Ледената пързалка

Тя се намираше непосредствено до езерото. Града винаги е мрачен, което подпомагаше за поддръжката на пързалката, но някои казваха, че тя е подарък от воден маг, който е вкарал част от магията си в нея, така че тя винаги да стои замръзнала независимо от времето. Тя бе голяма, кръгла и оградена от високи ели, чийто клони винаги бяха покрити със сняг. Имаше и няколко пейки, на които хората си почиваха. По средата й имаше огромна елха, която украсяваха за зимните празници.

Луната галеше бялата повърхност с призрачната си ръка.Приличаше на бледо момиче, чийто сълзи в досег със земята се пребразяваха на мънички светлинки.Звездите бяха обсипали снега и ледът, отразявайки светлината на момичето, карайки мястото да блести.Беше красиво....нямаше много хора.Само няколко двойки мудно се плъзгаха по леда.Големият бор се издигаше величествено по средата на пързалката и се любуваше на милувките на вятъра.
Скай и Кейт пъргаво обуха кънките си които бяха наредени на няколко рафта в нещо като малко помещение с дълъг покрив, държан от 3 стени, до които бяха долепени пейки.С нетърпението на деца, хванати за ръце те се спуснаха върху ледената повърхност, не правеха нищо особено, но движенията им наподобяваха плавен танц.Наблюдавах ги усмихната, след което и аз поех ръката на Тес, преобухме се набързо и поехме след другата двойка.Обичах да се пързалям, единият от дядовците ми работеше на ткава пързалка, така ,че имах пре достатъчно време да упражнявам движенията си които сега бях позабравила.Шейн стъпваше на нокти върху леда с отвратена физиономия, а Хейз предпочете да седне на една пейка и просто да ни съзерцава.Кавалерът ми явно имаше някакъв опит защото се справяше доста добре.Плъзгалхме се по леда, държееки се за ръце, а от някъде идваше красива мелодия.Мелодия която караше всички останали да изчезнат и да останем само ние и кристалната песен на снегът.Думите бяха излишни, сега танцувахме, а един танц казваше толкова много....


Мелодията:
https://www.youtube.com/watch?v=VMfs1rlw4tc&feature=related

Скай завъртя Кейт като в пирует. Тя се засили и се заби в дървото. Той се появи изневиделица зад гърба й и я прегърна грубо, на шега през кръста.
-Виж, Кейт - емайл - посочи традиционното растение на огромната елха. -Трябва да ми дадеш една целувка. - блондинат се засмя и се наведе към нея.
-Какво си мислиш, че правиш тъпак такъв. - изкрещя се момичето яростно, сви ръката си в юмрук и го стовари с такава мощ върху лицето му, че той излетя от мястото си.
Арадел и Тес се любуваха един на друг когато вниманието им беше привлечено от летящия с бясна и неспираща скорост към тях маг, размахвайки ръце във всички посоки, опитвайки се да спре, но неуспешно.
-Внимавайтееее.... - извика той към другарите си, но беше твърде късно. Двамата не можаха да се отдръпнат на време и магът се стовари върху им като ги блъсна на земята, а самият той се озова върху тях.
-Аууч.... - се чу и от тримата. Скай се повдигна леко и се загледа на горе.
-А! Емайл! Арадел това значи, че трябва да ме целунеш.
И се навеси по същия начин към нея както направи и с колежката си. Лицето на Тес почервеня от яд. Сви дланта си и го удари централно под брадичката като го изстреля нагоре и падна по задник.
-Не я докосвай, глупак такъв. - подобен вик като преди малко, но този път мъжки.
Скай стоеше на земята с подута буза и я търкаше.
-Ахахахха.... - до него дойде Хейз, който беше обул кънки. -Днес не ти върви приятелю.
-Не думай.
-Така ти се пада. - чу се гласа на Кейтлин, която също се изравни с тях.
-Е, мис, ще може ли този танц? - обърна се към нея Бишъп. Тя клепна свенливо с вежди, поклони се леко и пое ръката му. Двамата се отдадоха на пързаляне и се смееха.
От другата страна двамата ни познати все още лежаха на земята. Гнева на Тес се беше изпарил, беше моментен срещу изперкалия си приятел. Той се надвеси над русокосата жена.
-Не ни е нужен емайл нали? - усмихна се той и я целуна толкова страстно, че тя чак заби ноктите си в гърба му.

