Ледената пещера

Близко до града, вградена в самата планина се намираше пещера, толкова студена че вледеняваше костите. От тавана се извисяваха красиви за някои сталактити, стените бяха влажни и хлъзгави, а подът беше обсипан с близо метър сняг. Рядко имаше ентусиасти, които влизаха вътре. Причината - може би и те самите не я знаеха.

Движеха се в напълно различна посока от познатата й и Арадел не можеше да разбере на къде отиват, а и Лезандър не й казваше нищо. Виждайки как обстановката се променя я налегна любопитство, но когато пред очите й се откри огромна планина, отрупана с тонове сняг, а студа проби жестоко през кожата й, почна да се притеснява. Зъбите почнаха да тракат, а тялото да зъзне. След близо три часа галоп от поляната до тук, белокосия магьосник възпря коня и скочи на земята. Арадел направи същото и се обгърна с ръце. Около нея имаше само сняг, камънаци, а ако погледнеше надясно виждаше странна ледена постройка на върха на планината.
-Къде сме?
-В Корнор! Знаеш ли какво е това?
-Не.
-Това е територията на берсерките. Те са най-здравите физически хора на този свят, освен това са езичници. Родени са в леда, раснали в леда и умирайки в леда.
Той посочи на север, където едно огромно поле от сняг седеше спокойно, но когато момичето се вгледа по-добре, видя няколко крайника подаващи се от бялата пелерина. Тя положи ръка отвратено на устата си, за да не повърне.
-Какво...?
-Гробница. Това теб не те засяга.
Той хвана юздата и я върза за едно изтърбушено дърво, за да не избяга коня. После тръгна на запад.
-Последвай ме.
Иска или не, девойката го последва. След петнайсет минутно вървене, в което Арадел се чудеше не може ли да е по-студено и се проклинаше, че не си е донесла кожух, мъжът се спря пред една пещера. Беше достатъчно широка, че да се съберат стотина души вътре, но не и много дълга. Слънцето, което изобщо не помагаше на климата я осветяваше, но не прекалено.
-Събличай се! - заповяда Лезандър само по онзи негов начин, който не ти позволяваше да му откажеш.
-Моля????
-Събличай се?
-Не мисля.
-Арадел, изобщо не ми пука дали ще те видя гола. Не е като да не съм те виждал, така или иначе. Хайде, махай дрехите.
Момичето сбърчи вежди в гримаса на нежелание, но с ясната представа, че няма друг избор, затова свали потника и панталоните си, като остана само по бельо.
-Сега влез вътре.
-Но...
-Влизай!
Тя тръгна навътре, преминаваща доста трудно през големите преспи и се спря някъде по средата. Д'Арвил я виждаше съвсем ясно. Над главата й висяха две от огромните висулки и тя се молеше на Елисандра да не стане някое земетресение и тези късове да я смачкат. Не стига това, ами беше и нагазила в сняг чак до пъпа. Излишно е да казвам какво вкочанясване усещаше. Дъхът й излизаше под формата на пара, а тези проклети зъби все още отказваха да спрат да тракат.
-Как...как...воооо....всъшшш...шшщщщтност...правя....тук....?
-Ще стоиш в този сняг поне два часа. Сега е четири следобед. Ще засичам. Да не си мръднала и крачка преди шест. Най-малко. Сега ще питаш какъв е смисъла. Да речем, че ще те калим психически. Казах ти, ще видим колко волева си всъщност.

/Арадел опиши двата часа/

-Ще стоиш в този сняг поне два часа. Сега е четири следобед. Ще засичам. Да не си мръднала и крачка преди шест. Най-малко. Сега ще питаш какъв е смисъла. Да речем, че ще те калим психически. Казах ти, ще видим колко волева си всъщност.
Стоях в дълбокия сняг и усещах как студът като леден плащ покрива тялото ми.Ледените игли на студа се забиваха бавно, но сигурно по продължението на краката ми, като се опитваха да сломят сърцето ми.Бях сигурна, че ако позволя на студа да проникне вътре е свършено с мен.Трябваше да си измисля стратегия, все пак имах да отбивам два часа.Всъшност не, бяха три, защото бях твърдо решена да покажа на Лезандър, че съм по-волева от колкото си мисли.

Първо започнах да контролирам нагласата си и мислите си.Затворих очи и си представих кадифените лъчи, които галеха кожата ми в Сто слънца.Това не успя да ме стопли физически, но по някакъв начин сгря душата ми.Знаех, че ако стоя на едно място най-малкото с което щях да се отърва е липсващ крайник или хипотермия.Припомних си детските ми години и това как с баща ми излизахме в парка да правим снежни човеци.Това бе едно добро начало за преборване на студа.Започнах да събирам снега под мен като го оформях в голяма топка.За да ми отнеме повече време се опитвах да го направя възможно най-голям.А как една дейност върви по-лесно, с песен на уста, разбира се.Започнах да си тананикам тихичко една песен, така че Лезандър да не ме чува:

Този сняг ще мине ,
невидим ще изчезне .
Невидимите бездни ,
наивните години .
И само от картини ,
рисувани по памет ,
наивно ще ни мамят
рисувани снежинки .

