Пазарът

Той е сравнително малък. Състои се от малки бакалии, пекарни и сергии с плодове и зеленчуци. Магазините за дрехи, обувки и домашни принадлежности са малобройни. По-голямата част е собственост на Микаел и Кат, като за тях се грижат наети продавачи и управители.

Стигнах до пазара и влезох в първата бакалия, която видях. От нея купих пресен хляб, мариновани червени чушки и подправки. Следващата спирка беше една малка месарница, от която взех четири стека свински пържоли с тлъстина само по краищата. След това беше ред на зеленчуците. Запасих се с розови домати, моркови, краставици, зелени чушки, няколко глави лук, картофи, тиквички и два патладжана. В главата ми вече бях решила какво точно ще приготвя. Бързо тръгнах към замъка, за който ми беше дал ключ.

Дойдох до пазара гладна като вълк. Освен съня, който вече си набавих, нещото, което не бях правила повече от 24 часа е да ям.
Забих се в първия хранителен магазин и си взех овкусени сухари и айран. Но усещах, че това няма да ми стигне затова продължих да разглеждам. От няколко сергии ми предлагаха шалове, шапки, чадъри и всевъзможни неща, които не ми трябваха, но аз подминах всичките като влезнах в една малка пекарна. Там различни граждани се запасяваха с тестени закуски, банички, сладкиши или кремове. Накрая дойде и моя ред.
-Две понички с мармалад и един крем брюле с лъжица моля.
-Заповядайте. Десет злато.
Платих си и излезнах. Намерих една свободна пейка, където изядох блажено поничките и крема. Днес бях в учудващо добро настроение. След като свърших със закуската запалих цигара и почнах да мисля какво по-точно да правя цял ден. Нямах приятели в града, а не можех да се мотам из краката на Дрейк. Все пак имаше магазин да върти. Всъщност имах само два-три приятеля в тази област, но единия изобщо не го знаех къде е или под каква форма е. А другите двама бяха в гилдията. Секано.
Обмислях нещата още малко и накрая го реших. Изправих се и тръгнах. Щях да се справя разбира се. Само дано си беше у дома. Запътих се към пътя на Смъртта.

Отидохме на пазара.Личеше си, че бе такъв от това , че имаше много сергии, някой от които със съмнително съдържание.Но като цяло имаше и такива, които си заслужаваха погледа ми.Например една на която продаваха адски красиви дрехи.Тип Дориан, но въпреки това красиви, за момент се спрях пред нея и започнах да ги разглеждам.Корсети, рокли, кожени панталони, кожени поли...кожа навсякъде:
-Харесва ли ти нещо?
Определено ми харесваше, и за момент си помислих защо пък да не спретна една малка изненадка на приятелката си като се появя в такъв вид:
-Опредлено!-изчуруликах аз като погледа ми веднагически се закова за една кожена рокля с връзки като на корсет на гърба.-Искам тази!-и посочих с пръст като малко дете.
-Чудесен избор.-каза старата продавачка.
-Но мила, не смяташ ли, че е прекалено.....-започна разколебано баща ми.
-Каква?-и го погледнах настоятелно.
-Искате ли да я пробвате, госпожице?
-Да и ако може желая да остана с нея.-влязох в пробната и ми отне десетина минути за да я нахлузя , понеже изкуствената кожа се съпротивляваше с моята.Но крайния ефект бе убиец.
Излязох от пробната и вече се вписвах с жителите на Найтмер.
-Колко ви дължа?-попта татко и извади нужната сума.
Тръгнахме надолу из сергиите към едно малко заведенийце:
-Е, доволна ли си?-попита той с умивка.
-Да!-отговорих радостно.
-Значи и аз съм доволен.
В ресторантчето имаше пет души на кръст, но още по-добре.Щяхме да си се видим на спкойствие.Тъкмо се настанихме и дойде сервитьорката.Младо момиче, с раздърпани дрехи, чорлава коса, дъвчещо дъвка:
-Какво ще искате?
Погледнах я изпод вежди и казах желанието си:
-За мен двойно лате с шоколадова торта...ако обичате.-натъртих на добрия тон.
-За мен нормално кафе с..ммм....плодова салата.
-Хубаво.-каза парцеланата и се врътна.
Решихме да не й обръщаме внимание.Постояхме няколко минути без да си кажем нищо, явно всеки един от нас се чудеше как да побере изминалите години в няколко изречения:
-Е...разкажи ми сега, учиш ли?Работиш ли?Как са нещата?
-Ами....първоначално бях в гилдията на Сто слънца, но после реших, че трябва да намеря майка ми и така попаднах в едно братство.Това са хора отхвърлени от гилдията ,които просто не искат да бъдат отритнати заради чудатостите си.
-Щастлива ли си там?
-Ами..да.Не се разбирам перфектно със всички, но намерих мястото си..мисля.
-Какво значи това "мисля"?-погледна ме изпод вежди той, сега се дъжеше като истински баща.
-Ами бях загубила паметта си и което поради някой съмнения в мен....-и така започна моят дълъг разказ.
Той кимаше одобрително, понякога ме порицаваше и така.След това той ми разказа за себе си и заниманията и докато се усетим бяхме изгубили представа за времето:
-Виж кое време стана...Имам идея, какво ще кажеш да дойдеш с мен и да те запозная с приятелите ми?Тъкмо ще видиш До и Лезандър за които ти разправях.
-Лезандър е.....Мъжът, нали?-попита той като в тона му се усещаше закачка.
-Татееее...стига.-усмихнах се и се изчервих цялата.-Да, той е!
-Добре но мисля, че аз съм най-важният мъж в живота ти, така, че той може да почака.Има още няколко неща за които искам да си побъбрим.
Не оказах съпротива, беше ми приятно с него.И така си поръчахме още по едно кафе.