Осветяваща луна. Празна ледена пързалка, гладка като кашмирен шал. Двама цигулари, нежно свирещи с лъка на вечността си и едно момиче пеещо красива песен...
А пързалката празна. Не за дълго.
Виктор даде една монета на момичето, като я помоли да не спира да пее. Тя прие и извиси а си още повече, само и единствено за тях.
Некромансъра се учуди, че тази незнайна хубавица го доведе тук. Очакваше да го замъкне в поредната кръчма, но не. Вместо това тя избра едно спокойно място без никакви хора. Само ледът и елхите, които излизаха от него.
Тя обу кънки и пое своя "полет" по прозрачната повърхност. Докато Виктор слагаше своите я наблюдаваше. С извит кръст, ръце разперени в страни, а брадичката леко вирната нагоре. И една усмивка. Тя минаваше съвсем сама между дърветата. Понякога някое от тях я обсипваше с малки фини части на дребният си снежец, които падаха по гарвановата й коса и я правеха още по-неземна.
Таня направи цял кръг и се спря пред кавалера си, точно когато той се изправяше напълно готов. Подаде му ръка, която той пое без изобщо да се замисли и го придърпа на леда, давайки му начален стадии. Не знаеше дали може да се пързаля затова го водеше внимателно и очакваше нещо от него. А може би не очакваше нищо.
Музиката ги обливаше с вълните си и контролираше всичките им движения.

/Песента https://www.youtube.com/watch?v=7nCq9Yo8Y3E/

Таня бе дръпната нежно и ненадейно. Крехкото й тяло се блъсна в това на Виктор, който омекоти удара. По-скоро беше като падане върху плюшена възглавница - меко, плавно. Той я обгърна със здравите си ръце и я притисна до гърдите си. Беше толкова топло. Той не можеше да види, но по бледите бузи на момичето изби руменина. За първи път някой я докосваше по този начин. Чувството бе странно, смесица между неудобство, срамежливост и вътрешно вълнение.
Остави се за минута в обятията му със затворени очи и после се сепна като се отскубна и се отдалечи на метър.
-Не, не. Какво правиш? Не трябва така.
Думите й бяха объркани. Самата тя беше объркана. От къде се появи този мил мъж? Не беше ли дошъл в стаята, за да измъчва някой? Защо преди да се усетят се бяха озовали тук, танцуващи, а после в нежна прегръдка? Тя трябваше да страни от другите. Имаше цел - да стои затворена в онази изтезателна зала, да върши работата си, да не вижда други очи освен своите в отражението на прозореца. За това бе създадена тя. Не за нежност и милувки. Тя не бе човек. Или по-скоро беше, но не като останалите.
-Трябва да се прибирам. Аз трябва да се прибера... - прошепна Таня и понечи да тръгне към началото на пързалката, за да остави кънките и да се изгуби в нощта.

Таня ококори очи.
-Вълкодави? - повтори тя въпросително. Какво общо имаха огромните вълци с нея. Вярно, че беше странна, но... Както и да е, тя не мислеше за това сега. Сега друго бе в умът й - да остане с него за през нощта. Това не беше добра идея. Никак даже.
-Но ти не знаеш нищо за мен. Не трябва, ще съжаляваш.
Не, тя нямаше предвид, че ще го нарани и все пак смяташе, че не е за него, че не е за никой. Както казахме Таня трудно комуникираше с хората. През деня работеше, а нощем луташе из имението и наблюдаваше живота, част от който беше и тя, но без да се докосва истински до него. А сега даже бе извън имението. Но имението винаги трябваше да има майстор. А тя го бе напуснала, за да се пързаля като дете. Едва ли много се отличаваше от такова имайки предвид затвореният начин на живот, който водеше и все пак...
-Добре! - каза накрая тя, което адски учуди и зарадва Виктор. Какво го зарадва, той не можеше да свали усмивката от лицето си. Наподобяваше щастлив вълкодав след охолен обяд.

Пътят ми бе наистина доста дълъг. Отне ми поне два часа да се отделя от местността на Сто Слънца. Ама че бе далеч!
Както и да е. Всичко мина по-добре от очакваното...до сега. Веднъж стигнал териториите на Найтмер, разбрах че съм там. От къде ли ? Мамка му, тук всичко бе мрачно! Дърветата нямаха листа, тревата им дори бе жълта... Елисандра ми е свидетел че дори видях няколко проскубани птици до кожа които летяха....
Не можех да повярвам къде бях попаднал. Пълен отврат! Надявах се да го намеря този типаж от който да взема оръжията и да се изнасям по-бързо.
Веднъж наближил града, го видях отдалече.

