Подземния път

На края на пустинята или в началото й, зависи от гледната точка се намира подземния път към град Сахрид - града на убийците. Той е скрит под плаващи пясъци. Така че ако случайно или целенасочено го търсите просто оставете пясъка да ви погълне. Веднъж стане ли това, ще се озовете в съвсем различен свят.

На проклетото му самонадеяно лице като изписано с жигосани букви пишеше „Ти си просто едно дете“. Със същия ефект освен, че е глупава можеше и да й забие шамар. Щеше да боли еднакво и поне от едното имаше някакъв шанс да й се проясни главата. Проклетия вироглав мъж продължаваше да я дразни дори отдалечаващ се към един бог знае какво и оставящ я просто зад гърба си. В нейния живот имаше място само за един скапан надменен и високомерен човек и това си беше самата тя. Само ако гадното любопитство и чувство да се налага ги нямаше.
Момичето надигна противното нещо пляскащо се около глезените й и се запрепъва в опити да ходи с него. Всичките й неща щяха да останат зад гърба й и не парите и парцалите беше това, за което се тревожише. Толкова метал пропилян за едното нищо. Съдбата и Рен адски си приличаха. И двете бяха кучки и бяха дяволски добри в тази работа. Защо? Защото ако сега имаше нещо остро под ръка, дори и с натрапчивото усещане, че ще се провали, щеше да опита да го запокити в гърба на отдалечаващия се мъж. И разбира се, тя нямаше.
Дистанцията между двамата се смаляваше и дразнещото чувство, че мъжът пред нея ускорява леко крачка не спираше да я жегва. Той определено се подиграваше с нея. Тя определено нямаше да остави нещата така. И определено знаеше, че и от едното и от другото някак ще я боли. Райден наистина не беше глупачка и беше видява повече от този живот за още два. Е, това не пречеше да е инатливо магаре. Това си е от най-големите й таланти.
Изравнявайки се с проклетия мъж, реши да го нарича така, тя застана леко зад него и влезе в крачка. Роклята продължаваше да се заплита и гъне по всемъзможни начини и само идеята да покаже неудобство пред Проклетия мъж я спираше да се съблече.
-Сега какво съм? Твоя собственост? – Ако не попиташ никога няма да ти отговорят. Едно от много неща, нещо като правила, които Рен спазваше безцеремонно. Имаше и варианта: „ Ако можеш да го научиш по друг начин – не се прави на идиот да питаш“, но той беше за времена, когато имше време за игрички. Сега искаше да знае дали ще трябва да се кланя с реверанси до пода на Поклетия мъж или ще може да пробва да му размаже хубавкото лице. Не, че отговорът щеше да й попречи да направи второто, какъвто и да беше той.

Мъжът не спираше да върви без да обръща особено внимание, на момичето, което бе купил. Знаеше, че ще го последва. Нямаше голям избор, нали? Сигурно съдбата ги беше срещнала. Или лошият късмет. И в двата случая факта беше на лице, а картите свалени на масата. Флеш роял, би казал някой запален комарджия, аз бих го нарекла "Любопитството уби котката".
-Сега какво съм? Твоя собственост?
Франсоа даже не я поглеждаше.
-Нищо подобно, мон шери. Ти си моя ученичка.
Ученичка? А? Я пак!
-Ученичка, бе. Какво не ти е ясно? Мон дию, младите наистина сте много объркан народ.
И засили крачка. Рен стъпваше в пясъка като от време на време потъваше в него или се спъваше в плата на собствената си кичозна рокля. Миньон се спря рязко и ненадейно, така че момичето се блъсна в гърба му. Хвана се за носа и почна да мрънка като го търкаше. Беше голямо дете. Голямо и инатливо дете. Той се обърна и прокара погледът си по краката й. Хвана долният плащ на роклята и го скъса. Чу се едно благозвучно хръцццц....и ето, че само след секунда, дрехата се скъси достатъчно, че да не й пречи.
-Това няма да ти трябва предполагам? Освен ако не искаш да си направиш шал.
Райден го изгледа лошо, а красавецът само се усмихна от мимиката й.
-Така си и мислех.
Той захвърли плата, който литна от вятърът и отхвърча незнайно на къде, бръчкайки своите гънки в красив за някои пирует.
-Хайде. Продължаваме.
И отново тръгна. Рен изпсува на ум и припна, вече много по-свободно по стъпките му. След известно време спряха за пореден път.
-Сега пък какво?
Той не отвърна, а я хвана през кръста и я повдигна на ръце.
-Какво си мислиш, че правиш? - извика момичето, но никой не я отрази.
-Майко мила, ще ми създадеш главоболие, знаеш ли?
Миньон се огледа. А, ето го. Един единствен участък от цялата пустиня, който беше по-тъмен от останалите. Пясъкът в него наподобяваше сив цвят и стоеше някак си сложен изкуствено. Учителят престъпи в него и преди малката да разбере какво се случва, телата им почнаха да потъват. Плаващи пясъци.
-Ще умрем, проклетнико. Ще ни погубиш.
-Ооооффф....я млъкни, сил ву пле.....
-Няма да млъ....
Убиецът постави едната си ръка на устата й, така че да спре да бръщолеви и се отпусна. Колкото по-спокойно стоеше, толкова по-бързо песъчинките поемаха тялото му. Само след миг, Райден усети как стигат до гърлото й, после до главата, а накрая се покриха целите. Но в разрез с очакванията й, те не почнаха да се задушават. Напротив, все едно минаваш през тунел обсипан с милиони паяжини. След съвсем малко щяха да се озоват в долният град непокътнати, без нито една рана или ожулване от преживяването. След съвсем малко щяха да попаднат в света на убийците.....

