Бюфета

Мястото за хранене на отделните членове. Представлява голяма зала подобна на ресторант. Масите са не много големи, за четирима, постлани със светло зелени покривки. Самият бюфет е разделен на сектори за различния ранг посетители. Храната е винаги прясна, топла и добре приготвена. За учениците и учителите се грижи младо момче, което ги услужва индивидуално.

Двете момичета седнаха на една маса до брат и сестра.Те не изглеждаха да ги отразяват, за разлика от другите ученици. Някои хора ги гледаха. Шушукаха си и се смееха или се споглеждаха притеснено. Някои мислеха постъпката им за глупава, а други за глупава и смела. Трети изобщо и не показваха признак да ги забелязват. Като паралелна вселена. Като близнаците до тях. Седнаха и започнаха да се хранят като гладни вълци, докато Лия с пълна уста заобяснява плана и отговори на въпросите й. А Азии с пълни бузи само кимаше.

След болезнената вечер, столовете в бюфета им се струваха най-удобното нещо на света, гърбовете ги боляха адски а и вече липсата на баня си казваше думата.Азии ръфаше една кифла си шоколад и благославяше факта, че поне могат да ядът.Двете момичета изглеждаха уморени и недоспали, но се налагаше да свикват с този факт.
Не обръщаха внимание на хорските приказки, както и трябваше, всеки имаше своя гледна точка за станалото.Но на място с толкова много хора, никога не можеш да избегнеш приказките.Едно момиченце на около петнадесет с рижава коса сплетена на плитки се доближи плахо до тях.Огледа се дали някой го гледа или слуша, след което им каза:
-Искам да знаете, че за мен вие сте герои.Да се опълчиш на системата и на самата Бони е достойно за поклон.Пък и това че помагате на безпризорни животни е наистина чудесно.
Тези думи наистина оправиха поне малко деня им, да те потупат по рамото винаги бе мотивиращо:
-Благодарим ти за смелостта да изкажеш мнението си!-каза признателно Лия.-Ти също си достоен човек щом не се страхуваш спокойно да изразяваш мнението си.заради постъпката ти един ден като отворим клиника за животни ще те вземем за медицинска сестра.
-Наистина ли?Благодаря ви толкова много!Обаче сега трябва да тръгвам за тренировки.Супер сте!-извика момичето докато излизаше тичешком от залата.
-Виждаш ли, ето това е добра реклама!-продължи гордо Лия.-Е, Азии...прекарахме една нощ заедно но не знам почти нищо за теб.Ще ми споделиш ли нещо?Например имаш ли си гадже?-последното тя го изрече толкова ниско, че елфата трябваше да напрегне слуха си за да я чуе.

Азии се стъписа при този въпрос. Гадже? Първата мисъл която препусна през главата й беше за Раян което я накара да се изчерви цялата.
-Н-не... Ами ти? Н-не отговори на въпросите ми...?- Азии искаше да избегне темата за себе си, но имаше чувството, че това е началото на едно много добро приятелство и че след по-малко от два месеца двете момичета вече ще знаят всичко за себе си.
-Аз няма какво толкова да разказвам за себе си. Отгледана съм от дракони общо-взето... Скитах с Найтфол из горите, опознавах животните. Живях свободно. Разкажи ми ти как попадна тук?-

Няма нищо по-хубаво от женските разговори на по кафе, действат някак си разпускащо и освобождаващо.Точно това и правеха нашите две героини, които се стремяха да се опознаят една друга, осъзнали, че имат доста допирни точки и общ поглед вперен в едно общо бъдеще:
-Аз няма какво толкова да разказвам за себе си. Отгледана съм от дракони общо-взето... Скитах с Найтфол из горите, опознавах животните. Живях свободно. Разкажи ми ти как попадна тук?-отвърна Азии.
Лия въздъхна при отговора и:
-Късметлийка, имала си свободата да избираш и да правиш каквото пожелаеш.Аз ли?Аз съм тук откакто се помня.Още от невръстна възраст осъзнах, че животните са моята страст, а майка ми ги ненавиждаш.Един ден си си стегнах багажа и дойдох.Тук бе рая за мен, природа, живи същества, можех да развивам уменията си, да израствам без да ме ограничават.Но ето че един ден пораснах и осъзнах, че имам единствено животните си, не че те не ми стигаха, но като всяко нормално същество и аз копнея за любов.В манията си, нямах време да завързвам приятелства и контакти, нито да се влюбя, за мен това е нещо чуждо.И затова те попитах дали си имаш гадже, дали си изпитала този трепет, за да можеш да ми разкажеш какво е...-отвърна тъжно момичето.-Толкова искам да обичам...

