Банята

Тя е обща за всички членове на братството и се намира на втория етаж на къщата. Голяма е, с две подделения. Първото е санитарен възел с мивка, голямо огледало и много етажерки, на които са подредени индивидуалните хигиенни принадлежности. Второто е и самата баня, която е също толкова широка. Помещение се разделя на три сектора с циментова преграда и по един душ. Нищо повече. Всичко това е напълно достатъчно обаче за живущите.

Струваше ми се, че денят е адски дълъг...тренировките, погребението...паякът.Исках да измия тези часове от тялото си затова се насочих към банята.Парата от топлта вода накара помещението да се замъгли в мека мъгла.Бях оставила Шейн да лудува в стаята ми, другите не се очаквше да се върнат в близкия половин час, така че мислих да го ударя на релакс и поне за това време да не ме "ебе" за нищо.Само аз и шумът от стичащата се вода по тялото ми...

И така. След кратко скалъпената реч, поради липса на спомени от срана на Арадел, тя реши да се върне и да се отдаде на заслужен отдих под струята на топлата вода. Капките наистина отмиваха негативните емоции поне малко и отпускаха мускулите. А след тази така странна тренировка, определено имаха нужда.
Арадел си мислеше, е е сама и беше права. Но не съвсем. В момента къщата бе необитована, но някой друг бродеше по коридорите й, като влизаше от стая в стая в търсене на нещо. В търсене на младата магьосница, която така волно и спокойно се къпеше.
Вратата на банята се открехна тихо, заглушена от удрящата се в пода вода и две жълти очи се взряха в голото тяло. Те гледаха хищно и заплашително. Съществото затихна и се приготви за своята атака. Скочи и се блъсна в краката на момието. Писък оглуши пространството. Арадел подскочи на пожар и почна да се оглежда за нападателя.
Малкият Шейн ударил я така игриво сега се мяташе като разярен между ходилата. Чак сега котеката му същност се бе обадила и изпратила онези импулси до мозъка, за непоносимостта към водата. Заради парата и крехката му възраст обаче не можеше да намери изхода и сега малкото тигъре бе мокро до костите, треперещо, търсещо спасение в новата си собственичка, която се чудеше да му се смее ли или да го напердаши, че я беше изплашил така.
Едно жално "мяу" се процеди през моцунката, подплатено от още много такива.

Не е много приятно когато си взимаш отпускащ душ нещо космато да ти се мотае из краката.Малкото коте случайно или не бе намерило пътя към банята и сега си блъскаше в стените дезориентиран, плачейки жално:
-Никой не те е карал на сила да влизаш тука.-казах му с мек тон аз и в този момент ми хрумна гениалната идея.
Взех слушалката от която излизаше топлата вода и я насочих към малкия звяр:
-Голямото лошо коте се стряхува от водата аа?-изкисках се , докато пръсках Шейн.
На слука намерил обаче пътят за на вън , той излезе, но за да отмъсти на злото ми деяние помъкна и хавлията която бе закачена на вратата.

Лезандър влезе бесен и захвърли кърпата си на пода. Отиде под един от секторите и пусна горещата вода. Преди минути беше зарязал Силвия някъде по коридора.
Как можа да ги види? Не трябваше да става така. Сега кой знае какво си мислеше и като я познаваше сигурно щеше да направи някоя глупост. Той сви юмрук и го стовари върху циментовата стена. Малка част от нея се пукна от натиска на удара. Мъжът наведе глава и остави водата да го измие от миризмата на водната магьосница. Надяваше се прищявката й да е задоволена напълно защото втори път нямаше да й предостави тази възможност. Но Арадел...Мислеше си за нея. Защо пък си мислеше за нея? И с нея не искаше да има нищо общо. Сам го каза - той й е просто учител. Но се дразнеше от факта, че ги видя заедно. Не искаше да страда. Не искаше да я наранява, само искаше....
Лезандър вдигна глава и я разтърси.
-Я се стегни бе, мухльо.
И почна да се къпе, като се стараеше да не вкарва разочарования образ на блондинката в главата си.

