Плажен бар "Амор"

Най-красивото място на плажа. Нощем се палят фенери, които осветяват цялата околност. Сяда се до специално пригодени маси, които се подават на двадесет сантиметра от пясъка. На бара обслужва Лиза - красиво двадесет годишно момиче, което би изпълнило всяко ваше алкохолно желание. Тя е щура и много обича дивите купони. Ако искате забавление - просто почукайте на бара!
На всеки три часа, се организира "Happy Hour", в който се разиграват различни игри с клиентите. Коктейлите се продават на половин цена. Забавлението тук е незабравимо!

Всъщност, бара се намираше непосредствено до нас. На може би стотина метра от нашият чадър, започваха първите маси...вградени в пясъка. Ама че интересен интериор! А същинската част на бара, бе дълъг тезгях, до който нямаше и един стол за сядане. На него имаше около шестима мъже, които стояха гордо изправени, вперили погледите си в едно приказно създание.Когато видях момичето зад бара, ме побиха тръпки по цялото тяло. Мозъка ми забушува, а зениците на очите ми се разшириха двойно. Исках и не можех да спра да я гледам, както и останалите мъже на бара. Дори да изключим факта че момичето въртеше покрай себе си всевъзможни чаши, бутилки и шейкъри със завидна лекота, тя пак си оставаше невероятно красива. Може би си мислите "е, какво пък толкова?", но повярвайте ми, очите ми останаха там! В нея имаше някаква...естествена красота, която те караше да точиш лиги по нея. Нито лицето и бе твърде напудрено, нито дрехите твърде изрязани. Показваха малко, колкото да загатнат какво се крие под тях. Къса блузка от която се откриваше палаво само едното рамо и пъпчето в долния и край, пробито със красива обеца.
Косите и бяха съвсем обикновени. Небрежно разрошени, с естествено красив отенък.
Преглътнах всичката слюнка, която бях насъбрал в устата си и се наредих до другите момчета. Повечето от тях бяха по-високи от мен, карайки ме да се чувствам леко неловко. А и аз бях единствения, който все още се размотаваше по плажа с бельо, а не бански.
Накрая, когато дойде моят ред, сърцето ми затуптя.
- Какво ще желаеш, сладък?
Чудех се, дали чувах песента на чуруликащи славеи, или момичето говореше на мен. Ухилих се широко и не знаех какво да отвърна.
- А...сладолед...има ли?
Момичето се засмя на глупавото ми изражение и пелтеченето.
- Разбира се! Какъв да бъде? Имаме ягодов, сметана, шоколад, ванилия....
Тя ги изреждаше един след друг, а аз гледах единствено устните и, които потрепваха нежно, изговаряйки всяка дума.
- Е, какво да е?
- А...ананас и кокос...
Въобще не знаех от къде го родих това! Честно, Елисандра ми е свидетел! Но, след по-малко от минута, този ангел който гледах до преди малко ми донесе това, което си пожелах.
- Ето, заповядай. Да ти е сладко, въпреки че е малко странен избор...
Огледах фунийката, която изглеждаше фрапиращо готино. Жълт на цвят сладолед, намазан буквално върху върха на вафлена фунийка. Но не на гадни топки, ами на ленти. Като онзи сладолед, който правеха когато бях дете. А върху него, поръсени бели стърготини кокос от единия край, а между тях цветни лентички, най-вероятно със сладникав вкус. Усетих как слюнката ми отново се насъбира в устата. Изпитах желание да го налапам целия, още когато го видях. Но преди това, трябваше да си платя за удоволствието...
- Колко дължа за сладоледа?
- Десет злато.
Извадих монетите, докато мацката обикаляше зад бара и обслужваше другите клиенти. Когато се върна при мен, прибра парите и ми се усмихна дружелюбно.
- Да ти е сладко.
Е, благодаря за пожеланието, но устата ми вече бе пълна със кокосови стърготини. Не можах да и отвърна с подобаващо "мерси", но избоботих едно "ммхммм" с пълна уста. Реших да поостана на бара още известно време, докато учителя ми се пече под чадъра. Щях да хапна сладоледа, а после да взема още два. Един за мен и един за г-н Бишъп. Но за сега, просто се обърнах с гръб и се вгледах в широкото море. Опитвах се да видя края му, но нямаше такъв. Заблизах си сладоледа и хич не ми пукаше, ако ще и някоя звезда да падне върху мен и да ме пребие.

Времето минаваше неусетно и вече минаваше обяд. Най-горещата точка от деня. Точно затова, момента бе идеален за разхлаждащ сладолед. Вкусът му беше наистина добър. Истински, а не от онези блудкави сметанови заместители, наподобяващи замразен крем. Но това тук имаше вкус, който те връща в детството и ти си припомняш как безгрижно си тичал по полята, берял си цветя или си се биел с другите дечурлига на майтап.
Докато Аш ближеше сладкият десерт и се захласваше по барманката, изобщо не обръщаше внимание на нищо друго около себе си. Точно затова и не забеляза как една плажна топка за волейбол бива ударена по-силно от обикновено. И то точно по посока на бара. Усети я чак когато тя премина на сантиметри над главата му, забиваща се шумно в рафтовете пред него, събаряйки няколко бутилки и пакети пълни със снаксове. Лиза се наведе и избегна сблъсъка на топката с хубавото й лице, а когато се изправи с поглед почна да оглежда плажуващите, за да намери виновниците. А те бяха няколко момичета и момчета, които бяха опънали мрежа на няколко метра от тук и сега девойките бяха запушили стреснато устите си, а младежите се втурнаха да се извиняват и да си приберат принадлежността.
-Малеее, съжаляваме. Не си знаем силата. - обясняваха се те на барманката, като се хилеха глупашки.
Тя се усмихна, взе топката и им я подаде.
-Добре, но внимавайте малко. Ще ми изпотрошите продуктите.
-Няма да се повтори.
Няколко от момичетата също се присъединиха като гледаха леко виновно.
-Всъщност... - хрумна на единият от мъжете. - Защо не се присъединиш към нашата игра?
После погледна към Аш, който също слухтеше и му се усмихна.
-Брато, ако искаш и ти ела. Ще се разделим на отбори.
Магът и хубавата брюнетка се спогледаха.
-Какво ще кажеш, туристче?
Зеленокосият се замисли. Идеята не беше лоша. Плажен волейбол, звучи добре.
-Може ли да викна и учителят си? Той е онзи мускулест, дългокос мъж ей там.
И посочи към Бишъп, който се излежаваше върху хавлията. Очите на две от момичетата светнаха когато го видяха.
-Да, да, да.... - побърза да отговори едната, преди да е дала шанс на когото и да е да откаже.
-Супер, сега ще го повикам.
Аш излапа остатъка от сладоледът си и изтича до преподавателят си. Наведе се и почна да му говори. Посочи към събралата се група и компанията видяха как възрастният, но доста запазен и привлекателен мъж клати съгласително глава. Двамата се изправиха и се насочиха към тях, а девойките грейнаха от щастие.
-Разбрах, че искате да играем? - попита Хейз, а една от тях, руса, ниска, но стройна веднага се залепи за него.
-Да. Радваме се, че ще се присъедините. Аз съм Бела.
-Приятно ми е. - целуна галантно ръката й той. - Хейз.
-Еха, браточки, як отбор ще стане.
Лиза реши, че явно е дошло време за почивката й, затова заобиколи бара и се присъедини. Надолу бе с къси бели гащета, върху които се застопориха очите на Аш. Направо щяха да му потекат лигите.
Всички дружно отидоха до мрежата, където ги чакаха още едно момиче и едно момче.
-Е, как ще се разпределим? - попита красивата барманка и зачака за отговор.
-Аз ще съм с Хейз. - побърза да уточни Бела.
-Аз също. - присъедини се и приятелката й.
Прибавиха се и двете момчета. В противниковият отбор се групираха Аш, Лиза и другата двойка, която до сега стоеше на страна. Всички се запознаха и играта започна.
Пръв удряше Бишъп. Той застана на въображаемата граница, изпъна ръка, държаща топката, подхвърли я във въздуха и с другата заби силен, дълъг сервиз. Топката излетя и се заби право в главата на Аш. отскочи от нея и падна на земята. Двете приятелки почнаха да пляскат на добрият удар на ментора, а той със смях се извини на ученика си.
-Сори, Аш. Май това е точка за нас, хахаха.
Аш се усмихна дяволито и взе топката. Застана на линията. Беше негов ред да стреля. Дали щеше да си го върне или не, ще оставим той да разкаже.

Усещах лека болка в устата. От удара, който г-н Бишъп ми нанесе, едва не си счупих един зъб, когато мъжа ме прасна с топката.
Време беше да нанеса първият сервиз аз. Въпреки че изглеждах надъхано, повечето тук не знаеха, че всъщност не ме биваше много в тази игра. Е, бях я играл, но единствено на игрище. А на пясък бе много по-трудно, отколкото е.
Та, приготвих се. Хвърлих топката на около два метра над мен и я изчаках да се върне. Но преди да я ударя, прецених. Ако я хвърля към противниците, щяха да забият бърза точка. Ако я ударех по-леко, можеше никой да не я хване. За това, реших да извикам, преди да ударя. Бързо наведох главата си надолу и погледнах към барманката. Тя се бе обърнала напред, очаквайки атаката на другия отбор. Щеше да е добре, ако знаех името и, но не бе така. За това, реших просто да импровизирам. Приклекнах леко надолу, докато топката все още не бе стигнала до ръцете ми и подвикнах към момичето с все сила:

- Ей, туристчето!
В следващият момент топката попадна върху ръцете ми и аз я изтласках напред. Тя полетя с доста по-слаба скорост от тази за атака, право към барманката. А тя, явно бе разбрала повикването ми, защото се извърна рязко и пое топката с две ръце, със свити юмруци, точно пред тялото си. Удари я не много силно, тя полетя към мрежата и в мига преди да се прехвърли от другия край, едната девойка от нашият отбор скочи със завидно умение и я заби в отсрещният край. Но там, вече имаше кой да я посрещне. Онази сладурана, която явно беше взела учителя ми за закуска, която ще хапне, чакаше удобна топка. Тя приклекна, удари я и я подаде към Хейз. А той, гадината...доста добре си играеше. Пое удара и, подаде към другите си съотборници, а те му върнаха топката, виждайки неговото преимущество. А именно - височината му. Той бе най-високия в техния отбор, което го правеше идеалният човек за забиване. Когато топката се върна при Хейз, той бе готов. Още когато го видях да скача във въздуха, готов да атакува, се затичах напред. Стигнах до мрежата, още преди да е ударил, с което скочих и аз нагоре. Малко по-късно от него, но докато се издигнех, вече щях да съм пред линията, през която щеше да мине и удара му.
Точно така и стана. Когато се надвесих над мрежата, Хейз вече забиваше с мощен удар. Но, ръцете ми бяха там. Той удари рязко топката, но когато аз защитих от другия край, ръцете ни се срещнаха върху нея. Тя се перна в дланта ми и рязко отскочи в страни. Там, поеха съотборниците ми.
- Добър скок - чух зад себе си. Бе гласа на барманката, която явно чакаше да забива.
- Добър улов! - отвърнах и аз, усмихвайки се.
Вярно е че не се бяхме запознали, но нямахме време за такива неща в момента.
До сега, съотборниците ми си подаваха топката. От единия, до другия и после обратно. Накрая, приближихме се момичето мрежата, очаквайки подаване. Бяхме готови за точка в наша полза! Погледнах към учителя си, който стоеше от другия край на мрежата.
- До колко играем?
- До когато загубите, Аш...значи, няма да е дълго.
- Ще видим...
Нямах време да довърша изречението си, защото топката вече полетя към нас. Спогледахме се с красивата девойка, чудейки се кой да скочи първи. Но, накрая го направихме почти едновременно. Аз замахвах с лявата си ръка, която бе откъм нея, а тя с двете се опитваше да забие топката рязко надолу, за да падне близо до мрежата. Но, все още не бяхме реализирали удара си. Стиснах юмрук здраво и зачаках удара си. Замахнах рязко напред и след секунда щях да ударя...