/Райден пиши как се озовавате на улиците в Сахрид, впечатления, реакции и прочие/

Вървенето в пустинята може да се окаже понякога доста сложно, особено когато си мокър. Песъчинките полепват по глезените ти и въпреки, че жаркото слънце почва да изсушава трупа ти, те все пак се сипят по тях обагрящи ги в различни завъртулки и плетеници, в които ако се загледаш и пуснеш въображението си, може да откриеш някоя друга размазана картина, че дори и нечие непознато лице или пък овала на животно.
Преживяванията от деня бяха особени и щяха да оставят отпечатък в душата ми. Срещата с отвъдното ми се отрази по странен начин и ме накара да се замисля за живота ми. За това колко неясен е, за неизвестните които крие и чуденето дали някой ден ще се разкрият. Да почнеш съществуването си ненадейно, просто така случайно пръкнал се, без да знаеш от къде, кога, защо. Плашещо е. Старая се да не го показвам, да не мисля за това, за всичко, но не се получава. В моментите, когато оставам сама притеснението се загнездва в съзнанието ми и го притиска болезнено.
Странно, съдбата ти поднася лимони, но не мога да си направя лимонада, защото не знам съдържанието, което ще изстискам. То ще е една мътна утайка без смисъл и реална причина. Като моя живот. Защо го имам, като не го познавам? Не познавам себе си, миналото си, историята си, какво остава за бъдещето.
Да, когато крачиш в горещия пясък и си съвсем сам такива мисли те наблягат, естествени като природно явление, но за разлика от него, те не отшумяват.
Стигнах до тъмния участък, който предвещава завръщането ми "у дома". Домът, който сама се заблудих, че ми принадлежи, но и единствения, който ми е известен. Пристъпих в него и за момент се замислих какво ще стане ако не премина. Ако се заклещя по средата, а пясъка нахлуе в устата и гърлото ми. Ако се задуша и вечно остана там, като пречка, греда за останалите,които искат да минат. Ще се удрят в тялото ми, след време костите и също ще станат жертва на този бежов затвор. Но нямаше такава опция. Песъчинките погълнаха нетърпеливо ходилата ми, стигнаха до прасците, после и до бюста и все така, позволявайки ми да се хлъзна по тях, като гостоприемен приятел, който отваря широко вратата на къщата си, за да влезеш вътре.
Само след секунди щях да бъда от другата страна, а залезът щеше да е обагрил пространството с розовият си отенък, който много хора може би щяха да наблюдават, подпрели се на някое възвишение, хълм или просто случайна градска пейка. Аз щях да го наблюдавам централно, вървяща по дюните и да се взирам в ивиците му, който се омесват и стават от розови, тъмно лилави, а после черни.
Поех си последна доза въздух и потънах....

Имах чувството, че преминаването трая цяла вечност. Реално бяха няколко секунди, най-много минута, но на мен ми се стори толкова дълго, че чак лудите ме хващаха. Мокрите песъчинки се търкаха в тялото ми, като съвсем леко стържеха кожата, липсващото разстояние между тях спираше притока на въздух, а чакането ме убиваше. Протегнах ръка, държаща саята нагоре и най-накрая тя проби, усещайки свобода и необятно пространство. Още малко и я положих на горната пясъчна почва. Знаех, че ще ме избута сам, но въпреки това почнах да се набирам, като спомагателно средство, което най-вероятно бе пълна загуба на усилия. И все пак го правех. Пръстите ми се заровиха в крехките песъчинки и драпаха като безтегловни червеи.
Ето, че и главата ми се показа. Положих и другата си ръка и се издърпах на повърхността. Поех с дълбоко въздух и насочих очите си напред. На няколко метра от мен прокълнатия и предателката вървяха съвсем спокойно, той носещ тялото на един от зеленокосите, а тя влачейки приятелите ми. Все още на колена, извадих и другата сая и се провикнах силно и звучно, за да ги спра. Много глупав ход. Най-умно е да ги издебна в гръб, но се страхувах, че ако тръгна с такава атака ще ги изпусна. Затова най-безразсъдно привлякох вниманието им към мен, рискувайки собственото си тяло. Честно казано не ми пукаше. Първо, защото аз имах едно преимущество от останалите, а именно - бърза регенерация (поне веднъж да я призная ползата й) и второ, защото просто си бях такава.
-Ейййй.... - бе и самият ми вик.
Те се спряха в крачката си и се извърнаха. Премрежеха очи, а една съвсем лека усмивка се открои на лицето на жената.
-Коя е тази? - чух да пита другарят й.
-Една пречка, която лесно ще бъде премахната.
Жената пусна косите на нокаутираните и пристъпи няколко крачки напред.
-Какво става миличка? Понася ли ти слънцето?
Изправих се на крака и леко запъхтяна се запътих към нея, с умерени, предпазливи стъпки и оръжията, прилепени плътно от страни на тялото ми.
-Мръсна предателка. - изругах. -Змия!
-Ооо, това трябва да ме обиди ли? Просто си върша работата.
-И каква работа е това?
-Не те засяга.
Очите ми се преместиха върху двете лежащи по лице тела. Виждах засъхналата кръв, която се червенееше по главите им, в близост до тила.
-Пусни ги и може да не те убивам. Ще се предадете, старшите ще ви заловят и разпитат и ще се разминете със сравнително малко.
-Хахаха... - разнесе се гръмко смехът на мъжа. - Тази сериозна ли е? Да се предадем?
-Това е предложение. Ако зависи от мен нещата ще протекат по много различен начин.
-Бих искала да чуя какъв е той.
-Ако толкова държиш може да ти го покажа.
Извадих саите си напред, а дългите им, гладки остриета просветнаха на лунната светлина. Предателката се усмихна ехидно, а аз направих същото. Като два противника, които ще извлекат най-голямото удоволствие от срещата си.
-Е, котенце, да видим дали толкова добре въртиш този меч, както и интригите си.
-По-добре отколкото мислиш.
-Ще видим. - намигнах й.
В следващият момент се чу изсвистяване във въздуха от два различни вида метал, изправящи се един към друг. Два победоносни вика разчупиха нощта. Една към друга, всяка вдигнала своето оръжие към противниковото. Две тела, две души копнеещи за кръв, две стомани, които всеки миг щяха да се слеят в едно и само по-добрата щеше да надделее.....

