Музикалния магазин

Когато Дейви Стивънс бил малък имал мечта - да стане велик музикант. Научил се да свири на почти всеки известен ни инструмент, а след години отворил и собствен магазин, за да сподели мечтата си с останалите. Какво по-подходящо място от независимият граничен пункт, като Скайфол?

Разумният егоизъм на изолация от ненужни терзания в името на личен просперитет... на моменти ми беше толкова присъщ, че не ме интересуваше нищо извън пределите на собственото ми тяло. По този начин със заобикалящия ме свят бяхме квит във взаимоотношенията си, но аз бях в най- удобната позиция- неизвестният човек, от когото не се иска нищо и може да прави всичко. До- добре от това- здраве му кажи!

Пулсът на улицата е индикатор за социалните настроения, а този на Скайфол ми се струваше неразрушим, несмутим от нищичко извън границите на територията... Уви, на човек не му е писано да предвижда събитията, които са писани да го връхлетят и се плетат под повърхността, но нека не избързваме с историята- всичко с времето си...
Така цигарите взеха да отброяват изтичащото време от обедната ми почивка- димът беше пясъка в часовника и сянката на стрелките, които спокойно обикаляха циферблата така, както есенното слънце- небето. Крачките ми по мраморните улици бяха тиктакането на часовника- незабележимо и равномерно, независимо от глъчката наоколо...
Какво беше времето наоколо така и не обърнах внимание... Всичко беше мъгла, дим, прах... колкото и ясно да беше небето и шумна да беше улицата, до умът ми всичко достигаше притъпено... Мислех си единствено за музика... Може би тя щеше да ми помогне да се възстановявам от книгата....
Ето, че стигнах и до магазина- познах го лесно- голям надпис, изложени музикални инструменти на витрината... Всичко си беше по реда.
А "момчето" вътре, което похвали леля Лили? Е, и него го видях- настройваше една китара, която явно преди това някой клиент беше пробвал.
В името на Елисандра... та аз си нямах и понятие от грамофони... Както и да е, ще го нагласим някак си..
- Добър ден... - подех небрежно и с усмивка аз, оглеждайки се наоколо

Магазинът бе като сладкарница за големи, почитатели на музиката във всяко едно нейно отношение. Имаше всичко нужно да се изкара мелодия или просто да се слуша. От плочи, през почти всички познати на света инструменти, книги и учебници с музикални таблици, дори няколко списания и вестника със статии на реномирани вече музиканти. Изборът бе голям, цените разновидни, а посетители винаги имаше. Някои разглеждаха поредния запис, други изпробваха инструментите, трети четяха и заделяха това, което смятат да закупят.
Появата на Тарен не направи силно впечатление никому, той бе просто поредния любител, решил да се отдаде на това уникално произведение Музиката.
-Добър ден....
Гласът му привлече вниманието на продавачът и собственик на магазинът, сравнително млад мъж още непрехвърлил тридесетте, който настройваше поредната китара, върху която до преди малко, един младеж дрънкаше и я бе разстроил. Брюнета повдигна глава, усмихна се и вдигна пръсти под формата на знакът на мира.
-Привет, човече!
Акцентът му бе засилено морски, с протяжно и извито произношение, доста сладникаво и малко трудно различимо със спецификата си (става въпрос за говорът на ямайците - реге стилът).
-Ъ..да....привет!
-Какво те води насам, човече?
-Исках да разгледам грамофоните. Интересува ме колко струват.
Дейви остави китарата облегната на рафта зад него и се изправи. Винаги когато идваше нов клиент, в него се зараждаше детски ентусиазъм, че чрез бизнесът си може да радва хората, а интересът никога не стихваше.
-Най-евтините ни са втора ръка. По двеста и седемдесет злато. Цените на новите се разпростират от триста, та чак до седемстотин.
-Седемстотин.... - почти не изсвирна сам на себе си Мареил.
Скъпичко беше, но си заслужаваше. Подобен предмет кара с години, че и повече ако се поддържа добре.
-Искаш ли да ги видиш?
-Да!
Музикантът излезе иззад тезгяхът и го поведе навътре в царството си. От всеки ъгъл го дебнеше нов артикул, но му бе толкова хубаво, че не искаше да си тръгне. Малки момичета вълнуващо обсъждаха поредния албум на някоя звезда, момчета се заканваха, че ще станат по-добри от любимите си изпълнители. Навсякъде блестеше еуфория и нестихващ оптимизъм. Най-сетне стигнаха и до рафта, на който бяха наредени грамофоните. Старите ясно се открояваха. От махагон, одраскани, някои със закривени игли, но все още в изправност. Новите от друга страна бяха впечатляващи. Различна изработка, че и цветове. Няколко бяха дори със сребърни игли или такива от медицинска стомана. Цените варираха с разлика от около петдесет злато на всеки, само трябваше някой да ти грабне окото.