Играта беше в центъра си. Нито един от отборите не надделяваше все още, защото всеки от тях имаха по един-двама доста силни играчи. В противниковият това бяха Хейз и младежът, който ги покани да се присъединят. В другият бяха Аш и Лиза. Точка след точка, топката летеше от едното в другото поле. Слънцето печеше жарко, но това не пречеше на героите ни. напротив, адреналинът им се покачи до толкова, че всеки стръвно пазеше позицията си. Даже в един от моментите, в който младият маг и хубавата барманка се сблъскаха, удряйки главите си, го избиха на смях, вместо на псувни и ругатни. Разполагаха с още половин час до края на почивката й, което им даваше достатъчно време. За сега бяха 10 на 11 за отбора на Бишъп. Височината и здравото му тяло бяха в голям плюс на съотборниците му и малката блондинка не можеше да свали поглед от него, като от време на време напълно забравяше за играта. тя бе по-заета да стои в единият ъгъл и да се наслаждава на великолепните му форми и дългата коса, която се виеше като бляскави водорасли над яркото небе.
Дойде ред за пореден сервиз. Възрастният маг бе поел топката и се готвеше за удар. Гледаше право в ученика си с мазна, самодоволна усмивка, с която му подсказваше, че няма да му даде пролука за защита. Надпреварата между двамата ги забавляваше много. Той хвърли кожното кълбо и го насочи право към съотборникът си. Той пое удара и прехвърли мрежата. Преди някой да успее да я спре, тя се заби в пясъка, отскачайки още няколко пъти и се спря в краката на другото момиче, чието име Аш не знаеше.
-Дванайсет на десет за нас. - извика се гордо Бишъп. - Май изоставате, Ашчо. - смигна му той шеговито.

/Тед продължавай с играта. Измисли каквото искаш./

/ ми като няма кой да ми го измисли, сам трябва да си го пиша...нали съм х'админ :D
Момичето което не познавах, взе топката от земята и се насочи към линията за сервиране. Сега беше неин ред. Преди да удари, барманката и извика нещо, обръщайки се към нея назад. Всички бяхме застанали в удобни позиции за атака. Всеки опрял ръце в коленете си, готов да скочи във въздуха, като атакуваща пантера.
Девойчето се приготви за атака. Хвърли високо топката и след секунда скочи след нея. Изви гръбнака си като змия, замахна с ръка и прати топката право зад мрежата, към противниковия отбор. А там, тя тупна върху главата на русолявото девойче, което в момента зяпаше с наслада учителя ми. Топката отскочи рязко и след секунда бе на земята.
- Йей! Точка за нас! - извика радостно момичето, което сервираше.
Барманката се обърна към нея и и направи знак, че е доволна от удара. Все пак, идеята беше нейна да удря така и тя се оказа успешна.
Другия отбор ни върна топката. Сега, бе мой ред да сервирам. Трудна работа.
Когато отидох на линията за сервиз, подвикнах към Хейз.
- Ей, до колко ще играем?
- Не знам. Вие как мислите?
- Ами, аз трябва да изчезвам след малко...на работа съм - каза момичето с онази естествена, побъркваща ме красота.
- Е... - отвърна Хейз -...значи, това ще е последният удар. Ако изравните - биете. Ако ние вкараме - ние бием.
Момичетата от нашият отбор се съгласиха, а и аз нямах нищо против да приключваме.
Приготвяйки се да удрям, огледах играчите на другия отбор. Г-н Бишъп бе подготвен както винаги и ме гледаше право в очите с очакване. Русата мацка също се бе съсредоточила. Явно и се бяха скарали, щом толкова сериозно гледаше в момента. Другите, също внимаваха. А нащите...вятър ги вее на бял кон. Или по-скоро мен. Когато погледнах към барманката и вирнатото и дупе, което стоеше на около два метра от мен, се разсеях. Може би, се загледах прекалено дълго, щом чух учителя ми да ме бъзика.
- Аш, да не обърка игрището? Хаха...
Разтърсих глава и се върнах в играта. Хвърлих топката високо и ударих с все сила. Тя прелетя право от другия край, където г-н Бишъп я посрещна. Скочи рязко нагоре, удари я и я върна в центъра на нашето поле. А там, никой не я очакваше. Добре че беше онова момиче, чието име не знаех, за да я хване. Тя се хвърли право на пясъка и с последни усилия, удари топката с юмрук. Тя хвръкна нагоре и от там поех аз. Подадох към барманката, а тя върна към мен. така продължихме, докато стигнахме мрежата. Подхвърляхме си я един на друг, като залъгвахме противниците си. Някой от тях подскачаха над мрежата, опитвайки се да ударят топката, но тя бе твърде далеч от тях.
В следващият момент момичето подаде на мацката зад мен, а тя отново и върна. Сега ме прехвърляха. Но в един момент, изненадващо Хейз се подаде над мрежата с лукавата си усмивка и изкрещя силно. Единственото което видях, бе забиващата се топка точно в краката ми. Погледнах глупаво надолу, а после и към съотборниците си.
- Даа-дааа....бихмееее- чух виковете на русото девойче, от другия край на мрежата, което в момента се бе хвърлило на врата на г-н Бишъп и страстно го прегръщаше, явно радостна от победата им.
Приближих се към момичетата от моя отбор, с наведена глава.
- Май загубихме заради мен. а?
- Не се притеснявай. Това е само игра.
- Кой ще черпи коктейлииии? - чух зад гърба си.
Когато се обърнах, учителя ми се приближаваше с доволна усмивка, разперил ръце.
- Добра игра, Аш!
Поздравихме се за играта и се отправихме право към бара. Щом искаше коктейли, добре. Щеше да има за всички!
Когато се наредихме на бара, изчакахме съотборничката ни да се присъедини от другия му край. Тя ни обеща по един изненадващ коктейл за моя сметка и после се покри от погледите ни.

Барманката се покри с една единствена цел. Не случайно каза, че коктейлите ще са изненадващи. А, за да останат такива, не трябваше да видят как ги прави. Но тя вършеше работата си сръчно и доста пъргаво. Може би всекидневните смени тук, я бяха направили факир в забъркването на ликьори и прочее.
След десетина минути, тя се появи и почна да сервира по дългият бар, един по един напитките, които бяха от цветни по цветни и сортирани спрямо външният вид и настроението на компанията.
-За вас.... - подаде тя на Бишъп една висока чаша пълна с кристално син алкохол - Синя лагуна.
Магът се усмихна и побърза да отпие.
-Мммм, чудесен избор. Ти си гении.
-Знам. - намигна тя и продължи да нарежда.
Пред блондинката постави нещо розово, нещо сладко, изглеждащо повече на сладолед със захарен сироп.
-Ягодово дайкири, мацка.
На приятелката й подаде Секс на плажа. После последва съотборничката на Аш. За нея бе избрала едно съчетание на джин с шампанско, кюрасо и лимонов сок, с приятната украса от коктейлна черешка и резен кайсия.
-Наричаме го Адриатически изглед.
Момичето ахна от изненада.
-Лиза наистина си гении.
-Знам, знам. - засмя се хубавата барманка.
За първи път Аш чу името й. Лиза. Беше кратко, но симпатично и идеално й пасваше. Останаха и тримата младежи. За този от отбора на Аш и Лиза имаше нещо силно, мъжкарско със звучното, екзотично име Барбикан. Наблягаше се на уискито. За противниковият отбор беше приготвила нещо класическо за плажната страна - Карабинери с текила. Пиратско питие - силно, но приятно, без да те удря в краката. Остана само Аш. Неговото питие имаше блудкав зеленикав цвят, малко по-блед от косата му, а името му чуваше за първи път.
-Джинджифилова кралица. Да ти е сладко.
Младежът огледа добре чашата. Изглеждаше странно.
-Какво има в него?
-Киви, круша, водка, шампанско и лед.
А по ръбът на чашата имаше залепена захар и резен киви за украса.
-Хайде, няма да те отрови. Опитай го. - подкани го красавицата, очаквайки реакцията му.

Погледнах подозрително чашата. Но извърнех ли глава, виждах само как всички с радват на коктейлите си.
Момичето зад бара чакаше реакцията ми, за това реших да пробвам. Присегнах се към една близка до мен чашка, пълна с малки сламки. Взех си една и я пуснах в чашата. Захапах я леко, след което опитах коктейла.
В устата ми се възроди същинско въстание. Сякаш хиляди пълководци водеха битка, която никой нямаше да спечели. Усещах различни интересни вкусове, които гъделичкаха езика ми. Първото което усетих, бе студенината на коктейла от леда. Един хубав коктейл, винаги трябваше да има лед, който да те разхлади, особено ако си на плажният бар. После, шампанското заблъска по езика ми с малките си балончета, подлудявайки го. От него усетих съвсем лек кисел вкус, който веднага бе неутрализиран от вкуса на крушата. Сладка и прясна. Личеше си че тук съставките са първокачествени и просто ти иде да си поръчаш още един такъв коктейл!
Обаче, това което най-много ме изненада не бе нито сладкият вкус, нито съвсем лекото усещане на водка. Не че не беше приятно, но все пак това бе силен алкохол (да не казвам спирт), който е по-добре съвсем леко да се усеща, отколкото да ти се натрапва из устната кухина. Та...това което ме изненада, бе киви-то. Прост, малък сладък...понякога кисел плод, с който трябваше много да се внимава. Още когато опитах коктейла, се надявах да не усетя онзи гаден вкус, от смачканата семка на този плод. Онези, малки черни буболечици, които като ги пресоваш, дават неприятен вкус и на най-вкусната плодова салата. Но, тук те бяха цели и чакаха само да ги преглътна.
Още след първата глътка, скочих назад и се завъртях няколко пъти от радост, държейки се за устата.
- Леле, леле...леле....
Хейз се обади отстрани:
- Какво има, Аш? Да не повръщаш? Хаха...
- Не...не...не... - спрях се за момент и отидох отново до бара. Отпих още една голяма глътка и коктейла ми беше преполовен. - Мхмм...даааа! Оле, това е невероятно! Сериозно, казвам ви! Божествено е!
Всички започнаха да ми се смеят задружно.
- Стига бе! Не ми ли вярвате? Ето, на! Опитайте...Хайде, давай!
Първият на когото дадох да опита, бе учителя ми. Въпреки че изражението му бе леко недоверчиво или поне аз си мислех че не ми вярва, той също се изуми от вкуса. Той също искаше да ми сподели своята "Синя Лагуна", но коктейла не бе за мен. А и не исках да си развалям хубавия вкус в устата, поне още няколко часа!
Така обходих целите два отбора с чашата си, докато не ми изпиха коктейлчето. Въпреки че свърши, когато се облегнах, се усмихнах на барманката и тя след минути бе срещу мен също с широката си усмивка на лице.
- Казвай, сладък...
- Още два, моля те! Същите, също толкова прекрасни!
Седях до бара с полу-изплезен от удоволствие език. Щом момичето се извърна за да изпълни поръчката ми, измрънках тихо след нея.
- Ожени се за мен! О, даа....и всеки ден коктейли, партита...купон...!
Това момиче буквално ми взе ума. Гледах след нея със зажаднял поглед и пресъхнало гърло, очакващо поредният коктейл. Да, поръчах два, но единият бе за нея. В следващите минути, очаквах запотената чаша и момичето да се появят пред мен...

Измънкал или не, Лиза чу последните му думи и докато се обръщаше, се подхилваше сама на себе си. Забавно типче се оказа това момче. Тя забърка бързо коктейлите и му ги подаде.
-Сори сладък, но няма как. Вече съм заета. - усмихна му се чаровно тя и вдигна дясната си ръка, на чийто безименен пръст проблесна годежен пръстен, който бе останал скрит за Аш до момента.
Физиономията му посърна за миг, но нямаше как. Ухили се широко, опитващ се да избяга от сконфузната ситуация и намери спасението си във вторият коктейл. Той го бутна леко към нея.
-Този всъщност е за теб.
-А, мерси!
Барманката отпи малко от собствената си творба и блажено измърка:
-Мммм, наистина съм гении.
-Това не е спорно. - обади се Хейз, който повдигаше своята чаша за наздравица и всички се присъединиха към него, а стъклото почна да пука едно в друго, създаващо благозвучна симфония на кристал.
-Г-н Бишъп това определено е най-хубавата ми почивка.
-Радвам се за което. Всеки има нужда да разнообрази от време на време. И ако си толкова послушен и старателен и за в бъдеще, обещавам, че пак ще дойдем. Може би за сватбата на Лиза, да речем. - пошегува се магът.
-Ха, ха, много смешно.
После пак се обърна към нея.
-Наистина ли си сгодена?
-Да, вече от четири месеца.
-Някой май иска да открадне булката. - засмяха се останалите, но Аш не се ядоса. По-скоро се засрами и съвсем леко се изчерви.
Лиза също прихна, но някак си благо и очарована от комплимента.
-Нека си направим състезание. Всички мъже ще се надпреварвате, кой ще преплува разстоянието до шамандурата най-бързо. Който отиде и се върне тук пръв ще получи награда от мен.
-Каква е наградата? - попита Хейз.
-Една целувка.
Очите на Аш светнаха. Не, че реално искаше да се жени за нея или нещо такова, но безплатна целувка от хубаво момиче - кой би отказал.
-Аз съм за! - побърза да се съгласи той.
-Аз също. - присъедини се учителят му, само заради предизвикателството.
Останалите три момчета също се включиха в играта и така петимата се озоваха на брега на морето, а шамандурата бе на далечина приблизително тридесет метра от тях.
На бара момичетата се кикотеха и наблюдаваха с интерес.

