Нощният карнавал

Вднъж седмично в града се организира карнавал. Той се намира почти извън града, на широко и равно поле. Има гадатели, гълтачи на огньове, ножовхърлячи, фокусници, усмирители на животни, рицарски турнири, куклен театър и други. Жителите могат както да се насладят на забавлението, така и да се включат лично.

Азии пристигна точно в разгара на каранавала. Цялто място бе изпълнено с оживлени посетители и се чуваше уличната глъчка навсякъде. За да се слее с представлението Азии прошепна на Найтфол:
-Старкрос:Тейкоувър-Фокстейл- Еленът засия и се превърна в огромна бяла деветоопашата лисица с оранжево по крайщата и корема. Имаше и оранжеви и сини ивици по муцуната. Животното бе с размерите на пале и Азии щеше да го стъпче, ако в същия миг не бе пораснало с размерите накъщата бутайки няколко жонгльора от пътя си, но не силно. Тя зопочна да разглежда наоколо. Беше толкова забавно.

Един от падналите жонгльора на земята се обърна рязко назад, поглеждайки към огромната лисица.

- Лелее... - извика изненадано и се засурка по земята, търсейки по-далечно място на което да се скрие.
От другия край на улицата беше пълно. Цяла тълпа се бе събрала за предстоящият карнавал и видяла веднъж номера на красивият син елен, всички започнаха да ръкопляскат радостно. Помислили си че това е част от шоуто което организират участниците в карнавала. Дори няколко жени които гледаха с интерес, започнаха да крещят в един глас :

- Още...още...още...
Гласовете им се бореха един други му, докато почти цялата тълпа не се обърна в посоката в която бе Азии и крещяха в един глас. Всички искаха да видят какво може красивото създание. Все пак това бе една от малкото вечери в които Илион не бе просто търговски град, ами и място за забавление.
Време беше Азии да вземе решение. Дали да позабавлява публиката още малко с някой номер или да се скрие в някоя от близките улички...

Елфите бяха горделив народ и Азии определено нямаше намерения да изпуска тази възможност. Тя се спогледа със Старкрос и и двамата се усмихнаха дяволито. Но тогава дойде и проблема:
Старкрос не знаеше много форми. Н овсе пак можеха да пробват.

Изведнъж създанието изчезна и за миг Азии остана сама във въздуха. Тогава всички погледи се насочиха към земята където нещо безформено и блляскаво нарастваше. Първо колкото куче, после кон, лодка, къща докато накрая не прие формата на десет метров бял вълк със сиви и зелени ивици по цялото си тяло. Азии стоеше на гърба му и се държеше за козината му, чиито косме сега бяха по-дълги и от нея.
Чуха се възгласи и възклицания. Вълкът надеде нисък и гърлен звук и си проправи път през тълпата която отстъпваше и му правеше път.
Тогава Азии реше, че е време да отпътуват за гилдия. Но първо да разгледат града и да попитам някоя накъде е. Тя беше сигурна, че търсената гилдия би трябвало да е някъде в околността.

Шатрата отвътре, бе същата както и от вън. Сравнително тъмна, с четири запалени свещи, поставени в четирите ъгъла на разпънатия плат. В средата й на една маса беше поставено от онези чародейски стъклени кълба, които уж показваха бъдещето, а зад него една женица в своите старини, със забулено от кърпа лице. Определено всичко тук контрастираше с живота, който кипеше навън с цялата му цветност и шум.
Когато гадателката видя двете девойки, тя вдигна пръстите си и ги прикани да седнат срещу нея. Приятелките не се замислиха много, а почти моментално тупнаха на посоченото им място.
-Аз ще съм първа, аз ще съм първа. - викаше разюздено с туптящо сърце Миша.
-Давай.
Некромансърката заби поглед в кълбото, все едно се опитваше сама да разгадае това, което ще й покаже, но сферата не променяше нито формата си, нито осанката.
-Не работи по този начин. - обади се за първи път грапавият глас на старицата. - Остави на мен.
Жената вдигна ръцете си над кълбото и направи няколко кръга, изричайки тихи, неясни слова на чужд език. Малко по малко същината на сферата се промени и в него се образува нещо като черен дим, непреставащ своя кръговрат.
-Виждам предимно светло бъдеще. Проблеми, с които лесно ще се справиш. Имала си трудно детство. То показва много сълзи, но те рядко се появяват вече. Виждам признание. Ще се издигнеш, ще придобиеш слава. Висок стандарт. Виждам черни дни да приближават. Но те ще са малко.
Белокосата попиваше всяка изречена дума с безвъзвратно доверие. Всичко й звучеше що годе добре. Проблемите, за които гадателката спомена не я сломиха. Това си е в реда на нещата, все пак.
-Виждам човек, близък, който винаги ще бди над теб. Роднина. Също така, един нов, жена. Дръж я до себе си. Ще станете много близки. Приятел. Имаш нужда от нея. Пази я.
Миша хвърли един поглед към Елизабет. Не можеше да гадае, но беше сигурна, че става въпрос за нея. Коренът на приятелството вече бе посял семките си в душата й и тя наистина я приемаше за част от себе си. След още няколко разгадавания бе ред на нуксата.
Беше несигурна дали може да вярва на чутото, отдаваше всичко по-скоро на забавата, но следващите думи на жената щяха да определят вярата й.
-Виждам затвор.
При тази дума Ел изтръпна. Наистина позна. Може би не е поредната шарлатанка.
-Спасение и дълъг път. Търсене на нещо, на някой, който ти е бил скъп. И той те търси. Ще се откриете един друг. Скоро, много скоро. Търпение. Трябва да си търпелива. Виждам скрита сила.
Димът в кълбото се изпари и на негово място дойде подобен бял.
-Мъж. Виждам мъж. Млад, студен, като порцелан оплискан с кръв. Имаш чувства към него. Не ги осъзнаваш все още. Но ще ги осъзнаеш.
Зениците на Уинтър се уголемиха. Дали разбираше, за кого говореше? Или вече го бе срещнала?
-Предателство. Чака те предателство от близък човек. Не му се доверявай. Ще те нарани.
Димът изчезна и стъклото се избистри.
-То не показва нищо повече.
Двете момичета стояха все още втренчени в сферата, всяка замислена в собственото си предсказание. Разплатиха се за услугата и излезнаха от шатрата. Колкото и да се стараеха да не мислят за чутото, първите минути просто стояха една до друга вглъбени в собствените си чувства.