Може би това е
вълшебството , което
остава под небето
след всеки сняг нетраен .
Въздишката ми бяла
над преспите ще литне
ще стопли някой скитник ,
а ти ще зъзнеш в шала .
А аз ще зъзна също
с очи за тебе слепи ,
ще стопли чужди шепи
въздишката ми бяла .

Докато песента свърши вече бях стигнала до главата на снежния човек.Трудно можеше да се нарече снежен човек, по-скоро три несеметрични топки, не излъчващи никакви емоции, просто кристална стиденина.Трябваше по някакъв начин да вдъхна живот на този бял гигант.Но нямах под ръка морков или маслина, за това трябваше да бъда креативна.Откачих едната си презрамка на сутиена, отидох до едната стена на пещерата където ледът бе по-назъбен и разрязах двете пластмасови пластини, които го придържаха-това щяха да са очите, а самата презрамка устата.

Сега той ме гледаше с черните си очи и ми се усмихваше с черната си демонична усмивка.Не знаех колко време е минало, погледнах Лезо, а той стоеше като стенен часовник отмерващ времето и някак си се сливаше с цялата тази бяла шир.В минутите , в които стоях и се чудех с какво друго да се захвана, явно поради липсата на действие кожата започна да ме щипе, сякаш всеки момент щеше да се напука и да се счупи на милиони късчета под натиска на зверския студ.Започнах да губя малко по малко чувствителност.Беше време да си запаля огън, но не истински огън със съчки и листа, а онзи огън, който човек наклажда в себе си когато е в безизходни ситуации.Съчките бяха моята воля, а листата менталната ми сила, която отчаяно зовях.

Мислех за тези неща и мога да кажа, че усещах известна топлина в коремната си кухина.В този момент кихнах и ехото от кихавицата се удари в тавна на пещерата и се върна отново на земята...тогава се чу злокобен тътен и една от висулките се затресе засташително.Малко преди да падне отскочих насатрани и потънах в огромна преспа сняг.Показах само главата си на повърхността като сурикат и извиках на графа:
-Да ме убиеш ли се опитваш??Има и по-хуманни начини...-казах, но всъшност разбирах целта на занятието.
Стоях си в неволно изкопаната от мен дупка и си спомних, че някъде бях чувала, че ако прокопаеш нещо като импровизирано иглу или снежен тунел , то той започва да действа като излолация и да ти носи поне малко топлинка.

Започнах да копая под повърхността на снежната покривка своя тунел.Бях стигнала вече до половината, като единственото нещо, което ми подсказваше, че продължавам да копая, е това, че виждах как ръцете ми се движат.Реших да спра до тук и да изпробвам тази теория.Облегнах се на стената на своя "бункер" и прибрах краката към себе си и ги гушнах.Пак започнах да се грея с мислите си за по-топли места, волята и силата ми циркулираха из тялото ми като огнени езици, не позволяващи на духа ми да се сломи.Изпаднах в някакво състояние на самохипноза, когато гласът на Лезандър достигна до мен някак си далечен, сякаш идваше от друго измерение:
-Времето ти изтече, можеш да излизаш ако искаш-каза той.
-Н-не о-о-ще!-не можах да кажа нищо повече.

Постоях в убежището си поне още час и когато видях, че краката и пръстите на ръцете ми са не сини а болезнено виолетови, рещих, че е време да излизам.Започнах да пълзя в тунела, излязох и понечих да се изправя.Бях приведена и на път да застана в цял ръст, когато краката ми отказаха.Не точно отказаха, просто не ги чувствах и отново паднах на ръце.Започнах да лазя към него, като не знаех дали стискам зъби или просто устата ми е замръзнала.Всяко едно движение бе адски болезнено.Стигнах до краката му и погледнах нагоре и казах с посинели устни, а всичко останало:
-Т--т-т-оваа д-д-д-остатъч-ч-чно ли е?Не-не мога да се изправя..н-не чувствам н-н-ищо...

-Достатъчно е.
Лезандър се наведе и я хвана, като я изправи на крака. Докато я потдържаше й помогна да се облече. Не, че оскъдните й дрешки щяха да я стоплят, но все пак не можеше да обикаля гола. С доста мъка и бавни движения Арадел успя да сложи одеждите си, но краката все още едвам я държаха. Мъжът я вдигна на ръце и тръгна към коня. Той стоеше все така на мястото си, като тропаше с копита, за да не измръзне. По бялата му грива се беше посипал фин снежец, който го правеше още по-красив и напълно вписващ се в обстановката.
Д'Арвил качи момичето на него, с пуснати крака на страни, за да не се налага да разтяга много сухожилията си. После отвърза животното и също се метна на ездаческото място.
Направи движение с пръсти и в дланта му се материализира дебела връхна дреха, наподобяваща шинел, но по-къса. От вън беше обшита с естествена кожа, а вътре ватата се състоеше от косъм на бял бизон. Той наметна Арадел с нея и не след дълго момичето усети известна промяна.
-Да отидем да те постоплим малко.
Подкара жребеца, а Арадел изобщо не се замисляше къде я води, стига да беше топло.

/Ари полуаваш Воля -10, Опит-5/