Стаята на Лушиъс Пахт

Тя е мрачна както и обитателят й. Няма почти никакво обзавеждане, само най-нужното. Единично легло, баня, гардероб, маса с два стола, голямо огледало на страничната стена и прозорец, гледащ към гробищата. Намира се в края на последния етаж, а вратата за разлика от другите е черна. Пахт почти няма посетители в покоите си, но от друга страна той и рядко се задържа там.

Отдавна не се беше прибирал в стаята си. Сигурно вече бе събрала прах. Може би на сутринта трябваше да викне чистачката и пък да я изчисти самия той.
Ключалката заяждаше, за това се наложи да натисне малко повече ключа, но не достатъчно, за да го счупи. Чу се едно досадно изщракване и Лушиъс натисна бравата. Скърцаще. Колко досадно.
Ангелът - некромансър затвори вратата зад себе си и я заключи. Той направи няколко крачки и легна на леглото, като кръстоса краката си един върху друг, бяха изпънати.
Той повдигна книгата пред очите си. Точно такава, каквто си я бе поръчал - твърди корици, кожена подвързия и никакви надписи. Пахт я отвори и потъна в страниците й, които го накараха да забрави за всичко днес. За абсолютно всичко. Имаше такава голяма нужда.

Лушиъс помести погледа си. Някой блъскаше по вратата. Време беше да умре.
Той стана бавно и свали квадратното си горнище, като го метна на стола. Запретна ръкави на ризата си, а през това време очите му се бяха запалили. Аурата му потъмня и той я освободи. Направи две крачки и отвори вратата, готов да убие този, който е на пътя му.
Тогава Пахт се секна и бързо подтисна аурата си до ненормално ниво. Сложи онази ледена маска, с която беше добре познат на света и загаси пожарът в очите си.
Пред него стоеше Меропа, по-изплашена и от гонена сърна. Говореше несвързано, беше бледа, с изпито лице, треперещо тяло.
- Как да разбирам това? - Попита той монотонно, докато сваляше загънатите си ръкави.
Отдръпна се и Морт успя да влезе свободно.

Лушиъс я гледаше безизразно.
Не беше ли предвидила всичко това за нападенията? Ако паметта не го лъжеше, беше й казал, че не е един от любимците на света и тя е случайност в кариерата му или нещо такова. Трябваше веднага да предвиди абсуртните неща, които щяха да започнат да говорят или правят хората, а и имайки впредвид кой беше Пахт, това бе напълно нормално и в реда на нещата. Завиждаха му, мразеха го, за това че е повече от тях. Опитваха се да му направят мръсно при всеки удобен момент, но тъй като не можеха да постигнат нищо, използваха тези които са близко до него. Виктор, Таня, сега и Меропа.
Въпреки, че не показваше никакви емоции, наподобяващ каменна статуя, вътрешно кипеше.Беше като разярен бик. Цялата миришеше на онзи отвратителен Синк. Бил е около нея. Докосвал я е. Закачал я е. Изплашил я е. Точно за това некромансъра не искаше да я виждат с него, защото веднага ще изприпкат да проверят "материала".
-Съжалявам, че ви притеснявам. Но Таня ми каза да го направя и.. тогава изобщо не можех да мисля, просто я послушах машинално. Нападнаха ме в коридора, но в последния момент тя ме видя и успя да ме измъкне от кашата. Спасих се благодарение на нея.
Таня ха? Това дете. Мислено Лу се усмихна, но знаеше, че тя е добре. Можеха да пробват да я убият, но щеше да им е доста трудно и то само заради произхода й. Синк знаеше това и нямаше да я докосне. А Морт зъзнеше и трепереше. Е, ако полудееше щяхме да оправим нещата с една магия, две.
Лушиъс се взе в ръце. Меропа седеше срещу него, показвайки своят страх, ужас, а той мислеше толкова съркастично над нещата.
-Аааа, всичко е наред вече. - отвърна й той.
Но други думи не последваха. Мъжът си даде сметка, че те са сами в стая, в която никой не знаеше, че са, в която никой нямаше да влезе и никой нямаше да ги обезпокоява. Далеч от клюкарски очи.
За един миг момичето се озова прикована в стената. Ръцете й бяха хванати от неговите, а коляното му се намирше между краката й. Устните му я целуваха с невиждана страст.
Пахт се опита да спре, но не можеше. Желанието в него надделяваше здравия му разум. Знаеше, че не трябва, знаеше, че не е правилно, знаеше, че това няма да доведе до нищо хубаво, но въпреки всичко продължаваше да я целува.
Мислите за годините, за последствията, за нещата, които го спираха да направи това, изчезнаха. Те бяха грубо изместени от желанието за плътско удоволствие, което кипеше във вените му, желанието да види това момиче голо и да му причини всички малки болежки, на които беше способен. Искаше я, умираше за нея, а не трябваше да го прави.

!!!

..
!!!
Меропа първоначално не осъзнаваше какво става. В главата й бушуваха купища въпроси, които се надпреварваха помежду си като журналисти за интервю, но в крайна сметка нито един от тях не можеше да се различи сред общата какафония. Например как така ... нали преди няма и половин час й бе заявил категорично, че не иска да има нищо общо с нея?
Нима това не бе сън????
НИМА НАИСТИНА СЕ СЛУЧВАШЕ?!?!?!
ГОСПОДИ, АМА ТЯ БЕ В СТАЯТА НА ЛУШИЪС, ТОЙ Я БЕ ПРИТИСНАЛ ДО СТЕНАТА, ЦЕЛУВАШЕ Я И МАЙ.... ЩЕШЕ ДА ПОСЛЕДВА НЕЩО ДРУГО!!!
Сърцето на девойката се раздрънча като активиран будилник.
Душата й бе вихър от какви ли не емоции, сред които екзалтираност, удоволствие, изуменост, истерично въодушевление, възбуда, и изобщо, не съществуват думи, способни изразят състоянието й. Никога досега не се бе чувствала така. Той я обсипваше от целувки, които я караха да се разтапя като като течен шоколад. Местата, където устните му я докосваха, пламваха от неизпитвана досега наслада. Беше толкова крехка в ръцете му. Пахт можеше да направи с нея каквото си иска. Усещането за надмощието му допълнително възпламени и без това изпепеляващия пожар от страст, който помиташе всичко в нея...
Допирът му бе толкова неземен. Устните му бяха по-меки от пухена възглавница, по-сладки от захаросан мед; кожата му - нежна като балдахин; дъхът му изгаряше тялото й като драконови въздишки; за първи път Мо се намираше толкова близко до него, толкова ..изцяло до него. Тялото му бе плътно долепено до нейното. Меропа попиваше топлината и мекотата на торса му. И лицето му, което по принцип тя едва смееше да погледне, сега бе заровено в шията й - преживяване на върховна интимност. Да не говорим коя част от него усещаше върху бедрото си.................................. Морт досега не бе имала полови отношения с никого (:Д), но доста ясно осъзнаваше накъде отиват нещата. Мъжът гореше от желание, край него направо бе избухнал ядрен взрив от тестостерон. А пък "частта" до бедрото й бе по-твърда и изпъкнала от връхната скала на Хълма. Това караше невинната некромансърка да изпитва доста съкровено и силно желание, предизвикваше лудешко копеещо пулсиране между краката й, а горкото й сърце вече щеше да експлодира, в него бе забита свръхдоза вълнение. Лу се притискаше в свенливата си ученичка все по-силно и по-силно, сякаш искаше да вътре влезе в самата нея; тя от своя страна също започна да го целува, където свари, не можеща да се насити на райския му вкус... Пръстите й се забиха жадно в гърба му, те го стискаха, мачкаха, взимаха от него това, което толкова дълго време бяха жадували, без да им е позволено да го направят... Притискаше и търкаше набъбналия до крайна възбуда клитор към крака му, което я караше да изпитва повече от божествено удоволствие.
Момичето буквално извличаше максимума от ситуацията. Нахвърли му се с такава страст, че много скоро самото то се превърна в "атакувалия" партньор от двамата...