/Ел, опиши чувствата и мислите си, а аз ще поема от там нататък как ще продължи забавлението ви./

-Хеййй. Внимавай къде вървиш, глупак. - развика се Миша на нескопосният минувач.
-Я повтори пак. - озъби й се той. В този миг мъртвородната сви юмрукът си и го стовари върху главата на мъжът, достатъчно силно, че той да падне на земята, посредством самата Елизабет.
-Хайде, Ели.
Приятелката й й подаде ръка и й помогна да се изправи.
-Този мръсник не те нарани, нали? Не нарани малката ми, сладка Ели. Ако е ще го пречукам. Ще го убия, ще го....
-Добре съм, Миша. Наистина. - засмя се нуксата на реакцията на белокосата. Наистина странно момиче. Бе съчетала смешното с милото в себе си по някакъв много сладък начин, а да се прави на жестока убийца, я караше да придобива още по-сладък вид, защото вярно - некромансър е, но далеч не е толкова кръвожадна колкото повечето представители на расата й. Явно ставаше такава, само когато някой наруши спокойствието на близките й.
-Виж, виенско колело. - изписка Миша със светнали очи и пръсти забити в брадичката й. - Да се качим, да се качим.
Задърпа Уинтър за ръката и след няколко минути, в които се опитваха да си пробият път през тълпата се озоваха до възрастният господин, който отговаряше за въртележката.
-Два билета, моляяяя....
-Разбира се, чаровни госпожици. Ще струват 20 злато.
Белокосата, чийто крила умело бяха прикрити под плаща на наметалото й, бръкна в джоба си и извади нужната сума. След това пак грабна Ел за ръката и двете се настаниха в една от малкото свободни кабинки. Веригата на колелото бе завъртяна и то малко по малко почна да се издига нагоре, да прави своят обход и да слиза обратно надолу. Бе толкова голямо, че когато стигаше най-горе се виждаше целият град.
-Колко е красивоооо.... - замечтано подхвана Миша, облакатила се на парапета - И романтично.....
Последваха низ от въздишки, след което девойката се изправи и погледна право в нуксата.
-Ти май се изплаши от предвиждането на гадателката. Онова за мъжа. Нима не искаш да се влюбиш?
Уинтър леко сбърчи вежди и повдигна малко устните си настрани в несигурна гримаса.
-Не точно....
-Но любовта е прекрасно нещо! - възкликна другарката й. - Аз много искам да се влюбя. В някой като пазителя на гората. Сещаш ли се? Той е толкова красив..... - пак изпадна в приказни блянове - Силен, мистичен, пленителен и и .....и красииввввв....
-За мен ли говорите?
В този момент в тъмнината, като звукоизолирана стрела на свободното място до Миша се появи не кой да е, а брат й. Появяването му бе толкова светкавично, ненадейно и изненадващо, че двете момичета изпискаха на умряло.
-Ох...тъпанчетата ми. - прочисти ухото си русият мъж. -Квачки!
-Алек! - извика Миша и се хвърли в прегръдките му.
Хубавецът се усмихна студено, както винаги.
-Какво правиш тук?
-Нали се бяхме разбрали да се видим тази вечер? Ако аз не те намеря, кой друг.
После се обърна към Елизабет със същата тази усмивка.
-Г-це, Уинтър! Срещаме се отново.

-Моля те, защо ми благодариш? Нали сме приятелки? - усмихна се некромансърката.
Приятелки? Това доста противоречеше с чувствата на Елизабет, че не й е тук мястото. Може би гадателката беше права. Може би наистина нея имаше предвид, за онзи човек, който ще стане много близък на Миша. Вярно познаваха се от скоро, но все пак живееха заедно. Щяха да се опознаят до най-малката подробност. А вече се харесваха, което автоматично ги издигаше на едно по-високо ниво.
-Приятелки....да..... - въздъхна нуксата. Трудно й беше да приеме факта. Да се сприятели с някой. Страхуваше се да допусне някого до себе си. беше го правила само с Крис. Дали щеше да направи същото и с тях двамата?
Алек забелязваше всичко, което мимиките на лицето й показваше. Откакто бе превърнат, умееше да разчита и най-малката промяна в човешкият лик, колкото и да се опитват да я крият.
-Нещо май те притеснява, Елизабет! - натърти той и момичето си помисли, че все едно бърника в душата й.
-Притеснява ли я? - попита разтревожено сестра му.
-Разбира се! Не виждаш ли?
-Ами не....
-Това е защото си глупава.
Вампирът пак се обърна към русата красавица, която не го удостои с отговор. Хрумна му една напълно налудничава идея. Не защото искаше да й помогне. Ни най-малко. За него, тя не бе нищо повече от торба с много кръв. Вкусна кръв, може би. Но искаше да я предизвика, да я изучи, да си поиграе ако щете. Бързо като светкавица се премести до нея, обхвана я за кръста, отвори прозореца на кабинката и се измуши от нея с Уинтър в ръце. Мъжът се изстреля нагоре като сокол и се застопори чак когато бе на достатъчно високо разстояние, че под тях да се вижда целият град. Абсолютно целият. Ел крещеше от страх да не падне и се мяташе в ръцете му.
-Няма ли да млъкнеш? - заповяда той и тя се кротна. -Така е по-добре. Мразя когато жените пищят. Толкова е досадно и...човешко.
-Човешко ли? - сопна му се нуксата. -Самият ти си бил човек преди или не помниш?
-Помня! Но това не означава, че не е досадно.
И така вампирът почна да кръжи над околността, показваща й я по напълно нов начин.

Значи отиваме при ковач. Интересно. Може би там щях да си купя някое от оръжията, които исках да си набавя. Но тези мисли бяха изхвърлени като боклук от последвалите събития. Момчетата доведоха до едно, а то до друго и преди да се усетя бяхме стигнали края на града, където леко казано зяпнах.
Очите ми светнала при гледката. Карнавал!!!! Никога не съм присъствала на карнавал до сега. Всичко беше толкова цветно, светло. На където и да погледна ново изумително умение, способност или трик. Ето там момчета въртяха огньове, в страни мъже с тънки снаги гълтаха саби. По-напред на един фургон бяха закачени мишени и гражданите се редяха да стрелят по тях, за да вземат награда. Зад мен змия се извиваше под музиката на някакъв особен пустиняк, точно до него, здрави мъжаги удряха гонка, за да повдигнат колкото се може повече един метален труп, който стигнеше ли до горе се удряше в нещо като кръгла камбана. Деца тичаха със захарен памук, пуканки или бонбони в ръцете, а точно над главата ми, красива девойка вървеше по въже, държаща малко, кокетно чадърче за баланс. Всичко кипеше, гореше, живееше....
-Трябва да съм в рая.
Вървях и оглеждах всичко. Попивах всеки аромат, всяка гледка. Напълно бях забравила за Оар и камилите. Бях като зашеметена, като омагьосана от нощната плеада на седмичното празненство. Поляната бе обсипана с най-различни шатри, тук таме някоя друга въртележка и всевъзможни фокуси.
-Внимавай, момиче. - подвикна ми един старец, който минаваше с редица дорести коне. Толкова се бях отплеснала, че не усетих, как всеки момент един от тях ще ме стъпче. Отдръпнах се и му направих път.
-Хаха, май ти е за първи път, а? - засмя се търговецът.
-Да....Невероятно е. Не мога да реша какво да гледам или какво да посетя. Всичко е толкова....приказно.
Странно звучат тези думи, излезли от моите устни, но наистина се чувствах добре. Просто не можех да предположа, че на толкова малко място, може да бъдат събрани толкова различни и увлекателни творби на изкуството и магията. Думи нямах да изразя емоциите си. Все едно бях попаднала в една друга реалност, много по-кипра и шарена, много по-необятна от тази, която познавах. Небето беше границата, а аз не знаех къде да се застопоря и от какво да опитам. Дали да влезна при гадателката или да наблюдавам цирковите животни, които образуваха парад около себе си.