/Тед пиши в темата на морето, как тръгвате и стигаш някъде до средата. Ако искаш си създай някакви затруднения, така или иначе аз ще се включа с мои/

Затичах се право към бара. Малко доволен, но и също толкова притеснен. Вярно, спечелих. Но целувка? Започнах да си мисля каква ли ще бъде. Как, къде, кога, по какъв начин. Ах, тази моя мъжка природа. Слагах тигана, още преди рибата да е скочила в ръцете ми. А може би, щеше да е просто детска целувка по бузата, която няма да накара мъжа и да ми счупи носа или пък да и се развика "защо е такава повлекана".Все тая, целувката си е целувка!
Когато пристигнах на бара, девойката се бе скрила някъде. Нямаше никой пред него, но явно имаше някаква работа. За това, реших да я изчакам. През това време, се обърнах с гръб и огледах плажа. Имаше много хора. Дори, учителя си не виждах в момента. Погледнах и към слънцето, което жарко напичаше върху лицето ми. Кожата ми леко бе започнала да изсъхва, но от косите ми все още капеше вода. Повъртях се малко по бара, чудейки се какво да правя. Но, така и не си намерих занимание. Може би, нетърпението от моя страна да си взема "наградата", ме караше да подскачам от крак на крак. И, тогава я видях...
Същите онези естествено кестеняви коси, които красиво падаха върху раменете и. Тя ми се усмихна, още когато ме видя. Отговорих и.
- Ей сега идвам, сладък.
Ах. Сладък? По-скоро бях солен от водата. Харесваше ми как се държи с мен. Но, може би се държеше така с всички, които и оставяха щедри бакшиши на бара. Все пак, това и бе работата. Докато тя си вършеше работата и почистваше някакви чаши, аз се промъкнах пред нея и я загледах в ръцете.
- Интересно ли ти е?
- Малко. Никога не съм работил зад бар. Изглежда ми готино и...сложно. Всичките тези коктейли и знания. Възхищавам ти се.
- Хах. Какво стана със състезанието?
Когато чух думите и, сърцето ми полудя отвътре. Затупка бързо и ме накара да се притесня. Може би и малко да се изчервя в този момент.
- Ами...май спечелих...
А, май ме хвана и срам. Облегнах ръце на бара и положих глава върху тях срамежливо. Гледах как момичето си върши работата и не смеех да продумам повече и думичка.

Момчето изглеждаше като някое малко пале с огромните си зелени очи, свенливата усмивка и леката руменина, която бе избила по бузите му. Лиза се врътна и застана по същият начин като него, точно пред муцунката му. Миглите й изпърхаха няколко пъти и ето, че тя протегна глава и долепи устни до неговите. Не беше груба, нито смяташе да прекрачва границата и да пробива бариерата на устните му, но все пак целувката си беше някак сладка. Нито детска, нито сериозна.
-Честито, сладък. Заедно с моята благословия, ти заслужаваш една хубава жена. И винаги да печелиш състезанията, които ти е подготвила съдбата.
Зениците на Аш грейнаха и той енергично се изправи.
-Благодаря ти.
Малко след това се присъединиха и другите. Още когато Хейз излезе от морето, малкото блондинче се залепи за него като дъвка за обувка и сега му беше малко трудно да върви с нея, обгърнала го през кръста.
-Получи ли си наградата?
-Да! - щастливо възкликна той, а барманката се усмихваше чаровно.
Всички седнах и доизпиха коктейлите си, докато двамата ни героя им разправяха какво е по техните земи. Компанията слушаше в захлас за красивият Маджестик, за полята и за небесният град. Времето минаваше, а първите струи на морският вятър почваха да разхвърлят косите и да гъделичкат кожите им. Повечето плажуващи се приготвяха да си вървят, спокойно прекарвайки остатъка от денонощието, за да се върнат отново тук на следващият ден и да се порадват на вълните и забавленията.
-Май е време и ние да се прибираме. - подаде Бишъп и Аш леко посърна.
Не му се тръгваше още. Искаше му се да остане тук колкото се може повече. Тук сякаш нямаше сплетни и проблеми. Или поне така му изглеждаше.
-Става късно. Скоро ще се смрачи.
Малката русокоса също се натъжи, доста заплесната по хубавият мъж, но той я успокои по някакъв си начин, като й обеща, че ако е писано пак ще се видят. Той не й даваше надежди. Все пак тя бе просто една девойка, с която се запозна случайно.
Учителят се сбогува с хубавата Лиза, като й целуна ръката, както и с останалите и остави Аш да направи същото, а самият той отиде до чадърът им, за да събере багажите, които бяха натоварили.
-Е, надявам се, че си изкарахте добре. - изникна пред зеленокосият барманката, която все така се усмихваше игриво и бляскаво.

Усмихнах се. Отново. За пореден път. Както винаги правех, когато съм щастлив. А този момент, се чувствах наистина така. Даже, бях забравил лошите си премеждия от преди няколко дни. Сега, се усмихнах. Наистина. Е, очакванията за целувката ми бяха точно такива. Чисто...приятелска. Но, нека отбележа. ТЯ ме целуна!
Обърнах се към момчетата и се здрависахме с тях. Поздравих ги за добрата им игра и начина по който ни надвиха. Определено щеше да си струва да се играе някой ден пак с тях и се надявах отново да се върнем тук.
Когато се обърнах към малката русокоска, която бе хвърлила око на учителя ми, тя се ухили и ми махна с ръка.
- Чао, хлапе. И не тъжи, ще ти го доведа някой ден. А ако можеш, ми прати писмо в Сто Слънца и ми кажи кога ти е рожденият ден. Специално ще ти го опаковам и ще му сложа панделка. Хаха...
Останалите се засмяха на думите ми, а момичето се изчерви. Явно наистина го харесваше.
Малко по малко всеки се отправи нанякъде, като останахме сами с барманката. Погледнах зад нея и видях че наистина я чака доста работа.
-Е...аз ще те оставям - казах леко свенливо. - Благодаря за коктейлите и хубавите пожелания. Дано, другият път, когато дойдем да ни запознаеш и с твоят щастливец. Много ще му завиждам, на това момче!
Тя ми се засмя отново. Стиснахме си ръцете и тя изчезна отново в тълпата на коктейлите и спиртните напитки. А аз, се върнах при учителя си.
- Хайде, Аш...много се захласваш.
В следващият момент, преминахме пак през онази телепортация, която ни прати в родният дом. Дано този път не ме боли глава от бързото пътуване.

Лора и Ерик се настаниха на една масичка вътре в бара, която бе вместо с два стола, с две сепаренца за да има място за приятелите им когато дойдат.Оставих багажа си на тях и се запътиха към бара за да си поръчат напитки.А зад него се подаваше едно приветливо момиче, което като ги фиксира веднага им се усмихна широко:
-Добре дошли!Какво да бъде за вас сладури?
Ерик направи знак първо дамата да си избере, "Какъв кавалер само" помисли си Лора:
-Ами, за мен едно мартини, сухо.Мерси.
-А за теб моряко?-опитваше се да спазва веселия тон барманката.
Ерик малко се зачуди, и след това си каза какво пък, така и така бяха на почивка:
-За мен едно уиски, голямо!-каза той.
-Чудесно, смелчага.-отвърна девойката докато приготвяше поръчките и ето че нямаше и три минути и те стояха пред тях.
Върнаха се и си седнаха на местата.Лора съвсем целенасочено се намести до него, като се опитваше да спазва възможно най-малка дистанция:
-Наздраве!-вдигна чашата си тя.-За свободите хора.-намигна му след което.
Той и се усмихна любезно.Това че Арадел и изгората и ги бяха оставили сами и се струваше като перфектната възможност да получи това което искаше.Харесваше и този мъж и искаше да го има, а каквото бе поискала Лора досега, го бе имала:
-Изглеждаш ми интересен тип.Какво ще кажеш довечера да те покана на гости в хотелската ми стая?Ще изпием по чаша шампанско в джакузито, имаш нужда да разпуснеш.Изглеждаш ми малко умислен...
Но той не успя да отговори защото в този момент в бара влязоха Лезо и Ари.
Щом вядях Ерик веднага изприпках до него, а белокосия отиде да ни вземе питиета, вече му бях дала наставления какво да бъде.Стигнах до сепарето и клекнах до него, той ме погледна с красивите си очи:
-Имам нещо за теб.-казах и бръкнах в джоба си като извадих мидата-сърце, взех ръката му и я поставих .-Надявам се да ти харесва, прилича на теб.-усмихнах му се топло.

Ерик пое мидата в дланите си и се усмихна. Всъщност усмивката му казваше толкова много. Беше трогнат, поласкан, леко тъжен, но все пак в същото време щастлив. Усмивка, която не се хареса на Лора.
-Това е най-хубавият подарък, който съм получавал. Ще го пазя винаги.
Той го прибра в джоба си и й хвърли един от онези искрени погледи на благодарност. Момичето му отвърна със същото и после подаде една и на приятелката си, макар че тя нямаше подобна форма.
-Съжалявам, не намерих повече сърца.
-Няма проблем. - отвърна брюнетката и с насилствена усмивка взе мидата.
Лезандър се върна при компанията и постави два коктейла на масичката.
-Ето ги и напитките.
Четиримата другари се отдадоха на почивка, весели разговори, много смях и прехвърчащи любовни искри, под слънчевите лъчи, които нежно галеха телата им. По едно време, Лора реши да разчупи обстановката и енергично се изправи от мястото си.
-Имам идея. Ари какво ще кажеш да оставим мъжете тук, а ние да поплуваме малко.
На нашата героиня идеята й допадна много, но нещо я притесни.
-Да, но ние не си носим бански.
-Е, й? Нима това ще те спре?
И преди да е отговорила, красивата брюнетка свали панталоните си, а после хвана ръба на потника си и го махна от тялото си. Оказа се, че отдолу не носи бельо и пищните й гърди, доста по-големи от тези на Картие лъснаха на всеослушание. Тя намигна закачливо на Матюс, обърна се и затича по плажа, привикваща приятелката си. Цопна във водата и почна да маха с ръце.
-Хайдееее.....какво чакаш? Водата е идеалнаааа....
Ето това се казваше свободолюбив човек. Или много хитър. И в двата случая привлече вниманието върху себе си, не само на компанията, но и на много други плажуващи.

/Гери реши какво ще правиш. Ако се присъединяваш към нея, пиши в темата на Морето, а не тук./

Първа спирка - Плажът! Има ли нужда да казвам, че вечер е много по-различен отколкото през деня? Въпреки късните часове, ивицата кипеше от народ, който бе заменил плуването и събирането на тен с разхладни коктейли, запалени огньове по средата на пясъка, свирене на китари и малки тъпани. Жените облечени с дълги разпуснати рокли, мрежести широки блузи или просто завързани за таза кърпи. Танци, веселие, хамаци...
А около открития дървен бар, насядали на дървените маси безброй клиенти, нито един с намусена физиономия. Участъка бе осветен от запалени плетени фенери, блестящи в меко жълто, около които се събираха малки мушици. Обстановката бе невероятна, настроението взривоопасно.
Докато вървяха към този малък рай Тарен не спираше да оглежда всичко, под което попаднат очите му. Усмивката се открояваше на лицето му, докато погледът му не попадна на младото момиче, щъкащо игриво в кабинката си и забъркване поредната напитка, умело въртяща различни бутилки и шейкъри.
-Лол...
-Красива е, нали?
-Да.
-Не се надявай! Виждаш ли там? - посочи към лявата й ръка Кайл. -Да...пръстен брат. Голяма загуба.
-Е, щом се обичат младите....
Контрабандиста погледна другаря си някак намръщено, всичко привидно, като един от онези приятели, които винаги могат да ти дръпнат лекция за живота и се дразнят, когато изтърсиш нещо толкова нелепо наивно.
-Мареил....няма такова нещо. Хубавата изгубена жена си е хубава изгубена жена. Няма нищо добро в това, че е изгубена кауза.
-Хахаха, щом казваш.
-Казвам. И сега, мой човек, ще те науча как да живееш.
Червенокосия хвана нашия герой за ръкава и го задърпа право към бара. Преминавайки през всички маси, се качиха на издигнатата подпора и шмекера се облегна на барплота.
-Еййй....плажен ангел...
Момичето се обърна на това определение и щом веднъж съзря подвикващия се ухили.
-О, ти ли си? Мммм...нещо не се сещам как се казваше...
-Ей, Лиза...стига шегички.
Барманката се засмя и махна с ръка.
-Ама си докачлив. Как си Кайл?
-Е супер, както винаги. Това тук е Тарен. Малко е скован, ама ще о оправим.
-Ще го оправим. - кимна девойката и отдели няколко секунди да се запознае официално с брюнета. -Е, какво ще бъде тази вечер, момчета?
-За мен бира, сладка. Най-студената, с която разполагаш.
-Имаш я!
Хубавицата се завъртя около орбитата си, хвана поредната бутилка, по която се стичаха капчици от ледената бара, отвори я с рязко движение, от което се разнесе оглушителен кратък звук тип "Пук" и я поднесе на щурия си клиент.
-А за тебе, сладур?
Кайл определено се надяваше другарят му да си избере нещо стойностно, а не някое лигаво женско котейлче. Макар че започна с леко, нямаше намерение да завърши нощта така. Тя щеше да е легендарна и той щеше да се постарае да я направи такава.