п.с. - god, срам ме е. смущавам се да пиша такива неща

Лушиъс се наслаждаваше на целувките на Меропа, сякаш ги беше чакал хилядолетия. Тя му отвръщаше жарко, като галеше гърбът му, врата му, косата, всичко. Ерекцията му пулсираше болезнено, когато той завъртя момичето и тя се озова на леглото. Буквално си я тръшна, а той стоеше все още доминиращо изправен и гледаше сладкото й като кадифе лице.
Пахт направи две крачки напред и се секна. На всяка крачка пред очите му заставаше една жена с къса лилава коса и светещи очи. С повдигането на крака изчезваше. Изведнъж ушите му започнаха да пищят, а пред очите му се спускаше мракът.
Некромансърът положи ръцете си върху ушите в отчаян опит да заглуши шума, но това не ставаше. Много скоро той започна да се чувства слаб, отпаднал, тежък и се строполи на земята, превивайки се сякаш от болка.
- Не така, прекрасни ми Пахт, не така. - Чуваше той в главата си. - Така ли се бяхме разбирали с теб?
Лушиъс вече не беше в стаята, поне душевно. Беше на входа на празна зала, която беше толкова огромна, че другият й край тънеше в мрак. До стените имаше мангали, които горяха с високите си пламъци, някои стигаха до тавана, но те не хвърляха достатъчно светлина, нито топлина.
От мракът излезе една добре облечена жена, която ангелът веднага позна.
- Красиви ми Лушиъс, какво възнамеряваш да правиш?
Величествената персона не получи отговор от мъжа.
- Не се бяхме разбирали така.
- Нищо не сме се разбирали, Елисандра.
- Така ли?
- Ааа...
Богинята се приближи до ангела на смъртта, прегърна го и го целуна в устата.
- Но ти си мой...
- Пленник? - Прекъсна я той.
- Разбира се, че не прекрасни мой Лушиъс Пахт, разбира се, че не.
- Тогава?
- Все още ти е рано да докосваш който и да било. Спомни си миналият път.
- Ааа...
Елисандра се отдръпна от мъртвородния, но преди това последва още една целувка в устата.
- Пази ръцете си, любими, просто ги пази.

Лушиъс лежеше на земята, целият облян в студена пот, дишайки тежко.
Менторът опита да се изправи. Сякаш това бе най-трудното нещо на света за него, но успя. Целият беше блед на платно. Лицето му беше изпито. Пръстите трепереха. Адът се четеше в очите му. Той протегна ръката си към Меропа само, за да вземе ръкавиците си. Нахлузи ги набързо, пое книгата си в ръце, дръпна квадратният си балтон от стола и тръгна към вратата, без да се обръща назад я хлопна и закрачи надолу по коридора.

Нощта напълно преваля над земята и сега из целият свят беше тъмно или почти. Меропа се насилваше да не заспи, да стои тук и да чака завръщането на Лушиъс, но това не се оказа толкова лесна задача. Покрай всичко, което се случи днес, момичето беше адски изтощено и по-лошото - напълно объркано. В мозъкът й се блъскаха мисли след мисли, коя от коя по-сложни, мрачни и неясни. Не отне много време когато тялото и съзнанието й просто се поддадоха на натиска и тя заспа дълбоко, но неспокойно. Часовете минаваха бавно и мъчително. Често се будеше, в очакване зеленокосият да е до нея, но винаги се оказваше едно и също - беше сама в мрака и сега стаята й се струваше пуста и празна. Но заспиваше наново с надеждата на сутринта ситуацията да е различна.
Ето, че дойде и самата сутрин и Морт отвори трескаво клепачи. Огледа се навсякъде, но пак същото. Все още бе единствената лежаща на това легло и тъгата лесно я налегна. По едно време чу отваряне на вратата и тя бързо подскочи трептяща от очакване, че това ще е прибиращият й се възлюбен. Но какво беше разочарованието й когато през входа не премина Пахт, а Геш. Изражението й посърна, сякаш утринна мъгла бе обхванала света.
Домакинът огледа помещението и спря погледа си върху нея.
-Както си и мислех. Не се е върнал. Усетих, че нещо не е в ред когато се прибрах вчера. Не мисля, че скоро ще го видим Мо.

Геш отиде до прозореца, отвори го широко и погледна нагоре към небето.
-От както го познавам, винаги съм имал тясна връзка с Лу. Мога да усещам кога душата му се разкъсва или кога е в беда. Снощи го усетих.
Мъжът замълча за миг. Не издаваше емоции, но вътрешно се притесняваше....много.
-Има само едно място, на което може да е, но там ние не можем да отидем. Не ни остава нищо друго освен да чакаме. Само това можем да направим. До тогава...
Той се обърна към нея и я изгледа в очите.
-Ти трябва да продължиш както обикновено. Не трябва да се разсейваш или да се оставяш чувствата да те преборят. Той не би искал това, нали? Сигурен съм, че и ти не искаш да те види сломена когато се завърне.
Зайо тръгна към нея.
-Но...
Хвана я за раменете и леко я дръпна към себе си.
-Меропа, той ще се върне! Вярвай в това. Ще се върне.
След което я пусна и тръгна към вратата.
-Приготви се и отиди да хапнеш. После бягай в залата. Днес лично Гробаря ще обучава учениците, поради създалите се обстоятелства. Препоръчвам ти по пътя да забереш и Виктор. Знам, че си имате проблеми, но точно сега не е момента да се делите един от друг. Може да не се понасяте, но и двамата знаете, някъде дълбоко в себе си, че можете да разчитате един на друг. Подкрепяйте се. Това е единственото, което мога да ти кажа.
И излезе.

