Хранилището

Това всъщност е мазето, в което се помещават хранителните продукти. Подредени са пет дълги дървени маси, няколко печки на дърва, три големи колкото няколко човека фризера, два шкафа с прибори и рафтове по стената за вода и алкохолни напитки, най-вече вино. Учениците сами приготвят яденето си и чистят след себе си.

Понякога отстъплението е най-добрата контраатака. И тук не говорим за това, че ти липсва сила и умения, говорим, че така е умно да се постъпи. А един боец, който не използва мозъка си, не е нищо повече от поредното биче, роптаещо с рогата напред, блъскайки се в стена. Понякога наистина не ти остава нищо друго освен да направиш крачка назад, за да се засилиш напред, да избягаш, за да спасиш живота си, за да прикриеш нещо или по друга причина, осланяйки се на зададената задача. Дали можеше да ги убие? Разбира се! Дали трябваше? Това вече е спорен въпрос. А защо да не си спести още няколко кръвопролития? Щяха само да я забавят, а и наранят, ако не и по-лошо. Все пак, Рен не искаше да свърши като затворник, прекарвайки остатъка от живота си в тъмница или пък да бъде екзекутирана обществено на гилотината. Не, имаше още много неща, за които си заслужаваше да се живее, да се бори и смяташе да ги изпълни едно, подир друго.
Не изпитваше страх, чувството за самосъхранение бе обмислено толкова добре, поставено на везните, че нямаше как едната да не наклони в полза на оцеляването й. Дойде, победи, а сега е време да си ходи. Нали така й заръча Миньон? Затова хукна, хукна толкова скоростно и изневиделица, че за момент мъжете изгубиха концентрация и докато се опомнят, тя вече бе напуснала помещението. Бегът й отекна глух из коридорите, а координираните й движения се разпокъсваха едно в друго от факта, че не познаваше сградата и не знаеше кой къде ще я отведе. Но трябваше да продължава, все напред, все направо, докато не стигне изход. Нямаше друг избор, не съществуваше друга алтернатива, все напред, все напред, докато слънцето или луната не огреят пътя ти. Това бе нейното верою, нямаше връщане назад. То би донесло само гибел, напред към хоризонта, колкото и неясен да е той. Може да те заслепи, може да замъгли погледа, може напълно да те обърка, да загубиш почва под краката си, но рано или късно ще намериш тази пролука, която да те отрезви и измъкне от заблудата.
И просто така, Райден се озова в поредната стая, която не познаваше, но обзавеждането и структурата бързо й позволиха да разбере обозначението й. Съвсем неочаквано се бе озовала в хранителния склад, който се намираше в подземията на цитаделата. По това време бе празно, защото учениците спазваха строг режим дори на хранене и часът за подтискане на природните им нужди вече бе отминал. Момичето се озова заобиколено от дървени рафтове, хладилни помещения, по-високи от нея, маси, наредени торби с картофи и всякакви други продукти. Не точно това бе идеята й, но какво да се прави. На всичкото отгоре, вече чуваше гласовете на приближаващите я следотърсачи, които ставаха все по-ясни и по-ясни.
-Тръгна на тук!
-След нея. Не изпускайте малката пачавра!
Щом можеше така добре да определи думите, значи до сблъсъка я деляха не повече от минута. Трябваше да реши какво ще прави, дали да се скрие или да се опита да ги изпревари и да хукне докато не са я достигнали наново. През главата й дори премина налудничавата мисъл да ги замерва със зеленчуци или бутилки, но човек в такава кризисна ситуация е способен на всичко. Всичко се оказа по-заплетено отколкото очакваше, но без проблеми и изненади не може. Би било голямо чудо ако се размине лесно. А трудното...то тепърва предстоеше.

/Дили, реши какво ще направиш./

Време... Толкова разтегливо и гъвкаво понятие, което се багреше във всевъзможни цветове и нюанси, и гънеше в пищни и причудливи форми. Точно сега обаче тази простичка и многозначна дума бе приела облика на огромни, скърцащи стоманени вериги, които сковаваха крйниците й, с техко гюле теглеше гърлото й към черната бездна. Същинска красота от безнадеждност. Как пък не!
Малката асасинка трескаво заразглежда помещението докато гласовете кънтяха все по-близо и по-близо, почти на ръба на осезаемостта. Тръптенето по кожата й нашепваше и напомняше за изтичащите, като ситен пясък през старинен часовник, секунди. Възможните решения се преплитаха в главата й в яростен опит да открие най-малко катастрофалната ситуация. Преплитаха? Заплетена ситуация? Идеята звучеше толкова странна и беше нещо, което девойката не бе сигурна дали може да направи, но... Имаше ли избор?
Докато избираше стратегически прикрито масто силата вече вреше под повърхността на кожата й и нежно се движеше и извиваше в тялото й. Изглеждаше й толкова интимно и лично, че усещането почти прерастваше в еротично и сладострастно, когато успееше да овладее все повече от този безспирен поток на сила. Сякаш самия живот се променяше и изпъстряше в тези минути и нищо не можеше да се сравни с това усещане.
Количеството, което чернокоската ратла на тънки струи из стаята бе заплашително. Всичко в главата й наподобяваше нежни нишки, които заплитаха пространството и подготвяха игралната площадка. Като заредено оръжие или по-точно колона от наредени карти, всичко щеше и трябва да се направи презино и да се случи в точни момент. Толкова много променливи.
Имаше лека плетеница, която трябва да ги препъне на входа и такава непосредствено след това на нивото на шиите им. Първият трябваше да падне, следващите нямаше да има този късмет.
Уроците й с Блъд стояха в центъра на плана. Няколко други капана висяха наплашително във въздуха на един лек натиск от това всички полици да се изсипят отгоре им.
Райден бе приклекнала непосредствено до вратата с надеждата всичко да протече според предвиденото. Винаги можеше да изкочи и да ги остави в стаята зад гърба си. Дали? Надяваше се!
Не всъчщност си вярваше и нямаше идея дали това я плашеше поче пред алтернативата просто да се опувава на вяра в нещо друго. теорията й беше, че по-добре в себе си, отколкото в съдбата. Просто тя по-често преебаваше нещата отколкото ти сам можеш да ги забатачиш.
Оставаше да изчака. Щяха ли да влязат? Ако не, какво след това? Ако да, дали щеше да се получи. Щеше, но колко? Толкова много въпроси на везната на почти незначителния й живот. Нямаше още дълго да е така. Нямаше да е само поредната ученичка, всъчщност вече не беше. Само да оцелееше.

