Магазинът за подаръци "От нищо-нещо"

В този антикварен магазин може да се намерят всякакъв вид подаръци от бижута, през играчки, сувенири, кожени изделия, книги и още много. Собственичка е Симона Крокет - млада девойка с талант за бизнес и изтънчен вкус. Цените са приемливи, качеството добро. Никой не се е оплаквал от стоката и обслужването.

Докато Роза ме мъкнеше към магазина за подаръци, старателно ми обясняваше колко глупав съм бил и как не трябвало повече да правя така. Ха! Все едно аз бях детето...
Както и да е... ето че пристигнахме към малка схлупена къщурка, в чийто подножие бе издълбан и антикварния магазин. Имах чувството че е отворен точно под тази сграда ако мога така да я нарека, само и само защото тя бе същата порутина както и стоките в нея. Роза бутна с малките си ръце вратата, а иззад нея иззвъня малко звънче. Меденият му звук се разнесе из магазина, стряскайки продавачката която в този момент подреждаше малки порцеланови чашки, на един от рафтовете.

- А, здравейте - подвикна ни тя, изненадана от факта че някой е влезнал в магазина и ...може би от хилядолетия насам.
Роза се затича към нея, прегърна я и жизнерадостно започнаха да си говорят някакви си техни работи. Ама че дете! Аз... аз ги оставих насаме и започнах разходката си из прашните рафтове. Разглеждах тук, разглеждах там, ала не открих нищо което да ми грабне вниманието до толкова, докато не се спрях пред една малка витрина. Беше висока около метър, с две дървени крила, които се отваряха през средата. През малките им прозорчета се виждаха много миниатюрни вилички, ножчета, чинийки и монети които бяха грижливо подредени. Единствено праха който се бе насъбрал около тях не стоеше на мястото си или по-скоро не трябваше да присъства изобщо в тази картинка. Отворих с лекота едното крило на витрината, като същевременно внимавах да не се разпадне и да ми остане в ръката. Нищо чудно и това да се случи, като гледам къде се намирахме. Наведох се леко напред, погледнах из рафтовете и затърсих нещо което да разгледам отблизо. Най-накрая, очите ми съзряха малък бронзов чайник, с издължена форма. Беще не по-голям от един златен петак и можеше да се събере спокойно в дланта ми. Хванах внимателно с два пръста крехката дръжка на чайника и го извадих. Повдигнах го към светлината идваща от прозорците и я оставих да го погали. Тя се отрази в метала, отскочи в очите ми няколко пъти като замъгли погледа ми и после се разся в страни. Примигнах няколко пъти стреснато, разтърках очи и пак погледнах чайника. Беше гравиран с различни шарки, въпреки малките си размери. Даже, имаше някакви цветя на върха на дръжката си, което го правеше още по-интересен. В този си вид, ми приличаше на малка вълшебна лампа. Такава, която изпълнява желания като я потъркаш или по-скоро ми се искаше да е такава. Потърках с пръст по него очаквайки малкият дух да изкочи и в мигом да закрещи "Господарю, Господарю, какво е Вашето желание?"
Знам, сигурно изглеждах глупаво със своите действия, ала не ми пукаше. Роза бе свидетел на какво ли не от моя страна ,тъй че на дали щеше да се учуди много...

Продавачката, която явно също познаваше Роза или по-скоро Роза познаваше целия град застана зад гърба на Аш и се усмихна дружелюбно.
-Харесва ли ти?
Момчето толкова се стресна от намесата й, че подскочи и за малко да изпусне фината изработка.
-Собствена изработка е. Отне ми около три месеца, за да го довърша. Едва ли служи за нещо, но е красиво.
Тя продължаваше да го гледа със сините си очи, като от време на време ги мърдаше и върху антиката си.

Ама че сини очи! Почти бях сигурен че използваше този пронизващ поглед, когато някой клиент влезнеше в магазинчето и. Приближаваше се до него, изсъскваше му няколко сладкодумни изречения и след това го омайваше с погледа си. Опитваше се да направи и същото с мен, ала нямах намерения да се поддам толкова лесно и да си пропилея последните пари. Дори не исках да си представям колко ли струва това малко украшение, щом си е играла цели три месеца за да го направи.

- А, а не! Ние не сме за да купуваме - провикнах се, като се завъртях на място около оста си и пъхнах малката фигурка отново в шкафа. - Дошли сме да вземем подарък на Роза. Ала не мислете че тя има рожден ден, напротив! Бас загубих и сега ще трябва да си плащам...