В момента, в който компанията се телепортира в стаята на Лушиъс Пахт, имението като че ли реагира. По-наблюдателните очи веднага биха забелязали треперенето на оголените клони на дърветата, които се мърдаха твърде неестествено и силно за толкова слабо присъствие на вятър. Сиурно щяха да забележат проблясването на лунния диск, който тази вечер поради някаква причина бе неестествено блед. И самото имение... въпреки че бе неподвижно, създаваше впечатление, че шава, че говори, че по бездушните му каменни стени се плъзга някакво странно оживление и въодушевление... Самата пръст издаваше едва доловин древен грохот, а мъглата над нея шаваше като кобра, посрещаща своя господар... Живо бе имението, живо, и тези, които го познаваха най-добре, сигурно щяха да доловят промените в настроението му...
А в стаята на Лу бе мъртвешки тихо. Като в гробница... И може би това не бе никак за добро. Като някакво катастрофално предчувствие, като черна орис. Но всички се престориха, че не забелязват тягостната атмосфера, защото искаха да отблъснат мислите за най-лошото. Надеждата умира последна, а точно тази надежда бе изключително важна, най-важната в живота им...
- Дръж се, Танче... - едва сдържаше сълзите си Геши, който постоянно продължаваше да повтаря името й, сякаш бе заклинание, което ще я върне към живота..
Виктор бе като препариран. Направо мумия. Кожата му бе посивяла като козината на мишка, а светлинките в очите му бяха угаснали. Дори нямаше значение, че Анджелина е умряла. Ако Таня ... той не смееше да го изрече дори наум, за да не го предизвика ... то тогава какво значение имаше онази проклетница? Смъртта й нямаше да върне Таня обратно.
Лушиъс положи раненото момиче върху леглото, внимателно, за да не му нанесе повече щети.

Месеците липса на собственика, се бяха отразили на стаята, и сега тя ги посрещна някак си сухо. Радушно, но сухо. Като килер, който не е бил отварян с години. Любимите ти вещи все още стоят там, но по тях се е насъбрал прах, който няма да се махне само с едно подухване. Ще се наложи здраво търкане, за да възвърнеш предишния им блясък.
Същото бе и тук. Лампата светна, но светлината сякаш бе далечна. Леглото чакаше добре познатото си тяло, но вече контурите му бяха заличени. Всичко предвещаваше някаква далечина. Щеше да мине време, докато Стаята приеме своя завърнал се бродник обратно. Сега това не беше важно. Никой не мислеше дали е чисто, подредено или разхвърляно. Важна бе само ранената и никой друг.
Лушиъс я постави на леглото, като внимателно изхлузваше ръце изпод нея, за да не разтвори раните наново. Седна до нея и почна да я гали по челото. С всеки допир вкарваше нова и нова енергия, произлизаща право от него. Даваше й част от себе си, за да поддържа жизнеността й, за да не позволи на сърдечният ритъм да заглъхне, а начупената картотека да се изглади. Трябваше, трябваше да направи всичко по силите си. За жалост, да върнеш демон към живите си бе истинско изпитание, дори за останалите демони и ангели, защото тяхната сила бе много по-голяма и неподатлива. Поради това обаче пък и умираха по-трудно. Ако беше обикновена жена, да бе умряла още на първата секунда, след като металът разпори сърцето й. Но произхода и кръвта й я спасиха. Борбата, уви, далеч не бе приключила. Макар и органите й да бяха зараснали, това не даваше гаранция, че на сутринта няма да я заварят изстинала и посиняла.
Геш продължаваше да реди своята единствена дума, в различни вариации, като гледачка, която бае и кършеше пръсти. Виктор, той само седеше и гледаше в една точка и като че ли дори не осъзнаваше какво се случва. Не...той много добре разбираше, но не даваше никакъв признак за това, че е тук и сега. Сякаш когато любимата му изпадна в несвяст, той я последва, за да я дърпа, да я дърпа колкото може и да я върне. Колкото до Всевиждащият, той се бе изправил до прозореца, който отвори, за да влиза въздух и гледаше през него, някъде в далечината. Дали търсеше нещо, един дявол знае. Но не издаваше нито звук. Стоеше и продължаваше да наблюдава, все едно е част от интериора.
-Горкия....много му е тежко.
Думите на Зайо Байо върнаха Тенар към настоящето и го изкараха от унеса му, който наподобяваше наркомански делириум. Очите му се извърнаха към непознатата, но доста влиятелна фигура и се забиха в гърба му. Все още усещаше впитите пръсти в гушата му, които сякаш го изгаряха.
-Кой е той?
-Грегъри Грей! Чувал ли си за него?
Аристократа поклати отрицателно глава, като не спираше да наблюдава четвъртия мъж.
-Той е лявата ръка, личния съветник на Себастиан Дантес. Възрастен е почти колкото Лу, а колкото до силите му....така и не се знае кой е по-велик. Необятни са и двамата, различават се по много малко неща. Но този човек тук...той може да види всичко.
-Как така?
-Просто вижда всичко, което си поиска. Миналото и настоящето, те са отворена карта за него. Независимо кой и къде си, може да те открие, дори докато седи в креслото и пие чаят си.
Докато демонът му обясняваше, се зае да закрепи черепа му, точно както и той се опита да направи с любимата си. Е, справяше се блестящо за разлика от него, но рангът си казваше думата.
-Не разбирам каква е връзката му с Таня.
-Обича я.
-Моля? - опита се да бъде тих и сдържан, Виктор.
-Не така както си мислиш. По-скоро както Лу я обича. Не забравяй, че тя е живяла не малко години долу, както и аз. С Грег бяха много близки, докато тя не дойде тук.
-И това беше най-голямата й грешка. Все още го твърдя.
Мъжът, за когото до сега говореха, се извърна със скръстени зад гърба ръце и ги изгледа.
-Не обичам клюките по свой адрес. Ако нещо те интересува ме питай направо в лицето.
-Добре, питам. - изправи се Тенар и застана пред него доста уверен или по-скоро се стараеше да изглежда като такъв.
-Щом си толкова важен за нея, защо никога не те е споменавала?
-Виктор! - намеси се Пахт, с грубият си, заповеднически тон, но младежът не мръдваше. -Виктор отстъпи!
-Остави, Лушиъс. Нека светна глупака.
Погледът на Всевиждащият се заби право в лицето на "опонента си", като го смазваше под своя собствен.
-Не ме е споменавала, защото личности като мен, не бива да бъдат обсъждани със смъртни като теб. Тя много добре знае това, защото за разлика от теб е умна и съобразителна. А сега твоята идиотска любов може да й коства живота. Но помни ми думата, ако тя умре, ти ще я последваш и заклевам се, ще се постарая никога да не минеш кръговете на Ада. Ще се мъчиш вечно в тях, докато свят светува, че и след това.
Ръката на младия мъртвороден се беше свила в юмрук и най-нехайно щеше да го забие в главата на демонът, ако учителя му не се бе намесил.
-Достатъчно!
Виктор усети, че прекалява със своеволията и ревността си, затова отпусна захвата си и прибра крайника си, там, където му е мястото.
-Никога не съм го разбирал това - божества, демони, ангели, вечни да се обвързват със смъртни. Безполезно е.
Очите на Грей се извърнаха към Пахт и той много добре разбра намека му. Но не каза нищо. Абсолютно нищо. Вместо това се обърна към Таня и за пореден път вкара от магията си в измореното й тяло.
-Мисля, че не може да поеме повече. Сега остава да чакаме и да се надяваме, че ще пребори фаталния край.
Всички млъкнаха поне за малко, загледани в крехкото девойче, което лежеше така спокойно, все едно просто спеше. Всички ги беше жал, всеки страдаше, на всеки му идеше да се разреве, но никой не си го позволяваше. Само Геш от време на време бършеше по някоя друга потекла сълза.

