Ресторант Маджестик

Най-големият и изискан ресторант, носещ името на града. Цените са скъпи, но обслужването и изящната кухня си заслужават. Ресторантът обхваща долният етаж на часовниковата кула, която от вън изглеждаше стара, но влезеш ли вътре разкошът те удряше. Имаше близо петдесет самостоятелни маси, няколко сепарета за по-големи компании и отделение за пушачи с още двадесет маси. Всяка от тях бе покрита с тъмно червено кадифе, а стените бяха измазани с кремав отенък. Имаше цветя по продължението на стените и персонал от пет сервитьора, които се грижеха за приятният ви престой. Собственик на заведението е Найджъл Виър - млад, но много предприемчив чужденец, идващ от Илион, който е донесъл със себе си класата на собствената си държава.

Калдаръмените улички ни заведоха на място, на което не бях ходила до сега.Но нали познавах този град като дланта си?И той, като хората тук си имаше своите тайни.Това трябваше да е спокойна вечер, романтична може би, но нещо вътре в мен ме глождеше, една лампичка мигаше тъжно и не ме оставяше намира.Гледах замислено камъните по които стъпвах, а Лезандър ми разказваше нещо:
-Е, пристигнахме!-каза той и посочи изискания ресторант.
Надигнах глава и се усмихнах, и преди ме беше водил но в друга територия, а сега ми показваше това местенце, сгушено в сърцето на града:
-Какво чакаме?Нека влезем.-и отворихме стъклената врата.
Цареше уютна обстановка, свещи по масата, задушени разговори и мирис на жасмин.Избрахме една маса точно до големия прозорец с червени завеси.Можех да наблюдавам хората, когато дойде келнерката я забелязах чак след пет минути.Бях леко завеяна:
-Какво има?-попита графът.
-Чувствам се странно.Разтревожена съм, все едно нещо лошо ще стане...или вече е станало.-отпих голяма глътка вино.-Мястото е много красиво.-усмихнах се едва, но после пак помръкнах.-Мислиш ли, че всичко е наред?-дали не изглеждах като откачена, постоянно се оглеждах да не би някои от гилдията да мине.

Лезандър забеляза това и настроение много по-рано, но го отдаде на умората, скорошните събития и тези, които тепърва щяха да стават. Просто мислеше, че е притеснена за себе си, но сега разбираше, че е нещо по-различно.
-Мислиш ли, че всичко е наред?
-В този свят нищо, никога не е на ред. Но мисля, че си преуморена.
Арадел поклати глава.
-Не е това.
Разговорът им бе прекъснат от сервитьорката, която грижливо постави подносите им.
-Заповядайте. Печена пъстърва с пресни зеленчуци за господина и ризото за дамата. Приятна вечеря.
-Благодаря ви. - отпрати я мъжът и отново върна погледа си върху придружителката си. Беше толкова посърнала. Дали не прикриваше нещо от него?
Той я хвана за дланта и я стисна силно, но не болезнено.
-Защо не ми кажеш реално какво те притеснява? Можеш да споделиш, знаеш.

В главата ми се въртеше онзи кошмар от изминалата вечер, не спираше да дращи по стените на главата ми като бясна котка.Дори не можех да се насладя пълноценно на хубавата вечер с Лезандър заради тези тревоги.А тя бе толкова хубава, обстановката, изненадата, а той изглеждаше невероятно.Но някак си усмивката на лицето ми си оставаше плаха и несигурна, сякаш се страхувах да я освободя да не би лоша вест да я сломи:
-Защо не ми кажеш реално какво те притеснява? Можеш да споделиш, знаеш-каза ми той.
-Знам!Става въпрос за Дориан..боже, сигурно ти надувам главата с името и.Но ние с нея имаме необикновена връзка.Знам когато нещо не е наред, виждам го по някакъв закодиран начин, а после чувството от видяното ме изяжда.Снощи имах подобно видение и това ме побърква.Нещо и се е случило, Лезандър.И не мога да стоя безучастно.Ще кажеш , че тя е достатъчно силна за да се справи и е така, но въпреки всичко не е застрахована.И най-могъщия човек може да пострада при миг невнимание.И...
-И...?-продължи той.
-И смятам утре да тръгна към Найтмер, няма да имам мира докато не я видя да убива някого или просто как стои и си свири на цигулката.
В този момент поръчките ни пристигнаха, миришеше наистина приятно, даже вкусно, но аз ровех с вилицата си като кокошка.Дори нямах апетит.Погледнах отново през големия прозорец, за момент ми се стори, че зърнах младеж с дълга гарваново черна коса, но вероятно бе плод на изтормозеното ми съзнание:
-Ако разбера, че наистина нещо не е наред...и че има вероятност да съм и е изгубила, няма да го преживея.-казах с насълзени очи.-Просто...тя е моето семейство, моят дом.Разбираш ли?