Докато Ния се оглеждаше около себе си, въртейки се като пумпал, пред нея изскочи едно момче, с широка усмивка.
- Ела с мен - извика и то и още преди да му е възразила, то я дръпна в тълпата.
Преведе я на около двадесет метра в страни, между няколко шатри. Преминаха по малка пътечка, докато не стигнаха до една голяма дървена къщичка.
- Хайде, тук е. Влизай! - извика то, след което отвори вратата. Бутна момичето вътре и...зачака.
А вътре, Ния попадна в един малък рай. Самата къщичка бе празна. Но, тя не знаеше това. Единственото нещо, което виждаше в момента, бяха много падащи от тавана платове. Имаше всякакви. Копринени, дантелени, кашмир... цветовете бяха също толкова разнообразни. Приличаше, на малък приказен свят. Докато вървеше през нежните платове и ги докосваше с ръце, пред нея се появиха две женски ръце, а после Ния видя и миловидното лице на младо момиче.
- Добре дошла. Ела с мен...
В следващият миг, в къщичката прозвуча тиха приказна музика. Ритъма и бе ту бърз, ту бавен. Странни звуци, странни инструменти, сякаш идващи от космоса. Но, музиката те караше, да се чувстваш като във някое приказно място. Рай!
Ръцете на жената, понесоха Ния към центъра на стаята. А там, висеше малка плетена люлка, закачена за тавана. Жената и направи знак и малката асасинка се настани удобно, сякаш не контролираше дори собственото си тяло. Люлката се залюля леко, сякаш невидима сила я контролираше.Жената изчезна за секунда от полезрението на момичето, след което се появи зад гърба и. В ръцете си държеше стъклена купа, пълна с цветчета от рози. Тя взе една шепа от тях и започна да ги посипва, бавно върху тялото на момичето. Ния подскочи леко стресната и извърна глава назад. Но когато видя усмивката на жената, се успокои.Цветчетата закапаха по цялото и тяло. Образува се малък розов кръг на земята, от червени листенца.Жената отново изчезна. Но този път, когато се върна, в себе си държеше парче копринен плат. На пръв поглед цвета му беше бял, но всъщност се променяше с всяко движение. Тя се приближи до момичето и остави плата на едното и рамо. После премина срещу нея и започна да танцува в такт с музиката. Устните и шепнеха тихи думи, които Ния не разбираше. Изведнъж, платът започна да се движи по тялото и. Момичето го погледна уплашено, но жената я успокои :
- Не се бой. Нищо няма да ти стори...
Танцът и думите и продължиха около десетина минути. През цялото време, жената описваше движения с ръцете си, все едно галеше тялото на момичето. А коприненият плат, следваше нейните насоки и се увиваше около тялото на Ния, превръщайки се в новата и дреха. Красива, прилепнала рокля. С много дълбоко деколте, започващо от раменете. От двете страни роклята почти липсваше, като оставяше разголени извивките на тялото и. Гърба, също бе открит, като мястото стигаше почти до дупето. Но, роклята стоеше толкова прилепнала по тялото и, че не позволяваше голата и гръд да се покаже прекалено натрапчиво.
А къде бяха дрехите на Ния? Грижливо сгънати в краката и. Тя дори не се усети, как с малко магия, всичко от нея бе изчезнало.
- Изправи се.
Когато Ния се изправи, видя че ботушите и липсват. А на тяхно място, се бяха появили ниски кожени обувки. Подметката им беше мека, като кадифе, а горната им част бе съставена от две нишки които се увиваха около ходилото, глезена и качващи се нагоре по крака, чак до коляното.
- Красива си! - възкликна тя. - Хайде, отивай да се забавляваш. А когато приключи всичко, ела си вземи дрехите.
Младото момиче я съпроводи до вратата, прегръщайки я леко през кръста.
След минутка, Ния излезе навън в приказно облечената си рокля. Лунната светлина се отразяваше в нея и я караше да блести леко, като малка отдалечена от погледа звезда.
Лекото докосване от ръката на момичето изчезна. Ния извърна поглед назад и...видя пред себе си малък стол, върху който стояха дрехите и. А ботушите, бяха грижливо оставени до него. Липсваше къщичката, липсваше люлката и непознатото момиче. Само, красивите и одежди, все още стояха върху нея.



