Кухнята

Тя беше сравнително малка и се намираше в непосредственост до общата зала, където всички вечеряха.
Самата кухня беше оборудвана с голяма дървена маса, кухненски плот, многобройни шкафове, пълни с продукти и подправки както и хладилно отделение, восоко два метра, широко три, където се складираха зеленчуци и плодове, както и месото. Провизии никога не липсваха. Винаги се зареждаше навреме, а храната се приготвяше собственоръчно от членовете, като всеки ден се сменяха.

Със сетни мъки минах през стаята ми да се преоблека в една ефирна маслено-зелена туника.Нищо, че рамото ми бе наместено, все още ме болеше адски, а окото ми като пръстен на настроенията сменяше цвета си на всеки час.Сега от синьо бе преминало към лилаво.Опитах се да прекрия подутината с малко грим и се запътих към кухнята.Там Матюс ме чкаше с наредени продукти върху плота.Имаше абсолютно всичко за да се сготви каквото ти дойде на акъла:
-Хайде, майсторке...да се развихрим.Какъв е специалитета днес?-попита той с усмивка.
-Първо ми пусни музика, а след това...след това ще го измислим.-отговорих.
Той щракна с пръсти зазвуча мелодична музика някъде от пространството.Колко часа изобщо трябваше да стоя затворена тук за да сготвим на толкова много народ?Нямаше време за мислене, трябваше да се действа:
-Така, ти се заеми с правенето на лазанята...ако не знаеш нещо...допитвай се до мен.Аз започвам приготвянето на пълненото бон филе със зеленчуци на скара.Докато се пече ще врътнем едно Пиле Жулиен, а за десерт-бисквитена сладоледена торта.Вкусно, а?
-Само мога да се надявам лигите ми да не потекат в някое от ястията..-отвърна Ерик и ме замери с една престилка.
За бон филето ми трябваха два вида меса-свинско и телешко.Докато си приготвях необходимите продукти си танцувах с такт в музиката, а от време на време и си препявах.Смесих млякото със смляното месо и прибавих към получилата се смес хубаво маслено сирене, стафиди , накисната предварително във вода филия хляб, яйцата, чесъна, стария карамфил и останалите подправки.Омесих сместа и продупчих приготвеното в тавата сурово бон филе, дупките запълних със сместта и завързах с конец.Запържих до златисто лука и го сложих също в тавата , вече бе готово за печене.Не знам защо но докато се занимавах с цялата тази кулинарна бъркотия ми бе адски приятно.Чувствах се спокойна и уверена.
Ерил почти бе готов със своята лазаня, а аз привършвах тортата:
-Хммм..-въздъхнах.-Ерик, Ериик...дали ти ще си единствения мъж осмелил се да ме покани на вечеря под звездите?-попитах замечтано.-И аз като жена имам нужди.-отвърнах намусено като дете, но си личеше, че се шегувах.
-Не вярвам, че трябва да чакаш много...момиче с твоята външност не се отървава лесно..
-Да...затискай вратата, че не мога да спра ухажьорите си...-изхилих се аз.-Но да не ставаме банални...все пак ще бъда мъжко момиче вече, нали така?Грррр-изръмжах аз като Хелга.

Русокосият влезе в кухнята и да, точно както си и мислеше, колежката му вече беше наредила тава, купи и всевъзможни продукти. Тъй като не го очакваше, при влизането му малко се стресна.
-О, ти ли си? Уплаши ме.
-Да. Джей-Джей много обича да прави торти, той ще ти помогне.
Мъжът отиде до един долен шкаф, отвори го и извади от него два буркана с все още свежи горски плодове.
-Виж. Може да направим плодова торта. Давай на Джей да бърка, да меси. Всичко може той.
Арадел не харесваше кой знае колко въпросната персона, но сега бе щастлива и това замъгляваше преценката й, затова на драго сърце прие предложената й помощ.

