждаха като на разплакана госпожица - червени и сълзливи.Не издържах!Стисках приборите с такава сила от болка, че имах чувството че ще се счупят в ръцете ми.Ударих леко по масата с тях от яд, което стресна момичетата.Лаура погледна към очите ми, а след като видя дв какво състояние бях се разсмя гръмогласно.Смеха и се разнесе из ресторанта, а сестричката и се присъедини към нея.Дори аз се разсмях, докато очите ми плачеха.Но не от болка, не от яд, ами защото знаех колко глупаво изглеждам пред тях.

- Ама... хич не е смешно! Искаш да ме убиеш, знам аз!Нарочно го направи!- смеех се с тях, разбирайки глупавата ситуация в която бях изпаднал.

-Може би, може би. - завъртя невинно очи Лаура - Но ако исках да те убия вече щеше да си мъртъв драги ми Сър.
Докато нашите приятели се забавляваха на съседната маса се чу скандал. Един клиент - грубоват мъж с дълъг белег по продължението на дясната буза викаше на Мария, сестрата на Алис. Явно посетил мястото за първи път, той беше недоволен от сметката и пренебрежително държеше тон на младото момиче, което кършеше пръсти от притеснение.
-Но господине, такава е политиката ни....
-Не ми говори глупости, малка пачавро. Ще вдигна целият проклет ресторант във въздуха.
Вниманието на всички беше приковано към тях, но никой не се намеси, или по-скоро не знаеше как да се намеси. Всички съчувстваха на момичето, но приеха ролите на странични наблюдатели.
-Ако не престане да й крещи ще му дам да се разбере. - светнаха заплашително очите на Роза. Най-много от всичко мразеше по-силните да мачкат по-слабите от тях.
-Остави на мен. - поде сестра й и се изправи бавно като се опитваше да запази самообладание. Не искаше да избухва на изискано място като това. Тя стигна до непознатия и му заговори настойнически, но спокойно.
-Господине, моля не правете сцени тук. Платете на госпожицата каквото й дължите и напуснете.
Мъжът пламна и скочи от мястото си. Обърна се към нея и я изгледа злобно.
-Ти ли ще ми кажеш, ма.
Грубото му, невъзпитано отношение издразни изключително много червенокосата. При думите му, Мария изпадна в шок. Не можеше да си представи някой да говори така на принцесата на елфите. Макар и нов в този град трябваше да си мери приказките. И все пак Лаура се постара много да не го удуши.
-Пак ви моля да напуснете. - тя го хвана за ръката и я стисна, за да му покаже, че не се шегува.
-Не ме докосвай, паплач такава. - изруга невежата, дръпна рязко ръката си и преди тя или някой друг да се усети й зашлеви силен, звучен шамар. Всички останаха като втрещени. Мъжът не си даваше ни най-малка сметка кого беше ударил току що.

