Коридорите

Те са широки, светли, като всичко в сградата. Тук както и навсякъде има окачени картини по кафеникавите стени. Вратите на различните зали се намират на два метра разстояние една от друга.

Само почаках Хейз да ми даде знак и се изстрелях след нея, за малко да се блъсна в голяма дървена врата, но я избегнах успешно.Момичето бе същински пожар, в далечината пред себе си единствено виждах червената й коса , която от бързината приличаше на пламък.Добре че бях сложила и черните си кецове а не обувките както си мислех.
Боже, никой ли не беше на упражнение , имах чувството, че всички са се изселили в коридора.Беше ми малко трудно да ги избягвам, но като загрях ми беше малко по-лесно, освен тъпаците които ти се туткаха в краката.В опитите си да я хвана ми се случиха доста забавни неща, например една....едно момиче с минижуп и бяла ризка стоеше по средата на коридора и бърникаше в някаква малка чантичка с гримове.За да не я влача след себе си, просто я бутнах настрани като разпилях съдържанието на чантичката.
-Дано Себастиан обръсне главата ти, глупачке!!!-подвикна след мен...момичето.
-Дано ти намалят тарифата!-не й останах длъжна и аз.
Малката червенокоска все още бе много пред мен, а няколкото цигари които бях изпушила през живота си, вече си казваха думата.Бях цялата мокра, но в никакъв случай нямаше да се откажа...започнах да си го превръщам във фикс идея, нещо от което зависеше живота на майка ми, примерно.Представих си малката Ф...нещо си като бягаща къща на дърво, колкото по-бързо я стигнех, толкова по-скоро щях да се видя с майка ми.
Дишах тежко, имах чувството, че ако се спра ще се срутя, потта ми влизаше в устата, носа, ушите....не беше приятно.По пътя мернах Тес и някакво друго момче, щях да ги смачкам , но в никакъв случей нямах намерение да се спирам.Около тях имаше рояк ученички...тея типове в свободното си време да не бяха някакви рок звезди и сега да беше време за автографи?!Не знаех момичето което гонех как се е справила с тях, като се приближих малко повечко до тях се хвърлих буквално към Тес, приземих се пред него, ловко разтворих краката му и минах под него, изправих се като леко се препънах но продължих да тичам и да поддържам темпото си.
Червенокоската не бе далече, даже напротив...можех да усетя аромата й, да вкуса соковете й които сигурно вече давеха тялото й.Хищен лъв и малката антилопа Гну, хвърчаха книги...учениците ни псуваха, а някой от тях правеха пируети във въздуха понеже отказваха да се дръпнат, блъскахме се в стените, спъвахме се, крещяхме, падахме, ставахме...Бях на своя предел, тя бе няколко крачки пред мен, когато установих....тя бе по удобен клин...а аз се мъчех с тесните ми дънки.Колкото и бърза да бях, те винаги щяха да ме забавят...за това-първо се отървах от кецовете си и без това не бяха много стегнати и можех да ги събуя само като настъпя единия над петата, така и направих.Докато махах втория щях да се спъна ида падна върху едни кофи с вода , но се овладях и запазих равновесие.Момичето все още бе на същото разстояние от мен...огледах се наоколо, нямаше толкова хора...после погледнах и към дънките си.Не бяха от онези които са много здрави, но нямаше как да ги скъсам....Продължавах да тичам боса докато не ми се отдаде подходящия момент, видях едно отклонение, което очаквах да бъде по-кратко и да не загубя темпото си с това което смятах да направя.Когато видях ,че червенокоската подмина отклонението завих, откопчах дънките си, извадих първо единия си крак, после другия след което ги захвърлих в зад себе си и съвсем случайно в лицето на някакво момче.Даааа, сега тичах по коридора само по прашки и бюстие...пред една врата, която явно се оказа някакво общежитие имаше бял простор с дрехи.Грабнах едни къси шортички...но в момента в който понечих да ги обуя в движение, дойде края на коридора , който се влизаше в онзи в който тичаше момичето което гонех.
Излязох и точно в този момент тя мина покрай мен, без да се замислям се хвърлих с лъвски скок към нея.Разперих пръстите си като орел, готов да грабне плячката си, но като погледнах под себе си осъзнах, че ако не я хвана, имаше вероятност да се ударя много лошо.Не ми пукаше!Всичко бе в ръцете на съдбата...която сега сигурно се превиваше от смях на голото момиче по прашки, гонещо малката червена точка.

Тифа се обърна да я види през рамо и само се засмя. Секунда преди Арадел да я хване тя само засили леко крачка и продължи напред, а преследвачката й падна на земята по лице.
- Още е рано да ме хванеш, хайде Арадел, само загряхме. - Чу се лекия глас на Тифа в който се прокрадваше смях и пак се изгуби от погледа й. Момичето не се удари силно и лесно можеше да продължи стига да й беше останало достатъчно доза хъс. По коридора се чуваше смеха на червенокосата госпожица.