Тъкмо бях настроила чакрите си на кулинарна вълна, когато вратата на кухнята се отвори с лек трясък и влезе онзи перко Джей-Джей.Ако бе някой най-обикновен ден бих го помолила да ме остави да се усамотя в кухнята, но понеже имах празник и настроението ми бе преповдигнато присъствието му даже леко ме зарадва:
-Виж. Може да направим плодова торта. Давай на Джей да бърка, да меси. Всичко може той.-каза той, като започна да вади изпод тезгяха буркани с полодове.
Замислих се върху идеята му, но ми се искаше тортата да е шоколадова, а какво би било по-вкусно от шоколад с плодове:
-Добра идея, партньоре.Ти започни да бъркаш блатовете, ако искаш и да приготвяш желатина за плодовете.Идеята ми е тортата да бъде шоколадова, ма от онези шоколадови торти, в които устата ти прелива от шоколад, разбираш ли?
Но русокоското вече се бе заел да бърка белтъците за блатовете, ако се загледах по-внимателно в движенията му можех да кажа, че излиза лек пушек от купата, заради бързината, с която бъркаше.Все едно бях с октопод в кухнята, а не с човек, ръцете му бяха толкова бързи, че докато правеше дадено движение, те ми се размазваха пред погледа.
Заех се с моята част от задачата, да разтопявам шоколад и паралелно с това да бъркам крем.За да стане по екзотична на вкус тортата прибавих към крема стърготини кокос.Всъщност главната причина бе, че също обожавах кокос, бих могла да го ям поръсен върху всичко, дори върху хляба ми.Докато работата вреше и кипеше в кухнята, си мислех какво друго бихме могли да направим за хапване.Нещо, което да не е толкова тежко за тази жега навън.И тогава реших да направим различни хапки и няколко вида салати.
Джей-Джей сложи блатовете да се пекат и застана мирно, като войник с прилепнали за тялото ръце:
-Джей-Джей чака заповед от рожденничката какво да прави.-каза той със смешен глас.
-Джей-Джей може да започне да прави малките сандвичи, а аз се заемам със салатите...
Още не бях довършила думите си и той вече мажеше франзелата с масло.Докато привършвах зелевата салата, хвърлих един поглед към работното място на младия мъж, а от там ме гледаха малките личица на различни видове горси животни като катерици, глиган, дори се бе опитал да направи и лицето на лъв, но по-скоро приличаше на миеща мечка.Разбира се, докато творяхме всички тези вкусотии се закачахме и смяхме, понякога дори се замервахме с храна.

Сандвичите наистина изглеждаха на професионално ниво. Кой да предположи, че шантавия блондин, говорещ за себе си в трето лице, притежава такъв скрит талант.
Арадел беше приятно изненадана и спокойно продължи със салатите. А те бяха три - зелева, млечна и с маруля и репички. Идеалните летни салати, които не натоварваха стомаха. Когато приключи видя, че Джей също довършва нещо.
-Какво е това?
-Сос за хапките ако някой иска. От майонеза, кисело мляко, чесън, соев сос и подправки. Опитай!
Момието си грабна мъничко с края на вилицата си и пробва творението му. Наистина беше много добро. Идеалната добавка към цялото меню.
Така час и нещо бяха изминали в готвене, весели разговори, кикот и закачки. Маговете бяха изцапани от брашно, шоколадови петна и засъхнала захар, но поне ухаеха добре.
-Джей предлага да се измием и да наредим масата.
-Ари е съгласна. - изсмя се девойката и двамата се запътиха към банята, а после всеки към стаята си, за да се пъхне в нова примяна.

Разтворих големият дървен шкаф и отвътре ме лъхна аромата на старо дърво примесен с този на кафе и билки.Явно вече и другите са си правили кафе, защото печката бе накладена и топла, което бе добре, защото нямаше да се налага да чакам много.Сложих джезвето със водата и зачаках.Бях заряла поглед някъде през прозореца и си мислих колко е спокойна къщата, когато всички са излезли по задачи.Сутринта миришеше на лупа, слънце, роса и...дим.Дим който бе доста близо, дим който идваше от ризата ми.Докато блеех през прозореца явно съм се приближила прекалено много до печката и сега краят на розата ми гореше.Първата ми реакция бе да изпищя на умряло, после по най-бързия начин я свалих , направо я разкъсах и я хвърлих в мивката, която бе под прозореца.Това обаче бе недообмислен ход, защото там се разгоря още повече поради голямото количество кислород влизащо от прозореца и така обхвана и пердетата:
-ПОЖААР!Пожааар!-крещях аз, докато наливах вода в една кофа, като закривах с една ръка лицето си.
След това я излях върху огъня, но не помогна особено:
Другите явно бяха в залата, защото чувах гласовете им:
-Неее, Ари, бъди по-креативна и измисли нещо друго.-обади се До.
-Но..аз..аз НЕ СЕ ШЕГУВАМ!-вече виках истерично докато изливах втората кофа.
Всичко в стаята бе задимено и димът излизаше и изпод процепа на вратата.Явно го бяха видели защото и тримата нахлуха при мен, но твърде късно, водата бе свършила своята работа и сега стоях посредата на кухнята по бельо и цялата в сажди:
-Нужно ли е да казвам нещо...-гледах със скръстени ръце.-Сега трябва да оправим тази бъркотия.И за да осъзнаете, колко е неправилно да се бъзикате с нещо такова, ще го направим без магия.Но първо смятам да пия кафе.