Всеки уважаващ себе си мъж трябва да има в местообиталището си три неща:
добре поддържано оръжие; някакъв алкохол; музика;
Теоретично първото е за нежеланите гости, останалите- за желаните такива.
Или просто за свое лично удоволствие.
Да, личното удоволствие е единствената ни пътеводна светлина. Грозно ли ви звучи? Не, всъщност не е грозно. Какво, например, е мечтата? Свещен, невинен, неопетнен порив, който всяка душа заслужава да има, или е чисто и просто едно искане, за което ние впрягаме всички свои сили?
Каква е целта на всяко наше действие? Точно така- да ни донесе щастие. Учим се, осъвършенстваме се, работим, дори обичаме, преследвайки личния си интерес. И ако това ви звучи грозно, значи сте просто поредните лицемери, които не смеят да застанат зад собствения си егоизъм, срамуват се от своята корист, искат да се изкарат възвишени, защото се чувстват гузно, когато допускат думите ми за истина. Но те са истина. Всичко е корист- тя, обаче, има много измерения- като любовта- бива ощетяваща, ненатрапчива, разрушителна или конструктивна, грозна и жестока или взаимна... ние няма да сме с някого, ако не изпитваме удоволствие от близостта му, нали? Това са просто застъпващи се интереси. Дори всяко добро дело е с користна цел- защото се чувстваме по- добре, по- добри, издигаме се в собствените си очи, мислим си, че сме изкупили някоя грешка, задоволили сме своите разбирания за морал... Съжалението не е нищо повече от една празнина в душата ни, която проявата на милост може да запълни- така си връщаме личния комфорт. Обсипваме с любов онези, които според нашите критерии го заслужават и то защото така и ние си доставяме приятни емоции...
Признайте си го и ще ви олекне- може да бъдете лицемерни пред всекиго, дори да лъжете себе си, но аз ви познавам... защото познавам себе си- аз, несъвършения човек, който вижда, че слабостите му не просто не го отклоняват от пътя, а го водят към нещо стойностно и добро- така, както от отровата се прави лекарство, аз прегръщам всяка своя грозна черта- озлобен или неуверен, агресивен или меланхоличен, лицемерен или безкомпромисен- всяко едно ми носи удовлетворение в конкретния момент. Това съм аз- тшеславен, груб, непредсказуем, неудовлетворен от живота си, незаинтересован от чуждите глупости, непонасящ хората, които смеят да го гледат отвисоко. Не се гордея със самите си недостатъци, а с това, че мога да ги управлявам. И вие, които виждате моята същност и моите слабости, не смейте да ги критикувате, защото между мен и вас има една единствена разлика и тя е, че вашите добродетели са лъжливи, а моята недодялана прямост е искрена. Всеки допуска грешки, но отричането не ги заличава. Това знание ме извисява и пак ще бъда над вас макар и с целия наръч грехове, които имам загнездени в себе си, защото ги има и във вас, но вие не умеете да ги приемете и използвате. Ако щом заклеймявайки нещо, ние го превръщаме в грях, какво ще стане, ако моралната забрана падне? Тогава ще бъдем свободни да го осмислим трезво.
Останалото е просто фалш и празнословие.
Аз открих тази истина на една ранна възраст, превръщайки се в грубо, плашещо, но съвършено чудовище- намерих и изтръгнах заблудите си, извадих ги на повърхността, за да запася същината си чиста. Аз ще преценя до къде да те допусна и какво да си взема от теб- дали ще се гмурнеш под отровната тиня в кристалната вода отдолу, или ще те оставя да се разлагаш там... не знам. И двете ще бъдат приятни... за мен.

