Коридорите

Тесни, тъмни и къси, което е напълно нормално за една къща. По тях няма окачена нито една картина, нито една свещ, за да ги освети, нищо. Голи са като вътрешната страна на черупка.

На Матюс му трябваха неистови усилия да се предвижи максимално бързо през всички тези територии.А явно раздвижването на кръвта му накара и алкохола да започне да циркулира из тялото му отново.Сега като вече си бяхме в къщи не се бояхме да бъдем колкото си искаме шумни.Косата ми имаше естествен обем от бързото предвижване, имах синина на лявата скула, колената ми бяха разранени и имаше засъхнала кръв вонях все още, нищо, че се бях опитала да премахна миризмата...а сега към нея се беше прибавила и една нова...тази на онзи чернокос асасин.Парфюмът му от време на време гъделичкаше сетивата ми, като хем ме караше да се опианявам, хем ме изпълваше с ярост заради постъпката му на сутринта.А горкият ми приятел беше рошав, изпокъсан и в ужасно състояние.Двете парцалени кукли се погледнаха и веднага избухнахме в див смях:
-Ерик...прекарах си страхотно...а ти приличаш на клошар хахахаха.
-А ти все едно си се била с тигър или си правила секс с Годзила (митично същество) хахахаха...-довърши ме той.
И така се блъскахме по стените , а смехът ни огласяше цялата къща.

Гласовете им се разнасяха из цялата къща. Без да се замислят кой могат да събудят, на чия работа могат да попречат, двамата другари вървяха по коридора и се смееха на преживяването си. Радостни от това, че се бяха отървали, от това, че въпреки всичко се повеселиха и от това, че бяха видели един нов свят.
-Хахаха, ама онзи какво смешно име имаше само. Той.... - Ерик разправяше когато се спря в крачката си, а Арадел за малко да се блъсне в гърба му. Погледна напред и видя Лезандър, изправил се на прага им, с ръце скръстени пред гърдите му. Лицето му бе като буреносен облак - толкова твърдо, толкова осъдително. Без даже да се мръщи или муси можеше да накара всеки да се почувства виновно. Като баща, от когото всичките деца се страхуват да не злепоставят, обидят или разочароват.
-Воните на бъчва. - отсече студено той.
-Ние малко бяхме.... - почна Ерик, но погледа на белокосия се спря на Арадел и прониза душата й. -Ти трябваше да си на тренировка.
Тя преглътна и понечи да отвори уста.
-Чаках те цяла сутрин.
-Аз....
-Ти....не дойде. Може ли да си по-безотговорна?
-Чакай малко. Тя не е виновна. Тя....
Д'Арвил изобщо не слушаше колегата си, все още не сваляше виолетовите си очи от момичето.
-Отивай да се изкъпеш и преоблечеш. Няма да обучавам пияница. След половин час да си на ливадата.
-Но аз....
-Отивай! - повиши тон той, който накара девойката да потръпне и да му се подчини иска или не. Тръгна с наведена глава, като го подмина засрамено и се насочи към стаята си. Той я изгледа с крайчеца на окото си без да помръдне дори за миг. Чак когато мъжете останаха сами, Лезандър свали ръцете си и тръгна към Ерик.
-Луд ли си да я изкарваш извън територията? От километри смърдите на пясък.
-Просто искахме да пийнем нещо.
-На това ли му викаш нещо? - посочи дрехите и раните му.
-Имаше непредвидени обстоятелства.
-Не ме интересуват обстоятелствата ти. Проявил си детинство. Ти си висш член на организацията, дръж се като такъв.
Матюс се ядоса и почна да контрира.
-Какъв ти е проблема по-точно?
-Проблема ми е, че вместо да се мъчи да става по-силна, се чуди как да си прекара добре. Не мисли, не разсъждава. Дай й купон и нищо друго.
-Тя е човек. Има нужда да се отпусне.
-Ти много взе да я защитаваш. Големи дружки станахте за три дена.
Ерик се отдръпна. Най-накрая разбра какво ставаше. Той се усмихна нагло и сложи ръце на кръста си.
-Ето какво било. Ти се дразниш.
Лезандър се сепна и за миг замълча.
-Говориш глупости.
-Нима?
Чернокосият маг тръгна към "побратима" си и му се навири в лицето.
-Ревнуваш, Графе. Признай си. Иска ти се и ти да беше дошъл с нас, нали?
Мъжът се дръпна на няколко крачки и се намръщи.
-Напълно си полудял. Да ревнувам Нея, от Теб.
-Хахаха, не си толкова добър актьор, приятелю. Можеш да създаваш илюзии, но някои от тях не могат да прикриват истината.
Белокосият стисна юмруци, готов всеки момент да ги стовари върху лицето на Матюс, но се сдържа. Тръгна в противоположната му посока без да каже нищо. Останал сам, Ерик се насочи самодоволно към собствената си стая. Имаше нужда от освежаване.