/Продължавате. Вече използвай магия, но малка доза, не цялата/

Стиснах зъби и се изправих, нямаше да се дам на някаква си пикла да ме издуха.Можеше и да падна но щях да знам, че съм дала всичко от себе си.Набирах скорост , нали нямах дрехи които да ми пречат, но Тифа наистина бе много добра , трябваше да й се признае.В миналия си живот може да е била костенурка и сега Елисандра й се реваншираше.От падането ми колената ми ме наболяваха, едно бе обелено от грапавия под, но това само ми напомни за невинните детски години, когато това бе ежедневие...раните красяха краката и лактите ни така както медалите красят генералите и войниците.Тази мисъл ме нахъса още повече, но нещо ме разсее...някой ме викаше.Обърнах се и видях Тес да тича зад мен.Явно започнахме да се въртим в кръг, защото пак минахме от мястото където бяха той и неговия приятел.Сега търчеше зад мен , явно си бе помислил, че съм в някаква беда лии или, че му се сърдя:
-Арадел, Арааадееееел!Спри се!Спри се деее!Не ме ли помнииш, аз съм Тес!-крещеше той след мен.След което се отказа и го чух да казва на някой.-Снощи си удари главата лошо, сега не ме помни, явно има амнезия.-каза разстроен.
Изхилих се на нелепото предположение, нямаше време за него в момента.
Стигнахме до едно място на което по стените бяха облегнати големи рафтове с книги.Използвах магията си за да ги съборя и да я забавя малко.Те паднаха и образуваха купчинка, на която тя трябваше да се изкатери за да я премине.Започнахме да ги катерим,но тук нямах равна.Като малка, баба казваше ,че съм отгледана от семейство маймуни, не от хора.Това беше така защото постоянно се чекнех на някакви дърветаи върху мебело...общо взето обичах да се катеря.Бях на милиметър от нея и крака й, посегнах се да я хвана.

-Пич, щом тя не те помни може ли аз да я свалям? - попита приятеля на Тес. Дългокосия мъж се намръщи и в коридора отекна шум от забит юмрук в нечие лице.

Момичетата от друга страна продължаваха играта си на гоненица, която неусетно се превърна в скално катерене. Пъргавите им крачка заизкачваха колоните от шкафове. Арадел играеше мръсно. Е, добре! Тифа нямаше да остане по-назад. Тя грабна една книга и я хвърли надолу като сполучливо улучи блондинката по главата. Чу се едно туп, а после второ като четивото падна на земята. Въздушния маг (Тифа) се изсмя и продължи да се катери. Арадел се ядоса от това и рязко повдигна ръка в опит да я хване за глезена. Опита й беше сполучлив. Улови я и я дръпна силно. Двете залитнаха и полетяха надолу. Тупнаха на земята една върху друга.
-Ауууу.... - простена червенокосата. -Добре, добре, печелиш. Но другия път няма да се дам толкова лесно. - дишаше тежко момичето.

/Арадел получаваш Скорост I-во ниво. Сила-4, Ловкост-6, Опит-8. Пиши как се връщате в Лотус/

Бях до стаята си, за да си облека банския и сега се бях запътила към градината където щях да се отдам на заслужен релакс след този дрифт в коридорите.Носех кошница с храна,кафе и сок...нищо повече не ми трябваше.

Не стояхме дълго в градината.Изсуших се набързо на препичащото сутрешно слънце, пооправих цветната си коса и след това се запътихме към имението.Оставихме конете пред сградата и нахлухме в нея.Бях забравил колко приказно беше тук.
Когато преминахме през коридорите, за първи път им обърнах внимание.По принцип когато минавах, никога не се оглеждах.Бях като стрела която се е насочила към целта си, без да се спирам и за миг.Но този път, тя грабна вниманието ми.Една картина на която бе нарисувано момиче, окичено с безброй цветя.Кое от кое по-хубаво и по-цветно.А около нея, животни.Хиляди!Маймунки, птици, папагали, дори няколко пеперуди бяха накацали на ръката ѝ.Ала погледа и беше блуждаещ в нищото, сякаш не ги забелязваше.Все едно те бяха плод на нейното въображение, което бе излязло на бял свят.

- Леле... - казах тихо на себе си, изненадвайки се от красотата на картината.
Но след това малката Роза ме скастри изненадващо, като подвикна името ми.

Толкова много свободно време, а толкова малко неща за правене.
Стигнахме бързо до гилдията. Дори прекалено бързо! Явно малките крачета на Роза бяха твърде пъргави, а ние опитвайки се да я следваме подобаващо, преминахме цялото разстояние от Маджестик до Сто Слънца, за отрицателно време. Можехме да поставим рекорд!
Едва наближили, хванахме направо през коридорите. Заизкачвайки се нагоре, се сетих че имам работа. Не беше от ней-неотложните, но си беше отговорна. Тигъра на онази моя русолява бивша вече съквартирантка, беше в стаята ми.

- Горкият! Сигурно е умрял от глад - извиках, без да се усещам че в момента говоря, а не си мислех наум. Срещнах погледите на Тес и Роза. - Забравих го! Забравих го бе! Миличкият...
Завайках се и в един момент тръгнах нагоре. Без да давам много обяснения, се затичах по коридорите. Спомних си че в раницата все още трябваше да имам някаква останала храна. Дано я беше намерил! Стигнах до етажа на който живях и се затичах направо към стаята...

Е, всички се разотидоха. Само аз и г-н Бишъп продължихме заедно. През цялото време слушах теориите му за това кое как трябва да се прави. Честно казано не му обърнах много внимание, особено в частите в които и аз участвах. Да, справих се. Да, второ ниво бях...но нали казаха че е време за почивка?!?
Когато стигнахме до Коридорите, реших да го оставя сам. Исках да се прибера за малко до стаята си, да си хвърля един ободрителен душ и после да си почина.

- Е, г-н Бишъп...аз съм нагоре. - заявих му намеренията си. Той само ми кимна одобрително и ми припомни отново за срещата тази вечер. Ама че луди бяха тези учители. Парти в гората? Това трябваше да се види! Махнах му приятелски и скочих по стълбите нагоре към стаята си.