// Песничката : https://www.youtube.com/watch?NR=1&v=E1FUDFS_hvg&feature=fvwp

Незнайно как почват приказките. Те нямат начало или предистория. Просто почват от имало един ден. Имало един ден едно жестоко момиче, което не разбирало смисълът на съществуването си. То се събудило до един кладенец без да знае къде и защо е. Тръгнало да скита докато не стигнало до малко заведение, където срещнало глашатай, който я упътил към чудното царство на пустините. Тя поела по пътя си и не след дълго пристигнала в замъка, изграден от камък и пясък. Главната дама я приела в своята обител и така момичето било настанено в новият си дом. То се запознало с инатлив, рус, но красив принц и от там почнало новото й приключение. Но девойката поела по нов път и се озовала в непозната земя на красота, природни катаклизми и музика. Тази музика я превърнала от обикновена мърла в приказна принцеса.
Сега, стоях с разкошна, семпла бяла рокля, прекалено разголена на места, но толкова нежна, че сякаш гали тялото ти. Луната се отразяваше в очите ми и ми се струваше, че светя. Не разбрах как стана всичко това. Кога се появи онова момче, защо избра мен и защо непознатата девойка ми дари тези дрехи. Нищо не разбирах. Но и не питах. Чувствах се като в нова кожа, чувствах се може би за първи път.....красива. И тогава осъзнах. Наистина можех да бъда хубава. Не, аз бях хубава. Сега вече го вярвах. Мислех си, че този странен син цвят, това прекалено бледо лице, всичките обици и татуировки са признак за лош вкус, за нещо натрапчиво и някак си противно. Но не, чак сега разбрах, че точно в това ми е чара. Почувствах се добре в собствената си кожа, нещо, което имах чувството, че не ми се е случвало от векове.
Така пристъпих плавно, бавно по поляната, а тревата докосваше горната част на ходилата ми и ги гъделичкаше. Още чувах мелодията в главата си - толкова примамлива, различна, рисуваща истории на далечни царства, народи и традиции. Сравнявах я с полета на орела или купола на планината. Толкова успокояваща.
Покрай мен минаваха хора, но ловко, без грам усилие се промушвах между тях, носена като от вятъра. В далечината съзрях Оар и отидох до него, заставайки тихо и кротко. Той извърна поглед и го вряза в мен. Не знам дали се лъжа или не, но ченето му направо щеше да се откъсне от челюстта.
-Какво е станало с теб?
-Не знам. Защо, толкова зле ли е?
-Напротив. Като истинска русалка си.
Усмихнах се. В този миг се бях превърнала в нещо по-възвишено, не мислещо само за беди и укори. Даже не усещах яд в себе си. Бях някак си щастлива.
-Благодаря!
-Какво ще правиш? Можем да се задържим за малко тук, ако искаш.
-Искам. - очите ми блеснаха.
-Добре, аз ще отида да си взема нещо сладко. Ти?
-Аз....ще пообиколя малко.
-Само гледай да не те открадне някой.
-Хахаха, няма, спокойно.
Така се извърнах и поех през тълпата. Шумът ми идваше малко в повече и имах нужда да остана за малко сама. Прекосих целият карнавал, като стигнах до краят му, там където полето не бе застроено и само природата и луната се бледнееха в хоризонта. Приседнах на тревата и я погалих. Беше меко, удобно и някак си вълшебно. После вдигнах глава към звездите и се загледах в тях. Те говореха и подсказваха толкова много неща с трептящите си движения. Загледана с тях ми трябваше време докато забележа, че не съм сама. Извърнах лице и на няколко метра от мен видях мъж, седнал на земята като мен, но със свити крака, по турски.
-О! - възкликнах от изненада и тогава той се обърна, привлечен от гласът ми.
Очите ми се разшириха. Беше изящен, перфектен. С черна коса на червени кичури, меки изваяни устни и остри, проницателни жълти очи. Дрехите му с гарванови пера го караха да изглежда като рееща се птица. Той се усмихна, но от захлас даже не отвърнах на усмивката му.
-Добър вечер!
Огледах се наляво, после надясно, само за да се убедя, че говори на мен, а не на някой друг.
-Добър вечер.
-Тук е красиво, нали?
-Прелестно. - чак сега устните ми се извиха, показвайки малка част от зъбите ми.
Приказката все повече се преплиташе и водеше до нови, необятни хоризонти....

Двамата стояха така няколко минути, в които съзерцаваха всичките тичащи деца и хора наоколо. Цялата поляна бе изпъстрена с живот, като красива рисунка. Хората се забавляваха и тъжните моменти бяха оставени отдавна настрана...поне за тази вечер. Тук и сега единственото нещо, което се искаше от тях, е да се забавляват.
- От къде идваш? - започна неловко разговора предводителя.
- Толкова ли ми личи, че не съм тукашна?
- Всъщност, да. Дрехите които носиш, са магически. Само за тази нощ. Предназначени са за хора, които не са от града. Сигурно си била в една малка дървена къщичка...
-Да.
- Ето по това ти личи. Тя е на хората от Маджестик. Не пропускат и седмица, в която да дойдат тук и да забавляват новодошлите. Харесва им. А и като гледам, знаят как да си свършат работата. Красива си.
- Благодаря...- смотолеви момичето, преди да бъде прекъснато.
От далечината тя видя нейният водач - търговеца. Той се влачеше към нея, с посърнала физиономия и наведена глава към земята.
- Познаваш ли го? - обади се предводителя.
- За жалост, да. Пътуваме заедно.
- Като гледам, май не е в настроение.
Когато мъжа се приближи, се строполи на земята до момичето, право по гръб.
- Какво ти има, страннико? - обади се Елрон.
- Загубих всичките си пари. Ей там! Имаше организирано състезание за гладиатори и заложих всичко. Момчето беше здраво, конят му също, а накрая се просна на земята с разкървавен нос. не искаше да стане, въпреки че можеше. Сега, съм по-беден и от мишка.
Ния се засмя.
- Как така, точно ти си беден?
- Ей така. "Пуф" и всичко изчезна. Имам проблеми със залагането. Всичко пропилявам, още когато го взема. И сега пак стана така. А можех да удвоя всичко.
- Къде се случи това?
- На записването за гладиаторските битки. Казаха че продължавали цяла вечер. Ако можех да се бия, щях да се запиша и да спечеля парите си отново. Но заложих всичко и...загубих.
Мъжа замлъкна. Е, провали хубавият момент на запознанството с пристигането си, за което можеше да отнесе някой шамар от момичето. Но, тя не го направи. По-скоро го съжаляваше в този момент. Той не осъзнаваше постъпката си, докато предводителя виждаше в него, колко много може да затъне.

