Чудната гора

Не я наричат така заради магията или свръхестествените й обитатели. Такива липсват, а неопределена енергия няма. Названието й произлиза от природната красота, събрала се в това малко кътче. Всичко тук е гостоприемно, всичко е спокойно, предразполагащо за отдих. От гората се вее свежест, каквато трудно можеш да усетиш другаде. Разнообразната растителност се съчетава перфектно една с друга и прави мястото забележително. Една от любимите дестинации на кореняците, а и чужденците.

Как ли ще умрат приятелите ми? Как ще умра аз? Странен въпрос на който можех да мисля в онзи момент. Опитвах се .. докато живеех в Ада. Докато моя дом беше двореца изпълнен с по-големи чудеса и от тези на човешкия ум. Опитвах се да не мисля за това, но накрая всичко се свеждаше до това. Как ще умра? Просто .. ще бъда заличена? Просто ще забравя за цялото си съществуване. Ще бъда забравена. И все пак не исках да мисля за това, защото мислейки за същината на името си бях неспособна да се боря. Да покажа пълния си потенциал. Да се раздам до края.
Докато усещах пронизващата болка през кръста към гръдния си кош гледах единствено и само напред. Не Грегъри. Не Мариана нито никой демон. Не и демоните. Те бяха моя народ, но в този момент пред погледа ми беше този на Себастиян. Знаех, че и той усещаше същата болка като мен в момента и исках да я взема цялата с мен. И някак си .. сякаш се получи, защото тя стана по-силна. По-жестока и по-груба. Усещах как целия ад в момента страдаше. Как всеки един изгаря в адските мъки на огньовете. Как се задушават от пясъците на Пясъчния часовник. Как тези, попаднали в Пустошта умират от жажда, от глад, от жегата и от студа.
Вече съвсем не изпитвах собствената си болка, а по-скоро чуждата. Чувах собствената си кръв как пада по пода. Но не я виждах. Не можех да мръдна. Тялото ми бавно отслабваше. С всяка секунда все повече и повече усещах края си докато накрая .. нещо изникна в съзнанието ми. Беше чисто и просто нещо невинно, нещо чисто и все още непорочно. Беше моята любов към целия Ад. Точно така аз обичах тези хора. Аз вярвах в тях и не исках да се отказвам от тях. Те бяха моето семейство. Не просто народ.
За жалост в следващия момент тялото ми падна напълно безжизнено .. без сърце .. без душата си. Всичко напълно беше заличено освен една единствена сребриста сълза и една усмивка на лицето ми. Да си идеш с радост .. каква шега.

Колко време измина от онзи момент .. не знам .. изгубих представа за времето още когато бях убита. Но не се и интересувах много общо взето. Не усещах тялото си, сякаш го нямаше .. Не можех да го видя. Стоях напълно сама в тъмнината. Не усещах никой покрай себе си. Нямаше никой. Единствено остана чувството, което ме съпътстваше всичките тези години. Гадно … противно … болезнено .. искащо да ме съсипе в момента, в който някой стигне до дома ми. Не чувствах собственото си тяло, но пък усещах Ада. Все пак бях свързана до известна степен с него. Нали там отраснах.
Странно, но през цялото време докато стоях там си тананиках мелодия, която преди пеех за приспивна песен на самия Себастиян. Да .. когато бях малка можеше и да не се разбираме, но накрая на деня винаги пеех една и съща песен:


Този свят няма нищо, което да си струва.

Но ние имаме огромна любов …
Съдържаща се в нашите ръце.

Тези които …. Имат вяра
Ще действат под името
На своята непоколебима любов.

Ако мога да предизвикам съдбата.
Ще действам според собствените си чувства.

Докато продължавам да обичам.
Няма да се съмнявам.
Че светлината на бъдещето
Ще се разгъне.

Тези които …. Имат вяра
Няма да се колебаят
За сърцето, което може да проникне през желанията.

