Столовата

Тя представляваше голям стол, в който членовете на гилдията се хранеха. Бюфета се намираше в края на залата, а самите маси бяха големи и кръгли, пръснати из цялото помещение.

Дойдох до тук защото умирах за храна. Ако снощните атаки не ме довършиха, гладът щеше. Отидох до бюфета, като изчаках реда си. Една съсухрена жена подаваше на хората желаните от тях ястия. Имах чувството, че ставите й ще изпукат, а крайниците й ще се счупят. Беше толкова слаба, висока и грозно прегърбена. Ребрата й се брояха. Не я ли хранеха тая жена бе? Както и да е. Когато аз застанах срещу нея огледах какво предлагаха и промълвих тихо като даже и посочих избора си, за всеки случай ако не ме е чула добре.
-Варени картофи със сирене и чаша прясно мляко.
Тя кимна и ми подаде табла с обяда ми. Поех го и се обърнах на другата страна в търсене на свободна маса. Такава нямаше. Всички бяха заети. Учениците седяха по четирима петима на маса и си приказваха приятелски, а някои от тях, които явно не бяха настроени добродушно само мълчаха и търпеливо се хранеха. Стоях така права, държаща таблата си няколко минути, в които се чувствах като пълният аутсайдер. Никой не ми обръщаше внимание, нито ме забелязваше. Не можех да определя дали това ме радваше или не, но ако не друго поне бях свикнала, така че не нараняваше чувствата ми. След още няколко минути една от най-далечните маси залепена до стената се освободи и аз се настаних на нея. Почнах да се храня сама, безшумно, без да забелязвам какво се случва около мен, прикриваща лицето си с качулката. Храната не беше от най-вкусните, но за тукашните стандарти не можех да се оплача.

Докато все още Дориан не бе довършила безвкусният си обяд, зад нея се чу стържещ се звук от метал в цимент.Беше дразнещо като драскане с нокти по дървена плоскост, но по-грубо.Дориан така и не помръдна, а само поставяше вилица след вилица от картофите в устата си, като понякога бодваше и по малко сирене.
Точно преди шума да спре, причинилият го и така нареченият собственик на стола с който се произвеждаше този така дразнещ шум се блъснаха в масата.
Пред очите на Дориан се разкри онзи неин ментор, който обича да се разхожда гол дори в дъждовно време и налудничаво да си говори сам.Яхнал дървен стол наопаки, стиснал здраво облегалката, гледайки я с глуповатата си усмивка.

- Добър ден, г-це Смит.Май предпочитате да вселите старата храна от стола в тялото си, пред това да го направите с някой труп? а?

Боунс се появи пред мен и не само, че се появи ами и седна. Нищо против него, но точно сега не бях в настроение за нищо. Бях по-мрачна и от гроб и си личеше. Лекичко подхванах качулката и още повече я придърпах да закрие лицето ми. Не исках той да види раната ми и силно се надявах да успея да я закрия докато не мине. Не ми се даваха обяснения.
- Добър ден, г-це Смит.Май предпочитате да вселите старата храна от стола в тялото си, пред това да го направите с някой труп? а?
Едва забележимо се намръщих, но продължих да си ям бавно и спокойно.
-Не съм яла почти нищо от близо три дена. - му казах студено. Това трябваше да е достатъчно, за да разбере, че даже и "гениите" към които смяташе, че принадлежа, макар и да не бях съгласна, имаха нужда от храна. Не можех да си играя с трупове ако аз самата се превърна в труп от глад, нали?

Боунс гледаше към нея все още с неразбиращ поглед случващото се.

- Извинете ме... - изрече той след което врътна стола си в обратната посока от която дойде и извика едно *Дийй..." и застърга отново по плочките.Дразнещият шум отново се разнесе из столовата и повечето хранещи се размрънкаха но нищо не можеха да направят.Все пак той беше Учител.Нямаше го минута, две, пет... след което се появи изневиделица, а преди него тупна една чиния на масата, в която се бе настанила тлъста пържола от бут, прегърната от около две шепи пържени картофи поръсени обилно със сирене.До всичката тази вкусотия, стоеше малка прозрачна бутилка с лилава течност.
Ето че и Боунс се появи, отново разголен яхнал своят жребец от стомана и дърво.Засурка го докато не се заби отново в масата и опъна краката си напред като постави единият си върху другия.Грабна шишенцето с лилавата течност и го отвори.Захвърли капачката и отпи една голяма глътка.

