Бялата гора

Намираща се между града и цитаделата, гората е обсипана с вечния сняг на Центъра. Оградена от началните планински върхове, тя е бедна откъм растителност, както и открита за нападение, без много места за криене. Въпреки всичко в нея има бегъл животински вид, макар и рядко да може да се види.

Прасамак се гордееше със славата си на най-добър ловец в Трите долини. Беше се трудил много върху уменията си с лъка, но знаеше, че търпението е онова, което го прави по-добър от другите. Без значение какво е времето, нетърпимо горещо или убийствено студено, той можеше да стои неподвижно с часове, изчаквайки най-подходящия момент да изпрати стрелата си. Месото, което носеше у дома никога не беше жилаво, защото плячката му издъхваше моментално, пронизана в сърцето. Елените, които убиваше, не тичаха по цяла миля с бълбукаща в дробовете им кръв и сокове, които издуват мускулите, докато станат толкова твърди, че да си счупиш зъбите в тях.
Лъкът му, му беше подарък от водача на клана им - Морет, син на Елдаред. Беше елфско оръжие от тъмен рог и той го пазеше като зеницата на окото си. Стрелите му бяха прави като слънчев лъч, а гъшите пера подрязваше с особено внимание. На един турнир на последния Ден на Астарта беше накарал тълпата да ахне, когато беше пронизал повторно бика, разцепвайки собствената си стрела. Попадението беше случайно, но въпреки това удвои славата на вече известното му с точността си око.
Сега, докато седеше скрит в храстите до хълма, се нуждаеше от цялото си търпение. Сърните бавно, но сигурно се приближаваха към него. Криеше се тук от два часа и кръвта му беше замръзнала, въпреки наметалото от овча кожа, увито плътно около тънкото му тяло. Не беше висок мъж, а лицето му беше слабо и ъгловато, сините очи - разположени близко до носа. Брадичката му беше остра, подчертана още повече от рядка, руса брада. Както беше клекнал, недъгът, разделил го от другарите му и лишил този най-добър сред ловците от невяста, не се забелязваше.
Стадото почти беше навлязло в обсега на стрелите му и като си набеляза една охранена сърна, Прасамак с удивително спокойствие извади една дълга стрела от колчана си и я нагласи на тетивата. В същия момент еленът водач вдигна рязко глава и малкото стадо се пръсна на всички посоки. Прасамак въздъхна, изправи се и закуцука напред.

По това време Бром вървеше устремено към града, в очакване да разбере кога ще се проведе поредният изпит за членство в братството на Цитаделата. Бе твърдо решен да покаже способностите си, които смяташе, че е наследил от баща си, но онзи, за който майка му, му беше разправяла, а не онзи, който реално го бе създал. За него той не знаеше. Името Тортън му бе известно само и единствено като един от най-великите берсерки след Краля. Фоми неотлъчно следваше стъпките му. От време на време животното се криеше зад някое побеляло дърво или нисък храст, за да не я види. Лисичеподобната животинка сега беше бяла и лесно се сливаше с околността. Младежът знаеше, че е някъде зад нея, но за да й угоди се правеше, че не се е усетил. Докато вървяха един след друг, Фоми се спря и подуши въздуха. По принцип свеж, сега долавяше нещо чуждо и животинско. След малко се обърна наострила уши. Слухът й долови бързият бяг на зверове от неопределен вид и тя изплашена хукна към Бром. Спря се на няколко метра пред него, изгледа го с поглед, който той познаваше добре, поглед, който предвещаваше опасност и пак хукна напред. Момчето беше свикнало да се доверява на инстинктите й и побегна след нея. А зверовете все повече и повече се приближаваха.