Ето, че след половин час стигнахме до пазара. Преведох го по преките улици, за да не губим много време. През по-голямата част си мълчахме. Чак когато наближихме белокосия ромео реши, че му се говори.
-Все още не мога да повярвам, че тук живеят хора.
-Ние не сме прокажени, конска опашко.
-Нямах това предвид, просто....
-Просто сме ти неприятни. Е нека ти кажа, че и вие не ми се нравите особено много. Прекалено сте изискани, прекалено пригладени и прилежни. Все едно сте сглобявани парче по парче.
-Ей, ти си тази с бялата кожа.
-Да, но поне не е като порцеланова маска.
Млъкнахме в ядът си. Ако продължавахме сигурно щяхме да се сбием. Сега аз много добре осъзнавах, че той е поне няколко класи над мен, чисто силово, но това нямаше да ми попречи. А и не бяхме на негова територия. А вече се намирахме в средата на пазара.
-Виж, аз наистина съм ти благодарен, че спаси Арадел. - явно се опита да се извини той.
-Защо си ми благодарен? Не е като да съм спасила теб, нали?
-Наистина си много коравосърдечна.
Спрях се в крачката си и рязко се обърнах към него, като вирнах брадичка, защото беше глава и малко по-висок от мен.
-А ти си лицемер.
-Аз?
-Точно така!
-Какво ми е лицемерното?
-Всичко. Целият си изтъкан от лъжи и противоречиви чувства. И относно Арадел и относно самият себе си.
-Ти пък като че ли си по-различна.
Двамата се надувахме като петли един срещу друг, готови всеки момент да си оскубем перушината, когато неволно погледнах в страни и замръзнах.
-Какво има, езика ли си глътна?
Без да му отговарям се шмугнах зад единия ъгъл и клекнах.
-Какво правиш по дяволите?
Хванах го за ръкава и го дръпнах до себе си.
-Откачалка.
-Тихо! Виж.
Посочих с пръст и той го проследи. На едно от малкото заведения, като изключим това на Микаел, седяха семейство Картие, привършващи храната си.
-Това...Арадел ли е?
-А на теб на кого ти прилича, на Ерик?
Той изсумтя на забележката ми и пак се втренчи.
-Изглежда толкова различна с тази рокля. Мислиш ли, че е добре да надничаме така?
-Естествено. Този нейн баща ми намирисва.
Лезо изпъна нос, в опит да долови някаква миризма.
-Не буквално, глупако.
-Знаех това.
-Сигурно...
И продължихме да ги наблюдаваме.

Когато всеки един от нас свърши историята си, решихме че е време да ставаме от това заведение:
-Какво ще кажеш да ставаме вече, задникът ми взе да се схваща.-изсмя се баща ми.
-Добрем, но нека първо запаля една цигара...след като пия кафе винаги изпитвам...-и тогава се усетих какво точно бях казала, но късно.
-Да запалиш какво??!!-опули се мъжът.
-Ол...май съм пропуснала тази малка подробност.
–Май да...и кога смяташе да ми споменеш за този навик?Или просто щеше да навреш цигарата в лицето ми?
-Има ли значение?Достатъчно голяма съм и мога сама да преценя кое е вредно и кое не.Това е мой избор.
-Така е, но като баща не бих искал дъщеря ми да се трови с подобно нещо.Против съм и отказвам да гледам как го правиш.Прави го пред приятелчетата ти, не пред мен.Сигурно онази некромансърка те е подучила.
-От един ден си в живота ми и вече ми казваш какво да правя и какво не?Защо не беше там когато запалих първата си цигара или още много други събития?И на всичкото отгоре имаш доблестта да обиждаш приятелите ми...Ако си поискал, винаги си можел да ме намериш, само че бизнесът ти е бил по-важен от мен.-тогава станах и се запътих към изхода.
Токчетата ми тракаха решително по земята.Въпреки, радостта ми от това, че го виждам, тези мисли, които изрекох преди малко глождеха съзнанието ми:
-Арадел!-извика той след мен, но късно, вече бях на улицата.Той ме настигна и ме хвана за лакътя в опит да ме спре:
-Какво ти става?

Посочих ги два пъти, после се обърнах към Лезандър и кимнах.
-Видя ли? Видя ли?
-Видях.
-Те се карат.
-Да, Смит, това е нещо нормално между родител и дете.
-Наистина ли?
Не разбирах и не знаех, че е така, може би защото нямах родители.
-Естествено.
Арадел и баща й се разправяха за минута-две и тръгнаха да вървят по продължението на пазара.
-Все тая. Тръгваме след тях.
Станах и изтичах. Д'Арвил се изправи и ме настигна.
-Ой....как така тръгваме след тях? Искаш да ги следим ли?
-Да.
-Не. Отказвам.
Извърнах се към него.
-Аз пък казвам, че ще ги следваме.
-Аз казах не.
Хванах го за ухото и го издърпах без да го моля повече. Тръгнах след тях, като го влачих след себе си. От време на време те се спираха, обръщаха или разглеждаха нещо. В тези моменти се шмугвахме зад някой ъгъл или сергия, за да се скрием.
-Ти си невъзможна, знаеш ли?
-Бууу, стига си мрънкал като малко момиченце.
-Аз? малко момиченце?
-Да, даже и косата ти е такава.
Той се сепна и се хвана за един кичур.
-Какво ми е на косата пък?
-Бя-ла-е!
И тръгнах отново крадешком след тях.
Лезо се изправи и ме изгледа в гръб.
-Тя сериозно ли?
Въздъхна и ме последва. Нямаше голям избор. Бях на няколко метра от Арадел, когато ненадейно тя се обърна и тъкмо да ме съзре, илюзиониста се засили и ме бутна в една сергия за платове и други аксесоари. Вдигна се патаклама Това привлече вниманието на блондинката, но аз хванах един плащ и ни завих с него. Когато тя реши, че е поредния бой вдигна рамене и продължи. Очите ми се бяха впили в тези на мъжът. Беше се стоварил буквално върху ми и тялото му беше легнало върху моето. Гледахме се сконфузно.
-Иууууу......гнусно..... - извиках и го блъснах от себе си като така се открихме, а той падна по задник на земята. Изправих се и чух нервно тракане на подметка до нас. Обърнах се и видях ядосаната продавачка.
-Вижте какво направихте.
Лезандър почна да се извинява.
-Спокойно жено. - намесих се аз - Ще купим това, това и това.
И преди белокосият да се усети му нарамих една шапка на главата и един чифт слънчеви очила. Същата маскировка бях сложила и на себе си. Платих на селянката и го хванах за дланта като го дръпнах.
-Бързо, ще ги изпуснем.
-Това е абсурдно.
-Млък.
И пак почнахме да бягаме. При един завой си приплетохме краката толкова много, че се спънахме, а за наша най-голяма жалост приятелката ни и родителят й бяха само на метър пред нас. Паднахме като се претърколихме и се блъснахме в ходилата им. Арадел се обърна и шашнато възкликна.
-Какво е това?
Шапката на Лезо се вееше по улицата, а моите очила се бяха наклонили, като едното стъкло липсваше.
-Ами ние такова....
-Той е виновен, Ари. Той ме накара! - изкаканизах бързо и механично.
-Моляяяя.....
-Млъквай, опашке.