Как се почувствах ли? Тъпо...ТЪпо...ТЪПо...ТЪПО! "Разбирам...лека нощ"и после нищо. Останах си сам в стаята. Единственото, което усещах в момента бе нестихващата ми ерекция. И какво? Трябваше ли да стане това?
Ударих ядно с юмрук в земята и се изправих. Огледах стаята си - пълна бъркотия. Сума ти изпочупени неща по земята. Опитах се да събера повечето от тях в една торба набързо, докато все още търсех дрехите си с поглед. Лампа, пепелник който не използвах нито един път докато бях в стаята, някакво порцеланово човече, което явно бе на Арадел и три чаши. Мерси!
Сложих нещата в чувала и измъкнах блузата си, която бе под леглото. Панталона ми бе върху леглото на Ари, заедно с чорапите, а нашийника чак в банята. Пълна бъркотия ви казвам. Облякох се набързо, но преди да изляза взех лист и химикал от багажа си. Драснах няколко реда и прибрах бележката в джоба си. Докато я прибирах, усетих кесията си пари в него. Супер!
Когато поех по коридорите, се качих до кабинета на Гилдмайсторката. Не почуках. Извадих бележката от джоба си и се наведох да я плъзна под вратата. Миг преди да го направя, се замислих. Имаше ли смисъл в това? Самата тя си тръгна за втори път, без дори да каже нищо. Тогава се изправих, разгънах листчето хартия и започнах да го късам на малки парченца. Поех направо по пътя, от който дойдох. Но, не към стаите, ами към изхода от сградата. Когато хартийките изпълниха ръката ми до толкова, че не можех да ги накъсам на по-малки парченца ги смачках на малка топка. Спрях се до един двукрилен прозорец и го отворих. Хвърлих ги през него и поех отново по стълбите...

След малкото импровизирано приключение и шарките по задните части, които наподобяваха морски шах, Бишъп нямаше нищо против да се отдаде на отдих и то в компанията на Аш. Все пак те не бяха само преподавател и ученик. Между тях имаше връзка, която едва ли някой можеше да развали, освен ако не се случеше нещо изключително сериозно. Но за сега нямаше такива предпоставки и менторът на драго сърце последва момъкът.
-Някакви идеи имаш ли?
-Надявах се вие да решите. Мозъкът ми малко не функционира в момента.
Хейз се засмя. Всъщност имаше нещо на ум.
-Добре тогава. Кажи ми нещо. Обикаля доста напоследък, извън Феникс, но все по работа. Какво ще кажеш за еднодневна почивка?
Очите на Аш светнаха.
-Какво имате предвид?
-Ще видиш.
-Добре, какво ми трябва?
-Имаш ли пари?
-Да, доста.
-Значи нищо друго не ти е необходимо.
-Чудесно. На къде сме?
Магът се спря, обърна се към младокът и се ухили.
-Точно тук.
-Ъ?!
И преди да получи какъвто и да е друг отговор, Хейз го хвана за лакътя и двамата се изпариха в пространството.

Най-накрая дойде частта заради която действително бяхме тук, радвах се, понеже след това необезпокоявано ще мога да се забавлявам пък дори ако искам да си тръгна.Излязохме на коридорите и се спрях за миг като се огледах замислено, чудех се от къде да подхванем.Май щеше да е най-добре ако започнем от всички тайни изходи и входове, дори онова за подземието.След това щяхме да продължим с кабинетите.
Застанахме по двойки и тръгнахме по дългия коридор, който сега бе осветяван единствено от свещи, изглеждаше величествено.На някой от ъглите стояха часови, но съвсем спокойно човек можеше да ги сбърка и със статуи, понеже не мърдаха особено:
-Добре, запомнете разположението им.-шепнех аз.-Винаги стоят на едно и също място, сменят се през час и половина, независимо какво охраняват.Само тези, които охраняват подземието се сменят към шест сутринта.
Продължихме надолу и свихме наляво, в тази част се намираха столовата и някой от изходите, за които говорех.Единия се намираше точно до стаичката на чистачките, до една статуя на някакъв известен маг:
-Този изход е под формата на тунел, минава през градината и излизаш на малкото поточе, което минава през нея.Изхода му е точно под дървения мост.
-Ясно.-каза Чан и подминахме, след като се уверих, че всички са разбрали.
Отново направихме завой, този коридор бе празен, но само за тези, които не познаваха сградата.Иначе в една от стените имаше таен проход.Застанах пред въпросната стена:
-Защо спряхме?-попита Силвия.
-Защото тук има таен проход.
-Аз не виждам нищо..-продължи тя.
-Виждаш ли тези камъни?-посочих три камъка които бяха белязани с едва забележими черти и ги натиснах, като преди това се огледах.
Чу се пукане и разместване на тежки камъни и изведнъж стената се открехна и се показа проход:
-Този тук минава през стените на всички важни кабинети, този на Ив, Хейз и така нататък.
Тръгнахме отново и се качихме по едни стълби, стълби до болка познати за мен, те водеха към спалните помещения.Тогава точно в началото фиксирах стаята ми или по-точно бившата ми стая.Нямаше как да се сдържа без да надникна вътре:
-Ще ме извините ли само за секунда, искам само да надникна.
Блондинката изпуфтя:
-Нямаме време за сантименталности, дошли сме да вършим работа.
Без да я слушам пуснах магията си в действие и отключих стаята, открехнах леко вратата и надникнах.Беше си същата, дори ако се концентрираш можеш да доловиш аромата на животно, дори ако не се лъжа моя собствен се бе запечатал.По стените имаше следи от нокти, пак от Шейн.
Силвия и Чан се бяха запътили надолу по коридора и до края му за да проверят какви са другите стаи и щяха да се върнат.В този момент откъм стълбището се чуха стъпки и трябваше да се действа бързо.Затворих тихо вратата и когато се обърнах видях, че самата Джасра се задава, домакинката, която можеше да ни създаде неприятности.Импровизирах, хванах Клайд за ръката и го придърпах към себе си, като го хванах през кръста и се направих , че го целувам .Жената се спря като ни видя:
-Сбъркали сте мяястото младежии...-каза тя с провлачения си глас.-Моля без срамотии...
-Извиняваме се госпожо...Хайде, скъпи да си вървим.-насочихме се отново към стълбите.
Силвия и Чан чули гласовете успяха да се прикрият зад една от масивните завеси без да бъдат забелязани и след като Джасра премина, ни настигнаха.
Следващата спирка бе кабинета на Хейз, когато го стигнехме, открехнах вратата, така че всички да гледаме през прага:
-Има изход към тераса, тази тераса води към градината, може да се ползва и като вход.-бях максимално кратка.
Минахме и през кабинета на Ив, но за да не рискуваме не влязохме вътре.И без това нямаше нещо специално в него.
И така докато не приближихме до входа за подземията.Не се спряхме точно до него, понеже както вече казах отпред имаше стражи и не биваше да ни чуват.Той се намираше малко преди балната зала, скътан в едно каре между коридорите:
-А това там е входа към подземието, тук се намира.На чертежите сте забелязали, че те минават под цялата сграда , обясних ви вече как стоят нещата с тях...
Отново се замислих дали не съм пропуснала нещо, но такава вероятност нямаше, започнахме да ходим бавно отново към балната зала , за да не бъдем подозрителни.Когато стигнахме пред нея попитах:
-Ако искате да ви покажа още нещо , кажете, но най-тайните и важни места вече ги видяхте.Другите предполагам ги има и на чертежите...