Срещнах игривите очи на малкото момиче, които в момента сияеха. Виждах онази чиста детска радост, дори в прекалено рано пораснало същество като нея. Изпитваше някаква наслада от превкусването на малката си победа, а и имаше защо. Стоях и я гледах спокойно, надявайки се по-скоро да се затича из рафтовете и да открие това от което имаше нужда.

-Хахаха, точно така! - изкикоти се детето и почна да тича из магазина, оглеждайки всичко, докато не съзре нещото, което ще й влезе под кожата.
Пъргаво оглеждаше рафт след рафт и често викаше - "Това. Не, не, това. Не това. Или пък това."
Щеше да е трудно. Имаше прекалено много неща, които й харесваха и ако трябваше да взима всичко, Аш щеше да се разори. Накрая видя една малка дървена кутия, инкрустирана с цветя и се зачуди какво ли се крие вътре. Извади я иззад витрината и я отвори. А когато видя съдържанието направо ахна. Вътре лежеше гребен с едри резци от слонова кост. Дръжката му беше боядисана в сребърно, а по краищата имаше дървен кант. Наистина прекрасна изработка, подобаваща да бъде използван от принцеса. Роза го извади и върна кутията на място. Изтича до Аш и му го показа.
-Искам това.
Момчето огледа избраното произведение на изкуството, защото си беше направо такова и с присторен разбирачески поглед осъди.
-Добро е, добро е.
-Това малко бижу струва Сто злато. - обясни Симона.
-Не е много. А и изгуби. Искам него, Аши. Идеален е!!!

Първоначално я изгледах глупаво като се замислих аджеба за какво ще и служи този малък предмет. Приближих се до нея и го огледах внимателно.

- Гребен?! - попитах учудено, ала когато видях малките и очи които все едно ме молеха, нещо се пречупи в мен. - Добре де, добре. Няма да питам защо! Ако щеш и дядо ти реши с него.
Роза подскочи радостно около мен и леко извика от щастие. Всъщност, май само на мен ми се стори леко това викане, защото вниманието ми отново бе привлечено от онзи малък предмет който намерих по-рано. Светлината на слънцето която влизаше през прозореца отново си играеше с малкият метал, като проблясваше в очите ми. Въпреки че бе на няколко метра от мен, той ме привличаше като малък магнит. Магнит, от които не можех да се отделя. Събрах сили и се запътих към вратата. Но не да си тръгна, а да взема отново онзи странен чайник, който явно искаше да бъде спасен от злата продавачка.
Ама пък съм и аз! И аз да бях на негово място и аз щях да искам да се махна от тук. Затънал в купчина боклуци, губещ своята красота. А пък и като се има на предвид че сградата бе пред евентуално срутване, наистина щях да искам да изчезна.
Имах чувството че този чайник беше като хамелеон. Колкото повече се приближавах до него, толкова повече цвета му се засилваше. Ставаше все по-силен, по-жълт и все повече блестеше в очите ми. Почти ме заслепяваше, но не можех да се отскубна от идеята да го взема. Накрая, го грабнах бързо от витрината и го подадох на продавачката. Бръкнах с другата си ръка в джоба и докато търсех златните жълтици, отсякох :

- Ще ги вземем, само кажете колко ви дължим.

-Оффф нищо не разбираш. - измънка отначало Роза, но когато чу, че Аш все пак се съгласи грейна от щастие. Ама то не беше молба без това. Баса си беше бас и нямаше право да решава вместо нея какво да й вземе. Но, както във всяка история и в тази имаше хепи енд за принцесата, а нашата в момента можеше да озари цяла една област с усмивката си.
Младият "рицар", да го наречем така като привикаме максимално въображението си за помощ и подкрепа, не пропусна обаче да вземе нещо малко, но скъпоценно и за себе си. Чайничето, което все още се чудеше как по-точно е изработено толкова мъничко, стоеше кротко в дланта му.
-Как всъщност е направено? - не се сдържа да попита накрая.
-С пинцети.
С пинцети?! Наистина момичето си разбираше от работата. Магазинът й може да беше вехт и прашен, но сякаш бе рисунка от книга, разказваща се за стар часовникар, даващ дух на часовниците си или за морски пират, създал свое собствено съкровище от необикновени предмети в каютата си.
-Общо ще се 250 злато.
На Аш му се сви сърцето, макар че двеста и петдесет не бяха толкова много. Кесията му беше пълна с близо хиляда жълтици. Той преброи нужната сума и ги тупна на касата бързо, за да му ги вземат преди да е размислил.
Роза грабна гребена си, сбогува се с продавачката и изхвърча през вратата като диво пони, бълващо цветна дъга. А приятелят й я последва насред улиците.

/Аш -250 злато. Реши какво ще правите сега. Ако искаш пиши, че се прибирате в Сто слънца/