И ето, че имахме първия си скандал, като баща и дъщеря.Направо бях извън кожата си, но след солидно количество мрънкане от моя страна, леки викове и ред сълзи се помирихме.Баща ми ме прегърна през рамо и тръгнахме по продължението на пазара към замъка на Дрейк.Вече бяхме наясно и нямаше прегради и незададени въпроси помежду ни.И тогава изведнъж нещо или по скоро някой се блъсна в краката ми.Когато се обърнах и погледнах надолу гледката честно казано ме остави без думи.Когато асимилирах, че това са Дориан и Лезандър дегизирани явно неуспешно със слънчеви очила и шапки, малко се ядосах и попитах:
-Какво е това?
-Ами ние такова....
-Той е виновен, Ари. Той ме накара! - изкаканизах бързо и механично.
-Моляяяя.....
-Млъквай, опашке. -скастри го До, като ме погледна отново и се усмихна невинно.
Преместих погледа си към белокосия мъж и вдигнах вежда въпросително:
-Верно ли е, Лезандър?
-Амии, не точно...въпроса е там, чее...-започна да пелтечи той.
-Стига!Не искам да слушам повече.И двамата сте виновни.Що за идея е това да ме следите?Не съм излязла на среща с наемен убиец, а с баща ми, за Бога.
Тогава баща ми който досега стоеше безучастно се приближи и се намеси:
-Кои са тези хора, Ари?Познаваш ли ги?
Изчервих се цялата при въпроса му:
-Ами, тате..това са...това саа...Да, познавам ги.Това са Дориан и Лезандър, моите не дотам нормални приятели.-казах и подадох ръце и на двамата да се изправят.
Лезо се изтупа и подаде ръка на баща ми:
-Съжалявам за лошото първо впечатление, но не аз съм виновен.-и погледна ядно към Дориан.-Лезандър Д'Арвил.
-Значи ти си...даа.-усмихна се татко и ме погледна.
Белокоското в този момент ме изгледа въпросително:
-Каквоо?!Казах му, че си ми учител....-оправдах се, като и двамата знаехме, че това не е истина.
-А това е Дриан.-представих приятелката си която стоеше встрани и гледаше подозрително:
-Приятно ми е.-каза равно тя без да подава ръка.
-Ами така и така сме всички нека потегляме към замъка, а?-казах нервно аз и тръгнах първа напред.-Е, приятели...-прочистих гърло несигурно.-Какво ще кажете за новия ми тоалет?-опитах се да отклоня темата от станните обстоятелства около запознанството им с баща ми.

-Хубава е. - отвърна й Лезандър за роклята.
На мен ми приличаше като облечена за хелоуин, толкова не се връзваше с външния й вид, че мясаше на евтина проститутка. Но пък какво толкова, щом иска нека я носи.
-Да, да тръгваме. - съгласих се. Не харесвах татко й. За мен всички бащи бяха гадни, както и моите. Явно разбиранията ми бяха различни, или имах предразсъдъци от личен опит, но щом родител беше оставил детето си, независимо от причините, значи не заслужаваше доверието ми.
-Но първо с Лезо имаме несвършена работа. Да купим храна.
Арадел ни изгледа изненадано и се подсмихна.
-Ама вие двамата да не би да...
Знаех какво ще каже: "Да не би да станахте приятели"
-Я не се излагай. - спрях я преди да се доизкаже. -Просто ми трябва носач.
И всички тръгнахме по магазините, като с всяка изминала секунда, магът се натоварваше все повече и повече.
-Ей, ей, не мислиш ли, че взехме достатъчно неща?
-Не още.
В един от магазините, Арадел и Д'Арвил отидоха да избират сладко. Боже, щях да се разоря. През това време с баща й бяхме сами и аз ловко избягвах погледа му.
-Значи ти наистина си най-добрата приятелка на дъщеря ми.
-Защо? Какво те засяга теб?
-Интересна комбинация сте.
-Може би. А къде са хрътките ти?
-Ами доста намаляха, след като ти се намеси вчера. Доста си силничка, знаеш ли? - засмя се мъчът опитвайки се да смекчи отношенията между ни.
-Знам. - секнах го и отново извърнах глава. Не очакваше реално да го харесвам след вчерашният ден, нали?
-Готови сме. - възкликна Ари, като се върнаха.
-Е, да се прибираме.
Подкарах ги отново по прекия път. Не исках онзи изнежен аристократ да си направи мазоли и да изпусне торбите. След близо половин час, видяхме фасадата на замъка. Стигнахме и аз отключих като оставих вратата широко отворена, за да влезнат и останалите.

Таня и Виктор пристигнаха на пазара някъде към късния обед. Въпреки гъстата мъгла, която пълзеше между посърналите сгради, дъждът, който ситнеше върху главите им като отровната слюнка на змия, и най-вече въпреки взривоопасното енергийно поле, което образуваха хилядите покварени души, пъплещи наоколо, двамата се чувстваха така, сякаш се намираха на най-красивото място на света. Ръждясалите табели се превръщаха в игриви неонови лампи, миризливите боклуци по земята - в конфети, призрачните облаци - в приятен покров. Така, когато навлязоха в принципно враждебния пазар, те подминаха недоброжелателните очи без дори да ги забелязват. От подаващите се напред стрехи на къщите се стичаше дъждовната вода, превръщаща се в кирлив водопад (сигурно се досещате колко чисти са били керемидите).
- Пази се. - предупреди момичето младежът и кавалерски й предложи да отиде от другата му страна, където нямаше опасност да попадне под струята. - О, ето я и нашата цел! - зарадва се той в следващия миг, когато зърна дървения надпис " ОБЛЕКЛОТО НА МАДАМ (ИМЕ)".
Надяваше се, всъщност бе уверен, че вътре ще се продават и бански. Колкото по-широк арсенал от дрехи предлага един магазин, толкова повече пари печели и собственика. А не вярваше хора като найтмерците да изпуснат случай да приберат няколко други златни монети в повече. Те си бяха царе на изгодното, сделките и тарикатството. Всички в Територията на прокълнатите са такива. Всъщност в целия свят...