След не толкова кратката обиколка, четиримата пак се озоваха на първоначална спирка. Никой не ги забеляза, никой не се осъмни. Напълно небрежният им ход се оказа добра маскировка и даже домакинката не се усети и за миг. Но то пък би било доста трудно точно тя да се усети. Дори тази вечер от дрехите й се пропиваше натрапчивия аромат на тютюн в прекалено големи количества.
-Ако искате да ви покажа още нещо, кажете, но най-тайните и важни места вече ги видяхте. Другите предполагам ги има и на чертежите...
-Всичко е ясно. - заяви Казаки. -Без едно. Кажи ми за кулата.
-Какво за нея?
-Знам колко е дълга, колко е широка, колко е просторна, висока и всичко останало. Това, което искам да знам е дали се използва за нещо друго, освен за преподаване на огнени стихии. С други думи, нощен има ли часови на нея?
Арадел се замисли за момент. Добър въпрос. Самата тя никога не се беше изкачвала там, но я е наблюдавала много пъти от градината или от главния вход. И колкото и да се напрягаше не можеше да си спомни момент, в който на върха й да е имало стражи.
-Не. Използва се само за обучение. Мисля, че е най-безопасна за огнения елемент.
-Значи е трудно податлива на атаки?
-Да.
-Сигурна ли си, напълно?
-Сигурна съм.
-Добре. - намеси се Клайд. -Тогава да влизаме и нито дума на никой, дори и на нашите. Не и докато сме тук, те знаят, че няма да обсъждаме въпроса докато не се приберем у дома.
След последните наставления, компанията влезе обратно в балната зала, където Аш се беше качил на сцената и потейки се се приготвяше да....пее? Добре, че беше махнал костюма си, иначе сега щеше да е вир вода от притеснение.

/Гери, може да пишеш обратно в залата./

Щом излязохме по стълбището нагоре, веднага се сгуших в Ив. Тя отвърна на прегръдката ми, като силно се притисна до мен и продължихме нагоре сгушени един в друг. По пътя, докато все още държах до себе си прелестната ни предводителка, ми дойде идея на ума.

- Ив...
- Слушам те - прекъсна ме тя, още преди да съм казал каквото и да е.
- Надявам се, няма да имаш нещо против, ако изляза за няколко часа...
Щом я попитах, тя се засмя на думите ми и с едно леко движение, прокара пръстите си през косите ми.
- Не се впрягай толкова, сладък. Можеш да правиш каквото искаш. Не си вързан за мен все пак. А и като се замисля, знаеш ли колко много работа имам днес?
- Ами, добре. Идеално даже! Аз ще свърша своето, а ти твоята си работа.
- Виж колко е лесно!
Двамата прихнахме да се смеем и продължихме по коридорите. Щом стигнахме изхода на сградата, аз се обърнах към нея и я спрях в самият и ход. Прегърнах я през кръста, завъртях се покрай кръшното и тяло и застанах точно пред лицето и.
- Аз...съм натам.
- Добре, а аз, съм натам... - изрече русокоската, като посочи близкото стълбище.
Целунах я преди да поема по пътя си и махнах на останалите, които вървяха пред нас. След минута, поех право извън сградата.

''Магическият дворец'' наистина бе удивително място. Азии вървеше из коридорите и оглеждаше в захлас. Правеше планове. Как някой ден, ще завърши обучението си и ще тръгне по света. Или може би ще се установи тук. За сега нямаше да мисли за това. Най-важно сега бе обучението й към което трябваше да се върне възможно най-скоро.
Пред нея се задаваше строен и красив младеж. Томас.
-Ей сладък.- Поздрави го тя.
-Как мина с Хейз? Не се забави много.-
Момичето се усмихна при мисълта за страхотния учител.
-Доста добре. Е, ще тръгваме ли?-
-Хах, затъжи се по дома?-
-Не точно.-
Момичето хвана младежа под ръка и двамата се отправиха към изхода където ги чакаха конете им.