-Скъпи ти си един пълен идиот. - усмихнах се аз. - Как можа да загубиш всичко?
-Нали ти казах, имам проблем.
-Да, явно.
Жалко, развали ми хубавото настроение. Дразнеше ме. Не стига, че ме завлече със себе си, ами сега останахме и без пари. Нямаше никакъв шанс да изхарча парите на Марк за това пътуване, а моите бяха прекалено малко, че да стигнат за каквото и да е. Гадно е да си беден. Погледнах отново към мъжа. Не знам кой бог го е създал, но се беше справил чудесно. Беше прекрасен във всеки смисъл на думата. Но уви...неволята никого не чака. Въздъхнах и се изправих:
-Добре, да вървим.
-Къде? - попита ме търговеца.
-Как къде? Да ти върнем парите разбира се.
-Но как така?
-Ей така. С мерак.
Непознатият също се изправи и се приближи. Явно любопитството му беше събудено.
-Имате ли против да се присъединя?
-Ни най-малко. - отвърнах радостна, че ще прекарам още време с него.
-Пропуснах да се представя. Аз съм Евенстийл Елрон.
-Ния. - отвърнах и подадох ръка, но вместо да я здрависа той се поклони галантно и я целуна.
Честно, ако можех да се изчервявам сега щях. Никой до сега не се е държал толкова почтително с мен или поне аз не помнех.
Тримата се запътихме към центъра на карнавала, а Оар все още ме разпитваше как точно ще му върна парите.
-Потрай бе. Много си нахален.
Стигнахме до една малка арена, оградена от дървена преграда. Тълпа от хора се бяха събрали, викащи, залагащи пари за някой от бойците, смеещи се и освиркващи биещите се. Намерихме си място сред тях.
-Вие сте до тук.
-Какво ще правиш ти? - попита ме Елрон.
Усмихнах се бледо:
-Ще се бия.
И без да им давам повече обяснения се обърнах и отидох до записващия кандидатите.
-Следващият! - провикна се той и надигна глава.
Когато ме видя се сепна.
-Съжалявам госпожице, но май сте сбъркали мястото. Баните са в другата посока.
-Не съм дошла да се къпя.
-Ами....?
-Искам да се запиша.
Мъжът ме изгледа подозрително и меко казано учудено.
-Наистина ли?
-Да ти приличам, че се шегувам?
-Ама вие сте сериозна!
-Напълно. Само където нямам оръжие.
Когато прие думите ми за чиста монета, той ми посочи един куп със събрани мечове, изправени до оградата.
-Може да си изберете от там. Дано Елисандра ви помага.
Отправих се към оръжията.
-Не, тя няма да ми помогне. Но за брат й съм сигурна.
Спях се пред купа и ги огледах. Знаех, че бях силна, вече няколко пъти го доказвах сама на себе си, а и на другите. Дали е достатъчно за гладиатори не знам. Но знаех едно. Тук магията не важеше. Измъкнах един двуостър меч, не прекалено дълъг, нито много тежък. Около пет минути се занимавах с изучаването му. Тежестта, гъвкавостта му. Завъртях го няколко пъти около оста си, замахвах във въздуха, докато ръцете ми свикнат с него. С тези дрехи и тази визия, кой знае как съм изглеждала от страни, но на кого му пука.
По едно време ме извикаха, че съм следващата. Пристъпих на импровизираната арена и застанах в средата й.
Следващата битка ще се проведе между тази прекрасна млада чужденка и новозаписан странник, млад гладиатор в началото на своето следване. Какво залагате?
-Залагам три хиляди злато. - отвърна младежът.
-А вие?
Погледнах към Оар и Елрон. Реално нямах какво да заложа. Не носех ценности в себе си, а металът, който той пренасяше не беше подходящ. Имаше само едно решение. Сигурно, с горда осанка и високо вдигната глава се провикнах:
-Залагам себе си!
-Ния, недей! - извика търговеца, но вече беше късно.
-Приемаш ли? - отправих въпроса си към опонента.
Той се замисли за момент, после се усмихна ехидно и отвърна:
-Приемам.
-Нека боят започне сега. - извика на всеослушание записващият и се махна от тепиха.
Държах оръжието си наведено надолу, точно до бедрото ми. Стисках го здраво, но не го вдигах. Все още не. Щях да изчакам първата атака на мъжа. Изучавах го, за да преценя къде ще нападне и по какъв начин. Трябваше да вкарам целият си интелект в тази битка, ако не исках да се превърна в робиня на някакъв илионец. Нека играта започне....

Гладиаторът срещу който се изправи Ния, беше новак. Почти, колкото нея. Малко преди тя да пристигне за записването си, той тъкмо бе попълнил своите документи с леко трепереща ръка. Но какво пък, искаше да опита. Не само заради себе си, а и заради момичето с което беше. Искаше по някакъв начин да се покаже пред нея, дори и това да е най-глупавото нещо, което ще направи. Все пак бе мъж, гладиатор, в разцвета на силите си и като такъв, трябваше поне един път да е водил истинска мъжка битка. За негово нещастие, битката щеше да е полу-мъжка, защото първият му противник, изправил се пред него, бе не някой знатен боец, ами момиче...в рокля.
От тълпата се дочуха неодобрителни възгласи. Дори, момичето което викаше за младежа се провикна толкова силно, че всички я чуха.

- Хайде, мили! Тази ли ще те уплаши? Виж я само каква е хилава...
Гладиатора погледна в страни и се усмихна чаровно, на своята изгора. Ния хвърли един бърз поглед към момичето, което дръзнеше да я обиди и остана с отворена уста. На около десетина метра от нея се бе изпънало едно момиче, за чудо и приказ. Врат по-широк от главата, ханш по-широк от гръдния кош и устни големи колкото парчета портокал. Абе, както се казва - сочна жена! Имаше си от всичко! А фигурата и наподобяваща тумбеста бутилка се открояваше най-много от всички наблюдаващи.
За разлика от нея, възлюбения и беше доста по-добре сложен (ако имаме предвид килограмите). Не много висок на ръст, но поне по-висок от Ния. Широки рамене, но къси ръце с които трудно щеше да води битка.
Момчето се огледа пред себе си. Между двамата имаше нахвърляни няколко вида типични оръжия за гладиаторите. Различни видове мечове, няколко щита, два боздугана и един чук, тежащ около двадесет килограма. Момъка прецени, че ще е добре да хване боздугана и да го използва. Предпочиташе да развърти тежкото метално оръжие, пред това да вземе щит и да се защитава. Той бързо се наведе, грабна оръжието за дръжката и го придърпа към себе си.
- Хайде бе, кой чакаш! - провикна се някой от публиката.
Подканен от хората около себе си и леко изнервен, че може да се изложи пред момата си, гладиатора тръгна в атака. Стисна здраво оръжието си с две ръце и замахна от левия край на тялото си. Удара му не бе много бърз, тъй като оръжието имаше солидна тежест, но пък завъртайки правилно металната част ма боздугана, можеше да нарани сериозни последствия върху момичето. Но, атаката му бе неуспешна. Ния се дръпна бързо и с едно движение, превъзхождащо неговата атака, изби оръжието от ръцете му. Момчето се дръпна рязко назад за да защити лицето си, но когато видя че няма да бъде нападнат, се спусна бързо, взе отново оръжието и се приготви за нова атака. Отстъпи две крачки назад, оставяйки Ния да тръгне към него, после направи една бърза крачка напред, като първо пристъпи с предния крак и замахна право към оръжието на момичето. Целта му бе да го избие от ръцете и, а после да я атакува, преди тя да го е взела от земята.

