Странноприемница "Черешово дърво"

Един от по-малките мотели, който се ползва с огромна известност. Не само защото обслужването е добро, а къщата приятна, но най-вече защото е заобиколена от градина с насадени черешови дървета, чийто цветове капят през цялата година и правят всичко обсипано с бледо розовият си цвят. Това е едно от най-красивите места в града и хора от близо и далеч идват, за да отседнат поне за няколко дена в чудната къща.
Собственица е Сакура Лайт.

Сутрините в Скайфол са съпроводени от няколко компонента. Ярко слънце, гъделичкащо кожата, играещо си на зайче с лицето ти, песента на големия набор от представителите на пернатите, които не пропускат да те събудят с медните си гласчета, съчетани в перфектен напевен хор от различни тоналности, висини и алтови тактове. Мирисът на природата, която обагря сетивата ти, каращи ги да отпуснат въображението и да си представят най-прекрасните картини на съществуващи пейзажи и не на последно място - смехът по улиците, който искаш или не, непринудено ти казва "Добро утро, посрещни новият ден с отворено сърце, защото той ще бъде прекрасен".
Сутрините в Черешово дърво са комбинация от всичко изброено, плюс бонус, поставящ връхната точка за душевен мир - падащите непрестанно черешови цветове, със своите бели или розовеещи нюанси. Една сграда посипана с листови снежинки, както в онези коледни кристални топки, само където тук студът не преобладава, а организмът ти се изпълва с благоухание, благоговение и контраатака срещу лошите емоции и преживявания.
Предната вечер, Тарен нахълта толкова бурно, толкова ядно и скоростно, че не си даде възможност да забележи нищо. Просто тупна на тезгяха, поръча си стая и по най-бързия начин се хвърли в леглото, за да не избухне и да не извърши някоя глупост, толкова присъща за момчетата на неговата възраст. Заспа трудно, изпълнен с вътрешен гняв и желание да изпотроши всичко пред погледа си, поради което сънят също бе тежък, неприятен и някак си ненужен.
Но каква бе изненадата му, когато на сутринта видя заобикалящата го атмосфера. Зениците му се разшириха, ирисите грейнаха, а ченето почти не падна от изумление, почуда и страхопочитание към тази уникална природна красота. Не се сдържа и приседна до отворения прозорец, през който улавяше аромата на неозряли череши, наблюдаваше танцът на листата и се радваше на играта им, когато лекият вятър ги разнесе в определена посока. Едно от тях, нахълта в стаята и той го улови. На допир бе по-гладко и нежно от коприна. Цветчето кокетно се въртеше около пръстите му и сякаш му се усмихваше, приветствайки го. Чак сега разбра защо странноприемницата се слави с такава известност и защо почти всички стаи са заети. Обсипаната в бяло поляна отпред, те подканваше да се хвърлиш в нея и да зарееш тялото си, но за сега, младежът само я съзерцаваше.

Уви унесът му нямаше да продължи дълго. В сградата с бавни, несигурни крачки пристигна възрастен, здрав мъж и се отправи право към гишето, където своето място бе заела собственицата на тази приказност. Жената го поздрави лъчезарно. Поздрав, на когото мъжът не отвърна. Посивелите му коси, сега бяха вързани на конска опашка, показвайки ясно грубото му лице и изострените черти.
-Искате да наемете стая ли, господине?
Непознатия поклати отрицателно глава.
-Търся някого. Един младеж. Висок, с кафява коса и зелени очи. Трябва да се е настанил късно снощи.
-Да, снощи дойде едно подобно момче. Каза, че не знае за колко време ще остане.
-Вече се чекира.
Мъжът извади изпод овехтялото си палто една кожена кесия, пълна с пари и наброи няколко жълтици от по двайсет.
-Оправете сметката му.
-Но, господине.
-Казах, че напуска. В коя стая е?
Привлекателната жена с неохота прибра парите и с толкова голяма неохота съпроводи новодошлия.
-Втория етаж, първата врата в ляво.
Без да й благодари, тежките му ботуши от вълча кожа се отправиха по стълбището, докато не стигнаха желаната дестинация.