Прасамак тъкмо беше проходил когато падна съборен от тичащото момче и спътника му и в резултат костите на левият му крак се разтрошиха на десетки парчета. Сега кракът му беше с осем пръста по-къс от другия, а стъпалото бе осакатено и изкривено навън. Той погледна към бягащите. Те не му обърнаха внимание и профучаха покрай него. Като ловец не му бе трудно да отгатне, че някой ги преследва, затова погледна натам, откъдето бяха дошли. Три огромни звяра се придвижваха с големи скокове през снега. Прасамак примига объркано. Мечки? Никоя мечка не можеше да се движи толкова бързо. Очите му се разшириха. Той вдигна ръка към устата си, свирна пронизително и червеникавокафявата му кобила се приближи в галоп откъм дърветата. Куцият се метна на седлото и я перна по задницата. Несвикнала на подобно отношение от страна на обикновено грижовния си господар, кобилата се впусна в лудешки бяг и Прасамак бързо настигна уморените бегачи.
-Свийте наляво! - извика той - Има кръг от камъни и висок кух олтар.
И без да проверява дали са го последвали, смуши животното нагоре към билото на заснежения хълм, където черни камъни обрамчваха върха като корона от счупени зъби. Скочи от седлото и закуцука към центъра, където огромен олтарен камък се крепеше върху рушаща се основа, висока осем стъпки. Прасамак се изкатери с мъка до върха, преметна колчана на гърдите си и нагласи стрела на лъка си.

/Бром опиши действията и мислите си до тук и как се изкачвате на върха. Нататък продължавам аз/

[i]Лицето на Бром беше безизразно докато се придвижваше с бавни стъпки из замръзналата гора. В главата му сякаш се беше разбеснял тайфун в чиито център се намираше изгорената колиба, в която беше прекарал живота си до този момент. Беше спокоен, по-спокоен от очакваното. Нямаше тяло, което значеше, че майка му е добре, но тя беше повече от способна да се защити, заради което нямаше да се изненада ако е изгорила колибата със собствените си ръце.
Не знаеше нищо заради което колкото и да мислеше нямаше да намери отговорите, които търсеше, пък и все още дори не можеше да сформира правилният въпрос.
Единственото нещо което го предпазваше от лудостта в момента беше ясно определената цел и Фоми, която обикаляше около него в почти забавен опит да се скрие. Дори тя самата знаеше, че не би могла, но поне го развеселяваше.

Всички мисли и игри приключиха в момента когато Фоми скочи пред него и побягна с бясна скорост напред. Познаваше погледа и държанието й, за разлика от преди това не беше игра. Без секунда колебание просто побягна след нея като се опитваше да поддържа темпото й. Задачата сама по-себе си излезе по трудна от очакваното когато пред лицето му започнаха да излизат клони и снегът под краката му да поддава, но въпреки всичко тичаше без да поглежда назад.

Концентриран напълно и единствено в това да не изпуска от поглед Фоми, Бром тичаше напред игнорирайки всичко заради което когато се блъсна в нещо реши, че е било някое дърво или храст, които не е успял да забележи навреме и го игнорира напълно. Благодарение на това изненадата му беше двойна когато мъж яхнал някакъв кон префуча покрай него и му изкрещя някакъв вид инструкции накъде да тръгне. За разлика от Фоми на непознатият нямаше намерение да се довери толкова лесно, но когато видя как тя завива наляво и просто тръгна след нея без да оспорва решението.

Двамата странника стигнаха до кръга броени секунди преди зверовете. Прасамак опъна лъка и стреля. Стрелата полетя към първия звяр, който тъкмо скачаше към момчето. Прониза го право в дясното око и той падна назад с пронизителен вик, който прозвуча почти като човешки. Бром и Фоми се изкатериха по камъните до Прасамак, като младежа извади един берсерски меч в движение, останал наследство от баща му. Около кръга се надигна мъгла, закълби се между камъните и се изправи като сива стена. Двата живи звяра изчезнаха от полезрението им и двамата мъже и животното останаха сами в центъра на призрачната тишина.
-Какви са тези твари? - попита Бром.
-Атроли. Чудовища от подземното царство. Явно Дантес ни напомня, че наистина съществува.
Бром се усмихна сурово. Мъглата около камъните се беше сгъстила до непрогледност, но не беше проникнала към центъра. Прасамак погледна нагоре. Нямаше небе, само плътен сив облак, надвиснал на височината на камъните.
-Защо не нападат? - попита младия берсерк, а куцият вдигна рамене. Отвъд камъните се чу съскаш, шепнещ глас:
-Ела, Бром. Ела! Аз съм баща ти.
Една фигура се появи на ръба на мъглата, мъж с набола брада с черни татуировки на двете ръце.
-Ела при мен, сине!
Бром се надигна, но ловецът го сграбчи за ръката. Очите на младежа бяха като стъклени. Прасамак го зашлеви жестоко по бузата, но момчето не реагира. После гласът заговори отново:
-Бром....аз съм майка ти.
И една здрава жена с червена коса, облечена в бяла роба застана до брадатия мъж.
От устните на Бром се отрони стон и той се отскубна от захвата на по-възрастния мъж и заслиза тромаво надолу.