Дрейк се приближи до уплашената Арадел. Погледна през рамото и в мивката и видя дрехата която все още пушеше леко. А накрая, загря че в момента Арадел стоеше по бельо пред тях. Леко се засмя на комичната ситуация и се обърна към останалите :

- Лезо, да не би да използваш този номер с огъня и вечер под чаршафите?
Всички се засмяха в един глас.
- Спокойно бе - тупна я гладиатора по рамото - само една риза. Разбирам че не обичаш да ходиш гола но...
- Но пердетата... - прекъсна го притеснена.
- Майната им на пердетата. И без това никой не ги пере. Дрейк, До... хайде с мен.
Лезо ги поведе към стаята си отново, незнайно поради каква причина. Явно имаше някакъв план или нещо в което Арадел не бе включена.
А тя горката, се обърна назад поглеждайки в мивката. Наведе глава над овъглената си риза и леко плахо бръкна в мивката. Извади вече изгорелия парцал с два пръста и го повдигна пред лицето си.

- Уфф... - възкликна при вида на обгорялата дреха.
А зад гърба и, се чу женски глас :
- Май някой се е учил да готви, а?
Беше Силвия. Заядливият и тон се познаваше отдалече. Когато Арадел се обърна за да я скастри с някоя реплика, нещо я стъписа. А това бе странния външен вид на жената. Цялата и коса бе разчорлена, мръсна и посипана с прах. А на няколко места в косите си, Силвия дори имаше малки клонки с току що поникнали листа.
Момичето не знаеше да се смее ли или да продължи да и се подиграва по някакъв начин. Още преди да е реагирала на това което видя, белокосата жена се приближи непосредствено до нея почти допирайки устните си до нейните.

- Ти и малката ти приятелка трябва да внимавате. Играете си с огън който не можете да изгасите.
Колко високомерно!
Силвия дори не благоволи да чуе ответните думи на земният маг. Обърна се в обратна посока и се запъти право към коридора търсейки своята стая. А и никой не я винеше за реакцията и. Достатъчно зле и започна утрото че да се занимава с още една нескопосана лигла.

Каква сутрин, какви емоции само.Като оставим настрана мини пожара, който причиних сега и тъпата Силвия дойде отново да ми се заканва.За каква се мислеше тая?И кой по-точно я бе избрал за лидер?Според мен е грешно да слагаш някой на ръководна длъжност само защото е силен, явно едното компенсира другото...има сила, но й липсва акъл.А вида в който се появи..все едно е спала в обор със стадо овце, но защо имах чувството, че До е замесена в това.Както и да е.
Огледах наново стаята, не беше толкова зле, все пак можеше да изгори цялата къща.Отидох до прозореца и се пресегнах да махна обгорялото перде за да го хвърля.Стената около прозореца бе малко обгоряла и черното загрозяваше интериора, хрумна ми гениалната идея да го декорирам, за да превърна дефекта в ефект.Впуснах магията си в действие и стената около прозореца се покри с красиви бели лилии.Изтупах ръце за добре свършената работа и се запътих към стаята ми да се преоблека.

С Лезандър си взехме общ душ, като не правихме нищо особено под него, единствено формални ласки.Преоблякох се с една от ежедневните ми рокли и се запътих към кухнята за да си направя нещо за хапване.От целия този адреналин бях гладна като вълк и имах чувството, че ще погълна половината запаси от храна.
В помещението нямаше никой, което беше идеално.Обичах когато се развихрям в кулинарно отношение да няма никой покрай мен.А в случая щях да си правя тостери с топено сирене , бекон и специален чеснов сос и пържено яйце във всеки за цвят.
Започнах да приготвям продуктите, а любимите ми тигри, верни до смърт на храната стояха плътно до мен и с поглед си просеха по някое друго залче.Опържих яйцата, запържих и бекона, препекох хляба в печката и се заех да приготвям соса.Нарязах чесъна на ситно, разбърках майонеза и кисело мляко и всичко това го смесих като сложих моето тайно оръжие за по-добър вкус- кетчуп и соев сос.
След като бях готова ги сервирах на бар плота и се отдадох на питателен късен обяд.Но и без това имах още доста време до събранието и реших да си уплътня времето като приготвя още такива сандвичи за всички.
Тигрите също бяха доволни понеже намазаха доволно количество бекон, а приготовленията за останалите сандвичи ми отнеха някъде около час.Наредих ги в една красива голяма чиния и ги занесох в общата зала, като ги поставих на голямата маса.Заедно с тях си бях направила и кафе, седнах кротко на масата и зачаках малко по малко да се съберем.