***

Озовах се в нещо като музей на музиката, в който се намираше всичко необходимо от самото начало на "производството" й, до крайния резултат.
Изпървом всичко ми се стори натрупано и препълнено с какво ли не, но вглеждайки се по- внимателно, открих, че всичко е подчинено на перфектна система, в която личеше професионализъм.. и огромна любов към това изкуство. По жанр, по вид, по цена... ако музиката е лекарство за душата, то това място бе наистина класна аптека.
Рафтът с грамофоните беше логично по- масивен и голям от останалите, моят гид застана настрани за момент, докато се огледам и щом забелязваше, че спирам погледа си на някой артикул, набелязваше особеностите му:
- Този е добър, човече... втора ръка, само козметични дефекти има.. ей тук, виж...
Или:
- Резонаторната фуния на тоз не му е оригиналната, та му пригодих друга... ама звука си е пепел... ще го пробваме, ако ти харесва.
Аз вървях по продължението на рафта и си плакнех очите. Имаше грамофони, които бяха цяло произведение на изкуството- инкрустации, метални орнаменти, разчупен дизайн, имитации (а може би не?) на златни пластини и разните им там части... Разбира се, те бях в луксозната част на цялото изложение, а на мен такива неща не ми трябваха по начало... не че можех да си ги позволя, даже да ми трябваха.
Цените бяха написани под всеки, така че клиентът сам да си прави сметка дали да заглежда и да разпитва за дадено нещо, или не... и аз се спрях някъде на границата, където беше най- скъпия от втора употреба и най- евтиния нов грамофон.
Разликата между двата беше 30 злато- по- новият изглеждаше масивен, но старият ме грабна, защото беше по- малък и предишният му собственик беше добавил един малък, но ефектен детайл- тялото му беше дървено, лакирано в чисто черно, като само кантовете, дръжката и фунията му бяха от сив метал- като цяло изчистен и дори незабележим дизайн, но отпред имаше сложена (залепена? вградена?) сребриста фигура на дракон. Може да е била от медальон, но този дребен фрагмент караше този предмет да се превърне във вещ- имаше нещо уникално, нещо, което му придава заряд, отличава го, сякаш си има своя история.
- Този?- погледнах въпросително към музикантът за повече информация и той ме дари с една усмивка тип "днеска съм на кеф и витая в облаците".
- Тоя е добър. Механичен е, няма пиезокристал, ама пак вади силен звук... - мъжът се приближи и се загледа във важните части, сякаш да си припомни особеностите им.- Тъй... иглата имаше проблем, но я сменихме сега си е като нов, само дето не е, пък и дракона вади супер фасон, н`ъли?
- Да, всъщност това ме привлече...- признах си чистосърдечно.
- Знам, човече, тарикатски е... Ще го пробваме ли?
Продавачът беше ентусиазиран почти колкото мен и го сърбяха ръцете да пусне нещо, а мен- ушите да му чуя гласеца... Просто знаех, че това е МОЯТ грамофон.
Мъжът ласкаво взе машината и я занесе до отсрещния нисък щанд- един от многобройните, в които бяха подредени плочи.
Погледна ме за миг, сякаш ми търсеше песен по мярка, прокара пръст по плочите и измъкна една, която му се стори подходяща.
Извади я от картонената й "калъфка", положи я на грамофона, навъртя механичната му ръчка и постави игличката...
Усмихнах се на песента- знаех я много добре- от евъргрийните, които всеки е чувал, независимо какъв стил предпочита, но още повече се зарадвах на чистия звук. Сигурно и другите клиенти се бяха обърнали по посока на мелодията, но изобщо не ми дойде на ум да погледна.
- Харесва ти, а? Виж, важно е и ква ти е плочата- тая е от поливинилхлорид, обаче и от шеллак са добри... Иначе другите имат собствен шум и е кофти- каза музикантът, който от сърце беше изучил делото на Едисън и компания.
- Идеален е!- възкликнах без да откъсвам очи от въртящата се плоча и трептящата по нея игла. Вече набелязвах в ума си кои искам да бъдат първите попълнения във фонотеката ми.- Ще мина да го взема след работа към четири часа, става ли?
- Няма проблем, човече, ще ти го отделя.- отвърна тъмнокосият и, след като върна плочата в изходна позиция, грабна грамофона и го занесе на щанда си.
А аз го следвах като кученце, което върви след паничката си с храна...
- Благодаря, значи... до после.- усмихнах се, пращайки един последен радостен поглед към бъдещата си придобивка.
Продавачът ми махна с ръка и аз напуснах магазина, нетърпелив да се върна отново.