Двете оръжия се удариха едно в друго с такава сила, че покрай тях прехвърчаха искри, които проблеснаха в нощта. Двете жени бяха твърдо решени, че от тях щеше да оцелее само една. Ния - за да спаси приятелите си, а Белинда...за да довърши задачата си. Никоя от тях не мислеше да отстъпи, каквото и да се случи в този момент...
На няколко метра от тях, двете тела на Рен и Дъст стояха безжизнени. По косите на русокоското можеше да се види голямото петно кръв, което ги бе обагрило в червено.
А шифтъра, който до преди малко носеше тялото на зеленокосия асасин, се приближи до тях. Остави трупа на земята и седна най-необезпокоявано, като гледаше битката, която се разразяваше пред него.

- Давай...давай, момичето ми! Убий я! - шептеше тихо мъжа, като визираше смъртта на Ния.
Маршалката, като чели чуваше безплътните му думи. Ударите и бяха безмилостни и тежки, а защитата на Ния някак си поддаваше, след всеки неин замах. Докато наблюдаваше битката, мъжа забеляза нещо странно, но пък и очаквано. Иззад момичетата се появи човешка фигура. После до нея дойде още една и още една, още една, докато броят им не стигна до пет. Сърцето на шифтъра се сви от страх и той скочи от земята, затичвайки се право напред.

- Линдаа! - изкрещя неистово мъжа, опитвайки се да привлече вниманието и - Пази сее!
Уви, тя не можеше да го чуе в този момент. Мислите и бяха заети с това, да се концентрира в битката с асасинката.
Някъде отстрани, Белинда дочу името си. Този безпомощен вик привлече вниманието и за миг, който можеше да бъде фатален. Тя извърна инстинктивно глава, забравяйки за цялата битка. И щом съзря тичащият към нея мъж, тя получи първият си по-сериозен удар, от страна на синекосата. Саите се стовариха върху красивото и лице, изхвърляйки я на около метър назад. Ния се нахвърли напред, готова да прониже тялото на жената, ала в този момент друг враг се изпречи на пътя и. Шифтъра се бе превърнал отново в онзи вълк, с който Рен се бореше преди броени минути. Съществото стоеше между двете жени, като яростно ръмжеше и оголваше белите си зъби. Ния стоеше на достатъчно разстояние, че да не пострада. Самата тя още не знаеше, че приятелите и са зад нея и за това не се хвърляше безрасъдно в боя. Обаче, шифтъра ги виждаше. Бавното им приближаване към тях, предвещаваше скорошната им смърт.
Приближавайки се към приятелката си, съществото придоби нова трансформация, възвръщайки предишният си вид само за няколко секунди.
- Линда, бягай!
- Ти луд ли си ?! Не мога... - изкрещя жената.
- Моля те! Повече са от нас. Аз ще ги задържа, но ти настигни другите!
- НЕ!
- Линда! - изрева за последно мъжа, преди да върне формата си на звяр - Настигни другите. Знаеш, че целта ни е да върнем демона! Без теб, няма да се справят!
Ето, че вълка отново се появи. Забил четирите си лапи в земята, той яростно изръмжа напред, приближавайки се към асасинката.
Белинда постоя само няколко секунди така, преди да побегне като подплашено коте. Виждайки приближаващите врагове, тя забрави за всичко и просто скочи от земята и побягна в далечината, колкото можеше по-бързо. Зад гърба си все още чуваше ръмженето на вълка и колкото да и се искаше да се върне и да му помогне, не го направи. Тя бягаше ли бягаше...
Непосредствено до Ния, се появи и Франсоа. В ръката си държеше изящна рапира, чийто връх сочеше право към лицето на животното. От другия му край застана Блъд, държейки в ръце огромният си меч, който обичаше да използва. Ето го и Омар, стиснал здраво меча си. Той застана до дясното рамо на Ния, готов да я защитава дори с живота си. Трима бяха достатъчни. Другите двама - Арманд и Лу преминаха на около пет метра от тях, на безопасно разстояние. Те се насочиха право към телата на Рен и Дъст, които все още лежаха проснати на земята. Земният маг се спусна до тях, поглеждайки ги внимателно.
- Помогни ми, да ги обърна - помоли той зеленокосия.
Лу хвана раменете на Дъст, като го обърна внимателно по гръб. С ръце момчето придържаше главата му, докато земният маг се опитваше да го излекува с магията си. Отне му някъде около минута, да се справи с раната на главата му. Възвръщайки силите си, Дъст за първи път отвори леко устните си.
- Рен...Рен... - зашептяха те.
За пореден път се чу гърленият вой на шифтъра. Самият той знаеше, че е обречен. Въпреки това, се хвърли срещу групата хора, която стоеше пред него. Това бе единственият начин, да ги забави. Звяра знаеше, че синекосата асасинка е най-ценната в отбора им, за това се нахвърли право към нея. Разтвори пастта си широко, готов да я забие за последно в гърлото на момичето. Готов, да умре за приятелите си...


Ния, ти си слънце! Позволявам ти да го довършиш, дори да се изгавриш с него. После помогни на Рен, след което тя ще се включи с пост как се съвзема.