Вървях по тъмния коридор и си мислех как сега ще си отворя широко прозореца, ще седна на него, а Шейн ще легне в скута ми, ще запаля цигара и ще гледам звездите.Наистина имах нужда да остана малко сама, да се отдам на себе си, да помисля.Тигъра ме следваше по петите, като весело подскачаше:
-Знаеш ли, Шейн...мисля, че има светлина в тунела...все пак видя ли как ме целуна?Или си въобразявам...по-вероятно е второ....-и в този момент млъкнах защото стаята на Лезандър, която ми бе по път бе широко отворена.
Пред нея стоеше нейния обитател и...Силвия.Рошава и с блажено задоволена физиономия, а Лезандър по хавлия с мрачния си поглед.Не бях глупава, нито пък толкова наивна за да си помисля, че просто са играли сентасе или са викали дама Пика.Нещо прободе стомаха ми и за миг ми се прииска да повърна.Пригади ми се от мисълта и от гледката, която потвърждаваше това което си мислех.Минах през тях, погледнах Силвия с празен поглед, а на Д'Арвил хвърлих един от онези погледи изразяваше упрек, задаващи въпроси и привидно разочарование.Съвсем недоловимо поклатих глава, така че само той да забележи.Лезо извърна глава към пода за да избегне погледа ми..забързах крачка и стигнах до стаята си от където се чу една глухо трясване.

На коридорите цареше обичайния сумрак.Крачех бавно и неуверено но постепенно с всяка крачка придобивах смелост и забързвах хода си.Беше ме страх, съмнявах се, вълнувах се...абе някакви полюсни настроения ме бяха обзели, но при това какво се канех да извърша си беше напълно нормално.Молех се само в общата зала да няма никой или поне ако има някой то те да са заети с нещо и да не станат свидетели на щуротията ми.Но все пак любовта не е щуротия, а просто кучка с изкривено чувство за хумор.
Тъкмо приближавах вратата, когато тя се отвори и от нея излезе точно този, който ми трябваше.Явно бе тръгнах към стаята за да ни провери да не би некромансърката да стои вече над безжизненото ми тяло, клатейки се напред-назад.Както и да е, когато ме видя отвори уста:
-Арадел, накъде си тръг...-не успя да довърши изречението си, защото вече бях до него и обгърнах с една ръка тила му, а другата положих на меката кожа на бузата му.
Малко преди да докосна устните му с моите го погледнах право в очите, но от страх всеки момент да ме отблъсне..просто го целунах.Целунах го така сякаш му казвах хиляди слова, така че да усети пожара в мен.След което се отдръпнах и го погледнах стреснато, минутка на мълчание от устата ми се отрони едно дрезгаво "Извинявай".Мислех да се обърна и да се втурна към стаята, но краката ми бяха като бетонирани, затова не помръднах от мястото си.Пулсът ми се участи , а дланите ми започнаха да се потят.Край!Сега щеше да ме изяде с парцалите...тъй като тялото ми трепереше и бях толкова скована, че не можех да помръдна, просто наведох глава като дете, което е направило беля.

Вървяхме мълчаливо по коридорите, аз бях все още бясна и не исках да натоварвам никого с настроението си.Пък и бях ядосана на Арманд, дали с право или не, не ме интересуваше.Може би когато си говорихме по-рано трябваше да го предупредя за тази кучка, но бе късно вече.Отново си навлякох гнева на лидерите, а тях не ги интересуваше кой бе виновен и кой не:
-Стаята ми е надолу по коридора, последната.Утре ще говорим.-казах твърдо.
Разбирайки известната си вина той тръгна мълчаливо по коридора:
-Лека нощ!-каза той когато бе с гръб към нас.
Отворих вратата на стаята на Лезандър и влязохме вътре:
-Е, давай...виновна съм, но ми писна да си трая и да и гледам своеволията.