И Виктор не се излъга. В този магазин не само, че имаше богат арсенал от дрехи, но също толкова богат избор на плажни атрибути. Малко странно, имайки предвид, че по тези части няма море, нито плажове, а реката е достатъчно студена, че да не предразполага за дневно или нощно плуване.
Явно собственичката разчиташе на туристи или на тези, които искаха да отидат на почивка в някоя по-топла страна.
И така двамата почнаха да обикалят, а зад тезгяха стоеше и госпожата, която държеше магазина. не бе от най-привлекателните, нито от най-младите, но така или иначе не бяха тук, за да гледат нея. Обаче имаше един проблем. Таня с ужас установи, че почти всички бански, които предлагаха са доста оскъдни, а тя, макар и прелестна, с перфектно тяло и голям бюст бе и доста срамежлива. Много повече отколкото се полагаше за един демон. На момичето му прилошаваше само като си помислеше, че ще се наложи да се покаже с тези връзки за обувки пред всички, които щяха да са в плувният басейн и докато придружителят й бе твърде зает да оглежда, тя се изниза и отиде до собственичката.
-Какво има, душко?
Чернокосата наведе глава към нея и засрамено попита:
-Имате ли нещо, което да не е толкова...разголено?
Жената на средна възраст я огледа от главата до петите и повдигна едната си вежда.
-Нима има какво да криеш душка? Ако имах тяло като твоето щях да го показвам всеки ден.
-Не, но...ами.... - почна да кърши пръсти девойката и продавачката разбра, че разделените банските наистина не са за нея.
-Добре, добре, ще видя какво мога да намеря.
Тя се оттласна от работното си място и отиде в склада. През това време Виктор грабваше нови и нови комплекти като си представяше възлюбената си в тях. Направо изпадаше в делириум.
След няколко секунди собственицата се върна и викна Таня при себе си, до една пробна.
-Сори, захарче, нямаме много закрити бански. Това е най-доброто, което можах да ти намеря.
Момичето изгледа плата, който й показваха и леко въздъхна.
-Ще го пробвам. - каза с неохота, хвана го и влезе в пробната.
Не се мина много време и демонът плахо дръпна завесата и престъпи напред. Беше само по банския, махнала обувките си, косата й падаше свободно надолу. С едната си длан държеше другият си лакът, а левият й крак бе свит в коляното, което се триеше в дясното.
-Захарче, сладка си. - отвърна искрено жената, даже с лека доза женска завист.
-К...какво мислиш? - попита тя Виктор с забит поглед надолу и зачервени бузи. Чак тогава той излезе от захласа си и се обърна към нея.

Spoiler:

- К.. какво мислиш? - притеснено бе почнала да заеква Таня, за която бе съвсем нетипично да се показва толкова оскъдно облечена пред другите... особено пред момчета.
Виктор не съумя да отговори веднага. Той, с чене, още малко увиснало до земята, я гледаше захласнато и не можеше да отлепи поглед от тялото й. Проследяваше нежните извивки на краката й, талията й, голия корем, който се разкриваше между двете предизвикателни платчета, и разбира се, гърдите й. После (след като дълго се бе застоял на последно споменатите) стигна до влажния й невинен поглед, уплашен като на изгубено агънце, и внезапно го обзе силен пристъп на умиление. Искаше да я поеме в прегръдките си, да я утеши, окуражи. Тя бе толкова чиста и непорочна, че дори му ставаше неудобно да си представи нещо повече.... ако разбирате накъде бия. Естествено, в края на краищата си беше мъж и като такъв гледката нямаше как да не го накара мигновено да я пожелае, но той все пак овладя първичния си инстинкт и й отвърна:
- Мисля, че ти стои страхотно. Толкова е цветен и шарен... но това, което го прави наистина хубав е самата му притежателка. Наистина си много красива... - Последното изчерение по-скоро прозвуча като въздишка, като неудържим копнеж...

Въпреки свенливостта си, Таня беше също така и жена. Млада, новороден демон, но все пак жена. Колкото и да не искаше да си го признава, думите му я трогнаха и накараха страните й още повече да се зачервяват. Може би не беше първият мъж, който я намираше за привлекателна, но пък беше първият, който го заявяваше гласно. Повечето страняха от нея заради произхода й и факта, че е протеже на Лушиъс. Най-малкото искаха да зараждат в него бащински инстинкт за самосъхранението на Таня и да ги разкъса при най-малкото провинение.
Но да се върнем към девойката. Та въпреки, че беше свенлива и невинна, комплиментите на Виктор я жегнаха някъде надълбоко вътре и несъзнателно и на всичкото отгоре радостно тя отвърна.
-Тогава ще го взема. - вдигна глава, а очите й светеха от щастие. Щеше да се научи да плува. Колко развълнувана само беше. Вярно, Тенар щеше да я учи. Мъжът от който искаше да страни, но защо пак се връщаше при него? Дали не го.....Но бързо се опита да забрави за тези чувства и да се концентрира над настоящето.
Тя се върна обратно в съблекалнята и се преоблече. Плати нужното на продавачката, като не позволи на Виктор да поеме разходите въпреки желанието му и двамата се отправиха обратно към имението.