Всичко се случваше толкова бързо, че ми трябваше малко време да асимилирам фактите. Самата идея, че всички те застанаха до мен, за да ми помогнат, бе може би трогателна, но в момента нямах време да мисля за това. Сега бе момента за бой, с пагубен край и без значение кой бе моят опонент, аз щях да дам всичко от себе си. Стиснала двете саи нямаше значение дали е шифтъра или предателката, те щяха да се нанижат в което и да е тяло. Но преди това нека кажа как се прегрупирахме. Веднага след като, змията тръгна да бяга, Блъд и Франсоа като най-опитни, хукнаха подире й, оставяйки звярът на нас. Дали беше добра идея? Най-вероятно. Не мислех за това. Очите ми шареха по тялото на преобразилия се и търсеха пролуки за атака. Къде са опасните зони - зъби, нокти. Къде са слабите места - стомах, хълбок, врат. Предимства - скорост, пъргавост. Пречки - липса на крайници и оръжия. С други думи, силите бяха изравнени, но само един от нас щеше да оцелее.
Вълкът се хвърли върху ни, и най-уместното и умно решение за сега, бе с О, да отскочим на двете страни. Кучето се шмугна между нас, но не улучи нито единия.
-Писна ми от тези помяри! - извиках и докато още въпросния не се бе обърнал, извърнах ръка и замахнах с острието право към гръбначния му стълб.
Безуспешно. Животното го избегна с лекота, тичайки право срещу чернокосия. Събори го на земята, но убиеца беше добър. Мушна ходилото си върху гърдите му и го избута назад, претъркулвайки го над главата си. Вълкът се преобърна няколко пъти, вдигайки върволица, след което се застопори и се озъби насреща ни. От острите му резци падаха слюнки, които напояваха пясъка.
Не знам какво се въртеше в мозъка му, но явно усетил преимуществото ни, направи нещо напълно неочаквано. Тялото му се издължи, а когато се изправи напълно, пред нас стоеше не истинският му лик, а О. Да, О! Беше се превърнал в него за заблуда и за миг изгубих ориентация.
-Какво по дяволите...? - прошепнаха мъжките устни в неистово отрицание на видяното. -Що за мръсна магия?
Шейпшифтърът не отговори. Бяха толкова идентични, лицата, косите, дори дрехите. Дори...дори аромата. Даже държеше същия меч като неговия, измайсторил го само за секунди от собствената си енергия. В следващият момент се нахвърли стремглаво към него и мечовете им се сблъскаха. Удряха се един в друг, а краката им отстъпваха, завъртаха се и се умешиха толкова много, че вече реално не знаех кой кой е. Ако нападнех рискувах да улуча истинския, риск, който не можех да поема.
Но съвсем скоро, истината щеше да излезе наяве, защото единият избута другия, удряйки го ниско в стомаха. От силния удар, другия се приви на две и магията му се развали. Прие нормалният си човешки вид и тъкмо, моя колега си мислеше, че е доминиращ, когато първия изви ръка назад и хвърли оръжието си към него. Дългото острие се заби право в бедрото на истинския Омар и той се подкоси.
-О!.... - извиках и хукнах натам.
Преди да стигна, шифтъра му нанесе такъв мощен юмрук, че мъжът се стовари на земята. Не беше в несвяст, но следващите няколко минути нямаше да може да се бие и всичко остана за мен.
Замахнах в гръб, но инстинктите му бяха толкова развити, че веднага ме усети, наведи се светкавично и преди да успея да прибера ръката си, той ме изрита в слънчевия сплит и залитнах няколко метра назад. Най-демонстративно извади меча от бедрото на колегата ми и се изправи срещу мен.
-Иска ми се да те победя без магия, момиче. Нека видим защо преподавателите ти, ти поставят такава голяма задача.
Засили се право срещу мен, виждах яростта в очите му, а аз все още се държах за гърдите, събирайки въздуха си. Мечът изсвистя в нощта, насочен право към главата ми. Сякаш някакъв механизъм се включи и без дори да усетя, вдигнах саите, парирайки го. Острието му попадна точно между техните две и от търкането на метала, се образуваше дразнещ стържещ звук. Той напираше, аз отстъпвах. Крачка след крачка, забивах пети в пясъка, като най-накрая клекнах, от което мъжът изгуби баланс и избутах оръжието му. За малко да го изпусне, но копелето успя да го задържи, завъртя се около себе си и аз усетих лека болка малко над апендикса. Погледнах към мястото и видях тънък прорез, от който течаха няколко капки кръв. Нищо фатално, но въпреки това неприятно и щипещо. Това само отключи допълнително сетивата ми. Изпълни организма със злоба от най-висок калибър, мозъкът ми се изстуди, като ледена пещера. Отвори онова усещане, като във фитнес залата, когато отнех живота на горкия чистач, онова усещане като сънищата. Звяр! Истински буен, огнен и в същото време празен откъм емоции звяр. Огнен в действията, а студен вътрешно. Изключително странна комбинация. Смесица между пъклен мрак и свирепост.
Мъжът замахна отново към мен, при което успя да отбие една от саите ми. Тя се завъртя във въздуха и се заби някъде далеч от мен. Завъртях другата между пръстите си, изпънала дръжката нагоре и я забих под ключицата му. Изгубил баланс, изтръгнах мечът ми и го захвърлих право към саята, а втората ми го последва.
Сега, останали без оръжия щеше да започне същинската част. Стиснали юмруци, се изправихме един върху друг и почнахме да се боричкаме без грацията на бойните изкуства на маршалите, нито с криенето на асасините. Един истински уличен бой, вкойто всеки удря където свари. Той стовари тежката си десница върху носът ми, от което кръв бликна от едната ноздра, а аз го ударих толкова силно в ухото, че за секунди изгуби слуха си. Напълно достатъчно да скоча върху него и да го съборя на земята. Обкрачила го, почнах да го налагам с леви и десни крушета, като чупех скулите му, сцепих едната вежда и обливах лицето му с алена, миришеща на метал, течност.
От страни, чувах гласът на Омар, който все още държащ се за кракът, от време на време се провикваше и ме подкрепяше словесно. Дори не различавах ясно думите му, но това нямаше никакво значение. Бях толкова опиянена от стичащата се от кожата му кръв. Мирисът изпълваше ноздрите ми и ги разширяваше, а цвета омайваше очите ми, че като че ли, те отразяваха този цвят и му придаваха още по-злокобен отенък, там дълбоко в ирисите ми. Черното се съчета толкова умело с червеното, сякаш цял живот са били тясно свързани.
Но една победа никога не е твоя, преди и последният дъх на врагът ти да напусне тялото му. Точно така и сега, прокълнатият намери в себе си сили да се съвземе и изведнъж, усетих здравите му длани около кръста си. Подхвана ме и ме преобърна, така че сега аз бях отдолу. Сменили позициите си, помислих, че ще ме сподели същото като него. Но, не. Греших! О, колко много греших!
Усетих пръстите му, които се увиха като усойници около гушата ми. Беше ги преобразил до някъде и сега острите нокти се забиваха в кожата ми, раздирайки я. Но той не искаше да я разкъса. Той искаше да ме удуши, като с тях пречеше допълнително на притока на въздух и не само, но стискаше толкова здраво, че колкото и да се въртях не можех да се измъкна. Смачкваше гръкляна ми, дъхът ми се превърна в хрипове, очните ми ябълки се изцъклиха. Чувах как мозъкът ми кънти, а дробовете се спаружват като стафида. Вкопчила се в китните му, не нанасях никакви щети. Абсолютно никакви. Драпах по повърхността им, но той стискаше толкова силно, че усещах как животът ме напуска с всяка изминала секунда. Стържех с нокти, в отчаян опит да се измъкна. Безуспешно. Омразата се бе запечатала на лицето му в грозна, озъбена физиономия. Като, че искаше да ме довърши на всяка цена, дори това да е последното нещо, което ще направи. Ставах все по-слаба и по-слаба. Атмосферата се замъгли, чувах само приближаващите стъпки на учителите, който извикаха в далечината, сякаш на километри от мен, че са изпуснали предателката, но тези думи бяха някак затъпени, като далечни удари на тъпани, които постоянно нанасят своят удар върху ми.
Не усетих как енергията избива по пръстите ми, вселява се в него, използвайки кожата като проводник. Но само до толкова. По нищо не си личеше, че изпитва болка. Само едни черни ивици дим, който се вливайки се в неговия организъм. Нищо повече и нищо по-малко.
И тъкмо, когато смятах, че само след миг ще си отида от този свят, нещо в лицето му се промени. Изпъна се, замръзна, а очите му се разшириха. Като, че в тях се четеше адът. Пусна ме и се изправи, изпълнен с такъв страх в погледа, че чак и теб да те достраши. Инстинктивно се извъртях на една страна и почнах да кашлям гръмко възвръщайки си дъхът, който до сега ми липсваше. Гърдите ме стягаха, боляха ме, като разкъсани жили.
А мъжът пред мен. Той стоеше все така изправен, но нещо не беше на ред. Привидно здравото му тяло, почна да избледнява. Изведнъж наддаде такъв проницателен, агонизиращ крясък, че самата пустиня потрепна, като разтърсена от земетресение. Хвана се за главата, отстрани на слепоочията и изви врат назад, като счупен. От устата му бликна кръв, която все повече и повече се уголемяваше. Като истински фонтан, изби на повърхността и накваси сухия пясък. Няколко рани почнаха да избиват по трупа му, от...от....от самата вътрешност.... Кожата му се разяждаше, като от сярна киселина, но не залята, а все едно я е погълнал. Раните нарастваха, ставаха дупки. Месото му прогаряше, разлагаше и капеше на цели парчета. Съвсем скоро, самият му череп се оголи на места, а той се строполи, гърчещ се в собствените си сокове. Слуз, кръв и течности капеха на почвата.
Гледах втрещено. Исках да извърна глава от гротесковата гледка, но не можех. Не смеех. Бях като хипнотизирана. Не откъсвах поглед от този ужасяващ процес, който сама бях причинила, без дори да знам как. Всичко продължи не повече от минута. Тялото му все повече се разлагаше, стигайки чак до костите, докато накрая от него не остана нищо, освен половината. на половина обезобразен, на половина прояден като че ли червеи са гризали месата му десетки години. Вече бездиханен, бе забил едва държащите се на окончанията, очни ябълки, право в моите. Устата, част от която липсваше бе отворена широко, а под нея се белееха зъбите му, изкривени и безформени. Едната му ръка бе протегната към мен, а от нея едва два пръста бяха все още цели. Това адски ме уплаши.....