/Бо, свободно РП/

Никога през живота си Виктор не е имал такава тягостна нощ. Много скоро след като бе привършил диалога си с "Всевишния" ли беше, как беше, отново се мумифицира. Седна колкото се може по-близо до Таня, но така, че да не дразни Всенякой си, понеже добре бе видял на какво е способен и по-добре бе да не го ядосва...
Това бе най-ужасната нощ в живота му. Бе си мислел, че страда, когато сестра му бе убила братовчед му, когато трябваше да търпи леденината на родителите си, когато Меропа го бе предала... но ето че сега разбираше какво е истистинска мъка. Никога не го бе боляло повече, никога не се бе чувствал по-съкрушен и уплашен. Преди само си е въобразявал, че му е трудно... Но сега.. Сега дори не можеше да се ядоса на съдбата. Просто усещаше как вътрешностите му се разкъсват, раздират, как стават на пух и прах, как бавно умира с очакването... Опитваше се да гледа оптимистично, да се надява, но... задачата бе непосилна. Страхът от най-лошото бе прекалено могъщ, завладяваше всяка частичка от тялото му, всяко сетиво, всичко в него, до последната прашинка.. Всесилко го заплашваше, че ако нещо се случи с нея, ще го убие... Хах.. Каква смешка... Нека да заповяда.. Щеше да му направи услуга. Не искаше да живее без Таня. Не виждаше никакъв смисъл да се събужда, да върши неща.. За какво? Това щеше да е един празен, безцелен живот, студен, безпътен.. просто.. едно съществуване и това е. Драми, вълнения, схеми, житейски ситуации.. всичко това щеше да изчезне за него, да се превърне в една безсмислица, в едно нищо, което щеше да му е толкова безразлично, колкото е живота на мравките за случайния минувач.
А часовете се нижеха така бавно и незнанието го убиваше. Имаше чувството, че пекат сърцето му на бавен огън. Искаше да разбере изхода веднага, а не.. да спотаи някаква надежда, която накрая да се пръсне на хиляди парчета. Но същестременно му се искаше утрото никога да не настъпва, защото сега можеше да се заблуждава и да се въобразява, но веднъж дойдеше ли горчивата истина, тогава... всичко щеше да свърши. Без право на повторен опит, просто край.
А Таня изглеждаше толкова красива... И същевременно студена, премръзнала, та чак му се свиваха червата и се сплитаха на възел. Очите й бяха отпуснати, безжизнени, с лилави вени, които се стрелкаха по клепачите като надгробни цветя... Устните й бяха леко посинели и подути и всичко това го плашеше толкова много, че нож го пронизваше в сърцето....