- Хах...извратеняци! - извиках на коня си, когато съзрях първите няколко къщи.
Даже на някой домовете им бяха боядисани в черно - отврат!
Приближавайки все повече към първите здания ме обхващаше параноята. Оглеждах се във всяка посока дали няма да ми изскочи някое странно чудовище и да ми изяде коня. Уви, животното си оцеля до края на пътуването ми. Но имаше нещо, което ми се стори странно. Докато се оглеждах за чудовища и вакханки, видях нещо странно. Стори ми се че в далечината виждам лед.
- Какво по...
Но, май наистина очите ми не ме лъжеха. Спрях коня и дръпнах рязко лявата му юзда, като го подкарах пак - право към леда. Когато пристигнах ми се искаше да извикам от радост. Това си бе истинска ледена пързалка! Насред нищото, непосредствено до Найтмер - този град от който дори името му ме плашеше. Но какво правеше тук това чудо? Сега дори не беше студено. Как стоеше непокътната и замръзнала тази пързалка? Беше ми адски интересно!
Слязох от каруцата като оставих добичето да си пасе свободно трева. Имаше определена нужда да похапне малко зоб, за това го оставих да почине. Приближих се до площадката и я разгледах. Беше солидна и оградена от големи дървета които бяха покрити със...сняг! Сигурно самата Памукова планина го бе издухала направо тук заедно с пързалката заедно със снега.
Нещо ме стресна. Погледнах от другия край на пързалката и видях хора. Или по-скоро май бяха некромансъри...не знам. Не можех да ги различавам още. Някой от тях седяха на пейки и си почиваха, а няколко дребосъка се опитваха да се пързалят по леда.
Престраших се и аз реших да опитам. Стига бе...пързалка на сред нищото и да не опитам? Това щеше да си е грехота...
Прескочих загражденията и стъпих на леда. Обувките ми доста се хлъзгаха защото нямаха грайфери което бе в моя полза. Поне имах малко време да се позабавлявам, преди примерно да ...умра. За това взех лесното решение да се поотпусна малко. Погледнах към коня си който вече бе зад дърветата - пасеше си спокойно. Все още никой не го бе изял, което ме устройваше. За това се оттласках от парапета и се пуснах по леда. Беше ми трудно да свикна с тези обувки да се пързалям, но след десетина минути вече се влачех със скоростта на летящ охлюв. Време ми беше малко да се позабавлявам...

В разрез с очакванията на Аш, добитъкът му не беше изяден. Даже напротив, стоеше си спокойно и пасеше, не точно зелената и прясна трева, но все пак трева. Той самият се пързаляше изглеждайки нелепо. Честно, кой се пързаля без да си вземе кънки? Все пак затова отговаряше един дядка в началото на пързалката. А може би малкият земен маг го беше страх да заговори когото и да е от тези хора. е му харесваше тук. След забавлението щеше да свърши работата си по възможно най-бързият начин и да се разкара от тук. Ами ако попаднеше на онази Джа, Дориан или както й бе там името? Или още по-лошо, на някой вампир. Ужас! Кожата му потръпна при тази мисъл затова се отдаде на пързаляне, за да не мисли за подобни фатални завършеци.
Докато се придвижваше що годе подобаващо, без много да се люлее, едно младо момиче, тъкмо излезнало то юношеските години го събори от първоначалната си засилка. Не само го събори, направо връхлетя върху му. Тя се надигна и го погледна право в зелените очи.
-О, съжалявам.
Въпреки, че тук беше доста по-хладно от Феникс, макар и лято, девойката бе с къса бяла пола и поло с къс ръкав. Но това, което наистина учуди Аш бе красотата й. Лицето й буквално беше омайно. Със сравнително къса кестенява коса, зелени очи и предълги мигли. Устни червени като ягода, а кожата, леко бледа, но много изчистена. Младият мъж не можа да повярва, че тук се намират такива екземпляри. Представяше си ги всичките разлагащи се, прокажени, с падащи крайници, остри зъби и дълги вещерски нокти. И да, вярно е, че доста се отличаваха, но все пак бяха забележителни. Самото момиче не беше некромансър. Може би нукса или по-скоро шейпшифтър и все пак беше прокълната. Ако всички бяха като нея, може би това място не е толкова лошо, все пак.
-Няма нищо. - каза леко внимателно магът, да не би да откачи и да му пререже гърлото или нещо такова. Младата дама се изправи, усмихна се миловидно, а зад нея се чуваха виковете на приятелите й.
-Стефани, хайде...
-Идвам - провика се тя и пак се обърна към Аш. Не беше виждала толкова цветен човек до сега. - Ти не си тукашен, нали?
-Как позна?
-Личи ти от километри. Като зелен факел си. - засмя се по детски момичето. - Какво прави чужденец като теб на място като това? Не знаеш ли, че ние сме чудовища? - пошегува се за трети път миловидно изглеждащото девойче.

- Не знаеш ли, че ние сме чудовища? - бяха последните думи които чух. Или поне последните, които съзнанието ми се опита адекватно да приеме като говор. От там насетне - мъгла.
Усетих притискаща болка точно на задните си части от страх. Преглътнах сухо и си го помислих....това красиво създание как се разлага в тъмните часове на нощта и броди из улиците на града, търсейки от чий мозък да пие. Ужас!
Самият факт че момичето почти ме заплаши, ме кара да се паникьосам още повече. Все още лежах на студения лед което не ме устройваше. Изправих се и се запътих направо към парапета без да обръщам внимание на девойката. Вярно - беше хубава. Но, в този град няма да пипна нищо, освен оръжията които трябваше да взема. Даже нямаше да се храня ако трябва!
Подхлъзвайки се няколко пъти по пътя, успях да се хвана за парапета. Прескочих го и се насочих направо към коня който спокойно си пасеше.

- Друже, къде попаднахме... - оплаках му се след което прекъснах благоуханната му закуска.
Скочих на каруцата и леко го пришпорих да спре да яде. Когато добичето навдигна глава изцвили недоволно и тръгна по пътя дърпайки ме заедно с каруцата.