Застанал пред вратата, миг на колебание се прокрадна в клетките му, но най-накрая вдигна ръка и без да чука, открехна дръжката, като навлезе вътре. На Тарен младши му трябваше малко време да излезе от трансът си и да усети, че не е сам. Когато се извърна видя пред себе си не кой да е, а собственият му дядо, същият онзи, който вчера го изгони от къщата си, даже без да казва дума. Погледите им се срещнаха и ядът в момчето изби отново в гърдите, обхващайки централно слънчевия сплит.
-Какво търсиш тук?
-Теб, момче.
Миг на затишие, след което възрастният продължи:
-Каза, че искаш да възродиш славата на името си. Така да бъде. Ще дойдеш да живееш при мен. Но по моите правила. Помощта ми не идва безплатно. Ще те обучавам, ще слагам храна на масата, а от теб искам здрави ръце, които да работят. Ще ми помагаш, ще поддържаш къщата чиста и здрава и няма да се оплакваш. Това са условията ми. Какво ще кажеш, момче?
Забелязахте ли, че нито веднъж не го нарече по име? Да, за това си имаше причина. Все още не можеше да приеме кръвната си връзка с този сополив хлапак, макар и тя да е толкова тясна. Признанието е дълъг процес, а за Тарен Мариел старши не се знаеше дали някога ще свърши. Но ръкавицата бе хвърлена и единственото, което се очакваше сега бе отговора на едно момче, пораснало преждевременно, но все още дете в илюзионните си представи за света.

Идеята, че съдбата на всекиго е предопределена, е хубаво чувство - сваля от плещите на страхливците товара на мисълта, че сам си отговорен за онова, което ти се случва.
Аз се умолявах да няма съдба: по- гадна ми се струва мисълта да си вкаран от раждането си в някаква пътека, която, колкото и да се стараеш, не можеш да промениш.... понеже моята пътека до тук, меко казано- не ми харесваше.
Сега пред мен обстоятелствата поднасяха право на избор.
Настъпи мълчание, в което старецът ме наблюдаваше внимателно.
В устата ми горчаха хиляди думи, които можех да хвърля в яда си към лицето на този мъж- за всяка една от тях ми даваше повод още с начина на влизането си и безличното обръщение към мен. Но какво щях да постигна? Нищо! Мъртва беше утробата на заслепения от гняв или щастие разум. Безплодно заяждане и агресия, за които, наистина, имах своите причини, но и човекът срещу мен имаше насъбрани през по- дългия си живот още повече причини за това си поведение. Нямаше как да го разбера, нито той -мен. Не биваше и да се опитваме- не ни влиза в работата и това не може да помогне, по- важното е да не пречупвам всичко през призмата на арогантното "Аз", а да се държа прилично хората, докато и те го правят.
Погледнах нежното цветче, кацнало на дланта ми.
Не исках в незрелия си яд да смачкам с ръка това розовото венчелистче, не исках да разруша и малката победа, която постигнах- дядо ми ме потърси и очевидно призна намеренията и позицията ми за правилни. И най- важното - ще ме обучи! Взаимна изгода ли? Не ме интересува, каквото и да се искаше от мен! Бях готов на всичко, след като морално излизах прав в ситуацията. Надали имаше по- полезен учител от този суров и непреклонен човек
"Дадено"- отсякох аз: щом ще сме лаконични, така да бъде! Слязох от перваза и за минута се приведох във вид... или поне така ми се искаше, но всъщност само пристегнах ножницата с кинжала на кръста си и облякох каквото бях успял да сваля снощи.
Старецът (предвид внушителната му осанка не му прилягаше твърде този епитет) ме поведе надолу по стълбите, а когато се спрях пред рецепцията, той подхвърли през рамо, продължавайки към вратата:
- Всичко е уредено.
Премигнах учудено и пожелах приятен ден на красивата собственичка с най- чаровната си усмивка - жалък опит да залича поне пред себе си гадното впечатление, което оставяше особата ми снощи. Сигурно приличах на сприхав келеш, избягал от дома си... и в общи линии... май си бях такъв. Ах, как исках да си ударя един шамар!
Прелестта на това място не биваше да бъде осквернявана с негативни чувства... а дори и да имаше такива, те сами угасваха безсилни пред съвършенството като пламък във вакуум. Бях благодарен, че прекарах нощта на това място. Бих идвал дори да погледам красивите дървета с нежни снежно- розови цветчета.