- Мисля че днес някой учител ще остане валат.Приятно хапване, г-це Смит.

Е те това вече беше друго. Не знам какво му стана - изпита някаква вина или. Каквото и да е след няколко минути пред мен се тропна още една чиния с още по-хубаво ядене. Опитах пържолата. Беше крехка и вкусна. Поех моята и я сложих пред него.
-Варени картофи със сирене? - попитах най-сериозно, след което се разсмях като луда, а той почна заедно с мен. Всички в столовата се обърнаха към нас с неприязън и злобни погледи. Това общо взето не спря смеха ни, даже го засили. Какъв тандем само. Ако имаше някой, който можеше да ме развесели на това място, то това бе учителя ми.
Изпих каквото беше останало в чашата ми и я разклатих пред лицето му:
-Какво ще кажеш да споделиш виното си с малката си ученичка, а? - намигнах му.

Боунс се усмихна и въздъхна тежко.Повдигна малкото шишенце и отля от него в чашата и.После взе своята и отпи една голяма глътка.
Докато Боунс и ученичката му се забавляваха, зад гърба им се разигра сценка която те не забелязаха.Или поне докато не ги включиха и тях в играта.
През вратата на столовата се появи момиче облечено в красива бяла рокля, с млечно бяла коса.Настани се на опашката от чакащи учители, а като дойде нейният ред се получи сконфузената ситуация в която тя остана без обяд.Виковете и огласиха столовата, а повечето от хранещите се прекъснаха дейността си за да погледат малко сеир.

- Вие знаете ли коя съм аз? - крещеше белокосото момиче на малката жена зад щанда.
- Н-н-н-ноо...
- Но?!? Кажи ми кой беше! - изкрещя тя към жената но не получи отговор.След като остана недоволна, тя се пресегна през тавите и я хвана за главата. - Щом не ми казваш, ще разбера сама!
Погледна я за няколко секунди в очите, сякаш искаше да прочете в тях живота и.Появи се лукава усмивка по лицето и, след което пусна жената зад щанда.Обърна се към масите и започна да се оглежда трескаво.
- Къде си хубостнико... - говореше си сама и същевременно търкаше заканително ръцете си една в друга.Обикаляше около масите, оглеждаше учениците, учителите... докато не застана пред Боунс който стоеше с чаша вино в ръка и се смееше на глупостите на Дориан.

Самият той, не я забеляза.Беше награбил вилицата на Дориан с желанието да опита от варените и картофи със сирене.Загреба от чинията и я напъха препълнената вилица в устата си.

- Мхм... - прочисти гърлото си белокосата красавица, като искаше с това да привлече вниманието им към себе си.
Боунс се обърна към нея, като все още вилицата стоеше в устата му и от дъвченията които извършваше я караха да се прави кръгови движения.Изглеждаше глупаво, като стара преживяща лама.
- Имаш ли да ми казваш нещо, Боунс? - думите и излъчваха строгост.
- Ай-ай-ай! Здравейте г-це Лей...
- Ще видиш ти една Лей-млей!
Боунс подскочи от стола, като все още държеше вилицата в устата си.Това го правеше да изглежда глупаво, но той нямаше нищо против.Дори не се усещаше.Прегърна белокосата красавица която бе достатъчно по-ниска от него и я запобутва към изхода.
Дориан просто стоеше от страни и слушаше какво се случва, закрила раната си с качулка.