Ножът на Лезандър бе тропнат на масата. Ясен показ, че не е съгласен с идеята на половинката си.
-Виж, Арадел.... - почна дипломатично и строго той. - Не можеш да пътуваш винаги когато ти щукне. Балът е само след седмица, а басът ти с Хелга след три дни. Мислиш ли, че можеш да си позволиш да заминеш точно сега? Не разполагаш с времето. Трябва да се подготвиш. А и съм сигурен, че Дориан е добре. Тя е куче. Всички сме виждали силата й. В нея има нещо много повече от това, което се показва на повърхността. Такива хора винаги оцеляват, каквото и да се случи.
Мъжът продължи да се храни, но бе напълно наясно, че разговорът няма да спре до тук.
-Каквото и да решиш, аз не съм съгласен и ако ме помолиш да те закарам там, ще ти откажа. Не ме разбирай погрешно. Опитвам се да взема правилното и рационално решение.
Той допълни чашата й с вино и само отпи от неговата. Беше го усетил. Не знаеше какво точно е, но още когато видя некромансърката усети, че притежава не само прокълната магия, а и някаква друга, много, много по-мощна, много....неземна. Защо тогава да се притеснява за нея? Защо и Арадел да се притеснява? По-скоро трябваше да помисли за себе си и това как ще се справи в идните десетина дни.

Намусих се при последните му думи.Имах си приоритети и нямах намерение да и пренебрегвам, той просто трябваше да ме разбере.Келнерката дойде и отсервира празната му чиния, направих и знак. че и моята е свободна, нищо, че не беше пипната:
-Да не би нещо да не е наред с храната, госпожице?-попита ме момичето.
-Не, прекрасна е, просто нямам апетит, благодаря ви!- усмихнах и се вежливо.
Отпих голяма глътка от виното си и взех думата:
-Виж, не искам да се караме.Нямам намерение да те карам да идваш с мен където и да е, ще ида след бала, така става ли?Разбери ,че е важно за мен.-при последното се пресегнах и го хванах за ръката.-Вие сте най-важните хора за мен и не искам да ви изгубя.
Той се подсмихна леко при последните ми думи.Отвърнах му със същата мила усмивка, тогава реших, че все пак дошли да избягаме за малко от проблемите и напрежението и не бива да съсипваме хубавата вечер с кавги и тревоги:
-Знаеш ли как получих белия си кичур?-попитах, като смених темата.
-Не..разкажи ми.-отвърна Лезандър доволен, че ще говорим за нещо друго.
-Ами, стана на приемния ми изпит в Сто слънца.Онзи ден, когато ти ме остави в градината, качих се в кабинета и и тя ме накара да покажа на какво съм способна.Знаеш ми репертоара, лиани, цветенца, пеперудки...Но тогава толкова се напрегнах да я впечатля, че впрегнах цялото си съзнание и..това бе крайния резултат.-и посочих към косата си.-И освен това си навлякох гнева на Ив, понеже леко се изгаврих леко с малката и шапчица.
Той стоеше и ме слушаше, изглеждаше така все едно наистина му бе интересно, а аз продалжих да разправям различни истории от гилдията като умело избягвах тези с Тес, но почти бе невъзможно понеже почти всички включваха и него:
-Виното бе великолепно, както и тази вечер.Благодаря ти!Искаш ли да се разходим някъде?