Още на излизането си от стаята, Дрейк завари малката русокоска в края на коридора. Тя се бе свлякла на земята и свита на кълбо ридаеше тихо. Той се приближи до нея и открехна следващата врата стояща до тях, за да може в малкият и тъмен коридор да влезе поне мъничко светлина. Приклекна до момичето и я прегърна леко към себе си.
Дрехите и в този момент бяха сухи, което бе доказателство че Арадел поне бе успяла да се преоблече, преди да се срине отново на земята.
- Спокойно, ще я намерим. Няма да се откажа, докато тя не се върне.
- Но, искам да помогна....
- Знам, Ари. Всички искаме да помогнем - започна гладиатора, като този път тона му беше благ - Но по-добре за теб, ще бъде ако стоиш настрана. Не искам да ти се случи нещо за което после да съжалявам. А пък...замисли се. Ако тя е успяла да избяга и е добре, при кой ще дойде първо? При мен ли? Повярвай ми, не! Ако наистина тя има една възможност да се измъкне, първо ще потърси теб. Най-вече защото, другите няма да очакват това. Ще я търсят покрай моят дом, покрай работата ми, но никога няма да се сетят да я потърсят тук. Аз едвам намерих мястото, камо ли някой от братята или Боунс да се натъкнат на следите ти. За това, по-добре стой тук и я чакай. Така ще е най-добре и за двете ви. Аз мога да ти обещая, че успея ли да я намеря, първо ще дойдем при теб.
- Наистина ли? - изхлпа русокоската.
Дрейк се наведе, целуна я по челото и я прегърна още по-силно.
- Наистина...обещавам ти го.
Двамата останаха така няколко минути сгушени един в друг. Арадел хлипаше тихо в обятията на гладиатора, а той на свой ред не успя да се сдържи и също се разплака. Плачът му обаче беше тих и смирен. Дори Арадел не разбра кога сълзите започнаха да се стичат по лицето му.
Няколко минути по-късно, когато и двамата се поуспокоиха се изправиха от земята. Дрейк прегърна момичето за последно и се сбогува с нея. После пое по предначертания си път, обратно към Найтмер.


/// Ариии, свободно РП :) Аз съм до тук, после поема Поли :)

Беше много трудно, да седя и да гледам как той си отива, а аз оставам между стените на тази къща и неведението обзема ежедневието ми.А как само ми се искаше да стана, дори без багаж да изляза от тази врата и да тръгна да я търся, но той бе прав.Имаше възможност тя сама да ме намери и да дойде при мен, а в такъв случай аз трябваше да я чакам.Бях толкова изцедена, празна и тъжна, много, много тъжна.
Цялото ми лице пареше и ме втрисаше.Да не би да се разболявах?!Не помня от кога не съм боледувала, като спомен изникна само моментът в който майка ми си тръгна от нас.Не помня точно какво ми беше , но само знам, че бях зле.После стана така и брат ми пак стана така....и сега когато Дориан я нямаше щеше вероятно да се случи отново.Мускулите ме боляха, в гърдите усещах тежест, все едно имаше катран в тях.
Толкова ли бързо се разрастваше една болест?Не бяха минали и два часа и ето...Замъкнах се отново към стаята си, а главата ми се маеше, смятах да прекарам неопределено време там...нямах желание за нищо.Абсолютно нищо..
По коридора можех да чуя Ерик и Лезо как си говорят:
-Трябва да е наглеждаме.Знаеш е, може да и щукне нещо в главата и като нищо да изхвърчи да я търси...-каза белокосия.
-Прав си...но все пак не е затворник.Трябва да и окажем и морална подкрепа, това е тежък момент за нея.
-Знам.-отвърна кратко графът.
Когато влязох разговора им замря и ме проследиха с поглед.Без да казвам каквото и да е се придвижих до леглото и се тупнах на него като парцалена кукла.Двамата застанаха над мен, като Д'Арвил седна на него:
-Искаш ли да правим нещо?Може да направим нещо по стаята ти..по-голям гардероб?-започна той в опит да ме разведри.
-Не искам..-отвърнах кратко.
-Или може да направим голяма шоколадова торта и да се натъпчем едно хубаво.-предложи след него Ерик.
-Не...-казах тихо.
-Хайде, може да ти помогнем да си ушиеш сама нова рокля.Знаем, че обичаш.-поде пак белокосия.
-Зле ми е...не искам.-бе последното, което казах и се завих с одеялото.
По челото ми бяха избили капки пот....исках просто да не правя нищо..