Гледах белокосата с бялата рокля. Явно обичаше бяло. Нещо беше недоволна и аз не знам защо. После разбрах, че беше недоволна от Боунс. Той скокна и почна да я избутва към изхода като също изчезна. Повдигнах рамене в нотка на непукизъм:
-Хубава двойка. - бе единственото което си казах.
Така и така вече го нямаше, придърпах шишенцето към себе си и си долях в чашата. Така де, няма да го оставим да изветрее я. Погълнах половината количество и продължих да се храня спокойно. Когато ометох донесеното от грижовния ми учител си допих виното и си сипах още малко. Облегнах гърба си назад на облегалката и доволно, колкото може да се каже, взимайки предвид ситуацията запалих цигара. Щях да си я изпуша тук на спокойствие, след което щях да се помъча да намеря онази шматка. Надявах се само да не го сгащя с гаджето му. Щеше да се сконфузи. Но до тогава - блаженство..... мислех си като дръпвах от цигарката си.

Мортем си се разхождаше из коридорите с безизразно изражение, провлачена стъпки и напълно отегчена от живота. Тя влезе в някаква си зала пълна със създания от този район на земята и разбира се почувства няколко неприятни погледа към себе си. Тя се поогледа и позна две лице от кръчмата, в която беше по-рано. Също така забеляза и момичето, заради което и се провали цялото настроение. Онова момиче с мъртвия учител. Мортем се нареди на опашката, не че и се ядеше нещо, но ако искаше тялото и да е здраво трябваше поне веднъж в деня да приема някакви мазнини или въглехидрати, пък да не говорим за протеини.

Изведнъж в столовата влезе онова малко кукленско момиче, което стоеше зад г-н Зелен онзи ден. Виж ти! Познах я защото като изключим Боунс и колегата му, зайо байо и Клавдий не познавах никой друг освен нея. Е не я познавах точно, но тя знаеше за моето съществуване, а аз за нейното. Бях доволна от факта, че успявам да остана инкогнито. Не ми трябваха много хора.
Тя се нареди на опашката и търпеливо зачака. Изправих се като издишах шумно дим от устата си и както бях закрила по-голямата част на лицето си с качулката се отправих в онази посока. Застанах зад гърба й. Установих, че съм една глава по-висока от нея, а и аз не съм кой знае колко висока. Наведох се леко и й прошушнах.
-Не се готви за шедьоври, храната тук не струва.
Тя ме изгледа студено. Трудна тълпа както се казва.
-Все пак ако решиш да останеш може да се присъединиш към мен.
С това се врътнах и се приземих обратно на стола си като този път качих краката си на масата, като Боуни преди малко. Оставих я сама да вземе решение.

Ученичката на мъртвеца се приближи до Мортем, но тя не тръпна. Пазеше си титлата на кукла, която могат да я мачкат, да я обиждат, да я критикуват, но никога да не и сторят зло. Тогава момичето и каза, че храната не струвала. Хубавото беше, че Мортем беше вегетарианка, а всички плодове и зеленчуци си бяха просто плодове и зеленчуци. Както и да ги погледнеш майката земя ги раждаше еднакви за всички. После момичето и предложи да се присъедини към нея. Е можеше да стане.

След няколко минути:

Най-накрая дойде реда на Мортем. Тя застана пред лелката зад плота и я погледна.
-Бих искала една ябълка и сок от портокал. Ябълката ако може да е нарязана на парченца.
Странна комбинация и лелката изгледа толкова странно Мортем, че нея едва не я напуши на смях. Но все пак и донесе нещата, които поиска. Сега Мортем се отправи към масата при Дориан / не помня но май така беше името /. Мортем я погледна за пръв път с някак си по миловидна физиономия.
-Е мога ли да седна при теб?

Тя дойде. До някъде това ме учуди. Свикнала съм да ме отбягват. Все пак не бях един от най-приветливите хора на външен вид.
-Е, мога ли да седна при теб?
Посочих й свободния стол срещу мен, за да я подканя.
-Чувствай се свободна да споделиш масата ми. Без това е единствената такава.
Обяда й бе доста по-оскъден от моя. Е не можете да ме вините. За няколкото дена, в които бях тук съм яла само една ябълка и една пародия на пържола, която беше само жили. Но тъй като бях заситена и вече загасила предната си цигара, извадих нова от черната кутия.
-Нещо против да запаля докато ядеш? - попитах когато вече я пъхнах в устата си. Може да бях невежа в човешките отношения, както и студенокръвна, но не ми липсваше доза култура.