Младокът искаше да се докаже пред приятелката си! Добре, поне да беше хубава, но различни вкусове, различни идеали. Колкото и благородни и "мъжки" да бяха намеренията му, обаче нямаше да му предоставя тази възможност. Първо защото не приемах загуби, второ защото парите ни трябваха и трето защото ако загубех щях да се превърна в робиня на тези двама несъразмерни един до друг индивида, а при вида на масивното женище, сигурно щеше да ме използва за чистачка на подове и канализации. Само като си помислех се гнусях. В никакъв случай. Нямаше как да го позволя. По-добре сама да си тегля ножа.
Но да се върнем към боя. Тъй като не бях използвала меч, бил то и лек като този, нямаше да нападам стремглаво напред. Щях да се придържам към защитата, а през това време да наблюдавам движенията му, да ги изучавам и копирам, за да мога да ги използвам, когато се измори и въздухът почва да не му достига. А аз само щях да избягвам ударите му и да пестя силите си за после.
Така стана и с първата му атака. Отскочих бързо настрани и съборих оръжието му. Ясно ми беше, че няма да се откаже просто така, затова се приготвих. Второто нападение не закъсня. Той се насочи право към ръцете ми, в опит да ги рани или да избие самият меч. Беше по-близко от преди, което затрудняваше повторен отскок, затова стиснах здраво дръжката, напрегнах всичките си мускули, забих пети в земята, обръщайки ги странично, за по-голяма упора и вдигнах острието си високо нагоре. Металът се удари един в друг и изкънтя в пространството. Въпреки, че беше неопитен, тежестта на неговият боздуган биеше тази на меча и усетих как краката ми леко се суркат назад. Изместваше ме и беше само въпрос на време преди да падна или да ме притисне в стената. Напънах двойно, тройно даже и отблъснах боздугана, а с него и тялото му назад, така че докато той се застопори, аз имах възможността да се изместя на няколко метра странично от него. До тук добре. Но гладиаторът, сериозно решен да се докаже се засили отново и това, което се получи в следващите минути бе едно бягане и следване от топурестия мъжага. За сега отбивах всеки удар, докато в един от тях той не преряза рамото ми. Раната бе повърхностна. Образува се тънка линия, от която потекоха няколко капки кръв, но това бе напълно достатъчно, за да отключи хищническите ми инстинкти, заедно с тези за самосъхранение, заедно с ядът на един истински асасин. Хората с тъмна магия в себе си не трябва да се предизвикват. Стават прекалено опасни и забравят гордост, доблест или каквото и да е останало, в което вярва този народ. Така стана и в моя случай. Намръщих се, а после се усмихнах дяволито, мрачно. Забравих всичко от преди. Забравих за това, че се чувствам красива, изящна и подобни. Сега важна бе само и единствено битката.
Сега бе време да им покажа на какво е способна пустинята. Сега бе време за нападение. Удряй и бягай. Следвах тази тактика поради неопитността ми. Затичах се към него с всичка сила и само на половин метър се спрях, като замахнах силно с меча хоризонтално, целеща се право в главата му. Опитът ми бе здрав, но не достатъчно бърз. Мъжът се наведе и избегна атаката. Но не спрях до там. Почнах да го налагам хаотично, но непрестанно по всички части от тялото му, карайки го да мести боздугана си от едно на друго място, объркваща го, изненадваща го, докато най-накрая нямаше да издържи, щеше да забави само със секунда и тогава острието ми щеше да разцепи кожата му. Въпросът бе дали щяхме да издържим на напрежението и нарастващият адреналин. За сега се стараех да не спирам с ударите, да не свалям гарда си, да съм готова да се оттегля ако се наложи и най-важното - не забравях да дишам. Дишах чак от диафрагма, за да не губя жизнено важният кислород.

Нетипичният начин за атака, помогна на Ния да поеме контрола над битката. Неопитното момче бързо се разконцентрира и след няколко поредни удара право в оръжието му, ръцете му изтръпнаха и той го изтърва. Панически младия гладиатор се опита да вземе друго оръжие от земята като се присегна към него, но не успя. От бързането да вземе един от двуострите мечове на земята, той се препъна и се претърколи върху тях. Това бе момента в който Ния можеше да действа. Хлапака бе обезоръжен и тя можеше да го атакува когато и както си поиска.
Асасинката, която никой не познаваше тук се надвеси над тялото на младока и го посочи с оръжието си. Постави върха на меча си точно под брадичката му, показвайки своята победа.
- Давай бе, нехранимайко! - провикна се неговата изгора.
Момчето извърна поглед към нея, погледна я уплашено, а после погледна пак в очите на Ния. Неговите сякаш говореха. Умоляваха я за прошка, желаейки прошка за стореното. Той не бе виновен, че трябваше да се доказва. Но, животът го изискваше от него. Като гладиатор, той трябваше да води такива битки най-малкото за да тренира тялото си и да се докаже като истински войн.
Но, не и днес. Днес, той бе победен. Сломен на земята, с поставено острие под брадичката.
- Ппредавам се... - измънка невежата.
Ния се усмихна, а тълпата извика от радост в нейна чест. Всички се скупчиха около тях и настана една препирня, в която навсякъде имаше тичащи и радващи се хора. Няколко души подхванаха Ния с ръце и отнеха оръжието и. Вдигнаха я във въздуха и започнаха да я подхвърлят радостно. Тя бе първата жена дръзнала да участва в този турнир, а това определено накара тълпата да и се възхищава. Отнякъде се появи и човека, събиращ залозите. Той застана пред Оар и му подаде две кесии със жълтици.
- Мисля че са ваши.
Очите на търговеца светнаха, при вида на монетите. Лесна победа, която си заслужаваше отпразнуването.
Докато все още тълпата подхвърляше младото момиче и крещеше името и, двамата мъже стояха отстрани и се радваха на гледката. След около десетина минути, асасинката беше свободна и се присъедини към компанията си. Мъжа с който тя се запозна преди малко се усмихна и първи посегна с ръка да я поздрави.
- Чудя се...-започна той загадъчно-... дали това е единственото нещо, което умееш толкова добре.
Оар изскочи между двамата и прекъсна малкият им разговор, който току що щеше да започне. Той бе толкова радостен, че се нахвърли върху момичето, като започна да я целува по бузите.
- Благодаря...благодаря...благодаря... - не преставаше да повтаря той, като след всяка дума я целуваше по бузата -...ти...не си...русалка...ти си...богиня...богинята...на...гладиаторите...благодаря...благодаря...благодаря...
Радостта му явно не искаше да стигне. Елрон реши да се отдръпне няколко крачки назад и да изчака чувството в стария търговец да стихне.

Всичко стана по-бързо отколкото очаквах. В единият момент ми резнаха рамото, във вторият налагах гладиатора с оръжието си като чук, отколкото меч, а в третият го бях приклещила на земята и чух думите "Предавам се". Тъкмо щях да промуша гръкляна му, когато нестихващата тълпа се втурна на арената и ни разтърва. Усещах различни непознати ръце, които ме пипаха навсякъде и ме вдигнаха във въздуха. Що за парад? Това е битка, а не карнавал!!! А, не чакай....карнавал беше. Явно не искаха излишни кръвопролития. Жалко. Е, младокът щеше да се завърне при женището си, а аз само чаках моментът, в който тези хора най-после ще ме пуснат на земята. Слава богу, бързо им омръзна и се озовах право пред Евенстийл.
-Чудя се...дали това е единственото нещо, което умееш толкова добре.
Усмихнах се предизвикателно, усещаща на къде вървят нещата, но точно тогава се намеси Оар и за втори път развали всичко.
-Благодаря...благодаря...благодаря....ти...не си...русалка...ти си...богиня...богинята...на...гладиаторите...благодаря...благодаря...благодаря...
Беше толкова развълнуван, че мяташе тялото ми наляво надясно и плюнчеше бузите ми.
-Пусни ме бе! - сопнах му се накрая и се отървах от прегръдката му. - Само да си посмял да изхарчиш и тях ще те пребия и хвърля в някоя канавка по пътя.
-Няма, няма. Обещавам, честен кръст.
И за да подсили думите си, сложи едната си ръка на сърцето, а с другата нарисува кръст пред гърдите си.
-Аха....ще видим.
После най-ненадейно за мен, се ухили широко, хвана ме за кръста и ме изблъска странично от себе си. Залитнах няколко крачки напред и тъкмо да се обърна да го ударя, взех, че се блъснах право в торса на красивият Илионец. Повдигнах поглед към него и очите ни се срещнаха. Той се усмихваше искрено, което само подтисна и моите устни да се извият. Ах този плъх, хитрец е голям. В крайна сметка ми направи един вид услуга.
-Ами аз ще отида да си преброя някъде парите. Ето ти и дрехите.
Подаде ми личните ми принадлежности и аз ги поех в ръце, заедно с ботушите.
-Не искаме след някой друг час да останеш гола нали, хахаха, ха-ха-хаааа.....
Никакъв отговор.
-Е добре, ще се видим после. Вие си....поговорете малко....
-Да, да, махай се. - отвърнах почти незабелязваща присъствието му, вторачена единствено в прелестното лице на Елрон.
-Аз...да...
Врътна се и изчезна в тълпата. Вече останали сами, мъжът пое отново инициативата.
-Не отговори на въпроса ми.
-Мисля, че мога да се справя изключително добре с всичко, което пожелая. - прошепнах загадъчно, без да отлепя поглед от него. А в този момент, няма да лъжа, това което желаех е да впия устни в неговите.

