Замъкът на Дрейк

Къщата на Дрейк Туул бе по-особена от другите.Фасадата и беше точно като каменната стена на замък, а от двата края имаше по една пет метрова кула, с пост за наблюдение горе.В къщата се влизаше през малка дървена врата, с голяма ключалка.
Вътре винаги бе топло и уютно, дори и него да го нямаше, огънят тлееше и държеше топлината в стаята.По стените бяха окачени различни видове бойни оръжия - главно мечове който той самият бе изработил.Нямаше животински трофеи, защото нещото което ценеше повече от човешкият живот, това беше живота на малките твари.Би убил човек с радост, но никога няма да окачи главата на благороден елен в къщата си.

Дрейк просто се усмихна на непохватността на момичето и отвори вратата на къщурката си.Не му се нравеше твърдата близост от толкова рано, за това е и обърна никакво внимание.Нахълтаха вътре, а от там ги лъхна приятна топлина.

- Настани се, където ти е удобно.
Дрейк затършува из шкафовете и оттук-оттам извади няколко вида храна.Завъртя една бърза салата с различни видове зеленчуци, наряза в една чинийка сушено месо от дивеч и с уменията на завидна сервитьорка от старопланинска кръчма занесе всичката храна до масата с лекота.Нахвърля чиниите отгоре и се настани удобно да похапне.

- Хайде де, там ли ще стоиш?

Влезнах в къщата му, която беше доста странна. Напомняше за едновремешна кула. "Гладиатори" помислих си аз с лек скептицизъм и добронамерена усмивка. По стените имаше изящни оръжия. Чак ми се прииска да си открадна някое, но даже не можех да си избера. Дрейк запали няколко газови лампи и стъкми набързо истинска вечеря. Седнах до него и почнахме да се храним. Услаждаше ми се доста.
-Трябва да призная, че твоята храна е много по-вкусна от тази, която ни дават в имението.
Той почна да ми разказва колко много обича да ходи на лов, но само и единствено за прехрана. Трофеите не му бяха в кръвта, не обичаше да ловува за спорта. Почти се бяхме нахранили. Аз се обърнах към прозореца, от който ясно се виждаше пълната луна - беше почти оранжева и много близко до земята. Изглеждаше огромна.
-Красива е, нали? - попитах със замечтан поглед отправен към небето.

Дрейк я погледна изпод вежди, чудейки и се на акъла, защо си разваляше хубавото ядене с някакви глупости.

- Има много по-красиви неща, от нещо което е на хиляди километри от теб.
Той избърса устните си с ръка, след което стана от масата и прибра мръсните си прибори.Седна до Дориан и извади от джоба си кутия цигари.Изкара една цигара, след нея и малка метална запалка с която си запали.Подаде кутията към Дориан, очаквайки тя да си вземе.

- И как ще ми набавиш вторият труп ?

- Има много по-красиви неща, от нещо което е на хиляди километри от теб.
Обърнах се към него и го изгледах скептично. Човеци....мислеха само за материалния свят. Хората....те са такава загуба на време. Той седна пред мен и ми подаде кутия с цигари. Аз на свой ред извадих собствената си и запалих.
-Мерси, имам си.
- И как ще ми набавиш вторият труп ? - смени темата той. Не обичах да ме разпитват за плановете ми още повече когато включваха смъртни планове.
-Не бери грижа за това. Утре вечер мисля да посетя моргата. Така поне няма да убия някой случаен минувач.

Дрейк изгаси цигарата си, след което прибра мръсната посуда.Приближи се до един от прозорците на задната част на къщата и го отвори.Отвън се чуха песните на нощните създания, приветствайки настъпващата нощ.Високите дървета обграждащи малкият град, люлееха клоните си, разнасяйки шумоленето си навред.Дрейк постоя така няколко минути, вслушвайки се във вятъра.

- Сега ще ти покажа моята красота.
Дориан дори не погледна към него, а извади цигара която запали като пълен непукист.Младият мъж посегна през прозореца с ръка за момент, след което я прибра и затвори прозореца.

- Преди хилядолетия, голямото слънце е създало всичко което диша и мърда на този свят.Дърветата, водата, скалите - всичко това е живот... - Дрейк започна своя разказ, като бавно се приближаваше към Дориан, все още стискайки юмрука си.- Едни от тях скъпа, са светлинките.Денем никой не ги забелязва - обикновени черни буболечки.Дори и ти ако видиш някоя от тях, ще я стъпчеш с крак...просто защото е буболечка.Но те живеят тихо, кротко.Вършат всекидневните си задължения съвестно, като малки пчели работнички.Обичат слънцето да грее крилата им, семплата тревичка да гали крачетата и чистата водичка от която обичат да пият.Изобщо никой не би помислил, че са способни на нещо необикновенно.Но това е през деня - когато всички ги подминаваме, дори без да ги забележим.Когато тъмнината покрие небето и луната със своите приятелки, звездите, не се покажат, тогава става чудо.Стомахчетата на тези буболечки започват да светят.Цяла приказка е да ги гледаш как се реят в гората или на полето.Колкото по-голяма е тъмнината, тлкова по-ярко започвеат да светят, а битката между светлината и тъмнината е стара като света...

Дориан все още не му обръщаше внимание, но по погледа и си личеше че може би има някакво желание да го изслуша.Очите и трепкаха бързо, шавайки наляво надясно, гъделичкайки клепачите и.

-...Светлинките имат много врагове в мрака, защото светлината от тях ги издава и често заплащат за това с живота си.Светлинките не светят за слава или за някаква придобивка.Светлината от тях струи от тях даром за всички.И тази светлина не е натрапчива или заслепяваща, а мека и нежна.Те са щастливи да живеят светейки, даряващи, макар и малко, светлина за всички в тъмнината.Битката между светлината и тъмнината продължава и днес, но малките светлоносци никога не били победени.Светулките са вестители на светлината - винаги ще има светлина!Дори когато нощта погълне твоята красива луна, пак можеш да ги видиш.И в най-тъмната нощ, когато ги видиш, знай, зората на новия светъл ден е близо.В тъмнината не се виждат, но мъждукащите точици всички знаят че това са те - светлинките!
След като приключи с малкият си разказ, Дрейк разтвори длан и от нея излетяха две малки точици.Светлината в стаята не беше толкова силна и лесно можеше да се видят малките светлинки как се издигнаха от ръката му.Едната се завъртя спираловидно нагоре, а другата неочаквано кацна на носа на Дориан, като дупето и започна да пулсира още по-бързо и да премига с красивата си светлина.