Чиста обида. Само това мога да кажа. Някак .. докато едва ли не ми плати превоза ми стана обидно. Сетих се за онзи път когато Грег ми плати за услугите. О. Б. И. Д. Н. О. Това е. Обидно. Реших вместо да показвам чистото си недоволство да оставя парите и утре да ги дам на Тарен, а той да ги върне на приятеля си. Макар, че страхът му беше излишен. Още повече, че с нищо не съм го накарала да се страхува от моята персона. Та ако искаш да съм му навредила да съм го направила. Толкова ли е далеч от ума му. Но от друга страна го разбирах. Да подчиниш някой на волята си .. малко е гадно. Определено.
И ето, че сега просто ходех по улиците. Исках малко да разгледам града. Имаше различни магазини. Различни катерушки и ресторантчета. Ненадейно влязох в една книжарница и си взех блок за рисуване, гумички и няколко молива. Нямаше да мъкна платна с мен. И продължих по пътя си. Някак си .. надеждата пак се върна, а това само по-себе си значи да се отдам на някакво хоби.
Но да си кажа малко се загубих. Видях, се че ще питам някой. С доста внимателен тон спрях една женица и я попитах къде се намира "Черешово дърво". А тя започна да казва, че първо вървя десет кратки напред, след това петнадесет на дясно, после още пет напред и първата пряка да завия на ляво и съм пред мястото. Благодарих и, и я попитах дали има нужда от помощ, милата женица само ми каза, че няма нужда и продължи по пътя си. Все пак услуга за услуга. Нещо от сорта .. не се чувствай длъжен никому.

Скоро стигнах и слава на бога с упътването стана бързо. Твърде бързо, явно съм била близко, но малко по-не в правилната уличка. Затова да направят град с една улица да му се не види. Важното, е че стигнах. Още с първото впечатление бях очарована. Някак дръвчетата ... дори ноември .. дори и не разцъфтели бяха красиви. Или само на мен така ми изглеждаше. Лекия ветрец пък люшкаше клоните и караше листата да падат. Протегнах ръка и едно от тях падна в ръката ми. Внимателно хванах дръжката му с ръка и го погледнах. Златистия цвят винаги е бих доста красив. Но не когато е на жълтици или пък на короната. А на нещо като листата, тревата или пък кожуха на някое животно. Мда .. за демон бях доста различна.
Влязох вътре в странноприемницата и застанах пред рецепцията. Вътре имаше някаква женица в кимоно, която ми се стори доста приятна и също като дърветата отвън беше ... носеше своята красота.
-Извинете ме .. при вас ли трябва да попитам за стая?

Жената с източното излъчване, се усмихна жизнерадостно на посетителката си. По това време на годината клиентелата намаляваше. Идваше зима и най-ценното качество на странноприемницата се губеше, а именно прекрасните черешови дървета, под които отседналите обожаваха да стоят с часове. Преживяваше от сезон на сезон и това ненадейно посещение възвърна доброто й настроение.
-Да, при мен. Добър вечер! Аз съм госпожица Сакура Лайт и ще се погрижа за вашият престой. Желаете ли стая?
-Да, благодаря!
-Самостоятелна или двойна?
-Самостоятелна!
Жената, с белосано по традиционен начин лице, извади една голяма тетрадка, тип дневник и я отгърна, за да провери кои стаи са свободни. Имаше голям избор, затова не се затрудни в избора. Подаде на девойката един ключ и продължи с въпросите.
-На чие име да я запиша?
-Мортем Хелските!
Собственицата попълни данните и затвори тетрадката, прибирайки я под тезгяха. 
-Стаите са по сто злато на ден.
С удоволствие принцесата установи, че освен взела чуждото тяло, е преватизирала и всичките й принадлежности, включително кесията пълна до горе с жълтици. Щяха да й стигнат поне за седмица, но се съмняваше да се застои толкова бързо. Искаше да се прибере възможно най-скоро у дома, но за това първо трябваше да измисли как точно. Срещата с младежите не се разви според очакванията и въпреки, че Тарен й каза да намине през библиотеката още не бе сигурна, че желае. 
-Стаята се намира на последния етаж, в дъното. Ако желаете още нещо само кажете.
-Благодаря, за сега е това!
Красавицата се разплати с механджийката и се отправи нагоре по стълбите. Имаше нужда от почивка, но повече от всичко да събере мислите си. Покоите се оказаха доста приятни. Всички мебели бяха изработени от масивна дървесина, най-вече черешова, а красните орнаменти оплетени от бамбукови пръчки. Всички знаем, че Мо не бе материалист и това бе последното нещо, което я интересуваше. Сега трябваше да реши какво да прави и на кого може да се довери. Най-трудната от всички задачи....