Стоях изправена с гръб към останалите. Прорязната рана се обаждаше от време на време, кръвта от носа ми бе съсухрена, но нищо от това нямаше значение. Ръцете ми трепереха.Трепереха като да е кучешка зима. Направо тракаха. Стиснах ги, но не спираха. Трепереха! Толкова трепереха. Бръкнах в джоба и извадих кутията с цигари. Извадих една, която се люлееше от треперенето. Пъхнах я в устата си и извадих запалка. Не спираха да треперят, като конвулсии на епилептик. Опитах се за запаля, но огънчето все не излизаше. Зъбецът прещракваше и даваше на късо. Захвърлих я ядосано на земята и бръкнах за кибрит. След няколко неуспешни опита, клечката пламна и с тресящи се пръсти я приближих до фасът. Запалих го и хвърлих клечката. Вдигаш няколко пъти и седнах на земята. Не спираха да треперят. Опитвах се да се взема в ръце, опитвах се да подредя мислите си. Те все още трепереха. Страхът, който изпитвах, не можеше да се сравни с нищо. С нищо освен със сънищата. Единствено те се доближаваха до това, което ме притискаше сега като лавина от неразбория. Страхувах се. Страхувах се, а проклетите длани не спираха да се тресат.
Беше изминал близо половин час, а всички страняха от мен. Не смееха да ме доближат, като че съм чумава. Като, че ако ме докоснат, ако вдишат същия въздух, като моя, ще се заразят. След случилото се, никой не продума. Гледаха право към разложения труп, към мен и пак към него, но никой не продума. Като, че ли станаха свидетели на нещо неестествено, нещо толкова безгранично необятно, че не можеха да разберат дали е истина или фантазията им си играе с тях. Аз самата все още се опитвах да се убедя, че всичко бе само плод на болното ми въображение. Но страхът беше истински, а нестихващото трептене на пръстите ми, които сякаш се бяха изтънили, само подчертаваше реалността.
-Може ли да се присъединя?
Кимнах безмълвно. Арманд седна на земята до мен и известно време просто гледаше напред. Не знаеше какво да каже, или по-точно как. Знаех, че въпросите го изгарят, но не бе сигурен, дали е уместно да ги зададе.
-Ама, че нощ, а?
-Как са Чи и Рен?
-Добре. Почти се събудиха. Още малко и ще се съвземат. Ами ти, как си? Ако искаш...?
Той протегна ръка към корема ми, там където раната зееше, но рязко го хванах за китката и го спрях.
-Не!
Очите му се застопориха върху дланта ми несигурно, като че ли се притесняваше същата като на шифтъра, участ да не сполети и него. Долових тези му мисли и го пуснах, като прибрах ръката между краката си, за да не е на показ.
-Значи си добре?
-Не, не съм добре. Видя какво стана! По дяволите, всички видяха!
-Да, беше доста...
-От колко години живееш тук?
-Мисля, че минаха пет.
-За целият си престой виждал ли си нещо подобно? Нещо, което асасините умеят ли е?
Миг на затишие, което ме уби, преди да чуя отговора, защото вече знаех какъв е той.
-Не е нищо, което съм виждал до сега. А по техните изражение, мога да предположа, че те също. Убийците имат завидна тъмна магия в себе си, но не толкова, че да причини нещо....такова.
Не казах нищо. Погледнах надолу, изкарах ръката си отново, а тя така и не спираше да трепери. Трепереше толкова силно.....