Колко време мина? Може би час, може би два, може би повече. Кой ти ги брои? Изглеждаха като цяла вечност. Прекалено дълга вечност.
Лушиъс седеше от едната страна на леглото, но сега гледаше надолу, а пръстите се бяха вчесали в косата му и не мърдаха от там. Сякаш се опитваха да притиснат нервните му окончания. Като менгеме, като два каменни плота, между грозд, който не може да бъде смачкан.
-Ще ми кажеш ли къде беше толкова време?
Той надигна глава и се взря в приятеля си. Очите му бяха подпухнали. Свети Дантес, от колко време не го беше виждал с две очи. Чак му стоеше неестествен.
-Точно сега ли?
-После може да е късно.
Миг на затишие, в който некромансъра не отговори. Дори не искаше да си спомня.
-Беше при нея, нали?
-Защо ме питаш, като сам знаеш отговора?
-Не бях сигурен. Измъчваше ли те?
-Не. Както виждаш съм цял, че и в повече.
Един почти истеричен, но тих смях се процеди от устните на ангела.
-Не говоря физически.
Смехът му секна и настроението му отново помръкна.
-Добре съм.
-Силните и смелите винаги казват така.
Пахт не отговори. Всичко му се струпваше на главата, а той се опитваше да контролира положението. Нямаше щастлив край, нали?
-Какво изпуснах?
-Боунс! Предаде ни.
-Беше въпрос на време. Как е Дориан?
-Липсва. Този път напълно.
Съвсем кратък тик се появи на лявата скула на зеленокосия.
-Как можахте да я изпуснете?
-Не зависеше от нас. Всичко стана изневиделица.
-По дяволите.
-Има и по-лошо.
Лу погледна към него в очакване.
-Мортем му помогна да избяга.
Очите на Пахт се разшириха. Това не го очакваше. Съвсем целенасочено се извърна към Грей, който пак бе застанал на предишното си място.
-Той...
-Знае.
-Глупаво хлапе. Винаги е била неориентирана.
-Мислела е, че ще помогне.
-Аааа....всички така си мислят, а после действителността ги зашлевява като мокър парцал. Какво друго?
-Синк зае мястото му. Аз и Таня замествахме теб.
-Ти и Таня?
-Справяше се по-добре отколкото можеш да предположиш.
-Никога не съм се съмнявал в нея.
Мъжът погали протежето си по лицето и душата му се изпълни с благост и любов.
-А Меропа. Тя...
-Добре е. Болно й е, но се държи. Учудващо.
-Разбирам.
Двамата другари замлъкнаха, всеки чудещ се какво да каже. Предвид ситуацията, разговорите не вървяха особено сладкодумно.
-Радвам се, че се върна.
-Ааа...
Ангелът се изправи от мястото си и отиде зад Виктор. Положи длан на рамото му и чак тогава, младежът го усети.
-Почини си малко.
-Не искам.
Учителят махна ръката си от него. Наистина много израстна. Само преди месеци бе сополив нехранимайко, който се смяташе за винаги прав и като че света му дължи нещо. А сега, сега се бе превърнал в мъж.
-Ти си знаеш.
Той завъртя пета и тръгна в другата посока, право към колегата си по произход и ранг. Застана редом до него и се загледа в луната, която все така красеше местността в бяло.
-Държиш ли се?
-Имам ли избор?
-Не!
-Може да си тук, но тя никога няма да те остави намира. Знаеш това, нали?
-Знам.
-Какво смяташ да правиш?
-Не знам. А ти? Грижиш ли се за Мортем?
-Грижа се.
-Обичаш я.
-Да.
-Но обичаш и Таня.
-Да.
-Кажи ми защо тя е позволила да се измъкне? Защо му е помогнала?
Нямаше нужда от имена, всичко беше ясно. Всевиждащият много добре разбираше за кого пита.
-Кой знае. Познаваш я. Винаги си мисли, че хората могат да се променят. Да станат добри. Казвал съм й, че това няма как да стане, но до последно не вярваше. До онзи момент.
-И ти и аз знаем какво иска той. Има ли информация къде е?
-Никой няма тази информация. Дори аз.
-Това е странно.
-Така е.
-Ако я открие, всичко ще потъне.
-Наясно съм. Какво предлагаш тогава?
-Нищо. Но ще те помоля за едно. Ако случайно я намериш преди него или преди мен, не я убивай.
-Не мога и да искам.
-Толкова ли е напреднала?
-Повече!
-Значи наистина е безсмъртна.
-Толкова колкото и момичето на леглото. Знаеш, че чрез нея иска да отстрани теб, нали?
-Предположих го още преди време.
-Тогава защо не искаш да я убием?
-Не знам. Не мисля, че е редно. Тя може да промени света, в който живеем. Най-вече защото го иска. Не стои и не бездейства за разлика от нас.
-Не мисля, че в момента иска каквото и да е. Дори не знае коя е.
-Ще разбере. Рано или късно, ще разбере.
Шум от кревата наостри слуха на всички и те задружно, в един тон се извърнаха към уречената посока. Чернокосата шаваше едва, едва и мъжете се скупчиха около нея. Изведнъж надеждата им се възвърна с огромна сила.
-Таня...чуваш ли ме...Таня? - говореше внимателно Геш и наблюдаваше за каквито и да е реакции.
Тенар бе затаил дъх в очакване на неочакваното. Но то дойде. Като гръм от ясно небе дойде. Момичето отвори бавно клепачи. Очите й бяха все така влажни, блуждаещи и неясни. Крайниците все така студено, но по дяволите, тя отвори клепачи. Открехна устните си, но от тях не излезе нито звук. Бяха пресипнали и напукани. Кръвта отдавна бе спряла своя поток и явно магията на Пахт бе помогнала. До толкова, че да я спре да прескочи прага на смъртта, да остане от другата страна, от светлата. Сега, завари четири чифта усмивки и искрящи от радост очи. Ирисите й обходиха всеки един. Любимите й хора, тук до нея. Колко ги обичаше само!
Всички се чудеха каква ще е първата й дума, какво ли ще каже, чие име ще произнесе. Предполагаха, че ще е това на Виктор. Напълно естествено е. Та той бе любовта на живота й. Тя се напъна да бъде силна и прошепна глухо, но с голяма обич.
-Грег...ъри....
И тъкмо когато младият Тенар щеше да посърне, тъкмо когато си помисли, че ще бъде заменен, а сърцето му се сви на две, тя продължи:
-Не....му се...сър...ди....моля...те....
Всевиждащият погледна към смъртния. Да не му се сърди? Способен ли бе? Едва ли! Щеше ли да се постарае заради нея? Най-вероятно.
-Няма. Обещавам. - отвърна с усмивка, за да я успокои и хвана ръката й, която все така зъзнеше.
-Бл...агодаря...ти....ти си...истински при...ятел. Всички...сте. Обич...ам ви...много....
Дъхът й излизаше на пресекулки. Още малко и пак щеше да изгуби съзнание, но успя да се задържи будна.
-Лу....
-Тук съм. - доближи лице до нейното, залепяйки се почти до бузата й. -Тук съм.
-Липсваше...ми....
-Никога повече няма да те напусна. Бъди сигурна. Добър протектор си си намерила, докато ме нямаше.
Той погледна към Виктор и му кимна в признателност. Имаше време, когато искаше да го смачка като гнидата която бе, а той на свой ред искаше да му избоде и другата очна ябълка. А вижте ги сега - рамо до рамо, заслужили поне малка част от уважението на отсрещния. На това му се вика градация.
-Той е...чудесен....
Напъните на девойката я изтощаваха и я караха да се изморява допълнително. Едва държеше клепачите си отворени, но най-лошото мина. Вече нямаше опасност за живота й и бе въпрос на време да възвърне предишния си вид.
-Почивай си. Спи. Поспи си. - успокояваше я Лушиъс, като я галеше.
Тя го послуша и се отпусна. Напрежението й идваше в повече, затова пак затвори очи и се отдаде на заслужена почивка.
-Слава на Себастиан, това копеле. - изказа се Геш, след което се поправи, заради Грей - Нищо лично.
-Няма проблем.
Дългокосия се изправи и прокара ръце през лицето си.
-Трябва да вървя. Сега поне мога да бъда спокоен. Оставям всичко останало на вас. Не ме разочаровайте.
Зеленокосия също стана и двамата стиснаха ръцете си.
-Пази я, чуваш ли?
-Да. А ти не я забравяй. Винаги е мислила за теб, въпреки всичко.
Мъжът кимна и тръгна към изхода. Спря се до къдрокосия и се наведе на височината на ухото му.
-Грижи се добре за нея. Ако не го направиш ще изпълня думата си.
-Бъди спокоен.
-Не съм. Тя е уникално същество, не искам да повехне.
-Няма. Не и докато аз съм тук.
-Дано, иначе.....
Не довърши. Отдели се от него, погледна за последно към спящата и се изпари на фин прашец. Още дълго време щеше да бъде притеснен, но щеше да й хвърля по някое око от време на време, просто за всеки случай.
Останали само трима, те наблюдаваха състоянието й периодично, като измерваха пулса и следяха сърцебиенето й. Всичко изглеждаше наред и най-накрая можеха да си отдъхнат.
-Ако ви оставя сами с нея ще се справите ли? - попита след известно време Пахт.
-Разбира се. Ти какво ще правиш?
-Имам малко работа. Трябва да проверя някои неща.
Геш разбра всичко, не беше толкова смахнат за колкото го смятаха.
-Отивай. Ние ще се оправим, нали Вики?
-Да.
Самият той не знаеше къде или какво ще прави учителя му, но сега това не го интересуваше. Щастието му се бе възвърнало и искаше само да стои тук при нея, докато не се оправи напълно.
-Добре.
Некромансъра се запъти към вратата и излезе през нея, като напусна стаята си, която все още му се струваше някак си чужда.