-Не нямам нищо против. Активен пушач съм. Затова не ми пречи.
След което Мортем се усмихна вече наистина мило.
-Аз съм Мортем Хелските според баща ми. Демончето според Зайо Байо и още доста епитети според Лушиъс. Чувствай се свободна да ме наричаш, както пожелаеш.

-Чудесно! - усмихнах се толкова широко, че всичките ми зъби светнаха на фона на скритото ми лице и доволно запалих цигарата си.
Тя се усмихна също мило, не предполагах, че е способна и ми се представи.
-Аз съм Мортем Хелските според баща ми. Демончето според Зайо Байо и още доста епитети според Лушиъс. Чувствай се свободна да ме наричаш, както пожелаеш.
Извих устни на долу все едно казвах: "не е зле".
-Не познавам баща ти, Геш не го слушам особено, а Лушиъс даже не го знам кой е. Така че ще те наричам Мортем, ако може Морти, ахахаха. - засмях се искрено и доброжелателно. Сега беше мой ред.
- Аз съм Дориан Смит. - изпънах показалеца и средния си пръст във формата на V, нещо което често правих за поздрав, докато краката ми си се излягаха на масата безцеремонно, а плаща на наметалото се вееше свободно във въздуха като откриваше почти голите ми кълки. Реших да последвам примера й и да изкажа и собствените си титли.
-Зайчето според Геш, гения според умопобъркания ми учител - при което завъртях пръст около главата си, за да покажа, че Боун е луд, клинично луд. -..... и Милейди според един псевдо-аристократ. Приятно ми е.
Опънах рязко ръката си към нея за здрависване, другата подпрях на стола, а в единия край на устата ми висеше цигарата и изглеждаше, че ще падне всеки момент, но всъщност майсторски се задържаше на крайчеца на фаса.

Мортем леко се подсмихна на думата "псевдо-аристократ". Звучеше и смешно и забавно. Но се сдържа, все пак не искаше да обиди момичето пред нея. Та Мортем стисна съвсем леко, но достатъчно силно ръката и леко я залюшка надолу нагоре.
-Удоволствието от запознанството ни е изключително.
Каза тя тихо и се усмихна. Беше и забавно да говори, както я бяха учили в имението. Не беше нормално за хората извън него, но си беше доста забавно.
-Та значи ти си зайчето. Геш те е споменавал. Мислех че си плод на въображението му. Честно да си кажа... - Мортем се приближи малко повече до Дориан сякаш ще си шушнат. - отдавна е трябвало да го заключат.
След тези думи се върна на мястото си.
-Но татко го радва лудостта и му дава сили, значи всичко е наред. Дориан как така учителя ти свърши с мнимата смърт?
Попита най-накрая Мортем, след което отпи от сока си.

О, колко хубаво - заемам част от съзнанието на онзи перко с усмирителната риза. Не съм ли най-голямата щастливка на земята.
-Но татко го радва лудостта и му дава сили, значи всичко е наред. Дориан как така учителя ти свърши с мнимата смърт?
Лудостта, а!
-Напоследък имам чувството, че целият свят е една огромна лудница, от която никой не може да се измъкне и най-интересното е, че ние не сме изключения и някъде там са приготвили стая и за нас. - засмях се, но изобщо не се шегувах. Чак тогава осъзнах какво ме пита и за Боунс.
-Боуни ли? Ама аз не исках да го убивам, сериозно.... - взех да се оправдавам, като се сетих как му изтръгнах сърцето. Лошо ставаше когато се вглабявах. -Този човек няма унищожаване, обаче. Толкова е пъргав, че се измъква от всяка ситуация. Честно ти казвам няма по-голям късметлия от него.
Дръпнах от цигарата.
-Е не мога да отрека, че и твоя зелен учител не помогна. Намеси се навреме.

-Боуни?
Повтори Мортем и повдигна едната си вежда. Това ми прозвуча, която някакво обръщение към гаджето и или нещо такова. Момичето я погледна с интерес и подпря дясната си ръка на масата. Сви ръка в юмрук и сложи главата си на нея.
-Боунс значи се казва твоя ментор. Колкото до Лушиъс - сама.
За пръв път и тя да покаже респект към тоя човек или какъвто е там, което си беше чисто чудо.
-...хммм учудвам се, че изобщо си вдигна задника от стола. Останах с впечатлението, че той е по-голям мързел и от някакъв лемур. Но стига с тази тема. Дориан били ми разказала нещо за себе си. Например от къде си, как се озова тук, какви са целите ти в живота.