Насекомото кацна на носа ми. Всъщност много обичах светулки, последно имах допир с тях когато плувах с Клавдий в реката на града, но тогава те бяха повече и светеха в лилаво. Всъщност този Дрейк....може би не беше такава загуба на време. Положих пръст на носа си и светулката се премести на него. Отидох до прозореца, отворих го и я пуснах в свободен полет в ноща. Обърнах се, а Дрейк вместо прав сега бе легнал на дивана с качени крака. Аз отидох до вратата и махнах обувките си. Токовете изтракаха на твърдия каменен под и сега станах с пет сантиметра по-ниска. Развързах косата си и тя падна като вълни от тъмното небе върху раменете ми. Отидох и седнах до него.
-Хубава история. Ето и една от мен, макар и доста по-различна от твоята.
Обърнах погледа си към един пламък на една от газовите лампи. Той осветяваше крайчеца на очите ми, сякаш имаха светлосенки.
-Чудният цар Аджиб обичал от дете морето. Когато се качил на престола, той зачестил пътуванията си по море, забравил задълженията към поданиците си, изоставил грижите за царството и за възцаряването на справедливостта между хората. Едва завърнал се от пътуване, той се стремял към друго. Веднаж цар Аджиб подготвил за пътуване голям кораб и взел със себе си многобройна свита. Корабът излязъл в открито море. Вятърът бил благоприятен и морето било спокойно. На четиридесет и първия ден завилняла силна буря, смрачило се, морето се развълнувало, вълните заиграли с кораба, заплашвайки да го потопят всеки миг. Така в страшно безпокойство от морското вълнение минали десет дни. После бурята стихнала.
Капитанът на кораба не знаел къде се намират. Като разбрал, взел да вика, да плаче и да се удря по лицето от силна скръб.
— Какво се е случило? — попитал го цар Аджиб.
— Загинахме, загинахме, о, повелителю! — отвърнал, плачейки, капитанът.
— Как така загинахме — казал царят, — бурята стихна, опасността изчезна.
— Погледни това черно петно пред нас — казал капитанът. — Това е магнитна планина. Вълните до утре ще ни изтласкат до нея. Магнитът ще измъкне всички гвоздеи от кораба ни, дъските ще се разглобят и всички ще потънем на морското дъно.
— Имаш ли възможност да ни отдалечиш от планината? — попитал царят.
— Не, повелителю — отвърнал капитанът, — защото магнитът привлича кораба към себе си. И нито един от корабите, стигнали до това място, не се е спасил. Зная, че на тази планина има висок купол, на него конник на меден кон, а в гърдите му оловна плоча, на която са изрязани тайнствени знаци. Възможност да се отърват корабите от гибел няма, освен ако конникът падне в морето.
Цар Аджиб и приятелите му се натъжили много и цяла нощ не спали. На другия ден думите на капитана се потвърдили. Като видели невероятната скорост, с която корабът лети към планината, те разбрали, че несъмнено ще загинат.
Щом корабът доближил планината, магнитът изтеглил всички гвоздеи, дъските се разглобили, пътниците потънали.
Цар Аджиб зърнал наблизо едно дъска и се хванал за нея. След някое време морските вълни го изхвърлили в подножието на планината. За щастие цар Аджиб видял равен път, тръгнал по него и без да усети умора, стигнал върха на планината. Тогава разбрал, че се е спасил от смърт.
Немощ и умора надвили цар Аджиб и той веднага заспал. Насън му се явил един старец с благороден лик. Старецът му казал:
— Стани, о, Аджиб, събуди се и изкопай малко под краката си: ще намериш меден лък и три оловни стрели, на които са гравирани тайнствени знаци. С тези стрели стреляй в морския конник. Щом конникът падне в морето, магията ще се развали, хората ще си отдъхнат от злината и вредата му. Когато всичко стане, както ти казах, закопай лъка на мястото на талисмана. Тогава морето ще се възвиси и ще изравни планината. От морето за теб ще се появи лодка. В нея има омагьосана медна статуя. Тя ще те отведе до родината за десет дни. Предупреждавам те обаче да не споменаваш аллах, докато си в тази омагьосана лодка, за да не се стопи статуята, да се развали магията и лодката да потъне начаса.
Царят се събудил, зарадван от съня си, който запалил надеждата му да се завърне в родината, след като се бил отчаял. Той разровил под краката си и намерил лъка и трите стрели. С тях се прицелил в талисмана на планината. Тогава конникът и конят паднали в морето. Цар Аджиб закопал лъка на мястото на талисмана. Морската вода забушувала и изравнила планината. От морето се показала лодка, а в нея имало медна статуя. Цар Аджиб, без да промълви нито дума, се качил в лодката. Статуята размърдала веслата и лодката потеглила. Тя се движела бързо, сушата била вече близо. Цар Аджиб се зарадвал много, че скоро ще се върне в родината, забравил съвета на стареца и прославил аллах за спасението си. Мигом лодката и статуята потънали, брегът бил далеч от него. Цар Аджиб плувал цял ден в морето, докато силите му отмалели и той съзнал, че смъртта му наближава. Предал се на волята на аллах и се помолил да го избави от мъките. Вълните го изхвърлили на брега на голям остров. Цар Аджиб бил много благодарен, че се спасил от удавяне. След това спал цяла нощ на едно високо дърво.
На другата сутрин цар Аджиб съгледал някакъв голям кораб да приближава острова. Той се качил на едно високо дърво, за да не го види никой. От кораба слезли десет души мъже, един юноша и един старец. Те поразкопали земята и влезли в недрата й. След това излезли и пренесли от кораба хляб, брашно, масло, плодове и сладкиши. Когато се върнали обратно, юношата не бил с тях.
Корабът потеглил натам, откъдето дошъл. Царят останал изумен от постъпката им.
Когато корабът се скрил от погледа му, царят забързал към мястото, където влезли. Там намерил кръгъл камък с желязна халка в средата. Вдигнал камъка и открил под него стълбище. Цар Аджиб заслизал, смаян от това, и се намерил в просторна стая, покрита със скъпи килими. Сред стаята имало диван, на който седял юношата. Това учудило царя още повече. Когато го видял пред себе си, юношата се изплашил, но цар Аджиб го успокоил. Взели да си говорят, страхът изчезнал. Подозрението му се сменило с радост и доволство от идването на царя.
— Как достигна този див остров и защо си избрал да живееш под земята? — попитал цар Аджиб юношата.
— Моят баща е един от големите търговци на перли — отвърнал юношата. — Той е на преклонна възраст. В живота си се е сдобил само с един единствен син. В деня на моето раждане той видял страшен сън. Събрал мъдреци и тълкуватели на сънища. Те му казали, че моят край е близък, че цар Аджиб ще ме убие, след като хвърли талисмана на планината в морето. Това ще стане, когато навърша петнадесет години. Ако след това минат четиридесет дни, аз съм спасен от гибел. И ето баща ми приготви това място на този остров. Когато научи за падането на талисмана в морето, доведе ме тук, за да не ме открие цар Аджиб на това място и да ме убие.