Ноксия вървеше забързано към кухнята, като настроението и бавно се оправяше. Винаги бе приемала загубите доста навътре. Не обичаше да губи, но пък и кой ли нормален обичаше? Докато вървеше към кухнята си мислеше дали днес ще може да се справи с каквото и възложат. Чувстваше, че е напрегната, но как нямаше да е, като знаеше какво щеше да се случи, а на всичкото отгоре всички и бяха непознати. Не бе свикнала с тях и не знаеше дали ще успее да се сработи достатъчно добре, но нямаше избор. Въпреки това доста добре прикриваше тази своя тревожност. Надяваше се да е пристигнала в точния момент и да им бъде повече в помощ, отколкото пречка. Но всичко щеше да се изясни с течение на времето, колкото и да го мислеше в момента нямаше да успее да промени нищо. Съдбата не се водеше по мислите на другите, затова животът бе толкова интересен. Понякога тъжен, понякога щастлив, но винаги непредвидим.
Когато отвори вратата и влезе в кухнята видя там само доскорошния си опонент - Винс. Битката с него и се струваше доста полезна и интересна. Имаше какво да се научи от него, както и от всички тук, затова момичето трябваше да попива от тях колкото се може по-бързо и тази битка, макар и кратка бе поучителна и момичето се опита да вземе всичко полезно от нея. Нямаше достатъчно време да се учи сега, имаше чувството, че е дошла в неподходящия момент, за да им бъде от полза, затова смяташе да даде всичко от себе си, че и повече, да се раздаде до краен предел.
Когато се приближи до Ле Дубле му се усмихна и каза:
- Надявам се това да не е последния ни двубой..
Момичето определено искаше да се учи, а неговата бързина и ловкост бе допаднала на момичето и искаше да усвои тези неща именно от този, който ги владееше до безупречност. Провалите и дори смъртоносните атаки нямаше да я откажат, а тъкмо обратното - усилваха желанието и.

Сутрини като тази харесвам - тихи, някак спокойни в своята меланхолия. Лекият ръмящ дъждец, който едва докосва тревата и напоява изсъхналата почва, от която се издига бледа, стигаща едва до горната част на ходилото, пара. Пробойната на сивкавите слънчеви лъчи, сивкави заради копринената, почти незабележима мъгла. Липсата на каквато и да е птича песен, извисяваща настъпването на мъртвия сезон. Съвсем безупречно чувствителния студ, който аха-аха облизва тялото ти, колкото да покаже присъствието си, а после отминава като отдалечаваща се сянка. Носталгията на падащите листа, които се трупат за хралупи на таралежи и други животинки, приготвящи зимната си постеля. Отиващите си ята, крещящи за по-топло място. Пъплеща камина, чийто аромат на изгоряло дърво попива във всяка стая, всяка нишка. Есента дойде, но хората остават, или поне по-голямата част от тях. А заедно с тях и тази къща, така в нищото и в същото време, разположена до централния път. Колко стратегическо, открито и в същото време незабележимо място. Има нещо толкова кротко, толкова привлекателно и призрачно в цялата обстановка, по един мек начин, от онези, които са описани в поезията от великите автори. Свърши сезона на купони, море и разходки из планините. Дойде този на греяното вино, празничните пити, плетените, ароматни пуловери и лениви приказки около огъня, докато навън дъждът ти приглася.
Какво по-хубаво време за един засищащ обяд, който да даде сили на отмореното ти тяло и да го зареди с нова енергия?
-Надявам се това да не е последния ни двубой..
Констатацията й, не дойде изневиделица и мъжът се усмихна, докато отваряше и затваряше различни шкафове в търсене на продукти, определени или хванати напълно случайно, на произволен принцип. Като, че ли не знаеше точно какво прави, а и защо му бе? Все пак е мъж и то зает такъв и явно кулинарните способности не му се отдаваха. Ако зависеше от него, щеше да чукне две яйца в тигана или да си намаже филия с маргарин и сладко отгоре, но сега смяташе да се възползва подобаващо от младото момиче. След като я победи, поне да му приготви нещо по-така.
-Не се съмнявай, че няма да е последния. - продума Винс, докато изваждаше продуктите и ги нареждаше на масата пред нея.
-Можеш ли да готвиш?
-Ами...да...предполагам.
-Чудесно! Направи обяд!
Ноксиа се загледа в наредените хаотично продукти и леко казано се учуди. Всичко много хубаво, ама подбора беше малко странен. Лидерът й бе приготвил брашно, какао, няколко стръка пресен кромид, захар, бучка масло, ориз, кисело мляко, яйца и малък чувал с картофи.
-Ъ...някакви предпочитания?
-Аз ям всичко.
Добре, определено човек трябваше да се замисли, за да реши какво може да измайстори от цялата тази купчина. Предполагаше се, че Дракконис като жена все ще се справи, но понякога дори и най-изкусните майстори се затрудняват. Явно избора бе оставен на нея, както и приготвянето.
-Е, ако искаш ще помагам де. Какво се прави с това? - каза лидера като грабна пакета с брашното и почна да го върти нагоре-надолу, като дори изсипа малка част на земята.