/Бо, пиши отново в плувния басейн и как почваш да я учиш/

Вечерта отдавна бе настъпила в Найтмер. Слънцето се бе скрило над хоризонта, оставяйки единствено луната на наблюдава призрачния град. Хората се бяха прибрали по домовете си, а продавачите на пазара отдавна бяха прибрали сергиите си, подготвени за следващият ден.
Но по улиците на които се намираха малките сергии, се виждаше все още една личност, която се луташе между тях. Няколко часа вече той се спотайваше зад една малка бакалия, чакащ нощта да се надвеси над града. Когато луната го приветства с тайната си усмивка, той се подаде изпод малките врати и излезе на открито. Все още се оглеждаше трескаво около себе си, търсейки някой враг.
Дрехите му - те почти липсваха. Единствено върху панталона му висеше подобие на знаме и кожена торбичка с череп на нея, които бяха негова запазена марка.
По гърдите му все още личаха раните причинени му от неговите врагове. Лицето му бе подпухнало, но усмивката все още издаваше неговото задоволство.
Мъжа крачеше бавно и вдигаше лек прах около себе си, ударяйки тежко с крака. Накрая спря пред едно малко магазинче, чийто врати все още не бяха затворили. Отвътре се подаваше лека премрежена светлина, която трептеше. Навлизайки вътре, полу-голия мъж се озова в малка стаичка, осветявана от няколко черни свещи. В единия и край стоеше чернокос мъж. В ръцете си държеше торбичка с тютюн и в момента свиваше поредната си цигара. Когато видя разголения мъж пред себе си, той едва не изхвърли всичко в краката си от изненада.
- Боунс! - извика стреснато мъжа, назовавайки името му - Какво ти се е случило?!
- Не питай. Трябва ми информация.
- Чакай, чакай...седни тук!
Чернокосия веднага стана от стола си, отстъпвайки мястото си на учителя.
- Какво се е случило?
- Създадох си проблеми покрай Корнелиус и останалите.
- Как така? Нали...уж работеше там?
- Уж. Историята е дълга и сега нямам време.
- Видя ли те някой, като идваше? Кажи ми, какво стана?!
Боунс се настани на стола, разкрачвайки широко краката си. Постави лакти върху тях и облегна леко глава на дланите си. Мъжа срещу него пък седна право на земята, гледайки го право в очите.
- Вече не съм учител там. А и няма как да бъда. Създадох си проблеми в гилдията, наемайки Братята по една работа.
- Как така? Какво не е наред?
- Нищо. Те си изпълниха задачата перфектно. Но, аз развалих всичко. Прибързах с решенията си и сега трябва да бягам и да се крия.
- Каквото трябва, знаеш...
- Знам. Точно за това съм тук. Имаш ли някаква информация за Нед и Доминик?
- Тръгнаха преди около седмица. Никой не ги е виждал от тогава. Къщата им е залостена отвътре и никой не може да припари до нея. Вчера през прозореца мернах, че има изпочупени прозорци. Явно са бързали преди да тръгнат, щом не са почистили пред себе си.
- Ясно. Знаеш ли на къде са поели?
- Не. Били са с някакво момиче в покрайнините на града. Само това знам.
Боунс се стресна и погледа му сякаш проблесна на леката светлина.
- Момиче?! Как изглеждаше?
- Не знам. Май с черна или...червена коса...или беше руса. Не разбрах точно.
- Сигурен ли си? Има ли възможност да е била със син оттенък ?
- Абсурд!
- Добре.
- Какво мислиш да правиш?
- Не знам. Мислех да тръгна към Пътят.
- Хах. Защо пък там? В тази пустиня...
- Всъщност, не е така. А и там никой няма да ме намери. Щом не мога да бъда в Роузкилл, ще си създам собствен такъв.
- Ти не си добре. И за какво ти е всичко това?!
- Кой знае...може да потръгне. А и гилдърите не биха се върнали там, от където са тръгнали. няма да ме намерят лесно ако съм там. А дойде ли някой новак по тези земи, знаеш че започва първо от там, нали?
- Всъщност, да.
Боунс се усмихна за момент, след което отново продължи.
- Нали знаеш на къде бия?
- Мисля че да...
- Точно така. Щом не мога да го постигна тук, ще го направя извън стените на Роузкилл. Имам знанията и уменията.
- Успех, тогава. Трябва ли ти нещо?
- Всъщност, да. Ако някой пита за мен, знаеш какво да правиш. Нали?
- Разбира се!
- Добре, приятелю. Аз ще тръгвам.
- Не искаш ли да останеш? Поне за цигара...?
Боунс се изправи от мястото си, изтупвайки дрехите си.
- Знаеш че не пуша...
Двамата мъже си стиснаха ръце, виждайки се може би за последен път. Учителя отново пое по улиците на града, насочвайки се към следващата си цел, която само той и тайнственият продавач знаеха.

Разбира се, че Виктор не искаше да остане сам, когато можеше да бъде с Таня. Би бил с нея завинаги, навсякъде, по всяко време. Все още не можеше да повярва, че съществува човек, в чието присъствие да се чувства толкова пълноценно, толкова щастлив, спокоен, на място. Макар че Меропа го бе разбирала и изслушвала, дори с нея не бе постигал такава степен на разбирателство и понякога му се бе искало да отиде някъде надалеч, да си почине от нея...
Гората Шеридан не бе много добър избор за разходка. Всъщност той никога не бе разказвал на Таня пълната си история, за семейството си, взаимоотношенията си с тях и заплахата, която бе надвиснала над главата му в тяхно лице. Не биваше да им се мярка пред очите, защото възмездието щеше да бъде безмилостно...
Така че единственият вариант оставаше градът. По пътя си говореха за несъществени неща, просто теми на разговор, които да поддържат приятното настроение. Вече бе късен следобед. Слънцето бе преминало зенита си и сега хвърляше една по-тъмна, оранжевееща светлина, която създаваше усещането за отмиране и отслабване. Макар да бе светло, под кожата се процеждаше усещането, че всичко това е измамно, нередно и че скоро денят ще привърши. Наоколо се бе възцарила проглушителна тишина. Птиците летяха безшумно в небето, без песни, спокойни, безразлични към хорските драми. Но в цялата тази картина се криеше ефирна и тъжна романтика, вдъхваща в първите червени багри на залеза усещането за пламенна страст...
Когато стигнаха в Найтмер, те просто продължиха по инерция за известно време, докато накрая не се озоваха на пазарната улица. Въпреки че вече се бе смрачило, животът продължаваше да кипи. Покрай сергиите и магазините минаваха тъмни, закачулени или ексцентрични фигури, забързани и замислени в собствените си проблеми. Продавачите блееха отегчено зад щандовете, като от време на време отправяха накой друг предупредителен свъсен поглед, насочен към потенциалните крадци, които се скитаха сред тълпата. Имаше някаква особена привлекателност в ранновечерната картина на пазара. Един мистериозен, опасен и меланхоличен чар, какъвто притежават дъждът, мъглата и окултната шатра на циганката ясновидка.
- Искаш ли да хапнем нещо? - предложи кавалерски Виктор, който предполагаше, че след целия този път Таня е огладняла. А и нямаше да е никак зле да се усамотят и да споделят разни неща един за друг, които преди са нямали времето и възможността да изкажат.