Обрамчените с гъсти мигли, в същия обсидианов цвят като косите й, очи се взираха почти невиждащо в пространството. Жестоката реализация я удари почти в мига, когато мисловната й дейност се задества бавно и тромаво, като стар часовникво механизъм. Сякаш милиони зъбчати колеца се завъртяха в черепа й и с всеки оборот картината придобиваше все по-изключително отвратителни очертания - цветове, емоции, звучи, картини, истини.
Тялото й лежеше отпуснато, а ръцете й потрепваха в опит да въздържи първичния инстинкт да скочи на краката си и да насочи оръжие към всичко и всеки, който показваше поне минимални признаци на живот. Лицата пред нея се размазваха и отново фокусираха линиите на силуетите си.
Наоколо се носеше познатата миризма на кръв, вътрешности, месо - миризма почти като в касапница, но няколко идеи по-мръсна и неправилна. Точно този аромат беше онзи, който действаше като наркотик и опеняваше сетивата на тези, които се научаваха да му се любуват.
Райден разклати глава с надеждата вътре да не се клатушкат малки парченца от най-силното главоболие от месеци насам. О, пространството между ушите й даваше добра закана да се разтече на мазни и лепкави вадички през носа й или най-вероятно да се пръсне, като презрял пъпеш. Хубавото на болката беше, че щом я почувстам, щом усетиш, че я има значи нещата не са чак толкова зле, колкото си въобразяваш точно в този момент. По идея, ако не боли, то или тази ти част вече няма да може да бъде използвана, възможно е дори да я няма, или организма ти има по-важни проблеми да замаскира и мозъка ти ти прави лоша услуга, като те лишава от всякаква спасяваща болка.
Точно сега на дойката й се искаше една такава лоша услуга. И все пак: Ама, че глупачка.
Изправяйки се внимателно и изключително бавно на ръце по едната й бяла буза се търкулна насъбралата се в очите й течност. Под разпръсната черна коса малката капчица се скри и се загуби напълно попивайки в изсъхналата от топлината кожа. Нямаше начин да позволи такова нещо да се случи отново и още повече да се примири да попадне пак в такава ситуация. Можеше да си отхапе сама главата от яд, ако продължаваше да се самосъжалява.
Погледа й огледа "щетите" и новата част от действителността я цапна между очите като с влажен парцал. Явно тя беше най-жалкото нещо в този момент. О, колко е хубаво да осъзнаеш, че няма да спиш, ядеш, даже да мислиш за забавления следващите да кажем - много дни! Нямаше да остави нещата така! Определено не!
Разпръснати наоколо стояха цялата им малка щастлива групичка на доброволци. "Богопомазаните" явно им бяха спасили загазилите задници и сега нямаше как да цъфне с мисълта как й се иска да не вижда една голяма част от тях. Голямото щастливо семейство.
Обаче всички имаха толкова траурни физиономии на лцата си, че можеше да предположи, че някой яко е нагазил в лайната или чернокоската отново е проспала големите фоерверки.
-Кой ми направи таква услуга и ме спаси, за да може сега да ми се иска да умра? - гласа й някак прегракнал и тих се чу твърде ясно в почти гробовната тишина. - О, било е нарочно нали? Някой ме е спасил и после ми се фраснал още един-два да ми дойде акъла. Мисля, че не се е получило.
О, главата определено я болеше зверски, но нямаше нищо общо с нещата, които можеше или вече не, да си спомни. Сега ако някой я просветлеше...

Понякога, не всичко изглежда така, както си мислят повечето хора. Привидно, всички бяха отчаяни в този момент. Погледите на Франсоа и Блъд блуждаеха в тъмнината, Ния пък се бе отделила в компанията на малкият маг, а от другият им край, Рен сякаш се самосъжаляваше. Още преди някой да е отвърнал на последните и думи, Дъст се присъедини към асасинката. Застана на по-малко от метър до нея, подаде и ръка, като и помогна да се изправи.

- Стига си дрънкала глупости.
- Но, не помня нищо...
Дъст се засмя.
- Ти да не мислиш, че на мен всичко ми е ясно?
Двамата се спогледаха многозначително, след което потърсиха с поглед някой, който можеше да им разясни цялата ситуация. Именно този някой, бе самият Омар. Той бе свидетел на всичко, още от самото начало. Приближавайки се до двойката, която до преди малко бе припаднала на земята.