Ок, нещо ми стана. Не физически, нали разбирате... а емоционално. Няколко неща просто ти влизат под кожата- ако случайна песен уцели вибрациите на душата ти, дори и да не си я чувал преди, ти й се отдаваш, запомняш я, искаш да я слушаш отново и отново.
Тук, на плажа, имаше едни вибрации- носеха се различни енергии от един тип- позитивни. Леки, ефирни, игриви... това беше пъстрата страна на хората- невиждана до сега- като паун, който за пръв път разтваря опашката си пред очите ти. Някак опияняващо е.
А барманката... майчице. Адамовата ми ябълка стана като сизифов камък и се заклещи в гърлото ми. Но момичето беше толкова лъчезарно и приветливо (явно въпрос на тренинг), че просто се отпуснах и изчезна онази тежест в краката, на която пише "новак в небрано лозе".
Какво се пие, когато ти е толкова горещо...
- За мен... джин с мента.
- Оу? Ей сега пристига! - привлекателната госпожа (ах, как не й подхождаше това "госпожа") се врътна с необяснима за мен усмивка към рафта, където повечето бутилки вече бяха започнати.
- Хех, добре го подкара - подметна Кайл, чието око шареше не до там дискретно из бара, носещ такова омайно име.
- То пиенето е проста работа, но не е за прости хора... - ухилих се аз, докато проследих погледа на търгаша- музиката не беше прекалено силна, вятърът играеше свободно между телата на посетителите и ту някой воал, служещ за рокля, започваше да танцува с растенията в кашпите наоколо, ту някой кичур падаща свободно коса се увиваше около солените, загорели тела на момичетата. Е, и мъже имаше, но тях ги отразявах, колкото да маркирам на кои от дамите е безсмислено да спирам погледа си.
- ... те и жените са прости неща, ама не са за прости хора.- философски заключи Кайл и размаха наставнически цигарата си.
- Стига си се правил на разбирач и ти! - подвикна Лиза, която положи ласкаво двата алкохола в чаша с лед. След миг напитката се озова пред мен, а барманката като пъстро колибри отхвръкна крачка встрани и започна да разбърква поредното... нещо.
- Дай "Наздраве" за началото на съвместната ни работа. - контрабандистът поднесе бирата си към мен
- Наздраве за инцидентната ни съвместна работа - подчертах аз и стъкленото "дзън" беше подето от ритъма на музиката.
Меките светлини се пречупваха в многобройните стъкла наоколо, отразяваха се в плота, белязваха телата. Всяка глътка въздух, дим, алкохол, всичко беше приятно. Отпускащо. За човек без очаквания и предубеждения, бях пре пре доволен от всичко.
- Не съм те виждала преди. Да не си нов тук?- попита Лиза, докато с все сила друсаше един шейкър, в който кънтяха ледчета, давещи се отчаяно в някаква течност. Движенията на тънките й ръце караха широките й свободни ръкави да правят тъмни вълни около тялото й.
- Съвсем прясно доставен от Маджестик...- поклатих глава след като отпих от тази свежа алхимия, която се плъзна по тялото ми, докато изпаренията й се стрелнаха към ноздрите ми- всяка една съставка знаеше на къде да поеме и какво да прави.

-Маджестик! - възкликна видимо ентусиазирана Лиза. - Веднъж бях там! Майко какъв купон стана. Отидох в една кръчма, сигурно я знаеш. Казва се "Братска любов".
-Само съм чувал за нея.
Тарен спести информацията, че семейството на Илирас го смяташе за твърде млад и зелен, че да го пускат да излиза нощем, но понякога долавяше по някой друг слух за това заведение. Всички се въртяха около едно и също - побоища, танци, веселие, песни и много много смях.
-Собствениците там са уникални. Научиха ме на доста от нещата, които умея.
-Бреййй... - изцъка Клайд, докато завърташе едно петаче на калъч по дървото. -Толкова ли са добри?
-Повече! Ако се преселят тук ще направят или бум или....ами бунт, хахаха...
-Ей с такива хора бих искал да работя.
-Ми имигрирай. - контрира го красавицата, облакътила се на плота със самодоволна усмивка.
-Еййй...ама вие жените сте големи змии. Много съскате.
-Само срещу стоножките.
Двамата брюнета в компанията прихнаха в луд смях на гърба на контрабандиста, а той си придаваше привидно обиден вид.
-Взехте ме нещо за мезе май мене.
-А не, така ти се струва. - отвърна Мареил и намигна на барманката, която му отвърна с широка усмивка.
В този момент от декоративното радио зазвуча една стара като памтивека песен, в едновремешния стил на рок енд рола, но толкова свежа и любима на поколения подред, че дори младата Лиза, като я чу се изприщи от радост.
-Майкооо...обичам това парче.
В миг, девойката заряза всичко, набра се на бара, тупна сладкото си дупе върху му, после премести крака от външната страна и скочи, като хвана господата от силния пол за дланите и ги завлече към плажа.
-Хайде, да танцуваме!
Реално нямаха особен избор, такъв не им бе предоставен, но пък и те нямаха никакво намерение да откажат на поканата й. Беше толкова жизнерадостна, че дори скования до преди малко Тарен почна да се поклаща в такт с ритъма. А хубавицата се въртеше около тях, без да ги пуска, точно в стила на тогавашните танци, ритайки с крака, правеща накъсани пируети, абе изобщо както си му е реда за рок легендите на началото на века. Никой не ги гледаше странно, защото не бяха единствените. Един млад мъж с расти, дълги до кръста, дори се опитваше да възпроизведе мелодията на китарата си и в действителност доста добре я докарваше.
Към края на песента, момичето, което блестеше от радост, съзря някой в далечината и очите й се разшириха.
-Ааааа.... - извика възторжено тя и пусна партньорите си.
Затича се нейде зад гърбовете им, приближавайки се все повече към един рус вървящ към нея мъж. Когато се изравниха, тя буквално скочи върху него, като обви крака около тазът му, а той грабвайки я за дупето, вплете устните си в нейните. Младежите гледаха тази картина с нестихващ интерес.

-Годеникът й предполагам?
-Даааммм.... Паркър Хуч. Двукратен шампион по бокс тежка категория.
-Боксьор? Нещата почнаха да придобиват смисъл.
-Хахаха, нали? Ама е печен.
Двойката се върнаха към мъжете и блондина се ухили насреща им.
-О, шмекер!
-Как си шампионе? -чукнаха юмруците си един в друг за поздрав.
-Бивам. Пак ли си дошъл да създаваш проблеми?
-Че кога съм създавал проблеми?
-Кога не си?
-Хаха, знаеш си ме. Това е новата ми дружка.
Мъжът премести погледа си към нашия герой и двамата се здрависаха.
-Тарен Мареил.
-Паркър Хуч.
-Двукратен шампион по бокс тежка категория, нали?
-Някой май те е въвел в информацията. Да не смята и теб да те превръща във враг на закона?
-Хаха, не мисля да стигам до там.
-Умно! Пази се от него, голяма е циция.
-Ейййй...
-Стига се прави на обиден, не ти отива. Хайде момчета, да подпалим небето.
Изглежда не само барманката, но и годеникът й беше широко скроен, което допадна на Мареил, защото първоначално смяташе, че той ще ги натупа, задето са в компанията на "Неговото момиче". Но той успя да го изненада и десет минути по-късно, тримата стояха на широките столове, разплули се като мърди, смучещи от напитките си, а Хуч хвърляше по някой друг поглед на изгората си, за да види дали някой не я тормози. Не веднъж му се е налагало да чупи нечии носове, но в случая виждаше, че няма от какво да се притеснява от двамата младежи.

/Теди, свободно РП. Песента, която звучеше: https://www.youtube.com/watch?v=I8JULmUlGDA/

С този така спонтанен танц за няколко минути се върнахме в онези времена, когато имаше момичета, които припадаха от една въздушна целувка, изпратена им от любимия фронтмен или раздаваха шамари за едно пощипване по дупето. И аз се включих в танца лесно- стига да има вятър, искаш- не искаш искрата се разпалва.
Краката ни потъваха в пясъка- телата- в бриза, а гласовете в музиката. С две думи се сляхме с обстановката наоколо, образувайки една хармонична консистенция, лишена от лоши мисли и негативни емоции. Вълните се плискаха в студения, влажен бряг, а около огньовете се подаваха шишета и подозрителни фасове от ръка на ръка, пееше се, свиреше се и изобщо всеки един от присъстващите щеше да "изгори" или поне да се стопли в купона тази вечер.
И като се запознах с половинката на бъдещата госпожа, вечерта придоби още по- оживени и разчупени граници. Такива силни мъже като годеникът й ги определям не на скали, а на мечоци- тежат си на мястото, не подскачат, не се перчат, просто удрят, щом наложи... само веднъж и то ще бъде достатъчно. Внушителната му фигура и, очевидно заслужените, спортни постижения ме накараха да си отговоря на въпроса как така подобна крехка дама успява да озъптява този бизнес.
След танцът, който ни раздвижи подобаващо, се тупнахме на страшно удобните столове, които просто нашепваха "Пий така, че да не можеш да станеш от тук". Явно дочул този шепот, Кайл, който стоеше в дясно от мен, надигна бирата и я засмука жадно, за да се разхлади.
- Ох, като свърша с това безалкохолно, ще подкарам по- сериозно.- огласи той плана си с въздишка от задоволство.
- Та, за Кайл знаем, а ти с какво се занимаваш, Тарен?- попита боксьорът в тежка категория (държа да го подчертавам, защото това дава добра представа и за гласа му, и за жестовете, и за стойката му на големия стол, който му беше сравнително по мярка за разлика от на нас с търгаша).
- Амии, аз сега работя в библиотеката...
- КАКВОО? - Кайл се опули весело- Ама ти наистина?? Знаех си, че нещо не е наред при тебе!
- Моля?! Това какво ще да значи?
- Хахаха, нищо, просто това е знаменит ден!- червенокосият продължаваше да се киска.- Да стоя на една маса с библиотекар... и да имаме обща приказка...
- Ами да... в твоята компания едвали ще издържат дълго такива - захапах го и аз, отпивайки небрежно и отбелязах на ум, че ментата е прекрасно нещо.
- Ок, ок, много се обичате двамата, разбрахме.- сексапилният Паркър, около когото освен кръв и зъби със сигурност хвърчаха и безброй влюбени въздишки, спря да ни се смее и се обърна към Кайл.- Ти ми се губиш напоследък. Не идваш на мачове.
- Е, предния път бях. Даже и при младоците в леките категории се мотам. Ама с тебе вече не става далавера...- въздъхна контрабандистът.- Ти ги мачкаш много бързо и коефициентите са нищожни... поне малко аванта да пускаше, да живне работата, пък то- 1,2 : 7... това работа ли е?
- Аз не си играя, аз действам. От дебютиращите има двама сносни, залагай на тях, когато се бият с фаворитите от леката.
Белите на фона на тъмнината облачета дим от поредните ни цигари се носеха на бриза.
- На мен ми пропадна оная работа с... добавките- Кайл зяпаше замислено група комари, опитващи се да преборят въздушните течения около една лампа.
Боксьорът прокара ръка по наболата си руса брада. От него лъхаше всичко онова, което мамеше нюха на дамите, очите му отразяваха през синия филтър на ирисите му светлините и пращаха блясъци от време на време към бара, където любимата му шеташе с танцови чупки между клиентите.