Цар Аджиб много се удивил на разказа на юношата. Присмял се в себе си на думите му, но все пак не му казал името си, за да не го изплаши.
Дните минавали, двамата живеели щастливо и доволно. Цар Аджиб разказвал на юношата най-хубави приказки, разправял му най-увлекателни разкази.
Като дошъл четиридесетият ден, юношата станал, изкъпал се и спал до вечерта. После отворил очи и поискал от цар Аджиб да му разреже диня. Цар Аджиб потърсил нож, но не намерил. Юношата му посочил къде има — ножът бил закачен над главата му. Цар Аджиб се запътил към него. Обаче щом взел ножа, кракът му се плъзнал и за нещастие той паднал върху юношата с нож в ръка. Ножът пронизал сърцето на юношата и начаса го убил.
Когато видял какво му се е случило, цар Аджиб се разтревожил и натъжил, но се подчинил на съдбата. Той се уплашил да не дойде бащата на юношата и да го убие, затова забързал към изхода и поставил камъка на мястото му.
Едва направил това, съгледал кораба да се приближава, запътил се към дървото и се потулил между клоните му.
Като видял какво постигнало сина му, старецът припаднал от силна скръб. Щом се свестил, той заповядал да го погребат, после си тръгнал с плач. След като лодката се скрила от погледа на нар Аджиб, той взел да търси възможност да напусне този злополучен остров, но не могъл да намери изход.
Девет дни цар Аджиб обикалял острова да намери на него поне един човек. На десетия ден видял огън в далечината. Запътил се към него и когато го наближил, видял великолепен леден дворец. Цар Аджиб разбрал, че слънчевите лъчи се отразяват в него и създават илюзията на силно горящ огън. Пред двореца видял десет еднооки мъже без дясно око. Това го удивило. Той ги поздравил. Те му отвърнали мило и го приветствували любезно. След това го попитали откъде идва. Цар Аджиб им разказал патилата си. Те се зачудили. Той искал да си попита защо са еднооки и защо са в този самотен дворец на този див остров. Но прочел на вратата на двореца: „Не се бъркай в това, което не те засяга, за да не получиш това, което не желаеш!“ И не попитал.
Когато дошла нощта, яли и пили заедно, после седнали да си поприказват. Щом станало полунощ, един от тях казал на приятелите си: „Време е да изпълним задълженията си“. Всички отишли в една обширна стая, облекли черни дрехи, нацапали лицата си с черно и започнали да плачат и да се вайкат, повтаряйки: „Това е възмездие за любопитството. Това е възмездие за този, който се бърка в чужди работи.“
След час те престанали да плачат, измили си лицата, облекли предишните си дрехи, легнали в постелите и спали до сутринта.
Ала цар Аджиб прекарал нощта без сън, мислейки за това, което видял. Изненада и удивление го овладели и не му дали да заспи.
Като настъпило утрото, цар Аджиб не можал да се стърпи и попитал:
— Защо сте еднооки, о, приятели? И защо мацате лицата си с чернило?
Еднооките го посъветвали:
— За теб е по-добре да не се бъркаш в каквото не те засяга, за да не получиш, каквото не желаеш.
Но цар Аджиб не склонил и настоял на въпроса.
— Ако искаш, ние ще те изпратим на това място, където бяхме, за да видиш защо сме еднооки. Но за това ще заплатиш с цената на дясното си око и ще се върнеш едноок като нас. Съгласен ли си? — казали еднооките.
— Да — отвърнал цар Аджиб.
Тогава еднооките заклали един голям овен, одрали кожата му и я зашили около тялото на цар Аджиб. Подир това му казали:
— Ще дойде птицата Рух, ще те вземе и ще те занесе до двореца на чудесата. Щом стигне там, ти се изправи и смъкни овнешката кожа. Тогава птицата Рух ще се уплаши и ще избяга от теб.
След някое време птицата Рух дошла, взела го за овен и го пренесла до двореца на чудесата. Когато цар Аджиб станал и разкъсал овнешката кожа, птицата Рух избягала. Цар Аджиб се спрял пред двореца на чудесата и видял, че камъните там са златни, а вратите украсени с елмази.
Цар Аджиб влязъл в двореца. Вътре видял четиридесет робини, облечени в разкошни дрехи, които не можеш да намериш даже в дворците на царете. Робините го приветствували радостно, щастливи, че е пристигнал, и му оказали почит и уважение. Подир това те му казали:
— Ние сме твои робини, ти си господар на двореца. Ще ти служим в продължение на цял месец, след това ще те оставим четиридесет дена, подир които ще се върнем да ти служим и никога няма да се разделим. Този дворец и съкровищата му ще станат твоя собственост.
Когато изминал един месец, робините се простили с него, дали му четиридесет ключа и му казали тъжни, че го оставят:
— Влез в която от тези стаи искаш, но внимавай да не влезеш в последната от стаите, за да не се изложиш на това, което мразиш…
Цар Аджиб отворил първата стая и видял градина, подобна на която цял живот не бил виждал. На втория ден отворил втората стая. В нея намерил невидени дотогава по вид и краска пойни птички. Цар Аджиб прекарал деня щастлив от вълшебните им песни. На третия ден видял златно съкровище, на четвъртия — купища бисери, на петия — несметни съкровища от корали и скъпоценни камъни: рубини, сапфири, хиацинти[1], смарагди. И така, докато дошъл четиридесетият ден. Останала само последната стая, в която робините го предупреждавали да не влиза.
Цар Аджиб се спрял пред нея и дълго се колебал. Любопитството му го подтиквало да влезе в тази стая. Не се задоволил с всичките чудеса и редки съкровища, които видял в двореца на чудесата. Забравил съвета на робините, напътствието на еднооките. Като влязъл в стаята, намерил красив кон, готов за езда. Любопитството го накарало да поязди коня. Още щом се качил на него, конят литнал в простора. Този кон бил зъл дух. Той летял така някое време, после се спуснал на земята и хвърлил цар Аджиб по гръб. След това го ударил с опашката си в дясното око и го оставил едноок. Като се свестил, цар Аджиб се намерил в двореца на острова между еднооките си приятели. Те го утешили, приели го и казали:
— И теб любопитството подтикна като нас, и ти получи същото възмездие. Това е наказание за всеки, който се бърка в това, което не го засяга!
Цар Аджиб погостувал няколко дена на десетте еднооки, докато намерил удобен случай да замине за родината си с един кораб, който минал край този остров. Еднооките му приятели го изпратили. Щом стигнал своята родина, везирите, близките и народът му устроили най-хубаво посрещане, радостни от завръщането му в царството. Когато роднините му го запитали за причината на продължителното му отсъствие, цар Аджиб им разказал всичко, което препатил по време на пътешествието. После заповядал на везирите да запишат този разказ за назидание на всеки, който, тласкан от любопитство, се бърка в неща, които не го засягат.
А на вратата на двореца написал мъдрото изречение: „Който се бърка в това, което не го засяга, намира това, което не желае“.
Цар Аджиб управлявал справедливо поданиците си и през целия си живот не забравил докъде го докарало любопитството му.
Свърших приказката си, а погледа ми бе все така устремен към огъня както и когато почнах.