Момичето се разсмя като видя, че Винс си няма и идея какво се прави в кухнята. Но пък защо ли му бе? Все пак той бе един от лидерите, при това много силен, както беше видяла Ноксия. А тя бе сигурна, че в двубоя им той дори не се стараеше. Със сигурност тук имаше хора, които са много по-добри в кухнята от него, а той отговаряше за съвсем други неща.
Момичето можеше да готви, колкото и да не и личеше на пръв поглед. В миналото винаги го бе правила, за да може когато семейството и се прибере от тежка задача просто да починат и да хапнат обилно. Наистина - в началото не и се получаваше и дядо и, и брат и трудно преглъщаха гозбите и, но след време започнаха да се получават. Бе самоука в това отношение, но пък нямаше спор, че след известно време започна да готви вкусно. Тя не готвеше за себе си - момичето можеше спокойно да кара на хляб и сол, не беше кой знае колко претенциозна - можеше да се храни с почти всичко, но не искаше да е така и със любимите и хора. След злощастния инцидент тя не беше готвила. Не смяташе, че има смисъл да готви само за себе си, пък и доста често се случваше да прекарва дните и нощите на улицата, където нямаше как да готви. Тя взе пакета с брашно от ръцете на Винс със леката усмивка, която лицето и доби, след като видя как го подмята.
- Определено с брашното не се борави така - добави момичето и го остави някъде по-настрани - може да седнеш на масата, за морална подкрепа.
Отвърна на доскорошния и опонент.
- Доообре -каза издишвайки момичето и сложи ръце на кръста си, като оглеждаше продуктите - какво може да се сътвори със тея неща?
Продуктите не бяха кой знае колко добре подбрани, но пък със всичко можеше да се измисли нещо вкусно. В умът и се навъртяха няколко идеи и след като изми ръцете си започна.
Режейки лука и като цяло мисълта да готвиш за някого я върна назад във времето, в онези дни, когато въпреки, че не искаше да се изявява като готвачка, а желаеше повече да тренира с катаните си го правеше с желание и любов. Сега определено не беше както преди, все пак бе отскоро тук и не се бе привързала към никой, освен към Джей, но това ме може би защото той се осмели да я изкара от дупката, в която бе затънала и да я доведе тук, умисляйки живота и.
Не след дълго, както се очакваше очите и се насълзиха и Ноксиа започна да подсмърча. Дали беше само заради лука или нещо и нещо друго я мъчеше никой не знаеше, но ако бе така, тогава това бе перфектния момент да се измъкне с извинение за сълзите си.
- Ах този лук - каза момичето, избърсвайки с опакото на ръката си сълзите си - никога не съм обичала да режа лук..
След известно време мотаене в кухнята момичето бе успяло да използва всичките продукти, за да премине кулинарното изпитание, а нещата бяха - ориз с картофи на фурна и за десерт кекс.
Ноксиа не изпитваше кой знае какъв глад, може би заради напрежението от мисълта за това какво следваше да се случи. Имаше чувството, че времето минаваше все по-бавно и по-бавно и това я изнервяше допълнително. В кухнята нямаше все още никой освен тя и Винс. Дали все още не бяха станали или просто имаха други задачи? Дали бяха изнервени колкото нея? Винс не и изглеждаше така, но това не означаваше, че не се чувства по този начин. Някои хора можеха умело да прикриват емоциите си, а Ноксиа се стараеше да постигне същото, но не винаги и се получаваше. Тя се обърна към Винс и с въпросителен поглед го попита:
- Изнервен ли си?