Заприказвахме се за Скайфол- Кайл се оплакваше какъв бардак е с хайката пирати, контрабандисти и всякакви тарикати, които или трябва да опънеш, или ще те опънат от раз.
- Само мини ония скали и ще видиш каква клоака е... - той посочи тъмните зъбери в другия край на плажа.- Реда е само тука- да се упражняват на нас. Даже имаше слух, че ще забраняват залаганията... Още малко и пушенето в заведения ще забранят!
Всички прихнахме в смях- това беше нелепо дори да се допуска, че е възможно. Че на кого би му пречело това? На фрустрираните стари моми и истеричните им посестрими?
- Да не мислиш, че това око само си е събрало багажа и е избягало? - момчето продължи да излива насъбралия се яд.- И бившата ми само пари гледаше... всички се покварват и заебават чувствата.
След тези думи настана тягостна тишина. Всички замълчахме съчувствено и някак разбиращо. Никой не питаше още, а сам за себе си съпреживяваше тъгата, която е способна да вгорчи такъв шантав и забавен по своему шмекер и го кара да посърне като варена маруля. Не исках да разсъждавам върху сферата на любовните взаимоотношения- щях да се въртя в кръг, докато се омотая в мислите си, а тази вечер не биваше да се обременява с подобна тягостна атмосфера.
Лиза спаси положението, донасяйки втората ни порция питиета. Кайл беше сменил бирата с чиста водка, а аз гледах новата чаша коварна мента, в която се криеше дъхав джин- чудесен тандем, развързващ ловко мисълта и емоциите ми. Барманката приседна да отмори на коляното на своя любим и се отдаоха на малко ласки- ръцете му обхождаха ту дупето, ту кръста й, а слетите им устни бяха скрити от паднала пред лицата им като кадифена завеса коса на момичето. Но те не бяха единствените. Във всяко кътче на плажа имаше такива оазисчета на любов. Замислих се, че това всъщност не е лошо. В книгите винаги по- неприятни са ми били свитите и пресилено срамежливи момичета. Определено и аз не съм се пръкнал на този свят по целомъдрен начин. А свян във фантазията ми никога не е имало... просто от свян не го показвах.
Към масата се приближи един едър екземпляр с бръсната глава. Явно (като по чудо) той не беше добър познат на Кайл и двамата само си кимнаха. Мъжът постави леко ръка на рамото на Паркър и, ако в началото русокосият се приготви да мята мълнии, че го прекъснаха, то когато разпозна човекът, се ухили широко:
- Оооо, ти върна ли се бе, педал? С кого си тука... Извинете, момчета, ей сега се връщам, ама отивам да ги видя тия поганци.
Лиза се запъти да обслужи новопристигналите им приятели в другия край на бапа, където се спря и Паркър.
Музиката беше вече по- силна. Отвъд ярката светлина на огньовете и осветените ивици плаж зрението почти нищо не долавяше. В тази граница се побираше всичкият звук и движение. Светлина и емоции, вятър и алкохол. И докато на мен ми беше достатъчно комфортно да си пуша и приказвам за разни неща, то Кайл не го свърташе много на едно място. Загледа се в резенчето лимонче в чашата му.
- Знаеш ли какво правиш, ако животът ти поднесе лимон?- попита ме той.
- Замерваш съседа по маса с него?
- Хахах, и това е добро, но не! Не! Ако животът ти поднесе лимон, поръчваш си текила!- червенокосият пак ме прегърна съзаклятнически... ох, защо не ми харесваше това де жа вю и предчувствието, което се пръкна в мен.
- Искаш ли да пием шотове както си му е реда, а?
- Аз си имам пиене.
- Ооо, ти само с едно- две няма да се отървеш! Хич не си го и помисляй. Нали искаше да ти показвам забележителности? Ей ся, ще ти покажа, мой човек! Тука има ритуал.. той е свещен- вдъхновеният ми "екскурзовод" в дебрите на забавленията отново размаха ръка, прекарвайки я през цялото заведение. Все едно на светият ритуал беше поклонник всеки един тук.
- И какъв е той ?
- Ами... солчица на ръката ти, шотче между гърдите на някоя красавица, седнала в скута ти.... и резенче, което да си краднеш от устните й. Така ги пием ние.- Кайл вече буквално шептеше в ухото ми.
- Какво!? - отдръпнах се аз.
- Абе ти да не си дал обет за въздържание? - момчето прозвуча откровено възмутено и аз побързах да добавя:
- Не, в смисъл... къде са момичетата? Не можеш да питаш просто така от маса на маса!
- Ооо, мога, брат!
Контрабандистът се заоглежда като лалугер из бара, за да намери подходящи асистентки. Видя малка дамска групичка на бара, които танцуваха седейки и се кискаха.
- Ще си спечелиш някой шамар. - засмях се аз, но Кайл вече се беше изправил и с походка на котарак тръгна натам. Леле, този дивак... явно имаше неприятни емоции за лекуване с такива изпълнения...
Умът ми беше напълно скован, трепетно следях как шмекерът се облегна до едното момиче и усмихнато си забъбриха. Краката ми се подкосяваха, а стомахът ми се свиваше от напрежение. Потърсих кураж в остатъка от питието си, лапнах и цялото ледче, за да се охладя. Целият горях от онова, което може би ми предстоеше. Слабините ми потреперваха и ударите на сърцето ми дори заглушаваха музиката в ушите ми.
По едно време събеседничката на Кайл видимо промени изражението си, стана и се премети демонстративно с питие в ръка от другата страна на приятелките си.
Засуканите мустаци на котарака увиснаха, той се върна и тупна пак на стола.
- Фльорци... да се чудиш какво им е криво...
- Казах ти... така не става - облегнах се ухилен назад. Беше започнала да звучи една прекрасна бавна песен, която накара доста хора около огньовете да прекратят разговорите и да запеят от все сърце.
- Иди да те видим тебе, разбирачо! - Кайл ме сръчка в ребрата.
- О, не...
- Отивай, иначе ще се усъмня да не си друга резба.
- Абе я си гледай работата! Няма да се навие никоя...
- Брат... Тарен... душа моя... мъжът е длъжен да пробва винаги! Винаги си иска при ВСЯКА възможност! Хайде! - червенокосият така ме тупна по гърба за кураж, че пепелта от цигарата ми падна преждевременно.- Ей там, долу на пясъка има тамън двечки. Айде, ти си мъжки!
Пак онази емоция в мен напираше "да не остана по- назад". Пък и... сега всичко ми се виждаше по- лесно, весело, невинно. Дори и това да попиташ случайно момиче може ли да бутнеш в деколтето й шотче.
Станах и под аплаузите на Кайл се отправих към пясъка. Момичетата се бяха излегнали- едната с голямо парче коприна, омотано като рокля върху банския (или бельото?) й, а другата- с къси дънки и полу прозрачна бяла туника (или както там им викат), под чиито паднали презрамки се откриваше син сутиен. Сносни на визия момичета, а аз се почувствах пълен идиот, осъзнавайки мисията, с която бях натоварен. Абсурд да го направя! Но... вече бях тръгнал. Внезапно реших изобщо да не повдигам тая тема и просто да кажа на Кайл, че са ми отказали. Добре... а как да ги заговоря?
Мисли... мисли... Танц! Ще поканя едната да танцуваме! Песента е прекрасна! В един момент си представих ту как я настъпвам, ту как се спъвам, ту как лапам гипса и направо ми се пригади.... Но... ето ме до тях.
- Извинявай... може ли да танцувам с теб... на каквото остана от песента? - обърнах се към момичето с дънките, защото другото пушеше цигара и не исках да я прекъсна.
- О... ами... да!- след кратко учудване запитаната скочи неочаквано ентусиазирано и като метна някаква странна усмивка на ошашавената си дружка, се дръпнахме малко настрани. Тъмната й коса, от която се подаваха няколко червени кичура, беше прибрана на кок и откриваше тънък врат и приятно лице. Едва докосвах кръста й, а тя положи ръце на раменете ми.
- Аз съм Анет.- наруши мълчанието ни тя. Аз зяпах някъде в небето, твърде зает да се моля на вселенските енергии да се се изложа като идиот, че да се сетя да я попитам как се казва.
- Аз съм Тарен...
- С кого си тук?- отново попита тя.
- С един приятел... а вие? Само двете ли сте?- защо ли ми трябваше изобщо да питам...
- Ами... не съвсем. Другите са край оня огън.- тя обърна глава към оранжевата купчина пламъци по- надолу на плажа.
Беше ми неловко да мълча, трябваше да говоря нещо, защото иначе оставах насаме с притеснението ми и нито можех да се съсредоточа върху музиката, нито да отклоня вниманието й от скованите си движения, които представляваха танц. Като за капак на всичко тя спусна длани по рамената ми и пак ги качи този път полагайки пръсти на ключиците ми. Преглътнах тежко- тежко. Тази песен ми с струваше, че няма край... или са пуснали удължена версия. Предоставяше ми се възможност да ги поканя при нас, да ги почерпим питие, но като знаех плана на Кайл... знаех, че целта му е лимонче в устните.
- Приятелят ти онзи, който ни зяпа нон стоп ли е?- внезапният й въпрос накара червата ми да направят салто мортале... чувствах се като опитно зайче или изобщо като нещо, наблюдавано и подбутвано да прави разни неща.
- Ами... да, той е- отвърнах, след като констатирах самоличността на кибика.
- И защо така ни зяпа?
- Ами... явно ме чака... има странни ламтежи за шотове текила.  "Ох, момиче, не ти трябва да знаеш... защо се навираш между шамарите сама..." помислих си аз.
Песента свърши... тръгнах да й благодаря, за да се върна по най- бързия начин, но тя пак ме заговори, смеейки се:
- Ти не обичаш ли текилата?
- Абе... обичам ги, но тези неговите шотове се пият по различен начин...- усмихнах се нервно. Погледът й и настойчивостта й ме смущаваха повече и от допира ни при танца, макар да пазех и при двете пре голяма дистанция.

/ песента: https://www.youtube.com/watch?v=JGbCLngiil4 /

-Така ли? И какъв е този по-особен начин?
Любопитството в младата Анет се събуди, а и тя не изглеждаше като някоя сдържана монахиня, личеше си от далеч, че би пробвала нещо по-така, стига да й донесе положителни емоции. Тарен се стесни, страхуваше се, че ако й каже най-много да я обиди или засегне, но бе приклещен на тясно и нямаше голям избор. Разясни й ритуала, наблюдавайки реакциите и промените в лицевите й мускули, като се надяваше да не изяде някой шамар. Но противно на очакванията, чернокосата се усмихна някак заинтересувано.
-Интересно....
Изумрудените очни ябълки на младежа направо щяха да изкапят.
-Искаш да кажеш, че идеята ти допада?
-Да, защо не. Изчакай минутка.
Девойката се върна при приятелката си, прошушна й нещо на окото, а тя ту се пулеше, ту се маеше, ту гледаше към момчетата, докато накрая кимна и се изправи от мястото си, зарязвайки розовият си коктейл. Върнали се при Тарен пак възвърнаха усмивките си.
-Навити сме!
-Сериозно?
-Сериозно!
Тримата се върнаха до масата на Кайл, а Лиза разбрала плановете им, само смигна на годеникът й, протегна ръка нагоре, хвана въжето на камбаната, която бе закачена на бара и я раздруса. Звънливият звук привлече вниманието на всички в радиус от десет метра.
-Време е за Happy hour! - провикна се красавицата. -Шотове с текила за всичкиииии....
В следващите няколко минути, всички маси бяха препълнени с мини чашките, а Анет се бе излегнала на тяхната, премахнала туниката си, за да не я намокри. Смееше се кокетно, червенокосия обхождаше тялото й похотливо, а Тарен се гласеше да нареди няколко чаши върху корема й. С леко треперещи пръсти ги нагласяше, внимавайки да не ги преобърне, но не това го притесняваше. Това щеше да е най-близкият му допир с нежния пол и не беше безпристрастен.
-Готов ли си друже?
-Така мисля.
И тъкмо да вземе първата чашка, Паркър се обади.
-Без ръце!
Идеята вдъхнови още повече клиентите, а Мареил преглътна на сухо. Приятелката, представила се като Кейти, протегна ръка, на чиято китка бе поръсена сол. Той я облиза, устните му докоснаха студеното стъкло, захапаха го и с едно рязко движение на извиващият му се врат нагоре, той повдигна и погълна острата течност. Чуха се възгласи от страна на компанията, като най-много от всички се радваше контрабандиста.
-Всичките, всичките. Без почивка.
По коремчето на чернокосата се мъдреха още четири шотчета, които само чакаха гърлото на младежа да ги поеме в себе си.