Наистина стигнахме бързо. Не можех да определя точното време за което се добрахме до сградата, но конете ни бяха толкова запъхтяни, че когато ги спряхме пред входа, те бързо се запътиха към езерото за да утолят жаждата си.
Слизайки от добичето, Роза хукна право напред, поемайки по стълбището на сградата. Аз и Тес я последвахме, като не говорехме изобщо. Тук бе момента, в който ние щяхме да заменим задъханите коне.
Тръгнахме нагоре по стълбите, изкачвайки се до етажа, където се намираше "Музикалната стая".
Колкото и бързо да тичахме с Тес, Роза ни надпреварваше доста добре. Малките и крачета бяха доста по-бързи от нас и определено ни надминаваха.
Стигайки до вратата, русокоската се присегна към дръжката и бързо я отвори. Влезе вътре, а ние двамата я последвахме.
Залата беше празна. Не се виждаха нито ученици, нито пък малкият жълтурко.

- Доби? - чу се гласчето на Роза. - Добиии...
Тя продължаваше да го вика, но малкият не се виждаше нито се подаваше от никъде. Луташе се наляво-надясно из залата и продължаваше да го търси, но не успяваше. Мъника явно беше изчезнал.
Ние също се включихме в търсенето му, като започнахме да обикаляме залата и да го привикваме. Гледахме навсякъде. Зад колоните, под инструментите, та дори дръзнах да погледна под капака на пианото, да не би да се бе скрил там.
Търсенето ни не бе увенчано с успех през следващите десет минути. Зарязахме стаята с инструментите и тръгнахме отново по коридорите, с риск да вдигнем голяма олелия около нас. Поехме нагоре по коридорите, стигайки до общежитията, но и там нямаше следа от дракона. Накрая се върнахме на най-долният етаж, където бе входа на сградата и се събрахме в кръг.

- Какво ще правим? - попитах Тес, който също умуваше накъде да поемем сега.
- Не знам, братле. Може някой да го е прибрал.
- Или е избягал и сега ме мра-ази... - извика русокоската, която стоеше до нас.
Когато я погледнах, нещо вътре в мен се сви. Леката светлина идваща от лампите по стените огряваше лицето и. А то бе тъжно. Дори очите и се бяха насълзили дотолкова, че още малко щеше да избухне.
Тогава го чухме! Тихият ръмжащ звук, който издаваше малкият дракон. Когато се обърнахме, видяхме Доби да стои на няколко метра на нас на малката площадка между етажите. Дракона стоеше и бе оголил зъбите си към нас, като ръмжеше ядосано.
- Ето го! - възкликна Тес, като тръгна по стълбите нагоре.
Още щом направи няколко крачки, дракона отвори устата си и издиша едно голямо огнено кълбо към него. Огъня се насочи право към лицето му, което изплаши мага и той бързо се върна при нас, подвиквайки :
- Мале, мале...мале-е....за малко да ме изпържи!
Отново се озовахме един до друг, в подножието на стълбите. Роза стоеше с вперен поглед нагоре, а по очите и започнаха да потичат леки сълзи. Тя застана напред и положи колене на стълбите и погледна мъника право в очите. Доби в отговор се приведе към земята, облягайки глава на предните си лапи. После я изправи, наведе се отново и изръмжа силно, издърпвайки врата си напред.

- Роза, какво правиш? - попитах я неразбиращо, я в този момент Тес се протегна към мен, карайки ме да замълча.
- Говори с него, не я закачай!
Говори с дракона, всъщност без да говори?!? Това беше ли възможно?
Случващото се продължи около минута. Доби подскачаше горе, въртеше се, зъбеше се, дишаше дим към нас, но накрая се успокои. Легна на земята, сви се на кълбо и завря муцуна под крилата си и притаи дъх. Роза скочи на крака и се затича към него, като се хвърли право върху му. Обгърна го с ръце и започна да го целува по люспестата глава.
- Миличкият ми, сладък, Добчооо! Никога няма да те изоставя! Обещавам ти го! Ще те храня всеки ден! По три пъти, по пет, ако щеш и по десет! И няма да те оставям никога самичък...
Малката русокоска продължаваше да се жалва на дребосъка, като го прегръщаше силно.
Оставихме я така, докато му се нарадва. А когато дойде до нас заедно с малкия дракон, протегнах ръка и разроших косите и.
- И да не го забравяш повече!
- Няма! - отвърна гордо Роза, прегръщайки дребосъка си.
- Е, май това беше за днес...какво ще кажете да лягаме?
- Съгласен, братле. Умирам за сън!
- И аз, ха-ха-ха...
Всички поехме отново по коридорите, прибирайки се по стаите си. Скоро щеше да настъпи новото утро, а ние трябваше да си отпочинем достатъчно, за да сме подготвени за него.