По време на цялото кулинарно шоу, лидерът не отделяше поглед от момичето или по-скоро от сръчните й ръце, които вземеха ли нещо, го превръщаха в още по-голямо нещо, достойно да се опита, за разлика от неговите, които по-скоро щяха да създадат поредния буламач. Бойните му инстинкти подсказваха, че явно наистина я бива и явно това определяше до някъде добрите й способности да борави с оръжие, макар и на аматьорско ниво. Очите му шареха от купа в купа, досущ като на любопитно дете, което учат как се прави любимият му сладкиш и въпреки, че сам знаеше, че няма да запомни нищо, това не му пречеше да наблюдава с интерес.
И тогава, когато всичко бе готово и мъжът предпочиташе да забие лице в кекса или да зарови пръсти в ароматните картофи, дойде и този така очакван или пък не, за него въпрос.
-Изнервен ли си?
Повдигайки поглед към нейния, видя, че е прекалено сериозна, но защо и сам не можеше да разбере.
-Изнервен? За какво?
-За довечера!
-Изнервен за довечера? - повтори неразбиращо Винс и чак сега му светна. Не, че беше забравил, но определено не се бе замислил. -Не, не бих казал.
-Но как е възможно?
-Защо, ти изнервена ли си?
Ноксиа не отговори, леко склонявайки глава, но този израз бе повече от достатъчен.
-Разбирам, разбирам, притеснена си. Това е нормално...предполагам...за човек като теб.
-Човек като мен?
-Новак! Мен такива неща не ме ловят. Те са като болест, от която съм имунизиран.
-Как го постигаш?
-Вярвам във възможностите си и не се страхувам от съдбата. Да речем, че знам, че ще оцелея.
-Как може да знаеш нещо такова?
-Просто знам! Хайде сега да ядем.
Мъжът плесна с ръце и хванал вилица и нож, тъкмо се канеше да си сложи в чинията от обяда, когато в кухнята влезнаха двама членове, все още непознати на гостенката. Толкова загубени един в друг, те така и не се появиха снощи, останали незабелязани, сега изкъпали се, спретнати, непоказващи никакви признаци на нощната си прелюдия, изглеждаха росни като китки. Дракконис не можа да не обърне внимание на жената, която блестеше с някаква странна хубост, смесица между първична жестокост и порцеланов предмет, изографисан от най-изкусен грънчар. Бялата кожа, русата, почти белееща коса, сините кичури мърдащи се като вълни, проницателните небесни очи и плътните, червисани устни. Беше досущ като кукла, с която сигурно всеки мъж би искал да си играе. Непознатия с нея не се отличаваше много от картинката. Същата коса, същата кожа, единствената разлика бе, че при него преобладаваше лилавото, което перфектно се сливаше с нейното синьо и заедно си пасваха в някаква еуфорична сплав. За Лезандър и Силвия срещата беше също толкова изненадваща, колкото за младата магьосница и погледите им автоматично се заковаха в тялото й.
-Охо, вие се появихте. Къде се бяхте изгубили бе, хаймани? - започна разговора закачливо и лежерно Винс, но изражението на колежката му така и не се смекчаваше.
-Бяхме заети. Коя е тя?
-А тя ли? Това е Ноксия Дракконис, нова е. Ще дойде с нас довечера.
-Моля!? - гласът на красавицата сякаш хвърли ледена струя върху нашата героиня, от която косъмчетата й настръхнаха. Всички тук бяха някак си странни и специални, но за малкото време, в което ги познаваше, тази жена й направи най-силно впечатление. Като ледена висулка, която не може да се отчупи.
-Джей я доведе. Сърди се на него, не на мен.
-Този глупак! Прегледа ли се на съвет?
-Да, и ти го изпусна. Вече е решено, остава с нас.
В този момент, очите на белокосата направо пламнаха. Въпреки, че бе майстор на водата, очните й ябълки така горяха, че можеха да изпепелят цял град. Този признак не беше добър знак и двамата мъже много добре знаеха какво ще последва. За чернокосата бе най-умно да си мълчи ако не иска да се опари.
-Вие луди ли сте бе. - изригна най-накрая хубавицата. -Нормални ли сте? Имате ли акъл? Как ще взимаме една напълно непозната с нас. Не стига, че вече си имаме един аматьор, ми още един. За какво? Само да ни се пречка?
-Е, Силве, девойчето не е без грам талант....
-Я млъкни! Ша ва еба и простаците.
-Хайде, успокой се. - опита се да се намеси Д'Арвил, поставяйки длан върху рамото й, но без успех.
-Да се успокоя? Как да се успокоя като съм заобиколена от идиоти? Един слаб член е достатъчен да се провалим/ Ще трябва да спасяваме задника на оная Рапундзел, а сега и тука на нимфата.
-Ам, аз...
Куклата се обърна толкова рязко към момичето, че сякаш с очи го зариваше десет метра под земята.
-Какво ти? Ще кажеш, че искаш да помогнеш? Колко самарянско от твоя страна. Вземи да пукнеш още сега по-добре, че да не те мислим.
С тези думи, жената се обърна и трясна вратата зад себе си. Графът нямаше какво повече да направи освен да я последва и да се опита да успокои страстите й. Останали отново сами, Винс поклати глава и почеса тилът си.
-Страхотно първо впечатление остава, нали?