Лушиъс?!? Оуууу, значи така се казва зеления или по-скоро зеления е Лушиъс, или Лушиъс е зеления или.....обърках се. както и да е, разбрах за кого става дума.
-Дориан били ми разказала нещо за себе си. Например от къде си, как се озова тук, какви са целите ти в живота.
Зачесах се от страни на главата, а очите ми гледаха опулено тавана в разсъждения какво точно да й кажа. Нямаше кой знае колко за споделяне.
-Родена съм в Града на прокълнатите, не далеч от тук, или поне така си мисля. Всъщност не знам със сигурност. Може и просто да съм се озовала там случайно или пък не случайно. Един Себастиан знае какво всъщност се е случило. Обичам да наблюдавам как хората умират. Знам, звучи нехуманно, но аз намирам този процес за красив, а и единствената пълна свобода - това е смъртта. Когато се впусна в такива мисли забравям някой правила и се лее повече кръв отколкото трябва, както видя онзи ден, хе хе хе.... - засмях се леко виновно. Запалих вече трета цигара. Последния ден не можах да пуша по стечение на обстоятелствата и сега си наваксвах, но ако трябва да бъда честна поне малката кукла, която се оказа, че можеше да се усмихва от време на време, ако не друго разми мислите ми за тъпия Клавдий, за нападението, за последните ми сънища и за голямата рана на бузата ми. Благословени да са тя и Боунс.
-Колкото до това как реших да напусна предния си град и да дойда тук. От доста години там нямаше живи същества. Имаше хора, но те бяха ходещи трупове, ако разбираш какво имам предвид. - намеквах й, че явно пак се бях отплеснала и си бях създала свой собствен град от зомбита. - И, хммм.... - последва кратко мълчание -......ами свърши ми храната, ааааахахахаха - засмях се силно след последните си думи. След минута две се кротнах, свалих краката си на земята и облегнах лакътя си на масата, а брадичката подпрях на дланта. С другата си ръка си играех с халката на устната си. Гледах я с искрящите си черни очи право в нейните, а под качулката се прокрадваха няколко сини кичура коса.
-Но наистина, не се шегувам. - продължавах да се усмихвам.

Мортем я слушаше с интерес. Беше и писнало от хора, които нямат собствена история и нямаха, какво да и предложат под формата на история. Въпреки че да знае всичко за един човек май го беше наследила по майчина линия. Тя гледаше Дориан и я слушаше как разказва за себе си. За някакъв град на прокълнатите, как там имало ходещи зомбита. Че може би не е попаднала там случайно или и тя не знае. И разбира се името, което спомена буквално удари Мортем в гърба. Както си беше отхапала малка хапка от едно парченце ябълка Мортем се задави и и беше нужно няколко пъти да потупа по гърдите, за да се оправи. След краткото задавяне Мортем пак погледна Дориан.
-Извинявай. Името Себастиян не ми влияе добре.
И след тези думи усети леко кикотене зад себе си и шушукане.
-И надявам се да не ти пречи, че около мен всички шушукат. Та моля продължи.
И така Дориан продължи да разказва, което си беше наистина завладяващо. Когато приключи с разказчето Мортем леко кривна глава.
-Чудесно минало. Само това мога да кажа.

-Ами!!! Нищо особено, поне за мен, но пък не се оплаквам.
Озърнах се, за да видя шушуканията. Какво пък им ставаше на тея?
-Е, не ми пречи, но не разбирам защо е така. Би ли обяснила?
Щеше да ми бъде интересно да чуя и нейната история. Имахме още много години живот, ако някой не ни убиеше предварително, за да създаваме още случки и спомени, но и миналите не бяха за подценяване.