Тримата приятели все още висяха на коридора, очаквайки най-забавния ден в живота си. През тях минавах купища лица, кои познати, кои непознати, кои мервани веднъж или два пъти, но не и това на Скай. Различни коси, различни очи, дори различни усмивки, но никоя не бе подходящата. Всички придобиваха фона на отминаващи минувачи, с които дори няма да се поздравиш, просто защото не са ти интересни. А когато някой не възбужда интересът ти, ти ще го подминеш без дори да забележиш, че е бил там. Но тримата ни героя не се отказваха. Бяха влезли в ролите на Дон Кихот, Вилхелм Тел и Пипи и нито за миг не се разубедиха, върнаха или отчаяха. Енергията и ентусиазмът им прашеще толкова силно, сякаш те собственоръчно създаваха новата най-известна приказка в света и щяха да й се насладят до последния ред. Докато моливът на умовете им не се изтърка, докато гумата не свърши и докато и последната точка от завършващата глава не е поставена.
Но ако за тях, всичко това бе просто детска игра, не същото се въртеше в главата на главния персонаж от историята. По принцип жизнерадостното му изражение, сега бе изгубило своята светлина и приело покъртителна, мрачна и замислена маска. Крачките му бяха бавни, дори завалени, сякаш собствените му крака не искаха да стигнат до началото на сградата. Сякаш не искаха да приемат началото на края, да тръгнат по дългия прашен път. Очите му гледаха право надолу, забити в килима, дори не поздравяваше подминаващите го ученици и колеги. Не искаше да ги погледне, защото не желаеше това да е последния може би път, в който ще види чертите им. За него, те бяха стволове, дънери, пътни знаци и руини, една фасада, нищо друго. Ненужни елементи, за които после ще го боли, адски ще го боли, ако и той самият не падне редом до тях, тяло до тяло, кръв до кръв.
Затова и тримата магове се учудиха, когато той премина през тях без изобщо да ги отрази. Изглеждаше леко казано не на себе си. Те не знаеха какво се случва в съзнанието и душата му и нямаше как да разберат, но въпреки това ирисите им блеснаха заканително. Най-накрая се появи. А както дойде, така и продължи, все напред, по коридора, който сега му изглеждаше толкова тъмен и негостоприемен. Неохотно го последваха, като гледаха да се смесят с тълпата. Просто трима другари, тръгнали на разходка.
И както си личеше, Скай ги изведе извън стените на имението. Спря се за миг, пое си дълбоко въздух, с който искаше да запълни липсата в гърдите му и продължи към града.
Роза, Тес и Аш се спогледаха за последни потвърждения.
-Ами сега?
-Следваме го. - заяви Сайръс и тримата тръгнаха по петите му, в опит да останат все така незабелязани.
В друга ситуация това щеше да е повече от трудно, но точно сега бе лесно, прекалено лесно...

/Тед, пиши на улиците на Маджестик, как го следвате, опитай се да не се набивате на очи./

Стъпките й отекваха по мекия килим без срам, свян или каквото и да е морално задължение. Бяха по-скоро игриви, тръпнещи, дори тананикащи си, ако подобни метафори можеха да се използват за една походка. През нея тичаха разбунтували се, немирни или уплашени хора, носещи каквото могат да спасят от личните си вещи. Някои подминаваше с широка усмивка, други удряше с кристални късове със същата тази усмивка, изписваща единствено удоволствие. Всички бяха като мравки, не, мравките са организирани, а тук цареше хаос. Бяха като подплашени палета, овце, друг вид добитък, бебета ако щеш. Толкова смешни и безнадеждни в страховете си. Такива ги виждаше в представите си Дама Купа и това правеше ситуацията още по-комична за нейният талант, нейната дарба, която смяташе за висше изкуство, един висок пилотаж на вечността. Една и единствена по рода си, тя бе като кралица на сърцата помитаща всичко по пътя си, колекционираща душиците им в розовите си стъкленици, нейните лични бижута по-скъпи и редки от най-редкия съществуващ скъпоценен камък. Бухналата й рокля се вееше люлееща се от въздушните течения, а огънят пропукващ се от различни ниши изобщо не пречеше на забавлението й. Дори го засилваше. Но той намаляваше, някой го спираше и точно него търсеше тя. Ако някой е достатъчно умел да потуши огъня на Винс, то значи си заслужаваше вниманието и интереса. А за Кристиана, интересът бе всичко.
Трудно може да се определи характера й. Не сме обръщали много време на персоната й, нали? До сега винаги стояла в сенките, сякаш не изпъкваше нарочно, винаги задминавана от колежката си и по красота и по влияние върху останалите. Но това бе привидно, една епопея от нейния живот, един умело изтъкан план, за когото всички в братството знаеха. Не й трябваше да блести често, но блеснеше ли, заслепяваше всичко наоколо. Лукавост, съчетана с прецизност, с прекомерни моментни полуди, със сдържаност и в същото време ехидност. Истинско асо от тестето карти. Асо? Не, цял жокер. Това беше тя. Недъгавата, пленявала не един с излъчването си, с това неописуемо несъвършенство, така запаметяващо се в роговицата. Като белег го жигосваше и като бенка оставаше винаги там, на показ.
Всичките тези скрити качества сега щяха да излязат наяве. Сега бе нейният превратен момент и жената мислеше да му се наслади до последно. Но да се върнем към намеренията й. Колкото по-навътре влизаше, толкова повече пламъците намаляваха и тя знаеше, че е на прав път. Времето течеше неусетно, но тя не бързаше, не се стараеше да го догони, нямаше друга работа, точно тук бе работата й. Докато накрая, в дъното на коридора не откри тази, която търсеше. Не знаеше кой ще е точно, но не й пукаше особено. Сиана Фрост - красавицата на Сто слънца. Епитетът на чиста хубост, в най-близката му форма. Тази, която всички даваха като пример за изящество, аристократично, дори високомерно държание и елегантна изтъкнатост на грация и маниери. С все така каменно лице, скриващо каквито и да е емоции, тя умело заливаше живите пламъци, като не оставаше от тях нищо освен издигаща се пара. Усетила чуждото присъствие тя спря задачата си и се обърна към внезапно появилата се натрапница. Изпъвайки снага демонстративно, дори надменно, вирнала гордо брадичка нагоре, гласът й проехтя като звънлив, но плътен кристал.
-Мога ли да ви помогна?
Много добре знаеше, че тази жена не е от техните, но начинът й на изказ никога не се променяше, дори в кризисни ситуации. Каква видима разлика бликаше между двете. Толкова несъвместими, толкова чужди по произход, виждания, визия.
-Разбира се! Бих искала да се дуелирам с вас.
Подигравателната нотка, която вкарваше лидерката бе явна отправна хвърлена ръкавица в лицето на белокосата буржоазка, а тя бе готова да поеме предизвикателството.
-Щом желаете.
Усмивката за пореден път се роди на устните на еднооката, а изострената й ръка, тази със странно деградиралите пръсти се повдигна, засияла в бледо розово, напомнящо на залеза по пладне. От дланта й излезе познатия ни кристал със същия цвят, който се издължи и придоби форма, наподобяваща пика, с предпазител в края. Г-ца Фрост не остана по-назад и извая същото изделие от чисто безцветен, корав лед. Не отстъпваше по нищо на тази на опонентката си, което правеше ситуацията още по-прелестна.   Двете жени изравниха траекториите си и по недаден стар се втурнаха една към друга. Неестествените материали, от които бяха създадени оръжията им се сблъскаха едно в друго, а стружки сняг се запосипаха по земята от удара. Битката бе на ниво, но имаше един голям проблем - ледът на водната магьосница се износваше, за разлика от минерала на бунтовницата, който нито за миг не строши структурата си, дори не се изтъни. Това бе пролука, която щеше да окаже много голямо значение в двубоя. На учителката й се налагаше да подновява острието на няколко пъти, което я изморяваше допълнително, докато Крис все така подскачаше енергично и пъргаво, парирайки всеки удар, нанасяйки своите собствени, оставяйки рани и резки по перфектната кожа на преподавателката. Само в рамките на десет минути, синеоката имаше прорязано рамо, ожулени колена, клъцната буза и няколко други травми. Но се държеше достойно. В един от моментите, в които ренегатът изгуби концентрация, тя успя да прониже бедрото й. Болката беше голяма и блондинката падна на едно коляно. Магьосницата не се поколеба и отчупи леда, оставяйки по-голямото парче да стърчи от месото.
-Ах ти.....малка скочубра.
Тук гневът на лидерът се отпуши. Играта се превърна от такава на котка и мишка в такава на живот и смърт. Щеше да приключи с префърцунената кучка така както най-добре умееше. Хванала леда с две ръце с неистови усилия го изкара от себе си. Стискайки зъби не позволи писъкът да излезе от гърлото й, а ако се бе забавила една секунда повече щеше да изгуби главата си. Точно когато парчето сняг тупна на пода, ново копие се спускаше към нея. Само съдбата я спаси, позволявайки й да се наведе, при което върхът му се заби в стената и хубавицата се затрудни в опити да го вади. Тук бе и грешката й, или така бе решила кармата, не се знае, но точно това й изигра лоша шега. Купата се повдигна, въпреки стичащата се по крака й кръв, грабна пиката си и я заби с тъпата страна в тила й. Бе все едно те удря чук. Зашеметена, почти изгубила съзнание, Фрост се свлече на земята, а ръката й все така се повдигаше, за да достигне спасителната си сламка. Но бе твърде късно. Русокосата вдигна оръжието високо във въздуха и с разярен вик го заби в костния мозък, точно на връзката между врата и торса. Алена течност опръска розовия кристал, правейки го по-тъмен, а повдигнатата ръка....тя тупна безжизнено. Последни няколко конвулса от страна на пръстите и затишие. Най-красивата жена в гилдията си замина от този свят без време, оставяща след себе си едно порцеланово тяло, което веднъж погребано щеше да отнесе със себе си в отвъдното и хубостта си.
Бунтарката извади пиката от трупът й и го избърса в сребристата й рокля. После го нарами, ухили се отново както преди и куцукайки продължи нагоре по стълбището.
-Да видим какво още ще открием.....