/Тери, свободно РП./

Най-накрая почивка. Слава на Дантес. Имах нужда от това, още повече, че не се чувствах особено добре. Вътрешно умирах от студ, външно бях ледена. Всички спомени се сливаха с това ново тяло, а черната ми магия буквално се просмукваше. И въпреки, че се правих, че нищо ми нямаше усещах не просто умора, а нужда от няколко дни на легло. Ако така се чувстват болните … не им завиждам.

Щом влязох в стаята открих, че е доста приятна, но не това ме вълнуваше. Оставих всички неща на леглото и заключих вратата. Отидох в банята и запалих лампата. Вътре пък имаше вана, душ и всички що се касае за лукс. Усмихнах се някак си .. уморено. Пуснах водата и я нагласих. Изчаках известно време докато ваната се напълно достатъчно, а през това време изпрах дрехите, които носех. Щом ваната беше готова влязох в нея и просто се отпуснах. Топлината на водата, парата наоколо и тишината ме предразположиха за нещо, което не предполагах, че ще съжалявам след това.


Отправих се бавно в страната на сънищата, където всичко беше наред. Този път не бях в онази къща, а в дома на Грегъри. Бях си предишната Мо. С предишното тяло. Стояхме на дивана и си говорехме на различни теми. На малката масичка имаше чайник, две чаши, някакви бисквити и книги. Всичко беше перфектно да, но изведнъж всичко се преобърна. Образа на Грег се размаза, стопи се пред мен и на негово място се появи Силиус. Виждах в очите му само онова хищническо желание, като че тигър дебнеше плячката си и ето, че се случи нещо, което повечето биха нарекли кошмар. Усетих отново ръката, която прониза плътта ми.  Ноктите, които се забиха дълбоко, недаващи да се измъкна. Дланта, която обгърна сърцето ми. И докато стисках ръката му той само се смееше. В следващия момент вече бях на пода, цялата в кръв, поемаща си с последни сили дъх, но с извадено сърце .. беше малко трудно да оцелея.
Накрая видях най-ужасното ми преживяване. Пълния мрак. Студенината на отвъдното. И не .. нямам в предвид ада или пък рая. А наистина едно истинско нищо. Беше пълна тъмнина. Нямаше никой. Нямаше ме и мен, тялото. Беше ми студено, сякаш бях в ледена вода. Самотата пък ме убиваше още повече. И за разлика от преди .. нямаше го смисъла да продължа да се боря. Нямаше нищо.  Освен няколко стона. Те се усилваха още и още. Докато не успях да различа, че това са стенанията на онези души в Ада. Сега искрено исках да не съм запозната толкова с политиката на измъчените долу. Защото тези писъци .. отне ми доста време да им свикна, но сега сякаш отново всичко се връщаше.

Вътрешно, в съня си пищях. Виках за помощ, но такава нямаше. Докато просто не се събудих. Запъхтяна, с учестен пулс. Не можех да разбера дали съм цялата в студена пот или това е просто вода. Гледах към тавана и се чудех дали … втората част от съня ми не е била истина. По простата причина, че още чувах писъците в ушите си.  Затворих за известно време очите си и просто въздъхнах. Изправих се бавно и взех една кърпа. Увих се в нея и пуснах водата да се отчита.  Приближих се до огледалото и погледнах лицето, което сега носех. Бавно докоснах скулите на това момиче. От това, което виждах и тя е била бледа като мен. Повече от нужното. Но нещо друго привлече вниманието ми. Погледа и. Очите. Защо бяха такива? Стоях така известно време преди да се отдалеча от огледалото и да затворя вратата на банята.