В банята се носеше онази характерна топла мъгла, която кара кожата ти да настръхне от влажния й допир.Шейн ме следваше по петите, изглежда целящ отново да ми спретне някой номер под душа:
-Аааа този път забрави!Нямам намерение отново да ме излагаш, като крадеш хавлията, малък джепчия.Ти ще ме чакаш отпред.-и затворих вратата на банята пред муцунката му.
Влязох все още ядосана като си мърморех под носа:
-Каква глупачка съм!Как можах да му се вържа на акъла?Да се влюбя в този кретен!Мъжете са идиоти!-нареждах аз като изведнъж не се подхлъзнах на една локва и паднах по дупе на мокрия под:
-Мамка му!!!Защо все на мен......-изпсувах аз и точно докато завършвах изричението си когато от съседната кабина се чу течаща вода.
Застинах на място...предполагах, че съм сама...дали пък духът на дама Пика не бе тук?Вдигнах задника си от земята и застанах в бойна позиция, като леко се взирах в мъглата:
-Кой е там?

Лезандър чу лекото тупване и ругатнята последвала от него и веднага позна гласа й. Защо? Защо беше тук, точно сега? Това някакво наказание или изпитание ли е.
-Кой е там?
Той постави ръка на преградата, пое си въздух и отговори.
-Аз съм.
Не можеше да се прави, че го няма нали. Ако не друго, Арадел се славеше със своето любопитство и ако не се беше обадил, тя сама щеше да нахълта и да разбере.
А сега какво? Щеше да стисне устни, да се обърне и да си тръгне или щеше да сложи фасадата на "не ми пука" и да влезе в съседния сектор, за да се изкъпе? Още не можеше да разбере защо не искаше да вижда тъжните й очи. Не, знаеше, но тя не трябваше да разбира. Защото тази сутрин той я излъга, но го правеше заради нея. А дали трябваше? Дали наистина толкова я защитаваше или само си въобразяваше? Да, въобразяваше си. Не я защитаваше, не се страхуваше. Но съвестта му не му позволяваше даже да си позволи да я докосне по онзи начин. Защото те я излъгаха, а той не спираше да се бори с чувството за вина. Защото сега си мислеше, че го обича, но на два часа път имаше един друг човек, който наистина обичаше. Който й беше дал всичко и се държеше с нея, както заслужава. Нима можеше да я отнеме толкова жестоко от това?

-Аз съм.-отвърна той кратко, но достатъчно тембъра да разтърси душата ми.
Който твърди, че съдбата не съществува или трябва да е сляп или заблуден.Не стига, че съществуваше, но и явно имаше за хоби да играе на "Не се сърди човече" с горките хорица като нас.А ние злощастните пионки, трябва мълчаливо да преглъщаме резултата от всеки хвърлен зар.Добре...явно не бе случайно, че се засякохме в банята.Може би Великите знаци искаха да ми подскажат, че този път не трябва да го подминавам мълчаливо или да се правя, че не съществува.Рано или късно щяхме да се сблъскам и не можех вечно да бягам:
-Ол...ти ли...-отвърнах разочаровано, постоях така минутка и отидох от другата страна на преградата ,която разделяше двете кабини и се облегнах на нея.-Знаеш ли...чувала съм, че секса в банята е много разтърсващ, следващия път със Силвето може да пробвате и тук...-продължих ядно и стиснах юмруци като си представих гледката.-Не ми е за това, че се чукаш с някаква курва...боли ме, че сутринта ми напълни главата с куп глупости...Накара ме да мисля, че си от онзи тип, който не е способен да се обвърже...и точно заради това реших и да не натрапвам повече чувствата си, а ти и онази фуста през това време...ммм-стиснах устни защото прекалено много ме хвана яд.
Бях благодарна на преградата и на сумрака в банята, защото сега не можеше да види напиращите в очите ми сълзи.Има хора, които ще кажат, че драматизирам, че съм хиперчувствителна...но когато става въпрос за чувства, не бих могла да бъда хладнокръвна.Нали за това са все пак проклетите емоции...да им се отдаваш.Но не исках да му правя тази чест да разбира, че плача заради него.Оставих една единствена сълза да се претъркули и продължих с леко треперещ глас:
-Всъщност...аз съм виновна!Да!Ти не си ми никакъв и нямам право да ти държа сметка....съжалявам.-след последната дума сълзите просто запрепускаха по лицето ми като стадо антилопи.Опитах се да запуша устата си с хавлията за да преглуша всеки евентуален звук....а от другата страна се чуваше единствено само тежкото му дишане...