Залезът отразяваше градът с кремавия си блясък. Последните слънчеви лъчи галеха покривите на сградите и ги багреха в цветове, които те не съдържаха по принцип. Сивотата и мрака на територията бе пословична и само в тези малки минути на залез или пък изгрев ги оцветяваха, като халища, които чакат да бъдат нарисувани с червено, зелено или жълто. Тук всичко говореше. Всичко имаше свой глас и ако се заслушаш ще доловиш шептенията на улиците, на сергиите или на къщите. Като че във всяка една постройка бе вградена нечия душа, чиито призрак все още стои, за да ги пази или плаши неканените гости. А ако имаш прекалено голямо въображение може дори да си помислиш, че всяка къща е различно само по себе си лице. Прозорците изобразяват тъмните очи, а вратите са устните, изкривени в индивидуални усмивки. Това бе съкровището на Найтмер. Града на смъртта и в същото време, всичко тук имаше свой собствен живот, каращ те да забравяш всичко, което си познавал до преди.
Така се чувстваше и Таня. Разглеждаше всичко по пътя си, всяка една изградена ламаринена будка или всеки пътник, подминаващ, но оставящ мириса на тялото и съзнанието си след себе си.
-Искаш ли да хапнем нещо? - обади се Тенар и я изкара от мислите й, които мога да предположа, че поне до някъде се равняваха с неговите.
Всъщност момичето не беше особено гладно, въпреки, че не можа да се наслади особено на обяда си, но все пак, очите й засякоха нещо, което привлече вниманието й. Тя се усмихна широко, обърна се към младежа, чиято коса също се озаряваше от последните слънчеви лъчи.
-Изчакай тук. - изчурулика като синигер тя и се изгуби в тълпата толкова бързо, че Виктор не можа да я проследи с поглед.
Понечи да я последва, но тялото й се изгуби сред преминаващите. Ниският й ръст не можа да открие местонахождението й и на него не му оставаше нищо друго освен да чака, както му бе заръчала демонът. Младият мъж почна да се върти на мястото си в нетърпение, като оглеждаше всеки един индивид, търсещ в него лика на възлюбената си. Тропаше в пръстите на ходилото си и неспокойстваше.
Едно невръстно хлапе се блъсна в него, стремглаво насочило се напред и се заби в краката му. Малчугана повдигна глава и съзря кафявите очи на некромансъра.
-Ъ...извинете, господине.
-Няма нищо. Другия път внимавай повече.
Момчето се поклони покорно и подмина, като се извърна, за да го погледне още веднъж. Точно тогава към него приближаваше една девойка с гарванова коса и хлапака прецени, че е доста хубава и все пак някак си странна. А самата Таня изскочи изневиделица и почти не докара на младия Тенар сърдечен удар от изненада. Тя застана пред него с широка усмивка и светещи очи. Ръцете й бяха зад гърба и беше явно, че крие нещо. В следващият момент тя ги извади напред, а в тях държеше две вафлени фунийки, пълни с по две топки сладолед.
-Не знаех какъв предпочиташ, затова взех и сметанов и шоколадов.
Момичето бе разперило крайници напред и очакваше неговият избор. Още когато видя количката с бабичката, която продаваше леденото изкушение й хрумна, че това е един добър десерт, въпреки хладното време, което винаги цареше по тези места. Но организмът на прокълнатите бе свикнал до толкова с тукашните температури, че мъглите и дъждовете не им влияеха и те свободно се разхождаха по оскъдни облекла, без да боледуват или страдат от този факт.

- Страхотен е! - зарадва се Виктор, на когото, честно казано, в този миг би му се усладил и сладолед от пръст.
Двамата продължиха щастливо напред, а покрай тях продължаваше да се свечерява. Тъмнината вече бе изяла жълтеникавината на деня и по къщите се разстилаше мъгливо сиво, примесено с хладно синкаво. Някои найтмерци вече бяха пуснали осветлението в домовете и магазините си и прозорците светеха като хищните жълти очи на диви зверове. Или поне създаваха такова усещане поради цялостната атмосфера на града. Но същевременно имаше и някаква магнетичност, привлекателност във всичко това. Особено ако си прокълнат, цялата тази обреченост, мрак, студенина, опасното излъчване, създават в теб тръпка на въодушевление и странна оживеност. Притежаваше си някаква меланхолична романтика.
Както си вървяха, по едно време Виктор видя пред себе си някакъв неустановен предмет да блещука загадъчно на земята. Тогава изведнъж, заинтригуван, той се закова на мястото си, като по този начин леко стресна Таня. Но тя проследи накъде гледаше и почти веднага разбра какво го бе накарало да спре.
Младежът се наведе и видя.... ключ. Беше от ... злато? Така му се струваше поне на пръв поглед. Но едно бе съвсем ясно - бе много скъп и ценен. Личеше си му още отдалеч. Имаше солидна, много детайлна изработка. Вики го грабна в ръка и като го огледа по-отблизо, установи, че на него бяха инкрустрирани черепчета, плетеници. Но за къде би могъ да служи? Изобщо как бе попаднал тук? Някой го бе изпуснал....?
Той не можа да мисли дълго над това, защото тогава един много писклив женски глас му прониза тъпанчетата с думи, за които мнооооого се умоляваше да не адресирани до ... него.
- Ето го!!! Това е крадецът!! В него е, виждам го оттук!!
- Ще му смачкам главата, скъпа! - изрева като диво прасе някой мъж от същата посока, който Виктор веднага си представи като много дебел гологлав касапин с омазан с кръв бял потник.

Когато намериха ключа в главата на Таня изникна една и единствена мисъл. "Съкровищееее". Толкова се загнезди в съзнанието й, че си представяше как обикалят града чрез невидима карта и търсят това богатство на злато или още по-добре стари, скъпи реликви от световната или териториална история. А като го открият ще я дарят в някой несъществуващ музей и ще увековечат това събитие като най-голямото откритие на сегашния век.
Още преди обаче романтичните й илюзии да отшумят от ответната улица се разнесе този дразнещ, писклив глас, който ги обвиняваше в кражба.
-Ето го!!! Това е крадецът!! В него е, виждам го оттук!!
-Ще му смачкам главата, скъпа!
Виктор и партньорката му, се завъртяха по посока на гласа, а касапина се оказа нищо повече от един нисък чичко, с прекомерно изпъкнал корем, като на бременна хлебарка, мазна коса, която беше доста оредяла на темето. Действително носеше бял потник, но той бе оцапан по-скоро с мазнина от поредния погълнат котлет, отколкото кръвта от този котлет. До него притичваше една женица, преминала средната възраст. Имаше издължена и слаба фигура, но не и привлекателна. Всъщност беше толкова мършава, че гърбът й бе стресиращо извит напред, което караше тялото й да прилича на счупена на няколко места арфа. Двойката предизвика по-скоро насмешка, отколкото страх в очите на младия некромансър, който веднага се успокои, че ако се стигне до несловестна разправа, няма да има никакъв проблем с това да ги смачка, както шишкото, искаше да направи с главата му. Но все пак не искаше да почва с лошо още от началото.
Когато мъжът го достигна, грубо протегна ръка и грабна ключа от дланта му, омазвайки го допълнително с топчестите си пръсти.
-Дай ми го, малко крадливо келешче.
-Чакайте малко. - намеси се Таня. -Ние не сме го откраднали. Намерихме го на пътя. Дори се чудехме на кого е, за да му го върнем.
Мъжът с визия на провинциален селяк се обърна към нея, а свитите му малки очи я обходиха с поглед.
-Не ми се вярва. Хубавото ти личице няма да ме заблуди.
-Кажи й, скъпи. Къде ли не го търсихме. Искате да кажете, че просто сте го намерили?
-Ама то така и беше.
-Невъзможно! - протестира "господина". -Никога не губя нищо от джобовете си.
-Извинете, но не ми се нрави тонът ви или това, че ни обвинявате в лъжа. - намеси се Тенар, който произлизаше от богат, буржоазен род и това си беше обида и осквернение на честта му.
Дебелакът с ръст не повече от метър и шейсет се опули насреща му и изкриви физиономията си в гримаса, която би трябвало да се приеме за заплашителна или настървена, макар изобщо да не доближаваше такава.
-Така ли, бе мачо? Правиш се на много почтен. Ела да те видим. Хайде де, да се разправим като мъже.
Почна да подскача като пумпал мъжът, свил юмруците си. Сигурно в този момент се изживяваше като неспорен шампион по бокс или друго бойно умение, което ако го попитаме, ще каже, че е научил на Улицата, като би подчертал последното, за да покаже колко закоравял е всъщност.

