Стаята на Клео

Тя беше обширна, широка с голям прозорец. Притежаваше всичко необходимо. В единия край се разполагаше голямо легло, застлано с бежави чаршафи. На много от рафтовете бяха поставени свещи.

Жената я превеждаше през малкото коридори. От всякъде се чуваха шумотевици, но те не се спряха никъде, докато накрая не стигнаха до една затворена врата. Почука се, а от вътре се чу заглушено "Влез".
Блондинката отвори вратата широко и каза на Арадел да влезе. Тя самата изчезна във сенките на тъмнината.
Несигурно девойката престъпи в затъмнената стая. На една маса стоеше жена, чието лице не се виждаше, защото беше в гръб. Една единствена свещ огряваше страната й. Момичето не смееше да произнесе нито един ненужен стон, нито гък, нито един. Страха и трепета, които изпитваше можеха всеки момент да пръснат сърцето й. Това, което беше търсела цял живот сега беше на няколко крачки от нея и й се струваше, че ако помръдне илюзията ще се развали.
След няколко минутно мълчание жената остави една писалка, стана и бавно се обърна към нея. Тя се усмихна благо, макар и някак си далечно.
-Пораснала си. Станала си голяма красавица. Не съм и очаквала нещо друго от моя дъщеря.

Не ми се искаше да остаявям Шейн долу, но нямах друг избор.Малко ми стана неприятно, че така ме изложи, наистина освен на себе си и собствените си възможности, разчитах и на него да ми пази гърба.Но, честно казано никога не съм го виждала в атака, винаги е държал хората на разстояние от мен заради кръвожадния си вид, а не заради бойните си умения.А може би грешката бе моя, че не съм го научила, очаквах това да е заложено в гените му, но явно съм се бъркала.И все пак, очаквах един ден някаква по-адекватна реакция от негова стрна.

Със странната дама се качихме по една въжена стълба.Между живота на възрастните и този в детството ти няма почти никаква разлика, само където детските игри те карат да станеш по-корав за тези в реалния живот, учат те на стъпките , но ти сам си изработваш техниката и тактиката.Това ми хрумна заради въжената стълба, която ме прати назад в детството ми, но тази тук нямаше да ме отведе до група дечица, които чакат да си поиграм.В къщата беше сумрачно, по стените като бледи дяволи играеха сенките на свещите разположени по стените.Токчетата на жената пред мен отекваха глухо и отекваха в главата ми като стенен часовник отброяващ минутите до полунощ.

Имаше дост стай иззад които се чуваха различни шумове, разговори, блъскане, диви крясъци, но всички затихваха при звука на токчетата от минаващата жена.Не знаех каква роля заемаше тя тук, не ме и интересуваше.Оплитах се в паяжините на това място, сякаш се опитваха да оплетат и съзнанието ми.След малко стигнахме до една врата, тя я отвори и почти си ме натика вътре.Заковах се на мястото си като една от тези дъски под мен, само очите ми шареха.Но дори и те не се интересуваха от интериора наоколо, само от фигурата по средата седяща на онзи стол.

Свеща на масата и придаваше загадъчен вид, но въпреки допира на отразяващия се огън по кадифената й кожа, самата й личност лъхаше на някаква странна студенина.Нормално ли бе това?Беше ме страх да мръдна, да не би да направя някое по-рязко движение и сапунения мехур в който се намирах да се спукаи отново да се озова в началото на пътя.Тогава тя се изправи, бавно и величествено, показвайки всеки един детайл от себе си.Вгледах се в лицето й, беше толкова красива.Имах чувството, че се наблюдавам в огледало, само където при нея времето бе сложило благосклонния си отпечатък върху лицето й.Можеше да минем за сестри.
-Пораснала си. Станала си голяма красавица. Не съм и очаквала нещо друго от моя дъщеря.-каза...мама, някак си сухо.
Все още мълчах, явно глътнала си граматиката, просто я гледах, искаше ми се да протегна ръка и да я погаля, но ме беше страх, че ще я подплаша като сърна.Тогава прочистих гърлото си смело и й отвърнах:
-А ти....ти си си същата.-присъпих леко към нея, така че да мога да я вдишам.-Само...само ароматът ти е различен.-кратка пауза след което просто избухнах с онова което бях таяла в себе си всичките тези години.-А ти, ти просто си тръгна, без бележка, без вест...прекарах толкова години да те намеря, докато децата играеха на вън аз разучавах тези местности и пътя по който мога да стигна до тук, докато момичетата вече излизаха по барове, аз ходех на най-различни тъпи уроци, които евентуално да ме подготвят за идването ми тук, да ме направят по-добра...по-добра за теб.За да се гордееш.Направих това което се изискваше от теб-намерих те.А ти през всичките години си била тук, без да те грижа какво ми се случва.Заради теб зарязах имението, приятелите си и човека който ме обича...А ти какво си направила за мен?Явно изобщо не съм ти била нужна и сега ме караш да се чувствам като пълна глупачка, стояща тук и говореща ти за неща , които явно са доста далечни за теб.-наистина се бях ядосала, липсваше ми...но бе длъжна да ми даде обяснение.-Може би напразно бих целия този път през всичките тези години.-казах обръщайки се бавно към изхода, с желанието тя да ме спре и да ме прегърне типично по майченски и да ми покаже, че лутането си е струвало.