Бях виждал тази сграда и преди, но не бях идвал тук. Изглеждаше ми твърде лъскава отвън и малко или много, финансовата гледна точка ме спираше. Но, сега знаех, че мога да си го позволя. Въпреки всичко, исках да заведа Роза на някое приятно място. По-скоро исках да я заведа в някоя сладкарница, но наблизо не знаех изобщо дали съществува такова място, заради което ме бе малко яд.
Когато пристигнахме, се оказах прав. Всичко което бях видял през малките прозорци, под часовниковата кула, се оказа истина. Лъскаво...много лъскаво! Масите бяха покрити с коприна, а всеки стол бе обвит в бял плат, каращ го да изглежда като приказно кресло.
- Аш, какво правим тук?- чух зад гърба си.
- Спокойно бе, чичо ти Аши се е опаричил. Решил съм да се поглезим малко.
Дръпнах дребосъка след себе си, а пред нас се появи някакво момиче.
- Добър вечер. Маса за...трима?
- Двама - поправих я.
Момичето ни посочи малка масичка почти в центъра на заведението. Запътихме се към нея и се настанихме.
- Леле че е разглезено тук!
На масата си имах няколко вида прибори. Три вилици, две лъжици и два ножа. Отделно две чаши за вино, една за вода и две празни чинии пред себе си. Тук явно обичаха да си глезят клиентите. Надявах се само да се отнесат с нас подобаващо, а не като с някакви клошари. Ако се случеше това, щях да им посадя доста гадни растения по масите!
Докато чакахме някой да ни вземе поръчката, реших да си поговоря с Роза.
- Гладна ли си?
- Не знам. ти?
- Може би. С г-н Бишъп доста попътувахме и си чувствам вътрешностите малко разбъркани. Ще ми дойде добре едно хапване! Какво ще кажеш да преминем право към десертите? Мислех да отидем в някоя сладкарница, но до колкото знам, няма такава наблизо.
- Йей!
- Добре, поръчай си, като дойде момичето. А междувременно, ще ти разкажа за малкото ми приключение днес.
Прокашлях се няколко пъти, като стар разказвач на приказки, след което започнах :
- Та, така... Бяхме с чичо ти Хейз в кабинета, когато учех. Научи ме да материализирам оръжия и предмети. Направих си камшик, но той реши да ме погне с него. Сборичкахме се, гонихме се из кабинета, докато не дойде неговия колега- Нийл. Онази, със странната фамилия. И като го подхванахме.... гони, гони, докато не го хванахме в капан. Накрая, аз и Хейз бяхме с нашарени задници от камшика, а Нийл ни се нацупи.
После, ми дойде идеята да идем да хапнем някъде. Но не щеш ли, г-н Бишъп ме заведе в някакъв нов град, като се телепортирахме в него. Казваше се... Скай...абе нещо, започващо с името на онзи воден учител. Та, отидохме там, пихме коктейли, играхме волейбол и после се състезавахме за целувката на една барманка. И, аз спечелих! - отговорих гордо.
В този момент, дойде момичето, което щеше да вземе поръчката ни. Обърнах се към нея и се усмихнах.
- Добър вечер. Ами, ние ще искаме нещо сладко. Имате ли торти?
- Да, разбира се.
- Добре. За мен една еклерова, или не. По-скоро две еклерови торти и кана пресен сок. Ако има от портокали, ще е идеално.
Момичето записа поръчката ми и аз се обърнах към Роза.
- Хайде, поръчай си ти. А после, можеш да ми разкажеш какво прави до сега.

Роза превърташе страницата с десерти отново и отново, докато накрая не се реши.
-За мен също сок от портокали и една плодова пита. - усмихна се тя и подаде менюто на сервитьорката.
-Наистина си прекарал много. Но разбрах, че си бил и в Найтмер. Как беше?
-Не питай. Не бих се върнал в този град отново. - намуси се Аш при спомена за прокълнатите територии.
Криеха прекалено много чудаци, че да се превърнат в любима дестинация за посещение.
-Ами ти. как минаха последните ти дни?
Момичето с ухили.
-Не правех нищо особено. Тренирах, помагах за бала. Изпратихме Тес като посредник в Корнор за тамошните годишни изпити в цитаделата. Очаква се скоро да се завърне. През другото време посетих дядо. Праща ти много поздрави.
Младежът се усмихна, когато чу за старият Шао Кхан. Обичаше го този дядка. Почти толкова, колкото и внучката му.
-Той добре ли е?
-Да! В цветисто здраве. Знаеш, че нищо не може да сломи духът му.
-Това си го наследила от него, да знаеш.
-Мислиш ли?
-Определено.
-Благодаря! - светна лицето на принцесата, а ето че тортите им бяха донесени.
-Две чаши с портокалов сок, два еклера и една плодова пита. Добър апетит.
Двамата приятели благодариха на девойката и почнаха да се хранят.
-Не е сладкарница, но определено знаят как да правят пасти. Невероятни са.
-Мхм... - измънка Роза, докато тъпчеше поредното парче в устата си.
Когато преглътна тя пак се обърна към другаря си.
-А между другото, каква е истинската причина за смяната на стаята ти? Ако ме беше попитал щях да помоля Джасра да те сложи при мен. Щяхме да сме съквартирантииииии.......