Азии положи дланта на Лия в нейните. - Не се бой Лия... След като отворим клиниката ще имаш достатъчно време за това! Вярвам в теб. Толкова си красива!- Тя й намигна и продължи.-Но все още не си ми отговорила относно тренировките и плана ни за действие. Какво ще правим? А и можем ли да ходим на тренировки когато си поискаме?-
Тя се огледа.-Трябва да спасим Саймън. Какъв е планът? Аз предлагам първо да отидем и да вземем най-нужното от стаята ни. Тъкмо да проверим къде са животните. А после да се впуснем към спасението на Саймън.-

-Трябва да спасим Саймън. Какъв е планът? Аз предлагам първо да отидем и да вземем най-нужното от стаята ни. Тъкмо да проверим къде са животните. А после да се впуснем към спасението на Саймън.-каза Азии като се стараеше да бъде възможно най-тиха.
Лия поклати глава в отрицание:
-Не, забранено ни е да ходим до стаята, като сме наказани.Първо трябва да отидем да тренираме, така няма да сме подозрителни, след това планът ми е следният:Някой трябва да отвлече вниманието на Бони, докато някоя от нас измъква коня, но затова са нужни трима а аз не се сещам кой друг би се навил да помогне.
Елфата направи замислена физиономия, тогава и изникна едно мъжко лице:
-Познавам някого, който би ни помогнал. С малко късмет сега може да го намерим в Атлетиума, казва се Раян.
-Страхотно!Та, този твой Раян ще отиде при онази твар и прасето и докато ние измъкваме Саймън, след това тримата ще го заведем до онази сграда в града за която ти говорех.
Двете момичета плеснаха ръцете си за поздрав, планът бе готов:
-Но защо не можем да си влезем в стаята?
-Нямаше да е наказание ако можехме..-отвърна намусено Лия.
-Но аз там имам пари, а те са ни нужни за сградата.Не може клиниката ни да се намира в някое порутено помещение.
-Имаш право.-каза приятелката и замислено.-И моите пари са там, значи преди да разсеем Бони, ще се промъкнем в стаята от външната страна, Раян ще ни помогне.Какво ще кажеш?
-Чудесно!
-Хайде сега да отидем да тренираме и да поговорим с твоето момче!

Азии, извинявай, че не съм писала толкова дълго, започнах нова работа и ми беше натоварено!Сега пиши как отивате да тренирате в атлетиума, там където излекува папагала.

Момичетата пристигнаха тук.
-Лия??? Това ли е мястото на което искаше да ме заведеш??? ТА ТИ ЯДЕ ДО ПРЕДИ ПО-МАЛКО ОТ ЧАС И ПОЛОВИНА! ПРАСЕ ТАКОВА!-
Лия се подсмихна и грабна вде табли с много храна.
Бе учудващо как едно малко момиче като нея може да ги балансира без да й се счупят ръцете или да падне.
Те седнаха и започнаха да се хранят.
В интерес на истината Азии бе доста гладна.
-Ммфмв...фампампампмапмафам...-
-Какво? Не яж със пълна уста! Нищо не ти разбирам.-
-Азии... Наистина ли вярваш, че Елрон е влюбен в лошата жена?!? Та тя няма сърце!-
-Ех Лия...-Каза Азии и се облегна замечтано на масата.-Та ние не я познаваме. НЕ съди толкова прибързано. Пък и сама си беше виновна, че ни ступаха. Само не разбрах защо мен повече, а теб не. Ти беше тази която я предизвика.-
-Или просто и пой няма сърце. Пасват си идеално.-Очите на Лия проблеснаха странно. Едва ли не плашещо.-Мнее едва ли е така. Господин Елрон е красив, мъдър, умен, велик, мускулест, интелигентен, чаровен, омаен...-Лия се облегна на лакътя си и се замечта на някъде.
Така момичетата се заговориха. Вече се бе стъмнило, когато Лия си изправи и каза:
-Хайде Азии, време е да ти вземем роклята.- Каза тя и се ухили дяволите при представата как Азии се сблъсква с Бони.
Да си признае, Азии бе помислила върху думите на Елрон. Дали Бони щеше да ги изкаже? Ех, тя можеше само да гадае.