/Аш, свободно РП/

Опитвайки се да озаптя болката в тялото си, почти изпуснах случката която се разрази покрай нас.Докато се бях отплеснал, двете дами на масата се бяха вторачили в някакъв крещящ мъж, който говореше на висок тон към една от сервитьорките.Единственият дръзнал да се намеси в тази ситуация, беше Лаура.Тя скочи от мястото си и се озова пред него, гледайки го с проницателният си поглед.Не успях да чуя нейните думи, но в отговорът му имаше огромно неуважение към Принцесата.Последва хващане за ръката от нейна страна, като отново му каза нещо, ала мъжа си позволи още по-голямо своеволие, като ѝ зашлеви шамар.Всички които познаваха Лаура, дори и тези които бяха чували за нея, замръзнаха по местатa си.Никой не знаеше как да реагира, какво да каже или да направи.Тишината бавно се прокрадна покрай нас, като единствено пукането на огъня в камината я нарушаваше.
Мъжа се засмя самодоволно, начесал мъжкото си его.Знаех че той е обречен на смърт, дори по-мъчителна от тази в деветте кръга на Ада.Способностите на Лаура бяха огромни, а щом се слави и като принцеса на тези земи, може би силата и би граничила с безграничността.Трябваше да реагирам адекватно, по възможно най-бързият начин.Никой не можеше да пипа моята Лаура!
Усещайки паренето в тялото си, се ориентирах по-добре какво искам да направя.Напрегнах енергията си достатъчно, че да предизвикам онези лиани, които се бях научил да призовавам преди няколко дни.Изпратих лъч енергия с мислите си към мъжа, концентрирайки се върху това което трябваше да се случи.Земята под краката му се разнесе, което секна смехът му.Нямаше шанс да реагира по някакъв начин или да избяга.Мислите ми бяха толкова съсредоточени, че в комбинация с яростта че някой е докоснал Принцесата, накараха лианите да се изстрелят от земята като стрели.От двата му края се стрелнаха две по-високи растения, които веднага се увиха около ръцете му, достигайки раменете.Под нозете му паркетът се размести, като почвата бавно започна да излиза нагоре.Растенията ми го държаха здраво за да не може да помръдне.Мъжа се чудеше какво става и само крещеше някой да му помогне.
Лаура все така стоеше пред него, гледайки как бавно пръстта покрива краката му.Първо обувките, после нагоре към коленете, бавно се изкачваше като се трупаше слой по слой.През това време се приближих до тях.Когато мъжът ме видя, започна да крещи към мен за помощ.Пристъпих пред него и го огледах.Стар, грозноват, ухаещ на обор с овце.Външният му вид ме караше да изпитвам погнуса.
Погледнах надолу и видях че пръстта вече бе достигнала нивото на гърдите му като бавно се изкачваше нагоре.Застанах пред Лаура и стегнах ръката си, след което зашлевих един силен шамар на мъжа.Главата му се отмести в страни и виковете му спряха.Само тихият мъжки плач продължаваше да кънти в ушите ми.

- Никой не може да докосва Принцесата!Никой!

Лаура гледаше студено мъжа. Най-малко от всичко очакваше такава намеса от Аш и то успешна.
- Никой не може да докосва Принцесата!Никой!
В гласът му се усещаше гняв от своеволието на странника. Беше готов да го зарови. Лаура постави ръката си на рамото му.
-Остави го! Не си заслужава!
Допирът й подейства на мага успокоително. Той отпусна магията си и пръстта почна да се свлича от тялото му. Тя се прибра в почвата и се затвори така, все едно никога не беше излизала на повърхността.
-А сега напусни. - потрети му жената. Този път грубянът я послуша и уплашено плати дължимата сума. С подвита опашка изчезна от ресторанта. Всички продължаваха да мълчат. Принцесата се обърна и се върна на масата си следвана от Аш. Не му каза нищо. Довършиха обяда си в мълчание заради случилото се. Накрая си платиха въпреки възраженията на собственичките и излезнаха. Време беше да продължат мисията си.

Когато се материализираха, те не бяха вече в собствената си гилдия. Лезандър и друг път я беше водил в Илион, но това е преживяване, което тя не помнеше, а и сега не се намираха на водопада. Сега бяха на прага на един на външен вид изискан ресторант. А когато навлязоха вътре обстановката напълно отговаряше на външната фасада. Червено кадифе, снежнобели покривки, ваза с цветя върху всяка маса, замъглено осветление и две сладки момичета, които пъргаво обикаляха около клиентите и ги обслужваха. Сестрите Кума не обичаха да наемат персонал. Доставяше им удоволствие сами да се грижат за заведението си, както и за хората, които ги посещават. По-малката Мария отиде при тях и ги поздрави като ги поведе към една от свободните маси до прозореца.
-Заповядайте моля.
-Благодаря. - отвърна Арадел, която беше пленена от кокетните им черни роклички и сладките личица.
Момичето им остави две менюта и тръгна да се отдалечава.
-Когато сте готови само ме викнете. - с усмивка им заяви тя.
-Харесва ли ти тук? - започна разговора Лезандър.