Изгуби самоконтрол, нали?....
Подобни мисли летяха...летяха? Не, по-скоро текоха като най-бавната, мътна река в мозъка на Зед. Той изгуби контрол, изгуби връзка с реалния свят. Тази толкова важна връзка, способна да се скъса само за секунди, но веднъж скъсана не можеше да се зашие наново. Можеше да се върже, но възелът винаги щеше да си личи, като кръпка на разпорена дреха. Счупеното никога не може да се залепи напълно, никога няма да е като ново. Белегът на загубата те лишава за цял живот от единност и цялост. Единност на душата, както и на тялото.
Изгуби самоконтрол...., помисли си пак и за момент съжали, че е позволил на съзнанието си да се спаси. Не трябва да го съдим прекалено сурово. Ако не бе приел сега може би щеше да е мъртъв, но от друга страна сам се зарови. Персоните в главата му го погълнаха до толкова, че това самосъхранение напълно го изтика в миша дупка, някъде дълбоко скрита, толкова дълбоко, че е почти невъзможно да я откриеш. Предпочете оцеляването за сметка на собствената си личност. Поруга я, заклейми я, предаде я - индивидуалността си. Свита като пашкул тя щеше да пребъде, но на каква цена? Какво се наложи да даде, за да доживее следващия ден?
Смесицата от хората вътре в него го издигнаха до едно ново ниво, което рядко някой смъртен може да достигне. Чувството за съвършенство и непобедимост обзе организма му, а то винаги е обречено на скорошен провал. По най-красивия път са засети най-острите бодили. Дори розата може да те нарани, Дори от нейните цветове може да потече кръв. Съвършенството е крехко, крехко като скъп кристал, а от високо най-тежко се пада.
Блекуинд не осъзнаваше тези законни истини, защото не осъзнаваше изобщо какво се случва. Знаеше само едно - не той бе господар на тялото си и това го плашеше. Плашеше го защото можеше да се случи отново. А ако е прекалено често? Ако накрая напълно се изгуби, отстъпвайки място на тях? Ако изчезне, ако спре да съществува? С какво реално разполагаше? Единствено със себе си. А ако и това се изплъзне от пръстите му, тогава какво оставаше? Само една празна обвивка, съд, който щеше да се пълни с много други, но не и с него. Ужасяваща идея, която в момента не можеше да прокара между клетките си, защото съзнанието му отказваше да приеме действителността. Действителността, която за в бъдеще щеше да му коства много. Прекалено много...
Съществото образувало се от съвкупността между много характери, раси и възприятия бе като един чисто нов, самостоятелен организъм, изключващ каквато и да е чужда намеса. В случая не те бяха паразитите - той беше. Получили свобода на слово, действия и решения, не зачитаха ничии други. Те решаваха, а ако имаха възможност щяха да продължат така вечно, докато този труп не остарее, не се набръчка и не умре. Чак тогава и те щяха да умрат. А до тогава щяха да пируват и вземат всичко, що искат, както от външния свят, така и от неговия вътрешен.
Удара изкара Крис извън гостилницата и поне за момент лиши присъстващите от застрашаваща опасност. През годините се бе сблъсквала с много противници, доста по-силни от този, но в него имаше нещо, което го отличаваше от останалите. За първи път виждаше смъртен, който да се регенерира толкова бързо. До сега трябваше да е издъхнал поне три пъти, но по някаква причина все се изправяше, заздравяваше и поемаше препятствията отново и отново. Подобно нещо не бе нормално за техния вид, което я наведе на мисълта, че в този мъж има нещо много повече, от това, което се вижда на повърхността. Сигурна бе, че не е демон или друго подобно дошло от ръцете на някой бог. Беше нещо неопределено и със сигурност й лазеше по нервите. Фактът, че успя да я избута бе достатъчно показателен. Разбира се, това не означаваше нейния край, нито неговата победа. Въздушната струя премина в близост до тялото й, но се заби в отсрещния прозорец като счупи все още незнайно как здравото стъкло. Парчетата полетяха надолу от всмукателната притегателност, като едва няколко частици се посипаха по червения, обгорян в по-голямата си част килим. Жената се извърна към магът разярена. Това продължи твърде дълго. Вече не беше забавно, а щом спре да й е забавно, бе знак, че играта трябва да бъде приключена. Изглежда никой от двамата не го интересуваше срещу кого се изправя и какви последствия щяха да причинят. Всичко изгуби своя смисъл след намесата на "Другите". Сега оставаше единствено желанието за кръв, а то бе най-високата в човешкия живот доминанта. След всичко и всички, единствено тя оставаше.
Магьосниците изпънаха ръцете си един към друг и изстреляха от тях енергийни вълни, всеки според елементите си. Дама Купа изсипа огромно количество розов кристал на прах към Зед, а той от своя страна я обстреля с някаква каша от цветове, в която не бе сигурно кой елемент точно изкласяваше. Но учудващо ли не, никой не отбягна атаката. Това, което се случи, никой не го очакваше. Двете стихии се сблъскаха една в друга, леко триене и опит за надмощие се образува помежду им, докато накрая те сякаш пробиха една през друга и се забиха в двете застанали на няколко метра едно от друго, тела. Мъжът буквално изхвърча на няколко метра, стоварвайки се по гръб на пода. В този момент всички самоличности се разпръснаха от ума му и се върнаха там, където им е мястото, освобождавайки го от саморъчно изграденият му затвор. Сетивата му се завърнаха, болката стана отново осезаема и твърде голяма. Дори клепачите го пареха. Колкото до бунтовницата, тя излетя право през счупения прозорец, падайки надолу към твърдата почва. Удара в гърдите бе толкова мащабен, че за момент бе изгубила способност да реагира. Усещаше как пада надолу и й трябваха няколко секунди да се осефери. Осъзнала, че е в огромна опасност, изпъна тялото си вертикално, изпрати поредния кристал надолу, който достигнал земята се заби в нея и се извиси нагоре като розово гладко дърво. Тя се улови за нея и почна да се сурка надолу като по заледена рампа, докато не стъпи стабилно на краката си. Хвана се за гръдния кош сякаш да повярва на преживяната агония, която като че бе стиснала за момент дробовете й и отправи поглед нагоре. Ядът и злобата й си личаха от километри. Надяваше се този последен удар да го е довършил.
-Крис! Крис! Имаме нужда от помощ.
Гласовете на побратимите й я върнаха в настоящето и я лишиха от възможността да провери дали е приключила с онзи червей и ако не е да го довърши. Остана й да се осланя единствено на надеждата. Нямаше друг избор освен да се извърне и да хукне към тях. Докато тичаше осъзнаваше колко вече са загубили, но някак си сърцето й не се трогна повече от очакваното. Сигурно бе обвито с кристална мембрана, която го съхраняваше и не му позволяваше да се пропука изпод емоциите.