/Теди, продължавай :)/

Времето може да тежи на глезените ти и да те изгърбва в тягостното, си бавно тътрене, а ако се посипе върху него онзи вълшебен прашец от приказките, наречен забавление, то времето пощурява- не усещаш нито какво, нито как, нито кога се случва. Просто една фуния те засмуква във водовъртежа и кой знае къде ще те хвърли. И докато вдишам дълбоко и стегна мускули в очакване на непоследвалия от Анет шамар, изведнъж издишах шумно алкохолни пари и стегнах мускули, озовал се над тялото й, покрито с чашки.
Тънките й бедра бяха притиснати от дънките, падащи доста под пъпа, стараеше се да не мърда, за да не разлее шотовете, наредени върху плоското й коремче, а раменете и пристегнатите й от сутиена не много големи гърди, бяха галени от оскъдната, премигваща светлина... и от не един поглед.
Тълпата беше на гребена на вълната, а аз усещах как не ми достига въздух. Потъвах дълбоко във водовъртежа и по тялото ми минаваха тръпки. Ръцете ми трепереха, краката ми- също, а устните ми пулсираха от бесния приток на кръв, който сърцето помпаше като при спринт... а още бях на първата чашка.
Музиката кънтеше, възгласи разпалваха страстите, момичето впиваше в мен поглед. Чувствах, че изглеждам притеснен. О, да такъв си бях! Прокарах леко език по насолената кожа на приятелката й и това като че ли изостри още повече сетивата ми. А те бяха атакувани безмилостно до едно с нечувани и невиждани преживявания. Наведох се над тялото на Анет и нежно обвих с устни чашата. Усещах дъх на алкохол и аромата на кожата й. Първата порция текила ми дойде като спасителен пояс- глътнах я бързо, рязко и отстраних празното, безполезно вече стъкълце. То си свърши добре задачата- тялото ми тяло пулсираше от несигурни тръпки като мъждукащ, задимен от притеснение огън. Сега наляхме малко масло в огъня. Възгласите ме опияниха повече и от алкохола, погледнах отново тялото й- сега го виждах по- различно, някак опознато, преодоляно. Прокарах очи към лицето й- тя ме гледаше и чакаше ухилена.
Кайти мушна под носа ми отново китката си и се кискаше като за световно, мърдаща се в ритъм с бийта на песента. Този път хванах ръката й, за да не ми мърда, прокарах бързо език и се облегнах с длани на масата, наведох се бавно като за лицева опора, издишвайки силно си преди да поема чашката. От дъха ми Анет потрепери и течността затанцува с отблясъци в шотовете. Но сянката ми ги погълна, устните ми хванаха втората чаша и извих врата си без да се изправям от масата. Чак след като и втората порция беше поела пътя си към горящата пещ на тялото ми, се отделих, оставих празния шот настрани и обърсах устни с опакото на дланта си.
- Уоууууу, давай, мъжки!- Кайл ме тупна по рамото, минавайки покрай мен и се присламчи точно зад Кейти, казвайки й нещо от сорта на: "Аз и други идеи мога да ти предложа после."
Огледах се за миг- тези около масата ни гледаха, диви от възбуда. Явно им беше забавно да гледат първото посвещение на един новак, затова първо щяха да изчакат да приключа тук, а после да преминат към тяхното си забавление. Анет също ме гледаше. Този път се не хилеше, а усмивката й беше съвсем лека с полу отворени устни, ръцете й лежаха над гърдите й все едно искаше да държи дъха си под контрол, за да не разлее питиетата.
Кейти даде нова порция сол. Тази комбинация се е пръкнала по предписание на един лекар срещу грип и явно всички тук бяхме много загрижени за здравето си като цяло.
Поставих този път лакти на масата и тениската ми докосна късче кожа от тялото на Анет. Косата ми, падаща към чашките погали корема й, където до преди малко бяха другите шотове. Глътнах третия за норматив. Без да дочакам възгласите да свършат, отстраних празната чаша от мокрите си устни, поех дъх и, прескачайки солта, директно грабнах четвъртата чаша. Не бях замаян... надявах се и да не се замая след тази "разходка" с текила.

- Ееее, машина-а-а!- викна Кайл и явно нямаше нищо против, че му наруших свещения ритуал. Правилата са за да се нарушават... май... не знам. Тогава за момент не мислех. Тялото ми гореше. Мускулите ми трепереха от енергия, която искаше да се излее.
Но изведнъж опиянението ми изчезна яко дим, щом чух гласа на Анет:
- Ей, дайте тук лимончето!- последният шот се разклати до пъпчето й и тя протегна ръка към Лиза, която бръкна директно в чашата на Кайл, измъквайки резенчето лимон, което като нютонова ябълка беше пръкнало тази идея с текилата.
Пред ококорените ми очи мокрото резенче се озова между устните на момичето и, гледайки към мен, артериите по врата й пулсираха, а устните й трептяха в усмивка, красяща присвитите очи.
Нова порция възгласи, нова порция сол... ново навеждане над петия шот и... след като го изпих жадно и почти с отчаяната надежда, че той ще ми даде сили да се припадна, аз задържах както си му е реда текилата в устните си. Алкохолът всъщност дава морална подкрепа и вдъхва смелост не от физиологична, а от ментална гледна точка... както и да е... тия научни трактати стояха далеч от мен в момента. Имаше нещо друго, нещо вълнуващо, плашещо... непознато.
Отстраних бавно празната чашка и облегнат на ръце се насочих към лимончето. Отидох бързо над лицето й, сякаш си казвах "Сега или никога, нека свършва, че миг закъснение и ще се пръсна от вълнение". Ръцете ми трепереха, раменете и врата ми бяха напрегнати до схващане, гърбът и краката ми бяха стегнати като че се готвех да побегна.
Но озовал се над лицето й, я погледнах- сянката ми падаше върху кожата й, очите й само бяха бистри, а не мътни като моите мисли... мамка му... Погледнах лимончето между полуотворените устни, под които си личаха белите й зъби. Мисля, че дори не виждах реално всичко това, чувствах го, представях си го... сниших се като хищник, от когото жертвата макар и да не бяга, все пак трепери. Но треперещият бях аз. Нечовешки бяха усилията ми и нелепи нещата, които си повтарях. Все едно бях на изпит пред доцент със слава на канибал. И всичко това беше само част от секундата. Една от онези знаменити секунди, в които се случва Големият взрив барабар с образуването на вселената.
Опитвах се да не се докосна до лицето й и грабнах лимончето, изправяйки се бавно... нито чувах музика, нито възгласите наоколо, нито виждах нещо. Кръвта биеше бясно в тялото ми и това вълнение и тази гледка биха ме накара ли да се възбудя типично по мъжки, освен ако не бях толкова притеснен.
Какви, за бога ги вършех!? Водовъртежът продължаваше своите пируети в първата ми купонджийска нощ.

Е, те купоните са за това, за да ти вдигат адреналина до където може, до края на небето ако трябва, пък каквото ще да става после.
Възгласите направо оглушиха ушите на Тарен, но преди да успее да реагира по какъвто и да е начин, Анет се надигна с онази нейна усмивка, положи длан на врата му и като го придърпа рязко и леко грубо към себе си, впи устните си в неговите. Езикът й си проби път през бариерата на първоначално залостените от изненада устни и облада кухината му. Може да се каже, че това бе първата му целувка. Не знаеше какво преобладава - слузестото усещане, че все едно октоподско пипало се вее в устата ти или сладката грапавина на чуждо тяло в твоето. Но много скоро разбра и всичко това благодарение на затоплящата се вълна, образуваща се ниско под кръста му. Всичко продължи няколко секунди. След като момичето го пусна се извика силно и шумно, с което привлече чуждите аплодисменти, а нашият герой стоеше като вкаменен, докато една бегла, хлапашка усмивка се рисуваше върху лицето му. От бързо слязлата кръв от мозъка в чатала му, и от незнанието как да постъпи, той грабна кутията си и запали поредната цигара, като се тровеше с димът й.
-Хехехе....моето момче израстваааа....
Девойката слезе от масата, все още хвърляща по някой друг огнен поглед на брюнета, а той продължаваше да се хили като недорасъл.
-Е, мъже, да пием още. - присъедини се към тях боксьора, но Мареил бързо почна да маха с ръце.
-А, не, не, не...пих достатъчно. Пих достатъчно.
-Айде бе брат... - опита се да го примами шмекера.
-Не! стига ми толкова.

ПЕТ МИНУТИ ПО-КЪСНО:

-Пий! Пий! Пий! Пий!
Хората скандираха, а тримата другари надигаха един след друг шотовете, пълни със специалитет на Лиза, който ще запазя в тайна. Единственото, което ще ви кажа е, че бяха оранжеви на цвят. Тарен напълно бе пренебрегнал принципите си и твърдостта си и сега нагъваше поредната доза алкохол и няма да лъжа, услаждаше му се.
По едно време, вниманието на Паркър бе привлечено от едно леке, което си позволяваше да пипа годеницата му, а тя се мъчеше да го отблъсне, почти безуспешно. Това накара блондинът да кипне и зарязвайки чашите, ще изправи със стиснати юмруци и суров, злобен поглед.
-Ей сега стана мелето... - подхили се Кайл, докато наблюдаваше случката с най-голям кеф.
Хуч отиде до дразнителя, хвана го за яката и го раздруса грубо и заплашително.
-Я се разкарай бе, боклук.
В следващият момент заби здравият си тукат право под брадичката му и непознатия се стовари право на пясъка. От силата на русокосия якето му се скъса и част от него остана в шепата му. Той хвърли парчето плат върху торса му, прегърна възлюбената си и я успокои, че всичко е наред.
Тарен буквално остана втрещен от силата си и когато двойката се върна при тях, той изръси възможно най-голямата глупост, под ефект на опиянението си, което вече мога да заявя, че бе голямо или с други думи, да, нашият красавец бе фиркан до козирката, или пък от най-голямата логика на света.
-Може ли да идвам при теб да ме учиш да се бия?
Въпросът му бе изстрелян толкова светкавично, че трябваше малко време на присъстващите да го осмислят.
-Да се биеш при мен?
-Да, да! Много моля! - тръскаше глава зеленоокия, а кестеновите му кичури се развяваха като вълни.
Шампиона се усмихна, премисли офертата и най-спокойно заяви.
-Защо пък не! Всеки ден съм в спортния център в края на главната градска улица. Можеш да ме намериш там.
Мареил се ухили доволно, докато главата му се маеше, а краката натежаваха. Тримата си разделиха по още пет шота, а двамата младежи бяха стигнали до ниво, в което трябваше да се подкрепят, ако искат да не се стоварят на земята.
-Аз...викк...кк...ам да си ход...им...а....? - предложи Тарен, но явно контрабандиста нямаше намерение вечерта да свършва по този начин.
-Да си ход..им! - изфъфли той. - Ъбсурт! Имам оше плано...ве...
-Ама аз...съм пи...ян...
-Аз съшо...
Двамата се изправиха доста трудно, сбогуваха се с останалите, като огнения маг обеща утре да мине през центъра и криволичейки се отправиха незнайно къде. По-точно незнайно за нашия човек. Кайл много добре знаеше къде го води, и окото му светеше интригантски, а усмивката му се разливаше съзаклятнически.
-Брат...вечерта ше е....Лег...лег...Легендарна!....

/Теди, центъра ще го създам, няма се косиш. А сега, слънце мое, пиши...оп...изненада...където си избереш в лунапарка :Д/

След като подадох кутията не очаквах да бъде сериозен. Поне малко … по-мил .. може би, но за мой ужас се стреснах, че историята от преди няколко месеца ще се повтори. Че заради една добра постъпка ще бъде обвинявана. Да си призная .. не бях преживяла още случката с Боунс. Не съм от типа, който не спазват наредбите на своите ментори, директори, господаря, но съм от типа, който вижда само доброто в хората. Може би и затова умрях така. Заобиколена от всички, които обичах, но в същото време по-сама от всеки.
Но когато ме прегърна изтръпнах. Чак сега осъзнах, че ако аз ще съм ледена на допир, то Тарен е изключително топъл. Това ме накара само да се усмихна, но и да остана парализирана на място.
После се спомена и за кафе преди да се усетя, и аз само стоях и кимах. Не знаех какво да правя сега. Нито как да се върна в Ада, нито как да покажа на всички, че това съм аз. Май щеше да е добре ако познавам някой.
 