Мъжът от другата страна на преградата стисна очи, а зъбите прехапваха долната му устна. Всяка една нейна дума се опитваше да пробие през малките нишковидни пролуки на маската, с която беше обгърнал душата си. Някои от тях остави да се ударят и потекат като вода върху стъкло, но други се забиваха и намираха своя път до сърцевината на тялото и мозъка му. От целият този незнаен за Арадел процес се процеждаше само едно тежко дишане, а всъщност истината беше много по-различна.
Почна да си мисли защо в онази първа вечер реши да я заведе на водопада и защо я прекара с нея. Какво в това безволево, твърде емоционално момиче му направи впечатление, че да се намеси тогава в бара. Да спомни си. Тя бе тъй нежна, крехка, даже леко глупавичка, но гледаше света с широко отворени очи и съзираше магията във всичко. Кога престана да забелязва магията около себе си? Дали беше наскоро или преди години? Дали идването му в това братство и идеята за общи права измести целия смисъл на илюзиите му. Преди с тях радваше близките си. Караше малката му сестра да се смее като й показваше невиждани гледки и съкровени места. После властта падна и по време на прехода когато се обсъждаше кой да застане начело на града, на института, още преди Севентийл да заеме почетното място на гилдмайстор, а стария кмет предаваше кабинета си се вкараха новите реформи. Тези, които съставиха определен начин на живот и почна отричането на различието. Някои като Ив се приобщиха към новоизмислените правила, но други като него не можеха да го приемат. И тогава илюзиите загубиха своя чар, поне за него и се превърнаха в средство за сила и власт.
Но когато ги показа на Арадел в онази нощ тя гледаше с такъв захлас, с такава омайност, точно като сестра му едно време. И тогава разбра, че това момиче е специално по много по-различен начин. Не блестеше с огромна мощ, едва ли някога и щеше. Действаше под влиянието на емоциите, а не на разсъдъка и често не знаеше какво върши. Но беше от онези искрици, които ти дават надежда. Да, тя му беше дала надежда. Надежда, че хората не са толкова лоши. Даже и тези на челните места. Нямаше да спре мисията си, не. Пред очите му все още беше умиращата принцеса. Даже за миг не си помисли да спре атаката, но сълзите на онова чудновато момче, както и честите сълзи на жената от другата страна на стената. Такива неща го караха да вярва.
-Тя не значи нищо за мен. - каза изведнъж за изненада на Арадел той. -Това беше единствения начин да се отърва от нея. Не знам дали ми вярваш. Може би не заслужавам вяра, но ако се влюбя някога то би било в....
И тук той се спря. Какво само щеше да изрече! Бързо спря водата, уви кърпата си и тръгна към изхода бавно, заради образувалата се пара.
-Ще те оставя на спокойствие.