Отидох при леглото. Отворих чантата на това момиче и странно, но явно беше тъкмо дошла в града, защото имаше и дрехи. Облякох нещо, колкото да не съм без нищо и седнах на леглото. Извадих блока и моливите. Не ми се спеше. След това на никой не би му се спало. Настаних се удобно. Облегната на стената, към която леглото беше залепено,  разлистих първия лист и хванах молива. Затворих очите си и в съзнанието ми изникна образа на моя възлюбен. Не знаех как е сега. Дали изобщо чува мислите ми. Сигурно се е абстрахирал от дарбата си за момент.  Не искащ да види никой или да чува за проблемите на хората. Нанесох първите линии върху блока и с радост открих, че това тяло е привикнало към картините. Явно когато съм се вселила не е било просто ей така. Сигурно съм си намерила тяло близко до предишното ми. Иначе защо е розовата коса? Защо ще явния талант към картините. Остава да пее, танцува и свири и ще съм си почти същата. А и приемаше добре моята магия.

Картината не отне много време. Нарисувах Грег какъвто го помнех. Нарисувах го както идва от самите ми спомени, от същността на моето съществуване. Перфектни скули. Идеалната кожа. Спусната коса. Направих само картина на лицето му. Но не сложих никакъв цвят. Черно бял портрет. Поне нещо да си ме радва докато съм далеч от дома.

Следващ беше самия татко. За него така или иначе не трябваха много цветове. Той не че носеше нещо различно от черното. А и косата му беше бяла, а лицето .. на моменти се виждаше и по-различно от бялото. Той беше лесен да се нарисува. Поне не ми трябваше да затварям очи за по-ясен портрет. Това беше съществото, което ще помня, че и след като пия от Лета. А вие забравете създанието, което ту ви третира като най-доброто дете на света, ту ви счупва по някоя кост. Ей така .. за възпитание.

След тези два така важни за мен човека, ако мога да така да ги нарека последваха и тризнаците. Мариана. Таня. Лушиъс. Корнелиус и неговите префърцунени дрешки. Зайо Байо. Синк. Дори се намери място и за Силиус и Боунс. Трябваше и злодеите да имат място в моите спомени.

На края започнах с новите познати, а именно Тарен и Кайл. На тях отделих малко повече време. Не ги познавах много, много. Не че исках де. Особено Тарен. Другия го разбирах. Беше го страх, но Тарен си беше просто гаден. Някак си не ме приемаше на сериозно. Толкова ли е трудно да се довериш на някой. Вярно. Не съм човек, но пък съм живо същество. И то е доста грешно да се смята, че демоните са зли. Ние сме приятели, компания, подкрепа, лоялни сме и не мислиш лошото на хората, но с времето хората са започнали да ни мислят за техни … едва ли не  … играчки, което си е чиста обида.

Когато свърших и с техните портретчета на гърба на този на Кайл написах нещо символично от сорта на „Страхът не е лош, стига да го превъзмогнеш”, а на Тареновия „Малко закъснял, но все пак получен подарък”. Малко да се избазикам с тях ако не друго. Не че щяха да ги получат. Никой няма да получи това, което правя. Както беше и преди, както ще бъде и за напред.

Гледах известно време портретите на двете момчета и се чудех. Дали да отида в библиотеката. Може би щеше да е правилно да го направя, но Тарен явно не ме понася. От друга страна „Мъртвата книга”. Бях само чувала за нея. И то нищо хубаво. Когато има предмет, който плаши дори демоните, той не е за подценяване. Още повече, че е нещо, което Грей е направил. Може би ще отида. Само колкото да усетя неговата енергия. Само колкото да си приповдигна желанието да продължа напред. А и нямаше да е зле да намеря и карта или нещо такова на териториите. Исках да се върна, а ако нямаше да е с книгата то беше явно. Щях да отида там, където най-малко исках. Тъкмо и да видя Таня, Лу и Зайо. Не че ще ме помнят де. Но струва си опита.