Та ето как вече вървяхме … двете момчета пред мен, а аз като леко подплашено дете зад тях. Дали осъзнаваха изобщо какво съм? Дали някой от тях усещаше черната магия, която все още се опитваше да се слее с това ново тяло? Не предполагам. Човешките способности бяха ограничени, защото бяха подвластни на своите сетива, затова моя вид обичаше, мразеше, презираше и се радваше по-силно. Затова е демоните не обичат да стоят сред други видове.
-Мортем .. – започна Кайл, но си позволих да го прекъсна.
-Извинявам се, но можете да ме наричате Мо. По-лесно е.
Двете момчета само се усмихнаха един на друг и Кайл продължи.
-Мо .. от къде си?
Леко се притесних от този въпрос. Ако изръся, че съм от долу ще ми се изсмеят. Това беше сигурно. Ако пък кажа, че съм от някъде другаде ще е лъжа, а аз не обичах да лъжа.
-Може ли да отговоря по-късно?
Кайл само кимна и скоро стигнахме кафето. Или по-скоро подобието на кафе. Беше на плажа, а аз бях омагьосана от морето. За краткия си живот от 17 години не бях виждала такова и сега ми беше изключително приятно да стоя близо до него. Просто миризмата на сол беше .. някак напомняща за дома. Настанихме се на една от масичките на пясъка и Кайл отиде да поръча напитки. За тях не знаех какво ще пият, но аз поисках само вода. Това ми стигаше за сега. Когато едноокия се върна ме попита отново, но този път различен въпрос.
-С какво се занимаваш?
Замислих се над въпроса. Какво да кажа? Уча, за да стана следващия владетел? Не, това щеше да е прекалено.
-С черна магия, ритуали, демони и дяволи, също и с божествата.
-Нещо като жрица?
Леко се засмях на това.
-И така може да се каже.
Погледнах към Тарен, който сякаш искаше да разбере нещо за мен. Но горкия нямаше да може. Освен ако не види някой, който познава старото ми аз. А те са далеч, далеч.
-А имаш ли някой тук?
-Този въпрос е лесен. Всички мои познати вече са под земята. Буквално. - Както казах .. не обичам да лъжа. – друг въпрос?
-На колко си?
Оууу удар под кръста.
-Не е удобно да питаш младите дами за годините им. Но все пак .. на седемнадесет.
И двамата зяпнаха стерео. Което ме разсмя.
-От къде каза, че идваш? – поддаде и Тарен.
-Искаш ли да се опиташ да отгатнеш?
Той погледна приятеля си, който го гледаше с такова мило погледче.
-Пробвай ме.
Усмихнах се и започнах.

-Живея близо до една река, която щом се отпие от нея забравяш всичко. Там има единствено смърт, единствено предизвикателства. Живея близо до едно от божествата. Живея близо до черната магия, защото аз съм тя и тя е мен. От къде съм?

Не знаех точно къде ще ни доведе Кайл, но ето, че логичното мислене, ако изобщо го бях приложил, щеше да ме отведе на мястото, където в момента стоях и сърбах малък ром- плажният бар. Любимото му място. Познато, в чиито ъгълчета си се отъркал много кратно, наблюдавал си го от почти всяка позиция и се чувстваш сигурен- какво по- добро за младеж, чиято глава дузина копнеят да видят насинена, премазана, та дори и отделена от тялото. Само дето Лиза я нямаше- логично сигурно бе на малка сватбена ваканция, а я заместваше нейна братовчедка, непредставляваще особен интерес за едноокия... пък и нали Мо сега беше на дневен ред.

Все повече неща ме объркваха в нея- поръча си само вода. Почувствах се като алкохолик с моят ром.. все едно да заведеш жена на вечеря, да си поръчаш я пържола, я нещо сериозно, а тя да си изтипоса зелена салата... без олио и сол... просто чувстваш как в собствените си очи ти пониква зурла и грухтиш над копанката си... никак не е приятно.

Заговорихме си ние, говорехме и по пътя, но все общи неща- за града, за това покрай какви сгради минаваме и все забавни истории, колкото изобщо може истории да има едно място, създадено преди 20 години. Правехме се на любезни, така да се кажа (не че не си бяхме), но сега дойде ред за истинските въпроси, неизбежни при контакт с човек, недвусмислено показал, че не е темерут.
-От къде каза, че идваш? – попитах аз
-Искаш ли да се опиташ да отгатнеш?
"Момиче, да ме попиташ дали искам главоблъсканица е все едно да подадеш на катерицата орех"- пропълзя през ума ми.
-Пробвай ме.- ухилих се ехидно и скръстих ръце в готовност за нещо сложно.
-Живея близо до една река- поде Мортем- която щом се отпие от нея забравяш всичко. Там има единствено смърт, единствено предизвикателства. Живея близо до едно от божествата. Живея близо до черната магия, защото аз съм тя и тя е мен. От къде съм?

Усмивката ми още стоеше, защото просто застина и не исках да покажа какво всъщност се случваше в съзнанието ми, щом отговорът бе очевиден. Преглътнах и погледнах към Кайл. Но това не беше Кайл... това беше едно бледо подобие на Кайл, който ококорено стоеше и със сигурност проклинаше съдбата, че не му се е паднало едно нормално момиче дори далеч от пустините.

- Твърде много подсказки ми даде, Мо- започнах спокойно.
Кръвта ми се блъскаше в черепа, белият ми дроб се сви, притиснат сякаш от преобърналия ми се стомах... Прокълнатата книга... всички спомени и усещания от нея ласкаво поставиха лапи на раменете ми в готовност да забият ноктите на болезнени спомени и страх в плътта ми. Но не и този път. Вече не! Само тръпката оставаше да гъделичка и стърже по вътрешностите ми... не и ужасът.
Запалих цигара и за да не става прекалено необичайно мълчанието, се обърнах към Кайл:
- Ти също имаш предположение, нали?
В умът ми препускаха всички факти, които знаех за прокълнатите... а защо не и за демоните? Сигурен бях, че може да разчете енергийните ми колебания в момента, ако беше обучена (каквато с положителност мислех, че е предвид играта в парка по- рано).- Само едно нещо ми убягва, Мо... от коя страна на реката си? В територията на прокълнатите, или отвъд нея?
Говорех спокойно, нямаше какво да ме тревожи. Вече можеше да се каже, че знам повече за нея, отколкото тя за мен. Не отричах тъмната енергия, уважавах я доколкото тигърът уважава пантерата и не презирах силите, а по- скоро манталитетът на прокълнатите... въпреки че с погнуса откривах доста допирни точки напоследък. Предполагах, че няма да ме излъже, ако това, че мрази да лъже само по себе си не беше лъжа... следите ми мисълта, нали? Просто досегът с тях ме изнервяше... поклонниците на Ада... Дали изобщо Елисандра или К`хаал се грижат така за нас, както Себастиян за своите слуги? Дали баща ми, ако е мъртъв, е прибран от богинята, както ни е обещавано? Или е долу... откъдето може би идва розовокоската?
Вятърът браздеше морската повърхност като намачкано олово. Минаваше обед, може би дори следобед. Есенно- светлото небе се обаргяще от север с тъмни облаци... контрастни петна, също като щрихите, които разкривах малко по малко от същността на събеседника ми отсреща. Объркващ... влудяващо объркващ, изпълващ те с несигурност поради своята противоречивост какво може да последва. И все пак не изпусках очите й- в тях виждах една кротост, непомрачена в момента от лудостта, издигната в религия от расата й. Каквито и прекрасни идеи, родова чест и завети от предците да имаш, бруталностите на Прокълнатите, драги дами и господа, не са нещо, което някой нормален би следвал доброволно. И все пак очите й бяха кротки. Очакваше ли да се уплаша? Да се отдръпна? Да платя сметката бързо и да изчезна още по- бързо? Надявам се не, защото в такъв случай щях да я разочаровам.

Гледах и двамата. Единия го прие доста спокойно, дори твърде. Докато другия .. той просто пребледня. Усмихнах се и се изправих бавно. Отидох до бара и платих на момичето. После се върнах при момчетата и преглътнах. Впуснах магията си по гласните струни и докоснах съвсем внимателно Кайл по дясната буза. Той трепна, но това ме накара само да се бъда по-внимателна. Сега като разбраха какво съм ... от къде съм мисля, че единия трябваше да изслуша по-внимателно. А Кайл не беше той. Нямаше онази болка и тъга в очите като Тарен.
-Моля те, заспи.
Казах тихо, силно, властно. Все пак гласът не изискваше нежност, а суровост. Жестокостта беше излишна, но да приложиш властта си над някой .. той беше нужно за това умение. След секунди Кайл сякаш се успокои и просто затвори очи, положи ръцете си на масата, и главата на ръцете. Бавно заспа, а аз само си отдъхнах. Магията се отдръпна и усетих гадно чувство. Още тялото не беше свикнало с такива неща.
-Би ли дошъл с мен? Спокойно. Той ще е добре. Ще те върна преди да се събуди.
Гледах да съм възможно най-мила и внимателна с тези момчета. Не че не бях с другите, но не исках да ги плаша. Макар, че идеята за демоните и прокълнатите беше, че са най-отвратителните раси живели някога на тези земи.
Отдалечих се и с радост разбрах, че Тарен все пак дойде. Това някак ме накара да благодаря на Дантес, че все пак има някой, който не се страхува толкова от моя вид.
-Мисля, че трябва да се представя напълно. - обърнах се към него и хванах двата края на роклята си. Поклоних му се и се изправих. - Мортем Хелските - мъртвата принцеса демон.
Нямаше смисъл да крия какво съм. Нито, коя съм. Преди можеше и да не харесвам факта, но .. душата ми е на това създание. Отделно принадлежи на Императора.
-Сега разбираш защо опитите на твоя приятел на действаха върху мен. И преди да си казал нещо. Няма да ти навредя, човеколюбец съм.
Момчето срещу мен все още не говореше, но пък за сметка на това цигарата не напускаше устата му. Малко се притесних от този факта, но нямаше как. Настаних се на една скала и погледнах към морето. Беше красиво на тази светлина, но предпочитах водите в Подземното царство. Можеше и да се омърсени с труповете на мъртвите, но някак си бяха и чисти. Някак смъртта долу е станала единственото спасение, което не ми се предостави.
-Не исках да ви се натрапя. Повярвай ми. Умрях преди един месец точно докато ми предлага брак и по незнайна причина днес просто се събудих.
-Подобно на хората?
-Това е доста интересна грешка в мисленето ви. На всички хора. Демоните, дяволите, безсмъртните не могат да имат втори шанс. Някой могат да сменят телата си, но трябва да са живи дори и на ръба, за да го направят. Аз просто исках да защитя моя дом. И ако трябва ще превърна себе си в най-голямото зло. Единствено в черната магия, от която съм изкована.
-Изкована?
Зарадвах се, че сега вече наистина говори. Явно му беше интересно. Все пак къде ще видиш някой склонен да говори за себе си и своя вид.
-Не съм създадена като другите. Повечето демони имат своята цел още със създаването си. Те са вече възрастни, научени на всичко, което има. Всеки има своя талант. Всеки има своята воля. Аз бях създадена с част от магията и кръвта на Себастиян. След това бях оставена в едно село за пет години, където живеех сред хората. Учех се да бъда добра, без грехове. Да обичам всяка твар, да дават втори шанс на хората. Когато един ден целия град беше опожарен ... се появи Императора и ме отведе. По-късно разбрах, коя съм. Истината, е че и аз имам своята цел. Бях изваяна от любовта, надеждата и всичко що е добро в Дантес. Затова и моята воля е една от малкото, която не може да падне под бича на демоните. Затова и бях избрана за следващия престолонаследник.
Изведнъж той седна до мен, което леко ме стресна и замалко да падна на земята. Но бях хваната на време. Погледнах ръката, която държеше моята и леко се притесних. Дръпнах я и я поставих в скута си. Сигурно би било странно от страни, но заради новооткритата студенина се притеснявам още повече от факта да бъде докосваха дори с пръст.
-Ще ми помогнеш ли? Умолявам те. Искам да се върна във вкъщи, но за целта ми е нужен някой, който да извика или Грегъри или самия Дантес. Обещавам, че няма да бъдеш наранен. Дори нещо повече. Ще ти благодаря с каквото поискаш.