- Ха-ха, ама че глупав бил този крал - изрече Дрейк - Както казваше милата ми майчица - любопитството убива котката, та и краля сигурно.Но, нека аз ти разкажа една приказка, за нашият град.Разказа ми я една стара Нукса, която срещнах при Кат и Микаел.
Дрейк стана от мястото си, като поизтупа дрехи, сякаш щеше да прави изказване пред голяма публика.Той започна разказа си увлекателно, като при всеки различен герой от него променяше гласът си, както и жестикулираше при всеки удобен случай за да до украси разказа си.

- Преди години, не знам точност колко, детето на едно семейство - красиво русокосо момиченце било ритнато от кон.Тя припаднала, но магьосниците в града казвали че имало все още живот в нея.Душичката и не искала да отлети от тялото, дори се виждало с просто око как дишала леко, но не отваряла очите си.Била изпаднала в сън, от който никой не можел да я събуди.Поливали я с вода, удряли я с шамари, гъделичкали я...нищо!
Минали се 3 месеца и накрая родителите и вече не могли да гледат така своето дете и решили да го погребат.Завели го в края на града и положили телцето му в прясно изкопан гроб.Вечерта след погребението майката сънувала сън, в който дъщеричката и плачела, изглеждала ужасно раздърпана и уплашена.В съня тя и повтаряла :
"Мамо, защо ме пратихте на такова тъмно и студено място, защо ме оставихте самичка, елате да ме вземете, страх ме е... "
Майката не обърнала внимание на съня, било нормално да сънува обичаната си дъщеря, която загубила толкова нелепо.На следващата вечер, обаче сънят се повторил.Дъщерята плачела и се молела да я приберат вкъщи, питала защо са я заровили жива и т.н. Сънят се повтарял всяка нощ и накрая майката споделила с мъжа си.Било и тежко на сърцето и това я измъчвало, за това тя го придумала да разровят гроба.Когато отишли на гробищата и направили това, те отворили ковчега и останали изумени.Пред тях се разкрила ужасна гледка.Момичето, погребано с най-хубавата си рокличка, било свито в единия ъгъл, а не както го оставили спокойно лежащо по гръб, с разкъсана рокля, а по пръстите имала рани, ноктите били мръсни и изпочупени. По вътрешната страна на ковчега ясно личали дълбоките резки, оставени от ноктите и имало вдлъбнатини, сякаш от ударите на малките и юмручета.Момичето, неясно как се събудило след тайнственият си сън вече погребано, изпаднало в ужас от страха, тъмнината и недостига на кислород, се е борило да излезе от ковчега няколко часа, докато накрая се задушило...

Младият ковач стоеше сгушен пред Дориан, обгърнал тялото си, описвайки позата която било заело момиченцето в ковчега.По ръцете му ясно си личеше как косъмчетата му бяха настръхнали - което бе ясен знак че дори той малко се плашеше от този разказ.Най-вече защото това бе една градска легенда в Найтмер...

Наблюдавах го. Доста се вживяваше, нали? Но пък му се получаваше - историята му достигна до мен, не мога да го отрека.
-Жалко, че не са извикали някой некромансър да съживи момичето. Сигурно щеше да се получи, макар че ние съживяваме само за лична изгода.
Въздъхнах:
-Понякога е тежко да си създание на смъртта. Човек трябва да цени живота защото в нашия свят той много лесно може да бъде загубен. Повярвай ми - аз знам. Няма по-страшен звук от тътена на биещи камбани в предсмъртния час.
Поговорихме си още няколко минути по тази тема, след което решихме, че е време да лягаме. Нощта напредваше, а с нея и ужасите на града. В такива моменти човек намира спасение в съня с надеждата той да го избави от студените тръпки побиващи тялото от неизвестното. Дрейк не се отличаваше от другите по тези мисли.
Оставих го във всекидневната. Каза, че ще спи на дивана, като ми отстъпи леглото в спалнята си, която се намираше в съседната стая. Аз отидох там и се съблякох. Намерих в гардероба му една дълга риза и я навлякох. Закопчах копчетата като най-горните две оставих откопчани, навих ръкавите до китките. Кълките ми се виждаха, но нямаше как - панталоните му ми бяха широки и не ми ставаха. Върнах се при него и видях, че вече се е настанил.
-Лека нощ!
Загасих лампите и се върнах в спалнята. Легнах. Мислех си известно време за този ден изпълнен с какво ли не - смърт, отчаяние, веселие. Заспах....
Уж сама, незнайно как вървя по някаква поляна, потънала в мъгла и сняг. Пред мен в преспите тъмнее, шуми, премята се, беснее поток пенлив, необуздан. Върлинки две от лед скрепени над страшния водовъртеж са мостът гибелен. Като раздяла ме тревожи потокът, преградил ми пътя. Не виждам никой, който може отвъд да ми подаде ръка, но нещо в пряспата зашава и от нея се подава огромна мечешка глава. Звярът изрева и лапа ноктеста, космата протегна. Аз се опрях, за миг над бездната замрях и бавно-бавно, слепешката се озовах на ония бряг. Но мечката ме следва. не смея да се обърна и се затичвам в страх голям, но накъдето и да върна косматия лакей е там. Пред нас гора. Ели тъмнеят и в мрачна красота мълчат. Превил е клоните снега, в голите върхари на ясени, брези, лески потрепват звездни светлинки. Път няма - храсти и чукари лежат сред бяла тишина под тежка, снежна пелена.
Тичам. Вече сме в гората. Снега е до самите ми прасци. Ту клон ме дръпне за косата, ту ненадейно пантофът от кракът ми затъне в хрупкавия сняг. И не след дълго губя мощ. Падам. Звярът ме прихвана и взел ме в лапи продължи. Аз аз покорна, бездиханна съвсем безчувствена лежа. По горския път той с мен свива. Пред нас колиба бедна, крива се издига. И глухо е, мълчи лесът, затрупал я отвред снегът. Но прозорчето блещука, а вътре-глъчка, вой и шум. "На гости сме у моя кум" - продума звяра - "Сгрей се тука" И сложил ме в самия пруст,се скри в леса вековен, пуст. Съвземам се. Мечката космата я няма, в пруста - полуздрач, като на помен зад вратата прозвънват чаши, глъчка, плач. Без още нищо да разбирам през пролуката се взирам и виждам там ужасна гмеж - чудовища каквито щеш: едно уж куче пък рогато, а друго - с гребен на петел. До него скелет, магьосница с лице брадато, джудже с опашка и хобот и полужирав-полускот. По-страшна гледка порази ме: там върху паяк язди рак, там череп върху гъша шия кръжи, трещи в червен калпак, лай, конски тропот, викот, смях и вой- да те побие страх. Но друго ме учуди - когато в тоя маскарад видях познат - тъй мил и страшен. Седи Дрейк мълчешком, вратата гледа крадешком. Той знак даде и те запискат, той пие- пият и крещят, засмее се - и те се кискат, той свъси вежди - замълчат, на него всичко тук се кланя. Въздъхвам облекчено и в любопитството си открехвам тежката врата...
Но вятър се изви тогава и духна всички свещи. Сганта нечиста се смути, Дрейк с гръм и трясък става. Наскачват всички, шум и вой и към вратата тръгва той. изтръпвам и искам да скоча, да изчезна в миг, но не мога - нещо ме притиска. Ни стон издавам, ни вик. Дрейк с гняв вратата трясна, а аз пред сганта ужасна замръзнах. Оглуши ме дивашки смях, очи, уши,рога, зъби, хоботи криви, копита, лапи, пипала, езици кървави, крила, опашки, пръсти костеливи. Към мене сочат и пищят и всички: "Моя е!" - крещят. "Не, моя!" - изрева Дрейк и шайката се разлетя. Сред чуждите стени студени сама останах с него аз. В ръце ме взе той, на пейка в ъгъла ме слага и върху рамото ми главата си отпуща. Но влиза Клавдий
мълчаливо. Отново става светло. Ах, как Дрейк скочи, как с очите си зашари диво и сочи и крещи към него. Те спорят с гняв, избухва свада. Дрейк грабва нож и в миг замахва страшно. Клавдий пада. Сгъсти се мрака, грозен вик разтърси хижата студена....
Събудих се с глух вик. Капки пот падаха по леглото от челото и гърлото ми. В първият момент не можех да разбера къде съм, но след няколко минути всичко си дойде на мястото. Бях в голямото легло, а в съседната стая спеше мъжа, който току що бях сънувала. Кръвта ми замръзна при спомена за този странен сън. Станах все още трепереща и отидох в другата стая. Той беше толкова спокоен, свил се на импровизираното си легло. Отидох до него и клекнах. Красивото му лице не издаваше никакви тревоги. Завидях му. Положих студената си длан на бузата му и нежно го побутнах.
-Дрейк, спиш ли?
Той сънено отвори очи.
-Ела при мен, моля те.
Не му дадох никакви обяснения, но виждаше ясно тревогата в очите ми. Не исках отново да заспивам сама. Може би ако до мен имаше още някой щях да бъда по-спокойна.