/Бром пиши каквото ти е на душата./

Прасамак, без да разбира нищо от ставащото, се изправи и пусна една стрела в главата на бащата на Бром. За миг всичко се промени. Образът на мъжа изчезна, заменен от чудовищната фигура на атрол, който дърпаше стрелата, забила се в бузата му. Бром се закова на място, без това вече отърсил се от заклинанието. Момчето се държеше в кондиция и се опитваше да мисли трезво, което бе похвално. Образът на майка му избледня и се стопи в мъглата. Младият берсерк тъкмо се беше върнал почти на мястото си, когато мъглата се вдигна. По ръба на каменния кръг стояха пет огромни вълци, почти като телета.
-Майко на Митра! - възкликна Прасамак.
Бром хукна към олтара, а вълците се спуснаха след него в кръга. Той подскочи, хвана се за ръката на ловеца и куция го издърпа горе точно преди челюстите на първия звяр да щракнат на педя от стъпалото му. Прасамак го простреля в гърлото и той падна. Друг вълк скочи към олтара, но беше ритнат жестоко в муцуната и той отхвръкна назад. Животните ги бяха обградили отвсякъде, ръмжаха и се зъбеха. Мъжете отстъпиха към центъра на олтара. Прасамак стреля два пъти, но останалите зверове не обърнаха внимание на ранените си другари. Бяха му останали само три стрели, така че се въздържа от по-нататъшна стрелба.
-Сигурен ли си, че беше добра идея да хвърляш меча си така? - попита с горчивина в гласа той.
Преди Бром да успее да отговори, един вълк се засили и прескочи скалната преграда около мъжете. В свирепа ярост той се нахвърли централно към тях.

/Бром опиши действията си. Опит за атака, защита или каквото сметнеш за добре. Твой ред е!/

Наистина не беше той... Бром все още не беше сигурен дали е щастлив или тъжен, но така и не му остана време да разбере, защото в момента когато видя обградилите ги вълци всичко се разви с мълниеносна скорост. Нямаше време да си поеме дъх или дори да мигне, защото знаеше, че за това време можеше да изгуби живота си.
Те ебаваха ли се с него? За няколко минути беше изгубил мястото което беше наричал свой дом, беше започнал пътешествие което дори той самият не знаеше накъде ще го отведе или защо изобщо го започва. Преследваха го чудовища от подземният свят, срещна се с някакъв ловец, видя майка си и баща си под формата на някакво заклинание и въпреки това успя да запази хладнокръвието си, а сега имаха наглостта да продължават с някакви гигантски вълци, какви никога през целият си живот прекаран в планината не беше виждал?
Върху лицето му с бавно темпо започна да се разлива тънка и ехидна усмивка, пробиваща търпеливо, но сигурно маската на здравият разум. Напрежението до този момент започваше да си личи в погледа му изпълнен с лудост, подскачащ от единият вълк към другият в очакване някой да направи грешката, за която щеше да съжалява в последните си мигове жалко съществуване.
-Нисши твари...-Думите се прокраднаха съвсем тихо между устните му точно когато единият вълк реши да се хвърли към тях.
Свирепа ярост? Сега щеше да им покаже какво представлява ярост, заслепителна, луда и животинска!
От преди малко беше наблюдаваш ловеца и от къде вади стрелите си така че в движение издърпа една стрела от кочана му и замахна директно към устата на вълка готов да набута ръката си до рамото ако се наложи в устата му. Колкото по дълбоко толкова по-трудно щеше да му бъде да го захапе, пък и така щеше да го задуши и разкъса отвътре благодарение на металният връх на стрелата. С другата си ръка просто се опита да хване вълка достатъчно здраво за козината, че да не може да избяга. Изобщо не му пукаше, че ръката му ще пострада или че може да бъде наранен от краката на вълка, в момента виждаше и мислеше само и единствено как да го убие.