-Разбира се. След като ще прекарам доста време тук няма да ми е проблем да разкажа за себе си.
Мортем започна да рови из чантата си и да се подсмихва някак си различно от преди.
-Името ми е Мортем Хелските, както ти е известно, но всъщност в превод Мортем значи Смърт, а Хелските Адска Коса. Ама не коса на главата, а за косене. Нали се сещаш, като оная дето Смъртта в книжките носи. Името ми беше дадено от - и в този момент тя извади един сравнително, но достатъчно голям, за да се сметне за огледало. - баща ми. - и посочи мъжа на портрета, който беше самия бог на Смъртта, а тя стоеше до него кротичко и пак си приличаше на кукла.
-Преди да стана на 5 не помня нищо, но се събудих в село на името Ероиф / или беше Фиоре не помня /. Там се събудих в река от кръв и без име. Себастиян ме взе под крилото си и ми даде име.
Мортем се спря и се замисли а момент.
-А да създаде съм, за да продължа размириците между леля Елисандра / не помня дали и името и беше така / и Себастиян - сама. Мисля, че тоя е моята история.

Слушах историята й, като колкото повече разказваше толкова повече очите ми се уголемяваха, уголемяваха и уголемяваха. На последното изречение цигарата ми този път наистина падна от устата ми и се търколи по земята. Стоях изциклена и я гледах безмълвно, с полуотворена уста.
След няколко минути на тишина, която сякаш беше обхванала цялата зала, а всъщност беше само на нашата маса, размърдах езика си и промълвих:
-Ти си създадена от Себастиан Дантес.....от...от...от.... - зашлевих си един лек шамар върху устните си, за да не продължа. Огледах се бавно на едната, после на другата страна. Сега разбрах какво има предвид под "шушуканията" на другите. След още няколко мига се изправих рязко, като леко бутнах стола зад мен, все така опулена.
-Това е толкова.......жестокооооо..... -извиках се развълнувана, все едно стоя пред елха отрупана с коледни подаръци. После се усетих , пак си запуших устата и седнах бързо на мястото си. Наклоних глава напред и й зашушнах:
-Наистина. Невероятно е. Ти си дъщеря или нещо такова на бога на смъртта. Трябва да се гордееш.
Бях доста развълнувана, защото момичето пред мен не се оказа безинтересно, а напротив. Беше изключителна сама по себе си. Сигурно си мислеше, че ще я намразя заради това, което е или ще й завидя, но всъщност коя бях аз, че да съдя другите. Никой не си избира сам началото. Е мен този факт за нея не ме отвращаваше. Напротив. Намирах го за пленително.

Мортем леко се стресна, когато момичето пред нея взе че за малко не обърна масата, когато стана.
-А всъщност не е нищо различно. По-скоро е трагична история с предстояща смърт.
Мортем погледна портрета и го погали съвсем нежно.
-Но поне едно е сигурно, за бог, който не те интересува от много неща е доста мил на моменти. Но не си го чула от мен.
Мортем се засмя и прибра портрета в чанта си.
-Та смяна на темата. Какво мислиш за Зайо Байо Геш?

- Малко е луд, но изглежда сладък когато е в стихията си.Благодаря че попитахте... - отвърна Боунс, който стоеше точно зад тях.Не беше от много дълго време там.Грабна един от столовете стоящи до близката маса и го завъртя пред себе си, след което се настани удобно.
Погледна към двете момичета, като се стараеше да прикрива дясната страна на лицето си, на която ясно се виждаше една подутина чийто цвят се бе примес от синьо и лилаво.

-Та... какво смяташ за Зайо Байо Геш? - обърна се той към Дориан.

Ето го пак, но променен.
-Та...какво смяташ за Зайо Байо Геш? - попита ме Боунс. Изгледах го изпод вежди, с лека едва забележима подигравателна усмивка заради синината му. Явно по-нежната му половинка го беше подредила добре, а той хич не успяваше да го прикрие. Май аз бях по-добра в това отношение, имайки предвид, че не бяха забелязали все още моята рана.
-Е, ако искате толкова да знаете. - обърнах се и към двамата. - Той е най-големият заек, който съм виждала. И да, прав си, може и да е доста чаровен на моменти. А в други просто ме изгубва на второто изречение и напълно спирам да го слушам. Ако света беше лудница, както споменах по-рано на Мортем, той щеше да е главния санитар.