Аз продължавам да съм човек на сърцето си
Отгледана от светлина, от надеждата на Подземния Бог.


И макар нелепа тази песен си остана за онези дни тя връщаше спомени. И исках да я пея пак на моя създател. Исках да се върна при тях. За пръв път от толкова време .. исках нещо толкова силно. Да живея сред тях. Да се смея отново. Да плача заради тях. Исках всичко това.
Затова в момента, в който започнах да мисля така предизвиках самата Съдба. Предизвиках я да не прави грешка, защото аз съм нейния противник. Все пак не беше ли ми го показвала хиляди пъти, че иска да ме убие. Чрез Грегъри, чрез Синк, чрез Подземното кралство и накрая чрез Силиус. Нямаше да се предам пред това. Нямаше да се дам толкова лесно. Едно просто убийство пред фона на другите. Счупените кости, отсечената глава, разполовеното ми тяло, съсипвала съм тела след тела, защото Тази проклета Съдба искаше да ме види мъртва. Да не съществувам. Сякаш сключила пакт със самия Силиус. Не такъв живот искам. Не изпълнен с разочарование, болка и тъга. Ще се бия до последния си дъх, за приятелите, за семейството, за всичко ценно за мен и когато пак дойда тук. Когато пак се срещна с тъмнината ще и се изсмея. Ще и кажа, че е само един глупав период и никога няма да се предам пред такива като нея, защото аз съм Принцесата на Подземното царство.
Не очаквах това да подейства, но като че ли стана, защото усетих леки смущения в това място и малка светлина пред себе си. Като някоя буболечка, която е привлечена от нея аз я последвах. Някак си беше толкова топла и приятна. Сякаш бях пак при семейството си. Колкото по-близо се приближавах толкова по-силно ставаше това чувство. По-силно и по-силно. По-силно и по-силно. По-силно и по-силно.
Приближавах се. То започна леко да ме изгаря, но аз все пак продължавах. Не исках да се дам все още. Не исках да се предавам толкова лесно. Не и без битка, не и без никой да не знае какви са последните ми думи. А що се отнася до Силиус … мога да кажа само едно .. око за око, зъб за зъб, зло за зло. Заради него щях да пренебрегна собствените си принципи и щях да стана по-голямо зло и от един от първите демони.
След секунди вече усещах неистова болка, наподобяваща минаване на валек през теб. Вече чувствах, че имам пръсти, но за жалост не го движех. Можех само да изпитам болка от това. От едно обикновено движение.
Ако досега не можех да изпищя, то сега го правех с цялото си гърло и чувах това. Сълзи се появиха от някакви си очи, бяха солени и истински. Тялото падна на земята, а аз .. като душа се опитвах да влезна в него. Като натрапник да си го присвоя, но имах ли избор. Вече процеса беше започнах и нито можех да се дръпна, нито да се противя.
Поредната доза неистова болка. Този път там, където трябва да се краката. Вече усещах и тях и пръста под краката си. Доза кал и малко трева ме накараха малко да се успокоя. И поредната болка, и пак, и пак. Вече бях сигурна, че това е най-болезненото и жестоко нещо, което съм изпитвала през живота си.
Стоях на земята няколко часа. Не можех да се мръдна. Просто дишах и усещах, как душата ми се намества в това тяло. Беше отвратително. Гадно. Противно, но го преживях. Отне ми доста време преди да мога да си вдигна само едната ръка и то с крайно много усилия. Погледнах я.. не беше моята .. тази беше може би не толкова бледа. Въздъхнах и пак се троснах на земята. Не ми се ставаше. Просто щях да си стоя така .. в мир с природата и всичко около нея.