PP: Ако решиш, че времето за реакция не е достатъчно да извади стрелата и тогава да си вкара ръката в устата на вълка се надявам, че може да приемем, че го прави с гола ръка, просто ще хване добичето за езика и ще се опита да му го откъсне.

Времето бе на страната на Бром, защото той бързо и умело успя да достигне стрелата и тъкмо когато звярът се хвърли върху му, младежа изпъна стегнато ръка. Молеше се планът му да успее. Беше рискован, опасан и доста необмислен, да не говорим за глупав и самоубийствен, но момчето бе твърдо решило да покаже на тези гнусни твари кой е господарят. До тук със страха, той отдавна бе изместен от чувството на превъзходство и доза злоба.
Животното се наниза точно на върха на стрелата, която проникна чак до гласните струни и жестоко ги разкъса. Бром заклещи ръката си в гърлото му, но не спря. С още малко сила набута крайника си още по-навътре, чак до лакътя. Вълкът се опита да сдъвче месата му и тъкмо беше почнал, когато берсерка завъртя до колкото може "оръжието си" и то разкъса част от трахеята. После рязко изкара ръката си, а звярът падна на земята. От устата му излизаше кръв на талази, а останалата го давеше и пълнеше дробовете му. След няколко минути щеше да издъхне. Останалите три изръмжаха. Мирисът на кръв още повече ги настърви и те хукнаха за следващата атака.
Внезапно земята под тях се разтресе и камъните се разместиха. Бром за малко да падне, но успя да се задържи на крака и видя как Прасамак полита извън убежището на олтара. Хвърли се към него, сграбчи го за дрехата и го издърпа. Вълците също отстъпиха уплашено. Земята продължаваше да се тресе. Над кръга блесна светкавица и един от огромните вълци се изправи на задните си лапи. Плътта му стана прозрачна, страховитият му скелет прозираше през нея. След миг звярът падна на земята и кръгът се изпълни с вонята на изпепелена плът. Проблесна още една светкавица и уби още един вълк. Останалия единак избяга извън каменния кръг и се скри в мъглата.
Край олтара се появи сребърно сияние и някакъв мъж пристъпи напред. Беше не много висок, с младолико, чисто, но все пак сурово лице. Дългите му бели кичури се спускаха над късо подстриганата му бяла коса. Беше облечен с черно наметало, а на тила му пърхаха малки бели крила. В ръката си държеше предълга бляскава сабя.
Двата човека го гледаха изумени. Даже Фоми седеше на едно място с ококорени очи. Прасамак бе виждал не малко неща в живота си, Бром си го караше леко непукист, но такова същество съзираха за първи път.
-Няма да се върнат. - отбеляза Федър.
Мъжете не казаха нищо. Просто стояха и гледаха.
-Ти ангел ли си? - престраши се най-накрая куцият. - Приличаш на ангел.
Момчето не отговори на този въпрос. Погледна ги рязко, пронизвайки ги с поглед и продължи.
-Приемете това като подарък от Богинята.
Той се обърна с гръб към тях и повдигна сабята високо във въздуха. Тя отвори нещо като портал.
-Неверници.... - каза последно белокосия и се всмука в портала, изчезвайки от полезрението им, а с него изчезнаха и гъстите сиви облаци, времето се оправи и слънцето пак се показа, макар и климата да си оставаше все така студен.

