Плажът

First topic message reminder :

Място за отдих и разтуха. Няколко километра плажна ивица, предназначена единствено за препичане на слънце. Без шум, без тревисти бурени и нахални плажни гларуси. Идеалното място за поддържане на летният загар в приятна компания.

Както Меропа си стоеше на хълма, изведнъж нещо й се проясни.
Сякаш невидима сила изсмука гъстия облак от поквара, замъглявал досега съзнанието й. Ами да? Как не го беше разбрала до сега?
Тя бе прекалено добросърдечна за този свят. Територията на прокълнатите. Никога не се е вписвала. Може би в едно незапомнено време, при роднините, с които вече нямаше нищо общо. Дори историята бе избледняла, вече изобщо не й пукаше за семейството й. И защо ли? Мразеше родителите на Виктор, но всъщност тя не принадлежеше и на собствения си род. И те не бяха много по-различни, в крайна сметка. Два враждуващи клана. Е, добре, това може би бе пресилено от незаинтересоваността й, както човек с амнезия не поглежда към миналото си, дори то го отвращава.
Но важното бе, че сега разбираше. Не се чувстваше щастлива като некромансър. Не бе това прозвището й. Не й харесваше да изпада в ежедневие с Лушиъс, освен това. В рутината на тренировките, на които не принадлежеше. Та това място я убиваше - буквално. В какво се бе превърнала! Та тя не си спомняше шест шибани години от живота си!
Тя никога не си бе представяла, че може да е различно. Но изведнъж я осени. Видение. На нещо интересно. Запознатият човек веднага би схванал, че вижда в главата си море.
Но за нея бе пълна мистерия. Разбирше, че е огромен воден басейн, но дали осъзнаваше какво представлява той? Със сигурност обаче я завладя напълно, дълбочинно.
Тази всеобхватност. Свобода. Лежерност. Дори... щастие. Неописуема светлина и душевен мир. Душевен.. какъв? Тя знаеше ли какво изобщо е това? Без нещо да й тежи в гърлото като че буца от плътта на мъдрец бе отрязана и навряна там.. за да може да мухлясва?? Ами да - некромансърът не събужда ли точно трупове от вечния сън, гавра с паметта на покойника, в името на собствения интерес?
Не...каквото и да бе това място, тя щеше да го разгадае!
Вече бе сигурна в уменията си и знаеше, че телепортацията нямаше да я убие. А и да я убиеше, по-добре! Щеше да се свърши краят на мъките й. Лушиъс беше ли я подкрепял? Беше ли до нея?? Не знаеше какво да си отговори. Любов ли бе това?
Всъщност беше, дълбоко в себе си тя винаги ги е знаела, но в момента не го разбираше. Любовта им бе чиста и истинска, но имаше много обстоятелства, които я бяха проклели.
Меропа се съсредоточи. Бели едри птици издаваха протяжни, но одухотворяващи звуци в небесата. Небето имаше цвят, какъвто тя никога не бе виждала. Не размътена чернилка със зеленяви оттенъци, а простор и небесносиньо.
А отдолу - пясък. Къпещ се в краищата на танцуващи вълни, които се премятаха, къдреха се, без да се изливат от очертанията си, а връщайки се обратно, красиви, горди. Но със застрашителен звук. Напомнящ, че стига да поискат, можеха да запратят големия си събрат - цунамито, към околните градове и да удави всички в стихията от отчаяние. Те просто шепнеха и показваха надмощие.... Но имаше чистота в тях. И сол. Красива работа...

Меропа концентрира вниманието си в този облак, и по познатия начин, свърза настоящата реалност с непознатата дестинация.

Каквото ще да става...

И така, момичето се телепортира.
Напълно изоставяйки всичко зад гърба си.
Лампите сигурно светеха тъжно, като един далечен пейзаж, в който знаеш, че не ще се потопиш. Далечен, защото няма да бъдеш там никога повече.
Меропа се намираше в облаците. Ама че работа! Такава свежест...! Тя се смееше с глас. Колко интересно, тя летеше и то сред яснота и хармония.
Но вътре в нея всъщност гореше... Тя обръщаше гръб на Лушиъс.
И това я убиваше, но тя нямаше да си го признае. Наистина не разбираше.