Още преди Ния да е продумала и думичка, усети силната ръка на Илионеца. Той я хвана здраво и усмихвайки и се за последно, я поведе през хората. Минаваха покрай палатки, шатри и малки сергии предлагащи различни лакомства. Докато, не се озоваха в края на всичкото това забавление. Скрити от погледите на хората, спотаили се зад една голяма шатра. Единствено луната ги виждаше в момента. С големите си красиви очи наблюдаваше телата им и ги осветяваше загадъчно. Светлината и падаше върху сините коси на момичето и прелестно бялото и лице. А мъжа, се бе надвесил над нея. Опрял тяло в нейното, притиснал я до стената. Дори високият му ръст не скриваше напълно тялото и. Но, малката Ния се губеше в ръцете му. Отдавна забравила за дрехите, които Оар и даде, тя мислеше единствено за мъжките устни стоящи пред нея. Наблюдаваше ги и не помръдваше и милиметър. Дъха и стана учестен и тежък. Очите леко насълзени, а миглите и пърхаха загадъчно от вълнение.
Красавеца се наведе леко към нея, докосвайки устните и със своите. Едната му ръка се приплъзна под роклята и, навивайки я на няколко пласта. А крака му, бавно започна да се повдига, плъзгайки се между бедрата на момичето. Когато достигна връхната си точка, той натисна леко с върха на коляното си. Ния издаде лек стон от възбуда. Тогава, устните им се сляха. Целувките на Елрон бяха дълбоки и властни, точно като него. Чувстваше се сигурен в това, което прави. Не се страхуваше че ще бъде отблъснат или отпратен в този миг. Виждаше желанието и, а и желаеше да се възползва от него. Ръката му, която бе под полите на момичето се плъзна по-нагоре по бедрото, стигайки до дупето и. Ноктите му се впиха дълбоко в нежната кожа на Ния. Последва леко одраскване по цялата дължина на задните и части, като същевременно коляното на мъжа продължаваше да се притиска и отпуска между краката и.
- Мислех...си...го...още...когато...те...видях...
Елрон шепнеше тихо дума след дума, докато обсипваше врата и с целувки. Ръката му отново се заигра под красивата дреха, която носеше момичето. С едно движение, той започна да смъква леко бельото и от единия край, а след това се насочи и към другия, опитвайки се да си проправи път към страстта, която искаше да отключи в нея...

Еротиката е като хубава цигара. Първо я запалваш, очаквайки върхът й да заблести, а после дръпваш, за да я разгориш. Димът влиза в дробовете ти и ги изпълва с онова натрапчиво, но някак си меко усещане за билков или друг вкус. Когато най-накрая издишаш, облакът излиза плътен от устните ти, устремяващ се към небето, образувайки красиви форми.
Същото е и тук. Всичко започва с едно притискане, достатъчно да разпали страстта ти. Да усетиш чуждото тяло, плътно прилепнало до твоето, което не знае дали да се подкоси или да стои стоически, сдържано поемайки всеки допир, с който го даряват. Под лунната светлина, този мъж докосваше гръдта ми, карайки ме да се чувствам като нешлифован диамант, който бива обработван в ръцете му. Устните му, по пухкави отколкото си представях, изпиваха шията ми. Гъделичкаха я игриво, умерено и изключително прецизно. Сякаш знаеше къде точно да остави отпечатъка си, така че да ме жигоса и след време да се връщам към спомена за тази нощ с усмивка на лице. Звездите трепкащо наблюдаваха любовната сцена, поемайки ролята на единствените свидетели, на скритата от останалият свят гледка. Имаше нещо тайнствено и магическо в цялата ситуация. Без да се познаваме, разменили само няколко думи и две ненужни имена, сега се отдавахме на емоции, които превъзхождаха всяка излишна информация. Никой не се интересуваше какъв или от къде е другият. Чувствата говореха по-отчетливо от който и да е диалог. Телата ни извършваха опознаването на две далечни една от друга души, които едва ли някога пак щяха да се видят. Но това нямаше значение. Единственото, което исках в момента е да вкуся от този случайно появил се красив мъж. Да открадна част от него, да се отдам на всички онези копнежи и егоистични прищявки, а на сутринта или след няколко часа да си замина и да отнеса тази част със себе си.
-Мислех...си...го...още...когато...те...видях...
Пръстите му свалиха небрежно бельото ми, сякаш бе най-естественият развой и не след дълго ги усетих как си играят с интимните ми части. Самите те пулсираха наелектризирани от бушуващата стихия в организмът ми.
-Мислим....еднакво.... - отвърнах и сграбчих черно-червената му коса.
Дланите ми се зариваха в необятните й кичури, докато поемах всяка една целувка. Самата аз го дарявах с купища такива по лицето, клепачите, ушите, врата, навсякъде до където можех да достигна. С няколко движения откопчах ризата му, оголвайки перфектно поддържания торс. Панталоните не останаха по-назад и само след секунда се свлякоха безпомощно на земята, там където им е мястото. Инстинктивно или не скочих и го обкрачих, а той поддържаше дупето ми с ръце, за да не падна. Нямах такова намерение. Вкопчих се като пираня за парче месо. Презрамката на едното ми рамо падна и оголи част от гръдта ми. Той ме притисна още по-силно и ето, че се озовах в задънена улица. Без изход за спасение, който така или иначе не търсех и не исках.
В следващият миг усетих една лека, тъпа болка, която скоро омекна и се преобразува в най-уникалното усещане, измислено някога. Изстенах леко от поемането на членът му, но с всеки следващ тласък воплите на душата ми се увеличаваха и засилваха, както и тласъците му. Бяха сравнително нежни, без грубо отношение. До толкова, колкото да те изгаря отвътре, без да те наранява. Не само, че не ме нараняваше, подлудяваше ме. Беше умел любовник. Нямах база за сравнение, но това, на което бях подложена в момента, можеше да се нарече екстаз в истинският смисъл на думата. Отдаваше ми се целият и нито за миг не спираше да ме милва или целува, освен когато премяташе косата ми и отделяше няколко съкровени секунди, за да ме погледне в очите. Моето черно и неговото жълто се сляха в някаква красива краска, отразяваща нощта. Аз бях тъмното небе, а той звездите.
Стоновете излизаха от гърлото ми на пресекулки. Дишах трудно, учестено, мъркаща и пъркаща, извиваща се в неговото присъствие. Дращех гърдите му с ноктите си, оставяйки му следи, които ще носи поне няколко дена. Накланях глава назад, огъвайки се като змия. Тласъците му ставаха все по-интензивни, впускайки ме в лишена от мисли триада, карайки ме да забравя и за пътуването, и за пустинята. Не исках да свършва. Желаех, надявах се удоволствието да продължи колкото се може повече.