/Идеален си. За убийството на вълка получаваш Опит 5 и Интелект 6/

Прасамак седна на един от камъните, като изпъна недъгавия си крак напред. Кръвта му беше слезнала в него и сега пулсираше, наболявайки го. Най-накрая всичко свърши и можеше да си отдъхне. Свали колчана си и го облегна на камъкът.
-Имаш две стрели, а аз съм на достатъчно близко разстояние, че да те посека преди да изстреляш първата, а дори с нея едва ли ще ме свалиш, заради това би ли ми казал дали знаеш нещо относно това и каква е твоята роля или връзка?
Мъжът въздъхна. Как наистина попадна по средата на божи гняв? Мал шанс може би. Да си на неточното място в неточното време.
-Връзката ми е в това, че исках да си набавя дивеч. - отговори кротко и примирено куцият. Въпреки заплахата от страна на младежа, той нямаше никакво намерение да стреля в него. Не помнеше някога да е убивал човек. Даже не му е минавало през акъла. Беше свикнал на тих, спокоен, колкото му позволява околността, живот в малката си колиба. Точно затова и думите на Бром не го уплашиха. Той знаеше колко темпераменти могат да бъдат младите, не му се сърдеше за което.
-Едва ли атаката е била целенасочена. По развоя на събитията, бих казал, че атролите бяха пуснати на произволен принцип. Чувал съм, че Богът на Смъртта обича да си играе с хората. Сигурно за него това бе поредната игра, неуспешна при това.

Мъжът пое с блага усмивка стрелите и прибра, тези които можеха все още да се използват.
-Не, не, благодаря. Трябва само малко да си почина.
Той се огледа. Не бяха много далеч от дома му, така че до час можеше да стигне, с малки десетминутни паузи от време на време.
-А, ти от къде идваш страннико?
Фоми скочи до момчето и се отърка около краката му, вече напълно успокоена.
-И коя е тази малка, бяла красавица?
Прасамак подаде напред пръстите си, в опит да привлече вниманието й, да дойде до него и да я погали, ако тя пожелае. За първи път виждаше такова животно. Определено не ставаше за ядене, но за това пък беше изключително сладка.

Прасамак повдигна учудено глава. Искаше да се научи да стреля? Защо да не, имаше още време, слънцето не беше залязло, така че нищо не губеше, а после момчето щеше да му помогне с месото или поне това, което що годе ставаше за ядене.
Той се изправи и куцукайки слезе при него. Огледа се и посочи едно дърво.
-Виждаш ли клона, който е почти отчупен, а листата му падат по кората.
Бром поклати положително глава.
-Целта ти ще е онова листо, голямото жълто. Достатъчно е, за да го улучиш.
Той изброи тридесет крачки и го зачака да дойде до него. Подаде му лъка и момчето нескопосано нагласи една от стрелите на тетивата, опъна я, прицели се и стреля. Стрелата се отплесна в дънера и изчезна в гората.
Прасамак взе лъка и се отдалечи с още десет крачки. Обърна се, опъна тетивата, застина, издиша и стреля. Стрелата се заби в центъра на листото. После се отдалечи с още десет крачки и отново уцели листото, като разцепи собствената си стрела. После се върна при Бром и му подаде отново оръжието.
-Стреляй пак. Не забравяй да дишаш равномерно. Точността е в добрата нагласа. Бъди търпелив, не бързай. Мишената ти не се движи, времето е твой приятел. Не позволявай на студа да разтреперва ръката си. Изпъни мускулите, не стискай прекалено силно, но не и прекалено леко.

/Бром опиши опита си. Резултата остави на мен/

Прасамак забеляза концентрацията на Бром. От него щеше да стане добър ученик, бързо се учеше. След близо минута на спокойствие, момчето пусна ръката си и стрелата излетя по посока на дървото. Заби се малко над листото, което му посочи ловеца. Пак беше напредък.
Възрастния мъж го потупа окуражително по рамото.
-Не се отчайвай. Лъкът е трудно за усвояване оръжие. Нужно е търпение и всекидневни тренировки. Пробвай пак.
Берсеркът нямаше намерение да се откаже. Не беше в кръвта му. Отчаянието не бе опция, само мотивация. Отново нагласи поредната стрела и я вдигна. Прасамак я нагласи малко по-надолу.
-Илюзията, че ако се прицелиш малко по-високо стрелата ти ще попадне в средата е само слух. Ако ръката ти е достатъчно стабилна, няма нужда от хитрини.
Момчето кимна и зае бойна готовност. Бе твърдо решен да успее, ако ще да му отнеме и цял ден и милиони пъти да трябва да ходи до дървото, за да събира стрелите и да се връща отново.
Фоми гледаше всичко с интерес и любопитство. Тези военни тактики й бяха непознати, даже в реалната й форма, която Бром никога не беше виждал и даже не подозираше за нея. Но лисичката, ако можем да я наречем така вярваше в него и в твърдостта на характера му. Щеше да успее. Трябваше.