Двамата приятели се гледаха и се чудеха какво да направят, за да й повдигнат настроението. Явно не само настроението й бе влошено, но и здравето. Нима толкова лесно човек може да се разболее? Може би. Щом душата му страда, това се отразява и на тялото. Здрав дух, здраво тяло, казват по-старите, а в случая духът й бе всичко друго, но не и здрав.
-Имаме ли някакви лекарства в къщата?
-Не. За какво са ни?
-Тогава?
Лезандър се зачуди за миг и стана от леглото.
-Ще отида да й направя бульон. Ако я втриса, той ще й помогне.
Мъжът напусна стаята и се отправи към кухнята. Сърцето на Ерик се късаше да я гледа така, още повече като знаеше, че няма какво да направи. Чернокоия използва момента, че са сами и легна до нея, като се сгуши в тялото й, овивайки я с ръце. Сълзите й падаха по румените бузи, а челото й гореше. Ерик почна да милва страните й с длан, опитвайки се да я успокои.
-Всичко ще е наред. Знаеш нали?
-Не...не знам.... - изхлипа момичето и зари още повече главата си в гърдите му.
Земният маг въздъхна тежко и я притисна. Защо никога нещата не можеха да са прости? Да са щастливи? Защо винаги трябваше да се случва нещо лошо, което ще нарани някой? Не беше честно. Още по-малко искаше Арадел да страда, да се разкъсва вътрешно. Но нямаше как. Разбираше я. Би бил в същото състояние, ако подобно нещо се случи с Лезандър.
-Не знам какво да ти кажа. Не мога да обещая, че е добре. Но знам, че ще сме тук и ще я чакаме.
-Мхм.....
Красавецът долепи устни до челото й, сякаш искаше да изцеди всичката температура, която има. За жалост силите им не можеха да лекуват болести, единствено рани. Иначе до сега отдавна да е изсмукал отровата на отчаянието от организма й.
-Ари кажи ми нещо. Каквото и да е. Не мълчи, моля те.
Искаше да чува гласът й, за да е сигурен, че все още се държи, макар и бегло.

Когато Арадел предложи да донесе сметана, мъжът не се поколеба нито за миг. Бързо изхвърча от леглото, колкото му позволяваше пиянството и с тихи, и криволичещи стъпки, досущ като крадец, се промъкваше по коридора. В тъмнината не различаваше почти нищо, но смяташе, че не е необходимо, тъй като познава къщата като петте си пръста.
-Ауч.... - почти извика Ерик, прехапвайки устни, когато ритна една дървена колона.
Явно не познаваше къщата толкова добре, колкото си мислеше. И тъкмо почна пак да стъпва нормално, нещо се изпречи на пътя му и красавецът красавецът се препъна толкова рязко, че тупна на земята по лице, а в ходилата му мърдаше нещо голямо и косместо. Чернокосия се повдигна на лакти и извърна глава назад. В следващата секунда го лъхна топла струйка с аромат на месо и немити зъби.  Дъхът веднага бе последван от злобно ръмжене и попийналият мъж най-накрая разбра каква е работата и кой се намира пред него. 
-Шейн.
-Ррррр....
-Хе-хе, Шейни, момче. Аз съм чичо ти Ерик.
Но изпаренията, които излизаха от устата на земния маг също не бяха много приятни, особено за едно животно, и мирисът на спирт се заби като стрела в носа на звяра. Той се дръпна като попарен и още по-нахъсано заръмжа. Хубавецът заотстъпва назад лазейки, като не спираше да му говори гальовно и умалително. За жалост, подобен вид умилкване не минаваше при голямата котка и тя стремглаво съкращаваше разстоянието, което ги делеше, като заплашително оголваше резци.
-Стига бе, Шейни. Ти ме познаваш. Обичаш ме....нали....?
Не, тигърът не спираше своя ход, все едно пред него бе най-върлия му враг, а самия враг сега много наподобяваше гъсеница, с гърчещо, плъзгащо се назад тяло. Матюс разбра, че с мили думи няма да се измъкне, затова реши, че е време смело, достойно и мъжествено ад се оттегли. С други думи - да си плюе на петите. Усетил скорошното нападение, той се набра на длани и отскочи точно миг преди Шейн да му гризне главата. Веднъж изправен, Ерик буквално изхвърча в кухнята. Затършува из шкафовете, извади заветната сметана, а после отиде до хладилното отделение, от където взе една голяма, сочна пържола.
Отново на коридора, нашия редник бе оборудван със снаряд и готов за битка. В едната си ръка държеше флакона, а в другата мръвката. Повдигна я във въздуха и почна да я клати, така че тигъра да усети аромата на кръв.
-Хайде, Шейн, хайде момче. - поде иронично мъжът. -Хайде, глупаво животно.
Звярът престъпваше ту наляво, ту надясно, според зависи на къде се люлееше месото. 
-Дръж! - извика силно магът и хвърли пържолата странично.
Шейн хукна след нея, а той не изчака много. Веднъж щом теренът бе изчистен, скоростно пробяга няколкото метра до стаята си. Отвори вратата, тръшна я зад себе си и облегна гръб на нея, като изпуфтя и избърса чело. След това се ухили и достолепно вдигна флакона нагоре.
-Хахаххааааа.....победата е моя....Ари, донесох я. Ари? Ари...?
В същото време блондинката най-спокойно си спеше, като дори леко похъркваше от алкохола. А Матюс направо се почувства като зашлевен с мокър парцал. Ченето му направо падна. За какво се труди толкова? За кой хуй мина през разярен звяр? За нейния! А тя да вземе, че да ми спи. Мъжът кипна. Очите му проблеснаха в тъмнината, а пентаграмът на дланта му засия. Ерик отиде до леглото, като по пътя махна капачката на сметаната, която падна нейде на пода. Стигнал до "Спящата красавица", раздруса флакона и изпръска цялото му съдържание върху лицето й. А когато нямаше повече свободно място, същата участ сподели и корема й. Но това не бе края на наказанието. Заслужаваше много повече. Красавецът я вдигна на ръце и тя като бебе се намести.
-Оооо....колко сладко. - усмихна се лукаво чернокосия и я поведе в другата посока.
Отвори вратата, отиде до Шейн, който привършваше остатъците от котлета. Надвеси се над него, а тигъра повдигна глава и измърка въпросително.
-Сега си добър, а? Твърде късно!
В следващият момент, магът отпусна ръце и Картие се строполи право върху домашния си любимец. Събуди се и се огледа неразбиращо, а голямата котка мяукаше изпод нея. 
-Какво по....
-Искаш да спиш? Спи заедно с лудия си звяр. - отвърна й Ерик, обърна се и се прибра в стаята си, като врътна ключалката.
Просна се по гръб на леглото, изпъна се, кръстоса ръце зад тила си и въздъхна облекчено.
-Ааа....спокойствие.
-Какво му става? - попита въздуха Арадел.
Чак сега усети, че Шейн я лиже по лицето. Докосна се и видя бяла пяна, миришеща на захар. Близна малко и пак се вгледа в нея.
-Сметана?
Само тигърът продължаваше да я лице с грапавия си език, разрошвайки косата й.