И изведнъж!
Тя усети под краката си допира на топлия пясък. И й стана лошо. Каква беше тази жега?  И слънцето ослепяваше очите й? Свеж ветрец разнасяше солени пръски морска вода по лицето й, и това много й допадна.
Какво приключение. Не знаеше къде се намира. Нямаше пари. Нямаше минало и спомени..

Колко интересно, наистина...

Както се любуваше на гледката, не мина и много време, когато се чу глас иззад Меропа.
- Ей, ти! - беше женски, на младо момиче - Какво става там?
Това малко постресна Меропа. Не беше общувала досега посред такава обстановка.
Слънцето да те облива откъм яснотата на една безкайна небесна шир, която не е надвиснала над теб, за да те удуши и потисне, а напротив - дава ти устрем, красота. И все пак заплашитеността на предишното й местообитание не можеше да я напусне току-така. Меропа бе напуснала Розкилл, но Роузкилл не бе напуснал нея.
Момичето се обърна. Две противположности се срещнаха - Лиза, щурата купонджийка, зареждана през годините от щастливи и безгрижни алкохолни подвизи, смела, дръзка; И изпитата Меропа, която не се бе видяла отстрани, но Лиза определено я видя и направо се втрещи.
- Боже господи, мъртвец! - възкликна барманката с неприкрит интерес, твърдо решена да не оставя нещата така, без да разнищи цялата история.
Госпожица Морт, макар и леко пълничка, изглеждаше ужасно зле, по-бледа от нездравата субстанция на амфетамина и с аура на поквара, проказа. Косата й бе изтощена и хвърчеше като краищата на метла. Какво бе останало от тази красавица? И все пак, плътните и устни не бяха загубили сочността си, а в очите й се четеше сила и невинност, повече от всякога. Тази интересна комбинация впечатли Лиза.
- Махни се. - каза раздразнено Меропа, без да се поставя в ролята на жертва или да търси опора, както би направила досега - Всъщност, чакай... - разля устата си в ексцентрична усмивка - Знаеш ли къде мога да си намеря работа и да се изкъпя?
Лиза повдигна вежда. Значи първо я гони, после я пита?
В нормални обстоятелства би се сбила с нея.. но сега... нали искаше да разучи непознатата територия. Предложи да удари едно рамо.
- Ела да се изкъпеш у нас.
- Безплатно? - свъси се Меропа, която, макар да не изпитваше нужда от помощ, все още не бе загубила истински наивността си; и въпреки опита, базиращ се на големите й душевни страдания, тя не знаеше как да се държи в реалността; не очакваше добро от никого, мнителна беше, и все пак.. не знаеше сега накъде
- Ами да - звънко се засмя Лиса. - Честно да ти кажа, моме, такива прокълнати като теб тук често не се срещат.