/Миме, свободно РП./

Непознатата се изсипа като гръм от ясно небе и започна да критикува човек, който дори не познаваше. И имаше защо.
Всеки непознат, който бе новак тук и не беше толкова силен колкото тях би довел провала на тази мисия. Все пак хората тук трябваше да се бият, а не да се грижат за новодошлите и Ноксиа никак не се изненада от нейното поведение. Самата тя би реагирала по същия начин, ако не и по-остро при положение, че животите на близките и, и хората, които обичаше зависеха от това. Нямаше място за провал и това бе повече от ясно. Но при какви по-добри обстоятелства можеше човек да се докаже? По какъв начин можеше да покаже, че не би се изплашила и би рискувала живота си, за да спаси някой от тук, освен в битка? Тяхната цел допадна изключително много на момичето и тя щеше да е доволна дори да даде живота си за някой, който ще може да направи след това много повече, отколкото тя. Едва ли другите знаеха за това, а тя не не искаше да им говори за това, защото всеки можеше да говори. Обичаше да се доказва с действия. Това, което предстоеше и даваше шанс да затвърди мястото си тук или да умре за каузата. Не се боеше да умре. Страхуваше се някой друг да не умре заради нея.. отново, защитавайки я.
Ноксиа търпеливо, с безизразно лице изчака непознатата да свърши с изказванията си, за да вземе думата. Не чу нищо, което не очакваше да чуе. Ако и се бяха доверили насляпо това само щеше да я накара да се усъмни в тях. И точно когато си помисли, че имаше възможност да каже нещо, още в началото на изречението си бе прекъсната.
- Какво ти? Ще кажеш, че искаш да помогнеш? Колко самарянско от твоя страна. Вземи да пукнеш още сега по-добре, че да не те мислим.
Изрече красивата жена срещу нея. На Ноксиа не и бе дадено време за да реагира на думите на непознатата, колкото и да и се искаше. След като белокосата напусна гневно стаята момичето заби поглед в земята. Замисли се относно думите и. Реално погледнато момичето трябваше да е умряло още много отдавна, когато бе захвърлено от родителите си. Дори и след това, когато непознатите нападнаха къщата им. Какъв късмет просто...
"Искам да се боря.. с вас.." - каза си на ум Ноксиа, сякаш в отговор на красавицата. При въпросът на Винс момичето го погледна със цялата си сериозност в очите.
- Тя е права. - изрече новачката.
- Ммм? - Измънка неразбиращо Винс.
- Ами.. всичко, което каза бе вярно. Разбирам я, не я упреквам. И аз бих реагирала така, както и всеки, който му пука за близките си.
Момичето пое въздух затваряйки очите си и издиша тежко. След което отново впери онзи сериозен поглед в събеседникът си.
- Ако умирам не искам никой да ми се притичва на помощ, рискувайки собствения си живот. Това ще е голяма тактическа грешка. По-добре да умрат слабите, отколкото силните. Аз от своя страна ще дам всичко от себе си да не умре никой около мен, защото бъдещето зависи най-вече от вас.
С това си изказване момичето сякаш показваше, че не държеше много на собствения си живот. Но и от доста време не се бе чувствала важна за някой, така че това, което го каза го мислеше на сто процента. Нямаше да се отрече от думите си или да покаже обратното с действията си, когато моментът настъпеше.