Стоях по сутиен и долни гащи на пода, цялата оплескана в сметана, а голямата ми котка ближеше тялото ми с грапавия си език.Каква комична гледка, само, в първия момент се озъртах неориентирано с глава, докато преосмисля случващото се.Установих фактите, преразгледах ги още веднъж за всеки случай и тогава стигнах до заключението, че всъщност съм бясна.И то много бясна!
Няма право да ме гаври по този начин за нещо, което дори не съм го направила нарочно.Вярно, че понякога си пускахме приятелски шеги и си спретвахме номера от същия сорт, но точно в този момент, Ерик нямаше никакво право да се държи така и изобщо не разбирах защо е постъпил по този начин.Можеше поне да ми обясни и да ме събуди човешки..както и да е, няма да тормозя вас, а и съзнанието си с афектираното си мислене, смятах да го насоча в действия.
Потупах Шейн по главата и той измяука весело:
-Защо имам чувството, че ти имаш пръст в цялата тази история.И така да е, той няма право.
Изправих се и махнах останалата сметана от очите си, тялото ми лепкаше яко.
Запътих се към кухнята и грабнах една от червените кофи, които стояха под мивката, поставих я под чешмата и започнах да я пълня с вода.Зъб за зъб, око за око са казали хората , а в случая сметана за вода.
Налях я до горе и се понесох с тежка стъпка към стаята му.Натиснах бравата, но негодника я беше заключил.Кретен!Ще си плати!
Впуснах магията си в действие и за момент се изолирах от напиращите в мен чувства и се съсредоточих.Имаше един важен елемент и той бе, че вратата бе дървена, а аз можех вече да преминавам през дървени повърхности.Какъв късмет.Та, съсредоточих се и се опрях в нея, като усетих, че бавно започнах да потъвам през нея.А кофата нямаше проблем да премине, понеже бе част от мен.
Когато вече бях в стаята, хубавеца се излежаваше необезпокояван на леглото с ръце зад главата.Не чаках и минута повече, приближих се и обърнах съдържанието на кофата върху него.
Малко преди да усети присъствието ми се чу едно кратко:
-Ма..как..
Не изчаках да видя крайния резултат, отключих си и си излязох като пич, като се насочих към банята, където смятах да махна цялата тази сметана.