И така, Меропа се върна обратно на плажа и почна да върви по него, безцелно, накъдето я водеха краката. Пукаше ли й всъщност? Дори да падне мъртва, няма да я трогне особено. Даже може би по-добре така.
В мига, в който спря да се престува в името на нормалната комуникация с Лиса, чувствата я удариха с пълна сила.
Уж беше на ново място, никога невиждана досега дестинация, която би трябвало да я завладее с предразположението към душевна свобода и мир. Екзотика, соления мирис на море и парещото слънце, оздравяващо зажаднялото и за витамини и топлинка тяло. Но тя пропускаше всичко това,... е, да, част от нея го регистрираше като вълнуващо, но душата й никога не бе напуснала пределите на Роузкилл.
Нямаше начин да почувства истински интерес.
Денят беше бодър като дете на плажа с родителите си. Гларуси, чайки белееха в своя поривен устрем да хванат някоя по-едра риба, излъгала се да доближи повърхността на морето. Вятърът разнасяше пясъци към лицето на Меропа, и това напомнящо пустиня усещане засили тъгата на Морт, която като че се движеше посред загубените в безкрайната пустош дюни. Морската вода, която се плацикаше към лицето й, оставяше изгарящ вкус по сочните й устни и изпепеляваше, изсушаваше единствената останала свежа част от тялото й.
Въпреки че бе потънала в скръб, на Меропа, виждайки морската шир, веднага й се прииска да навлезе в тази непозната територия.
"Какво голямо езеро" - помисли си тя - "Освен това никога не съм виждала воден басейн да се къдри така на брега"
И така, Меропа пристъпи в плитчината и изпита страхотно удоволствие.
Беше хладно на допир, но не смразяващо, както непрогледните гнусни езера в Шеридан, в които никога не бива да влизаш, за да не си намериш преждевременно смрътта.
Вятърът се усили и се завихри по хаотично, като че няколко въздушни течения се преплитаха напосоки, и все пак не в безпорядък, а някак си синхронично и последователно.
Меропа навлезе, изучавайки пейзажа. Водорасли, рибки... но мидите най-много я впечатлиха.
Тя посегна надолу, хвана една от тях и почна да я разглежда. Седефените отблясъци и вълнообразния ръб на черупката накараха ариста в нея да се очарова.
Това би паснало прекрасно в стъклописа...
И тогава изпита ужасно сърбяща и пареща болка в крака! Ама какво...!
Тя погледна надолу и видя дребно, но ужасяващо създание. Медуза. Но тя не разбираше какво е и веднага се зачуди дали я е отровило. Не успя да разгледа добре морската твар, защото побърза да излезе на плажа колкото се може по-скоро. Тя се опита да тича и съпротивлението превърна динамиката на краката й в тромаво безсилие.
И така.... Меропа поседя на брега пет минути, защото нямаше дори класическите противоотрови в себе си.
Когато установи, че не умира, тя се поуспокои. И въпреки това дразненето не й даваше мира и тя охкаше ли, гърчеше ли се вътрешно.
"Може би не ме е отровило" - помисли си тя облекчено и се изправи, и разсеяно затърси новата си дестинация;