/Още един опит, след което нагласяваш зара на 2. Ако сбора от числата е над 10 успяваш, ако не продължаваме/

The member 'Me4oPuH(OpasNia)' has done the following action : Зар

'Късмет' : 8, 10

И ето, че стрелата попадна точно в целта. В средата на листото. "Браво", помисли си Прасамак. Определено момчето се учеше бързо. С времето можеше да усъвършенства лъка на едно добро ниво. Фоми също беше придобила нещо като усмивка, ако това е възможно за едно животно и сега подскачаше радостно около господаря си.
-Много добре, моето момче. - похвали го ловецът. - Ще стане войн от теб. Родителите ти биха се гордели.
Куцият даже не подозираше колко скоро Бром щеше да види един от тях, а за гордостта, времето ще покаже.
-Хайде да тръгваме. Колибата ми е на половин час път. Може да пренощувате при мен. Скоро ще се смрачи, а тогава гората ще стане още по-опасна. Ако искаш утре ще те заведа в града.

/Мечо реши какво ще правиш и дали ще тръгнеш с него. Ако да направо пиши в същата тема как стигате до къщата му. Получаваш Стрелба с лък, аматьорско ниво. Ловкост - 6, Опит-5/

-Нека проверим.
Мъжът клекна до мъртвото животно и го огледа.
-Подай ми меча си.
Бром го послуша и му го даде. Вече не се притесняваше, че непознатия може случайно да го нападне или нещо такова.
-Аз съм Прасамак. - каза спокойно куция и се усмихна благо на момчето.
Завъртя меча с доза непрофесионалност, но тежките оръжия никога не са му били силна страна и отряза един голям бут от бедрото на вълка.
-Тази част не е изгоряла. Мисля, че с малко повече варене ще става за ядене.
Когато свърши с процедурата ловецът му върна меча и Бром го прибра.
Прасамак се изправи и се огледа за кобилата си. Зад част от порутените камънаци лежеше трупът й изгризан на места, а локвата кръв под нея стоеше все така прясна и светла. Мъжът въздъхна.
-Добро добиче беше. Да тръгваме.
Беше свикнал да не съжалява за неща, които не може да върне така или иначе. Това може би бе и една от причините, поради която никога не губеше вяра, че следващият ден ще е по-добър от предишния.
И тримата поеха към билото на един хълм, където се намираше къщата му. Тя не беше кой знае какво. Дървена, малка, но напълно достатъчна за един човек, а тази вечер и за двама, плюс един домашен любимец. Не разполагаше и с много покъщнина, но имаше камина, няколко прибора и свободно място, да разпъне една рогозка за спане.

/Давай душицо, ти си/

Докато се катереха нагоре по хълма, Бром обмисляше внимателно всичко което се беше случило до тук. За пореден път, да, но не можеше все още да възприеме дори половината от нещата. Беше живял нормално до тук, спокойно, тактично далеч от всичко което би могло да създава проблеми на него или майка му. И сега, само веднъж отиде до града и то за ден, не повече и когато се върна… света, който беше оставил се преобърна с краката нагоре. Не бяха то чудовища от подземният свят, вълци, ловци, та и ангели май…
Прасамак беше казал, че богът на смъртта е пуснал хрътките си на разходка, без цел и посока, но тогава този, който ги спаси кой беше? „Подарък от богинята.” Така беше казал. Колко чаровно, но дори след това нещата някак се обърнаха в напълно неочаквана посока, сега отиваше в дома на ловеца, спасил го от всичко това. Късметлия ли трябваше да се чувства или проклет?
Съвсем лек намек на усмивка играеше върху устните му докато се приближаваха към дървената колиба.
Малка, компактна, прилична дори. А вътре… уют. Всичко от което можеше да се нуждае човек, беше там и то подредено, чисто, спокойно, аве … живот. И то добър, добър за тази местност и време на лудост.
След като влязоха в колибата времето сякаш се изниза между пръстите им без да усетят. Бутът беше сварен, вечерята сервирана. Час, може би два на приказки и храна и преди да се усетят и двамата бяха легнали, изтощени от дългият ден. Ловеца заспа, бързо подобно на всяка стрела, която беше изстреля през деня. Но дори с пълен стомах, топла постеля и верен другар ( Фоми), Бром не можеше да заспи. Спокойствието сякаш го избягваше от километри. Всеки път когато затвореше очи, виждаше вълка, който се нахвърля върху него и как издъхва налапал ръката му почти до рамото. Виждаше онези чудовища, приели формата на родителите му… виждаше прекалено много за да заспи. Накрая стана тихо и взе лъка и няколко стрели със себе си докато се изнизваше напълно тактично от колибата.