Беше ЖИВА!! ЖИВА жива жива живаживажива ЗА БОГА
Виктор щеше да умре от щастие. Честно казано, бе загубил всякаква надежда. Дотолкова се бе отчаял и предал, че дори не усещаше как кръвта бавно, но упорито шурти през пукнатините на главата му. Колкото и да се бе опитвал да гледа оптимистично, душата му се бе опразнила като пустиня в два часа през нощта и сега... просто се върнаха жизнените му сили. Бяха се върнали топлината, светлината, смисълът на съществуването му. Еуфорията го връхлетя като ураган и направо му идеше да крещи от щастие. Веднъж усетил наистина болката и празнината от загубата на Таня, сега оценяваше приятелката си хилядократно повече.. И осъзнаваше, че всяка минута в нейната компания е божествен дар, неземно щастие, което не може да бъде заменено от нищо друго. Земята никога нямаше да бъде същата без Таня и ... която и сила да бе тъй благосклонна, че да запази момичето жива, то Виктор щеше да й бъде благодарен завинаги!
- О, Таня ! - изхлипа той и почти се нахвърли върху й. Коленичи до нея и я прегърна здраво, но пък не прекалено, за да не я нарани - все още бе прекалено крехка - Тази нощ.... никога не ме е боляло, както тази нощ.
Той й шептеше това, така че Геш да не чува. Не че нещо, но Виктор не обичаше други мъже да чуват за чувствата му. Нормално. Повечето представители на "силния пол" са така.
- Не искам да живея без теб - и това не бяха просто захаросани приказки. Вики трудно произнасяше подобни неща и кажеше ли ги, значи наистина ги имаше предвид, до последната думичка. Тогава той не се сдържа, напрежението му дойде в повече и се разплака. Просто зарони сълзи, тихомълком, така че Зайо Байо отново да не види, но Таня много добре разбираше какво се случва, защото ги усещаше, когато капваха върху рамото й.
А Виктор почти никога не плачеше. Ядосваше се, гърмеше, кипеше, но да се разплаче... бе изключително събитие. И не се случваше току-така. Не бе плакал дори за Меропа. Дори за убития си братовчед.
Таня вдигна едва-едва ръката си и я положи на косата му, за да го погали и утеши. Жест, който бе символичен за чистата и нежността на любовта им... "Мога ли да погаля косата ти? Толкова е мека..." това бяха паметни думи, които завинаги щяха да останат като едни от най-ярките им романтични спомени... Но тогава девойката опипа раната на главата му и, макар да бе изтощена, бе твърде загрижена за Вики, така че си даде зор да прошепне:
- Как..во се е... сл..учи..ло.. ?

Щастието, което се възпламени в гърдите на Тенар не можеше да се сравни с нищо друго. По-голяма радост от тази, че жената на живота му оцеля, не би изпитал нито ако придобиеше неземна мощ, нито ако наследеше семейното богатство, заедно с всичките му земи на куп, нито дори ако самият той станеше безсмъртен. Е, последното няма да е никак лошо, защото тогава ще можеше да прекара вечността с любимата си, но дори така той бе щастлив. Даже двадесет, петдесет, седемдесет, ако е късметлия, години му стигаха, стига да гледа очите й засмени всеки ден. Не искаше никога повече да я вижда тъжна, страдаща, ранена. Никога и определено не заради него. Сега, когато знаеше, че ще живее, усети сладката истина, че онази проклетница е мъртва. Чак сега изпита задоволството от падащите й по пода вътрешности. И му стана хубаво. Никога не е мислел, че ще желае злото на някой, с когото е бил, но тя просто прекали. Прекрачи всички граници и в крайна сметка си получи заслуженото. 
-Какво е станало? - прекъсна потока на мислите му, велия, едва шаващ гласец на Таня.
Мъжът я помилва по главата и се напъна да се усмихне.
-Не помниш ли?
-Помня какво се...случи...с мен. Но какво...е станало с...теб?
Знаем си я Таня - винаги загрижена повече за близките си, отколкото за себе си.
-Нищо. Не е нищо!
-Това...не е...нищо. - отрони момичето, напипвайки дебелия съсирек, който се бе образувал от лечението на Геш.
Самият той едва спираше сълзите, които щяха да рухнат от очите му.
-Не се притеснявай, душицо. Той е здраво куче. Ще се оправи. Сега важна си ти. Опитай се да заспиш.
Искаше или не, демонът нямаше друг избор освен да го послуша. Силите й бяха адски изхабени и й костваше непоносими усилия да държи очите си отворени.
-Добре.... - едва едва промълви и се отпусна. -Благодаря...ви....- бяха последните й думи преди да склопи клепачи.
Виктор понечи да стане, но девойката хвана ръката му, като се вкопчи в нея, все едно бе най-голямото съкровище или неотлъчната плюшена играчка, с която спеше нощем. Некромансъра се подсмихна и замря. Нямаше против да стои така цяла нощ, стига тя да е спокойна.
-Кой да предположи, че нещата ще завият по този завой. - обади се домакина.
-Да....
-Не се обвинявай за случилото се. Не си могъл да знаеш, че Анджи е луда, ревнива психопатка.
-Знам. И все пак...
-Все пак, Таня е жива. Само това има значение. А и Лу се завърна. Дано нещата поне малко влязат в релси. 
Мъртвородният не отговори. Продължи да се взира в спящото, пребледняло лице на красавицата, което малко по малко почваше да възвръща нормалния си тен.