Меропа вървя по плажа доста дълго време, докато най-накрая не почна да му се вижда края. Нали знаете как безопасните за деца участъци изведнъж прерастват в усойна дълбочина, в която не искаш да бръкнеш с всичките й гнусни потенциални твари; в криви зъбери и скали, на които лесно може да се подхлъзнеш и да си счупиш гърба, или пък някоя вълна може да си те прибере безжалостно във водния си ковчег.
Е, Меропа премина няколко такива по - пристъпни участъци, доста трудно, на моменти щеше да залитне и да се пребие, но плитчините й даваха кураж да премине от камък на камък, докато заобиколи скалата и се върне на продължението на плажа.
И тогава ги видя. Отровните скали. Високи около десет метра. Жив мъх дишаше върху тях, попил морската сол и влага, превръщайки се в слизест капан за любопитни приключенци. Гордият остър връх стърчеше наперено напред, горд монумент, запечатал величието на природата. Слънцето бе почнало да залязва и в небето се разля розовеещо-оранжевеещ оттенък, а слънцето, уголемило изкуствено размерите си преди да се скрие зад хоризона, навяваше носталгично блаженство.
И все пак, Меропа би се порадвала на гледката по-дълго, ако нещо друго не привлече вниманието й на некромант.
Във водата отдолу имаше мъртва фигура.
Морт я доближи, без да се гнуси, привикнала на тази гледка в пределите на бившето си училише.
И тогава я видя. Сирена. В Шеридан наричаха такива същества вили. С хищни остри зъби, зеленясало-лилави люспи и сивкава неприветлива кожа. Очите на покойната пищяха бездушно, един спомен за бивша свирепост, сега превърнала се във вакантност.
И тогава на Меропа й щукна.
В такова голямо езеро се крият много тайни. Ами ако вътре някой бе загубил съкровище? Ако се е удавил след като му се е счупила лодката и сега девойката я очакваха несметни богатства, способни да оправят належащия й проблем в момента - парите?
Тогава Морт пресегна ръката си към мъртвата рибоподобна жена и изстреля бесен, алчен сноп магия към гниещото туловище.
"Оживей!" - заповяда му тя и в миг погледът на сирената проблясна с фалшив блясък и се чу как безбожната мана на нечистата магия връща изкуствено искрата към един живот, който отдавна трябва да е приключил безвъзвратно; със тътен, бушуващ като в недрата на пещера или подземно земетресение.
"Намери ми злато!" - нареди Мерпа и сирената, като привидение се гмурна обратно във водата, също толкова ловко като преди, но една идея по-безжизнено, сякаш кинетичната енергия от мускулите на създанието беше покрита с пръст на гроб.
Доста силна вълна оплиска цялото тяло на некромансърката, давайки на зажаднялата й коса да се напие с малко вода, но нали знаете... морската вода обезводнява, тя не утолява жаждата.
***
Меропа постоя в подножието на скалата около 2 часа. През това време тя се опитваше всячески липсата на движение и разсейващи вниманието събития да не допринесе за нахлуването на спомени и ненужни мисли (раняващи режещи кадри!) в съзнанието й. Не че те не бяха вече там, но имаше опасност да избуят (плевелите гротескно издължиха стеблата си в мозъка й, отсичайки очите й и пробождайки дупки в невидимата плът) ... така де. Внимавай на какво отваряш вратата към душата си.
Но Морт си мислеше и за друго. Споменът за нейната синекоса приятелка Дориан. Откъслечни сцени в безвремието, сякаш никога не са се случвали и все пак бяха там. Да, тя беше дръзка... Пълна с живот. Меропа мислеше, че другарката й я бе обикнала. Дори може би повече отколкото Морт бе обикнала нея. Не за друго, а защото Лушиъс заемаше почти цялото й внимание. И все пак бившата обитателка на Роузкилл изпитваше нежност към Дориан, а сега и някакво призрачно влечение да узнае съдбата й.. Какво ли се беше случило с нея? Тя просто изчезна? Дали беше жива, не знаеше. Не можеше и да усети.. Сякаш някой бе разпилял спомените като прах от урна и вятърът ги бе разпръснал в реката на забравата.
Тази безпределна носталия, примесена с тревожна опасност за живота, плюс неясното минало, обърканите видения на Меропа, в които Лушиъс бе показал другата си, скрита страна (върху роговицата на Меропа премигна кадър от дупки, пронизали плът), и ужасната мъка по това, че си бе тръгнала от Роузкилл без да го потърси и да разбере какво е станало, бяха прекалено много за нежното й сърце.
Но Морт се страхуваше. Че види ли го, пак ще я вкара в този трап. В който вижда само ликът му и Мъченията, всеобхватните мъчения, прикрити зад любов, ласки, страст и секс. Може би тя искаше да затъне там... Никога да не си отива, колкото и да я изтезаваше това. Но тя бе от плът и в мига, в който получи просветление, си плю на петите. Това не можеше да се издържа... каквото и да бе то, зад черната пелена от мрак.
Изведъж се чу плясък и на повърхността на водата се появи преданата й немъртва слуга.
Полуживата рибоподобна подаде безжизнено на кукловода си едно малко, до средно голямо сандъче. Меропа стана, приближи се и го хвана с интерес.
Вътре имаше златни монети и диаманти. Някакви червени и лилави скъпоценни камъни...
Меропа изликува, но веднага и се наложи да затвори съндъчето. Опита се да разкара от главата си натрапчивото усещане за отсеченост по ръба на монетите от околния свят. Процепът на съндъчето сякаш прокара себе си по дланите й и натърти финалния завършек на усещането в очите й. После любовницата на Пахт усети раздразнение в слабините.
- Добре... - разтрепери се гласът на наивната възпитаничка на едноименното училище по некромантия - Сега трябва да намеря място, където да преспя безопасно.