Слизайки по коридорите, нещо привлече вниманието ми. Ако трябва да бъда по-точен, това бе приятен аромат на току що изпечени кифлички, като онези, които добрите баби поднасят на подрастващите си внуци с чаша кафе. Вдишвайки от приятният аромат на препечено тесто, корема ми се разбунтува и наддаде такъв вой, че дори Алис успя да го чуе, докато все още вървеше до мен и се кикотеше по адрес на прасето, която видяхме по-рано през деня.

- Да не си гладен? - обърна се тя към мен.
- И питаш! Бих изял дори Прасчо, ако имах тази възможност.
Може би за първи път, в този момент имах възможността да чуя смеха и. Звучеше някак си детинско-сладък, но въпреки това приятен за слушане отстрани.
- Хайде, ела с мен.
След секунда, момичето ме дръпна за ръката и поехме по друг коридор, който водеше до един от етажите. В неговия край, стигнахме до голяма зала, от която явно идваше аромата на кифличките. Щом влязохме вътре, няколко странни погледа на дългоухи създания веднага се забиха в нас и с любопитство ни огледаха.
Извърнах глава в страни и веднага затърсих мястото, от където идваше аромата. Скоро ги видях. В една тава, спокойно излегнали се двадесетина малки кроасанчета, които ме чакаха с нетърпение да отида при тях, да ги сложа на куп в чинията си и после да ги излапам едно по едно, като се наслаждавам на приятният им вкус. Дори стигнах до там, че започнах да си фантазирам, коя кифличка с какъв пълнеж е, още преди да съм се докопал до тях. Имаше всякакви. С шоколад, други бяха с мармалад, но най-любимите ми бяха онези с бялото кремче, от което ме побиваха тръпки, всеки път когато го опитам. Надявах се да има повече такива кифлички тук, а пък ако нямам късмет, поне да опитам една, чийто вкус да се доближава до това блаженство за моята уста.
Тъкмо тръгнах към масата за да си взема чиния и отново усетих ръка, която ме дръпна в този момент. Обърнах се, а Алис ме държеше здраво за ръката. Повдигнах въпросително вежди, чудейки се какво прави. Това момиче искаше да се вкара в беля, като не ми позволяваше да закуся? Май щяхме да си развалим отношенията...
- Какво правиш?
- Гладен съмммм... - почти изръмжах в лицето и, готов да и се нахвърля, избутвайки я на земята само и само за да се докопам до кифличките.
- Спокойно, ела с мен. Тук има кой да ни сервира.
- Ама... - измънках под носа си, като посочих с ръка към кифличките, заявавайки с този жест, че искам точно от тях!
Алис се обърна към мен и ми се засмя.
- Спокойно, ще ти донесат. Хайде, идвай.
Тръгнахме към някаква маса, която тя явно си бе избрала. Щом се настанихме, аз седнах на място, от което можех да виждам добре тавата със закусчици, до която исках да се докопам преди малко. Надявах се да не изчезне пред очите ми, преди да съм хапнал поне една...
Очите ми започнаха да шарят наляво-надясно, търсейки малкият нехранимайко, който щеше да ни обслужи. Явно беше от бавните и може би бе някой дебеланко, защото вече пет минути стоях на този стол, а те ми се струваха като цяла вечност.
По едно време, забелязах някаква човешка фигура да се навърта около храната ми. Вперих погледа си в нея и бях готов да я нараня, само ако смееше да ми пипне яденето! Гледах я внимателно. Беше на максимум двадесет години, от женски пол, а ушите и бяха толкова големи, сякаш доста често са я наказвали като малка. Момичето се завъртя няколко пъти с полу-пълната си чиния покрай кифличките ми. Дори, понечи да посегне към тях и да си вземе, което ме накара да скоча от мястото си, изкрещявайки се на полу-висок тон.
- Неее....
Алис се стресна и погледна към мен.
- Аш? Добре ли си?
Клюмнах леко с глава и я погледнах в очите. Елисандра! Какво правех?! Не трябваше да съм такъв!
- Да, да...извинявай. Просто понякога имам такива изблици, на случайни места.
Огледах се трескаво около себе си, опитвайки се да изменя темата в друга посока. НО за жалост, не можах да измисля нищо смислено, за малкото секунди в които можех да го направя.
- Е< къде е този сервитьор за който говореше? Нещо не го виждам. Губи ми се. А съм гладен...Какво ще кажеш да сервирам аз? Мисля че ще се справя по-добре, отколкото лекето което вече десет минути не е дошло да ни обслужи...
Наистина, взех леко да се ядосвам. А и явно исках да го покажа, щом дръзнах да повиша тон на такова мило същество като Алис.