След кратката ми гневна реч последва мълчание...пукаше ли му изобщо, мислеше ли над това , което казах, кой го знаеше.Бях пуснала водата да тече леко и наполовина бях под душа, оставяйки да отмие цялото разочарование, което ми се бе събрало за днес.Хладката вода обливаше тялото ми като изпращаше успокоителни импулси дълбоко под кожата ми.Спрях водата , изцедих си косата, а отговор все още нямаше.Изведнъж тишината бе нарушена от гласа му:
-Тя не значи нищо за мен. - каза изведнъж той за моя изненада -Това беше единствения начин да се отърва от нея. Не знам дали ми вярваш. Може би не заслужавам вяра, но ако се влюбя някога то би било в....-не довърши той и остави многоточието да увисне в пространството:
-Да,да ,даа в Силвия...знам - продължих ядно, но нещо ми подсказваше, че не това е продължението. -Ще сте чудна двойка...любовта ви ще е самоунищожителна...Бони и Клайд.-бях толкова ядосана, че не разбирах какво всъщност ми бе казал той.
Просто секс?Това беше хубаво нали?Все пак опаковката не е толкова важна, важен е пълнежа, а той го пазеше за някой друг.Е, радвам се поне, че не е за онази мръхла.Но в този момент, осъзнах колко безпричинна бе злобата ми..трябваше да проявя разбиране, нищо че ревнувах ужасно много, но късно:
-Ще те оставя на спокойствие.-бяха последните му думи и го чух как се отдалечава.
В този момент нещо ми прещрака, грабнах хавлията и покрих набързо мокрото си тяло.Не можех да го оставя да си тръгне просто така, не исках...Затичах се със ситни стъпки и го хванах точно на изхода.Стиснах леко ръката му откъм лакътя и го обърнах към мен:
-Спри...моля те спри!-казах с нотка на отчаяние в гласа ми.-Понякога и аз съм егоистична кучка, не се замислих върху това, което каза...мислих за това само колко аз съм наранена...не помислих за теб.Разбирам те...или поне се опитвам.Но е нормална женска реакция...ревност.Знам...ще си го позволя да го кажа за втори път днес...Обичам те, но моля те не спекулирай с чувствата ми....И преди всичко...вярвам ти...За бога ВЯРВАМ ТИ!А, това е много по-важно от обичта...-продължавах да го държа за ръката и го гледах в очите.Сигурно приличах на онези кутрета, стоящи под дъжда с влажен поглед, но не ми пукаше...Обичах мъжа пред мен и в този момент се примирих с този факт...-Просто те обичам и...и съжалявам...-прошепнах през сълзи.-Чувствам се толкова уязвима и самотна като го изричам...проклета да съм...

Той я гледаше безмълвно и внимателно слушаше думите й. Не само ги слушаше, чуваше ги, всяка една, ясно, кристално ясно. Колкото и префърцунена и егоистична, както сама каза, да бе понякога, в нея нямаше скрити помисли. Всичко беше истинско, а той уважаваше това й качество. Освен това го обичаше. Може би запленено и заслепена като някоя принцеса от приказките. Той бе далеч от поредния принц и все пак от кога не бе чувал нещо такова? Да, много жени му се бяха обяснявали в любов, други като Силвия го искаха с цената на всичко заради тялото му. Но нейното беше искрено. Но какво щеше да стане когато си възвърне спомените? Щеше ли да го обича пак така или щеше да изтича при онзи с дългата коса и да потърси закрила в неговата прегръдка. Твърде неясни въпроси.
Но очите й. Тези блестящи, стъклено сиви очи.
Лезандър отскубна ръката си и вплете пръстите си в косата й, като я погали по дължината й. После я положи на бузата й и вдигна леко брадичката. Приближи устни до клепачите й и нежно ги целуна, едно по едно.
-Благодаря ти.
Този път целувката не беше по устните, но не беше и насилствена като по-рано тази вечер. В тази милувка се криеше нещо дълбоко, макар и обикновено на външен вид.
-Спи спокойно, Арадел Картие.
Пусна я и излезе от банята. Натовари я достатъчно днес, не искаше да продължава да я разиграва, както се изрази в гнева си. Не искаше да я разиграва изобщо. Единственият човек, с който си играеше Д'Арвил беше самият той.

Стоях и го гледах задъхана от истините които изреках току що.Очаквах реакцията му...може би един от онези проницателни погледи, които карат всички казано от теб да звучи безмислено.Но не...той премести нежно ръката ми и прокара пръсти през мократа ми коса, така продължи по бузата ми докато не стигна до брадичката, повдигна я, наведе се и нежно целуна клепачите ми един по един.Беше като благословия...красиво, нежно, непринудено:
-Благодаря ти....-Спи спокойно, Арадел Картие.-бе последното, което каза, след, което се обърна и продължи.
-Сладки сънища Лезандър Д'Арвил!-казах аз иззад гърба му и се усмихнах леко, след което и аз се насочих към стаята ми.Имах чувството, че ходя една педя над земята, а тази вечер щях да спя в облаците.