Пълнолуние, перфектно. Противно на логиката, въпреки вятъра и ниската температура, тялото на Бром сякаш гореше, не беше температура, по скоро емоция, гняв, може би лудост, подобна на тази, която изпита когато атакува вълка. Една широка, почти животинска усмивка се разля върху лицето му, разкривайки по-големите от нормалното кучешки зъби. (Подобно на тези, който има баща му, Тортън, само дето и горните и долните са малко по-големи.)
Меча беше на гърба му, лъка в лявата ръка и 5 стрели в дясната. Огледа се няколко пъти, защото колибата беше на хълм и се виждаше околността сравнително добре и побягна на север с бързо, но равномерно темпо.
Абсолютно беше игнорирал Фоми, която го следваше внимателно още от както беше станал от леглото.
Беше запомнил местоположението на колибата, както и няколко отличителни белези на района така че да се върне след това успешно. Бягаше бързо и се буташе в най-тесните места между дърветата където можеше да напряга на максимум рефлексите и зрението си в опит да избегне всеки клон, дърво или голяма преспа сняг. Движенията му бяха бързи и сигурно, без колебание, но дори така, напълно концентриран в заниманието си, усещаше как постепенно се появяват все повече и повече парещи резки по-цялото му тяло. Изглежда на места клоните раздираха кожата му. Когато напълно слезе от хълма направи обратен завой и започна да тича със същото темпо по-нанагорнището с цел да повтори упражнението.
В момента кръвта му кипеше и искаше просто да побегне на някъде, без посока и цел, но знаеше, че не може да си го позволи заради което реши да се измори до толкова, че да няма друг избор освен да заспи след това.
Отнеха му десетина минути, почти три пъти повече от колкото на слизане, за да се върне обратно до колибата. Краката му трепереха, целият беше облян в пот и му беше трудно да си поеме дъх, но въпреки това не спираше да се усмихва. Пусна лъка и стрелите до колибата като се приближи до едно дърво. Никога до сега не беше използвал меч… този на гърба му беше повече спомен от колкото оръжие заради което ако искаше да оцелее щеше да му се наложи да се научи и на това. Знаеше, че това няма да стане за една вечер, но все от някъде трябваше да се започне. Свали острието от гърба си и застана с гръб към дървото. Изпъна ръце и започна да прави вертикални удари напред, като спираше меча на нивото на кръста си, вдигаше го над глава и го спускаше пак. Държеше дръжката с две ръце и въпреки това му беше трудно да го прави, без да накланя върха на оръжието надолу сякаш ще го изпусне всеки момент. Трябваше поне да свикне с тежестта му.
Повтаряше същото действие отново и отново докато не изпусна оръжието в студеният сняг. Ръцете му трепереха и едва успя да вдигне меча достатъчно високо, че да го прибере в ножницата на гърба му. Това определено нямаше да е лесно, но сега искаше да тренира и с лъка, но за тази цел, ръцете му трябваше да си починат поне малко. Реши, че още едно повторение на бягането което беше направил в началото щеше да е добър вариант за почивка на ръцете. Преди да започне си позволи няколко минути на бездействие след което отново взе лъка и стрелите и тръгна долу по хълма.
Защото вече беше изморен на няколко пъти вместо да тича се спускаше по снега, но успя да слезе за почти същото време, без допълнителни наранявания, поне не сериозни. Без почивка или колебание тръгна на обратно като за разлика от преди се движеше почти два пъти по-бавно. Умората си казваше думата, а и след подобен ден и толкова бягане преди това, беше изненадан, че изобщо се движеше. Защото движенията му бяха по-бавни и разпределението на тежестта прекалено често падаше на единият от двата му крака, което го караше да потъва в снега. Това забави изкачването му допълнително, но за половин час или малко повече беше отново до колибата.
Напълно изтощен просто седна на пясъка и започна да се бори за глътка въздух. Въпреки затрудненията си се опитваше да диша през носа, защото знаеше, че в противен случай само пренатоварва дробовете си и се тормози повече.
След няколко минути остави четири от петте стрели на земята и се изправи. Реши, че ще стреля по онова дърво до което преди малко тренираше с меча. Намести внимателно стрелата и започна да опъва тетивата докато се прицелваше в дървото. Балансира дишането си и се опита да намали на минимум треперенето на ръцете му, който почти бяха достигнали лимита си. Стрелата се изстреля със свистене и се заби в дървото. Не точно там където младежа се целеше, но поне нямаше да му се налага да търси стрелата.
Много внимателно, бавно и спокойно продължи в същият дух почти един час като изстреля всяка от петте стрели по-няколко пъти. Точно когато ги прибираше за последен път погледна към небето и видя как луната вече е започнала да се измъква от нощното небе. Може би имаше не повече от 2 часа сън преди да дойде изгрева… дано да не се налагаше да става тогава.
Почти безшумно се прибра в колибата и остави лъка и стрелите на мястото им. Легна обратно в пострелята и се усмихна на Фоми, която изтърсваше снега от себе си. Чак сега се беше замислил, че поне на няколко пъти докато бягаше я беше забелязал. Но преди да осмисли това напълно вече беше заспал.