-Е, къде е този сервитьор за който говореше? Нещо не го виждам. Губи ми се. А съм гладен...Какво ще кажеш да сервирам аз? Мисля че ще се справя по-добре, отколкото лекето което вече десет минути не е дошло да ни обслужи...
Всички знаем какъв става Аш когато е гладен и още повече когато трябва да чака за закуската си. Той е от типа гладна мечка хоро не играе. До толкова, че почваше ненужно да се изнервя и да си го изкарва на заобикалящите го. Но си бе в правото. Келнерчето наистина не идваше при тях. В бюфета имаше толкова много хора, че се чудеше на кой първо да обърне внимание и нашите герои се наложи да си чакат като мърсоли. А красавецът нервничеше ли нервничеше.
-Ама сериозно, колко трудно може да е. Взимаш един поднос и слагаш разни чинни на масите. Нищо работа, а онзи ми се бави толкова време. Виж го само, виж го....
Алис го слушаше със скептична физиономия, която гостенинът най-накрая взе, че долови.
-Какво? - смутено попита той, а чаровницата само това и чакаше.
-Аз съм собственик и сервитьорка на заведение. Хич не е толкова просто колкото си мислиш.
-Нима?
-Да!
-Не ми се вярва.
Малки искри на спортна злоба се откроиха в ирисите на чернокосата красавица. По принцип бе миролюбив човек, но що се отнасяше до професията й ставаше голям перфекционист и се дразнеше на хората, които смятаха, че сервирането е проста игра.
-Защото не ти се е налагало да се занимаваш с капризите на клиентите. Ако не ми вярваш да ти докажа.
-Какво имаш предвид?
-Сам го каза - ще се справиш по-добре от келнера. Нека те пробваме, а? Нали си много уверен. Аз ще съм първият ти клиент, после ще обслужиш и останалите помагайки на момчето.
И за потвърждение, тя се излегна достолепно на облегалката и почна да изрежда.
-Така, искам една плодова салата, цитрусов фреш, една кофичка кисело мляко, една минерална вода, две не много препечени филийки хляб намазани с масло и мед и....
-Ей, ей, чакай малко. Ти ми изреди супер много неща. Не мога да ги запомня.
-Именно. - усмихна се иронично Алис. - А да и чаша горещ шоколад. Хайде, Аши, припкай.
Младият мъж се намуси, но сам си вкара автогол. Извърна се и тръгна към бюфета, мрънкайки си нещо под носа. На него се срещна със сервитьора, който се връщаше за следващата поръчка.
-Ама какво правите? - попита го той учудено, защото никой не идваше тук овен него.
-Не виждаш ли? Помагам ти.
-Ама.
-Няма ама. Някои хора ще умрат от глад докато те чакат.
Момчето го гледаше невярващо, опитваше се да го разубеди, но когато разбра, че каузата му е загубена само въздъхна.
-Добре тогава. Аз ще поема левия сектор, ти десния.
-Десния кое?
-Сектор.
-А, да, да....хубаво....
-Хайде, Аш. Корема ми стържи вече. Много си бавен. - провикна се илионката, опитвайки се да го дразни, като се усмихваше.
Нашия герой само изсумтя и се обърна към жената, която отговаряше за яденето.
-Искам плодова салата, какао, мляко...
-Какво мляко?
-Кисело какво?
-Не уточни.
Ама наистина си беше трудно. Вече забрави половината от поръчката и неистово се опитваше да си припомни останалите артикули, а Алис от време на време му подхвърляше някоя друга подигравка.

Погледнах намръщено назад и си припомних отново поръчката, която трябваше да запомня.