Обратно на етажа, нашият герой с мъка се надигна и разбра, че няколко от ребрата му са спукани. Съвместно с всички други травми се чувстваше като чувал с натрошени бутилки. Едва стъпваше,а  докоснеше ли пода глезенът му пукаше като ритана консерва. Единствено мъжеството не му позволяваше да извика от болка. До други хора го правеха. Една такава привлече вниманието му. Знаейки, че най-лошото за него отмина с изчезването на онази противна жена, той куцукайки се влачеше по коридора, опитвайки се да не припадне и още повече - да не изгуби отново съзнанието си. Подобно преживяване се оказа повече от ужасно и ако не беше намесата на онази психопатка едва ли щеше да се върне. Мислено си отбеляза, че никога повече не иска да попада в подобна ситуация. Всички тези размисли се изпариха обаче когато заизкачва етажите нагоре и наближи кабинета на домакинката - първоизточника на крясъците, който все още гореше като току що запален факел. Тъмнокожата бе също така мудна както и в ежедневно състояние. Но не и гласът й. Той не спираше да вика и неистово да се опитва да "спаси" принадлежностите си в образа на многобройните наргилета, които горяха и разнасяха аромата на опърлен тютюн чак до края на общежитията.....

/Реши дали ще й помогнеш и ако искаш развий някаква ситуация, но пиши в съответната тема. Честито все още си жив!/