/ Съжалявам, че е кратко и не много добре написано, но ... просто нищо не ми хрумваше /

Сутрините по тези места винаги бяха запаметяващи се. Винаги пленителни със своята бодрост или по-скоро мъглявата такава. Да....мъглата, този несретен преследвач на човешки души, почващ от нозете, въздигащ се до където сам си прецени, до когато прецени. Тази широка обител, прегръщаща те със студените си обятия, успокояваща те, че всичко може да е наред, предпазваща те от заобикалящият те свят, криеща те от небосвода и милионите очи. Този другар за тукашните и враг за чуждите. Прокълнатите намират в нейните поли спасение, чужденците непрогледност. Колко различни могат да бъдат възприятията на разнообразните култури и раси. Това, което е качество неземно за едни, може да е пречка за останалите.
Мортем, но не онази, която добре познаваме и сме свикнали да виждаме по коридорите на Роузкилл, в кръговете на Ада или по прашните пътеки на Шеридан, с памуковата коса, дълбоките очи, неразгадаемата вече толкова години душа, а една друга, по-зряла, по-наивна в живота, по-тягостно свързана с правилата и нормите му. Още не научила се да ги разбива, да ги пренебрегва, още не нагледала се на всичко, което заобикалящата я земя й предлага. Изгубила всичко, но не и надеждата за нещо по-добро. За по-светло бъдеще, за по-чист хоризонт, за по-предразполагащо утре! В нея се криеше някаква душевна сила, готовност за предизвикателства и в същото време типичната за кръвта й меланхолия, потушен садизъм, неприбързаност, тишина, спокойствие дори. Търсеше, но не упрекваше, бродеше, но не съдеше. Дръзкият външен вид се сливаше с манталитета и винаги оставаше по-голямата част неразкрита, под повърхността, скътана ревностно и интимно единствено за другарите си по съдба.
Стъкленият похлупак на езерото привличаше със своят блясък, отразил се върху му от съвсем леко напичащото слънце. Бе толкова изящно, красиво и главоломно ярко, като огледало, че спокойно да забележиш и най-малката бръчка или бенка по тялото си. По това време, в края на есента, процесът на замръзване не само бе започнал, но и привършил и макар да лишаваше от питейна вода, освен ако нямаш достатъчно нерви да рониш леда и след това да го свариш, ти носеше наслада и те подтикваше към отдих. Сгушени един в друг, досущ като малки деца, игнориращи заобикалящата ги природа, лекият звук от шаващи наоколо създания, които учудващо не я закачаха, дремеха в своя сън, най-големия благодат за едно изнурено същество, а умовете им съзерцаваха, освободени и просторни.
Тръпчинки подобни на милиони, милиарди забиващи се игли минаваха през тялото, в чиято обвивка душата се наместваше. Тя усещаше процеса. Процеса на изучаване, на разгадаване на всяка гънка, всеки атом, приспособявайки се, гънейки или разтегляйки се, така че да пасне, да се залепи като мембрана, без излишъци или изпъкнали фибри. Беше болезнено, неприятно и щипещо. Като чудовище, което облича чужда кожа, така и тук отне дълго, прекалено дълго. Колко ли време бе минало? Колко ли време се бе скитала из вселената без дом, без подслон, без обвивка? Колко малко и в същото време колко много. Толкова малко за демонския живот, но пък колко неща бе пропуснала. Представяше си ги - изморените, пребледнели, пресъхнали от сълзи лица. Тези на близките си. Колко ли тъжаха, как ли се справяха? Ами ако рухнеха? Не, не можеше да го повярва и все пак някак си го чувстваше - агонията им, мъката, носталгично разкъсващите спомени, изгубената надежда, отчаянието....
Отвори очи и погледна света в лицето. Не познаваше мястото. Дори клепачите я боляха, докато свикнеше. Размърда пръсти и се ослуша. Около й, само дървета и треви, които бяха почнали да губят зеленината си. Клоните полуголи, подсказваха, че наближава зимния сезон, а подредеността и спокойствието на гората и доказаха, че не се намира в Шеридан. Жалко! Как копнееше за нещо познато, нещо сигурно. Но тогава къде? Къде? Къде по тази широка земя се намира и къде съдбата е решила да я отведе? Най-сетне успя да се надигне и огледа околността. Нищо! Просто една гора, красива, но просто гора. Нищо не й даваше наставления, никакви следи не я водеха до извода. Единствено един далечен мирис на море я накара да разбере, че не е нито във Феникс, нито у дома. Прерови спомените си за географските ширини. За момент сякаш ги бе изгубила, като че те също тепърва се вливаха в този нов мозък, попиваха в тези нови гънки, в тази нова кръв, циркулираща толкова плавно и лесно, пръв признак, че това тяло е здраво като вол. И въпреки нарастващия комфорт, усещаше ледени тръпки, идващи не от какво да е, а от страх. Страх от непознатото, от новото и този мирис....този мирис....на тиня, на морска вода. Къде...къде.....
Скайфол.....
Думата изникна в главата й ненадейно и неочаквано, както неочаквано се заби и острието в сърцето й преди повече от месец. Нямаше никакви видни доказателства, но това име се заби под черепа й толкова нагло и плътно, че нямаше как да не е истина. Беше се появила в Скайфол, градът -държава, единственото политически независимо място, където няма значение какъв си и от къде си, винаги си добре дошъл. Защо точно тук и имаше ли някаква причина, девойката не можеше да прецени. Никой нямаше да й каже, затова не се занима да си задава този въпрос, чийто отговор така и нямаше да открие. 
Това, което натрапчиво привлече вниманието й бе кристалното езеро, така непосредствено положено до нея или по-скоро тя до него. Явно, бившия собственик на този труп е дошъл на разходка и сигурно се е оглеждал в огледалните му води, когато тя го е повалила като гръм от ясно небе и толкова егоцентрично е отнело правото му да живее. Инстинктивно, погледа й се обърна натам и пред очите й се появи зашеметяваща гледка. Първата реакция бе да се отдръпне рязко, падайки по дупе от изненада и ужас. Приближавайки се плашливо отново към водата, този път, поела си дълбоко въздух си наложи да не се отдръпне, а да огледа обстойно новата си придобивка. И каква бе почудата й когато осъзна, че това наистина е тя. Не някой друг, не някакъв воден таласъм, наблюдаващ я от дъното на езерото, а самата тя, от плът и кръв. Бе толкова различна и в същото време, можеха да се открият незаменими прилики. Меката, розовееща кожа на допир бе като облак. Устни малки, но плътни, минати като с гланц, очи сиви с розови вместо черни зеници. Снага перфектно оформена, бюст по-малък от предишния, но също толкова впечатляващ и пищен. 