Леви, десни... леви, десни...
Ходът ми приличаше на марш. Еритроцитите, хемоглобинчетата и останалите роти на кръвната войска също набиваха крак из вените ми. Колкото и наясно да бях с факта, че енигмите в живота са многобройни и нахални като мухи наесен или оси посред гроздобер, това не означаваше, че не исках да се отърва от тях.
И за да премахна поне една от налетелите ми днес въпросителни, взех че запалих цигара по същия начин- без запалка. И взех, че успях! Просто лека тръпка мина по раменете ми, за миг всичко това се насочи към ръката и почти невидим пламък пропълзя по палеца ми. Езичетата бяха малки, контролирани и равномерни. Няма нищо по- сладко от това на практика да видиш резултат и напредък в работата си, пък ако ще да е в едно на пръв поглед елементарно палене на цигара. Нещо в мен потръпна и закопня за нови тренировки... Днес поне щях да имам време за това, макар въздухът да съдържаше повече вода, отколкото кислород заради влажните невидими пелени, промъкнали се от морския бряг.
Но дори и да имаше дъжд, пак не би ми попречил...
Дъжд...
Мисълта, съдържаща тази дума, накара кожата ми да настръхне за миг. Едно божествено петолиние като мрежа улови съзнанието ми, пристегна всеки порив с копринени въжета, впиващи се нежно, с коварно-приятна болка. ПЕСЕНТА. Като по команда си спомних за грамофона, който беше едно от липсващите колела на бленувания механизъм, чрез който отново щях да чуя онзи глас. Вдигнах очи- намирах се някъде до пазара. Часовникова кула известяваше една особено блага вест- беше едва 3 часа.
Нищо, че музикалният магазин се намираше на поне половин час от тук, с темпото, което изведнъж закрачих, щях да съм там за 15 минути. Хвърлих недопушената цигара- разхищение на няколко ценни дръпки, за които щях да съжалявам и копнея някой ден, и доста се постарах да подобря световния рекорд по спортно ходене... и май успях, защото когато се върнах на изходна позиция до пазара с грамофона и една особена плоча, бяха минали едва 20 минути. Но да не избързвам.

В познатия магазин познатият музикант без да се бави измъкна познатия грамофон още щом ме видя.
Аз обаче след, признавам си, доста колебание, опипване на кесията и изчисления за скорошни разходи преди новата доза финанси, реших да купя и някаква плоча.
Насочих се към познатата на всички ни /надявам се, че ви е позната/ музика от сорта на рок. Да, ама не.
Докато старателно прехвърлях с пръсти плочите, както кръшна секретарка- картотека, видях на съседния рафт да стои една- единствена обложка. Стилът се водеше мистичен транс. Нямам слабост /така си мислех/ към подобни псевдо- мистики, които имаха ефект едва след стабилна доза психотпорни вещества, но я разгледах. На картонената „папка” под заглавието „ Мрак и други удобства” пишеше: „Вибрации, които отключват всички желани и нежелани кътчета на съзнанието.” Не че съм нарцис, но реших, че аз нежелани сетива и кътчета нямам и си ги харесвам всичките до едно. Пък и нали всичко шантаво започва с думите „Я да видим какво ще стане, ако...”. Та когато и скромната й цена добави стабилна тежест на везните, колебанието се изпари.
Попитах, разбира се, дали мога да пробвам грамофона и да преслушам мистичната плоча, при което получих следният дружелюбен, но странен отговор:
- По принцип няма дерт, мой човек, обаче тая музика действа на хората по различен начин, сещаш се. Пък ся има клиенти...
Втренчих се подозрително в музиканта и той продължи:
- Това е нещо като мантра с широка гама на звукова вибрация- като трептенето на струна- мен ме кефи супер много, други ги изнервя, щот се получават акустични фонони, но всички го усещат и не мога да го пусна тук- музикантът кимна към вътрешността на магазина, където наистина имаше доста посетители.- Затва прайм следното, мой човек- чуй плочата, ако не ти хареса, върни я утре. Deal??
Сега вече се втренчих подозрително в самата плоча... "Мрак и други удобства" звучеше повече от интересно- може би едновременно плашещо и предизвикателно, но напълно в унисон с настроението ми.

***

Та на връщане в торбичката, висяща на китката ми, имаше две плочи- едната за експеримент, а другата- изпитана, безотказна класика от по- рано споменатия вид. Носех грамофонът на ръце като булка или дори още по- старателно и нежно- като каса бира! /скъпи дами, шегувам се!/ и вървях по пустата пътека към дома си бързо, защото не исках, ако заръми, придобивката ми да се намокри.

Останалото са подробности- просто прелюдие към последвалия спектакъл на сенките, чийто сценарий беше напълно неизвестен никому. А беше написан старателно- с гарваново черни букви и почерк, разстилащ се подобно на нишки паяжина, и чакаше да се докосна до него, за да потъна в сладостно- бруталния ужас на ласките му отново.