Тъкмо големият мъж се бе унесъл в сън, когато студената ръка на момичето докосна лицето му.Тя го побутна, което го изведе от тъмнината.Отваряйки очи, той видя изплашеното и лице, което стоеше срещу нея.
- Ела при мен, моля те.
Той присви сънените си очи, а от тях закапаха леки капки сълзи.Не, не плачеше.Просто току що се бе събудил, a очите му се бяха насълзили.

-Оу - изохка.Гърбът му бе се схванал на неудобният диван.Изправи се като стискаше чаршафа с който се бе завил и хвана ръката и. - Води ме - заръча и той, като затропа с бавни крачки след нея.
Стигнаха до леглото, в което тя отново шмугна нежното си тяло, покрито с една от любимите му ризи.Той повдигна завивките, а отдолу се бе сгушила Дориан, с лице към него.Той се пъхна при нея, като се обърна към нея лице в лице и облегна глава на дланта си.

- Какво сънува, та изглеждаш така стресната?

Сивите му очи се впериха в моите.
- Какво сънува, та изглеждаш така стресната?
-Кошмар. - отговорих бавно. -Аз...аз почти всяка нощ сънувам кошмари. Така е откакто се помня, но все още не съм им свикнала.
Обърнах се към тавана.
-Ти си първия, на който казвам това. Ужасно е, сякаш реално преживявам всичко. Даже тялото ми изпитва болката, която изпитвам в сънищата си.
Млъкнах за малко и после отроних:
-Казах ти. Понякога е тежко да си създание на смъртта....

Дрейк измъкна едната си ръка изпод завивките, като я остави на рамото на Дориан.Не искаше да прекрачва границите, за това просто положи пръстите си леко на рамото и.Кожата и бе топла и мека.Затворил очите си, той почти се бе унесъл в сън, когато се обърна към нея.
-По-добре създаден от нея, отколкото погубен в нищото от ръцете и - смотолеви Дрейк, след което думите му бавно започнаха да се губят в нощта.Сънят го отнесе на крилете си, а тъмнината бавно обгърна телата им, носейки им топлината и звуците на нощта.Все още се чуваха песните на нощните създания и шумоленето на дърветата, които наподобяваха приспивна песен.