Вече с изморени очи оставих всичко излишно на нощното шкафче и се излегнах. Затворих очи и сложих ръката си на челото. Бях скапана, а ако пак имам кошмар ще обява стачка на съня. Просто съм си го решила.

Нощта напредваше изморително, готова да изтерзае дори най-силната душа. Нямаше нищо красиво в нея, щом няма с кого или с какво да я споделиш. Дори със себе си! Ако си себе си! Но когато съзнанието отблъсква всичко възприето като неправилно, а сърцето се опитва да привикне с околността на сила, то да бъдеш себе си е твърде трудна задача, дори за тези, които са родени със сребърна лъжица, преносно и реално. Не, тази нощ не бе красива за Мортем. Тя не откриваше нейните безбройни блещукащи звезди, на които по-рано се радваше. Лунната лъча не бе една кралица на небето, а тази, която я разделя от семейството й. Наредените на леглото портрети я наблюдаваха с безмълвните си очи и сякаш й припомняха старото време. В умът й изникна първия ден, в който престъпи портите на Роузкилл. Още помнеше ясно думите на Лушиъс. Още можеше да долови аромата на Геш, да почувства моливите на Таня, да усети стоманата на Дрейк. Всички тези хора, оставили огромен отпечатък в съдбата й, сега я наблюдаваха само на хартия и като самата хартия не допринасяха нищо, освен един болезнен спомен. Не се опитваше да не мисли за тях, само те й оставаха, само за тях можеше да се улови. Спасителното въже, което ще я отведе у дома, което щеше да я придърпа към родината - Прокълнатите територии. Каква мощ и величие се криеше в това име. Една от най-младите страни и въпреки това настигнала десеторно останалите, принизявайки ги до себе си, стъпквайки ги със своята обител, показвайки им, че не само има защо да се страхуват, но ако желае може да ги заличи от лицето на земята. 
Всички тези лица й напомняха точно това. Но имаше едно, което бе останало някъде на заден план в съзнанието й, толкова значимо, толкова открояващо се. Защо тогава го бе забравила? Защо не изникна в главата й, инстинктивно като останалите? Дали не го заслужаваше? Може би, а може би просто не искаше да повярва, че някога е съществувало. Като че ли, ако го нямаше, ако никога не се бе раждало, нямаше да се стигне до тук. Та, нали точно от там започна всичко!
"Нещо против да запаля докато ядеш?" 
Думите отекоха в ушите й както писъците на отлъчените по-рано.
"Зайчето според Геш, гения според умопобъркания ми учител"
Овалите почнаха да се очертават пред очите й, без да ги е привиквала, без дори да ги е искала. Като далечно отражение тъните морски коси се открояваха в нощта, а черните зеници се впиваха в чертите й, цяла щяха да я погълнат.
Забрави за мен, принцесо! А точно ти пусна заличителя ми на свобода. Аз съм затворена, а той е някъде там. Но имаш наглостта да ме забравиш! Аз не съм те забравила! Все още те държа дълбоко в душата си. Помниш ли? Помниш ли....
Мортем се изправи рязко и се огледа около себе си. Нямаше ни следа от видяното, само усещането за онези катранени очи, сякаш слели се с нощното небе, все още изпиваше гърба й. Мразеше ли я? Обичаше или ненавиждаше? Ако я бяха убили още тогава, преди четиридесет години, света нямаше ли да е едно по-добро място? И далеч ли бе времето когато щяха да се изправят отново лице в лице?...
От белите листове изображенията все така продължаваха да се взират в нея, безплътни, безлични, безмълвни....

Спомените. Те са нещо сакрално. Нещо, което те поддържа в тежките моменти.  Спомена за приятел, спомена за любим, спомена за някоя победа или загуба. Всичко това е закодирано в твоя ум. Но когато някой спомен, който е скъп за теб, но си го забравил се влее в теб .. то тогава .. сърцето ти се сковава и бавно се вледенява.

Никога не съм се опитвала да блокирам скъпите спомени за мен. Дори и да са били болезнени. Та нали те ни правят, това което сме сега, но защо точно този спомен. Защо онзи ден, когато се запознах с онова момиче. Сякаш всичко ми се струпваше наведнъж. Не ми харесваше този факт. Ту сънувах хубави неща, ту лоши. Ту кошмари, ту мечти. И всичко беше слято в едно. А всичко беше толкова реално, сякаш ставаше сега, на момента, с това темпо .. ако се опитам отново да заспя … сигурно на другия ден няма да съм с всичкия си.