Красотата на вече мъртвата, в истинския смисъл на думата девойка, бе зашеметяваща, но не можеше да определи представител на коя раса е. Но не това тревожеше Хелските, а идеята дали веднъж намерила обратния път до дома, ще може да докаже самоличността си. Не бе рядко явление, демони и дяволи да изземат чужди тела, но това по никакъв начин не я успокояваше. И още повече - притежава ли все още способностите си? Нетърпеливо и с доза страх, тя изхвърли от пръста си сноп енергия и си отдъхна. Явно магията й все още бе тук, сляпо следвайки господарката си. Това поне бе едно облекчение. Принцесата се изправи и се опита да направи няколко крачки. Първоначално се спъна и падна, но постепенно свикна и почна да върви нормално. Дългата зелена рокля се вееше на беглия вятър Но тук идваше главния и най-сложен въпрос - какво следва сега? Какво да прави? Знаеше, че не може да остане тук, но дали да тръгне към града? Изведнъж чу къркоренето на стомаха си и ако ситуацията не бе толкова ужасяваща, с усмивка и ирония би отбелязала от колко дълго не е усещала глад, дори когато беше жива.....

/Тери, свободно РП. Това е новата ти визия, но ушите не са елфски, а нормални и нямаш тези електронни контури. Сега реши къде ще отидеш./