/Вики, ами сладък де да знам, прави го каквото си искаш :Д/

Докато го гледаше как клати тлъстините си в отчаяни опити да покаже мъжество, Виктор изведнъж много го досмеша. Даде си сметка, че може да го повали на земята само с едно движение на ръката, а ако приложеше някое от по-сложните умения, сигурно щеше и да го довърши. Тогава изведнъж, странно, но го дожаля. Очевидно тези двамата, мъжът и жената, бяха мизерни нещастни хора. Виждаше го по парцаливите им дрехи, по нездравия цвят на кожата им, измъченото изражение, което се опитваха да скрият зад нелепа фасада на агресия. Като безпомощните малки кученца, които лаят прекалено много като защитен механизъм.
И все пак той го бе унизил, засегнал честта му. Не можеше да позволи някой да го обижда безнаказано... Затова Вики реши, че ще го накара да си научи урока, макар и не твърде строго.
Тогава, както дебелакът стоеше и мяташе боксови ръчички напред, Виктор просто изстреля към него една мощна въздушна струя, която го изстласка и запрати на няколко метра. "Биячът" изквича като прасе на заколение... а и почна да се въргаля точно като такова.
- Гърбът ми! - почти пищеше той - Не мога да стана! Ох!
Тогава Виктор, прилагайки телекинезата, вдигна тялото му във въздуха и го изправи. Когато мъжът си стъпи на краката, се олюля, залитна и замалко пак да падне.
С горда, малко надменна крачка, каквато подобава на един истински самовлюбен Тенарец (това бяха едни от случаите, в които тази наследствена черта се проявяваше и у единствения представител на рода, у когото бе останал здрав разум), Виктор се приближи към опозорения шишко и го погледна отвисоко:
- Хора като мен имат достатъчно достойнство, че да не се занимават с дребно джебчийство на незначителни предмети като тази дрънкулка! Дръж! - И му я захвърли още малко в лицето. "Разбойникът" грабна "съкровището си", изгрухтя, обърна се, сграбчи треперещата си като лист измършавяла съпруга, и тръгна да бяга наобратно.
Тогава шумната тълпа сеирджии, които се бяха насъбрали, изказа гласно горчивото си разочарование, и бавно се разотиде...
В този миг Виктор усети как някой го хваща за рамото.

Когато се обърна, младежът видя доста странен мъж, който приличаше на изваден от тесте карти. Нахлупил голям бял цилиндър с нашарени по цялата повърхност черни и червени пики, с издължени, високо вдигнати вежди, и високопарна физиономия като на кралски съветник, той сложи ръка на уста, изкашля се и проговори. Гласът му се оказа висок, малко женски, с френско "р" и от време на време заекващ.
- Г-г-осподине, вие наистина ли сте толкова наивен да смятате, ч-че този ключ може да прринадлежи на так-кава ниска пррослойка като тез-зи двама мошен-ници.. - той направи драматична пауза, след което продължи - Аз, барон Дефектус фон Префърцон, настоявам в-веднага да п-поправите грешката с-си...
В отговор Виктор му хвърли такъв поглед, който би отровил и сярна киселина. Усетил накъде отиват работите, прескъпият лорд промени малко тона си, но не достатъчно рязко, че да изчезне пренебрежителното му надменно излъчване.
- Д-да рречем, че ако м-ми го въррнете... П-понеже аз не мога да ц-цапам скъпата леопаррдова кожа - той разпери пръстите си като някоя пианистка, за да им покаже безценните си ръкавици - В-възлагам именно на в-ас тази задача. Ако ми върнете ключа цял... - в очите му проблесна някаква налудничава въодушевеност - Ще ви напрравя малък.... подаррък.
Тогава той бръкна в джоба си и извади оттам завързана кесия, на която присветваше в различни неонови цветове един въпросителен знак. От мъничкото процепче, което оставаше дори след здравото затягане на връзките на торбичката, се процеждаше синкава струйка дим.
Виктор го премери с поглед от глава до пети. Не знаеше дали типът му вдъхва доверие, или не. Изобщо беше изключително необичаен. Откъде се беше взел?? Никак не изглеждаше истински. Барон ли? Друг път! Що за дявол беше... какви ли не изчадия се криеха по тези покварени места...
Тогава младежът го предизвика:
- А аз откъде да знам, че ключът принадлежи на теб? Докажи ми!
"Баронът" се ухили дяволито, след което бръкна в джоба си и изкара оттам.. бастун?? От едно не повече от десет сантиметрово пликче... За бога! Той го хвърли във въздуха театрално, хвана го и го протегна към Вики с твърде изнежен за един мъж маниер. И действително, Виктор видя на дръжката инкрустирани същите мотиви, както на ключа.
- И все пак, на мен от какъв зор ми е да се забърквам с твоите проблеми? - продължи да се дразни Виктор - Много ми пука за тъпите ти ръкавици!
- Но, о, Вики, моля те ...! - изведнъж се обади мълчащата си досега Таня. Това стресна къдрокоско. Когато се обърна към нея, видя в очите й изписани безкрайно вълнение, романтика и мечтателност. Какви ли не приключения рисуваше красивото й въображение....
- Добре... - въздъхна Виктор схизходително. Не можеше да й откаже, очевидно бе много важно за нея. Само дето този тип хич не му се нравеше и нещо му нашепваше, че е по-добре "подаръкът" да си остане здраво опакован..