Продължавах да се тъпча с вкусотиите, наредени пред мен, докато Роза не ми зададе същинския си въпрос, за промяната на местожителството ми в сградата. Е, май ме хвана.
- А...ами...ще ти кажа. Но, не искам да ме издаваш.
И двамата спряхме с лакомията, веднага щом започнах. Видях че разпалих любопитството и.
Присегнах се към портокаловия сок и отлях по една чаша отново за двамата. Отпих една голяма глътка от своя и започнах от далече.
- Но си гроб...нали?
- Ще видим. Разкажи ми.
- Ами, така. Трудно ми е да говоря с теб за това, имайки се на предвид какво се случи преди няколко месеца. Знаеш, че много харесвах сестра ти. Или може би си предполагала. Не знам. По принцип, не бях такъв човек. И не съм...
- На къде биеш, Аши?
- Работата е там, че направих неща, за които може би ще съжалявам много. Имах една случка с жена от Сто Слънца...нали знаеш...от тези, които като се напиеш, правиш големи глупости. На сутринта, когато тя се събуди до мен, изпищя и изчезна. Стана ми криво, гузно. Дори не очаквах да направя нещо такова. Но след време, отново се видяхме. Този път, беше по-добре. Не се напихме, но мен ме хвана малко, поради факта че не бях хапвал цял ден. Когато нещата стигнаха отново до същият момент, реших да не го правя, само и само тя да не си тръгне отново на сутринта по същия начин. Но този път, тя си тръгна, още преди да сме започнали. Тогава ми стана още по-криво и отидох на бар. Сам с пълен джоб пари. Там се видях с някакво момиче, което никога повече няма да видя. Направих го с нея, още същата вечер. Без чувства или каквото и да е било. На сутринта, същата жена от Сто Слънца, ни видя. Опитах се да и обясня, но не ме отрази, което бе нормално. Когато останах сам, се замислих за всичко, случило се в тази стая. Дори като стоях в нея, не се чувствах комфортно. Исках да се махна. Но, не исках да се махам от сградата, ами просто от мястото. За това и се преместих. Не искам да ме преследват лошите спомени. Но, виж. Случилото се няма нищо общо с теб или Лаура. Ако тя все още беше сред нас, повярвай ми, нямаше да бъда такъв. Още тогава исках да спра, когато я видях. Но, живота ни раздели, за което искрено съжалявам.

Погледа на Роза бе сериозен. Тя дори не смееше да хапне и парченце от десерта си, докато ме гледаше. Беше разбираемо. Дори и на мен ми се отяде, въпреки че бе много вкусно.

Роза го слушаше много внимателно. Въпреки, че бе само дете за нейната раса, разбираше всичко напълно ясно. След дългите му обяснения, тя въздъхна и тропна по масата.
-Възрастни. Винаги оставяте нещата недоизказани. Затова си навличате толкова проблеми.
-Хей, хей....ти самата почна да звучиш като жена.
-Напротив. Аши ти си идиот. Толкова ли не разбираш?
Магът зейна пред думите й, все още неосъзнаващ какво точно иска да му каже.
-Не ме разбирай погрешно. Знам, че обичаше Лаура и съм сигурна, че вътре в душата си, тя го знаеше. Но това не означава, че цял живот трябва да страдаш за нея. Ти си млад и имаш правото да продължиш напред. Не знам коя е жената, за която ми говориш и няма значение, но даже и аз мога да ти кажа, че е нормално да избяга. Толкова ли не познаваш женския характер?
-Ам....
-Естествено, че ще избяга. Почувствала се е застрашена, наранена. Може да си бил изпълнен с добри и благородни помисли, но тя се е почувствала пренебрегната. Първият път е било грешка, заради която се е чувствала виновна. Затова е страняла. Било я е срам от теб, от самата нея. Но вторият път е решила да прекрачи този срам и когато си се проявил като джентълмен, той се е появил отново. Когато те е видяла с онази другата жена, е изпитала още по-голяма вина, за това, че ти е отнела правото да се чувстваш спокоен.
Тя отпи от сокът си и постави чашата на мястото си.
-Ето ти я цялата загадка. Не е толкова сложно, нали? Не мога да повярвам, че се налага точно аз да ти обяснявам.
-Ама ти как....
-Какво? Не забравяй, че съм на близо тридесет години. Може да съм малка, но разбирам човешките емоции и чувства. Те просто са останали скрити за теб, поради което си направил толкова много грешки и сега се чувстваш гузно.