Влязохме в един изискан ресторант, покрит с кадифе и стилни бели покривки, които се красяха с малки вази, в които имаше малки декоративни рози.Персоналът се състоеше от две пъргави момичета, които според мен бяха неестествено красиви.Рядко се случваше човек да попадне на чак такава красота и определено радваха окото и се вързваха с интериора.Едно от тях като ни видя, че влизаме веднага ни посрешна и ни въведе в заведението, като ни настани на една маса до големия прозорец.Остави две менюта и една чаровна усмивка и се отдалечи за да не ни пречи:
-Харесва ли ти тук? - започна разговора Лезандър.
Направих още веднъж оглед на мястото за да завърша крайното си мнение:
-Ами, да!Честно казано малкото, което си спомням..не мисля, че до сега някой ме е водил на такова изискано място.Обикновено засядаме в някакво долно кръчме където си навличаме куп проблеми.-засмях се аз.-Поне така стана последния път с Ерик де.
Разтворих менюто и се спуснах по реда на ястията, а те бяха повече от изкусни, заглавията завучаха кое от кое по-апетитно:
-Аз смятам да си поръчам бяло вино, ако на теб ти се пие същото, предлагам направо да си вземем една бутилка, а?
-Звучи добре.-усмихна се той.
Вдигнах ръка за да покажа на момичето, че сме готови с избора и тя веднага доприпка.Определено си заслужаваше бакшиша, помислих си:
-Значи, с господина ще желаем една бутилка бяло вино и за мен едно телешко бон филе с челядинки, средно препечено, също и броколи с четири вида сирена.-усмихнах й се мило аз докато затвярах менюто.
-За мен ще бъде плакиа на плоча с лимон и салата от маруля с авокадо и чери домати.-продължи Лезандър и й подаде менюто.
-Чудесно!-отвърна момичето докато записваше последната поръчка и се отдалечи отново.
Започнах да си играя с една от розите във вазата:
-Предполагам и друг път си идвал на това място, щом избра точно него.Наистина е добро, обслужването е на ниво.
Просто гледах да поддържам някакъв неангажиращ разговор, за да не го уплаша за пореден път и отново да попаднем в един от онези наши скандали....Нямаше да правя нищо без той да ми е показал, че го иска.Просто стоях срещу него и очите ми му се радваха, грееки като тези, които се виждаха през прозореца над нас.

Лезандър се замисли.
-Последно бях тук преди няколко години със сестра си. Знаеш ли, тя малко прилича на теб. Е, не е толкова твърдоглава...
Арадел се нацупи от тази забележка, а мъжът се усмихваше като на базик, затова бързо й мина и също се засмя.
-Къде е тя сега?
-Не е във Феникс. Изпратих я надалеч. Всъщност живее тук, в Илион.
Очите на Арадел се разшириха.
-Сестра ти живее в този град?
-Да, не исках да израства там. Без това няма никакви сили, което може би е добре.
Виното пристигна леко охладено, точно както трябва да е и Мария се зае да го отваря.
-Няма нужда, аз ще го направя.
Тя се поклони и отиде към кухнята, за да провери ястията.
Лезандър отвори бутилката и наля чашите им до половината.
-За какво ще пием? - попита той като вдигна чашата във въздуха, за да я чукне в тази на Арадел.

Слушах го с интерес, радваше ме мисълта, че споделя нещо лично с мен.Все пак колкото и време да прекарвах с него, не го познавах толкова добре.Бях научила реакциите му, всеки един жест или поглед, но не и самия него...не и това което се криеше вътре:
-За какво ще пием? -вдигна той чашата си във въздуха, като ме откъсна от мислите ми.
Вдигнах леко и моята леко замислена, наистина не ми идваше подходящ тост в главата:
-Да пием..да пиеееммм...за хубавата вечер.Наистина се радвам, че съм тук.-усмихнах аз, като ми се искаше да прибавя едно "с теб"...но се сдържах.
Ударихме чашите си и отпихме, а виното наистина бе превъзходно..едно перфектно допълнение на целия интериор.След малко ни сервираха и ястията, топли и ароматни с изискан външен вид и стилно аранжирани:
-Как така ти хрумна да ме поканиш на вечеря, наистина не го очаквах.Ол..и май забравих да ти се извиня за вчера, реагирам по-емоционално от колкото трябваше.