/Бо, пиши как минава нощта и идва сутринта./

Виктор положи и другата си ръка върху дланта на Таня и продължи да съзерцава измъченото й лице. Беше й се струпало твърде много в последно време, въпреки че се опитваше да си даде вид, че не е така... Първо бе загубила частица от душата си, а после се бе разминала на косъм от смъртта. Всичко това караше младежа да се засрами от себе си, задето изобщо не бе могъл да я предпази по никакъв начин.... затова отсега нататък трябваше да бъде по-наблюдателен, и при най-малката потенциална опасност щеше да бъде в готовност да пори гърла... Нямаше повече да допусне да й се случи нещо лошо...
Нямаше нищо друго на света, което да го радва повече от бавното издигане и спускане на гръдния кош на Таня. Тялото му се препълваше с диво щастие, точно като бъчва на винар, която още малко ще се пръсне от натъпканото в нея домашно питиво. Само преди няма и половин час младият Тенар си мислеше, че ще  загуби приятелката си завинаги, и бе изпитал най-ужасната болка, която някой можеше да си представи. Сякаш самата му душа умираше заедно с момичето и оставяше притежателя си празен, пуст, просто една опаковка, способна единствено да съществува в пространството и да страда, да агонизира, да се разяжда от демоничните чувства, които бяха оставени на свобода да фучат и беснеят из изпразненото тяло, досущ като призраци, превзели изоставена къща. В човешкия живот нищо не може да се сравни с последствията от загубата на близкия човек. А Таня бе най-скъпото му нещо на земята, той не бе обичал никой преди нея толкова силно, безкористно, отдадено и самоотвержено, нито от семейството си, нито сред останалите хора. И сега съдбата му бе изпратила чудо, невероятен дар, и той не можеше да повярва, че животът понякога може да е толкова благосклонен. Защото обикновено той тъпче, смазва човек, разбива всичките му мечти и илюзии, откъсва сърцето му, сдъвква го и го изплюва на земята като премазано от слон кученце. И когато  унищожи напълно вътрешния му свят, го зарязва, заявявайки му, че сега трябва някак да се научи да преживя, да продължи да се събужда, и застава някъде наоколо, за да гледа жестокия сеир. Но ... да ти върне надеждата, да те избави от катастрофата, при това, когато всичко изглежда неспасяемо... Виктор все още не можеше да повярва, че е възможно, и щеше завинаги да бъде благодарен за това... И да, не на някоя свръхземна сила, а на Лушиъс, защото именно той бе избавил  Таня от смъртта, именно той беше човекът, направил така, че да бъде възможно сега Вики да наблюдава равномерното дишане на момичето.. Учителят вече два пъти бе спасявал Виктор и момчето му бе безкрайно задължено. Независимо от това, че по време на занятията мъжът обикновено се държеше язвително и гадно, независимо от някои цветущи подробности във взаимното им минало, в крайна сметка той винаги се появяваше, за да ги пази, абсолютно безпрекословно и безрезервно, и Вики завинаги щеше да го уважава за това. А и методите на Пахт бяха сурови, но с причина, той не искаше да ги лигави, искаше да извлече на повърхността най-доброто от тях. В реалния живот никой нямаше да ги щади и явно учителят се опитваше да ги обучава в истински условия, за да не бъдат неприятно изненадани, когато се изправят срещу някой безмилостен враг... И да, вярно, беше му отнел Меропа, но пък в крайна сметка момичето самò, по своя воля бе променило чувствата си, без никой да я насилва да го прави. Пък и ето че май така беше най-добре, защото иначе нямаше да се срещне с истинската си любов Таня, пред която Меропа бледнееше като привидение... В крайна сметка това бе страница от миналото, която трябваше да се затвори.
Гордият Тенар още преди известно време бе осъзнал това, нещо, което бе доста показателно за нравственото израстване на гордия некромансър, който в миналото никога не виждаше по-далече от носа си...
И така, в подобни разсъждения премина цялата му нощ. По едно време той внимателно се плъзна назад по леглото, без да изпуска ръката на Таня, но и достаъчно бавно, че да не я събуди, след което се облегна на стената. Не след дълго главата му клюмна и той се унесе в сладка дрямка. В дъното на стаята пък Геш отдавна бе заспал, седнал, както си беше, като от време на време поклашаще глава и бълнуваше:
"Стой далеч от сладките ми, котко..."
Явно Зайо Байо имаше кошмари.

Нощта минаваше по-бавно, отколкото някой можеше да предположи, но бе спокойна. Сега, след като една доста голяма пречка бе премахната, а опасността отмина, нямаше нищо, което да ги притеснява и тревожи. Анджелина бе мъртва, Таня жива, Лушиъс се върна. Животът изглеждаше светъл, поне за сега. Другите проблеми около гилдията отстъпиха поне малко на щастието.
Ранената спеше тежко, сякаш не го е правила от седмици. Независимо движенията от страна на Виктор или бълнуването на Геш, тя спеше все така непробудно, регенерирайки тялото си с бързината на демоните. За жалост, при нея процеса бе по-бавен, защото тя не бе родена демон, а създадена такава от бога на подземното царство, но щеше да стане. Тогава идеята за безсмъртие й се стори добра, а и нямаше особен избор, да не кажем никакъв. След като осъзна с какво се сдоби, колко ли пъти не го умолява да си вземе подаръка, да го изкорени от нея, но той така и не се съгласи. Когато Дантес иска нещо, го получава, независимо условията и пречките. Иначе отдавна да бе напуснала земния свят.
Сутринта дойде неусетно, а с нея неусетно се отвориха и очите на Таня, които бяха възвърнали част от предишния си блясък. В участъка под сърцето и ниско под корема, все още я болеше, но прорезите бяха почти зараснали, а до края на деня от тях нямаше да има и помен. Девойката извърна глава и видя Тенар, който дремеше до нея. Лицето му бе изпито, очите подпухнали, ръката все още държеше нейната и я налегна жал за това, че го е подложила на подобно мъчение. Нито за миг не го обвини за станалото.
Като по поръчка, усетил я, клепачите на Виктор се открехнаха и погледите им се срещнаха.
-Хей...
-Хей... - усмихна му се красавицата.
-Как си?
-По-добре.
-Наистина?
Тя кимна, защото все още гласните струни я режеха и пестеше думите си.
-Радвам се. Съжалявам за всичко.
Чернокосата поклати глава, за да му покаже, че не е нужно, но така или иначе, мъжът никога нямаше да си го прости.
В другия край на стаята, Геш мяташе ръце и мънкаше под нос. Бе толкова сладък, докато накрая не подскочи в просъница и се извика силно:
-Труфелите мииии.....
Домакинът явно наистина е имал "сериозен" кошмар, защото дори няколко минути след като се събуди, се озърташе за животинския крадец, отмъкнал сладкишите му. Чак накрая видя младежите и се ухили толкова радостно, че чак смях да те напуши.
-Танчеее....Ти си добре. - заподскача като малко дете, възрастният иначе мъж. -Трябва да кажа на Лу!
И изхвръкна от стаята, вдигайки пушилка след себе си. Влюбените го проследиха с поглед, после се спогледаха и се засмяха.
-Този Геш.... - поклати миловидно глава Виктор.