- Значи... кисело мляко, горещ шоколад, плодова салата, фреш, хляб... май това беше.
Превъртайки всичко едно по едно, се опитах да ги подредя в мислите си така, че да ги запомня правилно. Също така ги разделих на групи - напитки и храна. Щом реших че съм готов, се обърнах с лице към бюфета и го огледах внимателно. От единият му край стояха напитките с няколко машини за вода, фрешове, кафе и т.н. Първо се запътих нататък.
На малък плот близо до машините имаше купа с плодове, от където взех два портокала, един лимон и един грейпфрут. Срязах ги всичките през средата и изстисках сока им на машината предназначена за това. Стигна за фреш и малко, като количеството което бе в повече запазих за себе си и изпих веднага след като направих напитката. Когато тя бе готова, изстисках едно пакетче мед вътре и разбърках добре.
Последва горещият шоколад, който мислех че бе на второ място. Взех една чаша, сложих топла вода от машината и затърсих с поглед "шоколада", който трябваш да сложа вътре. След около две минутн открих това от което имах нужда. В малка кутийка съзрях няколко пакетчета, с голям надпис "Шоколад". Идеално! Взех пакетчето, отворих го и го сложих съдържанието му в топлата вода. Разбърках и... Воала!
Какво трябваше друго? А, да...кисело мляко. Него сложих в малка купичка, а отгоре му залях малко мед за украса. Сложих всичко в една подложка, а преди да поема към масата на която стояхме с Алис и препекох две филийки, които намазах с масло и мед.
Мисля, че това бе всичко, което трябваше да поднеса. Взех подноса с две ръце и внимателно поставих едната си длан под него. Не бях носил табла до сега, но в няколкото ми успешни опита, бях си носил закуската до леглото. Сега, нямаше да си ходя в него, затова не трябваше и да се излагам.
Поех право към масата, внимавайки да не изпусна нещо по пътя си. С всяка крачка напред ставах все по уверен в това, което правех.
Когато стигнах, подех с лека усмивка и поклон, показващ уважението ми. Е, вярно бе доста префърцунено, но пък исках да изглеждам по-небрежно, отколкото да вървя като вдървен.

- Мадам...
Понечих да взема чинийката с горщият шоколад и я оставих пред дамата. От единият и край сложих салфетка, а пред нея сока от цитрусовите плодове. Останаха филийките и киселото мляко. Купичката оставих точно пред Алис, което трябваше да бъде като покана да я нападне. А чинийката с хляба, внимателно оставих настрана, за да не и пречи. Усмихнах се и се поклоних отново леко, надявайки се да съм се справил добре и да не съм се объркал от притеснение.
Обръщайки се назад, съзрях една дама на средна възраст, която се оглеждаше явно за сервитьор. Не знаех дали е така, но веднага се спуснах към масата и за да и предложа услугите си. Докато вървях към нея, имах време да огледам обстановката. Жената стоеше сама на малка маса предназначена за четири човека. Срещу нея стоеше младо момче с доста разрошена коса и разочароваща физиономия. Масата им бе празна, което бе достатъчен фактор, който ми казваше че имат нужда от помощ!
Когато приближих, застанах от левият и край, като се наведох леко напред за да може тя да ме забележи. Заговорих достатъчно тихо, че да не се натрапвам на околните маси, но и достатъчно високо, че да може жената да ме разбере.

- Извинете, госпожо... имате ли нужда от нещо?
Надявах се да не ме скастри веднага заради сервитьорчето и да си го обера заради него. В един момент дори извърнах глава леко в страни и погледнах към Алис, която в момента ме гледаше с интерес. Пулсът ми леко се ускори и в момента бях сигурен, че сърцето ми ще се пръсне, ако жената не проговори скоро...