Стоях така и гледах в тавана. Той заспа доста бързо. Как го правеше? Обърнах главата си към него и тихо продумах:
-Благодаря....
Не можеше да ме чуе защото вече спеше, но това нямаше значение, просто исках да му го кажа. Не смеех да мръдна. Ръката му си стоеше спокойно на рамото ми, но го изгаряше. Какво ми ставаше по дяволите? Положих ръка върху неговата и затворих очите си. След близо половин час заспах. Даже се учудих, че успях, явно наистина допирът му ми помогна. По някое време през нощта съм се обърнала и съм положила глава и длан на гърдите му. Чувствах се толкова добре. По-спокоен сън не съм имала от доста време насам.
По някое време сутринта, слънцето озари лицето ми и естественият завършек бе моето събуждане.
-Мммм.... - измънках в полусън. Отворих бавно очите си и примигах няколко пъти докато успея да фокусирам добре всичко. Обходих стаята с поглед и за момент се застопорих върху завесите. Опитах се да не си припомням снощната случка. Вдигнах леко ръката си и усетих бузата на Дрейк. Повдигнах главата си към него, все още стоеше на гърдите му. Погледах го за миг, само за миг с полуотворена уста. Още спеше. Толкова беше хубав и опасен и забавен и....прекалено много "и" та в един човек. Избих тази мисъл от мозъка си и тихо се изшмугнах от завивките, за да не го събудя. Отидох в кухнята и се заех за работа. Трябваше да се реванширам по някакъв начин. Намерих склада с храната и напитките му. Не бях готвила за никой освен за себе си и сега се чувствах странно приятно. Сякаш и аз можех да бъда нормално момиче. Взех няколко портокала, разрязах ги и ги изцедих в две чаши. Прясно изцеден сок - готов. После се заех с основата. Нарязах няколко тънки парчета от месото, което беше извадил вчера и го запържих на газовия котлон. Същото последва и с общо четири яйца. Сложих всичко в две чинии и ги поставих на масата. За десерт сложих по две шепи измити и изчистени ягоди в две панички и ги поръсих с пудра захар. Сложих ги за няколко минути в хладилното отделение да се стегнат и после ги прибавих към закуската.
След като всичко беше готово се върнах в спалнята и надникнах през вратата. Дрейк още спеше. Този мъж доста си угаждаше май. Нямаше как, нямаше да го будя, все пак бе дълъг ден, а и нощ. Врътнах се в обратната посока. Почнах да се разхождам из къщата му с ризата му върху себе си, с боси крака. Този дом много ми харесваше. Допадаше ми старинната му архитектура. След като обиколих първия етаж реших да се кача в горния.
Влезнах в кулата и останах повече от изненадана. Пред мен се простираше зала - празна с окачени оръжия по стените, точно както и във всекидневната. От тавана висяха 18 сравнително малки торби пълни с пясък. Започнаха да се въртят хаотично. Тренировъчно помещение? Най-вероятно! Бях като хипнотизирана от блясъка на остриетата и простотата на грубото платно на торбите. Изведнъж в главата ми се роди идея. Реших да тренирам върху тях. Все пак ме очакваше тежка вечер изпълнена с битка. Какъв по-добър начин да се подготвиш за нея от една тренировка. Отидох до стената и се зачудих какво оръжие да си избера. След известно оглеждане погледа ми се застопори на най-красивото нещо, което съм виждала някога - два чифта лъскави, идеално полирани саи от изящна, изключително твърда стомана. Зениците ми се разшириха. Имах чувството, че всеки момент ще ми потекат лиги. Хванах ги. Сякаш си паснаха идеално с ръцете ми. Полюбувах им се малко, след което се върнах в първоначална позиция и застанах с лице към мишените. Тръгнах с лека засилка и навлязох по средата на въртенето като пробих първите две пред лицето ми и си направих път. Освободих звука си и почнах да долавям всяко едно движение. Изпаднах в леката медитация, отпуснах и малко магия и направих тялото си чувствено така, че да усеща материята преди да го е докоснало. Освободих сетивата си на макс. Към мен се приближаваше един чувал, който щеше да ме удари централно. Направих мост назад, преобърнах се като избегнах сблъсъка и преди да се е отдалечил го разпорих. Още два идваха. Наведох се светкавично, а с ръцете си направих хикс и пясъкът изпопада. Така почнах да се местя и да отбягвам торбите. Бях повече от бърза. Усетех ли нещо, чуех ли нещо, видех ли нещо замахвах силно, прецизно и точно. Пясъкът се сипеше като водопад. Броях всяка една. Оставаха ми пет. Застанах в бойна позиция, стиснах здраво саите и сама тръгнах към тях. Превъртях се така, че да избегна две, които идваха към мен, а аз разпорих третата, която се намираше пред лицето ми. Една се връщаше към мен. Вдигнах крак назад и я изритах, за да я отдалеча. Докато се връщаше се обърнах бързо и отрязах въжето. Оставаха ми само три. С лекота и ловкост разпорих още две, обърнах се рязко на другата страна. Последната мишена бе точно на 7 метра пред мен. Усещах я. Обърнах остриетата на оръжията си към мен, засилих се и ги изстрелях право напред. Всичко свърши. Нямаше нито една здрава торба, пода бе обсипан с пясък. Саите ми бяха забити по средата на последният чувал. Дишах очистено 2-3 минути, от което гръдта ми леко се повдигаше и спадаше под тънкия плат на ризата. Отидох и взех тризъбците. Облегнах се на стената да си почина и запалих цигара. Чувствах се изтощена физически, но толкова добре емоционално.

Докато Дориан се развихряше горе в кулата, Дрейк се бе събудил.Разтърквайки очи, той се огледа из стаята.Нямаше никой.Зачуди се къде ли може да е новата му гостенка, когато дочу шумовете от горният етаж.

- Ясноо - прошепна си той тихо, като се изправи.Потърси къде бе захвърлил дрехите си, когато се сети че всъщност първоначално той беше легнал на дивана.Отиде, облече си набързо панталоните, грабна тениската си от земята и се запъти по стълбите.
Вратата на кулата бе леко открехната, от където той имаше добра видимост из стаята.Явно Дориан бе открила малкото му местенце за забавления, където обичаше да разпуска след работно време.Той се облегна на касата на вратата, като я наблюдаваше безшумно.Извади от джоба си цигара, като я постави между устните си.След нея последва и ваденето на малка кибритена кутийка, от която той взе само една клечка и я върна отново на мястото и.Допря клечката до касата на вратата, като драсна бързо с нея.Барута по малкото парче дърво се възпламени и загоря с цялата си мощ.Допря я до цигарата си, като засмука силно.Глътката тютюн му се отрази добре за закуска.
Дрейк погледна какво става в залата и видя че Дориан бе докопала любимите му саи.Със завидни умения за един Некромансър, тя се справяше с висящите чували.Около нея се бе натрупал пясък от разпорените чували, а тя продължаваше да ги довършва един по един.Не и трябваше много време да го направи.Дрейк дори се замисли, че ако за в бъдеще си намери добър учител, може някой ден да му бъде достойна конкуренция.За финал на своята тренировъчна битка, момичето направи нещо доста ефектно.Превъртя саите в ръцете си, като върховете им бяха на нивото на тялото.След това ги хвърли напред към идващият чувал, а те го пронизаха с лекота.Пясъка започна да се стича бавно от него, спирайки засилката му.Доволна от уменията си, тя взе отново оръжията в едната си ръка, запали цигара и се облегна на стената за почивка.

Дрейк загаси своята цигара, след което се обърна към стената на която се бе облегнал.Докосна я с ръце, като свали една от плочките на стената.Зад нея се откри малка кутия без капак, поставена в издълбана дупка в стената.Към нея бяха прикрепени три дървени лоста, във формата на обърната подкова.Дрейк хвана два от тях, като ги предърпа надолу, докато не стигнаха крайният си предел.От стаята в която стоеше Дориан се чу шум.Пред тялото и се откри малък ров, водещ до края на стаята, свършващ точно под една от носещите стени на етажа.Още преди да предприеме каквото и да е действие, стената се разтвори бавно, а от нея се появиха четири тренировъчни кукли.На размери бяха почти еднакви - около два метра, като на всеки четиридесет сантиметра се появяваше дървено разклонение, наподобяващо пътна табела.Ако се вгледаш в такава кукла отдалече, можеше да я помислиш за странен кактус.Движещи се бавно, застанаха една до друга и бавно придърпвани от механизма в пода, те завъртяха по оста си, след което тръгнаха направо към Дориан.Куклите стояха в редица, препречвайки всякакъв път за бягство.