Много пъти сме говорили за времето. Времето този враг и приятел, който според собственото си настроение може да ти помогне или да ти причини най-голяма вреда. Ще успееш ли да го предразположиш зависи единствено от теб. Всичко зависи от това дали си му забавен. О, мислите, че преувеличавам? Нима? Замислете се. Ако успеете да направите впечатление, ако успеете да събудите нечие любопитство и интерес, то тогава той/то решава, че ще ви угоди. Почеши го, за да те почеше и то. Ако на времето си му скучен, то просто няма да се губи в размисли за теб. Ще те заличи, ще те погребе в дълбокия сняг като бяла кърпичка, която няма дори да се открои между преспите. Ходила, копита и лапи ще минават през нея, ще я стъпкват, но никога няма да я забележат, а нейният плат ще се накъса, нишките ще изтънеят, а съвсем скоро и разложат.
Секундите преминаващи под надзора на Рен можеха да се определят като благосклонни, ако не за друго поне най-малкото, че имаше шанса да ги използва по предназначение. Капаните, които постави определено вдигаха летвата едно ниво по-горе от общоприетото за новак от нейния калибър и слагаха ретроспекция за добро израстване, стига да успее да се измъкне от тази каша.
Стъпките все повече се приближаваха до местонахождението й, а с тях нарастваше и напрежението в малкото й телце. Може да беше самоуверена, понякога повече от колкото трябва дори, но винаги оставаше едно съмнение за възможна загуба и провал. Въпросите "Ами ако не стане" винаги стоят нейде загнездени зад тила и по принцип се обаждат точно в най-неподходящите моменти. Точно преди края, на финалната права, създадени като че ли да те разконцентрират и развалят изграденият ти до сега баланс. Като малки червеи се впиват в кожата и почват да дълбаят колкото могат по-навътре и само ти можеш да им кажеш "СТОП!". В това отношение Райден бе веща и не й трябваше много да се върне към реалността.
А учудващо или не, тя бе на нейна страна. Като по поръчка първите ходила се спънаха в невидимата нишка и пред тялото й се стовари това на първия нахлул бабаит. Мечът му издрънча в пода, а след него го последваха още двама, натрупвайки се един върху друг като отсечени клони от дърво. Това бе и точния момент за момичето да направи своето бягство и без да се замисли, тя хукна към вратата. Разбира се, нищо не става толкова лесно и точно на прага я очакваха останалите здрави мъжаги с вдигнати секири в ръце. Още преди да премине, единият замахна към нея. В отскока, който бе доста съкратен заради собствените й капани, я проряза точно под рамото. Незащитената плът се разцепи, но раната бе повърхностна и въпреки бликналата кръв, не й пречеше да продължи. Стиснала зъби от болката, Райден намери пролука за отстъпление и пъргаво като сърна се шмугна между им, докато те бяха твърде заети ту да я уловят, ту да се погрижат за побратимите си. В разпокъсаността си между едното и другото я изпуснаха, а докато се обърнат и я проследят вече бе прекалено късно. Непознатата девойка я нямаше. Кървавата диря свършваше и се губеше нейде по коридорите, а неразвитите им достатъчно берсеркски сетива не бяха достатъчни, за да я усетят. Престъпника се измъкна ненаказано, забулил се в нощта, под надзора на тази огромна цитадела, превърнала се в храм на неговият грях, в пръв помощник на злото. Зло деяние, чиято причина не й бе ясна, но щеше да донесе на света криза каквато не бе виждала от десетилетия наред. Когато Рен повдигна ръка, за да посече жертвата си, повдигна и една нова орис, за която мнозина щяха да съжаляват. Само ако знаеше.....

/Дили, пиши направо как се добираш до коня си и може да тръгваш за дома. Не забравяй, че си ранена. От цялата мисия получаваш 15 Опит. Сила -10, Ловкост - 10, Интелект - 10, Воля - 10./