-Извинете, госпожо... имате ли нужда от нещо?
Непознатата жена го изгледа изкъсо, от далеч си личеше, че е строга и сдържана, като една от онези счетоводителки, които са толкова стриктни в работата си, че хапват набързо, най-често на крак и пак се връщат към задълженията си. Всъщност нищо чудно да отговаряше точно за хазната на гилдията или някои чиновнически въпроси. А и Аш й бе непознат. До колкото знаеше, бюфета си имаше сервитьор и жената се замисли дали не са наели и още един заради прекалено големият наплив от гладни ученици и преподаватели.
След едно обстойно оглеждане, в което реши, че не изглежда много надежден, но пък единственият, който дойде да обслужи нея и колегата й, дамата измънка изпод носа си, със стегната челюст, като че ли се страхуваше да не се усмихне, за да не й се образуват бръчки.
-Крайно време беше някой да дойде. Да, бих искала едно горещо кафе....без захар - натърти на последното тя. -Както и три от онези бухтички със сладко.
-Разбира се. - опита се да бъде покорен Аш, като се стараеше да не издава леката апатия, която тази жена породи в него. -А за вас, господине.
Чак сега, леко прегърбеният младок, който явно бе чирак на дамата и също така явно доста наплашен или смачкан от нейния характер, се огледа като подплашен пъдпъдък и благоволи да си отвори устата.
-Ами за мен....
-Хайде, Робърт, по-бързо, нямаме цял ден за губене. Докато се наканиш ще е станало обяд. Документация ни чака.
Младежът преглътна на сухо и продължи.
-Мляко с какао, моля и някакъв сандвич.
И тъй като срещна неодобрителния поглед на шефката си, от това, че все още не е решил, побърза да допълни.
-Какъвто и да е, вие изберете.
"Горкичкия", помисли си нашият герой, "Добре, че моите учители не са такива скочубри".
-Веднага!
Зеленоокия красавец се извърна и се зае с поръчката. Набързо приготви кафето и кифлите, а за закуската на младока, помоли готвачката да му помогне. Той щеше да направи напитката, а тя сандвича, че поне да не му се карат после на него, ако не им допадне избора. Лелката се оказа доста приятна и благоразположена, затова веднага се зае със задачата. Препече и слепи две големи филии хляб, а по средата им нареди няколко дебели резена свинско филе, кашкавал, прясно нарязани домати и краставици, два вида сос, а накрая поръси всичко със шарена сол.
-Заповядай, душко. - усмихна му се тя, когато подаде сандвича на Аш, а той на свой ред я дари със също подобна усмивка и й благодари.
След близо пет минути се върна при "клиентите си" и нареди всичко на масата.
-Заповядайте. Черно кафе и бухтички с конфитюр за дамата и мляко с какао и сандвич за господина.
-Благодаря. - измънка момчето, изглежда от името и на двамата, защото жената не го удостои с подобен поздрав на доброто възпитание.
Магът изгледа добродушно клетника и реши, че е време да се връща при новата си приятелка. Седна на масата и се зае със собствената си закуска, която другият сервитьор му бе поднесъл, докато самият той обикаляше. Явно Алис бе поръчала вместо него от същите тези кифлички, като бе поискала цели десет с различни вкусове, едно силно кафе със захар и сметана, два банана и две ябълки за изпът.
-Добре се справих, а? - ухили се той.
-Като изключим, че забрави водата и салатата ми, да речем.
-А?!
Ченето на хубавеца буквално се заби в масата.
-Забравил съм?
-Точно така, сладък. - подсмихна му се чернокосата. -Видя ли, че не е толкова лесно, колкото си мислиш? Изискват се нерви, памет и бързина.
-Добре де, добре, признавам, не е моята професия.
-Хахаха, добре, хайде, нека се наядем. Не можем цял ден да се натрисаме на гилдията. Току виж си решил да останеш перманентно.

Думите на Алис ми се сториха като чиста покана за оставането ми.
Като се замисля, защо пък не? Не ми пречеше да изчезна за няколко дни...нали? Изобщо даже! Самата мисъл да не се прибера в Сто Слънца ми се струваше доста примамлива. А и тук ми харесваше. Нямах проблеми с никого, учителите, които бяха тук нямаше да ме занимават с глупости и всекидневни тренировки...а най-сладкото от всичко бе, че никой не искаше да ме убие...за сега.
Уви, това не бе първоначалният ми план, когато тръгнах. Дойдох тук за нещо много малко, което почти вече изпълних. Сега ми оставаше да намеря правилният път по който да поема, в търсенето на Белокосия.
Скоро храната на масата привърши и наистина трябваше да се изнасяме, ако не искахме да бъдем нападнати от някоя тълпа изгладнели Илионци, които си търсеха подходящо място на което да се настанят.

- Е, тръгваме ли? - дочух меденият гласец на госпожицата.
Захилих се насреща и, показвайки и че съм съгласен. Веднага след това тя посегна към чиниите си за да ги събере, но аз вече бях подготвен. С едно рязко движение подпъхнах двете си ръце под тях и ги вдигнах пред себе си.

- Моля те, нека аз...нали си ми клиентка...хаха...
Като един истински новобранец стиснах здраво чиниите с две ръце и поех право към миялното. Оставих ги на жената, която се занимаваше с тях и и благодарих за хубавата хвана, въпреки че тя не бе готвачката.
Обръщайки се назад, съзрях Алис, която стоеше близо до вратата. Забързах крачката си и се насочих право към нея. Когато я настигнах се усмихнах широко и посочих към вратата.

- След вас, мадам...
Знаех че кокетничех твърде много в момента и по-скоро изглеждах като някой дечко, който се опитва да я сваля...но не ми пукаше. Важното бе да ни е забавно и да не ни пука.