Червенокосият продължаваше да поддържа нежното женско тяло с ръцете си, като безцеремонно се възползваше от него. Но, го правеше с наслада. Харесваше му да го усеща притиснато до себе си. Ръцете му не успяваха да шарят по цялото тяло на Ния, докато в поддържаше над коленете си, но целувките го правеха. Те я обсипваха като дъжд, по цялото лице и шията. А любовният им акт, внезапно бе прекъснат от мъжки вик. Евенстийл изви едната си ръка и я постави пред устните на момичето. Стисна я здраво и опря гърба и плътно в шатрата.
- Шшшт... - заповяда и той.
Двамата се притаиха в тъмнината, очаквайки да видят случващото се. През това време, предводителя не дръзнеше да помръдне, въпреки драскането от страна на момичето и извивките на тялото и.
Чу се шум, като от тропот на копита. А на около десетина метра от тях, от левия край на шатрата преминаха с бясна скорост двете камили на Оар. Те тичаха стремглаво напред, явно подплашени от нещо или някого. Двете животни толкова целенасочено се бяха устремили право към оазиса, в който живееха, че сигурно нямаше да спрат цяла вечер. А след тях, се появи и самият търговец.
- Божичко, Елисандра! Камилите ми...милите ми камилчици! - крещеше брадатият господин, като ръкомахаше над главата си.
Поради факта че носеше натруфени дълги дрехи, те му пречеха да тича по пясъка. Колкото и да се опитваше да ги повдига с ръце или да подскача, докато дрехите му бяха във въздуха, той осезаемо започна да изостава от животните.
Елрон се извърна, забравяйки за търговеца. Луната отново проблесна в очите на момичето, а светлината се отрази в неговите. Жълтеникавите ириси засветиха игриво в тъмнината, като очите на див звяр. Скоро, отново любовната им закачка продължи. Елрон придърпа момичето към себе си и после я тръшна отново в плата на заграждението. Чу се звук, от скъсването на плат и нашите двама герои пропаднаха право във вътрешността на шатрата. Преди Ния да се стовари на земята и върху и да тупне силното мъжко тяло, Евенстийл положи дланта си под главата и, завъртя се настрани и пое целият удар с гърба си. За техен късмет, вътре нямаше никой, а и скоро нямаше и да има. Тогава, изкусния любовник плъзна ръце покрай гърдите на момичето и обхвана кръста и. Повдигна я леко като перце и я намести върху себе си така, че тя отново да усети онази приятна пареща болка...

Сърцето ми туптеше бясно при всяко негово проникване. Толкова се бях захласнала от удоволствие и неспиращ адреналин, че когато тъпият Оар притича покрай нас, за малко да подскоча. Мръсника пак щеше да ми развали кефа. Но Евенстийл ни прикри и останахме незабелязани. Тъкмо щях да си отдъхна когато нова случка провали дейността ни. А именно, събарянето на шатрата. Надигайки глава от торсът му се молех само за едно. Моля те дано няма никой, дано няма никой, дано няма никой. Плахо се озърнах и усмивката се разля по лицето ми. Бяхме сами. Съдбата играеше на наша страна.
Инцидентът не продължи дълго, защото само в следващият момент се озовах върху му, а тази така сладка отрова намери пътя си до вътрешностите ми. Изправих гърбът си, извивайки го като арфа и поех инициативата. Местех тазът си напред назад, като от време на време го повдигах за по-дълбоко проникване. Впивах ноктите си в плата под телата ни, като го раздирах от еуфория. Стенанията ми бяха намалели, но неговите тепърва почваха. Понякога си играех като почти напълно излизах от достойнството му, после се съдържах в тази позиция за няколко минути, караща го да тръпне в очакване и рязко се спусках надолу, поемайки пенисът му чак до края. Това го подлудяваше. Прехапваше устни и стискаше лактите ми, а аз...аз се усмихвах господарски. Ролите лесно могат да се преобърнат. Наклоних се и облизах долната му устна. После горната, а накрая я захапах издърпвайки я стремглаво напред. Вече спуснатата ми коса, бе прехвърлена от едната ми страна и наклонила глава, сега тя го галеше по лявото рамо. Косъмчетата го галеха, карайки го съвсем леко да потръпва. Изведнъж усетих желание за смяна. Сграбчих го силно и го преобърнах върху себе си. Краката ми бяха обвили кръста му и сега той напредваше все по-надълбоко и по-надълбоко. Хапех вратът му, причинявайки му онези малки синки, който се получаваха от засмукване, а след това преминавах през тях с език. Воплите на гласът ми се възвърнаха с всичка сила и сигурно щяха да оглушат цялата поляна, ако не се опитвах да ги контролирам.
В един миг, когато очите ни се срещнаха стана нещо неочаквано. Лицето му изчезна само за секунда и на негово място се появи онова неясното, на непознатият мъж, който видях докато се "давех" в извора на оазиса. Погледът ми стана уплашен, неясен, а изражението ми коренно се промени.
-Какво ти е?
Но то изчезна и на негово място пак бе това на Елрон, който бе спрял, притеснен от рязката разлика. Присклепах няколко пъти неразбиращо с мигли.
-Нищо....
-Сигурна ли си?
Не, по дяволите, не бях сигурна.
-Да. - отвърнах решително и твърдо. Не спирай. За бога не спирай.
И за да се отърся от тази налудничава идея отново впих устните си в неговите, търсеща, изпиваща езикът му, за да забравя видяното. След известно време се получи и пак станах плен на страстта, потта, която се стичаше от телата ни и плътската наслада.