-...това е в общи линии. Трябва да сте благодарни на Ния, че успя да ви спаси задниците. Без нея, бяхте загубени...
В този момент, се присъединиха и двамата зеленокосковци. Явно съвзели се от преди малко, те се бяха прегърнали през рамо и вървяха редом един до друг.
- Браат, боли ме ужасно.
- Знам, спокойно. Ще ги пипнем тези негодници!
- Сигурен ли си?
- Обещавам ти! Ще си отмъстим за....а, ето ги другите - възкликна младият Лу, щом видя останалите, които в момента се бяха насъбрали в групичка.
Щом доближиха останалите, те им направиха малък път, през който можеха да се присъединят към останалите. Блъд застана начело, като огледа положението.
- Всички знаем, че това което знаехме, е истина. За жалост, изпуснахме врага.
- Напротив! - извика се Омар, който стоеше в края на образувалия се кръг.
Асасинката извърна лице към него и го погледна въпросително.
- Какво искаш да кажеш с това?
- Все още ги усещам....
В този миг, Франсоа се присъедини към колежката си, като и той насочи погледа си към странника.
- Сигурен ли си?
Мъжа поклати положително глава.
- Значи, все още имаме шанс. Кога тръгваме?
- Скоро. Но, няма да тръгваме всички...
- Как така?!? - попита Франки, обръщайки се към учителката.
- Така! Не можем да изложим момчетата на опасност!
Очите на Блъд преминаха през малката групичка, която бе около нея. Когато погледна към двете асасинки, ясно видя усмивките им. Уви, не можеше да допусне това да се случи и с тях.
- Вас също!
Ния ококори очи и дръпна леко главата си назад от изненада.
- Не можем да дойдем?!
- Не мога да си го позволя, да загубим някоя от вас. Съжалявам.
Сякаш физиономиите на двете момичета посърнаха едновременно.
- А аз, мога ли да дойда? - попита Дъст, подавайки се между двамата зеленокосковци. Щом видя лицето му, Франки поклати отрицателно глава.
- Ти най-малко, можеш да дойдеш. Трябва да си благодарен на Дантес, че не те прибра при него...
Блъд се отдели от останалите, като премина покрай двете момичета, давайки им знак да я последват. те не изчакаха втора покана, а веднага тръгнаха след нея. На няколко метра от останалите, учителката се спря и се обърна към девойките. Погледа и бе строг и властен - такъв, какъвто трябва да е на жена, в нейното положение.
- Мога да имам доверие, само на вас .Видяхте какво се случи, с малката маршалка. Искам, да се погрижите за останалите. Достатъчно нескопосани са, че да ги изядат динго-тата в пустинята. - след думите си, учителката се обърна към всяка една от тях, като им обясни задълженията, които трябваше да поемат от тук нататък. - Рен, ти искам да се погрижиш за Дъст. Внимавай да не направи някоя глупост и да тръгне сам в търсене на шифтърите. Достатъчно глупав е, а и с тази рана на главата...сигурно още по-малко ще му се отдава мисленето...Ния, ти искам да се погрижиш за всички. Вземи със себе си хлапетата, Дъст, Рен и онзи малкият маг. А пък ние, с Омар ще продължим напред.
- Само тримата? - попита изненадано девойката.
Учителката се усмихна, показвайки увереност.
- Повярвай ми, щом Франсоа е с нас, всичко ще бъде наред. Нямат си и на представа, с кого са се захванали...
В следващите няколко минути, настана разформироване на цялата група. Както Блъд обясни преди малко, двамата зеленокоси нехранимайковци трябваше да се присъединят към асасинките. Арманд също щеше да бъде с тях, както и Дъст, който в този момент единствено се чудеше, как да се измъкне. Преди учителите и Омар да отпътуват, стегнаха конете и скочиха право на гърбовете им. Франсоа се обърна като за последно и помаха на хлапетата :

- Се-ла-ви, деца...дано се видим скоро...
Тримата пришпориха конете и скоро изчезнаха в тъмнината. От тук насетне, всеки гледаше другия, надявайки се някой да каже нещо. Първият, който наруши тъмнината, бе Дъст. Той се обърна право към всички с думите :
- Е, какво ще правим сега?
Очите му шареха ту към Рен, ту към Ния, които до преди малко се бяха отделили в компанията на учителката. Явно той бе преценил, че те знаят нещо повече или пък явно те ще решават, как ще постъпят от тук нататък.



Ния, ти си първа. Трябва да решиш, как да се приберете до Базата най-безопасно. Можете да го направите и без да се включвам с вас. Ако се наложи - Арманд е насреща.

Честно да си кажа, фактът че ще се видя с коня ми малко ме разведри. Животните винаги ти влияят позитивно в напрегнати ситуации. Особено котките. Казват, че белите и оранжевите котараци носят в себе си най-голям енергиен заряд. И съм напълно съгласна с този факт, имайки се предвид, че когато Шейн идваше при мен и съм била под някакво напрежение, само няколко погалвания по главата му ми стигаха да се успокоя. Да, но сега малките ми бандити ги нямаше, имах само един бял кон. На практика и него нямах, защото го подарих на Арманд.
Този факт доста ме обезпокои. Нямах вече домашни любимци, нямаше къде да живея...скоро и приятели нямаше да имам. И повярвайте ми ако тези мисли ми минаваха през главата точно по Коледа, то нямаше да се поколебая да се хвърля от някой мост. Но с мен бяха Ерик и Арманд, нали? Някой хора и толкова нямат, а понякога едно рамо е толкова достатъчно. Вървяхме по пътя, който водеше към долния град. Нямаше кой знае какво за гледане, природата тук не бе особено разнообразна. Освен човек да се заеме с това да разграничава различните форми на песъчинките. Но освен лупа , за това ти трябват и здрав запас от нерви, който аз нямах.
Момчетата отново говореха на тема на която не бях компетентна, или просто не ми се говореше. И вместо да прекарвам времето си докато ходим в мъки и тревоги, реших да си направя един лист на нещата, които искам да направя преди да умра.Било то утре или по-нататък във времето.
Изкарах един лист и химикал от чантичката и не ми трябваше много време за размисъл, затова веднага започнах да пиша:
1. Да нарисувам картина
2.Ако не се омъжа то поне да се видя в булчинска рокля
3.Да имам свой личен бутик
4. Да основа организация или приют за домашни любимци
5.Да се видя с друг цвят на косата
6. Да живея известно време на различни места и да опозная различни култури
7. Да посетя баба
8. Да имам деца
9.Да бъда нечие вдъхновение
10. Да не умра утре.
Май има и още но трябваше да спра защото ме обзе пристъп на паника. Изведнъж както си вървяхме и Арманд заедно с Ерик започнаха да потъват в някакви плаващи пясъци. Обикалях около тях, като едва ли не си късах косите как да им помогна:
-Добре, добре...само спокойно! Запазете самообладание!
-Ари...-започна брат ми докато съвсем спокойно си потъваше.
-Сега ще намеря клон..да..ще намеря клон.
-Арадел...-намеси се Ерик.
-ТУК НЯМА КЛОН!Никой да не е посмял да умира днес! Чакайте, чакайте...ще вляза да ви издърпам..
Хвърлих се в плаващите пясъци като безуспешно започнах да дърпам двамата здравеняци:
-О, НЕ...НЕ МОГАЧ! ЩЕ УМРЕМ, ЩЕ УМРЕЕМ!
-АРАДЕЛ!-креснаха и двамата в един глас.
-Какво?
-Никой няма да умира, това е пътя към долния град.Голямо глупаче си ми...-разсмя се Арманд.
Направих тъпа физиономия:
-И сега дълго време ще ме бъзикаш за тази случка, нали?
-Съмняваш ли се? Хайде сега затвори очи и се запуши носа за да не ти влезе пясък.
Послушах го, честно казано чувството не бе толкова лошо. Само където нямах представа как по-точно ще излезем в долния град...