Е, тази реакция бе изненада за Винс. Някой да каже, че Силвия е права си бе направо огромен обрат. Не, че в повечето случаи не бе, но острия й, невъздържан характер не им позволяваше да си го признаят. Просто не искаха да й правят кефа, иначе щеше да се надуе още повече. А тя бе жена, която знаеше как да използва всяка една част от себе си умело, хитро и изкусно и признанието й, само би я накарало да вземе нещата в свои ръце. Всички знаем, че това не бива да се случи, нали?
Както и да е. Тук става въпрос за възприятията на едно младо момиче, до преди малко дете, което не спираше да повтаря и да се убеждава в готовността си за саможертва. Не, че не беше искрена, личеше си от километри, някои хора не могат да прикрият мислите и чувствата си, колкото и да се опитват. Изкусните лъжци и манипулатори са прекалено малко в този свят и точно това ги прави толкова специални. Нокси бе като прочетена книга. Върху лицето й се отпечатваха всички емоции, както шрифта върху бял лист, разновидни, разнообразни, но ясни и отчетливи като черно, наситено мастило. Сериозността на погледа й само допълнително допринасяше към цялата картинка и Винс не можа да си сдържи устата затворена.
-Много глупаво мислиш, знаеш ли? Не ме разбирай погрешно, но дори някой да загине, каузата е по-важна от него. Няма да страдаме много. Но си права, ако умреш никой няма да се върне за теб. Всъщност познавам една друга глупачка, която сигурно ще ти се притече на помощ, но това е друга тема. Е, да ядем. - главоломно обърна темата лидера и устната му кухина се напълни със слюнка при гледката на изобилието от вкусно изглеждаща и ухаеща храна. Потърквайки доволно длани, смяташе да се наслади на това малко пиршество, дошло напълно навреме преди голямата вечер. Чудно как едно толкова обикновено на пръв поглед нещо може да те зарадва до толкова, че поне за момент да се почувстваш щастлив. И не говорим просто за задоволяване на първичните нужди на глад, а за едно усещане на лек лукс и може би уют. Без това нещата на света, които ни радват са прекалено малко, та нека поне ги изчерпаме колкото можем по-пълноценно.
Разбира се, обядът бе поделен подобаващо между двамата, като естествено мъжът пое по-голямата част, напълно в ред с физиката му. Храната му се услади повече от очакваното и след малко повече от половин час, той разтъркваше доволно запълненият си корем като току въздишаше от претъпкване.
-Признавам те, ставаш за готвач.
-Поне за това ставам.
Веждите му се сбърчиха при това изявление и той демонстративно стана от мястото си, залепяйки се за отворения прозорец, през който все още навлизаше мирисът на влага и почнала да изсъхва растителност. Добре развитият у поглед долови в близката далечина една фигура, добре позната му, налагаща един боксов чувал, създаден най-вероятно от собствените й ръце и усмивка се появи върху устните му, бегла, но сигурна както е сигурно, че слънцето все още се намира нейде далеч над главите им.
-И като заговорихме за глупачката, какво ще кажеш да се поразкършиш още малко?
-Какво имаш предвид?
Мъжът посочи към гората, почваща от другата страна на улицата и Дракконис успя да види Арадел, онази руса красавица, с която не можа да си поговори много снощи. Все така блъскаща своята импровизирана круша, нанасяща й щети, събудени от някаква скрита ярост или пък може би надежда.
-Отиди при нея и се включи. Давам ви един час, след което се върнете и елате в общата зала за последни приготовления. Хайде, бягай.
Чернокосата не чака второ нареждане. Макар и свършила с тренировката си преди по-малко от два часа, нямаше против да набере още малко инерция за вечерта. Така, без дори да отговаря, тя напусна кухнята, а след няколко минути, лидерът проследи ходът й към колежката им. Усмивката все така не слизаше от лицето му, а в умът му се въртяха различни, заслужаващи внимание, идеи.
-Двете заичета ще се учат едно от друго. Колко сладко.

/Миме, може да прочетеш поста на Гери, в нейната стая, за да придобиеш представа къде е и какво прави и направо се включвай с пост в гората./