Това беше....неочаквано. Дали натиснах нещо, което не трябваше? Каквато и да беше причината дървените чучела да се покажат нямах много време за размишления. Куклите искаха да си играем. Е аз никога не съм обичала кукли. На четиредесет сантиметра имаше по една дървена греда - по-тънка от останалата част.
-Много изобретателно. - констатирах и хвърлих все още недоизпушената си цигара на пода. Докато идваха към мен успях да преценя скоростта, с която се движеха и колко е интервала между различните завъртания, а той бе точно 5 секунди. Значи на всеки 5 секунди усилваха скоростта си с километър, за да направят кръг. Затворих очи, макар че не беше необходимо и се заслушах в ритъма на сцеплението между вятъра и плочите. Хванах саите и ги обърнах така, че остриетата да бъдат едно към друго. Приклекнах леко за опора. Знаех, че не мога да се справя и с четирите. Не бях гладиатор все пак, а това си беше точно такъв тип упражнение. Но все пак не съм от типа, който се отказва. А и съм умна. Освен скоростта забелязах още нещо. Между всяко разклонение и останалата част от дървото имаше малка пролука. Тънко разстояние, където механизма беше на показ. Той ги караше да се движат, съответно ако го прекъснех и те щяха да спрат. Имаше само два риска - това, че имах две ръце, а не четири. Значи щях да спра средните две кукли, което ми даваше достатъчно място те да спрат, а страничните да минат до мен без да ме докоснат. Другото беше дали ще успея да улуча точното място. Идеалната пролука беше тази, която се намираше по средата на изобретенията, малко над таза. Това щеше да бъде моята цел. След като всички изчисления бяха готови се подготвих психически - успокоих се, не бях прибързана, имах само един шанс и той трябваше да е точен и на място. Усетих как саите се превръщат като продължение на собствените ми пръсти. Освободих почти цялата си магия. Аурата попи в кожата ми и я направи свръхчувствителна. Не мога да ви обясня колко ми помогна това. Усещах полъха на вятъра от най-малкото завъртане, стърженето на стомана у дърво, даже промяната в плочките на пода, докато се придвижваха. Сетивността е огромно оръжие и аз знаех как да го използвам. Те приближаваха все повече и повече. Здраво стисках оръжията си. Бяха идеални за тази цел-с кръгли остриета и изключително здрави. Ако бях взела меч имаше опасност той да се счупи в здравите прътове, държащи чучелата, но не и саите. Те нямаше да поддадат на натиска на механизма. Единствено се надявах да улуча на точното място, в точното време.
Бяха още по-близо. Деляха ни няколко метра. Приклекнах още малко, така че ръцете ми да са напълно на нивото на процепа. Още няколко секунди....Магията ми направи ръцете ми стабилни, нетреперещи, сигурни. Една капка пот се стече по челото ми. Още малко...
-Стой! - казвах на себе си.
Още само няколко крачки.
-Стойййй.... - надъхвах се повече - Стоййййй.
Беше време една секунда по-късно и щяха да ме смажат.
-Сега...... - извиках яростно и замахнах с двете ръце като образувах овал толкова силно и точно, че не усетих даже кога се случи. Саите ми летяха към пролуката на средните кукли. Оставаше само да видя дали ще ги улуча или щях да пропусна и да бъда смазана.

Ударът на Дориан бе повече от успешен.Саите преминаха през механизма който поддържаше движението на куклите и той се пръсна на парчета.Миг след това, въртенето и движението на дървените фигури замря и те застинаха в своят танц.
Зад тях се чу лекото ръкопляскане на събудилия се Дрейк, който тъкмо бе влезнал в стаята.Захапал цигарата и препасал блуза през раменете, изглеждаше като стар каубой нахлуващ в бар.

- Никак не е зле госпожице, като за предстартово търсене на втори труп.Но защо сте станали толкова рано за да си играете със старите ми чували ?
Дрейк се разходи още малко из стаята, достигайки до механичните си кукли.Поогледа ги за да види как точно се е справила Дориан.

- Брей, брей... - заюхка се младежа - ама никак не е зле бе!
Той ритна с крак едната от куклите и тя се строполи на земята на парчета.Прескочи я с няколко крачки и се озова пред момичето.Подаде ръката си към нея и изрече с благ тон :

- Моите адмирации, мадам!

Дориан, получаваш : Сила : 2 Ловкост : 5 Опит : 5

Чух ръкопляскане и се обърнах инстинктивно готова за нападение. Беше само Дрейк. Отдъхнах си и отпуснах захвата. Само Дрейк ли? Поправка - само Дрейк гол до кръста. Хубаво тяло. Не можех да не го забележа и тогава си дадох сметка, че аз още бях с ризата му и той спокойно е наблюдавал полуголото ми тяло докато се е премятало и гърчело във въздуха. Ама, че работа. Е той не каза нищо по този повод затова и аз не го споменах.
Протегна ръката си за здрависване. Поех я и леко я разклатих.
-Моите адмирации, мадам.
Усмихнах се:
-Не всъщност станах, за да направя закуска. Макар, че сигурно вече е изстинала. Хайде.
Оставих саите, хванах го за лакътя и го замъкнах към долния етаж.
-Хубава стаичка си си построил горе, между другото.
Стигнахме до кухнята и с престорена елегантност му посочих масата с храната на нея.
-Закуската ви, господине.

- Охо, какво ни чака - подвикна Дрейк, като се настани удобно на масата.Рано сутрин той изпитваше вълчи глад, а тази прекрасна закуска щеше да му се отрази добре. - А аз се чудех, от къде ухае толкова вкусно.
Дрейк грабна вилицата и ножа до себе си, като грациозно започна да се храни.Боравеше с тях, все едно беше на бойното поле.Месото разрязваше като масло, а плодовете се забиваха във вилицата му като падащите врагове в битка.Дориан също се присъедини към компанията му, като наблягаше най-вече на Вкусовите му рецептори се наслаждаваха на хубавата закуска, а небцето му беше вече претръпнало от различните усещания.

- Ммм - примляска няколко пъти той, преди да продължи разговора. - какъв е планът ти за днес?

Макар и проста, храната се беше получила вкусна. Най-малкото всички продукти бяха домашни. Вече бяхме на ягодите когато ме попита какъв е плана.
-В по-късните часове ще отидем до Моргата за да ти изберем подарък. Може и да умея това-онова, но не знам срещу кой и какъв ще се изправя там. Може да се наложи да ми помогнеш, ако не с друго, то поне с прибирането на трупа. За през деня не знам. Ти сигурно трябва да ходиш на работа. На мен ми се иска да потренирам още малко, но ако тръгна да се връщам в Роузкил и обратно тук ще изгубя много време. А и вече съм закъсняла за "уроците" си. Та.....някакви идеи?

- O-oх- въздъхна Дрейк, като се облегна след обилната закуска.Стомаха му се бе подул от храната и се опитваше да не шава много. - Предлагам ти да разгледаш града, докато мен ме няма.Когато си готова за Моргата, ела в ковачницата и ме извикай.
Дрейк извади поредната цигара от джоба си и като я запали.Бавно дърпаше от тютюневото изделие, след което правеше кръгчета които политаха във въздуха.По едно време започна да си играе с тях, като ги размиваше във въздуха с пръст.
- Мисля че трябва да си взема душ - изрече Дрейк, като старателно огледа голото си над кръста тяло.После повдигна погледа си, като срещна този на Дориан.Тя му кимна в знак че няма нищо против.
Дрейк се изправи, след което отиде до един шкаф от който си изкара дълга кърпа, с която покри долната част на тялото си.Само долната част на краката му бе разголена, както и тази над кръста.Той дръпна тениската която все още висеше на врата му и я хвърли на земята.Обърна се към Дориан и и намигна шеговито.