Той отпи доволно. Наистина беше първо качество.
-Как така ти хрумна да ме поканиш на вечеря, наистина не го очаквах.Ол..и май забравих да ти се извиня за вчера, реагирам по-емоционално от колкото трябваше.
-Приеми го като моето извинение. И аз реагирах остро. Реших, че трябва да ти се реванширам. Знам, че обичаш такива неща и ми се стори подходящо.
Арадел се усмихна на отговора му и двамата почнаха да се хранят. Ако виното беше добро, нямам думи за храната - прясна, вкусна, направо се топеше в устата.
-Ами ти? Ако можеш да живееш някъде другаде, къде би си избрала? Или си доволна и на малката къщичка?

Храната наистина бе първокласна, по едно време настъпи кратко мълчание ,но това бе защото всеки се наслаждаваше на ястието си.Момичето , което ни облужваше след мъничко мина покрай масата ни и запали малката свещ до вазата.Честно казано малко се смутих, дали не ни мислеше за една от многото двойки идващи тук, но не възразих:
-Ами ти? Ако можеш да живееш някъде другаде, къде би си избрала? Или си доволна и на малката къщичка?-попита ме Лезандър.
Обходих мислено местата, на които съм била и се замислих:
-Честно да ти кажа, нашата територия ми харесва и то много.Особено след като прочетох част от онази дебела книга в общата зала за историята й.Къщичката ми допада най-вече заради местоположението й, защото е уединено.Но за в далечното бъдеще би ми се искало да имам нещо подобно, но свое, ако ме разбираш.
След като приключихме с оновното ястие бе време за десерт:
-Моля те, остави ме да ти избера вместо теб десерта.-погледнах го умолително аз.
-Хмм, да видим с какво ще ме изненадаш, тоагава.
Повиках момичето, разтворих менюто на страницата с десертите и й посочих чииз кейк с боровинкова заливка.Тя кимна с разбиране и се насочи към кухнята:
-Ами ти?Не ти ли се иска да имаш някой ден нещо свое, пак можеш да бъдеш част от нещо...но просто да живееш сам или с някой.

Десертите им пристигнаха и ЛЛезандър беше изненадан приятно. Ако не друго, изглеждаше добре.
-Знаеш, че не веднъж сме говорили по тази тема. Не знам, наистина. Не ме бива в тези неща, не мисля, че ми е в кръвта. Разбира се, човек не знае какво ще му се случи в бъдещето, но за всичките си почти тридесет години не съм усетил, че съм готов. Има прекалено много неща, които трябва да свърша, а с нашата работ, никога не знаеш кога ще е последния ти ден. Но да не изпадаме в драми точно сега.
Той отчупи малко парче от кейка и го пъхна в устата си.
-Ммм, наистина е хубаво. Имаш добър вкус.
Арадел реши да послуша съвета му и разговорът им премина на по-приятни и неангажиращи теми. Когато последните хапки бяха изядени и последните капки вино изпити, стигнаха до заключението, че е време да си вървят.
Лезандър викна собственичката, която ги обслужваше и й плати дължимото плюс голям бакшиш. Беше си го заслужила и с удоволствие й даде повече пари.
Те се изправиха и се сбогуваха с момичето, което ги изпрати чак до вратата, пожела им приятен остатък от вечерта и ги покани някой път пак да дойдат. Те обещаха, че непременно ще го направят и изезнаха, където свежия въздух на нощта и заобикалящата ги природа опресни мозъците им.