Засмях се тихо, най-вече от свян, да не ни чуят от другите маси.
- Хах. Представям си, как след някоя година ще тръгнеш и по гаджета. После да те видя, дали си на тридесет или триста. Ще имаш да се оплакваш на чичо си Аши, от някой, чийто нос после трябва да натрия.
Отпих отново от чашата със сок. Услаждаше ми се много и това бе сигурно третата, която изпих в рамките на тридесет минути. А когато и десертчето изядох, се зачудих какво да правим. Но тези десерти бяха толкова вкусни, че се изкуших и повиках момичето което ни донесе поръчката.
- Може ли, още един път от същото? И за двамата.
Тя се усмихна и изчезна покрай масите.
- Аш, как мислиш да...
- Шшшт. - поставих пръст на устните си - чичо Аши е изкарал някой петак. Нали бях на мисия?
Потупах с ръка по джоба си и монетите зазвънчаха като се удариха една в друга.
- Две хиляди чисто злато. И да ми го вземат, все ми е тая. Важното е че ще хапнем, както му е реда.
В този момент се появи и момичето. Доста бързо, бих казал аз. Едва изказах няколко изречения и сладката и муцунка се появи пред нас, с няколко сладкишчета в ръце.
- Заповядайте...
- А, така! - възкликнах весело - вкусотийки! Благодарим.
Когато момичето се отдръпна от масата, се обърнах пак към Роза.
- А ти, като си такъв спец...я ми кажи. Имала ли си някога..гадже? Познаваме се от доста време, а нищо не си казвала. Въпреки че повечето те имат за дете, не може да не е прехвърчало нещо в малкото ти сърчице...

-А ти, като си такъв спец...я ми кажи. Имала ли си някога..гадже? Познаваме се от доста време, а нищо не си казвала. Въпреки че повечето те имат за дете, не може да не е прехвърчало нещо в малкото ти сърчице...
Роза ококори очи и направи една такава гримаса на погнуса, че човек би си помислил, че е видяла най-гнусното същество в света.
-Гадже?!! Аз!? Ти да не си се побъркал? Ииууу, гадно.
Думите й по-скоро разсмяха Аш, отколкото да го обидят.
-Не искам да мисля даже за това. Още съм много малка. Виж ми размера. Не съм развита даже. Не, не, не....няма никой. Бляк....
Малката принцеса продължаваше да се гнуси и плези при мисълта някое сополиво, пъпчиво момче да я пипа, целува и бърка под блузката й, в опити да опипа непораслата й все още гръд. Как изобщо можа да си го помисли? Та тя бе плоска като дъска, с детска физиономия и стигаше почти до кръста му.
-Хахаха, добре де, добре. Само попитах.
Тя насочи заплашително вилицата към него и се намръщи.
-Ти вместо да ме питаш глупости, гледай да оправиш кашата, която си забъркал с онази жена. Не се преструвай. Личи си, че я харесваш. Не оставяй нещата така. Аз те подкрепям. Всички ще те подкрепят.
-Слушам шефе. - изсмя се младият маг.
-Аш не се шегувам. Оправи го.
Изражението му придоби сериозност поне за момент. Той наведе глава и твърдо отвърна.
-Добре.
-Ха, така. Сега да ядем.
Момичето се усмихна наново и двамата се отдадоха на приятната си компания и сладкият вкус на тортите.
След петнадесетина минути чиниите им бяха празни, като Аш обра даже останалите трохи, а чашите им не съдържаха нищо, освен образувалата се от парчетата плод, утайка.
-Искаш ли да тръгваме?
-Да, късно е. Имам идея. - подхвана Роза. - Какво ще кажеш тази нощ да спя при теб? Ще е забавно.
-Навит съм. В момента ти си единственото момиче, с което бих делял стаята си.
-Йей. Сметката моляяяяя!!! - провикна се детето и сервитьорката дотича бързо оставяйки им бележката.
Младежът преброи монетите, като добави още две-три под формата на бакшиш и те се сбогуваха с прелестният ресторант, поемайки по пътя за дома.

/Теди -60 злато. Спокойно можеш да пишеш в стаята си/