Виктор вече наистина се чувстваше съвсем спокоен. Щом Геш си бе позволил да се възвърне към глуповатата си налудничавост, значи наистина нещата бяха наред. Нямаше начин да си позволи да се държи така дори и при най-малката възможна опасност за Таня. И щом го правеше, бе добър показател.
И ето, че и Виктор усещаше променената обстановка в Роузкилл. А може би просто и двамата с Меропа бяха преживели много подобни ситуации - отначало изпаднали в неутешимо отчаяние и после изведнъж се бе случило чудо, което им бе върнало радостта в пълния й блясък, нещо, което никога не бяха очаквали, и сега им се струваше нереално, свръхестествено и приказно, все едно ако го барнеха, щеше да изчезне. И облекчението в гърдите беше нечовешко, гальовно, меко, тихо и пухкаво... все още се усещаше стреса от преди, тялото бе някак изтощено, слабо, сякаш изгубило силите си от многото зор, но независимо от това се чувстваше прекрасно, защото успокоението притъпяваше другите усещания и утешаваше човек, обезболяваше или направо лекуваше раните му. Друго подходящо сравнение - все едно си работил цял ден на къра и накрая на вечерта, макар че си съсипан, се чувстваш по-сладко от това да си ял мед, когато главата ти се докосне до безценната възглавница, а мускулите се отпуснат и се разтоварят от напрежението върху удобното легло.
И така, Виктор се обърна към Таня, погали я върху главата и попита:
- Как се чувстваш? Малко по-добре?..
Приятелката му изглеждаше толкова крехка. Като малка порцеланова кукла, от онези, леко меланхоличните и готически, които те гледат с големите си зададъчни очи, които крият свят, до който много ти се иска да се докоснеш, но знаеш, че тайнствата му винаги ще останат неизцяло разгадани от теб. И тялото й изглеждаше точно толкова чупливо, колкото ефирния порцелан, а сега тази нежна кукла я бяха изпуснали на земята, бяха я пукнали почти до счупване, и макар в последствие да я бяха поправили, човек вече бе безвъзвратно уплашен и искаше да я брани с всички сили, защото все още се страхуваше, че има остатъчно нараняване, или защото ако не бе достатъчно наблюдателен, същата нещастна случка щеше да се повтори...
Но дишането й бе сравнително стабилно, погледът й - доволно ясен и тези мънички, но важни показатели пълнеха душата на Вики с безкрайно щастие.

Най-накрая дългоочакваната сутрин дойде. След такава нощ, телата и организмите, заедно с умовете на всички включени в тази история бяха изморени, отпаднали и изтощени. Но въпреки това пълни с душевна енергия, която буташе всичко останало на заден план, защото Таня бе жива, Лушиъс си бе у дома и нещата евентуално можеха да тръгнат и нагоре.
-Как се чувстваш? Малко по-добре?
Момичето извърна поглед към любимия си и се усмихна. Самата тя знаеше, че поне до края на деня няма да може да стане от това легло, но нямаше против, защото оцеля. Въпреки все още малките болежки, те зарастваха сравнително бързо, много по-бързо от на обикновен човек и възстановителния процес нямаше да продължи дълго. Но най-много от всичко се радваше, че е сред любимите си. Бе живяла повече от необходимото, смъртта не я плашеше, нямаше с какво да предизвика страхът й. Ако си бе отишла, то щеше да е заслужено. Животът й отдавна трябваше да приключи, преди повече от сто години, но сега имаше причина да живее - Виктор! Да, той бе опората, а Лу и Геш стълбите, които изкачваше, за да стигне до нея. Колкото до Грегъри - той бе началото или пък края, никой не знае. Но заради тези четири мъже си заслужаваше да продължи.
-Да, по-добре съм.
Девойката установи, че говорът й тече много по-лесно и плавно от преди и почти не чувства прорязване в гласните струни.
-Много по-добре.
В този момент вратата се отвори и през нея премина собственика на покоите. Усмивка се бе разляла по лицето на Пахт. усмивка, която ближните му не помнят от колко години не бяха виждали. Беше една от онези истинските, неприкосновени и искрени. Рядко му се случваше да споделя нещо такова със света, изглеждаше толкова неестествено и странно, но да, дори той имаше такава страна.
-Как си момичето ми? - попита той, сядайки до нея, целувайки я по челото.
-Чувствам се добре.
-Радвам се. Разбрах, че си ме заместила подобаващо докато ме е нямало. Гордея се с теб, нищо чудно да те взема за асистент.
-Да, но....не искам....не е за мен.
-Хах, знам. Няма да ти го причиня.
Чак сега некромансърът се обърна към Тенар, който мълчеше почтително, давайки им този момент на интимност.
-Ти изморен ли си?
-Не...не точно.
-Готов ли си да продължиш от там, където спря? Тя ще трябва да лежи поне цял ден. Още не е напълно излекувана.
-Да, но...
-Не се притеснявай. Геш ще се грижи за нея.
Къдрокосия погледна към приятелката си и видя сигурният й поглед, който казваше "Върви!".
-Добре. Кога?
-След час. Има още един човек, който не е разбрал за завръщането ми. А май на него трябваше да кажа първи.
След още малко доуточнения, Пахт напусна стаята, оставяйки ги още малко заедно и се запъти надолу по стълбите, устремен право към последния кабинет на първия етаж. Време беше Лидерът да е наясно със ситуацията.