/ Дориан, свободно Рп /

При хвърлянето на тениската си, повдигнах едната си вежда. Мъжки номера, ахахха. Докато той беше в банята аз се облякох със собствените си дрехи, прибрах парите и ножа си отново в чорапа както и вчера. Всъщност беше доста удобно място. Сложих високите си обувки, измих посудата и я сложих да съхне. Запалих цигара и го зачаках. След малко се появи от банята мокър, чист, носеше сутринно ухание. Облече се набързо, а аз прибрах ризата му там от където я бях взела. Излезнахме, а Дрейк заключи. Разбрахме се в късния следобед да го взема от ковачницата. Така се разделихме всеки със собствените си задачи.

Вървях все така умълчана. То пък и с кого да си говора. Тук всеки гледаше себе си. Слънцето напълно се беше скрило. Това ми допадаше, обичах нощта повече от всичко друго. Освен от смъртта. Пред очите ми се издигна фасадата на голямата му къща, която приличаше повече на крепост отколкото на дом. Извисяваше се висока, с пост за наблюдения, а вътре винаги светеше.
-Тоя човек да не се готви за инвазия? - пошегувах се. Ама наистина, всички Илионски постройки ли приличаха на тази? Тези гладиатори не са в ред. Отидох до вратата и свих ръката си в юмрук.
-Сега или никога, До. - казах сама на себе си и понечих да почукам. Но почти докоснала дървото се спрях. Не можех. Нямах нужната сила, смелост, както искате го наречете. Маската се беше върнала със светкавична бързина и пропукването й наново щеше да е много трудно. Исках да го видя, да му кажа защо избягах преди три дни, да...да прекарам някакво време с него, но.... какво ставаше тогава? Да се влюбя? Веднъж едва не го направих и главата ми щеше да бъде отсечена. Вътрешно чувствах, че Дрейк не е такъв и все пак. Не трябваше да очаква симпатия от мен. Аз съм прокълната, такава трябва да съм - студена като сняг. Сърцето ми е заледено, дори не тупти, затова не очаквайте извинение по какъвто и да е начин.
Отпуснах ръката си и въздъхнах:
-Явно никога....
Плеснах се по челото.
-Глупачка...пълна глупачка. Като, че ли ще се зарадва на момичето заради което го прободоха в крака. Какво изобщо си въобразявам?
Но ножа...взех го за него и исках да му го дам. Е щом нямаше да го правя лично имаше и друг вариант. Седнах на прага и извадих кутията с дагера, а отгоре й положих листа. Взех молив и написах бележка под светлината на осветлението идващо от вътре. Тя гласеше "Видях го и се сетих за теб. Ще ти отива....Дориан"
Мушнах бележката в кутията и я оставих на стълбите. Станах, взрях се още няколко секунди в прозорците и си тръгнах. Нямаше какво повече да правя тук. Тъмнината ме погълна.

По стръмната калдъръмена пътека се зададе Дрейк, който се влачеше бавно бавно.Едва когато съзря малката си крепост, усмивката се появи на лицето му.Забърза крачка с разперени в страни ръце, той започна да си подсвирква от радост.
Когато стигна близо до вратата извика :

- О, дом сладък мо... - гласът му спря, сякаш нещо му заседна в гърлото.Очите му се спряха на малка кутийка, с бележка върху нея, които стояха пред вратата му.Ковача се приближи до нея, огледа я внимателно и се присегна да вземе бележката.Завъртя се по верандата и разтвори малкото листче хартия.Пред очите му се изписаха няколко думи, написани на четлив за него език.

-"Видях го и се сетих за теб. Ще ти отива....Дориан"
Той се усмихна широко и от вълнение смачка малкото листче хартия и го пъхна в джоба си.Той грабна кутийката и трескаво започна да търси ключовете си.Отключи вратата, затвори я бързо и се хвърли в стаята си.Настани се удобно на леглото си и разкъса с няколко движения кутийката.В ръцете му остана къс боен нож, с изящна форма.Беше гравиран с множество символи и няколко скъпоценни камъка.

- Ох, откачалке... - въздъхна той с леко треперещи ръце.
Развъртя в ръцете си малкото оръжие и остана доволен.Той се усмихна широко и се излегна в леглото си.

Градът сега ми се струваше призрачно пуст. Но единственото привидение в момента бях аз. Пристъпваща по студения калдъръм оставях кървава диря от ходилата си, но веднага след това дъждът я отмиваше. Просто една кръв, която се разреждаше с водата и се изсипваше в шахтите. Толкова незначителна се чувствах и аз. Изгубила пътя си, който никога всъщност нямах, изгубила надеждата си, в която никога всъщност не вярвах, изгубила доверието си в другите, което никога всъщност не съществуваше. Както казах просто едно привидение. Показало се за миг и след това измито от природата.
Стигнах до единственото място, което може би щеше да отвори портите си за мен. Или щеше да ги затвори. Не знаех. Не исках, но само това ми дойде на ума. Нямах какво да губя. Или щях да бъда приета или изгонена. И в двата случая нямаше никакво значение. Вдигнах малката си ръка, хванах металната подкова и почуках с нея, като застинах в очакване. От вътре се чу шум и стъпки. Колкото повече наближаваха толкова повече душата ми се свиваше, но и толкова по-празно изражение придобивах.
Ключалката изщрака и вратата се открехна. Дрейк се показа зад нея и в момента, в който ме видя очите му се разшириха невярващи на гледката. Пред прага му стоеше синекосото, чернооко момиче с бяла балеринска рокля до земята, мръсна и кална, подгизнала до мозъка на костите си, с боси, кървави крака и багаж в ръцете. Приличах на улично куче, точно така и се чувствах.
-Нямам къде другаде да отида.... - казах глухо с отчаян поглед, готов за всичко, което ще ми поднесе съдбата.

Сладката дрямка на Дрейк бе прекъсната от неочаквано почукване на вратата.Той се събуди и огледа около себе си.В ръцете си все още държеше малкото ножче което Дориан му бе оставила като подарък, преди да си тръгне.Той се усмихна, остави оръжието настрана и си наметна една тениска.Закрачи към вратата, чудейки се кой идиот щеше да дойде толкова рано да го търси.Протегна сънено ръце в страни и се присегна към дръжката на вратата.Отвори я, а после едва не ахна от изненада.Пред него стоеше самата Дориан, която явно не си бе тръгнала.Бегла усмивка поигра по лицето му, но той я прекъсна предварително.Не вярваше все още че Дориан се е върнала просто ей така, а и окаяният и външен вид говореха друго.Нямаше нужда от много разговори или да я разпитва, а направо я хвана за рамото и я издърпа вътре.

- Ти не си добре! - бяха първите думи на Дрейк, но той определено не визираше външният и вид - надявам се да си е струвало.Хайде, влизай...влизай... - ковача побутваше момичето навътре, насочвайки я към запалената камина.Когато се приближиха достатъчно че и той да усети топлината ѝ, Дрейк отиде до шкафа си от където изкара няколко свой тениски и два чифта черни дълги панталони.

- Ето, облечи ги -- каза той към Дориан, подавайки и дрехите в ръцете. - Знам че нямам много в момента, но това е което мога да ти предложа.