Грижливо поддържаните и здраво подкованите крака на коня затъваха плавно и неусетно сред ситните едва забележими песъчинки, които галеха стъпалата на ездача и забулваха случващото се, като сивкава горска мъгла приканваща и поглъщаща в мръсно бялата си форма заблуден среднощен скитник. Малките невидими за случайно око камъчета като в часовник се свличаха между пръстите, по кожата сред косата и чертаеха линии, превръщаха се в купчини и стелеха покривало на двойката чезнеща в пясъка. Също, като златистите огрени от слънцето поточета, мислите се нижеха и трупаха, усукваха и навързваха, чертаеха схеми и изписваха планове с нежен и калиграфски почерк върху стар пожълтял пергамент. Подробности и детайли, картини и спомени, чувства, емоции и усещания. Усещането, предчувствието, че се връща, че отново е там, където трябва да бъде отпускаха пристегнатите мускули и обтегнатите жили по цялото й тяло. Изминатият път път бе оставил в съзнанието й размишления, които оформяха усещането за здрава метална верига изтъкана от множество стоманени брънки, които теглиха глезените й към дъното, докато ръцете й жадно ръкомахаха към прозиращата през водата светлина. Един миг, в който познатото я обгърна и тежестта се разпадна и преобразува в копринени нишки, които се нижеха нежно по дланите й и преплитаха в пръстите - чисти, снежнобели и ясни като предпролетна утрин.
Чувството се беше спотаило толкова дълбоко и удобно в нея, че зависимостта от това я ужаси по онзи първичен и животозастрашаващ начин, който напомняше повече на инстинкт отколкото на разум. Всичко се случваше толкова лесно и естествено, когато свободата да действаш без страх и опасение чертаеше всяко импулсивно решение. Сега трябваше да се научи да живее с мисълта, че все пак има какво да губи. Точно тази бе мисълта, която раздираше всяка логична преценка и все пак промиваше с бистра вода всека рана и подслаждаше всеки горчив момент. Тя имаше дом. Не, не точно, но поне най-близкото и реално до това нещо. Някъде където да се върне и където да иска да бъде. Толкова плашещо, толкова реално и толкова красиво.
Прозрение, което бе стояло скрито на върха на езика, недопуснато да бъде изречено. Отговор, който разплете корабните въжета и постави пред очите й плетеница, която държеше живота й цял. Един грешен ход и вместо спокойно обтегнати свободни въжета щеше да остане една надиплена купчина канап и кораб лутащ се без мачти и платна насред гръмотевична буря.
Тъжно щастлива усмивка се изля на лицето й сред изсипващите се като дъжд песъчинки насред улиците на нейния град. Някога искаше да притежава света. Искаше да има сила, власт, величие... Тръпка, приключения и премеждия, които да осмислят и направят живота й значим. Продължаваше да ги иска, може би дори повече от преди. Кое бе различното? Разменната монета! "Всичко" вече не влизаше в графата на честната размяна. Беше дошъл момента играта да промени посоката и правилата. Стара и много интересна игра. С много различни участници и още повече различни цели и награди. Игра, която губиш и печелиш с всяко вдишване, по-опасна от най-лудото въображение и по-пленяваща от пиперливия вкус на майсторски подправено вино. Живот... Единствената монета, която щом хвърлиш вече знаеш- няма значение на коя страна падне, защото цената винаги ще я платиш ти. Въпросът остава колко и дали ще си струва. Дали?
Копитата на красивото животно се раздвижиха по каменната настилка с ритъма на отнесено галещата го ръка на чернокосата девойка на гърба му.
Цел, цена, минало, бъдеще, приятели, врагове? Може би беше време всеки да започне да обръща своите карти и да се надява това, което стои отдолу да бъде по-малко плашещо от неизвестното.
Огнените тръпки по гърба й, които не бе чувствала от толкова много време се раздвижиха под повърхността на тънката бяла кожа и трептяха нетърпеливо. няма нищо по-предизвикателно от самата игра. Тя беше играч в дълбините на костите си и самата цел бе най-малкото, което я караше да рискува и да залага. Хазарт, в който или си най-добрия, или си непознато лице насред препълнена канавка. всяка грешка лесно можеше да бъде преиначена и моделирана в полза решаваща войната или всяка малка победа да бъде първата шепа рохка пръст върху капака на ковчега. Всичко беше въпрос на колко луд си да видиш нещата, които никой друг няма да забележи и колко смахната са инстинктите ти, за да измъкнеш ножа забит в гърба ти и да се здрависаш в нападателя. Живота определено беше игра. без правила и без неща под запис "завинаги". Няма вечни врагове и вечни приятели. Няма днес и няма утре. Няма планове и сигурни неща - никога не знаеш кой играе за теб и срещу теб и какво ще се обърка, колкото и да подсигурено да бъде.
Пясъчният часовник изтичаше, а песъчинките от старите маски се ронеха по лъскавата повърхност на новите. Идваше време дори те да бъдат свалени - чуждите, своите, всички. Да се изрекат нови лъжи и разкрият стари истини. Да се разбута пепелта на миналото и да се разпали огъня на настоящето.
За начало просто да си отидеш у дома.