И реално, нейното въображение се бе върнало към първите представи за приключения и съкровища. Само където сега, съкровището се бе трансформирало в кожената кесия и бе пред тях, но трябваше да си го заслужат.
-Ето, виждате ли? Госпожицата има нюх на прррриключенец.
Баронът се приближи до Таня, взе ръката й в своята и съвсем леко я целуна по онзи аристократичен маниер, към когото някои фамилии все още се придържаха.
-Ей, долу ръцете. - изръмжа Виктор и псевдо дворянинът се отдръпна.
-Пар...дон.
-И как да ги намерим сега тези лешояди?
Демонът обходи улицата с очи, които съвсем скоро светнаха и почна да пляска енергично с длани.
-Няма да е трудно. Виж! - посочи тя и двамата мъже проследиха показалеца й. -Оставили са такава явна диря от мазнина и мръсотия след себе си, че даже аз мога да я проследя.
Момичето хвана приятеля си за ръкава и почна да го влачи нататък, като почти не подскачаше от радост.
-Хайде, Вики. Хайде, хайде. Преди да сме ги изпуснали.
-Аз ще ви чак...аам тук. - обади се префърцуненият господин, със странният говор и още по-странното облекло.
Тенар го изгледа за последно в типичният му поглед, в който не се показваше абсолютно никакво доверие, а после се обърна към приятелката си. Тя като едно истинско кученце почна да "души" наоколо, опитвайки се да долови миризмата им, за по-голяма гаранция.
-Ето там! - посочи отново и хукна като кошута.
Некромансърът въздъхна и я проследи, докато красавицата го подканваше към нея. Спираше се само за малко, колкото да я настигне и пак хукваше. Беше едновременно сладка и странна в прищявката си.
-Свежа девойка. - отбеляза сам на себе си баронът докато ги изпращаше с поглед.
Той завъртя бастуна между пръстите си и се застопори на едно място. Не искаше да сяда никъде, за да не изцапа костюма си. Надяваше се само да не се налага да ги чака дълго.

/Бо, пиши как ги настигате в Обменното бюро. Те вече са вътре./

По обратния път Вики придържаше Таня, която, макар и почти да не бе засегната от случилото се поради демоничния си произход, все пак бе изтощила физически почти напълно. Младежът не знаеше какво да каже, къде да се дене. Затова по едно време бръкна в джоба си и в отчаян опит да помогне някак, извади парче обвит в златист целофан шоколад.
- Заповядай... ще ти върне малко силите.
Приятелката му само кимна уморено, мигна тежко с клепачите си и грабна сладкиша, който не бе способен да върне времето назад, но можеше поне да утоли до известна степен жаждата на тялото й.
Колко само го бе яд Виктор. Направо скърцаше със зъби, подметките му стържеха павета от улицата, свистящите му крака сечаха въздуха на парчета... Вината беше само негова! Ако не го бе обзело чувство на суета, сега нямаше да се стигне дотук.... Заради сантименталната глупост на някаква си безсойностна дрънкулка Таня бе дала част от душата си. Таня, която му бе най-скъпа от всичко на света, най-одухотвореното и прекрасно същество трябваше да жертва част от себе си в името на една тъпа монета, която на всичкото отгоре символизираше всичко онова на света, което той мразеше. А може би в крайна сметка не бе много по-различен от баща си, майка си и глупавата си сестра. Винаги им бе гледал високомерно, със самочувствието на човек, който е над низостите и тесногърдието на едни безчувствени снобари, но не беше ли се проявил тъкмо като такъв, не беше ли и той един типичен Тенарец, типичната пара под налягане? Срамът бе парещ, като пържещо се олио. Бузите му бяха сменили всички цветове на дъгата, още малко щеше да се превърне в дискотечна лампа.... Толкова му беше гузно, толкова си беше противен сам на себе си, вината тежеше на рамената му като земното кълбо на Атлас...
Но самообвиненията трябваше да останат за по-късно, защото най-сетне пред тях се показа чакащият ги барон, който си стоеше все така невъзмутим в средата на улицата, без да се интересува от хората, които се опитваха да минат, неотстъпващ място на никого, глух и сляп за света. Стърчеше си горделиво, префърцунено, помпозно, от време на време изтупващ несъществуващия прах от рамото си, с вирната към висините глава и затворени и в същото време гледащи отвисоко очи. С другата си ръка се бе подпрял на лъскавото бастунче, все едно бе твърде специален дори за земята под краката си и се налагаше нещо друго да го задържа прав върху нея...
- Донесохме ключа. - изтръгна го от уединението му Виктор със зле замаскирана дипломатичност.

Дефектус фон Префърцон, който за по-кратко и лесно ще наричам Барона, се обърна по посока на прииждащите. Още преди младежа да е заявил връщането на собствеността му, очите му блеснаха доволно. Той протегна ръка с широка усмивка и Тенар положи ключа в дланта му. Странно изглеждащият мъж я стисна и след това го прибра във вътрешния джоб на сакото си. Свали цилиндъра си и се поклони, като го постави пред торса си, а бастуна вирна високо нагоре.
-Благодаррря, ви деца. Напрр...авихте ме много щаст...лив.
Виктор изобщо не се интересуваше от благодарностите му, стиснал устни толкова близко една до друга, че се бяха превърнали като единствена, мълчеше и го наблюдаваше с неохота. Таня само се усмихваше благо, все пак щастлива, че им се отдаде възможност да се изявят като златотърсачи, макар непредвидимата ситуация, в която попаднаха. Но все пак няма археолог или иманяр в световната история, който да не се е сблъсквал с трудности.
-За да ви покажа, че бях искрр...ен....
Особняка извади кесията с избродираната питанка и я подаде на момичето.
-Ето...
Сърцето на демона затуптя от вълнение, когато кесията се озова в дланите й. От процепа се процеждаше все още синкавия дим и тя побърза да отвърже връвта и да види какво всъщност има вътре. А там се мъдреха може би близо тридесет-четиридесет малки камъчета със син отенък, които излъчваха дима. Двамата се загледаха в тях с недоумение.
-Какво е това? - попита некромансъра, обръщайки се към барона.
-Това са Флоррротипи.
-Флоро какво?
-Флоррротипи. Магически камъни. Ако хвъррр...лите един от тях на земята до вас, ще се вдигне висок пушек, а вие ще сте изч....езнали...
-Нещо като телепортация? - попита ентусиазирано Таня.
-Е, не съвсем. Но нещо под...обно. Ще се скриете от вррраг.
Наистина добър подарък. Може би си заслужаваше всичките усилия, особено за Виктор, който все още не умееше това така полезно умение, а и скоро нямаше да го научи.
-Е, скъпи мои. - поклони се повторно шапкаря, като захлупи цилиндъра на главата си. -О ррревоа.
И изчезна, изневиделица, точно както се и появи. Изгуби се толкова ненадейно в тълпата, че героите ни не можаха да го проследят с поглед. Останаха сами в нощта с пакета, издаващ син дим от себе си.