Изправих се бавно и погледнах всички рисунки на уж скъпи за мен хора, но истината, е че те са ме наранявали по-лошо от фигурата, която ме извика. Погледнах тази на Лушиъс и забих ноктите си в края. Той съвсем забрави за своите ученици, за да може да се разбере с онази горе. Предложих му да ме размени. Предложих му избавление. Тя щеше да се съгласи, защото знаеше, че така ще натрие носа на Себастиян.

Още няколко картинки ми паднаха пред очите, които не бяха скъсани или смачкани. Поне само в единия край. Таня, която притежаваше сърцето на Грегъри. Корнелиус, който сега ме мразеше. Себастиян, който ме е третирал като негова играчка за чисто забавление по всякакъв насилствен начин. Силиус, който успя да ми види сметката без много да мисли. А заради Боунс, който лежах в затвора и за малко не изгубих ума си. Повечето са само същества, преминаващи през моя живот. Нищо повече от спомени. Все пак аз съм мъртва и никой не знае, че това тяло сега е мое.

Хванах блока и отделих един лист, после и един молив и отворих порозореца. Чак сега усетих, че навън е малко по-студено от нужното, но не ми пречеше. Имах друга задача. Оставих листа на земята, там където светлина идваща от луната беше по-силна.

Гледах белия лист, а молива висеше тревожно над него. Замислих се. Как изглеждаше онова момиче? Не .. това не беше правилния въпрос. Как беше цялото и име? Спомнях си, че и викаха „До” за кратко, но само до там. До. До. До. Напънах спомените си по-силно. Достигнах граница, която преди не можех. Сигурно след смъртта си съм отключила нещо ново. Някоя врата вътре в съзнанието си и изведнъж изникна в съзнанието ми. Дориан Смит.

Бавно и внимателно написах името и в края на листа, там където до преди малко забивах нокти в предишните. Сега за образа и. Спомнях си ясно контрастиращите ни коси. Синия, наситен цвят. Толкова наситен, че по едно време ти втръсваше от него. Преди да се усетя ръката ми само чертаеше лицето на Дориан. Правех леки чупки с глава. Бях нервна. Бях твърде притеснена.

-Няма време, няма време, трябва да …

И започвах друга част от лицето и да рисувам. Осъзнавах, че бавно започвах да се загубвам в собствения си свят, че бавно и славно щях да полудея. И пак щях да съм различна. Различна от всеки демон, различна от всеки човек. Напомняща на онзи източник на черна магия, но и толкова далеч от него. А тя .. погледнах картината. Не ми харесваше … изхвърлих я и пак на ново. И отново, и отново, и отново, и отново, и отново, и отново. Докато не се загубих в образа на това създание. А през цялото време си повтарях, че я помня.

Най-накрая успях да я направя. Такава каквато трябваше да бъде. Сините коси. Пиърсинга на едната вежда, на устната и носа. Тези  на ушите не излизаха, защото бяха закрити от косата и. Лицето и.. всичко направих както я помнех.  И в следващия момент се свалих на земята до картината. Погледнах небето.

-Как да те помня след всичко това. И аз съм жертва на съдбата. И аз искам да нямам врагове, но за разлика от теб накрая всичко е моя вина. Накрая само аз съм виновната. Боунс те хвана, а ти сама не потърси помощ. Сама не я пожела. Щях да дойда. Да ти помогна. Щях дори собствената си сила да ти дам. Но сега е късно. Излежах присъдата си. Ще накажа Боунс, но не заради теб, а заради  Територията на Прокълнатите. Няма да му дам да я вземе. И когато падне ще ти го доведа. А ти само почакай още малко … ще се опитам да те намеря.

Вече забраната на Себастиян не важеше. Нямаше как да ме накара да не помогна. Нали … Мортем Хелските умря преди месец пред същата луна. Сега вече .. не дължах живота си на никой. Вече сама определях съдбата си.