Когато Бром се събуди минаваше десет. Тук слънцето изгряваше сравнително късно, към седем и нещо сутринта, защото климата бе вечно зимен. Беше успял да поспи пет часа. Изправи се и се огледа. Беше сам в колибата. На камината беше сложено котле, от което се носеше приятен аромат на супа с месо, камината гореше. Стана напълно от импровизираното си легло и излезна навън. Пред очите му се разкри снежната панорама, която ако е спокойна, както в момента, всъщност е доста красива. Искрящите снежинки отразяваха слънчевите лъчи и на места блестяха. Момчето се огледа и на няколко метра странично видя куцукащия Прасамак, нарамил две не много големи трупчета дърво, а Фоми вървеше след него, като понякога лапичките й потъваха на дълбоко. Тя ги изваждаше, тръскаше ги и продължаваше припкащо да го следи. Явно го харесваше.
-Добро утро. - поздрави той когато се изравни с Бром. -Тъкмо на време за закуска.
Двамата, т.е тримата влезнаха обратно в къщата и ловецът се зае да сипва от супата. Даде едната паница на гостенина си, друга отдели за себе си, а в трета сложи малко и за белокосместата животинка, като я остави на земята. Фоми подуши погачата и почна да се храни. Беше вкусно, а месото крехко.
-Какво мислиш да правиш от тук нататък? - попита го мъжът.

/от нощната тренировка получаваш статсове. Сила-3, Ловкост-4, Воля-5/

Прасамак го слушаше внимателно. Отговора му беше неясен, уклончив, но същината му стана ясна. Те свършиха със закуската и ловецът навлече шубата си от овча кожа.
-Тогава да тръгваме.
Бром повдигна глава въпросително.
-Къде?
-Към града, разбира се. Обещах ти, че ще те заведа, нали? Може би когато стигнеш ще разбереш на къде да продължиш. Ако не се бъркам днес е изпитанието за новите попълнения на цитаделата. Ако го изпуснеш ще трябва да чакаш още три месеца до следващото.
Това възвърна ентусиазма на момчето и той бързо събра малкото си принадлежности. След десетина минути бяха готови да тръгват. Градът не беше много далеч. Веднъж стигнеха ли края на гората ги делеше километър, може би два от него. Те тръгнаха през снега, дърветата и от време на време някое малко преминаващо животно. Прасамак му обясняваше как е там, Бром не беше особено запознат, странеше от населените места. Но нямаше кой знае какво да научи. Град като град, леко пуст, без много неща в него. Беше малък, но стратегически важен за картата на целия свят.

/Бром пиши как стигате в града и сте на улиците/