Интересът… той е залегнал в гените на всяко същество- хищникът има интерес от растенията, защото с тях се хранят жертвите му… земята има интерес от паразитите и бактериите, разграждащи задръстващите я мъртви създания, а хората се нуждаят от смъртта, за да освобождава място на новото зачатие и раждане. Балансът е всеобщ интерес, но личният интерес често нарушава баланса. Като еквилибрист, вървящ по въже… в кой момент на коя страна ще даде превес на тежестта си, за да не пропадне, от какво ще се лиши и какво ще вземе, за да продължи… лесно ви е да отговорите, че „нито един успех не трябва да бъде за сметка на някого”, но можете ли да предвидите кога добрите ви намерения ще имат истински добър резултат и дали егоизмът често не спасява повече от един живот? Можете ли? Съмнявам се. Затова не се поставяйте на мое място. Нито на мое, нито на ничие друго- просто стойте и слушайте историята, предречена да се случи още може би с раждането ми… с раждането на дедите ми дори.

В моментът, когато Мортем стана от масата и се отдалечи към бара, Кайл се наведе към мен:
- Човек, общувал и преди с разни от Прокълнатите територии… те са притворни и само беля може да ни докарат. Чувал съм за банди, дето са отвличали цели семейства…
Все още мислех, че държа положението под контрол, затова го прекъснах:
- Още пет минути и се махаме, свалячо. Достатъчно се наби на очи и тя ти е най- малкия проблем. Ще измислим нещо, може и да ни е полезна.
- Полезна!? Ти луд ли си?.... – но думите му замръзнаха на устата, защото Мортем се върна при нас.
Гледах приятеля си така, сякаш исках да му втълпя, след като очевидно не може да се държи естествено, поне да кротува максимално. Тогава се случи нещо непредвидено. Розовокосата го приспа пред очите ми и аз бях на милиметри от идеята да скоча и да й строша ръката. В ума ми се блъскаха гняв, ярост, но и онова безконечно „Държа нещата под контрол”. Не, не беше така- нищо не контролирах. Можех ли да го събудя без нейна помощ? Какво щеше да направи после с мен? Почувствах се отвратително, защото за първи път приятел зависеше от мен, накарах го да ми се довери веднъж, а не успях да предотвратя тази долна манипулация над него. Вбесих се. Усещах как в мен избухва нещо, което едва сдържах да си остане там с единственото основание, че няма да има полза от агресия в момента. Можех ли да се меря с това момиче? Можех ли да я обезвредя? Страхувах се, че отговорът на въпросите ми лежеше в ножницата си далеч от мен. Някой ми се довери, а аз не можех да го пазя… не и със сила. Мортем се обърна към мен. Опитвах се да предвидя всички нейни движения, всяка нейна мисъл, намерение и цел… В очите й разчетох единствено извинение, някаква болезнена умора, обладала я след използването на магията и в изражението й имаше молба… покана. Канеше ме да разбера отговора на въпроса, който й зададох, макар и сам да го отгатвах след действията й.
-Би ли дошъл с мен? Спокойно. Той ще е добре. Ще те върна преди да се събуди.
Аз не помръднах от мястото си. Просто я гледах с нескрита ярост. Момичето се изправи и се отправи към плажа- към самотната, невисока скала насред пясъка, по която растяха лишеи и вълните при прилив окичваха откъснати от дъното водорасли.
Пясъкът зариваше обувките й, а роклята й сякаш искаше да се откъсне при поривите на вятъра. Погледнах още веднъж към Кайл и мислено си обещах, че ще го измъкна от тази каша по най- бързия начин. Изправих се и я последвах, като често хвърлях по едно око назад, за да съм сигурен, че нищо непредвидено няма да се случи на приятеля ми. В противен случай бях готов да срина всичко със земята.

На поклона след официалното представяне на Хелските не отвърнах. Не исках да й намеквам, че не обичам да ми губят времето и ми трябваха точни и бързи отговори в момента. Тя сякаш имаше същото намерение и започна със своето разобличаване. От цялата информация до момента сортирах най- важното: принцеса демон, следващата владетелка на Подземното царство, която явно не можеше да се справи с обкръжението си, щом са я убили и милият й татко не е съумял да я спаси- поредният развенчан мит- боговете не са всесилни. Някои закони просто не могат да се нарушават избирателно дори от тях. Следващата „слаба” брънка в момичето бе противоречивото възпитание, на което е била „подлагана”- от там идваха и колебанията в съзнанието й- човеколюбив демон, загубил близките си, на чието място се появяват вместо добри самаряни, подземните твари. Определено щеше да й е трудно да държи под контрол съвършените си слуги чрез пацифизъм и вяра в доброто. Но все някой трябва да върши черната работа, нали…
Седнах на скалата до нея така, че да съм с лице към бара, но и същевременно да наблюдавам Хелските. При това ми действите тя внезапно залитна и потръпна от допира ми, когато инстинктивно я хванах да не се свлече от камъка. Подминах случката без да й отдавам особено значение. В ума ми се подреждаха като редичка дузина въпроси за прокълнатите, чиито отговори нямаше къде да прочета. Виждах единствено проявленията им в Мъртвата книга, а точно сега се нуждаех да знам причината за всичко. Не ме задоволяваше тривиалното „Така е устроен света”. Исках обяснение от първа ръка. Тогава Мортем изплю камъчето- свитото положение на тялото й изразяваше притеснение, но в очите й имаше нещо, което се вкопчваше за мен, опитваше се да ме спечели, да ме убеди, да ме използва:
-Ще ми помогнеш ли? Умолявам те. Искам да се върна във вкъщи, но за целта ми е нужен някой, който да извика или Грегъри, или самия Дантес. Обещавам, че няма да бъдеш наранен. Дори нещо повече. Ще ти благодаря с каквото поискаш.
Стоях безмълвно, взирайки се в нея. Усмихнах се криво и отново зареях поглед към бара. Вятърът откъм гърба ми дразнещо разпиляваше косата ми, но поне с торса си пазех завет, за да мога да запаля следващата цигара. Подадох и една към розовокосата, но тя отказа. „Ще ти благодаря с каквото поискаш” повторих си наум… Значи това било….

- И искаш помощ от непознат, Мо. Явно наистина имаш нещо, с което трябва да се бориш там долу. Иначе ми е трудно да си го обясня само с носталгия към китната ти къщичка. Прощавай за сарказма, но твърде добре схващам основната причина. Разбирам и готовността да прегърнеш злото, за да защитиш онова, което цениш. Само не мога да извиня постъпката ти спрямо приятеля ми. Защо на мен мислиш, че можеш да се довериш, а на него- не?

Да, още бях ядосан и можех в случая да си позволя по- рязко държание. Все пак сме възрастни хора и няма смисъл да любезничим напразно, щом картите са свалени така или иначе на масата. Това са моите методи.

- Исках да говоря само с теб, защото… - Мортем замълча за миг, с което пак привлече погледа ми върху себе си. Чудех се дали търси подходящата дума, или в момента си мисли оправдание.- Знам, че душата ти е по- близка до моята… има нещо в очите ти. Изпълнени са с нещо познато… нещо близко до Ада.

Потръпнах и отново се усмихнах. Нима наистина животът ми ме е белязал? Защо околните забелязваха онова, което аз все още отричах, че съм. Доброто, доблестно момче, което иска да помага на семейството си, превръщайки се в грешник. Хах! Накрая, просто се оказва че съм нещо, близко до Ада…
Дръпнах силно от дима, нагарчащ от пожълтелия филтър. Издишах и пушекът погали лицето ми- мразех този момент, когато ми влиза в очите… добре че бяхме на открито, иначе щях да се насълзя като девойка от драматична пиеса.

- Във всеки от нас има частица от Ада. Някъде бях прочел следното: „Това, че служа на ангелите не означава, че съм един от тях” Може би за теб важи същото спрямо демоните…- След кратка пауза продължих- И убедена ли си, че няма да кажа после на Кайл всичко? Ако има някой тук, който притежава връзки навсякъде, то това е той… Освен това в момента е… да го кажем, нежелан от определени хора, а аз искам да го пазя доколкото мога, затова ти определено не биваше да правиш това, което стори.
- Съжаля…
- Забрави.- пресъкнах я, защото бях сигурен, че вече схвана идеята ми.- Има друг въпрос. Защо съм ти нужен? Твоите близки няма ли да усетят, че си жива?
- Не могат…- продължи твърде смирено за кралска особа принцесата.- Грегъри не следи душата ми от доста време, а енергията ми не се е сляла напълно с това тяло, за да ме открие Себастиан.

„Грегъри”? „Себастиан”? Странно е да слушаш някой да говори така за подземните господари. Наистина ли познанството ми с тия особи може да бъде полезна и да донесе нещо положително? Изобщо не се чувствах до такава степен готов да си служа с такива методи. Не исках нейната помощ, не вярвах, че щастливият от завръщането на дъщеря си Дантес ще ми помага за каквото и да е, без да оближа поне едната му подметка, махайки опашка в страхопочитание. Това, разбира се, не означаваше, че ще обърна гръб на Мортем. Изглеждаше като напълно загубено дете- не уплашено, не и объркано, просто незнаещо накъде да поеме. Нужна й бе малко посока, просто нещо, за което да се залови, за да започне да действа. И при все това само можех да гадая какъв дискомфорт й причинява това да е в чуждо тяло, което още не откликва добре на душата й предвид сковаващия тъканите й мъртвешки студ. Нямаше да има полза, ако й дам дреха, затова единственото, с което бях склонен да я стопля бе да седна точно гръб в гръб с нея и да се правя на печка.

- Облегни се на мен.- отсякох безизразно. Започнах да нагрявам мускулите си повече от нормалното, но това беше по- скоро приятно, отколкото уморително- няма нищо по- готино от това да ти е топло на плажа по средата на ноември.
- Какво? Аз… не…- запрепъва се тя притеснено.
- Не задавай въпроси. Това тяло ще се разболее, ако не му поддържаш в норми жизнените функции. Защо изобщо бързаш да се прибираш, сред като не си се възстановила?
- Тревожа се за близките си…- промълви Мортем и едва- едва докосна раменете си до моите.

Сега разполагах само с интонацията й, за да анализирам по- детайлно нейните мисли- виждах единствено бара. Явно братовчедката на Лиза там реши, че Кайл просто е попрекалил с пиенето и, забелязвайки, че не сме далеч, знаеше, че рано или късно ще си го приберем, затова като редовен клиент го остави да си лежи така в полу-празното заведение. Бях ядосан още повече от този факт. Доста повече. Но единственото, с което можех да помогна бе да приключа разговора тук и да се върна при него.
- Близките ти няма ли да накажат убиеца и сами?- попитах демона
- Сигурно ще го направят… но аз искам да поговоря с него и може би няма да се стигне до там.

И таз добра… аз на нейно място щях да бързам единствено за да го смажа лично!

- Нека и аз ти кажа нещо за себе си- подех сухо.- При нас, знаеш, убийствата не са обичайно явление и стават подмолно. Псевдо- моралът ни ни кара да ги правим като инциденти, а после да ходим на погребението и да поднасяме съболезнования. Аз мисля, че баща ми е убит отдавна, но не знам кой го е сторил, дори не съм сигурен мъртъв ли е и ако не- къде е. Семейството ми се разпадна и се опитвам от години да съшия парцаливия си живот. Не е приятно да си подложен на това или пък всички да те мислят за мъртъв и да те оплакват. Ще ти помогна. Не съм светец, нито герой- старая се да избягвам напразни саможертви и признавам, че по- малко усилия ще ми отнеме да открия път до Ада, отколкото зор ми костваше да намеря общ език със собствения си дядо.
Усетих, че тя си поема въздух, за да отвърне нещо, но я прекъснах:
- Изчакай. Имам дори идея. Става дума за една вещ, която принадлежи на Всевиждащия Грей.

Розовокосата скочи без дори да оправи роклята, прилепнала по бедрата и дупето й от бриза.

- Една книга- поясних аз.- Мисля, че чрез нея ще успееш да го накараш да те усети. Но не днес!- вдигнах пръст.- Сега ще събудиш Кайл, ще се натъпчим със сладкишите и ще те упътим към центъра, за да си намериш хотел. Не мога да ти предложа подслон, а и сама си отряза шанса той да те покани, ако ме разбираш. Просто остани жива до утре, че ще ни е трудно пак да минем процедурата по запознаване и адаптиране с другото ти тяло. Просто утре ела до библиотеката. Съгласна?