Арадел се обърна и тръгна към вратата разочарована, тъжна, усещаща сега най-много от всякога липсата на майчината милувка, на майчината подкрепа, за която бе бледняла цял един живот. Цели дълги деветнайсет години. Години изминати в самота, във въпроси "коя съм", "защо тя си тръгна".
Клео не промени осанката и изражението си по никакъв начин. Каменното й, все още запазено лице, изразяваше някаква празнина.
-Може би наистина трябва да си вървиш, тогава!
Девойката се спря в крачката си, парализирана от изненада. Не очакваше това. Очакваше прегръдка, радостни моменти, а получи какво? Жената тръгна към нея с бавни крачки. Когато я достигна положи ръката си на рамото й.
-Но ако го направиш никога няма да ме видиш повече. Права си, не оставих бележка, писмо, нищо. Няма как да върна времето назад, нито има смисъл да ти се извинявам сега, след толкова много време.
Тя въздъхна и в този момент може би за първи път от както я видя показа някаква малка част от себе си.
-Просто не принадлежах на онзи свят, в който ти си израснала. Родена съм тук, тук исках и да прекарам живота си. Има прекалено много неща, които ме дърпаха насам. Ако бях останала щях да съм нещастна. А не можех да те взема. Даже не знаех, че имаш от същата магия в себе си. По-добре щеше да ти е там. Но ти намери пътя си до тук нали? - усмихна се тя. -А сега вместо да се цупиш се обърни и прегърни майка си.

Бях готова да изляза през тази врата, тук и сега, както тя излезе от живота ми без да се обърне назад и да помисли какво оставя.Наговори ми доста оскърбителни работи, като за начало щеше да ме остави да си тръгна просто така.Но после свали малка част от маската, която това място се опитваше за перманентно да запечата на лицето й.Но аз знаех, че не е такава...надявах се да не е такава.Че единственото , което знаех за нея е , че е моя кръв.
-А сега вместо да се цупиш се обърни и прегърни майка си.-беше последното, което чух докато стоях с гръб.
Думите й подкосиха краката ми, думи които чаках цял живот...бях чувала от други майки към други деца, но чак сега научих значението им.Обърнах се бавно, погледнах я в очите, за момент се зачудих дали да не й приложа умението си, но реших да й се доверя, да не я "проверявам".Сгуших се в нея и сега разбрах какво е.Беше като онова чувство след дълго лутане да се прибереш уморен в къщи.Миризмата на уюта да те обгърне и да седнеш на любимата си мека мебел...единствената мека мебел , която ти носи истински комфорт...защото е твоя.Очите ми се насълзиха, но не исках да изпадам в мелодрами, усещах, че тя не е такъв човек.
-Нали не смяташ да ме криеш само за себе си...-отвърнах шеговите докато все още бях заровила глава в майчината гръд.-Или те е срам от дъщеря ти хахаха.-наистина , разговора ни дотук ми идваше много тежък , за това се опитах да разведря обстановката с тромавите си шеги.
Тя се подсмихна леко на една страна,все едно знаеше някаква много важна тайна,хвана ме за ръката и ме изведе извън стаята.Отново същия тъмен коридор и ме въведе в друга по-голяма стая...бих казала дори зала.Не можах да обхвана хората вътре с поглед, защото бяха разпръснати хаотично, а и пък имаше много тъмни ъгли до които светлината не достигаше.В тях светеха само нечии чифт очи, къде два...