/Арадел пиши на улиците/

Азии се облегна на масата и изгледа приятелите си които нагъваха така все едно никога преди не бяха виждали храна. Тя въздъхна и заби поглед в покривката. Не беше гладна. В главата й се въртяха разни въпроси и мисли.
Дали Тайлър вече я е отписал като сред живите? Дали е минала теста? Все пак доста се поизложи. Дали тези вълци наистина щяха да я убият или бяха омагьосани??? Напомняше си и че след два-три дена трябва да отиде да погледне как върви в ковачницата. След което мислите й се пренесоха към сладкарницата... Колко ли бе заплащането? Щяха ли да ги наемат?
Тя разтръска глава. Получи главоболие от толкова много въпроси и мисли.

Намираха се в един доста известен и изискан ресторант в тази местност, прочут със своята нетрадиционна и вкусна кухня.И като всяко нормално заведение по обед се предлагаше питателно обедно меню.Раян си бе поръчал свинско с гъбен сос, а Лия спагети болонезе, само Азии стоеше и нервничеше относно развитието на нещата.Твърде много въпроси без отговор се въртяха в главата и, а мъжът не бе глупав и можеше да забележи това:
-Защо си нервна, всичко се развива по план, какво те тревожи?-попита той.
-Нищо.-отвърна кратко тя.
-Не е нищо, нищо е женския еквивалент на нещо.Ако това което те притеснява е свързано със сладкарницата, нямай грижи.Познавам собствениците както казах, задължени са ми така че смятай, че имате работата.
Азии само повдигна вежда , това до някъде я накара да бъде спокойна, но само до някъде.
Той обра последните остатъци от поръчката си и се облегна назад доволно:
-Това е едно прекрасно продължение на деня , дами.Човекът е човек, когато е наяден, това от мен да го знаете.
-Голям философ се изкара..-контрира го елфата.
Той се намръщи:
-А ти голяма сръдня излезе...От снощи не си спряла да се цупиш, човек се опитва по всевъзможни начини да ти угоди, а ти не!
Лия стоеше безучастно и гледаше кротко словесната битка между двамата, беше малко объркана:
-Добре, нека не се караме, нали сме екип.-предложи тя, но двамата се направиха, че не я чуват.
Вместо да продължат те млъкнаха и се гледаха лошо, кавгите се зараждат когато човек има нещо недоизказано в себе си.Когато упрекваш някой за нещо, а той не знае за какво допълнително нажежаваш обстановката.Това правеше и нашата героиня, вътрешно се разяждаше от това че между тези двамата има нещо, тормозеше я мисълта, че няма как да доизкаже това което мисли и чувства..
Момчето повика сервитьорката и поиска сметката, след като беше донесана, той изкара нужната сума и за тримата и плати.

Азии, ако искаш продължи тук, ако ли не в Сладкарницата.Избора е твой.

Азии трябваше да спре с параноята си. Та те се познаваха едва от два дена! Дори и да имаше някакви чувства тя трябваше да ги загърби. И без тоя Лия изглеждаше като да го харесва адски много. Тя въздъхна и реше да спре да се цупи. Усмихна се, което накара Раян да повдигне вежди.
Лия се облегна тежко на масата и започна да мрънка:
-Охххх, никога преди не съм работила... Колко ли време ще ни отнеме докато съберем нужните пари? Може да ни отнеме месеце! Даже години!-
-Знаеш ли, Лия да поддържаш зоолечебница също е работене...- Казаха Азии и Раян в един глас и си размениха поредните мълниеносни погледи.
-Ох, да знам, но не е същото! Нали? Нали?!?- Те закимаха бързо в знак на одобрение, въпреки че и двамата не бяха много сигурни в това.
Раян се изправи пръв и каза:
-Предлагам да тръгваме момичета. Какво ще кажете? Можем да хапнем нещо и там... Има страхотни десерти!-
-Оооо да, а да видиш и собственика колко е красив! Ще си допаднете!- Заприпка Лия към изхода, хванала Азии под ръка.
-Ами хайде тогава.- Ухили се елфата в отговор.